Империя в черно и златно

8.

Както Тиниса скоро откри, капитан Халрад имаше силно изразена слабост към бръмбарското вино. Мреше си да разклаща чашата, да отпива, да се жабурка и да вдишва с наслаждение букета от аромати, както без съмнение беше виждал да правят родните му аристократи. После я информираше колко хубава била тази конкретна реколта, макар собственото й небце да я окачествяваше като „овощарско вино“ — евтина напитка от лозята в западните провинции.

Тя, разбира се, се съгласяваше любезно с преценката му, а той й разказваше за живота в армията на осоидите. Или за живота в Империята. Което май беше едно и също.

— Но не е възможно всички да сте в армията — възрази тя. — Просто няма как.

— Всеки осороден е воин. Всеки мъж, имам предвид. Не съществува друга професия или занимание — каза й той.

— Ами занаятчиите? Учените?

— И те са преди всичко воини — обясни Халрад. — Ако не си воин, значи не си мъж, значи си същият като подчинените ни народи.

— А хората с важни умения? Не е възможно и те да са всичките в армията.

— Напротив, задължително е да са в армията — изтъкна той. — Да речем, че има някой външен човек, чиито специфични умения — тук й се усмихна — могат да бъдат полезни за Империята. Е, ние веднага го включваме в армията, в спомагателната, ако не в редовната, даваме му чин и всичко. Ако не си в армията, си никой. Все едно си роб, даже по-лошо.

— Гледаш ме така, сякаш смяташ, че и аз мога да бъда полезна за Империята — каза Тиниса с обезоръжаващо гласче.

— О, от тебе като нищо ще направим генерал — обеща той, после изсъска ядосано и едва не се задави с виното, когато някой потропа силно на вратата на каютата. — Какво има? — попита сърдито, отваряйки вратата. Един от войниците му стоеше мирно на прага и Тиниса мерна нещо ново, нещо сурово и неумолимо в изражението му.

— Трябва да дойдете веднага, капитане — каза войникът и побърза да добави, когато Халрад зина да възрази: — Капитан Талрик нареди.

Промяната в Халрад беше забележителна. От човек, който контролира нещата, той се превърна в човек, когото наблюдават под лупа. Тиниса остана очарована. Приближи се към него и попита:

— Какво има?

Войникът на прага я гледаше с нескрито омерзение.

— Ти остани тук — нареди й кратко Халрад. — Аз трябва да изляза за малко. За теб ще е по-безопасно, ако не напускаш тази стая.

После излезе, затвори вратата и Тиниса с изумление го чу да превърта ключа.

Че бе изгаряла от нетърпение да се покаже полезна по време на полета, а вместо това бездействаше и се отегчаваше. За нея нямаше нито място, нито цел. Тиниса се вясваше рядко, заета да флиртува с онзи офицер от осоидите, Тото беше потънал за постоянно в търбуха на кораба, а Салма, изглежда, участваше в някаква опасна игра с осородните войници. Вечно се оказваше под носа им, но някак винаги на публично място. И все им се усмихваше по онзи свой особен начин. Че се боеше, че накрая ще ги вбеси достатъчно и ще го убият, но всяка сутрин го заварваше жив и здрав в каюткомпанията.

По липса на друго занимание Че убиваше времето с малкото книги по рафтовете в общата стая или с медитация в своята каюта. Открила бе, че постоянният мек звук на корабния двигател й помага да се съсредоточи. Е, успяваше да влезе в някакво приблизително подобие на транс, но Изкуството на предците все така оставаше недостижимо.

Тото буквално влетя през вратата, като едва не я изтръгна от пантите. Уплашена до смърт, Че се хвърли към меча си в другия край на стаята.

— Голям проблем! — съобщи задъхано той.

— Ка?… — зяпна го Че.

— Още осоиди — обясни Тото. — Дойдоха с летало. Явно има нови заповеди.

— Което означава, че играта се е променила. — Тя стана и оправи дрехите си. — Какво мислиш?

— Мисля, че не можем да рискуваме, защото с новите стават единайсет. — После очите му се разшириха. — Достатъчно, за да надвият екипажа.

— Къде е Тиниса? — попита го тя.

— Не знам. Мога да я потърся.

— Тогава аз ще ида да намеря Салма. Трябва да решим какво ще правим.

Тиниса бързо установи, че освен ако не пробие някак дупка в стената и не се измъкне през нея на голия корпус отвън, единственият начин да излезе от стаята беше през вратата, която беше заключена.

Ако не беше паякородна, а бръмбарородна, сигурно щеше да е различно. Защото всяка бръмбарска девойка с фиба в ръка би отключила вратата за нула време, в това Тиниса почти не се съмняваше. Стигна дотам, че коленичи пред вратата и взе да наднича в малката ключалка, опитвайки се да си представи нарезите по метала, които по някакъв невъобразим за нея начин определяха дали вратата ще се отвори или не.

Не би могла да го направи с цената на нищо — умът й просто нямаше как да възприеме идеята за ключалката, за връзката между завъртането на ключа и последствията от него, за неподвижността на вратата и причините за това. От всички стари, лишени от Умението раси, единствено паякородните благоденстваха и до ден-днешен, и то само защото намираха други хора, които да създават и управляват машините вместо тях. В домовете на паякочовеците имаше завеси, а не врати, сигурността се гарантираше от пазачи, а не от ключалки.

И сега заради ограниченията на ума си Тиниса се беше озовала в капан и не й оставаше друго, освен да проклетисва Халрад. Е, би могла да прерови стаята му, докато той реши да се върне за нея. Не откри нищо полезно, никакви запечатани заповеди, никакви тайни карти. Халрад за пореден път потвърди преценката й — беше глупак, който се движеше по утъпканите пътеки, и нищо повече.

Стори й се, че мина много време, докато глупакът се върне, но пък в заключената стая минутите се влачеха и усетът й едва ли беше точен. Когато ключалката щракна и вратата се отвори, Тиниса чакаше нащрек с ръка на рапирата. Готова беше да посрещне отряд войници, дошли да я отведат, но на прага се появи Халрад, съвсем сам, с разширени очи.

— Ела с мен — нареди й той.

— Защо? Какво става?

— Не ме разпитвай, жено. Просто ела с мен.

Посегна и я стисна за китката. Тя вече беше решила да му играе по свирката, иначе глупакът щеше да срещне стомана, а не нежната й кожа. Остави се да я повлече по коридора и по спираловидното дървено стълбище в далечния му край. На въпросите й, ту гневни, ту умоляващи, той отговаряше с мълчаливо поклащане на глава. Тиниса започна да се пита дали не е полудял. Държеше се така, все едно бягаше от чудовище, което само той виждаше. Препъваше се по стъпалата от бързане, а когато стигнаха до палубата с каюткомпанията, продължи да я влачи надолу, право към търбуха на „Небесен“, подминавайки стреснати механици и членове на екипажа.

— Капитан Халрад — пробва за пореден път тя, — кажете ми какво става!

Той се обърна към нея с лъснало от пот чело.

— Много хитро ме изработи ти мене — процеди яростно. — Да, изработи ме. През цялото време си знаела, че търся Стенуолд Трудан. Не си прави труда да го отричаш.

Сигурна беше, че лицето й е останало незасегнато от шока, но вътрешно изстина до кости. „Какво точно знае този тип?“

— Майстор Трудан? — попита тя.

— Познаваш го. Вече знам това. Видели са те с него в Колегиум. Капитан Талрик знае всичко за теб. Но прави ли те това шпионин? Не непременно. Може и да не си.

И тя разчете по лицето му неспособността му да повярва, че Тиниса е нещо повече от невинно момиче, забъркало се неволно в събития, върху които няма контрол. Ако приемеше другото, значеше да признае, че е бил заблуден и излъган, а това той не можеше да понесе. Остана й време да се усмихне наум. „Ние, паякородните, отдавна имаме репутацията на умели лъжци. Всички уж го знаят, но поотделно все така падат в капана.“

Уви, обземаше я неприятното усещане, че жертвата й е на път да прогледне. Каквото и да ставаше в главата му, ставаше в движение и го водеше до нови заключения.

— Ами приятелите ми?

Халрад тръсна гневно глава.

— Забрави за тях. Смятай, че вече са ги хванали. Талрик ще ги докопа и дано се задоволи с тях. Ти обаче си моя. По-добре да стои далече от теб.

— Кой е този Талрик? — попита тя, но той само я дръпна още по-силно за ръката, влачейки я през вътрешността на „Небесен“. Тиниса реши да го притисне още малко: — Щом и двамата сте капитани…

Халрад спря за миг, колкото да я погледне в очите.

— Ти не разбираш. Талрик е от Рекеф. Това всички го знаят.

— От кое?

— Не е твоя работа — сопна се той и я затегли отново. Профуча покрай поредния механик и внезапно двамата се озоваха в по-голямо пространство, различно от тесните лабиринти на машинните отделения, които бяха прекосили. И тук имаше някаква машина, от крилатите, която си клечеше невинно в средата на пода.

— Какво си намислил? — попита настоятелно тя.

— Какво ли, просто си вардя плячката, ето какво — изсъска той. — Капитан Талрик си мисли, че може да вземе всичко, което си хареса, но ти си моя, ясно? Близо сме до Хелерон и няма как да претърси всяко кьоше на кораба преди да пристигнем, дори екипажът да му съдейства, което не е много вероятно. — Теглеше я през просторния хангар към отворена врата в дъното. — Оттук се стига до товарния отсек — обясни той. — А отсега нататък ти си мой товар. Ще ти намеря някое безопасно местенце, където Талрик да не те намери, но ще трябва да те заключа. Не може да търчиш насам-натам из кораба, а и… — Очите му пламнаха безумно. — Ако пък наистина се окаже, че играеш двойна игра, тогава… — Лицето му се смрази изведнъж. Не беше за вярване, че някога й се е усмихвал, помисли си Тиниса и потръпна. — Ами тогава защо Талрик да си припише всичките заслуги, щом и аз мога да те предам на когото трябва? А ако си просто паешко момиче, което се е забъркало неволно в играта на големите, значи си моя и ще трябва да свикваш с някои неща. Да стоиш където съм те оставил и да правиш каквото ти кажа.

Стигнаха до вратата към следващото помещение, което беше претъпкано със сандъци, всичките прикрепени грижливо към пода. Халрад ги оглеждаше трескаво и Тиниса си даде сметка, че иска да я напъха в някой от тях, за да я скрие от дългите ръце на тайнствения Талрик.

— Влизай в трюма, жено! — опита се да я тласне през прага, но тя се измъкна от ръката му и заотстъпва назад покрай преградната стена.

— Мога да те принудя, ако се наложи — предупреди я той. После вдигна едната си ръка и Тиниса зяпна при вида на ярките светлинки, които се гърчеха като глисти над дланта му. Изкуство на предците, осъзна тя, каквото не беше виждала дотогава.

Тиниса прецени ситуацията. Едно беше ясно — нямаше начин да му съдейства повече.

— Две неща, капитане — каза тя. — Първо, няма да изоставя приятелите си. Второ… — Тя преглътна и го изхвърли от мислите си. — Моментът е подходящ, не мислиш ли?

— Какво? — Озадачението на Халрад премина с писък на агония, когато Тото го прониза в гърба. Осоидът се изви към Тиниса и тя отскочи настрана, далеч от ръцете му. Той се задържа още миг на крака, подпрян на стената, вперил поглед в нищото. После политна и падна странично през прага на товарния отсек.

Тиниса се обърна към Тото, който зяпаше като истукан трупа в краката си. Каквито и чувства да го изпълваха сега, когато за пръв път отнемаше човешки живот, очевидно нямаха нищо общо с екстаза, изпитан от Тиниса в преддверието на Стенуолд.

— Имаш талант да подбираш момента — каза му меко тя. — Как се озова тук толкова бързо?

— Какво? — Той я погледна и се изчерви до ушите. — О, ами аз… казал бях на някои от механиците, че… такова… че те харесвам… и ако може да те наглеждат — довърши пресипнало Тото и отклони поглед.

— Много мило — усмихна се тя, с което само наля масло в смущението му. — Чу ли го какво каза, между другото, за онзи Талрик, който ни търсел?

— Че вече отиде да доведе Салма — обясни той. — Какво ще правим сега?

— Иди и ги доведи тук — каза тя. — Ако не друго, машинното и трюмовете ще претърсят най-накрая. Междувременно аз ще скрия трупа.

Че откри Салма да се изтяга в каюткомпанията, но не успя да го изненада с новината, която носеше. Той й посочи тримата осородни войници, които стояха навъсено до едната стена.

— Виждаш ли онзи грозния в средата? Дойде преди малко и оттогава тримцата очевидно стоят нащрек и чакат нещо. Няма съмнение, че ситуацията се е променила.

— Заради онзи, новия офицер — потвърди Че, която беше сменила робата си с дрехи, позволяващи по-голяма свобода на движенията — туника и бричове, чантата с вещите си беше преметнала през рамо, а мечът висеше препасан на кръста й.

— Вдигнали са ни мерника — отбеляза Салма и сви рамене. — А дали знаят с каква задача пътуваме за Хелерон, или просто се надяват, че ще ги заведем при Стенуолд, няма голямо значение.

— Но какво ще правим сега? — попита Че. — Не можем вечно да се седим тук, а и Тото смята, че ако се ядосат, могат да превземат кораба и да потеглят с него към Империята, или нещо подобно.

— Според обичаите на моя народ имаме две възможности — каза Салма с типичния си сарказъм, че и отгоре. — Едната е да извадя меча си и да тръгна на лов. Из целия кораб, от сянка в сянка. Да ги убивам по един и по двама, докато не ги избия до крак или сам не умра. Това е едната възможност.

Тя го зяпаше ококорено. По нищо не личеше да се шегува или да преувеличава. Явно говореше напълно сериозно.

— Правил си го и преди, така ли?

— Не — призна той. — Но други го правят най-редовно там, откъдето идвам. Било е честа практика по време на войната, така знам. — Той се протегна лениво. — Та това, с други думи, е дясната ръка. Не бива да се забравя обаче, че винаги съществува и планът на лявата ръка.

— Който е?

— Гледай и се учи, моме. — Той стана внезапно и Че забеляза промяната в поведението на осоидите. Войниците се раздвижиха заплашително, но Салма не им обърна никакво внимание. Вместо това се приближи небрежно до една маса, заета от група бръмбарородни търговци, и най-спокойно им предложи да играят на вързано.

След няма и две-три минути масата се отрупа с монети. Хазартът беше занимание, на което средните класи не гледаха с добро око, когато се упражняваше от по-бедните им съграждани, макар че същите тези средни класи трудно издържаха на изкушението и в резултат не един и двама техни представители бяха преминали в по-долна имуществена категория след една-единствена неразумна нощ. Скоро към играта се присъединиха още участници и Салма вече мереше сили с трима търговци на платове и двама мухородни, сред които и самотният доскоро изпълнител на цимбал. Наддаването беше ожесточено, игрите — бързи, и Че на моменти забравяше, че собственият им живот е поставен на карта. Но пък тя никога не беше виждала Салма да играе на вързано. А той играеше така, сякаш нямаше начин да загуби. Когато все пак губеше, го правеше със замах, но предимно печелеше.

Осоидите го наблюдаваха още по-бдително сега, навярно подозираха, че се опитва да ги преметне по някакъв начин, но Салма не им обръщаше грам внимание и изглеждаше изцяло погълнат от играта. Към Че почти не поглеждаха и тя стигна до извода, че информацията им е частична и че разполагат с описания от втора ръка. Салма беше единственото водно конче в радиус от стотици мили, тя обаче, бръмбар сред бръмбари, беше защитена от анонимността си.

Тъкмо разсъждаваше върху това, когато някой извика гневно и около масата се разрази хаос.

В първите секунди на развихрилия се спор Че направи опит да разбере какво става. Изглежда, бяха хванали някого да мами или най-малкото подозираха зла умисъл, и скоро стана ясно, че заподозреният е Салма. Той от своя страна реагира гневно на обвиненията, събори стола си и скочи на крака, а после взе, че обърна цялата маса. И каюткомпанията изведнъж се изпълни с карти, пари и ядосани комарджии.

Салма действаше бързо, но един от търговците все пак успя да го фрасне с юмрук, преди на свой ред да се просне върху преобърнат стол. Осите напираха да се намесят, но в помещението вече се бяха отприщили бесове. Двама стюарди се опитваха да възстановят реда, но поне три юмручни двубоя се водеха едновременно, както и една обща схватка, на която всички бяха поканени. В разгара на всичко това Салма стисна Че за ръката, измъкна я от стаята и миг по-късно двамата вече тичаха към стълбите.

— Накъде? — попита задъхано тя.

— Идея си нямам — призна Салма. Виковете зад тях набираха сила. Че хвърли поглед през рамо и видя потеря в черно и жълто.

Без никакво предупреждение цял участък от стената до тях зейна и в отвора на люка се появи Тото, с развети от студения вятър коса и дрехи.

— Търсих ви — информира ги спокойно в пълен разрез с нажежената ситуация. — Оттук, бързо — добави и изчезна от погледа им. Че надзърна през люка и го видя да се спуска по метални скоби в корпуса на „Небесен“ към открит мостик, който най-вероятно беше свързан с долната палуба.

Че не желаеше при никакви обстоятелства да се озове там, отвън, увиснала на ръце над безкрайната бездна. Само че осоидите ги настигаха и нейните предпочитания нямаха никакво значение.

— Първо ти — каза тя и Салма се метна през люка. След миг Изкуството на предците му се събуди, на раменете му запърхаха крила и той яхна с лекота въздуха. Кръжеше и я чакаше.

Че се провря през люка, дори го затвори след себе си, като пазеше с мъка равновесие. Успя да събере достатъчно мислите си, за да съобрази как да го залости от външната страна. Така, когато осородните стигнеха до него, нямаше да са в състояние да ги последват.

Вятърът я теглеше зверски, провираше се дори между пръстите й и хлъзгавите скоби от студен метал. Че се съсредоточи върху ръцете си с надеждата това да автоматизира действията й и да предотврати грешки от много мислене. Салма кръжеше около нея. Щеше да се опита да я хване при нужда, в това Че не се съмняваше, но дали щеше да успее беше друг въпрос.

А после, най-сетне, се появи друг люк. Тото го държеше отворен и буквално подскачаше от крак на крак. Че се провря покрай него на тесния мостик.

— Сега накъде?

— Тиниса ни чака в хангара — отговори той, оголил зъби в нервна гримаса. — Търсят ни и не знам дали изобщо има място, където да се скрием. Може би в товарното.

Че затвори люка след Салма, а той се огледа и с типичното си спокойствие тихо каза:

— Тичайте.

Мостикът се простираше по цялата дължина на гондолата, но в далечния му край се виждаше движение — уви, в черно и жълто. Осородни войници напредваха в тясното пространство, вдигнали ръце да ги засипят с огъня си.

Тото хукна моментално, превил рамене в характерната стойка на опитен механик, и само след десетина крачки хлътна в отвора на друг шлюз. Когато Че най-сетне го настигна, той вече стоеше в огромната кухина на хангара, а Тиниса излизаше от скривалището си да ги посрещне. Веднага щом и Салма мина през отвора, Че затръшна капака и го залости.

— Няма време! — предупреди ги тя. — Идват!

Салма се огледа.

— Накъде водят другите врати? — попита той.

— Към двигателното, задънена улица — обясни Тото. — А другата води към товарния отсек.

— Няма смисъл да се гоним из кораба! — прекъсна ги Тиниса. — Ако останем тук, рано или късно ще ни намерят. Затова дайте да се качваме на това нещо и да потегляме. — Сочеше към леталото с фиксираните криле. — Тото, размърдай го и да излитаме.

Тото зяпна насреща й.

— Не мога да пилотирам летало.

— Но нали си Умел, занаятчия си в края на краищата. Ти обичаш машините.

— Бих могъл да го поправя, да, ако е повреден — смотолеви глуповато той, като продължаваше да клати глава, и Че видя как надеждата се изпарява безславно от лицето на Тиниса.

— Аз пък си мислех, че планът ми е страхотен — промълви паякородното момиче.

— Може би аз ще успея да го подкарам — обяви Че и събра невярващите им погледи. — Е, бих могла да опитам поне — поправи се тя. — Изкарах курс по пилотиране в Академията.

— Ами да действаме тогава! — подкани Салма. Тото вече тичаше към голямата макара на товарната рампа. Освободи я докрай и тя се завъртя, спускайки рампата до пълния й наклон с гневен писък на метал. Фиксът се хлъзна няколко крачки със задницата си към отвора, изпъвайки задържащите го въжета. Явно щяха да напуснат „Небесен“ на заден ход.

Вратата, през която бяха влезли в хангара, се разтресе от мощен удар. Осите идваха. Бегълците се спогледаха уплашено и след миг на пълен ужас Че взе решение. Като се пързаляше по наклонената рампа, тя се покатери тромаво по корпуса на леталото и се мушна в пилотското кресло. Уредите за управление бяха прости — лостове за промяна ъгъла на витлата и манивела за активиране на пропелера. Че се зае моментално с манивелата. Миг по-късно вратата на хангара изхвърча от пантите си и първият войник нахлу в помещението.

— Качвайте се! — викна Тиниса и се метна в креслото до Че, а Салма се настани отзад. Тото хукна да ги настигне, нозете му трещяха по рампата и се хлъзгаха опасно по металния наклон. Посегна към ръчката, която освобождаваше въжетата, но преди да я е докоснал, откъм вратата в другия край на хангара се чу пукот и нещо ярко изби искри от метала близо до ръката му. Тото политна назад и с ужас разбра, че ще пропадне между рампата и шлюза и оттам в празното пространство под кораба. Салма и Тиниса го сграбчиха едновременно и го издърпаха в леталото.

— Не мога да запаля двигателя! — викаше паникьосано Че, а Тото обясняваше, че трябвало да освободи въжетата, иначе леталото нямало как да напусне хангара.

— Лесна работа — каза Тиниса и изтегли рапирата си. Тото й кресна да спре, но тя вече срязваше въжетата от едната страна на машината. Фиксът се наклони наляво и увисна така за секунда. Нов енергиен залп прогори палубата. А после Тиниса сряза още две въжета. Фиксът се плъзна безпомощно по рампата и изпадна от „Небесен“.

Вече бяха във въздуха, но не летяха. Вятърът ги задържаше в някаква степен, но истината беше, че губят височина, а Че повтаряше ли, повтаряше:

— Не мога да включа двигателя! Някой да погледне двигателя!

Този някой, разбра Тото, трябваше да е самият той. Промуши се към кърмовата част на леталото, където, кажи-речи в самия край на корпуса, беше прикрепена тъмната грамада на двигателя. Промъкна се в тясното пространство между долното и горното крило, заобиколи балистата и излезе на кърмата.

Изкуството му го държеше там, прилепнал със стъпала и колене към гладкия хълбок на фикса, въздухът свистеше край него, а светът се приближаваше стремително от долу нагоре. Трябваше да постави диагноза, а времето му беше много малко. Вероятно по-малко, отколкото смяташе. Защото над тях, откъм отворената рампа на „Небесен“, се появяваха фигури с криле.

„Мога да го пилотирам“. Думите дрънчаха в ума на Че, все по-бързо и по-силно. Беше прибрала задкрилките докрай и ако двигателят работеше, фиксът щеше да направи лупинг. Вместо това падаше към земята и носът му се накланяше бавно надолу.

— Няма време, Тот! — извика тя. Беше преместила лостовете до крайно положение и те буквално се тресяха в ръцете й.

Енергиен залп изпука по едно от крилата. Осородните ги обстрелваха. Увиснал кажи-речи надолу с главата, задържан от Изкуството и коленете си, Тото бърникаше трескаво из двигателя. Чу отчаяния вик на Че, но точно сега бързането нямаше да помогне.

„Ето го.“ И точно навреме. Горивните маркучи бяха стегнати с шипки като защита срещу кражба. Осоидите не бяха занаятчии по призвание, иначе щяха да измислят нещо по-сложно и по-трудно за откриване. Тото махна щипките и извика на Че да пробва отново.

Явно в маркучите се беше събрало бая гориво, защото двигателят само дето не избухна. Гореща вълна опари лицето на Тото, а зад и над тях се появиха огромни валма дим. След миг двигателят заработи нормално и пропелерът се завъртя, бавно отначало, после все по-бързо, накрая перките му се сляха пред погледа на Тото. Фиксът се разлюля мъчително в неопитните ръце на Че. Проснат върху обшивката на двигателя, която се нагряваше бързо, Тото се бореше със страха си, че малкото летало ще се наклони странично и ще навлезе в низходяща спирала, от която излизане нямаше. Но Че прехвърли цялата си тежест върху лостовете, фиксът се изравни, после се килна на другата страна, но накрая все пак зае хоризонтално положение във въздуха и се стрелна напред, проточил опашка от дим и с кашлящ двигател.

Че погледна през рамо. Тиниса и Салма буквално се бяха вкопчили един в друг от неподправен страх. Тази гледка беше като балсам за очите й и тя нададе победоносен крясък, защото за миг се почувства най-щастливия човек на света.

А после от валмата дим се появиха осочовеци, които ги връхлитаха с огън и меч.