Империя в черно и златно

14.

Маркон Кростуейт, познат под името Маркон Дружето, стана от масата и подкани с жест хората си. На тях малко им трябваше и скоро помещението гръмна от енергични аплодисменти. Коленичилият пред Маркон мъж, един от по-малко незаменимите екземпляри на Синон Поло̀вин, се сви още повече. Беше мухороден мелез, обида сам по себе си, но Маркон, все още заслепен от успеха, беше в настроение да прояви великодушие. Пък и ако му отрежеше ушите и го провесеше през прозореца, кой щеше да иде при Синон и да каже на онзи петнист изрод колко щастлив е Маркон?

Свали ръце и хората му млъкнаха един по един. Чакаха да чуят какво ще им каже.

— Добре, човече грозно — поде той. — Скачай на кривите си пищялки, ако още те държат.

Мелезът се надигна, но главата му остана сведена ниско, присвит в очакване на удар, камшик или нож в гърба. „Това и заслужава, мръсният му дребен мелез“ — помисли си одобрително Маркон.

— Искаш да си ходиш, нали? Щото си си свършил работата и прочие?

Мелезът кимна едва доловимо.

Маркон хвърли широка усмивка към хората си.

— Но, друже, ти още не си ми благодарил за гостоприемството. А аз лошите маниери направо не ги трая.

Дребният мъж се размърда и измърмори нещо. Без да чака сигнал, един от хората на Маркон опря кинжал в рамото му.

— Благодаря ви, майстор Маркон — изрече с треперещ глас мъжът от Половинковата къща.

— Майстор Маркон кой? — сопна му се Маркон.

— Маркон Дру… Дружето. — Мелезът беше вдигнал рамене почти до ушите си в очакване на удара. Маркон изкриви устни с презрение.

— Ваш’та добра дружка Маркон Дружето — натърти той. — И ако твоят чичо Синон е мъдър човек, ще му кажеш, че трябва да върти малко повече бизнес със свойта добра дружка Маркон Дружето. Не е хубаво човек да забравя приятелите си заради едните парици. Тъй да му кажеш, чуваш ли?

Мелезът закима трескаво и Маркон се изплю с отвращение на пода.

— Изчезвай, плъх такъв. И кажи на Синон следващия път да изпрати някой по-чистокръвен, иначе ще отрежа неговите уши.

След като човекът на Синон изскочи на бегом от таверната, Маркон остави публиката да го аплодира още минута-две, после им махна да спрат.

— Богомолката идва ли да си вземе платата? — попита той.

— Идва и си отиде отдавна, майсторе — докладва един от хората му. — Не е много дружелюбен този тип.

— И адски скъпо взема — съгласи се разсеяно Маркон. — Но пак е по-добре да работи за нас, отколкото да го пуснем на свободния пазар. Нали го видяхте какво направи. Колко противници може да надвие според вас? Десет? Двайсет?

— Най-малко.

Маркон кимна.

— А и да не успее… поне ще сме се отървали от него, което е по-добре, отколкото да си смени приятелите, щото не сме му угодили нещо. — Той се отърси. Още един делови ден беше приключил успешно. — Забавлявайте се, приятели — насърчи хората си той. — Заслужихте си го. А аз ще се кача горе да се позабавлявам на свой ред.

Последното предизвика нова вълна от одобрителни крясъци и той спря на стълбите, за да приеме аплодисментите на хората си. Бяха му осигурили специална награда по случай победата — млада момичка, отскоро в града. Време беше Маркон да се сприятели и с нея.

Нахълта в стаята и я завари да го чака в леглото. Един слуга донесе стомна с вино и две купички, после излезе заднишком, като се покланяше доземи.

— Днешният ден — обяви Маркон — ще се помни дълго в територията. — Удостои момичето с най-хубавата си усмивка, толкова бяла, колкото беше по силите на най-добрите майстори в занаята. Девойката беше паякородна, при това истинска красавица.

— Съблечи ме — нареди й Маркон.

Тя стана от леглото, мина зад него и смъкна сръчно робата и туниката му с една ръка. Пръстите й бяха хладни, спокойни. Той разкърши рамене, все още атлетични въпреки десетилетието лесен живот, и се обърна към нея.

— А сега, момиче… — започна той, при което тя го прониза в корема и му сряза гърлото все едно го бяха планирали заедно.

Тиниса гледаше как кръвта му попива в покривката на леглото и размишляваше върху живота си досега. Напушваше я истеричен смях, толкова глупаво беше всичко. Затова ли беше учила толкова години в Академията, затова ли беше държала изпити по философия, история и хуманитарни науки — за да намери истинското си призвание тук, на хелеронските улици? И какво призвание само! Фигура върху игрална дъска, инструмент за натиск, негласната сянка, каквито всички властници използваха и от които се страхуваха.

Стана толкова лесно, точно както беше предсказал Синон Поло̀вин. Самата тя не вярваше, че ще се поучи, но… ето я тук.

Питала се бе, чисто теоретично, дали ще е в състояние да убие човек, който не заплашва пряко живота й. Дори си беше подготвила аргументи, които да подсилят решимостта й. Той беше гангстер в края на краищата. Беше убиец и работодател на убийци. Видяла беше подписа му на окървавената улица. Отстранявайки го от картинката, Тиниса щеше да направи услуга на света или нещо подобно.

Главатарят на Гостоприемците беше мъртъв.

И колко лесно бяха организирали покушението му, въоръжени с една-единствена информация — че дебелият бръмбаророден гангстерски бос има слабост към млади паякородни жени. Тази му слабост беше широко известна, затова подчинените му проверяваха грижливо всяка нова любовница. Провериха и Тиниса, но тя беше нова в града и не носеше оръжие. И нямаше нужда да носи, защото човек на Синон — вещ в промъкването и с богат опит в обирите — се беше погрижил в стаята да я чака меч още преди тя да се е качила по стълбите. И Маркон беше умрял, без да гъкне дори.

Тиниса отиде при прозореца и отвори капаците. Обикновен, нищо неподозиращ ден нахлу в стаята. С чувството, че изглежда като актьор в глупава драма, Тиниса протегна ръка навън и размаха кърпичката си.

След това се обърна към вратата и зачака.

След няма и минута от долния етаж се чу врява — Гостоприемците крещяха сащисано, докато Акта Барик и двайсетина мутри от Половинковата къща щурмуваха сградата. Тиниса си представи как огромният скорпионороден разбива с ритници вратата и нахлува, размахал чудовищния си меч, а зад него напират мечоносци, копиеносци, арбалетчици и прочие.

Вратата се отвори рязко и един уплашен мравкороден надникна в стаята.

— Шефе! Половинковите… — успя да изломоти той, преди Тиниса да го убие.

Всичко на всичко уби седмина, един по един, когато дотичваха в стаята на шефа да питат за указания. Този ден по нейната сметка имаше най-много трупове. Битката приключваше и един от хората на Синон хукна по стъпалата, но така и не стигна до горе, защото гледката на Тиниса и купчината трупове му дойде в повече. Вместо това се върна мълчаливо назад, решил, че Тиниса може и сама да прецени кога да слезе.

А когато слезе, тя се почувства като царица, която застава пред армията си. Пешаците на Половинковата къща я посрещнаха с овации като свой спасител. Само Барик мълчеше, но предвид обстоятелствата, неговото почтително кимване означаваше повече от овациите на другите.

Всичко приключи за половин час. Онези от Гостоприемците, които още бяха живи и на свобода, се криеха в миша дупка или сериозно обмисляха варианта да се пребоядисат докато е време. Междувременно Тиниса седеше в същата таверна, пред която Тисамон беше извършил кървавия си подвиг и само на две пресечки от мястото, където самата тя беше проляла кръв. Седеше и гледаше обикновените хора, тълпящи се по улицата.

— Ти имаш талант и много ми харесваш — каза й Синон. — Уникална си.

Тя се вгледа предпазливо в лицето му.

— Ако искаш — предложи той, — можеш да останеш. Смятай, че мястото ти в организацията е гарантирано и заслужено в пълна мяра. Нещо повече, ще те издигна до едно ниво с Малия и Барик и те ще те посрещнат радушно. Все пак се разширяваме, така че има място за още един лейтенант.

Тиниса отвори уста да отхвърли предложението, но така и не каза нищо. Полазиха я студени тръпки. Днес беше убила хладнокръвно невъоръжен човек. Какво щеше да каже Че, ако знаеше какво е направила доведената й сестра? Какво би казал Стенуолд? А и тези неща очевидно й се удаваха. Още няколко задачи и съвестта й щеше да замлъкне съвсем, а след време току-виж започнало да й харесва.

При тази мисъл стомахът й се сви, но не само от страх. Имаше и вълнение. Мислеше си за богомолкородния, за онзи Тисамон, и за страхопочитанието, което той вдъхваше у всички. Немалко магнати и висши политици можеха да му завиждат за лекотата, с която вземаше страха и печелеше възхищението на хората.

А после се замисли какво би било животът й да е безкраен низ от битки и предателства и колко точно би й струвало страхопочитанието на околните. И колко биха продължили овациите им, след като рапирата й изгубеше остротата си?

— Не мога да остана — отвърна тя. — Част от мен го иска, признавам, но имам други задължения.

— Разбирам — рече Синон без следа от язвителност в гласа. Бръкна в джоба на туниката си и извади сгънат лист хартия. — Иди на този адрес и търси Скуто. Според моите агенти, той е човек на вашия Стенуолд, при това доверен човек. Имай предвид, че го пазят добре, затова иди при него открито и мирно. Възможно е да знае къде са приятелите ти, може и да ги е открил дори. Да те попитам, от чисто любопитство — продължи с лека усмивка Синон, — и те ли са печени като теб, другите от групичката ви?

— Не — каза тя, не като хвалба, а като факт.

— Е, тогава да се надяваме, че са извадили късмет, защото този Скуто не е от най-изтънчените, а хората, с които се движи, и средата, в която живее — още по-малко. Ако приятелите ти са попаднали на него случайно, може и да са пострадали.

Тиниса си помисли за бедната Че, най-лесната плячка, за която Хелерон можеше да си мечтае. „Но пък е търпелива и дипломатична“ — поправи се тя. Че не би се озовала в ситуацията на Тиниса, защото не би нападнала в движение половината биячи на Половинковата къща. Хелерон беше град на бръмбарородни и Че щеше да се впише в него, без да се забърква в неприятности. „Знам, че е постъпила точно така. Какво друго би могла да направи?“

За миг и двамата замръзнаха. Че беше извадила меча си почти докрай, заела беше и дуелистка стойка с превито коляно. Молецоидът стискаше дълъг кинжал в едната си ръка, с другата се държеше за хълбока. Лицето му беше издължено, кожата — сива, тъмната му коса беше подстригана съвсем късо, оформяйки триъгълник с остър връх в средата на челото и високи дъги към слепоочията. Очите му бяха издължени и бели като на слепец. Че прецени, че са долу-горе на една възраст. Е, може и да беше с година-две по-голям от нея, но не повече. Прецени и следното — че ако той не я заплашваше с нож, а тя не го заплашваше с меч, сигурно би го сметнала за истински красавец.

Но най-голямо впечатление й направи друго — че още не я е нападнал. В крайна сметка тя беше слаб противник и това си личеше от пръв поглед — млада бръмбарородна жена, пълничка, с изопнато от шока лице и недоизваден от ножницата меч. Той от своя страна сигурно беше опитен боец, взел участие в нощното нападение и омърсил ръцете си с кръвта на такива като нея. Но ето че молецородният я гледаше предпазливо и в неговите очи Че беше боец, който представлява заплаха.

Дребен беше като повечето молецоиди — и на ръст, и като телосложение. Но в стойката му се усещаше концентрация, която подсказваше бързина при атака. Устните му помръднаха и Че се запита дали това не е знак, че най-после е решил да нападне.

По светлата му туника имаше тъмни петна. Нещо тъмно лъщеше и по ръката, с която притискаше хълбока си. И тогава Че разбра защо го е заварила тук.

На вратата зад нея се потропа силно и това едва не стана причина Че и молецоидът да се счепкат най-сетне, защото натрупалото се напрежение изби като гейзер. За част от секундата молецоидът скъси разстоянието с две крачки и вдигна високо кинжала си. Нейният меч пък най-сетне излезе от ножницата. Впиха погледи един в друг.

— Какво? — извика тя. Гласът й прозвуча разбираемо напрегнат.

— Проверяваме района около вилата, госпожице — извика отвън един от пазачите. — Може някое от онези копелета да се е вмъкнало тук.

Очите на молецородния се разшириха.

— Аз… — започна Че. Той я гледаше и думите сами спряха в гърлото й. Имаше нещо в главата й, ръчкаше там и се мъчеше да повлияе на решението й. — Аз не…

Гледаше в тези бели, плитки очи и усещаше натиска на волята му, отчаяния му опит да я спре, преди да е отговорила. Зъбите му се оголиха бавно от вътрешното напрежение. Явно беше някакво Изкуство на молецородните, осъзна Че, някаква форма на тяхното Изкуство на предците.

И тя призова докрай решимостта си. След миг усети как хватката му върху съзнанието й отслабва. Може да беше заради неговата рана или заради нейната решителност, но така или иначе Че тръсна рязко глава и се освободи от пипалата му.

— Госпожице? — извика притеснено пазачът отвън и тя отвори уста да отговори. По лицето на молецородния се разля спокойствие, той прехвърли тежестта си на задния крак и стисна здраво кинжала пред гърдите си. Щеше да се бие, разбра Че, и щеше да умре пред очите й миг след като пазачите влезеха през прага.

Помисли си за Салма.

— Е, тук определено няма никой — отвърна тя. Казаното прозвуча фалшиво дори в собствените й уши. — А сега ме оставете да се измия най-после!

— Добре, госпожице — отвърнаха й през вратата. Не беше за вярване, но пазачите очевидно се бяха вързали на лъжата й. След миг се чу и тътрене на крака — отдалечаваха се от конюшнята.

През цялото това време Че не беше отделила и за миг погледа си от очите на противника. Не долови благодарност в тях, само нещо като любопитство.

— Ако искаш да се бием, давай — каза му тихо тя. — Иначе… — Не довърши, защото не знаеше как.

— Иначе какво? — попита той. Гласът му беше мек, изговорът — точен до съвършенство.

Тя продължи да го гледа. Мечът натежаваше в ръката й.

Той си пое дълбоко дъх и явно го заболя, защото присви очи. После затъкна кинжала в колана си.

— Изглежда съм твой пленник — Погледът му беше предизвикателен, безкомпромисен. — Какво смяташ да правиш, бръмбарско девойче?

Тя прибра на свой ред оръжието си. Нямаше никаква представа какво смята да прави. На всичкото отгоре сега се страхуваше от него повече, отколкото когато кинжалът беше в ръката му. Той беше пришълец от друг свят, от някаква стара детска приказка.

— Аз… за пръв път си имам вземане-даване с молецоид.

Погледът му не се промени и на йота.

— Е, сега си имаш.

— Искаш ли да погледна раната ти? — предложи тя почти автоматично, водена навярно от хуманността, която им втълпяваха в Академията. Молецоидът веднага стана подозрителен, дори посегна към дръжката на кинжала си. Че продължи: — Виж, ако ти мислех злото, щях да извикам пазачите. — После се сети за нещо, което можеше да обясни действията й на самата нея, а дори и на него. — Един от вашите лекари веднъж помогна на чичо ми Стенуолд. Да приемем, че изплащам старо задължение, става ли?

Той седна тежко на една бала сено и свали лявата си ръка от раната. По дланта му лъщеше кръв и Че преглътна шумно. Беше изкарала курс по първа помощ в Академията. Взе пълното до половина ведро и коленичи до ранения.

Улучила го беше арбалетна стрела. Арбалетните стрели бяха тежки и с оребрена глава, която дори броните невинаги успяваха да спрат, и молецоидът беше извадил истински късмет, защото стрелата само го беше забърсала, изоравайки две паралелни бразди в кожата му. Ако се съдеше по ъгъла на браздите, стрелецът е бил на земята и е стрелял във въздуха. Раните бяха с разръфани, неравни краища и молецородният се сви инстинктивно, когато Че започна да промива кръвта, почти черна на фона на сивата му кожа.

— Мога да… — Само при мисълта за това ръцете й се разтрепериха. — Бих могла да те зашия… ако искаш. Мога и да донеса малко алкохол, за да почистя добре раната.

— Огън. Гореща вода — процеди той. А после добави: — Моля.

Че се изправи, а той притисна отново ръка към раната.

„Не би трябвало да правя това. Елиас Продан много ще ми се разсърди.“

„Но чичо Стенуолд би одобрил.“

— Ти се скрий в кьошето — каза му тя. — Аз ще видя какво мога да направя.

Оказа се по-лесно от очакваното. Двамата слуги си имаха предостатъчно работа, а и още бяха разстроени заради събитията от предната нощ. Че на бърза ръка се измъкна от къщата с игла, тънко влакно от свински черва, бутилка от най-хубавото бренди на Елиас и метална кофа с гореща вода.

Когато влезе в конюшнята, помисли, че молецоидът е избягал, после — че са го хванали, но след миг той се появи откъм сенките, уверил се, че е тя, а не някой от пазачите. Че се замисли за странното, крехко доверие, което се беше породило между тях.

Молецородният седна, а Че почисти иглата и влакното във врялата вода, после ги поля с брендито.

— Защо правиш всичко това? — попита изведнъж молецоидът. Че се стресна от звука на гласа му, толкова близо до ухото й.

— Вече ти казах, че…

— Не ми разправяй легенди за чичо си Стенуолд — прекъсна я той. — Кажи ми истината.

За да избегне въпросите му, Че побърза да премине към шевовете. При първото забиване на иглата молецоидът се напрегна, после стисна юмруци до побеляване.

— Студентка съм във Великата академия — обясни тя, докато затваряше внимателно раната. — А там ни учат, че думите, а не насилието са най-добрият начин да се реши един спор. Защото постигнатото с меч съгласие е временно, а разумните аргументи са основа за трайно разбирателство. Така поне ни учат в Академията. — Зае се да върже влакното на първата рана. Не беше най-безупречният шев на света, но щеше да свърши работа. — Не ме е страх от теб. — Което не беше съвсем вярно. — Ти не си ми враг. — С втората рана се справи по-бързо. Молецородният мълча през цялото време, както и после, докато Че бинтоваше несръчно зашитите рани с ивици, които откъсна от ръкава на дрехата си. „Ще кажа, че съм се закачила на пирон или нещо такова“ — реши тя. Чак след като приключи и вдигна поглед, разбра, че молецоидът я е гледал неотклонно от горе надолу със сивото си, безизразно лице.

— Преди не си бях имал вземане-даване с бръмбарородни — започна той. Коленичила до него, Че изведнъж се почувства несигурна и смутена. — Надявам се, че не всички са като теб.

— Защо? — попита тя, но той се беше обърнал към кофата с изстиваща вода и пускаше в нея някакви билки със стипчив аромат. Кинжалът се беше появил отново в ръката му и Че изтръпна за миг, но той просто разбърка водата с острието.

„Можеше да ме убие.“ Можеше да забие кинжала си във врата й веднага щом тя приключи с превръзката. Ядоса се на себе си, задето не е съобразила опасността, почувства и жалко облекчение, че молецоидът не й е посегнал.

— Защото съм воювал с твоята раса, убивал съм хора от твоята раса, а не ми се иска някой като теб да ми тежи на съвестта. — Гласът му беше равен, безстрастен. Откъсна парче от разпраната си вече туника, натопи го във водата и го притисна към раната почти без да го изцежда, така че билковата настойка да попие в превръзката.

— Убивал си хора от моята раса?…

Той я изгледа остро.

— За да не ме убият те — обясни простичко той. — Мисля, че е очевидно. — Каквото и да беше сложил във водата, явно щипеше ужасно, защото лицето му се изкриви от болка. — Имаш ли си име, бръмбарско дете?

— Челядинка — каза тя. — Челядинка Трудан. — Молецоидът вдигна вежда, както можеше да се очаква. — Нищо му няма на името ми — продължи намръщено тя. — Викат ми Че.

Той мълча дълго, преди да се представи:

— Аз съм Ахеос и ти благодаря. Поличбите предупреждаваха, че снощната акция няма да завърши според очакванията ми. Благодаря ти, че се намеси и ги потвърди.

— Поличби?… — възкликна тя. — Участвал си в набега заради някакви си поличби?

— Не, въпреки тях. — Той натопи отново парцала във водата. — А ти какво ще правиш сега?

— Ще се върна в къщата и ще се опитам да забравя, че това изобщо се е случвало — заяви твърдо тя, макар да знаеше, че дълго ще помни Ахеос. Отдавна стоеше на колене и краката започваха да я болят. Размърда се и той й подаде ръка да й помогне.

Че не пусна веднага ръката му, дори след като се изправи. Имаше мазоли на необичайни места и тя предположи, че е заради редовното боравене с арбалет.

— Не мога да летя, преди да съм си починал добре. Май ще е най-разумно да остана тук през нощта.

Тя кимна.

— Ами… да. Най-добре.

Излезе от конюшнята и се облегна за миг на затворената врата. Усещаше се някак встрани от реалния свят, сякаш всичко е било сън. „Как може нещо толкова необичайно да се случи на такава като мен?“ Но ръката й още усещаше допира на неговата като потвърждение за реалността на случилото се.

Група мъже наближаваше по пътя от Хелерон, тръгнали бяха или към къщата, или към мините. Още войници, които да подсилят охраната през идната нощ. Че горещо се надяваше Елиас да приключи с работата си преди това. Не искаше още една кръвопролитна нощ да тежи на съвестта й сега, когато се беше срещнала очи в очи с врага.

— Понякога наистина ме изненадваш — гласеше коментарът на Салма, когато изслуша разказа й.

— Смяташ, че съм постъпила неправилно, така ли?

— Не съм казвал такова нещо. Просто съм изненадан. Какво стана с възхвалите на прогреса и прочие?

— Ами… — Щом щеше да й се подиграва така, тя пък нямаше да му признае, че именно неговите възгледи бяха променили решението й. — Просто реших, че това е правилният начин и…

Той вдигна вежди в очакване.

— Той още е там и чака да се стъмни — обясни Че. — Малко е… странно. Да знам, че е там.

— Виж ти, виж ти. — Усмивката му беше безпощадна.

— Не е каквото си мислиш. Просто е… странно — възрази разгорещено Че. Салма с неговите дивотии… „Не е каквото си мисли!“ Но истината бе, че Ахеос не й излизаше от главата — непознат, опасен, ефимерен. От друг свят.

А после се замисли за революцията на Умелите отпреди петстотин години, когато нейната раса беше отхвърлила оковите на робството. Един паякороден историк я беше описал като „революцията на грозните“ — едрите, плещести роби, бръмбарородните и мравкоидите. „Не притежаваме тяхната грация“ — призна си тя. А и кой да го знае по-добре от нея? Всеки би развил особена чувствителност на тази тема, ако е расъл рамо до рамо с Тиниса.

Салма я наблюдаваше внимателно и тя се запита доколко я е издало лицето й.

— Мисля, че си постъпила правилно, без значение какви ще се окажат последствията — каза меко той.

— Благодаря ти.

На вратата се почука и Че стана да отвори. Беше един от слугите.

— Извинете, госпожице, господине, но майстор Продан иска да говори с вас. Чака ви в трапезарията. — В гласа на слугата се долавяше остра нотка и Че изтръпна вътрешно. „Намерили са го!“ Не знаеше за кого я е страх повече — за себе си или за Ахеос.

Погледна към Салма. Той се приближи и сложи ръка на рамото й. Двамата тръгнаха към трапезарията. И тя като цялата вила не блестеше с нищо в сравнение с удобствата, на които се радваше Елиас в градския си дом. Мебелировката се състоеше от маса и дузина столове, както и врата към кухнята за улеснение на прислугата.

— Чичо… — започна Че, а после млъкна, защото Елиас не беше сам на масата. С него седеше някакъв мъж, чието лице й беше смътно познато. Едва когато мечът на Салма изскочи от ножницата, Че съобрази кой е новодошлият. Осороден.

— Чакай! — викна тя. — Чичо Елиас, какво става? — Самата тя още не беше извадила меча си. Зад нея Салма се беше обърнал, а откъм голямата стая се чуваше раздвижване.

— Чичо? Кажи ми, моля те. — Гледаше втренчено Елиас. Той изглеждаше смутен и избягваше погледа й.

— Това е капитан Талрик — каза накрая Елиас. — Той… се отзова много бързо на запитването, което разпространих. За приятелите ви. Изглежда си се забъркала в неща, които не са твоя работа, момиче. Изобщо не е трябвало да напускаш Колегиум.

Че беше направила няколко крачки напред, така че да освободи пространство на Салма, когато той реши да разиграе меча си. Явно щяха да се бият гръб в гръб. Чу принца да казва тихо:

— Тук са седмина. — В същия миг кухненската врата се отвори и още четирима осородни в пълно бойно снаряжение влязоха в трапезарията.

— Но аз съм ти роднина! Твоя кръв! — викна тя. — Чичо!

— Кръв ли? — Елиас вдигна поглед към нея, в очите му пламтеше гняв. — Само защото си се пръкнала от онова безмозъчно говедо Дорви, който е срам за цялото семейство? Или защото те е отгледал онзи отвратително ексцентричен Стенуолд? Това е Хелерон, момиче. Тук нямаме време за вашето дървено философстване и показно милосърдие. Тук всички се трудим с пот на чело да си изкараме хляба, а капитан Талрик е представител на някои от най-добрите ми клиенти, докато ти… ти си просто едно неудобство. А сега кажи на чуждоземния си приятел да прибере меча и да не се прави на интересен.

Това преля чашата. Мечът й изскочи от ножницата, Че се метна като котка към масата, насочила оръжието право към сащисания Елиас. Зад нея се възцари хаос — войниците от голямата стая бяха нападнали Салма, но тези до кухненската врата не бяха достатъчно близо, за да й попречат.

За разлика от Талрик. Че беше побързала да го отпише като типичния офицер, който стои настрана и оставя други му вършат мръсната работа. Ала той скочи напред, улови китката й и я изви, така че острието й се отклони от Елиас, мина покрай собствените му гърди и в крайна сметка не уцели никого. Сблъскаха се, инерцията на Че повлече осородния офицер и двамата се строполиха на пода, катурвайки и масата след себе си.

Междувременно Салма даваше всичко от себе си и двама от войниците вече отстъпваха с кървави рани. Уви, нямаше достатъчно място, за да разгърне докрай уменията си. Нямаше накъде да отстъпи, а противниците прииждаха. Един го фрасна с юмрук в челюстта, друг го удари в ребрата. Той прониза с меча си трети, дълбоко този път, до смърт. Войникът се преви надве и сграбчи китката на Салма, преди той да е изтеглил меча си от тялото му. Салма фрасна с лакът най-близкия осочовек, като дърпаше отчаяно приклещеното си острие. Друг противник го беше издебнал в гръб и го теглеше, обвил ръка около шията му. Принцът се наведе рязко, зарязвайки приклещения меч, и инерцията го освободи от хватката на войника отзад. После ръцете му се стрелнаха като отровни змии, счупиха носа на един, цапнаха друг в окото. За един много кратък миг Салма се освободи и се метна към дръжката на меча си.

Че се бореше ожесточено с осородния офицер. Талрик беше приковал едната й ръка към пода — тази, в която Че стискаше меча — и се опитваше да улови другата. Лицето му, толкова близо, че се усещаше миризмата на вино в дъха му, беше застинало в решително изражение. Дори когато Че го блъсна с юмрук в слепоочието, той само изръмжа. А после я надви и тръгна да се изправя, като я влачеше със себе си. Че осъзна, че е много по-силен, отколкото изглежда, и е категорично по-силен от самата нея.

— Вържете я! — извика той и понеже нямаше друг избор Че заби чело в брадичката му. Офицерът изпсува и отслаби за миг хватката си. Че се измъкна, но след миг двама войници я събориха отново на пода. Талрик изтри кръвта от устните си.

Салма почти беше докопал дръжката на меча си, когато един войник го изрита силно в стомаха. Водното конче се сгъна надве да омекоти удара и заби външния ръб на дланта си в коляното на осородния. Ставата изпука и войникът се строполи на пода. Друг войник се метна върху Салма и му изкара въздуха. После двама го задърпаха нагоре, единият забил коляно в кръста му. Мъжът със счупената колянна става беше вдигнал юмрук и около ръката му се оформяше златисто сияние.

Салма затвори очи.

Звукът беше по-силен от очакваното във внезапно смълчалата се стая, съскащ пукот на изтерзан въздух. Той отвори очи. Раненият мъж лежеше по лице, а тилът му пушеше обгорен.

— Живи! — изсъска им Талрик. — Живи, казах! Толкова ли е трудно?

Салма погледна към Че, видя, че и тя е пленена, и разбра, че това ще усложни нещата.

— Вържете го. Използвайте белезници за летящи — нареди Талрик. Устната му още кървеше и той я избърса разсеяно.

— А бръмбарородната? — попита един от хората му.

— Само ръцете й вържете. И да литне, лесно ще я стигнем. — Талрик си пое дълбоко въздух. — Майстор Продан, вашето съдействие е оценено по достойнство и ще бъде възнаградено подобаващо.

— И ти ще вземеш пари от този човек? — избухна Че. — Продаваш собствената си братовчедка за пари?

— За договори, Челядинке — натърти Елиас, сякаш това го оправдаваше.

— Но те са завоеватели! Ще дойдат тук и ще вземат всичко! — извика му тя.

— Явно не си чувала за една дребна подробност, наречена Железния договор — каза спокойно Елиас. — Империята не проявява интерес към нас. А и никой не е толкова луд, че да превземе Хелерон. — Той се отпусна назад в стола си. — Хелерон е най-полезен в качеството си на свободен град. И това всички го знаят. Тук ние въртим бизнес с всички градове, с всички генерали, с всички търговци. Хората на капитан Талрик не правят изключение. Всъщност, те са сред най-добрите клиенти, които Хелерон е имал някога.

— И това ще ти е голяма утеха, когато нахлуят в града ви и го превземат с помощта на собствените ви оръжия, няма що! — викна Че.

— Стига! — Талрик не повиши тон и нямаше нужда. Гласът му беше достатъчно авторитетен и без да вика. — Хората ми лесно ще ви запушат устата, госпожице Трудан. Не ме принуждавайте да издам съответната заповед.

Салма беше овързан здраво, ръцете му бяха пристегнати зад гърба по начин, който го лишаваше от възможността да призове крилете на своето Изкуство. Успя да улови за миг погледа на Че. Очите му й внушиха да бъде силна.

— Изведете ги. Тази вечер потегляме на изток — нареди Талрик на хората си и те извлякоха Салма и Че от трапезарията, като извиваха болезнено ръцете им при най-малкия признак за съпротива.

— Е, радвам се, че приключихме с това — каза Елиас, като оглеждаше хаоса в стаята.

— Ние, разбира се, ще платим за всичко повредено — успокои го Талрик. — Мисля и да оставя тук неколцина от войниците си.

— Аз… — Елиас го изгледа с подозрение. — Това едва ли ще е необходимо.

Талрик се усмихна саркастично.

— В името на Империята, майстор Продан, нали не мислите, че ще оставя гарнизон във всяка хелеронска къща, започвайки с вашата? Забравяте, че Стенуолд Трудан е пристигнал в Хелерон и без съмнение ще дойде тук, при това скоро. Имам най-високо мнение за способността му да събира информация, особено такава, която лично съм се погрижил да открие. Когато това стане, хората ми ще го задържат и с това вашите проблеми ще приключат.