Империя в черно и златно

23.

Беше си тронна зала. Дизайнът беше прекопиран от имперските чертози в Капитас и Талрик не знаеше дали да го брои като знак за почит или за самонадеяност. Дългото помещение имаше колонади от двете страни, а във високия таван бяха изрязани отвори, през които снопове слънчева светлина оформяха втори ред от ефимерни колони. Охрата на колоните подчертаваше светлия цвят на каменната облицовка, а огромният стенопис по три от стените беше издържан в местен стил.

Млад слуга в семпли тъмни дрехи, също по местната мода, го въведе в залата и оттам Талрик подхвана дългия преход към седемте кресла в другия й край. Вярно, че императорът даваше аудиенции, заобиколен от единадесет трона, но въпреки разликата в бройката тукашната подредба определено намирисваше на самонадеяност.

Само пет от креслата бяха заети. Ултер се беше отпуснал в централното, от едната му страна седяха трима осородни, от другата — един бръмбароид, и всички следяха с поглед новодошлия.

— Талрик! — Дори без да повишава глас, думите на Ултер се чуха ясно по цялото протежение на залата, което означаваше, че архитектът си е свършил работата добре. — Наистина си ти! Е, разкажи ми колко си се издигнал, откакто се видяхме за последно.

Талрик отдаде отсечено чест в подножието на подиума, едва сдържайки реакцията си при вида на промяната в стария си познайник. „Минали са повече от десет години, все пак“ — напомни си той, но така или иначе губернаторството явно се отразяваше добре на стария Ултер. Прошарената му преди коса беше побеляла изцяло и това беше нормално за възрастта, но коланът едва удържаше шкембето му, а дори безспорните умения на шивача, скроил ризата от фино златотъкано платно, не бяха достатъчни да прикрият пластовете тлъстини. Над инкрустираното с топази огърлие се диплеше двойна гуша, а лицето, което при падането на Мина беше едро, но все още кораво, сега висеше подпухнало.

Колебанието на Талрик не остана незабелязано.

— О, сядай, сядай — настоя незлобливо Ултер. — Като станеш на моите години, и ти ще търсиш начин да служиш на Империята седнал. Виж до какво води това. Понякога си мисля, че ако се бях прибрал при семейството си да управлявам фермата, пак щях да изглеждам отвратително, но на никого нямаше да му пука. Не разбирам защо трябва да е различно само защото работата ми е такава, че постоянно съм пред очите на хората.

Талрик изкачи стъпалата към подиума и седна на едно от празните кресла, като стрелкаше с поглед другите присъстващи.

— Капитан Талрик служеше при мен по време на обсадата и след това. Беше чудесен офицер — обясни им Ултер. — Талрик, това са моите съветници, настоящите поне. Капитан Олтан е от снабдителния корпус, а капитан Раут е от разузнаването. — Двамата осородни кимнаха по реда на представянето си, измервайки с поглед новодошлия. — А това са майстори Дрейуейн и Фрейген от Консорциума на достойните.

Консорциумът беше рожба на имперските опити за регулиране на търговията, но по данни на Рекеф не беше докрай ясно кой кого регулира. Той кимна на бръмбарородния и на третия осоид, мъж на средна възраст с отегчен вид. „Може би един от тези двамата е отговорен за нередовните доставки. Току-виж съм успял да реабилитирам Ултер все пак. Но това ли иска Рекеф?“

— Какво те води тук, капитане? Дошъл си да търсиш повишение? — попита Ултер с широка усмивка и въпреки отпуснатите тлъстини по лицето, усмивката му си беше останала същата. Талрик се сгърчи вътрешно. Надявал се бе Ултер да го приеме на четири очи, така че да поговорят откровено.

— Промяна в темпото, полковник — отговори с лекота той. — От доста време съм на предната линия. От месеци моля да ме върнат в тила, за да си почина. И ето ме тук. Ще се изпълни ли желанието ми?

— И ние не мързелуваме, капитане — каза Ултер, после добави благо: — Но ти обещавам една десетница време да си ближеш раните. Чувствай се като у дома в моя град. — И когато Талрик вдигна вежда при последното, усмивката на Ултер се разшири още повече. — Държа Мина здраво в юмрука си, Талрик, и размърда ли се повече от допустимото, стискам. Простичък урок, който местните така и не пожелаха да запомнят. — Плесна с ръце и след миг през врата зад подиума влязоха десетина слуги, понесли табли с кани и чаши. — Нека ти покажа какво може да предложи Мина, става ли?

— Изненадан съм, че не си си издействал преместване по-близо до столицата — подхвърли Талрик. Забеляза, че цялата прислуга е от жени, при това млади. Но нито една не беше местна, което несъмнено беше разумно по отношение на робите от домашната прислуга. Ултер явно беше преровил Империята за квалифицирани робини с приятен външен вид, имаше дори две осородни момичета.

— И кого да назначат на мое място? — Ултер си взе чаша и плъзна одобрителен поглед по паякородната девойка, която му наливаше вино от каната. — Познавам Мина по-добре от всеки друг, по-добре и от самите минасци, чумата да ги тръшне. Държа гърнето здраво затворено, нищо че отвътре ври и кипи. Може и да не знаеш, но преди няколко години бяха на път да се разбунтуват, точно когато въстана Мейнис. Всичко бяха подготвили, но не успяха да го опазят в тайна от мен. Разпъни неколцина, арестувай два пъти повече, продай семействата на водачите като роби в Голямата дупка и готово. Бий дупе, да не биеш дупище.

— Много далновидно — съгласи се Талрик, взе си от предложените мезета и вдигна поглед към слугинята, която държеше подноса. Беше от собствената му раса, русокоса и красива, но държеше очите си сведени както правят робите. — Тези двете — каза той и посочи осородните девойки. — Недоволни или длъжници?

— Длъжници, доколкото знам. Напоследък на пазара има много такива, особено от столицата. Ужасна, ужасна ситуация. — Съчувствието на Ултер изглеждаше искрено. — Е, опитвам се да им намеря добри домове, когато ми е възможно.

Младата жена не помръдна и Талрик се запита какви ли мъчителни спомени я терзаят в момента — продали са я в робство, за да изплати дълговете на съпруга си, на баща си, или нещо друго?

— По-късно ще я пратя в покоите ти, ако искаш — предложи Ултер. — Не виждам причина да не подсладим престоя ти при нас.

— А аз нямам нищо против — отвърна Талрик. Усети как жената се напряга до него. Осородната й гордост не можеше да преглътне, че я прехвърлят от ръка на ръка като движимо имущество. Но тя беше точно това — движимо имущество, робиня и нищо повече, стока.

Талрик вдигна чашата си и с Ултер се чукнаха пред лицето на капитан Олтан.

— Да пием за новата ни среща — каза Талрик и му стана тъжно. „Нова среща, да, но по лош повод.“

Ултер намести по-удобно телесата си в мекото кресло.

— И по повод на новата ни среща искам да ти покажа нещо, което, надявам се, няма да забравиш никога. Новото бижу в колекцията ми. Макар че за теб може и да не е толкова ново, защото разбрах, че си я ескортирал лично до моя град.

Талрик вдигна вежда, а междувременно заведе в картотеката на ума си повторната употреба на словосъчетанието „моя град“, върху което да разсъждава по-късно.

Ултер плесна отново с ръце и робините се оттеглиха на няколко крачки зад полумесеца на креслата. След миг в залата влязоха двама мъже с вид на местни хора. Единият беше белокос и с брада, гушнал пред гърдите си струнен инструмент, какъвто Талрик не беше виждал преди, нещо като издължена лира. Другият беше съвсем млад, почти момче, и носеше малък барабан. Оттеглиха се между колоните, седнаха и зачакаха. Талрик вече се бе досетил какво следва и наистина — двама войници въведоха пеперудородната танцьорка в залата. Специалната доставка на Ааген. Още една отметка в мислената му картотека.

— Хайде, поне веригата й свалете — нареди Ултер. — Тя не е фелблинг, дресиран да прави трикове, все пак.

Един от войниците затвори вратата, а другият свали внимателно веригата от яката на пеперудородната.

Талрик отпи от виното си, чиято сладникава жилка подразни небцето му, и въздъхна наум. Танците и другите подобни не му бяха по вкуса. Зърнал беше танца на пеперудата по пътя към Аста. Биваше си я, но лично той предпочиташе друг вид забавления.

Жената, чието име беше Скръб в окови или нещо подобно, пристъпи напред и навлезе в сноп слънчеви лъчи. Светлината подхрани кожата й и цветовете грейнаха ярки. От невидимата си ниша музикантите засвириха бавна мелодия, само нежни струни в началото, после барабанът се включи с тих, но сложен ритъм.

Скръб в окови потрепна и светлината потрепна с нея. Искреше по кожата й и се сипваше като цветна мъгла във въздуха зад нея. И тогава жената затанцува.

Талрик продължи да скучае, докато музиката не промени темпото си. Ставаше все по-бърза и по-бърза, танцьорката прелиташе в изящни пируети от сноп в сноп, а после се издигна във въздуха, фини криле с цветовете на дъгата се разгънаха като паяжина около нея и Талрик неволно затаи дъх.

Досега не й бяха сваляли веригата и танцът й пред робите явно е бил подчинен на това ограничение. Сега, яхнала повея на музиката, на трескавите струни, които звънтяха гневно като счупено стъкло, на мълниеносния барабан, който потропваше като дузина ситни крачка, тя танцуваше и се въртеше, играеше си с пространството в трите му измерения, завихряше въздуха чак до върха на колоните. Завихряше го, а после го галеше, приласкаваше го като любовник с отдаденост и изящество, каквито Талрик не беше виждал преди. Дори той, неизкушеният, усети как сърцето му се разтваря за красотата на този въздушен балет.

А после танцьорката стъпи отново на земята и приклекна в реверанс, музикантите изпълниха финалния акорд и Талрик се отърси с раздразнение от паяжината на нейната магия. По лицата на другите обаче, и най-много по лицето на Ултер, се четеше единствено екстаз. Колко беше платил и какво беше направил губернаторът, за да се сдобие с последното бижу в колекцията си? И по-важно, какво беше готов да направи, за да я опази от себеподобните си?

И тогава му просветна изведнъж и издълбоко, защото беше открил отговора на въпрос, който доскоро не би му хрумнало да зададе.

Плъзна поглед по пеперудородната, която войник оковаваше отново след края на танца. Интересът му към нея внезапно се беше повишил.

Талрик рядко съумяваше да съвмести работата с удоволствието, но не отказваше при случай. Сега реши да започне с приятната част — движеше се бързо върху осородната робиня с ясното съзнание, че откликът й се дължи на необходимостта да демонстрира желание и че удоволствието, по-голямо или по-малко, е само за него. Ала и това удоволствие му беше далечно, нужда, която можеше да наблюдава и анализира отстрани дори по време на акта. Мигове преди кулминацията си Талрик се сети с иронична усмивка за хелеронските бордеи, чиято многолика развратност щеше да му липсва, както и че за пръв път от години ляга с жена от собствената си раса.

Момичето седна на ръба на леглото с гръб към него и започна да си събира дрехите с намерение да си тръгне. Когато Талрик я докосна по ръката, тя не реагира. Упорито отказваше да го погледне, дори когато той каза на глас:

— Остани.

— Трябва да вървя. Ще ме търсят…

— Не беше молба.

Това вече привлече вниманието й. Когато се обърна да го погледне, Талрик видя, че у нея все пак е останало нещо от Империята — в очите й святкаше гордост, смазана, но непрекършена докрай. В ума и сърцето й все още имаше стени, които робството не беше успяло да срути.

— Как ти е името, жено? — попита той и се надигна. Очите й се стрелнаха за миг към назъбения белег под дясната му ключица.

— Хрея — отговори тихо тя. — Казват, че си от Рекеф.

— Да казват каквото си искат. — Логично беше да има слухове, особено щом дължеше началния тласък на кариерата си на тайните служби на Ултер. — Как стигна дотук, Хрея?

Изражението й говореше, че би било нормално да й задава такива въпроси преди да я заведе в леглото си, а не след това, но Талрик подчиняваше действията си на принципа за максимална ефективност и тази част от живота му не правеше изключение. Накрая момичето каза:

— Баща ми играеше хазарт. Знаете какви са законите, капитане.

А законите бяха сурови, наложени от Империята още по времето, когато народът на осите се състоял от шейсетина боричкащи се помежду си племена. Жените бяха собственост — на бащата или съпруга — и като такава ставаха законна жертва на кредиторите, които можеха да ги продадат за женитба или в робство. Талрик не би си и помислил да критикува имперските закони, разбира се, но точно тази традиция му се струваше излишна и отживяла времето си. Смяташе, че майките на осородните заслужават нещо по-добро. Може да бяха жени, но все пак бяха от тяхната раса и имаха своя дял в съдбините на Империята.

— Колко като теб държи Ултер? — попита я той.

— Почти тридесет, ако не се лъжа. Според последното преброяване. За лична употреба и за забавление на почетните му гости.

— Има ли местни момичета?

— Засега не, капитане. Господарю, студено ми е.

Унизителният факт, че не смее да се облече без изричното му разрешение, срамът, който се излъчваше от нея на вълни въпреки гордо изправения й гръб, го трогнаха.

— Облечи се, моля те. Искам да си поговорим, нищо повече. За губернатора, става ли?

Момичето се загърна с робата си и го стрелна изпод ресници, затова Талрик побърза да добави:

— Казаното няма да стигне до неговите уши, обещавам ти.

— Мислех, че сте приятели, господине, от едно време.

— Така е, но ме интересува какъв е губернаторът сега. Можеш да говориш свободно. Освен ако не предпочиташ да му кажа, че си ме разочаровала.

Лицето й се изопна.

— А ако аз му кажа, че сте ми задавали въпроси, капитане?

Талрик се усмихна. Жената разполагаше с толкова малко, а не се колебаеше да го използва.

— А може би точно това целя — да разбере, че разпитвам за него. Но бъди сигурна, че няма да ти благодари за информацията. — По реакцията й разбра, че е уцелил. Ултер нямаше да се зарадва, ако разбере, че робините му си играят на шпиони по своя воля. — Добре, разкажи ми за гостите му тогава.

Този въпрос не я притесни и тя отговори веднага:

— Предимно офицери, както и търговци от Консорциума, господине. Добре си прекарват заедно.

— Значи Олтан, Раут и други от сорта. Единият е от снабдяването, другият е от разузнавателния корпус, нали?

— Така казват. — Точно за това се беше ослушвал Талрик, за едва доловимата презрителна нотка в гласа й.

— Ти си добра поданица на Империята, нали? — попита тихо той.

— Аз съм робиня.

— Въпреки това знаеш кое е добро за Империята и кое — не — настоя той. — Искам да чуя какво казваш ти, а не какво казват те. — При други обстоятелства би й предложил подкуп, но на робите не беше разрешено да имат пари. Не би могла да ги похарчи, без да предизвика подозрение. Налагаше се да намери друга разменна монета. — Бъди откровена с мен и аз ще ти помогна. Имаш думата ми.

Видно бе, че му няма и грам доверие, но Талрик я остави да се вгледа в лицето, в очите му. Беше отчаяна, макар че допреди миг не си бе давала сметка за това. Допреди той да открехне вратата, пропускайки лъч светлина в мрака на живота й. Какъв избор имаше всъщност?

Усмивката на Салма вехнеше прогресивно. В килията беше тъмно, нощта се промъкваше пълзешком през решетката на високото прозорче, но Че все пак виждаше усмивката му — като през опушено стъкло.

— Заради онова момиче е, нали? — подхвърли тя, с пълното съзнание, че звучи дребнаво. — Не разбирам… Така де, познаваш я само от няколко дни, разменили сте си едва няколко думи.

— Да, но най-опасни са бездните между думите, защото в тях се пада лесно — каза той. — Досега не се бях замислял колко вярна е тази нашенска поговорка. Не знам, може би просто ми напомня за дома.

— Напомня ти, значи?

— Пеперудородните… трудно е да се обясни. Живеят в анклави на територията на Федерацията, но не са част от нашия свят. — Идваха и си отиваха както им скимне, помисли си Салма. Самият той никога не беше виждал пеперудороден отблизо, толкова малко бяха те и толкова рядко напускаха анклавите си. Не искаха нищо от външния свят, не търгуваха, не се занимаваха с тежък труд. И нямаше нужда. Още щом се отбиеха от майчината гръд, слънцето и тяхното Изкуство им бяха достатъчни. Живееха, за да танцуват, да пеят и да се радват. Бяха специални, бяха галеници на съдбата и във Федерацията се ползваха с уважение. Напускаха анклавите само за да покажат изкуството си. В замяна ги даряваха с платове, бижута и аплодисменти. И да имаше техни поселища извън границите на Федерацията, Салма не беше чувал за тях.

Само дето границите се бяха променили. И някъде там пеперудоиди се бяха събудили да посрещнат зората, но вместо нея ги беше затиснала имперската сянка.

Чувал беше да се говори за омайната им красота, за неземните им вълшебства, но никога не беше хващал вяра докрай. А сега откриваше, че мислите му не могат да се откъснат от Скръб в окови. Съзнаваше, че я познава отскоро, че тя едва е докоснала живота му, но ето го тук, седи в мрака и копнее за цветовете й.

Започваше да си дава сметка, че пеперудородната му е направила нещо, че го е белязала по някакъв начин. Тя беше окована, беше робиня. Той й беше протегнал ръка. И за нея това се беше оказало достатъчно основание да го бележи.

А Че ревнуваше, което беше адски забавно. Усмивката му живна и Че се разсърди.

— Подиграваш ми се, проклет да си.

— Нищо подобно — излъга той. — Права си, ние почти не сме разговаряли. — Това също не беше вярно, защото докато Че дремеше, както само един бръмбароид може да дреме в трещяща машина, Салма и Скръб се бяха сближили. Тя се беше опитала да му нарисува дома си, но обрисуван в нейните цветове, родният й дом не говореше нищо на Салма. Никъде във Федерацията нямаше толкова светло място. После той й беше разказал за себе си — за семейството си, за суверена си, за Стенуолд.

Обещал бе да й помогне, макар че не можеше да помогне на себе си дори. Нещо повече, имаше усещането, че това е клетва, за чието спазване ще бди самата вселена. Неговият народ вярваше в клетвите точно като богомолкородните, с които имаха много общи традиции. Клетвите бяха магия.

Пред килията се чу шум и Че подскочи. Вратата се отвори с дрънчене. Обля ги студена светлина от газен фенер и очерта силуетите на двама войници.

— Ти — каза единият и посочи Че. — Ставай. Бързо!

Заведоха я в стая, която приличаше на изоставен мъжки кабинет. На източната стена имаше голям прозорец със затворени капаци, празни рафтове и петна от свалени гоблени се редяха по другите стени. Първоначалното обзавеждане явно беше преместено в други стаи и сега единственият спомен за предишния облик на кабинета беше самотната маса от скъпо дърво с богата резба. Зад масата стоеше Талрик. Облечен беше само с дълга туника, на колана му имаше нож, но не и меч. Искрицата надежда угасна бързо в сърцето на Че — дори и без хладно оръжие осородните не бяха беззащитни, защото ръцете им представляваха достатъчна заплаха сами по себе си.

— Оставете ни — нареди той веднага щом стражите я бутнаха през прага. Те отстъпиха заднишком и затвориха вратата. Талрик остана прав, със скръстени на гърдите ръце. Огледа я с празен поглед каквато беше мръсна и раздърпана. Имаше нещо различно в него, някакво ново напрежение, някаква изострена бдителност. Изглежда, на главата му се беше стоварил проблем, който нямаше нищо общо с нея, реши Че.

— Какво искате от мен? — попита тя в опит да събере малко смелост. Гласът й трепна. Пътували бяха дълго, вече не помнеше колко тъмни килии е сменила напоследък. Беше гладна, уморена и объркана. Не беше в настроение за разговори и далеч не беше готова за предстоящия сблъсък. Имаше неприятното усещане, че не разполага с емоционалните резерви, необходими, за да излезе наглава с този човек… а и той изглеждаше на ръба на търпението си. Въпреки това Талрик не реагира на предизвикателния й тон сякаш изобщо не го беше забелязал.

— Тук съм, за да те изслушам — каза кратко той.

— Сънят не идва, така ли? И искате да ви разкажа приказка? — Съзнаваше, че прекрачва границата, но когато угасне и последната надежда, се ражда непокорство. Някаква част от нея искаше всичко това да приключи. Че се стегна да посрещне наказанието за дръзките си думи, но Талрик и този път не реагира според очакванията й. Изглеждаше отнесен, сякаш умът му е другаде.

— Приказка, казваш? Защо не. Дадох ти достатъчно време да се подготвиш. — В тона му се долавяше раздразнение, сякаш тя го беше повикала тук посред нощ, нарушавайки почивката му.

Че скръсти ръце, имитирайки несъзнателно позата му.

— Нямам какво да кажа. За пореден път — няма да предам приятелите си.

— О, напротив. Имаш много за казване. Да започнем с плановете на Стенуолд Трудан, например. — Сега вече реакцията му звучеше подобаващо, но ядът му не беше предизвикан от Че, а от нещо в самия него.

„Какво те яде, капитане?“

— Никога не ми е казвал нищо за плановете си — заяви тя. — И с право, очевидно. И на другите не е казвал, а колкото до мен, Стенуолд до последния момент не даваше и дума да се издума да напускам Колегиум. Ако вашите бандити не бяха нахлули в къщата ни онази нощ, още щях да съм там. — „И още щях да мрънкам, че не ме е пуснал. Каква глупачка, просто не е истина.“

— Би било голяма загуба за всички ни. А спътниците ви, онези, които още са на свобода — паешкото девойче и полуродният, — за тях също можеш да ми разкажеш доста, нали така? — Талрик се наведе напред, облегнал ръце на масата, и Че направи същото, докато носовете им почти не се допряха. Цял ден я бяха държали затворена като добиче и започваше яко да й писва, толкова, че хич не й пукаше дали Талрик е в настроение да търпи дързостта й или не.

— Не се съмнявам, че вече знаеш толкова, колкото и аз — сопна се тя. — Да не би в Академията да нямаш шпиони, които да ти докладват?

— Слушай, момиче, това е последният ти шанс да упражниш свободната си воля. Кажи ми какво знаеш.

— Какво знам ли? Знам малко история, капитане, малко повече приложна механика, съвсем малко медицина, знам това-онова и за природните науки. Ако искаш да ти разкажа за тях, готово. — Усещаше как нервите му се опъват, опасно близо до точката на скъсване.

— Госпожице Трудан…

— Какво? Знам, че са мои приятели и че ще ми се притекат на помощ, ако могат; надявам се, че са добре, и адски се радвам, че не сте ги заловили, защото са ми приятели, а между приятели е така. Обичам ги. Знам, че и те ме обичат. Това е приятелството.

Някакво неочаквано трънче, някаква несъзнателна стрела в думите й го ужили, все едно му беше пуснала кръв.

— Не си играй с мен, момиче — предупреди я Талрик. Някак отстрани и безучастно тя си даде сметка, че нарастващият му гняв не е предизвикан от нея, а е бил там още преди да я доведат в опразнения кабинет. Целият им разговор течеше на заден план, изместен от друга, по-важна дилема. Беше я домъкнал тук от Аста, пратил беше стражите да я доведат при него, а сега дори не я слушаше като хората, освен когато някоя случайна дума не подложеше крак на мислите му.

— Да си играя? Аз да си играя? Играта е твоя и правилата са твои — избълва тя. — Аз съм твой затворник. И сега какво, искаш да забравя това и да ти изповядам историята на живота си? Ако някой играе игрички, това си ти, капитане. Подозирам, че целият ти живот е изтъкан от тях. — На моменти заекваше, давейки се в собствената си дързост. Явно нещо в казаното току-що беше докоснало оголен нерв, накарало го бе да се замисли и сега той я гледаше с почти отчаяна ненавист.

Колкото до нея, тя вече беше прекрачила границата и не беше в състояние да спре.

— Какво има, капитане? — продължи да го притиска. Не беше за вярване, че Талрик й позволява да бълва безнаказано предизвикателствата си. — Нещо те тормози, виждам. Защо ти не ми разкажеш. Току-виж ти олекнало, пък и ще се намираме на приказка.

— Моментът е лош да откриваш бунтаря в себе си — предупреди я той с напрегнат глас.

— По-добре сега, отколкото никога, ако питаш…

Мускул трепна на бузата му и масата се взриви. Че отхвръкна назад сред дъжд от трески и се удари силно в стената. Докато се давеше, останала без въздух, тя вдигна поглед и го видя да идва към нея, прескачайки отломките. По дланите му бяха полепнали сажди, въздухът миришеше на изгоряло дърво.

— Виж какво направих заради теб — просъска той през зъби.

— Не съм аз виновна — изхъхри едва разбираемо Че. Видя, че Талрик е чул думите й, но не му пука.

— И ако реша да си го изкарам на теб, кой ще ме спре? — процеди той. Стоеше надвиснал над нея, а от дланите му още се вдигаше дим.

— Каква полза… какво би спечелила твоята Империя, ако ме убиеш? — Не беше изпитвала истински страх от него — досега. Бяха разговаряли и преди, цивилизовано. Сега от любезността му не беше останал и помен. Че се вгледа в осородната му душа с всичките й остри ръбове и гладни огньове.

Очите му така се бяха разширили, че терзанието се гърчеше в тях като живо същество. Искри изпукаха по пръстите му и Че скри лицето си в шепи.

— Империята би имала по-голяма полза от един щастлив Талрик, отколкото от един нещастен Талрик — изсъска през зъби той и всяка дума плющеше като срязано въже. — А в момента трупът на бръмбарска мома, която не иска да говори, доста би ме ощастливил.

Но не направи нищо въпреки заканата си и след кратка пауза Че погледна предпазливо към него. Лицето му беше все така сурово, безмилостно и сериозно като гроб.

— Избухливият нрав е бичът на моя народ, госпожице Трудан. Аз държа юздите му по-здраво от повечето си сънародници, но нека това не те подвежда.

Тя посегна нагоре с трепереща ръка и махна дълга треска от косата си. Сърцето й препускаше бясно — беше се разминала на косъм. Талрик за малко да я убие, а и опасността май още не беше преминала.

— Капитан Талрик… — Гласът й трепереше и това я вбеси. Преглътна яда, преглътна унижението и каза: — Моля те да ме чуеш. Не знам нищо. Не знам какви са плановете на Стенуолд, не знам къде е той сега, нито какво е намислил. Не знам нищо, което да ти е от полза. Не можеш ли да… — Овладя се, преди да го е изрекла.

Пооправи дрехите си под втренчения му поглед, махна по-големите трески.

— Със Салма, ние… — продължи тя с по-спокоен глас, — ние сме просто студенти от Великата академия, които неволно са се забъркали в нещо чудовищно. Каква заплаха бихме могли да представляваме за твоята Империя? Този разпит… е безсмислен, само те измъчва допълнително. Какво би изгубила Империята, ако ни освободиш? Хем ще си спестите разходите по изхранването ни.

Той се изсмя на последното, но когато Че събра кураж да го погледне, лицето му беше все така пусто като Ръбатата пустиня.

— Госпожице Трудан, ти си креатура на Стенуолд, а той е враг на Империята. И нека не се залъгваме — ти би му помогнала всячески, а дори и най-дребната пионка не е за пренебрегване. По-скоро бих те убил още тук и сега вместо да те пусна да мътиш водата. Дори само петдесет и един процента от теб да вървяха срещу Империята, пак бих забил нож под брадичката ти вместо да те освободя. — Той й обърна гръб. — Затова имаш късмет, че все още си полезна за нас като източник на информация.

— А след това? — попита Че и се изправи с мъка на крака. — Какво ще стане след това? Каква надежда ще имам тогава?

При последните й думи Талрик се изсмя и поклати глава, полуизвърнат към нея, а изражението му — изражение на презрение и присмех — беше толкова оскърбително, че тя го нападна.

Нямаше идея как го направи, знаеше само, че в онзи миг за пръв път му повярва. Повярва му, че с нея е свършено, било сега, било по-късно, повярва му, че за нея надежда няма. Без никакъв предварителен план тя посегна към ножа му и ръката й се сключи около дръжката. Измъкна го и се засили за удар, а с другата си ръка го фрасна по брадичката.

Талрик улови моментално китката й и за миг двамата се сборичкаха, олюляваха се напред-назад, а Че се мъчеше с две ръце да забие ножа в тялото му. Но той беше много по-силен от нея, разбира се. Мускулите се издуваха по голите му ръце и той постепенно я изтласка назад, докато гърбът й не се блъсна в стената. Ножът се изплъзна от пръстите й и звънна на пода, а ръката на Талрик се озова под брадичката й, там където беше заплашил да я намушка. Че усети как пръстите му се впиват в гърлото й и стисна очи в очакване на пукот и огнена смърт.

Но мигът отмина. Яростта му, къкреща на косъм под повърхността допреди миг, сякаш се бе утаила. Нещо повече, когато отвори очи, Че го видя да се усмихва. Беше толкова близо до нея и толкова силен, че ужас затъкна гърлото й.

— Браво — прошепна той. — А после какво? Моите стражи стоят пред вратата. Дворецът е пълен с мои хора. Моята Империя притежава целия град. Каква „надежда“, питаш? Никаква. Дори ако е била надеждата да ме убиеш.

— Може би само на това съм се надявала — отвърна тя, също шепнешком, но й се стори, че зърва в очите му нещо ново. Сянка на уважение, може би.

— Единствената ти надежда — каза той — е, че когато приключим с теб, Империята ще има по-голяма полза от още една жива робиня, отколкото от още един мъртъв бръмбароид. Това е твоята надежда, госпожице Трудан.

— Пак заплахи — измърмори тя.

Той я пусна изведнъж, просто така, вдигна ножа си от пода и го прибра в канията на кръста си.

— Права си, разбира се — каза Талрик, образ и подобие на спокойствието. Поведение на човек, който не е трошил маси и не е бил нападан от мърлява затворничка. — Често повтаряните заплахи губят силата на въздействието си. Стига заплахи, тогава. Сега те връщам в килията ти, а при следващата ни среща заплахи няма да има.

Стражите я върнаха в килията. Салма спеше неспокойно, мяташе се, мърмореше нещо, после потъваше отново в прегръдките на съня.

„Утре ще го направят. Утре през нощта — каза си тя. — Трябва да бъда силна.“

Зачуди се колко ли силна трябва да е, за да издържи изтезанията. „А аз съм много силна. Известна съм с бездънните си резерви на сила и воля“ — каза си горчиво със сарказъм, който би подхождал повече на Салма.

Сви се топка, но й беше студено и не можа да заспи. Когато смяната на караула отвън оповести началото на новия ден, той не й донесе радост, а когато донесоха гадната храна, Че не я докосна дори. „Когато денят свърши, те ще дойдат за мен.“

Салма се опита да я утеши, но думите му звучаха кухо. А и какво би могъл да й каже?

Само че те, разбира се, дойдоха посред бял ден. В Империята изтезанията не бяха работа на прегърбени типове, дебнещи в нощните сенки, а на професионалисти с нормално работно време. Отделиха я от Салма преди обяд и Че разбра, че този път ще е различно.

Явно и Салма го беше усетил. Дори се опита да им попречи. Ръцете му още бяха вързани, нищо че не би могъл да отлети никъде. Развързваха го за кратко всеки ден колкото да използва ръцете си за неотложни нужди. Сега той се вряза с рамо в един от стражите, но те бързо го събориха на пода и започнаха да го ритат, докато Че не привлече вниманието им със собственото си агресивно поведение.

Досега винаги я отвеждаха нагоре, към слънцето. Сега подминаха стълбите и я повлякоха нататък по коридора. Имаше и други врати като на тяхната килия, всичките с резета и решетки. Някои бяха отворени, други — не. Че зърна за миг една по-просторна килия с решетки от пода до тавана и без врата, така че обитателят й да е пред погледа на всички, които минават по коридора. В килията имаше жена, местна девойка, която я проследи с поглед, стиснала металните пръчки.

В дъното на коридора имаше стая без резе на вратата. Че започна да се дърпа, но двамата войници я вдигнаха във въздуха, извиха ръцете й назад и я вкараха почти без усилие през прага.

В първия миг Че не успя да се ориентира относно предназначението на стаята. Приличаше на работилница с голям работен тезгях в средата, надупчен и обгорен на места от дългогодишна употреба, с куки отстрани за закачане на инструменти, щипци и менгемета. Всичко това й изглеждаше безвредно, напомняше й за работилниците в Академията, поне докато не я търкулнаха на тезгяха и тя не видя какво има над нея. Тогава започна да пищи и да се мята, толкова ожесточено, че се наложи още един мъж да дойде и да стегне катарамите, докато двамата войници от стражата се мъчеха да я удържат.

Погледнато от друг ъгъл, всичко беше в реда на нещата. Това все пак беше работен тезгях и както можеше да се очаква, над него висяха инструменти, прикрепени към подвижни двуставни рамене като в повечето занаятчийски работилници. Свредла и триони, щипци, клещи и пили — все неща, които изглеждаха на мястото си тук. Само дето висяха над нея, а войниците я връзваха за масата.