Империя в черно и златно

11.

Беше една от по-добрите таверни в средната част на Хелерон. От прозорците на горния етаж се разкриваше гледка към склоновете с лъскавите бели вили на богаташите. Обслужването беше добро, съдържателят — дружелюбен, а на стражата бяха бутнати достатъчно монети, за да тичат презглава при най-малкия признак за неприятности. Но най-ценното качество на Зърнената таверна беше дискретността. Когато Талрик влезе и докосна широкополата си шапка, едрият бръмбаророден кимна и нищо повече. Талрик седна на една маса, настани се удобно, а след малко момчето на съдържателя изприпка с кана разредено вино и му пошушна, че задната стаичка е готова и може да я ползва, когато пожелае.

Но Талрик не бързаше. Предстоящата среща не му беше по вкуса. Зад него двамата му телохранители бяха заели позиция до стената, наблюдаваха зорко помещението и уви, изглеждаха точно като войници на пост. Те, разбира се, знаеха, че ако стъпят накриво дори само веднъж, ако гледат наляво, когато опасността идва отдясно, извинения няма да има. Не и при капитан Талрик. Той имаше репутация, която държеше на нокти мъжете наоколо му, от обикновения войник до офицерите на най-висок пост. Всъщност, той беше страшилището на имперската военна кампания.

Сведе поглед към отражението си в купичката с вино и се запита доколко тъмната течност скрива бръчките, които последните няколко години бяха издълбали по лицето му. Последната година от войната с Федерацията на водните кончета беше тежка за него — заедно с подбрани войници той работеше във вражеския тил и играеше на котка и мишка с контраразузнаването. Когато пристигнаха докладите за въстанието в Мейнис, Талрик с облекчение прие заповедта да замине за разбунтувалия се град и да потуши размириците. А после Империята обърна очи на запад и него го пратиха в Хелерон.

Макар да нямаше открити бойни действия, в личен план войната на Талрик с Хелерон вече беше започнала — повелята на дълга му като офицер и лоялен поданик на Империята водеше денонощни схватки със собствените му щения и не винаги стигаше до категорична победа. Имперските градове не бяха такива. Първо, имперските градове имаха истинско управление. Хелерон също имаше съвет, съставен от много дебели и много богати хора, но Талрик беше опознал града достатъчно и знаеше, че ако изобщо може да става въпрос за някакво управление, то градът се управляваше сам. Ръководеха го хиляди дребни интереси, десетки хиляди алчни стремежи, ръководеха го банди, промишлени магнати, занаятчийски големци, черноборсаджии и естествено, чужди шпиони. Нещо повече, това положение се приемаше и дори се насърчаваше от населението. Хелерон беше един гигантски хаос, чиито алчни пипала се протягаха във всички посоки, беше пълната противоположност на желязното имперско управление и Талрик бързо откри, че всичко това много му харесва. Нишката на неговия дълг, жилавата нишка, която той прокарваше през тъканта на хелеронското общество, го беше отвела на много места, каквито Империята не му беше показвала. Отвела го беше в театъра — на постановка на бунтовническа пиеса, която открито осмиваше същите онези хора, които си бяха платили за привилегията да я гледат и които въпреки това аплодираха бурно. Ходил беше на вечеря с бръмбарородни магнати, паякородни роботърговци и търгуващи с оръжие мравкородни ренегати и беше водил любезни разговори с тях. Водил беше търговски преговори в изискани клубове, в кланици и в бардаци, където се предлагаха момичета от всяка раса, която можеше да назове. И понеже беше войник с буден ум, поне веднъж дневно възникваше необходимост да си напомня какво диктува дългът му.

Всичко това щеше да му липсва. Знаеше, че когато Империята наложи стила си на управление в Хелерон, голяма част от чара му ще изчезне безследно. Боязливите му подчинени никога не биха допуснали, че човек с желязна репутация като неговата може да съжалява за това.

Или да се тревожи, в този ред на мисли, но истината бе, че Талрик винаги се тревожеше и именно затова беше толкова добър в работата си. Като се тревожеше за всичко, той рядко позволяваше на нещо да убегне от погледа му, а в този конкретен момент го тревожеше свръзката му. Всъщност свръзката му го тревожеше вече двайсет години, още откакто бяха положили началото на противоестественото си сътрудничество.

Талрик стана, намигна на ханджийското момче и се качи по стълбите към задната стаичка. Знаеше, че ще е затъмнена, защото Сцилис не обичаше да се показва, а и Талрик предпочиташе да не вижда сегашното му лице, каквото и да е то. Майстор на маскировката, така беше решил той преди време. Истински майстор на грима и маските. Но докато се пишеха страниците на дългогодишното им сътрудничество, тази самозаблуда звучеше все по-кухо и по-кухо.

Тормозеше го и един конкретен страх — а страхове той имаше, нищо че подчинените му не подозираха и за това, — страхът, че ако реши да дръпне завеса или да запали свещ по време на някоя от срещите си със Сцилис, може да види насреща си своето собствено лице.

Тъмният силует на мъжа се очертаваше до отворения прозорец. Предпазлив както винаги, такъв беше Сцилис. Талрик не бързаше. Седна, настани се удобно, допи виното си.

— Е — каза накрая той, — какво се обърка?

Сцилис изсумтя с раздразнение.

— Какво се обърка ли? Обърка се това, че със същия успех можеш да наемаш клоуни и циркови изроди вместо да пращаш войници, а местните ти таланти са по-непохватни и от тях. — Гласът беше отсечен, саркастичен, без никакъв акцент. — Щракнаха капана твърде рано и птиченцата отлетяха. Бих те посъветвал да накажеш хората си, но повечето така или иначе не оцеляха.

Талрик кимна. Четиримата странстващи „студенти“ очевидно започваха да се превръщат в смъртоносен отряд.

— Боиш се за живота си ли, Сцилис?

Мъжът изсъска презрително.

— Ако ги искаше мъртви, щях да ги убия. Но уговорката беше друга и аз изпълних ролята си. Не си и помисляй да минеш тънко.

— Наемник до последния си дъх.

— Бих могъл да изложа достатъчно аргументи в полза на мотивацията от финансов характер и предимството й пред кухите имперски амбиции — отговори Сцилис със сух глас. Изглежда се забавляваше. — Но таксата ми за философски дебати е също толкова висока, колкото и за другите услуги, които предлагам, така че едва ли ще искаш да ме наемеш в качеството ми на педагог. — Сцилис обичаше да слуша собствения си глас, това Талрик го знаеше. Не говореше много, но всяка дума изричаше с наслада и всяко изречение беше произведение на изкуството. Истината бе, че Талрик можеше да изреди за броени секунди нещата, които знаеше за Сцилис, и да изрежда с дни онези, които не знаеше. Ако се съдеше по телосложението и гласа, агентът му най-вероятно беше паякороден мъж, но както полът и расата, така и името му можеха да се окажат други.

— Ще ти се плати — каза Талрик. — Въпросът е би ли могъл да имитираш някой от тях? Огледа ли ги добре?

— И да успея, ще е само по външност — отвърна Сцилис. — Не разговаряхме достатъчно, за да наподобя останалото. Не е като с Болуин.

Талрик се замисли за Болуин. Не се и съмняваше, че Сцилис го е разпитал подробно преди да го убие, за да бъде убедителен в ролята му по-късно. За мъчителната му смърт Талрик не изпитваше угризения. Империята над всичко.

— Може и до това да се стигне — каза на сянката той. — А междувременно, ето ти таксата. — Голяма кесия с монети, златни хелеронски централи, издрънча на пода. — Скоро пак ще те потърся. По обичайните канали.

— За мен беше удоволствие да работя с теб, майор Талрик, както винаги — отвърна Сцилис.

— Капитан Талрик — поправи го осородният.

— Хайде стига, би ли ме уважавал като професионалист, ако позволявах на игричките ви да ме заблудят? Двамата с теб сме танцували неведнъж и аз те познавам.

Характерен паешки израз. Талрик реши, че е автентичен, а не част от поредната роля на високоплатения му агент.

— Познаваш ме, значи?

— Знам, че твоите подчинени се страхуват от теб, което е нормално, но факт е, че началниците ти се страхуват дори повече. Да изрека ли страховитото име, за да изпробвам реакцията ти?

— По-добре недей — посъветва го Талрик, но името изскочи само в главата му. Рекеф. Армията може и да беше опряла меч до гърлото на света, но Рекеф беше опрял меч до гърлото на армията, защото императорът не търпеше съпротива нито отвън, нито отвътре. — Прекалиш ли с подобни приказки, Сцилис, дори ползата от несъмнените ти умения може да се окаже недостатъчна.

Сцилис изсумтя, но явно прие предупреждението, защото смени гладко темата.

— Твоите хора казаха ли ти за паякородната дуелистка? Истинска наслада за очите.

Талрик кимна.

— Да, онези хлапета са пълни с изненади. — Той стана, внезапно почувствал се уморен. Сцилис винаги му говореше пренебрежително и на Талрик му се искаше да има друг агент, който да умее нещата, които умееше Сцилис. — Ако ти попадне някаква информация, нещо, което да ни насочи към тях, знаеш, че ще ти платя — добави той и излезе от стаята.

Империята над всичко. Това беше стоманената сърцевина на същността му. Без значение колко го изкушаваше Хелерон с прелестните си декадентски удоволствия, когато Империята изискваше, той загърбваше всичко и забравяше що е съжаление, тревога и страх. Не беше лош човек по собствената си преценка. Напротив, беше лоялен по убеждение, а за гражданин на Империята това беше най-ценната добродетел. Когато по време на войната с Федерацията пристигна заповед да бъдат убити трите невръстни деца на принц Фелис Даел, той лично беше окървавил ножа си, слагайки край на благородната линия, и го беше направил без угризения.

Тази мисъл го спря насред стълбите, защото и той имаше деца. Деца далеч оттук, на стотици мили от Хелерон, които виждаше толкова рядко, че сигурно не би ги познал. Имаше съпруга, на която вече не пишеше. Страхът на подчинените и ненавистта на висшестоящите. Кодирани заповеди върху свитъци, които подлежат на изгаряне.

Майката беше там, когато Талрик уби децата й — двама от хората му я държаха. Не че я беше принудил да гледа, просто се беше случила в детската стая. И сега, докато стоеше на стълбите в Зърнената таверна, той откри, че му се иска да я бяха извели.

„Империята над всичко.“ Дори от изречените наум думи му стана по-добре, почувства се по-силен. Само дето понякога му се струваше, че се превръща в подобие на Сцилис — маски върху маски върху други маски, на крачка от мига, в който не ще може да разпознае собственото си лице.

Тиниса се събуди бавно, но нащрек. Намираше се на непознато място. Усещаше го по леглото, по звуците наоколо, по миризмата дори. Това можеше да означава различни неща, от отвличане до успешна заварка. Лежеше неподвижно, давайки си време да се разсъни докрай, без светът наоколо да разбере за това.

Сламеник на буци и кисела миризма на застояло. Ако беше заварка, значи стандартите й бяха паднали драматично.

Предателството на Болуин! С мъка се удържа да не отвори очи и да не скочи от сламеника. Предателството на Болуин, после спринтът към улицата, двама мъртви осородни на съвестта й, които не й тежаха изобщо… но къде беше сега?

Главата я болеше зверски. Явно я беше ударила някъде.

Добрала се беше до улицата, това помнеше. Но и там прииждаха осоиди, цепеха бразди през тълпата. Окървавената рапира й отваряше просека през множеството като да беше талисман. Опита да се върне назад, да намери Че и Салма, но осоидите наближаваха, също и градската стража, затова тя продължи да отстъпва и скоро тълпата я отнесе нанякъде.

Умората почти я беше надвила, това също го помнеше. Имаше чувството, че тича от часове, а Хелерон не свършваше и не свършваше. Тичала бе колкото заради осоидите и стражата, толкова и за да избяга от самия град, но безуспешно.

Градът я беше погълнал.

И сега беше в червата му. Все така със затворени очи, тя се пресегна с пестеливи движения за рапирата си. Не я откри. Беше само по долна риза. Къде се беше натресла? В главата й просто липсваха отговори.

Време беше. Тиниса отвори рязко очи.

Лежеше на отвратителен сламеник, завита с чаршаф на петна с неясен произход, в миниатюрна стаичка с тесен прозорец.

Насреща й имаше стол близо до вход без врата. Дребен мъж дремеше на стола, а на гърба му небрежно беше преметната…

Скочи на крака преди да се е усетила, но безшумно, така както само нейната раса го можеше. Две дълги крачки и ръката й легна на дръжката. Ножницата се изпразни внезапно.

Шепотът на стомана до ухото му го разбуди. Но преди да е скочил, острието вече лежеше под брадичката му. Неволното движение на стреснатия мъж изкара капка кръв, която се стече надолу по гърлото му. Беше полуроден, прецени Тиниса, смесица от бръмбар и муха, навярно с щипка от друга раса. Не помръдваше. В колана му беше втъкнат нож, но мъжът благоразумно държеше ръцете си далеч от него.

— Къде съм? — изсъска му Тиниса.

— В къщата на Малия — изграчи той, като местеше трескаво поглед между нея и острието.

— И коя е тая Малия?

— Шефка ми е. И е голяма работа. С нея шега не бива — каза той, но гласът му потрепна и Тиниса се усмихна свирепо.

— Е, тогава сигурно ще е добре да оставя съобщение на тази твоя Малия. Може пък ти да си съобщението, какво мислиш? Така че гледай да ми кажеш нещо полезно.

— Аз… такова… не знам. Ти какво?… Ама тебе току-що те доведоха. Не знам. Казаха ми да те наглеждам, това е всичко — заекна той.

— Защо?

Откъм входа без врата се чу женски глас:

— Защо да говориш с кутрето, когато главата е тук?

Тиниса отскочи назад в дуелистка стойка, готова да нападне. Новодошлата беше прехвърлила средната възраст, с прошарена коса, но стройна и със здрав вид. Облечена беше с комплекта от долна риза и горна роба без ръкави, която хелеронци предпочитаха, но беше мравкородна и това си личеше най-много по характерната за расата й военна стойка. Имаше си и меч — къс, прибран в ножница на колана й. Предвид спокойната самоувереност, която лъхаше от жената, мечът в ножницата беше послание с ясен смисъл.

Тиниса сведе бавно рапирата си към пода. Можеше да я вдигне мълниеносно при първия знак за опасност, но засега предпочиташе да говори.

— Ти ли си Малия?

— Същата. — Жената я оглеждаше безстрастно. — Много ти е къс фитилът, дете. — В гласа й се долавяше немалко от помпозно-официалния тон на мравкоидите.

— Не съм дете.

— Това тепърва ще се види. Задължена си ми.

— За нощувката? — попита презрително Тиниса. — Сигурно не е имало свободно място в конюшните.

Малия изви едва доловимо ъгълчето на устата си.

— Това е Хелерон. В Хелерон тази стая минава за луксозна. А ти си ми задължена, защото уби един от моите хора.

— Кога? — Тиниса отново разрови паметта си за липсващите късчета от предишния ден, които продължаваха да й убягват. — Кога съм го убила? — „Тя за Империята ли работи?“

— О, той те е нападнал пръв, но това е без значение. — Малия скръсти ръце пред гърдите си. — Не беше от най-умните горкият и когато си нахълтала с окървавен меч, явно е решил, че може да се поупражнява с теб.

Някакъв образ просветна в главата на Тиниса. Парченцата от натрошената мозайка започваха да се наместват. Мъж насочва къс лък към нея и стреля… Стрелата беше минала на косъм от гърба й, толкова близо, че закачи наметалото й. И тя, естествено, го нападна. Нищо лично, обикновен рефлекс.

— Убих го. — Беше срязала лъка на две половини, когато мъжът го вдигна, за да се защити, а после с леко движение на китката рапирата беше свърнала към гърлото му.

— И рани още четирима от моите — продължи Малия. — Притекли се на помощ на първия. Резнала си ги всичките преди един да те фрасне със сопа по главата. И ето те сега, насочила меч към лелка Малия, към която имаш голям дълг.

— Такива дългове не признавам. — Още един убит. И да й тежеше нещо на съвестта, беше толкова леко, че Тиниса почти не го усещаше.

— Ако си мислиш, че не мога да си извадя меча и да те убия, грешиш — каза Малия съвсем сериозно. — Сега може да съм жена на възраст, но на младини бяха дуелист и наемен убиец, а с меча се упражнявам всеки ден.

Тиниса вдигна бавно и многозначително рапирата си, докато острието й не се изравни с гърдите на жената.

— Но? — подсказа тя.

Малия я изгледа от глава до пети. Кривината в ъгълчето на устата й се разшири в пълноправна усмивка, пък била тя и навъсена.

— Но навярно бих могла да те използвам по друг начин. Меч и шпага, дете! Коя си ти? Спретваш истински цирк на Ковашката улица. Оставяш куп мъртъвци след себе си, над които стражата да си блъска главата. Прекосяваш с окървавен меч различни територии, а накрая цъфваш на задната ми веранда и се сбиваш с хората ми. При това си се била добре, защото всичките до един са получили нагледен урок по фехтовка.

— Трябва да намеря едни свои приятели — каза с равен глас Тиниса.

— Да ти припомня, че си ми длъжница — отбеляза Малия. — Но ако искаш, мога да впиша и това в кредита ти — да заръчам на моите хора да си отварят очите за онези, които търсиш. Но дългът трябва да си го платиш, по един или по друг начин.

„Ето че стигнахме до конкретните условия.“

— И какви по-точно са вариантите? — През тесния прозорец не би могло да се промъкне и мухородно дете. Ако искаше да излезе оттук по трудния начин, трябваше да мине през Малия. Жената може и да лъжеше, разбира се, но мравкоидите се обучаваха за бойци още от раждането си.

— Задължена си ми — повтори Малия. — Аз пък съм задължена на други хора в нашата територия, които биха те сметнали за чудесен подарък.

— Робство? — изсъска Тиниса и Малия вдигна ръка да я спре.

— Не знаеш къде си, нито в какво си се забъркала, дете, така че сдържай гнева си и го пази за по-полезни неща. Ако имах избор, бих те взела при себе си. Бих те вписала в тефтерите си и бих ти намерила някаква работа. Да преподаваш фехтовка, например. Или да я прилагаш на практика. Сега обаче мисля да предложа талантите ти нагоре по веригата. Така хем аз ще си изплатя дълга, хем ти ще имаш по-добър шанс да свършиш каквото имаш да вършиш, стига да не забравяш, че си в дълг. А когато си в дълг, правиш онова, което ти се каже.

— И какво ще ме спре да не избягам при първа възможност?

Малия кимна.

— Интелигентен въпрос, браво. Първо, ще те преследват. Второ, по всичко личи, че вече така или иначе те преследват разни хора, а територията може да ти осигури защита, ако си лоялна към нас. Трето, ако искаш да откриеш някого в Хелерон със собствени сили, ще трябва да хлопаш на много врати. Четвърто и последно… кой знае, в територията може и да ти хареса. Изглеждаш ми от подходящия вид.

Тиниса сведе отново рапирата си.

— И каква е тази „територия“, за която говориш непрекъснато?

— Територията е нещо като семейство, като град и като фабрика едновременно, дете — каза Малия.

Обърна се и тръгна да слиза по стълбите. По липса на друг избор, Тиниса прибра рапирата в ножницата, преметна портупея през рамо и я последва.

— Семейство, защото се подчиняваш на старейшините, а те се грижат за теб — продължи през рамо Малия. — Град, защото има управници и поданици, и граници, които трябва да се защитават. Фабрика, защото всички ние сме адски заети да създаваме разни неща. Макар че повечето от нещата, които създаваме, другите хора биха нарекли „проблеми“.

— Значи сте банда? Престъпници! — ахна Тиниса.

— Такива сме, дете. Една от многото в Хелерон, нито най-голямата, нито най-малката. Ние сме Половинковата къща и мисля, че ти ще се впишеш идеално в редиците ни.

Откъм планините се беше придвижил дъжд в напразен опит да измие Хелерон. Минал през филтрите на фабричния смог, дъждът мазнееше по кожата и смъдеше на очите. Че и Салма се бяха скрили на сушина във входа на голямата градска къща и момичето вече за втори път дърпаше въженцето на звънеца. От недрата на къщата се чуваше приглушено дрънчене.

Продълговатата шпионка на вратата се отвори отново.

— Казах ви да си вървите — чу се уплашеният глас на слугата. — Ще повикам стражата.

— Моля ви, кажете на майстор Продан, че съм тук — каза тя. — Аз съм негова братовчедка.

— Майстор Продан не е вкъщи за скитници — отвърна слугата. И това, след като се бяха преоблекли с нормалните си дрехи. Ако Салма е скитник, помисли си Че, значи е най-добре облеченият скитник на света.

— Но аз съм му роднина! — настоя тя.

— Майстор Продан е прекалено умен да се хваща на такива номерца, мошеничке малка — заяви тесният отрязък от слуга, който се виждаше през отворената шпионка. — Кълна се, че ще извикам стражата. Изчезвайте.

— Ама… — А после инатът й взе връх. — Чук и клещи! — изруга тя точно като чичо си Стенуолд. — Няма да мръдна оттук, докато не доведеш майстор Елиас Продан, а когато разбере как си се отнесъл към мен, залагам цялото съдържание на монетния двор, че ще заповяда да те нашибат!

Тишината, последвала избухването й, бе нарушена от тихото кискане на Салма.

— Прави каквото ти казва — посъветва слугата той. — На твое място аз определено бих го направил.

Шпионката се затвори с трясък и двамата чуха отдалечаващите се стъпки на слугата. Градската къща на Елиас Продан не беше от големите вили на хълма, но на практика се намираше в подножието му. Братовчедът Елиас очевидно се справяше добре, нищо че от гостоприемството му още имаше какво да се желае.

— Е — каза след малко Салма, — не знам дали ще ни пуснат, или ще насъскат гадни буболечки по нас, но ти несъмнено му взе страха.

— Аз… не знам какво ми стана — смотолеви Че. Чувстваше се замаяна. След малко чуха звук на приближаващи стъпки, няколко чифта. Дръпнаха се от вратата и Че приглади туниката си.

Когато вратата се отвори, на прага й стояха двама въоръжени мъже — не стражари или войници, а яки бръмбарородни със сопи в ръце и с два щита, които допреди миг най-вероятно бяха служили за стенна украса. И изглеждаха притеснени, отбеляза със задоволство Че. Зад тях надничаше кльощав мъж със стиснати на резка устни — несговорчивият слуга отпреди малко, досети се тя, — а до него стоеше по-нисък и по-пълен индивид с гневна физиономия. Държеше свитък в едната си ръка и писалка с резервоар в другата — явно го бяха прекъснали по средата на счетоводните сметки.

— Какво става тука? Полза и лихва, нищо не мога да свърша, като ме прекъсват постоянно! — викна той. — Предлагам вие двамата да се разкарате, преди хората ми да са ви ступали набързо.

— Майстор Продан? — каза плахо Че. — Аз съм Челядинка Трудан и идвам от Колегиум. Праща ме чичо Стенуолд.

Продан отвори уста, несъмнено за поредната саркастична реплика, но после спря и се вгледа в нея. Даже вдигна монокъла, който носеше на верижка около врата си.

— Челядинка? — повтори с подозрение той.

— Баща ми е Дорви Трудан, майсторе, но от малка живея при чичо Стенуолд. Студентка съм във Великата академия.

— О, детето на Дорви. — От гласа му не лъхаше особена радост, но Че беше наясно, че родителите й не са сред уважаваните членове на семейството. — Челядинка — проточи замислено Продан. — Звучи ми познато. А другият кой е?

— О, това е Салма… — започна тя, а после побърза да се поправи: — Извинете, това е принц Салме Диен от Федерацията. Той също би искал да му окажете гостоприемство в дома си, братовчеде.

Съвсем навреме Салма се сгъна в сложен реверанс, нещо екзотично от родната земя. Продан зяпна.

— А, федералец значи. — Каквото и да беше чувал за народа на Салма, явно включваше и нещо добро или поне доходоносно, защото резервите му се стапяха бързо. — Принц от Федерацията и моята мила братовчедка Челядинка? В какви забележителни времена живеем напоследък, да. — Стрелна с леден поглед злонамерения слуга. — Моля ви да извините персонала ми за престараването. Работата е там, че хора със съмнителни намерения и произход тропат всекидневно на вратата ми. Влизайте, моля, заповядайте, заповядайте…

Историята, която разказа на Елиас, се движеше по ръба между истината и лъжата. Ако не друго, не искаше да го излага на риск, като споменава имена и навлиза в полето на политиката. Така че скърпи нещо, което се приближаваше до истината достатъчно, за да прилича на нея от разстояние. Тя и приятелите й били изпратени в Хелерон от Стенуолд по някаква негова работа. На улицата ги нападнали, не знаела нито кой, нито защо. Хукнали да си спасяват живота и неволно се разделили. И сега не знаели къде са другите двама. Че и Салма трябвало да отседнат някъде, докато Стенуолд пристигне, нуждаели се и от помощта на домакина си.

Въпреки заобикалките й Елиас, изглежда, успя да прочете това-онова между редовете. Най-малкото, че при дадените обстоятелства Тото и Тиниса едва ли ще улеснят намирането си.

— Ще възложа на персонала и на търговските си представители да се оглеждат за тях — обеща им той, докато вечеряха. — Ще обявя награда дори. В този град има мнозина, които си изкарват хляба с намирането на разни хора. — „Намирането на хора, които не искат да бъдат намерени.“ Думите увиснаха неизречени във въздуха.

— Дали ще е разумно да… — Че се размърда притеснено. Със или без обявена награда, слухът за издирването на двамата й приятели щеше рано или късно да стигне до ушите и очите на врага.

— Мило мое момиче — каза Елиас. — Какво друго можем да направим? Противното би било като да търсиш някого на претъпкан площад със завързани очи. Не се тревожи. Имам известно влияние в този град. Имам седем фабрики и една минна компания, а това значи, че когато говоря, хората слушат. За нула време ще приберем приятелите ви на сигурно място зад тези стени. Потърпете няколко дни и толкова.

Че ровеше апатично в чинията си. Погледна към Салма и видя собствените си тревоги, отразени на лицето му. Хелерон беше огромен, нейните приятели бяха незначителни в сравнение с мащабите му, а Империята на осите очевидно нямаше да миряса, докато не ги открие. Не виждаше как връзките на Елиас Продан ще надцакат безпогрешната имперска злоба. Времето минаваше и с него лошите й предчувствия набираха сила всеки път, когато помислеше за Тото и Тиниса.