Империя в черно и златно

28.

Двамата съратници на Чисис останаха в склада, за да подсигурят отстъплението им, в случай че някой се опита да им отреже пътя за бягство. Колкото до Чисис, той водеше останалите по маршрута от картата, нагоре по едно стълбище и през лабиринт от коридори, осветени от косите лъчи на луната. Носеше запалка с минерално масло, но я използваше само когато плътният сумрак не им позволяваше да разчетат картата, и изобщо ги водеше с демонстративната увереност на слепец в позната обстановка.

Но още преди да стигнат до голямата зала, Ахеос знаеше, че Чисис далеч не е толкова сигурен къде се намират.

Самото помещение очевидно го свари неподготвен. Таванът беше два етажа висок, широко каменно стълбище заемаше половината площ на пода. Чисис изсъска ядосано и извади отново картата. Тисамон и Тиниса чакаха на няколко крачки от двете му страни.

— Мисля… — поде Чисис, опитвайки се да наклони картата така, че да улови максимално светлината. Прозорците бяха разположени толкова високо на стената зад тях, че лунната светлина влизаше косо към далечния край на помещението, плискайки се по стъпалата. Чисис се ядоса още повече, щракна запалката и се опита да разчете картата на бледия й пламък.

— Дай да видя — каза Тото и пристъпи към него, прихванал с една ръка огромния си арбалет. Чисис дръпна с раздразнение картата… и в същия момент в горния край на стълбището цъфна осороден войник.

Не хукна да доведе помощ. Вместо това заслиза към тях с ядосан вик. По-късно Тиниса изказа предположението, че войникът е видял само Тото и Чисис. Тя и Тисамон, мълчаливи и в сянка, бяха убягнали от вниманието му.

Едва беше направила крачка по посока на войника, все така в прикритието на мрака, когато Тото се развихри с арбалета. Като по чудо първата стрела удари осоида в рамото. Войникът загуби равновесие и се търкулна с вик по стъпалата. Втората стрела почти настигна първата и се разхвърча на трески в едно от каменните стъпала, третата обаче се заби почти от упор в гърдите на мъжа, който тъкмо се надигаше в подножието на стълбите, повали го обратно на пода и прекъсна предупредителния му вик.

Сблъсъкът не предизвика тропот и викове на прииждащи войни, но скоро и това щеше да стане.

— Накъде, Чисис? — изсъска Тисамон и неизречената заплаха в гласа му изглежда проясни преценката на Чисис, защото той бързо посочи назад към коридора, по който бяха минали току-що.

— Следващата врата — каза им той. — Има стълбище надолу.

Тисамон хукна натам. Тото още се мъчеше да зареди нови стрели в дървения пълнител, монтиран върху арбалета.

— Хайде — подкани го Тиниса, а после видя, че Торан Ауе не помръдва от мястото си.

— Какво?…

— Ще ги изчакам — заяви спокойно скакалецородната. — И ще ги пратя в грешна посока. Все пак съм от милицията, нормално е да съм тук.

Тиниса кимна отсечено, после хукна след Тото по коридора.

Този път Чисис беше прав или поне картата му показваше вярно. Каменното стълбище ги отведе обратно под земята до друг коридор с врати покрай едната стена. Тото вече бързаше към първата с шперца в ръка — тънък инструмент, трийсетина сантиметра дълъг, на принципа на обикновените шперцове, но с по-сложно устройство. Тото го пъхна в ключалката, нагласи го, после изпсува през зъби, когато инструментът изщрака на празен оборот. Продължи да върти приставките в предния му край, изпробвайки различи комбинации от зъбци в търсене на онази, която ще пасне на резето. Бравата не изглеждаше специална, по-скоро евтина и съвсем обикновена. Със сигурност не би трябвало да му се опъва толкова.

Накрая се чу заветното прещракване, Тото извади инструмента и отвори вратата. В килията имаше двама дрипави мухородни, които мигаха сънено насреща им.

— Кои са тези? — обърна се единият към съкилийника си, но Тиниса не губи време да им обяснява. Посочи към коридора с думите:

— Хайде. Изчезвайте и не задавайте въпроси.

Макар че още не можеха да повярват докрай на късмета си, двамата затворници не чакаха втора покана.

Откриха още трима местни затворници. Последните две килии бяха празни. От Салма и Че нямаше следа.

— Килията на Кимене е на по-долно ниво — каза Чисис. — Трябва да продължим.

— А нашите приятели? — попита настоятелно Тиниса, на което Чисис само сви рамене.

— Не знаем къде ги държат. Знаем само къде е Кимене. — Местните затворници, които бяха освободили, вече изчезваха в обратната посока.

От коридора се чу ахване — двама слуги току-що се бяха появили там от някое долно ниво. Обърнаха се и хукнаха да бягат, а Тисамон се изстреля от място да ги догони.

— Не! — извика Чисис и в същия миг слугите набиха спирачки в дъното на коридора — не заради неговия вик, а заради войника, който беше изникнал там сякаш от нищото. Мъжът вдигна моментално ръка и от дланта му се изстреля енергийно жило. Тисамон падна на колене и се плъзна по гладките плочи на пода. Жилото изсъска над главата му миг преди богомолкочовекът да замахне със закривеното острие на ръкавицата си към хълбока на осоида. Войникът се преви инстинктивно и вторият удар на Тисамон му разпори гърлото.

Откъм горния етаж долетяха викове и тропот, които постепенно се отдалечиха. Тиниса благодари мислено на Торан Ауе. Надяваше се скакалецородната да задържи войниците колкото се може по-дълго, без самата тя да пострада заради измамата си.

— Надолу — изсъска Чисис и след още две смени на посоката най-после откри търсеното стълбище. Тиниса отдавна беше загубила ориентация, не можеше дори да прецени дали се намират над или под нивото на зърнения склад, откъдето бяха влезли, но точно когато реши, че Чисис пак е загубил пътя, Ахеос се обади зад нея:

— Това е — каза той. — Вече сме близо.

На лицето му, със сива кожа и бели очи, изражение нямаше.

Чисис беше ускорил крачка, пришпорван от приглушената врява на горните нива, която подсказваше, че времето им изтича бързо. Зарязал всяка предпазливост, той тичаше слепешката напред. Тиниса и Тисамон лесно поддържаха темпото му, но девойката знаеше, че Тото изостава все повече. Колкото до Ахеос, той можеше да е навсякъде, ту се появяваше в полезрението й, ту изчезваше като с магия.

А после една врата пред тях се отвори рязко и осородни войници нахлуха в коридора.

Чисис връхлетя първия в движение. И да искаше, не би могъл да спре. Двамата се строполиха на пода и Чисис заби яростно дългия си кинжал в осоида. Вторият войник едва не се препъна в Чисис, изпърха с криле да възстанови равновесието си, но Тиниса вече замахваше с рапирата. Първият й удар изстърга безсилно по бронята на войника и той успя да изтегли от ножницата късия си меч, но за друго време не му остана. Рапирата на Тиниса го прониза под ребрата и навлезе дълбоко, почти до дръжката. Въпреки това и макар коленете му да се подгъваха, войникът посегна с меча да я намушка, но Тиниса се изви с лекота и натисна рамото му, за да измъкне острието на рапирата си.

Обърна се и видя, че Тисамон е посякъл двама осородни — неговите бяха без доспехи — и догонва трети, който се опитваше да отстъпи назад през прага на вратата. Безмилостното острие порна осоида през гърдите, но раната беше плитка, енергийно жило обгори стената отсреща и принуди Тисамон да се метне встрани. Тиниса понечи да скочи през прага покрай него, но Ахеос се появи изневиделица, приклекнал ниско и опънал докрай тетивата на лъка си. Стрелата литна, иззад вратата се чу вик и двамата, Тисамон и Тиниса, влетяха в стаята.

Тисамон спря като истукан, после зае отбранителна стойка с високо вдигнато острие сякаш го заплашваше нещо наистина страшно. Тиниса влетя покрай него и заби рапирата си в корема на противника, когото Тисамон вече беше ранил в гърдите. Ударът довърши осородния и той се строполи напреко на някаква голяма маса.

Имаше още един осоид — в дъното на стаята. Съзнанието на Тиниса регистрира ключовите детайли — разширяващите се очи, стрелата в рамото, която потрепва от сетните усилия на мъжа да се задържи на крака, ръката му, протегната към нея… Ако човекът насреща й не беше осороден, жестът би минал за израз на молба и капитулация.

Тиниса замръзна — разстоянието помежду им беше твърде голямо за нейната рапира и предостатъчно за неговото жило. И в този застинал миг на колебание втора стрела цъфна като по магия до първата и от устата на мъжа бликна кръв. Осородният се килна към стената отзад и се свлече на пода.

Това беше. Нямаше други осоиди. Едва по-късно Тиниса си даде сметка, че освен първите двама войници, другите не бяха с доспехи, нещо повече, облечени бяха цивилно.

Тисамон тръгна покрай голямата маса и чак сега Тиниса разбра какво го е стреснало толкова. Окачена на въжета, над масата висеше корубата на гигантска богомолка. Тисамон не можеше да откъсне поглед от нея, а после изръмжа гневно, скочи на масата, без да го е грижа за струпаните там документи, и с три бързи удара сряза въжетата. Страховитият експонат се срина и хитиновите плочки се разпиляха с трясък по пода.

На масата имаше голяма карта, също и документи с гъсто изписани цифри по тях. Тиниса събра колкото можа да награби, нави ги на руло и ги пъхна в деколтето на туниката си. „На Стенуолд тези ще му харесат“ — реши тя.

Чисис стоеше на прага с окървавения си кинжал в ръка.

— Губим време — настоя той.

— Ти ни доведе тук — отвърна остро Тиниса. — А сега гледай да ни заведеш там, където трябва да отидем.

Талрик направи каквото можа за раната си. Десетината години полева хирургия на места далеч по-враждебни от губернаторския дворец в Мина му дойдоха на помощ. Щипките на скорпионоида бяха пробили ризницата. Малките брънки се бяха разкъсали и на две места в медната оплетка зееха дупки. Ако не беше проявил благоразумието да я сложи, ударът като нищо можеше да откъсне ръката му от рамото.

Позволи си — далеч от очите на света, включително и от тези на Те Беро — да се облегне на една стена и да се предаде за миг на умората. Нощта беше тежка, а най-лошото тепърва предстоеше. В двореца вече се усещаше раздвижване и нищо чудно — Талрик беше оставил куп трупове в градината и на терасата. Нека се стичат нагоре. Нека започнат разследването си на терасата, нека оглеждат небето за нападение от въздуха. Той беше тръгнал в обратната посока.

„И още как.“ По всичко личеше, че цялата му кариера е поела в нова посока. Не успяваше да разграничи докрай болката в рамото от чувството на поражение и отчаяние, което го преследваше през последните дни. Не би трябвало да се стига до това — да забива нож в гърба на приятел. Но Талрик преди всичко друго беше верен слуга на Империята.

Освен това беше верен слуга на Рекеф и ако напрегнеше малко въображението си, би могъл да приеме, за успокоение на собствената си съвест, че двете са едно и също нещо.

Беше изчерпал докрай запасите си от енергия по време на битката, затова на първо време трябваше да разчита единствено на меча си. Използването на енергийното жило — проявление на Изкуството на неговия народ и превърнало се в символ на имперските завоевания в очите на завоюваните — бързо изчерпваше физическите сили на използващия го.

Би могъл да остави Ултер на Те Беро и агентите му, но така предателството би прехвърлило личната му граница на допустимост. Ако нещата тръгнеха зле, ако Ултер се беше обградил с още готови за бой подлизурковци или успееше някак да го убие със собствените си ръце, то това навярно би възстановило отчасти равновесието. Оттласна се със стон от стената и тръгна към харема на губернатора. Мисълта, че може да завари Ултер в миг на разюздани старчески страсти, изтръгна от него полуистеричен, полуужасѐн смях.

Слугите, с които се разминаваше, свеждаха уплашено глави, било заради мрачното му изражение, било заради окървавеното рамо. По горните етажи имаше значително раздвижване, през което Талрик премина като призрак, а когато заслиза по стълбите, го обгърна тишина, така внезапно все едно е потопил глава под водата. Тишината го облекчи малко, но не прогони тежестта в главата му, породена от съмнения и чувство за вина.

В служебна стаичка близо до килиите имаше неколцина тъмничари, но Тисамон беше избързал пред групата и когато го настигна, Тиниса можа само да прониже с рапирата си последния, който панически се опитваше да увеличи разстоянието между себе си и богомолкородния. Тисамон стоеше в стаичката зад маса, отрупана с карти за игра и дребни монети, а по пода наоколо му се валяха трупове — досущ като в някоя колегиумска дърворезба, изобразяваща пагубните последици от хазарта. Въпреки доброволното си и във висша степен охотно участие в настоящата мисия, Тиниса изтръпна. Сцената й подейства отрезвяващо с количеството кръв, което вече се беше проляло, и другото, което предстоеше да се пролее тази нощ.

Чисис ги настигна, а Тото ги разблъска запъхтян и се хвърли към първата заключена врата, не с неповратливия шперц, а с връзка ключове, която беше взел от убит тъмничар.

— Не, по-нататък — опита се да го спре минасецът. — Тя е по-надолу по коридора.

— Ще го направим по моя начин — обясни търпеливо Тото. — Не съм дошъл тук заради вашата водачка.

Чисис оголи зъби и Тиниса видя как кокалчетата на ръката му побеляват от напрежение върху дръжката на кинжала. Застана до Тото, така че Чисис да я вижда — нея и намеренията й. В същото време и донякъде с изненада се улови, че търси с поглед Ахеос.

Молецоидът поклати леко глава.

— По-навътре — каза той и отново млъкна като риба. Тото сгърби инатливо рамене и отвори вратата на първата килия. Вътре откриха дрипав бръмбаророден от минаската порода, мъж на средна възраст със сивееща коса и изпито от грижи лице.

— Излизай — каза му Чисис. — Излизай и си вземи оръжие от стаята на тъмничарите ей там. — Затворникът се поколеба само за миг, после изпълни мълчаливо нареждането.

Без да каже и дума, Тисамон се върна при подножието на стълбите и зачака. Тиниса знаеше, че инстинктите му не го лъжат. Скоро щяха да дойдат още войници. Досега бяха извадили късмет, но гарнизонът на Мина беше голям, а казармите — близо до двореца. Усетеше ли някой какво става в подземията, тук щяха да се изсипят толкова въоръжени осоиди, че да затлачат напълно пътя им за отстъпление. Тиниса хвърли поглед на Тисамон и въздъхна вътрешно. Ето че двамата отново бяха синхронизирали мислите и действията си. Направо не беше за вярване. „Преди нощта да е свършила, те чака изненада, баща ми. Не можеш вечно да ме избягваш.“

Тото се бореше трескаво с петата врата. Усилията му с предишните вече бяха увеличили числения им състав с попълнение от окъсани, решени на всичко минаски мъже и жени, които стискаха мечове и кинжали от стаята на тъмничарите и чакаха по-нататъшни указания.

Преди нашествието народът на Мина е бил народ от бойци, спомни си Тиниса. Не толкова войнолюбив като мравкородните или осоидите, но достатъчно, за да защитава своето с цената на всичко. Мироглед, който изглежда засукваха с майчиното си мляко. „И толкова по-добре, защото много скоро ще им потрябва“, помисли си тя.

Бяха стигнали до края на редицата килии, но коридорът продължаваше напред и Чисис вече тичаше нататък. Всички чуха доволния му вик, после той хукна назад към тях.

— Намерих я! — обяви екзалтирано той. — Хайде, човече, побързай!

— Чисис, внимавай! — извика женски глас откъм дъното на коридора. Думите още отекваха, когато първият енергиен залп изпука между стените. Тото се смъкна на едно коляно, запъна трескаво арбалета си и стреля миг преди втори енергиен залп да избухне в стената до него и да му опърли бузата. Преградният арбалетен огън повали един от осородните войници, но коридорът напред тънеше в мрак, а и Тото по природа не беше точен стрелец. Втори войник беше приклекнал зад другаря си и сега клечеше, опрял гръб в стената. Тиниса дръпна Тото през прага на една килия, докато той се мъчеше да презареди оръжието си.

— Ти не си войник — напомни му Тиниса. В същия миг трети залп изсъска покрай вратата и Чисис изпсува.

Тиниса се напрегна, защото знаеше, че Тисамон всеки момент ще атакува, както и че самата тя ще го последва, за да му пази гърба. Едновременно с това нейно прозрение от коридора се чу вик — от мястото на клекналия до стената войник, — последван от звуци на боричкане и звън на метал в метал. Тисамон притича покрай вратата им и Тиниса изскочи след него, но и двамата закъсняха. Войникът лежеше по лице със стрела в гърба и няколко зейнали рани на други места, а Ахеос стоеше прав до него и трепереше. Стискаше кинжал, а ръката му беше в кръв до лакътя. По дланта на другата му ръка също имаше кръв, но тази не беше на войника, а негова — от сцепената му устна. Тиниса лесно се досети за останалото. Ахеос се беше промъкнал в тъмното, за да стреля, но по една или друга причина изстрелът не се беше оказал смъртоносен и раненият войник го беше нападнал. Предвид реакцията му, Тиниса се зачуди дали това не е първият път, когато убива човек лице в лице.

— Добра работа — кимна Тисамон и молецородният кимна на свой ред. А в Тиниса нещо се пречупи, защото дори тази постна похвала надхвърляше всичко, с което Тисамон я беше насърчавал някога.

— Кимене! — възкликна Чисис. Тиниса се отърси от пристъпа на завист и видя, че зад решетките на единствената открита към коридора килия стои жена и ги наблюдава напрегнато от сенките. Жената пристъпи на светло и Тиниса остана поразена от моменталния успокояващ ефект, който присъствието й оказа върху минасците — върху всички без изключение.

— Вратата, ако обичаш — каза тя, сякаш цялата операция беше по нейна идея и спасителите са се появили точно според очакванията й. Тото притича с ключовете, но нито един не пасна, така че се наложи отново да прибегне до шперца. Тисамон се върна на пост при стаята на тъмничарите — Тиниса знаеше, че е въпрос на броени минути оттам отново да долетят звуци от битка.

— Кои са тези хора? — обърна се Кимене към Чисис.

— Чужденци — обясни той. — Тук са да освободят двама от своите.

— Значи сме им задължени за помощта — каза жената и в същия миг с победоносен вик Тото отключи вратата в металната решетка. Кимене пристъпи в коридора като кралица, която влиза на бял кон в кралството си и Тиниса с изненада съобрази, че жената едва ли е с повече от година-две по-голяма от нея самата.

Откъм освободените затворници се чу благоговеен шепот:

— Девата. Минаската дева.

— Кого търсите? — обърна се към нея Кимене.

— Водно конче и една бръмбарородна девойка.

— Смугло момиче с изрусена коса?

— Значи сте я виждали? — възкликна Тото. — Къде?…

— Не знам къде точно я държат, но когато я връщат в килията, винаги минават оттук — обясни Кимене. — Чисис, остани да им помогнеш.

Чисис преклони глава без възражения. Кимене сложи ръка на рамото му в знак на благодарност.

— Покажи ми как смяташ да напуснем това място — каза тя и Чисис разгъна моментално картата. Кимене я огледа набързо и плъзна пръст по избрания маршрут. — Тези ще дойдат с мен — нареди тя и посочи освободените затворници, — а с вас ще се срещнем отвън. Не се бавете.

Ако не беше постоянната болка в раненото рамо, ако не го измъчваше мисълта за предстоящия сблъсък с Ултер, нямаше да направи такава глупава грешка, повтаряше си Талрик.

Вървеше с бърза стъпка към харема. Видя някакви слуги да се разбягват пред него, но вече беше свикнал с това. Едва миг по-късно — твърде късно, както и да го погледнеш — си даде сметка какво точно е видял. „Слуги с извадени мечове?“ Не само това, а мръсни и дрипави, вместо със семплите тъмни туники на тукашната прислуга. Завъртя се моментално, но „слугите“ вече бяха по петите му и някой го сграбчи за яката. После нещо остро се опря в гърлото му.

Талрик тъкмо събираше остатъците от енергията си за последен наказателен залп, когато ъгълът на острието се промени, наточеният като бръснач ръб опря в кожата му и от лекото убождане потече кръв. Талрик затаи дъх и остана неподвижен.

И тогава ги видя — петима-шестима мърляви минасци, въоръжени с кинжали и мечове имперска направа. Навярно също такъв кинжал беше опрян и в неговото гърло. Каква ирония — усърдието на някой имперски войник, поддържал в отлично състояние оръжието си, сега щеше да стане причина за неговата смърт.

Талрик понечи да се завърти и се озова блъснат до стената — движение, за което плати с още малко кръв.

Беше лице в лице с Кимене, гледка, от която го побиха ледени тръпки. Тя беше, Минаската дева. Дори в килията присъствието й стряскаше. Тук, на свобода, жената беше като разлютен звяр, който никога не е губил вкуса си към дивото. Напомни му за зеления ловен бръмбар, голям колкото кон, който Талрик беше гледал веднъж на гладиаторска арена. Дори изправено срещу конници с копия, чудовището превърна арената в кланица, а накрая изправи гордо страховитата си глава и кръвожадният рев на тълпата утихна в благоговейно мълчание.

— Познавам те — каза тихо тя. — Ти си… не ми казвай… Талрик. Капитан Талрик, нали?

— Имаш силна памет — отвърна дрезгаво той.

— И ти ме помниш, сигурна съм — подхвърли тя с лукава усмивка. — Изглежда си имал неприятности, капитан Талрик. Или си пострадал, докато си си чистел арбалета?

— Доста работа ми се отвори тази нощ — потвърди той. Кимене го гледаше право в очите. Погледът й ровичкаше из ума му, сякаш редеше парче по парче мозайката на минало и настояще.

— И не само на теб — кимна тя. — Накъде си тръгнал, капитане, с тази нескопосано бинтована рана? Доколкото знам, лечебницата е в другата посока.

Талрик пробва с усмивка и откри, че никак не му е трудно въпреки нея или тъкмо заради нея.

— Тръгнал съм да убия губернатор Ултер — заяви той и разбра, че Кимене е прочела истината в очите му.

Успял бе да я изненада все пак и това му достави искрено удоволствие, нищо че острието се заби още малко в меката плът под брадичката му. Може да беше Минаската дева, но не знаеше всичко.

— Дебелака? Отиваш да убиеш Дебелака? — попита тя и Талрик свъси вежди преди да направи връзката.

— Стига да ми позволиш — каза спокойно и видя как думите му раздвижват сподвижниците й, вече повече от десетина на брой. Всички го гледаха втренчено.

— Капитан Талрик, герой на революцията, така ли? — произнесе бавно Кимене. — Едно добро дело, което да компенсира всички злини?

Той разтегна устни в тънка усмивка.

— Или е поредният пример за политиката на осоидите като малкия фарс, който разиграхте с Дебелака пред килията ми? — продължи тя.

— Ние гледаме сериозно на политиката.

Острието се махна от гърлото му, толкова неочаквано, че за миг Талрик не знаеше дали се е отървал, или жената е забила кинжала до дъно.

— Не ме интересува дали е политика или платена поръчка, дали Дебелака е спал с жена ти, или е зачернил името ти, или просто си решил да провериш какъв е цветът на тлъстото му сърце. Подарявам ти живота, капитан Талрик. Да видим какво ще направиш с него.

И с тези думи тя го остави, мърлявите минасци хукнаха подире й, а Талрик остана сам да опипва плитката порезна рана на шията си.

Знаеха, че на горните нива се трупа напрежение. Напрежение във вид на голям брой осородни войници, които засега търчаха в грешната посока, но скоро щяха да осъзнаят грешката си. Откакто оставиха Кимене и почетната й стража, крачката им ставаше все по-бърза и по-бърза. Бяха свършили всичко освен онова, за което бяха дошли, а последните песъчинки изтичаха.

— Там! — извика Тото и посочи нова редица от врати и килии. И нови пазачи. Двама от тях бяха излезли в коридора — осоиди с лека раирана броня. Единият така се беше сащисал, че само ги зяпаше ококорено, но другият нададе предупредителен вик.

Тиниса ги връхлетя едновременно с първия залп и жилото прогори въздуха до бузата й. Войникът не беше извадил меча си, разчитайки, че Изкуството на осите ще го спаси, и Тиниса го накара да плати за тази непредвидливост, като го прободе с рапирата си между плочките на бронята. Другият стискаше меча си и дори се опита да го използва срещу нея, но Чисис налетя на скорост отгоре му и двамата се сборичкаха на пода. Тиниса се канеше да прекрати с един удар двубоя им, когато предупредителният вик на Тото я накара да се обърне. От същото място беше изскочил трети човек, но не приличаше на първите двама. Този беше с тежки доспехи, така наречената пазителска ризница — плътна броня от плочки и стоманена оплетка, която рапирата й не би могла да пробие. На главата си имаше шлем с тесен процеп за очите. Въпреки тежестта на всичкия този метал, мъжът се движеше бързо, а в ръцете си стискаше алебарда — метър и половина дървена дръжка с половинметрово острие накрая, чийто връх летеше стремително към Тиниса. И едва не я прободе, между другото. Тиниса беше преценила погрешно обсега му и вместо на безопасно разстояние след миг върхът на алебардата цъфна на косъм от очите й, принуждавайки я да отскочи тромаво назад.

До ушите й долетя грозното стържене на Тотовия арбалет. Миг по-късно мъжът се завъртя. Една от стрелите го беше ранила и висеше от гъстата оплетка на бронята, но други две отскочиха безсилно от заобления нараменник и шлема.

И други стражи напираха по петите на колегите си. Двамца се заковаха на място и зяпнаха невярващо развихрилата се битка. Онзи с тежката броня замахна да я прободе с алебардата си и Тиниса заситни трескаво на заден ход, ужасена още повече при вида на поредната стрела — този път от лъка на Ахеос, — която се пръсна на трески при сблъсъка си с нагръдника на бронирания войн.

„Тисамон!“

Но Тисамон беше останал назад, прикривайки отстъплението им.

Бронираният прескочи Чисис и противника му, които още се боричкаха на пода, и оръжието му литна напред. Тиниса направи крачка встрани и нападна, целейки се в гърлото или в процепа за очите, но мъжът се изви назад и нейната рапира се огъна опасно в шийния предпазител. А после дългата дръжка на алебардата я запрати в стената с удар, събрал цялата сила на мъж, който от години живее в черупката на тежка стоманена броня.

Междувременно Чисис беше видял сметката на своя човек, но се намираше между бронирания и двамата новодошли. Те обаче спореха за нещо, говореха един през друг и въпреки натъртените си ребра Тиниса се зачуди защо не атакуват. Чисис се възползва от шанса, нападна бронирания и заби с всички сили кинжала си в гърба му. Острието проникна през стоманената оплетка между плочките и изглежда свърши някаква работа, защото изпод шлема долетя приглушен рев.

А после обкованият с метал тъп край на алебардата се заби в челюстта на Чисис и той отхвръкна към стената отзад без дори да изтегли кинжала си от гърба на осоида. Тиниса нападна незабавно. Рапирата й намери гърлото на бронирания, но дори там имаше оплетка с кожена подплата отдолу. Върхът все пак се заби, но рапирата се огъна и толкова. Тиниса натисна с всички сили и с отчаян вик.

Острието се плъзна безсилно, а инерцията изстреля Тиниса към бронирания войн. Предпазителят на собствената й рапира раздра лицето й под едното око, а бронираният загуби равновесие и се блъсна в стената на коридора, дозабивайки кинжала на Чисис в гърба си.

Тиниса видя, че двамата тъмничари най-после са постигнали съгласие — извадиха мечовете си и хукнаха в обратната посока, към килиите.

Щяха да убият затворниците. Не кои да е затворници, при това, а Салма и Че, в това Тиниса не се съмняваше.

Бронираният изрева, отхвърли я назад с дръжката на алебардата си и се оттласна от стената.

„Тисамон!“ — помисли си отново Тиниса, но Тисамон го нямаше. Трябваше да се оправя сама.