Империя в черно и златно

3.

Започнаха да мърморят и пъшкат, когато той се качи на трибуната. Търговци на средна възраст, старите преподаватели от Академията, мъже и жени в бяло, настанили се удобно по редовете от каменни скамейки на Амфиофоса. Някои си шепнеха на ухо, подписваха споразумения и сключваха сделки. Един възрастен преподавател, глух като пън, преглеждаше тестовете на свои студенти и цъкаше силно с език при всяка грешка. Стенуолд ги гледаше и униваше все повече.

„Сърцето на културата — каза си той. — Чудото на цивилизования свят. Демократичното Събрание на Колегиум. Дайте ми хиляда мравкородни наемници и ме оставете да командвам вместо да умолявам, както правя тук. Тогава бихме могли да постигнем нещо!“

„Но тогава бих бил същият като осородните, по всичко освен по име. Затова борбата тук и сега си струва.“ Плъзна поглед по отегчените им, разсеяни физиономии, белязани от богатство, съперничества и корпоративни интереси.

— Знаете защо съм се изправил тук и говоря пред вас, точно днес от всички дни.

Последва вълна от мърморене, но без открити подигравки. „Хайде, свършвай по-бързо“ — сякаш казваха те.

— И преди съм заставал тук — продължи Стенуолд, — както добре знаете. Заставал съм толкова често, че всеки от вас е чувал поне веднъж онова, което имам да кажа. Не съм голям музикант. Песента ми е все същата.

— Не може ли просто да си прочетем за домашно някоя от предишните ти речи и да си спестим следобеда? — извика някой и предизвика всеобщ смях.

— Ако смятах — сопна се Стенуолд, достатъчно високо, за да надвика смеха, — че поне един от вас би го направил или че някога се е вслушал сериозно в думите ми, може би изобщо нямаше да сме тук сега и да се измъчваме взаимно! — Те го зяпнаха изненадано. Думите му бяха груби, а членовете на Събранието не бяха свикнали да ги навикват от трибуната. Той оголи зъби, сети се пак за мравкородните наемници, после продължи да ги притиска: — Боя се, че едва ли ще имате възможност да изтърпите още много от моите речи, колеги. Виждам едно бъдеще, в което никой от нас не ще има свободата на подобни любезни дебати. Кълна се в живота си, че когато прогнозата ми се сбъдне, няма да застана пред вас, за да ви напомня, че съм бил прав. И няма да има нужда, защото всички вие, до последния, ще помните, че съм ви предупредил.

Недоволното мърморене се надигна отново, но Стенуолд продължи въпреки това, с глава напред през шумотевицата като тарана, който беше разбил портите на Мина.

— Преди четиринадесет години — извика той — се изправих за пръв път пред вас, тогава дори не бях преподавател в Академията, а само загрижен занаятчия, който вярваше, че има нещо важно да ви съобщи. Колко отдавна изглежда това сега! Разказах ви за един народ на изток, войнолюбив народ, който тормози съседите си. Разказах ви за градове, чиито имена бяха познати на някои от вас, на онези от вас например, които въртят търговия в Хелерон. Градове като Мейнис, Сзар, Мина. Не градове от Равнините, вярно, но не и безкрайно далеч от дома. Градове, поробени от една империя, така ви казах, а вие ме изслушахте учтиво и попитахте какво общо има това с нас. Чужденците непрекъснато воюват, така казахте, и оставихте мъжете и жените в Мейнис, Сзар и Мина да превиват врат в ярема на робството и военната повинност, оставихте ги, без да пролеете и сълза.

Слушателите въздишаха и мърдаха изнервено. Говорителят на Събранието, старият Линео Тадспар, му даде знак да приключва по-бързо. Беше позволил на Стенуолд да се качи на трибуната само заради доброто старо време и сега явно съжаляваше за решението си.

— Преди осем години ви казах, че Империята е започнала нова война, война с невиждан мащаб. Че води война с нашия северен съсед, Федерацията на водните кончета. Разказах ви как армиите на осоидите вече са избили стотици и хиляди невинни и продължават да сеят опустошения. Сигурно си спомняте какъв отговор получих от вас тогава.

Направи пауза, давайки им шанс да се върнат назад, и забеляза негодувание у някои и липса на интерес у други. Самият той прекрасно помнеше въпросния отговор, макар да беше забравил кой от всичките тлъсти и арогантни търговци го беше изрекъл. Думите звучаха и до днес в главата му, достатъчно остри, за да го наранят.

„Майстор Трудан пак е дошъл да ни тормози с неговите осоиди — беше заявил тлъстият от името на всички. — Казва, че пак водели война. Това си е тяхна работа. Когато мравкочовеците от Кес стоварят войска на брега и поемат към стените на Тарк, Колегиум не се намесва. И защо да се намесваме? Някои раси са войнолюбиви и редовно се нападат помежду си. Майстор Трудан твърди, че трябвало да се боим от тях, защото били империя, а не обикновен град-държава, и така се опитва да ни пробута семантика. Ако богомолкородните от Фелиал решат да се нарекат «империя», значи ли това, че ние трябва да ги нападнем с меч и стрели? Едва ли, при все единичните им провокации към нас.“

Последното предизвика тих смях. Стенуолд го помнеше като да е било вчера.

„Майстор Трудан ни казва освен това, че осоидите са нападнали Федерацията — бе продължил магнатът преди осем години. — Аз пък казвам, какво от това, нека си ги нападат! (Силен смях и ръкопляскания.) Какво изобщо знаем за тази Империя освен истеричните твърдения на майстор Трудан? Знаем, че са Умели също като нас. Знаем, че са съградили силна държава от много раси без помен от вътрешното напрежение, което разкъсва собствените ни Равнини. Трябва ли ние, които уж ценим цивилизацията над всичко, да ги презираме заради техните постижения? Знаем, че търговците им търсят нашите стоки. Онези от нас, които търгуват в Хелерон и Тарк, знаят, че осочовеците са склонни да купуват скъпо и да продават евтино, когато няма друг начин. (Смях.) Какво знаем за Федерацията, от друга страна? Знаем, че не приемат нашите емисари, че забраняват на летателните машини да навлизат в тяхна територия, че нямат нито занаятчии, нито инженери, нито някаква наука изобщо, само изостанало общество от прегърбени над ралото селяци. Знаем също, че не искат да имат нищо общо с нашите търговци, че по-скоро биха оставили зърното да изгние на полето, отколкото да го продадат. Знаем всичко това, но знаем ли какво е причинило враждата между тези два толкова различни народа? С какво са заслужили хората от Федерацията нашата любов, че да се обърнем сега срещу осоидите, които са ни като братя в сравнение с тях?“

И като гледаше сега същите тези изражения на раздразнение и безразличие, и като се спомняше казаното преди осем години, Стенуолд си помисли: „Само си губя времето тук“. Затова продължи, тласкан от чиста злоба, така че въпреки обещанието си един ден да заяви: „Казвах ви аз.“

— Колеги — поде отново Стенуолд и те се умълчаха, защото нещо в гласа му изглежда ги беше докоснало, някаква нечута досега нотка на искреност в тона му. — Колеги — повтори той, — чуйте ме. И преди съм се изправял пред вас и преди съм ви говорил и вие винаги сте пренебрегвали думите ми. Чуйте ме сега — продължителната война на Империята с Федерацията свърши. Осите плуваха в кръвта на водните кончета толкова дълго, че дори огромната Федерация стигна до края на силите си и се видя принудена да подпише капитулация, според която три княжества минават в имперски ръце, а тази част от Федерацията се равнява по площ на четвърт от Равнините. Дали Империята е оставила оръжията и е хванала плуга? Дали се е обърнала към книгите и познанието, или се е заела да подобри живота на бедните и безправните?

Гледаше ги и чакаше, чакаше и ги гледаше, докато някой не се обади:

— Сигурен съм, че ти ще ни кажеш, майстор Трудан.

— Не! — викна внезапно той. — Не, вие ми кажете! Вие, с вашите търговски интереси в Хелерон, вие ми кажете колко меча сте изковали за Империята! Разкажете ми за арбалетните стрели, за огнепраха, за резервните части за автовозила и двигатели, за конструкторските планове на летателни машини, за резервоарите с гориво и летателен газ, които сте им продали на високите си цени! Разкажете ми за хората, с които сте говорили за пари, но никога не сте ги попитали за какво са им такива огромни запаси от оръжие! Защото Империята не е като град-държава на мравкоиди, където всички граждани могат да нарамят оръжие и да се бият при нужда, без значение дали са войници, фермери или занаятчии. Империята е огромна и всички мъже са войници и нищо друго. Работата, реколтата, занаятите — всичко това се върши от техните роби. В Империята няма мъж, който да не е войник в армията й, а какво биха могли да правят с такава гигантска сила освен да я използват по предназначение? Отворете си очите, вие търговците и вие учените глави, и ми кажете накъде би могла да потегли такава сила сега, накъде, ако не към Равнините?

— Аз мисля — прекъсна го говорителят, старият Тадспар, — че е време да ви спра именно на този въпрос, майстор Трудан. Щом ни задавате подобна гатанка, редно е да ни дадете възможност да отговорим. Е, колеги, майстор Трудан ни хвърли тежка ръкавица в лицата.

— За пореден път — обади някой анонимен остроумник, но Тадспар вдигна рязко ръка.

— Колеги! Проявете уважение, моля. Ще вдигне ли някой ръкавицата? — попита той и отстъпи назад, когато един от представителите стана и тръгна към трибуната.

— Майстор Трудан е майстор на добрия спектакъл, не мислите ли? — Мъжът, взел думата, се казваше Хелмес Бройлър, но на негово място можеше да е всеки друг. Изчака мълчаливо Стенуолд да заеме мястото си, като се усмихваше с безкрайно търпение на бунтовния преподавател по история. — Чудя се какво ли бихме правили без него, наистина. Съвещанията ни биха се лишили от най-големия си извор на неопитомено въображение. — Думите му предизвикаха учтив смях, който той прие с кимване и продължи: — Да, да, Империята. Всички знаем за Империята, пък било и само заради истеричните речи, с които майстор Трудан ни забавлява вече близо две десетилетия. Осоидите безспорно са жизнен и енергичен народ от варвари. Вярно е също, че в последните години отбелязаха значителен напредък по пътя на цивилизацията. Имат си правителство, данъци, дори собствена валута, макар че търговците им все още предпочитат да търгуват с нашата. — Още смях, най-вече откъм търговските магнати. Бройлър се хилеше широко. — Няма спор, че са имали известни несъгласия със съседите си — добави той. — Но кой не ги е имал? Помня добре как войските на Век се изсипаха пред портите ни, повечето от вас също го помнят. Колцина от вас искаха да поведат отряд войници към техния град и да им дадат добър урок? Знам, че не бях единственият, и може би сбъркахме, че не го направихме. Империята го стори обаче. Изправени пред войнолюбиви съседи, които заплашват разцъфващата им култура, те защитиха правото си на съществуване със сила. Можем ли да ги виним? Нямаше да пращат емисарите си при нас сега, ако бяха позволили на съседите си да погазват грубо собствените им граници. — Бройлър поклати тъжно глава. — Колкото до Федерацията и тяхната война… какво знаем всъщност за причините? Единствено благодарение на географията на нас в Равнините ни е спестено съмнителното съседство с тази огромна и мълчалива държава. Ако Федерацията, със своите несметни ресурси, ни погледне с лошо око, какво ще правим? А и обичайното им поведение, намусено и невъзприемчиво, не ни дава представа дали изпитват към нас друго, освен пренебрежение и студено безразличие. И ако осоидите са изкопчили победа и мирно споразумение от една толкова могъща държава, то ние следва да ги поздравим, а не да ги осъждаме. Не се съмнявам, че желанието им да изтласкат Федерацията е било породено единствено от факта, че подобно огромно държавно формирование до самите граници на Империята е повод за сериозни тревоги.

На лицето му се изписа смес от досада и раздразнение.

— Майстор Трудан — продължи той — твърди, че Империята е тръгнала срещу нас. — Надянал си беше крайно сериозна физиономия, която негласно приканваше публиката към смях. — Разказва ни за страшните им армии, за огромния брой войници, за сериозното им въоръжение и уменията им на бойното поле. Фактът, че е трябвало да опазят младата си държава от враждебни външни сили, явно не е достатъчен да убеди майстор Трудан, че наличието на подобна армия може да се обясни с чисто отбранителни нужди. — Бройлър удари гневно с ръце по катедрата. — А сега бил дошъл нашият ред, така се твърди! — викна той. — Ужасните осочовеци идват към Равнините? Ами, да, идват. Разбира се, че идват. Идват с пратеници. Идват с търговия и с протегната ръка. Преди три години между Империята и Съвета на Хелерон се сключи договор, който се спазва и от който всички са доволни. След броени дни представителите им ще бъдат тук, за да подпечатат с официален документ отношенията между Империята и нашия велик град, точно както го направиха с Хелерон. Империята разбира централната роля, която Колегиум играе в нашите неспокойни Равнини. Искат да ни опознаят по-добре, да търгуват с нас и да се радват на същото благоденствие. Нищо чудно да потърсят напътствия от нас, така както млад студент идва в Академията, за да почерпи от знанията на мъдър учител. — Лицето му, ръцете му, всичко в него молеше да го разберат. — Някой от вас чел ли е Железния договор? В библиотеките ни има негови копия и аз ви моля да го погледнете. Този документ утвърждава автономията и приятелството между Империята, от една страна, и Хелерон и Колегиум, от друга. С ясни думи постановява, че военната им сила следва да бъде използвана за защита на придобитото, а не за придобиване на повече, отколкото им е необходимо.

— Да, така пише — прекъсна го Стенуолд въпреки трескавите жестове на Тадспар. — А междувременно те трупат оръжие и войски, а ние, заслепени от празния им подпис, им позволяваме да го правят!

— О, да, те имат войници и армии, майстор Трудан — отвърна Бройлър, — но не биха ги обърнали срещу нас, освен по една-единствена причина! Освен ако някой тукашен глупак не насъска гражданите и Събранието срещу тях! Освен ако не ги посрещнем с мечове вместо с приятелство! Майстор Трудан иска да оправдае глупавите си пророчества, като ни настрои враждебно срещу хора, които търсят единствено нашето признание и подкрепа!

Стенуолд скочи на крака и Бройлър млъкна сащисано. Майстор Трудан тръгна към трибуната и за миг ораторът се сви сякаш се боеше, че ще бъде ударен.

— Моля колегите да ме извинят — каза Стенуолд. Говореше тихо, но пък този път нямаше с кого да се надвиква. Цареше пълна тишина. — Бих искал да остана и да изслушам докрай аргументите ви, но по някаква причина внезапно се почувствах зле.