Империя в черно и златно

5.

Стенуолд затвори примирено очи. При всичките си недостатъци момичето определено умееше да избира точния момент.

— Тото, би ли ни?…

— Каквото имаш да го казваш, можеш да го кажеш и пред него — заяви Че. — Искам да дойда с вас. Искам да правя онова, което вие ще правите. — Стоеше и го гледаше ожесточено, накипрена с най-хубавата си бяла студентска роба насред мръсотията и хвърчащите искри.

Стенуолд се обърна към нея.

— Категорично не — отсече той с ледена физиономия.

Тя сложи предизвикателно ръце на кръста си, истинска бръмбарородна девойка от главата до петите. Студентка в Академията. „Моя племенница.“

— Аз съм част от това — настоя тя.

— Челядинке, ти дори не знаеш за какво говориш — позова се на разума й Стенуолд. — Просто отивам на изток по работа, това е.

— Работа, която включва Тото и Салма, и… и Тиниса, но не и мен? — Планът й беше да запази спокойствие, да го обори с аргументи, само че той беше дошъл тук, дошъл беше да говори с Тото, моля ви се, да го вербува като някой таен шпионин. И тя скоро откри, че самообладанието й отива на вятъра. Междувременно останалите студенти се изнизваха на пръсти от залата. Само Тото не беше помръднал, забил поглед в пода някъде зад Стенуолд.

— Каквато и работа да имам аз, ти по-добре да не знаеш — опита нова стратегия чичо й.

— Но можеш да кажеш за нея на всички останали, така ли? На всичките ми приятели, но не и на мен? — И изведнъж разбра, че всичко ще се излее. Всичко, което таеше от толкова време в себе си, щеше да изригне навън като вечерята на прекалил с виното студент. — Не и на мен, нали? На мен никога нищо не се казва. Моля те, чичо Стен, искам да дойда. Искам да участвам в онова, което ще правите. Знам, че е важно.

— Челядинке, слушай — подхвана Стенуолд, все още разчитайки на разумните доводи. — Не искам да пострадаш. Не знам как точно ще се развият нещата, но в най-лошия случай може да стане опасно.

— Нали винаги казваш, че целият свят е едно опасно място? — настоя тя. Тежестта на последните няколко дни я затискаше, неуспешната медитация, унижението от загубения дуел.

— Много опасно — подчерта той. — Хелерон… Хелерон е на изток, а там стават неща, в които не искам да се забъркваш. Не е безопасно за теб.

— Не ми пука — заяви тя. — Мога да се грижа за себе си. — Гледаше го и не беше в състояние да се удържи. — Да не съм някоя… Не съм някоя стара… дебелана. Защо си мислиш, че?…

Стенуолд помръдна. Едва доловимо — само придърпа реверите си, но това дребно движение промени осанката му и я накара да замълчи, защото стана очевидно, че в личната му история има и друго, освен учебници по история. Когато заговори, лицето му все така беше спокойно:

— Съжалявам, Челядинке, но не бих искал да те излагам на опасност. Какво ще каже баща ти?

— Че какво те интересува? Кога за последно си говорил с него? Или си му писал? — И взе, че тропна с крак. Наистина. — Защо не? Защо не ме искаш, чичо Стен? Хайде, изплюй камъчето. Кажи го. Какво не ми е наред?

— Челядинке…

— Не ме бива в нищо, нали? Това е. Аз съм просто глупавата Челядинка с глупавото име и съм обречена вечно да гълтам праха на другите, така ли?

— Ще се успокоиш ли малко? — каза той, макар сам да губеше търпение. — Не го прави по-сложно, отколкото е. И не търси конспирация там, където няма такава. Ти си ми племенница, роднина си ми и аз искам да си на сигурно място тук.

— Въпрос на кръв, така ли? — попита тя. Досетила се беше, че може да се стигне до това.

— Може и така да се каже. — Той си пое шумно въздух. — Челядинке…

— Само дето — започна тя, но думите я давеха и тя отчаяно пришпорваше куража си, — ако се съди по всичко, бих могла да… бих могла да се закълна, че смяташ нея за своя плът и кръв, а не… а не… а не мен, изобщо.

Ето, изрече го най-после. И в залата се възцари мълчание. Тримата стояха като нажежени въглени, сритани встрани от клада. Зад Стенуолд Тото очевидно се опитваше да потъне в земята, стиснал ръце в юмруци върху престилката си. Че осъзна, че се тресе, не просто трепери, а се тресе толкова силно, та чак зъбите й тракат. Дишаше на пресекулки и усещаше, че всеки миг ще се пречупи и ще избухне в плач, с което съвсем ще оплеска нещата.

Стенуолд я гледаше напрегнато и Че реши, че й е много ядосан — достатъчно ядосан, за да я удари, — и се дръпна инстинктивно назад.

Не, той никога не я беше удрял, нямаше да я удари и сега. Но на лицето му имаше изражение, каквото Че не беше виждала преди. Беше много блед, все едно му е лошо, и изглеждаше много тъжен, тъжен и още нещо — сякаш изпитваше някаква вина или страх, за които си знаеше само той. Всичко това се изписа ясно по лицето му, после той се обърна към изхода.

— Аз… — промълви Че, но той вече я беше подминал. — Чичо… Моля те!

Той спря с гръб към нея, широките му плещи се бяха прегърбили.

— Тото — изрече той, без да се обръща, — никой няма да спечели, ако този разговор се разчуе.

Тото кимна отсечено — жест, който Стенуолд не би могъл да види, но двамата изглежда се разбраха без думи.

— Чичо… — подхвана отново Че. Той се обърна бавно и спокойно. Изражението му все така беше тъжно и замислено.

— Не може да дойдеш с мен, Челядинке — каза й. — Вършил съм много неща, за които после съм съжалявал. Няма да повторя същата грешка. Въпреки това съжалявам. Съжалявам за… Съжалявам.

Тото я видя как се хвърли разтреперана в прегръдките му, видя и нараненото, виновно изражение на Стенуолд. След малко чиракът се изкашля и възрастният мъж вдигна очи към него.

— Такова… атлетите всеки момент ще пристигнат за Игрите. Дали да не… идем да ги видим?

Стенуолд кимна благодарно.

— Прав си, разбира се. Хайде, Челядинке. Избърши си очите. — Той въздъхна отново. — Освен ако не греша, днес ще се убедиш отчасти в правотата ми. И дано това ти е достатъчно.

По протежение на цялото Патианско шосе, широкия северен път, който водеше до сърцето на Колегиум, се беше събрала тълпа. Богаташите и по-заможните занаятчии се бяха сместили нагъсто на няколкото реда амфитеатрални каменни стъпала, издигнати от началото до края на маршрута. Празненствата за откриването на Игрите и ритуалното посрещане на атлетите бяха по-стари и от Академията. Хора са сядали по каменните стъпала още по времето, когато градът се е казвал Патис, а бръмбарородните са били второкласни граждани и роби. По времето на Лошите стари дни.

Пред тези удобни стъпала се трупаха бедняците, прави, разбира се, но пък компенсираха с врява и смях. Да си беден, в Колегиум беше относително понятие, защото „бедните“ тук се радваха на предостатъчно работа, на канализация и на бистри кладенци с помпи, а в по-тежките години ги снабдяваха с безплатна храна от обществените складове. Едно управление в ръцете на учени, филантропи и богаташи беше като впряг от орел, рак и щука, но в Колегиум успехите бяха повече от провалите. И най-важното, открай време беше модерно да те виждат как участваш в благотворителни мероприятия в полза на по-нисшите класи. Дори най-алчният магнат държеше да демонстрира щедростта си, а дори фалшивата щедрост вършеше добрини.

Шумно вълнение се плискаше през множеството, вълна от звуци, която се придвижваше паралелно с напредването на атлетите. Хората проточваха вратове, бутаха се и някои дори слизаха на самото шосе, въпреки редкия кордон на градската стража, състоящ се най-вече от мъже на средна възраст с отеснели плетени ризници. Но присъствието им беше достатъчно, за да поддържа реда, а и всеки десети беше пазител, облечен с тежката броня от масивни стоманени плочки, която само бръмбарородните бяха достатъчно издръжливи да понесат. Развълнуваните зрители се сбутаха обратно на тротоара, но приветствените викове не утихнаха, дори напротив — преминаха в кресчендо, защото първи в града по Патианското шосе щяха да влязат най-добрите атлети на Колегиум.

Че стана от мястото си на стъпалата не защото държеше да види процесията, а защото всички около нея се изправиха. Реши да преброи колцина от участниците знае по име. Начело, понесла знамето на Колегиум в цветовете на града — златно, червено и бяло, — вървеше Брайруи Светкавицата, стройна жена с къса коса, единствената бръмбарородна в познатата история, печелила състезание по надбягване на къси разстояния. На крачка зад нея вървеше доста по-възрастен мъж, чието име Че не помнеше и който беше участвал в състезанията на дълго разстояние и в бронираните надбягвания още преди тя да дойде в града. До него, набит и оплешивяващ, вървеше Пинсер Някой си, който беше спечелил миналогодишния рецитал на епическа поезия. Зад тях пристъпяха още седемнайсет състезатели, някои ветерани, други млади надежди — спринтьори, скачачи, дуелисти, музиканти, борци и поети, и много от тях бяха тренирали в самата Академия.

Следващ по ред беше отборът на Хелерон и Че стрелна с поглед Стенуолд. Питаше се дали и чичо й като нея мисли за разгорещения им спор отпреди малко. Би дала какво ли не, ако Тото можеше да измисли машина, която да заличава необмислено изречените думи. Понякога в главата ти се загнездват неща, които никога не бива да обличаш в слово.

Стенуолд следеше с разсеян поглед колоната, но Че долавяше вътрешното му напрежение въпреки опитите му да го прикрие.

Хелеронският отбор, маршируващ под знамето на града със скарабей в бронзово, червено и черно, бе посрещнат с по-малко въодушевление от тълпата, но все пак получи своя дял от аплодисменти и шумно насърчение. Бяха бръмбарородни в огромната си част и заедно с Колегиум защитаваха честта на расата на състезателната арена. Че не знаеше имената им, но знаеше, че едрият бръмбарочовек, който носеше знамето, е шампион по стрелба с арбалет, а мравкородният зад него е ренегат от Тарк, спечелил си слава на безмилостен борец.

По традиция следващи в процесията бяха мравешките градове и Колегиум беше проявил суховатия си хумор, подреждайки ги по броя на медалите им в миналогодишните игри, наливайки масло в жаждата за победа на една раса, която по природа беше луда на тема съревнование. Приветствената врява дори се усили малко, защото последната група от движещи се под строй мравкоиди беше от Сарн, който през последните десетилетия на политически реформи се беше превърнал в най-близкия съюзник на Колегиум. Всичките си приличаха, със смугла кожа, правилни черти, стегнати в тъмни брони и до един подбрани от армията на града. Че ги разглеждаше с интерес, защото като състезатели мравкоидите неизменно оставяха отлични впечатления. Побиха я тръпки при вида на тези съвършено дисциплинирани войници, които набиваха крак в пълен синхрон и с вперен напред поглед, който не се отклоняваше и за миг в друга посока. Чудеше се какви ли нечути думи си разменяха в момента.

Приветствията поутихнаха, когато наближи следващият отбор — мравкоиди от Кес, които на Че се сториха не по-различни от предхождащите ги, освен по медния оттенък на кожата, а след тях наближиха и светлокожите мравкочовеци от Тарк. След като отборите от мравешките градове преминаха нататък, сред публиката плъзна недоволно мърморене заради зловещата празнина в колоната от атлети, която символизираше отбора на Век, отбор, който отдавна не участваше в Игрите. В Колегиум все още имаше много живи участници във войната срещу векските завоеватели. Стенуолд до днес помнеше лудостта и несигурността, с които войната беше белязала детството му.

Следващи в колоната бяха представителите на Селдис и Еверис, двайсетина паякородни, мъже и жени, и всичките красиви, продукт на природни дадености и козметични вълшебства. Че позна неколцина от миналата година — дуелисти, гимнастици и изящни поети. Съревнованието в по-грубите дисциплини паякочовеците оставяха на другите раси. Зад тях се появи комбинираният отбор от мухородните от градовете Егел и Меро, нестройна група от дребни хора, които хвърляха на множеството погледи, пълни с предизвикателство и тънък хумор. На тях по традиция се падаха повечето медали във въздушните надпревари и акробатиката, както и — пак по традиция — известна част от личната собственост на гражданите.

И накрая, разбира се, се влачеха представителите на другите две раси, които Равнините бяха успели да съберат за тазгодишния отбор. Бяха само единайсет, много по-малко от другите отбори, и девет от единайсетте бяха богомолкоиди. Гледаха отвисоко тълпата, която на свой ред ги гледаше отвисоко, и крачеха с убийствено изящество между двата бряга на колегиумското множество като пленени принцове, които отвеждат на заточение. Но все пак бяха дошли и презрението им не можеше да скрие този факт. Дошли бяха и щяха да си тръгнат с повечето медали от единоборствата. А случайната победа на някой мравкоид или паякоид само показваше колко добра е конкуренцията на Игрите.

Сред богомолкородните вървяха и двама други, със сива кожа и сиви дрехи, без нито един орнамент в облеклото, забили поглед в земята. Тези двама не бяха официални представители на планината Хейн, северно от Колегиум, където се намираше една от последните крепости на молецоидите. Тези тук бяха радикали, ренегати. Също като няколкото молецородни преподаватели в Академията, чиито лица от време на време се променяха, но чиято бройка незнайно как се запазваше все същата, те бяха изключението сред своите, малцината, които бяха съумели да видят света отвъд изолираните си домове. Днес зрителите ги гледаха с пренебрежителни усмивки — забавляваха се при вида на тези мистици от планината, тези досадни призраци от легендите, които и до днес се кланяха на фетишите си и дрънчаха с черепи, вкопчили се упорито в една епоха, която отдавна беше преминала в учебниците по история. Гражданите на Колегиум вече не таяха гняв към тази раса, чието господство беше засенчвало някога целите Равнини. Но не бяха забравили и никога нямаше да забравят, че молецоидите бяха господствали дори в Патис, предшественика на Колегиум преди революцията и промяната на името.

Че ги гледаше с почуда. Никога не беше срещала молецороден очи в очи. В Академията молецородните преподаватели водеха предмети, до които тя не би припарила, предмети, които воняха на мухлясала мистика и шарлатанство. Градското Събрание отдавна говореше под сурдинка, че е крайно време подобни анахронизми да бъдат извадени от учебната програма, но ето че молецоидите още си бяха там, в мрачните си малки кабинети, спарени стаи и полупразни аудитории.

Сред тълпата се усети раздвижване и Че се стресна, когато Стенуолд я стисна за рамото. А после й остана само да зяпа. Защото тази година в Игрите участваше още един отбор.

Бяха последни в процесията, поставени там, защото организаторите не знаеха, какво да правят с тях. Сърцето й се сви, когато видя знамената им, цветовете им, които се повтаряха неизменно в дрехите, в броните, дори в дръжките на оръжията им.

Черно и златно. Всичко беше в черно и златно.

И бяха мъже, от първия до последния. Някои бяха светли, други бяха смугли, повечето бяха русокоси и красиви, когато се усмихваха. А се усмихваха много — на хората, на небето, на града пред себе си. Някои бяха с ризници и брони, други със семпло скроени дрехи, но всички имаха къси мечове на коланите си. Не маршируваха в безупречно прави редици като мравкочовеците, но се движеха в крак, в синхрон. Ако беше видяла само един, Че сигурно би го взела за мелез, странен мелез, чийто произход е трудно да се определи. Сега, когато ги виждаха накуп, заедно, гражданите на Колегиум разбраха, че една нова раса, една нова сила се е настанила в Равнините.

Те се усмихваха открито и колегиумци отвръщаха на усмивките им, но някак притеснено. Всички знаеха, макар повечето да не се замисляха, че има и други раси между планините и Големия рид, на север и на изток. Но Равнините дълго време се бяха вглеждали в собствения си пъп, в собствените си проблеми — враждуващите градове-държави на мравкоидите, мълчаливите богомолкочовеци и молецоидите отшелници. Гражданите на Колегиум би трябвало да са по-бдителни, но истината бе, че делата на чуждоземците отвъд Равнините малко ги интересуваха. Знаеха, че в източен Хелерон хората въртят търговия с най-различни раси, които идват да търсят легендарните промишлени и занаятчийски стоки на бръмбарородните. Даваха си сметка, че присъствието на принц Салме Диен доказва съществуването на Федерацията, която се простираше на север отвъд Бариерния рид — непристъпната планинска верига, възпрепятстваща сериозно пътуванията в тази посока, — знаеха също, че нататък по Копринения път и отвъд морето се простират обширните и тайнствени Паешки земи, царства на несметно богатство и лукавост. Все повече разбираха, че източно от Хелерон, там, където до неотдавна имаше пръснати градове-държавици, сега се възправя обединена империя. Всеки сериозен търговец с интереси на изток се опитваше да грабне дял от все по-печелившия бизнес с империята. Протягаш ръка на тамошния народ и за нула време натрупваш богатство. Въпреки това множеството се размърда неспокойно, след като новодошлите отминаха нататък. Вездесъщото черно и златно, отсечената строева крачка, трудно контролираната енергия бяха нещо ново за тях. Достатъчно колегиумци имаха бизнес на изток, за да се знае, че осородните са войници, точно както и мравкородните са войници. Мнозина навярно бяха забелязали, че осоидите са много и че всичките носят усмивки, оръжие и униформа. Немалко дори бяха чували изказванията на един свой съгражданин, майстор Трудан май се казваше. И когато осородните атлети отминаха, едва след като им видяха гърба, хората започнаха да се споглеждат със съседите си и да се питат: „Ама ние наистина ли сме наясно с тая работа?“

Че не знаеше какво би мислила самата тя по въпроса, ако ръката на Стенуолд не тежеше върху рамото й и ако не беше присъствала на лекциите му. На уроците му по история, които не бяха като уроците по история на другите преподаватели, а далеч по-задълбочени и разностранни. Току-що отминалите атлети с великолепните униформи символизираха Империята на осите, а Стенуолд вече десет години предупреждаваше студентите си за заплахата, която тя представлява.

В нощта преди началото на Игрите цял Колегиум по традиция празнуваше. Таверните се изпълваха с мъже и жени, които обсъждаха достойнствата на чуждите и местните фаворити. Сключваха се шеговити облози с приятели и недотам обмислени облози с непознати. Стигаше се и до сбивания. В домовете на средната класа се организираха частни коктейли, а домакините се надпреварваха кои атлети и изпълнители да привлекат като гости.

Дуелистският отбор на Че трябваше да гостува във вилата на заможен зърнен магнат, макар за никого да не беше тайна, че отборът е поканен в своята целокупност единствено заради Тиниса, на която въпросният магнат беше хвърлил око. Партито не беше нищо особено. Домакинът беше успял да привлече група мухородни състезатели по бягане, които си тръгнаха още в края на първия час… и отнесоха със себе си част от сребърните лъжици. Освен тях почетен гост беше и миналогодишният шампион по поезия Пинсер, чиито епични стихове бяха провъзгласени за отлични от не особено обективните местни съдии, но неговата безличност и простовати маниери го правеха най-скучния и досаден събеседник на света. Партито сигурно щеше да свърши бързо и безславно, ако домакинът не беше подсигурил присъствието и на една от богомолкородните дуелистки. Жена с остри черти, светла кожа и руса коса. Ако се съдеше по изражението й, богомолкоидката не беше съвсем сигурна какво прави тук, затова пък несъмнено представляваше атракция. Заможните местни гости се тълпяха да погледнат отблизо този странен и безмилостен боец.

Всички домакини в града бяха направили и невъзможното да привлекат и някого от новодошлите осородни атлети, но всички се бяха провалили безславно. Осочовеците бяха минали под строй по Патианското шосе и оттам се бяха прибрали право в Академията, където Събранието ги беше настанило като свои гости. Градът жужеше от предположения и догадки и думата „осородни“ се чуваше често. Всички имаха въпроси за осоидите, които бързаха да зададат на познати и съседи, но изглежда, никой не можеше да им даде достоверни отговори.

До този момент Че се беше старала да избягва хората на празненството. Пинсер се беше опитал да я сгащи в един ъгъл, за да й рецитира някаква нова своя поема, която била (както сам прошепна с тревожно ококорени очи) донякъде „расистка“, но пък една млада дама навярно би я намерила за интересна?… Точно този разговор Че с радост би прехвърлила на Тиниса, нали все тя привличаше мъжете, но уви. След това се съсредоточи върху задачата да избягва Тото, който очевидно искаше да я заприказва. Съзнаваше, че постъпва нечестно и че на него сигурно му е дори по-гадно, отколкото на нея, но макар и случайно, Тото беше чул всичките ужасни глупости, които бе наговорила, и тя още не се чувстваше готова да го погледне в очите.

Накрая четиримата се събраха в градината на покрива. Нощта беше прохладна за разлика от задухата в къщата. От морето духаше приятен бриз, а въздухът наоколо им пееше с пиянското веселие на града. Тиниса приседна на зида като високопоставена дама, която дава аудиенция, а Че, изтощена от тежкия ден, се чучна умърлушено в краката й.

— Вече са тук, а? — подхвърли Че. — Не просто по някой търговец, дипломат или наемен войник, а цяла глутница. Или рояк, или каквото са там.

— И ти си изненадана? — изсумтя Тиниса. — Стенуолд откога предупреждава, че рано или късно ще се раздвижат.

— Сигурно съм си мислела, че ще е късно — измърмори тя.

Тото гледаше към нея или може би и към двете им. Че избягваше упорито погледа му.

— Дали наистина са толкова опасни, щом им трябваха години, за да стигнат дотук? — попита небрежно Тиниса.

Междувременно Салма се бе забавлявал с някаква неясна откъм правилата си игра, включваща големите колкото юмрук молци, които се блъскаха във фенерите — хващаше ги и после ги пускаше, и така отново и отново. Сега се изсмя кратко. Когато се обърна, на лицето му имаше несъмнен израз на превъзходство.

— Вие, равнинците, направо ме изумявате.

— Което никак не е трудно, о, чуждоземни мухоловецо. С какво те изумихме този път? — попита Тиниса.

— Ако аз не бях пристигнал в града ви, сигурно още щяхте да се чудите съществува ли наистина Федерацията на водните кончета, или е детска приказка. — Оформи чашка с шепи и молецът запърха между дланите му. — На самите ви граници разни хора крещят, а вие им обръщате гръб и затваряте прозорците, защото да се крещи е невъзпитано, а и виковете ви дразнят. Не е като осородните да са се крили през цялото това време. Не е като да не се възползваха максимално от всичко, което Равнините могат да им предложат.

— Ти винаги си знаел за осородните, нали? — поинтересува се Че. — Още отпреди да дойдеш тук и да се срещнеш с чичо Стен.

— Да, и твоят чичо знае, че аз знам. — Той разтвори внезапно ръце и обърканият молец литна обратно към фенера. За миг Салма й се беше сторил нещо непознато и опасно, загадъчен чужденец, пълен с тайни, помисли си Че. После пак стана старият Салма с постоянната усмивка, облегнал лакти на ниската градинска стена. Явно не беше в настроение да отговаря на повече въпроси.

Наконтен с най-хубавата си роба, извадена от нафталина и отпусната по спешност в талията, Стенуолд се чувстваше неудобно, а от колосаните ръбове кожата го сърбеше. Тъкмо ще е нащрек, реши той, което не би било излишно. Всъщност робата беше официалната му премяна на преподавател в Академията, с всичките дипли и остри ръбове, които вървяха по презумпция със статута му. Обикновено предпочиташе старите си изпитани дрехи, но този път щеше да се яви в официалното си качество, при това пред недоброжелателна публика.

И така, обратно към Амфиофоса, откъдето неотдавна си беше тръгнал ядосан — кръглата зала, в която заседаваше Събранието на знаещите и където преди революцията е бил центърът на властта. Междувременно драпериите по стените бяха подменени, а централната каменна плоча на тавана беше сменена — доста рисковано и с цената на истински майсторлък — с многоъгълен прозорец от цветно стъкло, който хвърляше снопове червена, златна и синя светлина из просторното кръгло помещение с амфитеатрално разположени скамейки около подиума за изказвания. Стенуолд беше седнал на последния ред и наблюдаваше мрачно вратите на преддверието. Близо половината членове на Събранието вече бяха заели местата си — преподаватели от Академията и магнати от града.

„Знаех, че ще дойде и този ден…“ Но не и по този начин. В интерес на истината, беше очаквал да пристигнат с мечове. Очаквал беше осоидите да покажат истинското си лице. А не чрез дипломатическо представителство и посланици, не с тези лукави средства.

Преди седемнайсет години осоидите биха изсипали армия пред портите на Тарк или Хелерон. Седемнайсет години бяха водили завоевателни войни и явно бяха намерили време да изучат и тънкостите на дипломатическия занаят. „Чудя се кои ли са били агентите им тук през цялото това време, агенти, които аз не съм усетил.“

Тихите разговори замлъкнаха и Събранието притихна, когато откъм преддверието отекнаха стъпки. Появиха се двама пазители с покрити от шлемовете лица и тромава стъпка под тежките брони. А там, зад тях, вървяха осоидите.

О, несъмнено си бяха научили урока. Стенуолд помнеше делегацията, която бяха изпратили в Мина — въоръжена до зъби, отправяща заплахи и искания. Тук обаче осоидите бяха заложили на подражанието, защото какво друго би подхранило по-добре егото на Колегиум? Водачът им, светлокос мъж с квадратна челюст, беше облечен в близко подобие на церемониалните роби, които се носеха в Академията, с пъстър кант в черно и жълто по края. Дори беше преметнал единия край на робата през ръката си, както правеха местните. Зад него вървяха още трима, единият от които очевидно беше охрана — на колана му нямаше меч, но от външната страна на ръцете му под китките стърчаха назъбени костни шипове, а уж небрежната му стойка издаваше характерното напрежение на готов за битка войник, което Стенуолд се беше научил да разпознава покрай странстванията си на младини. За разлика от господаря си той беше облечен в семпла бяла туника, по-подходяща за низш слуга или роб дори. Мъжът до него беше облечен по същия начин, но излъчването му беше коренно различно. Стенуолд беше по-добър наблюдател от повечето хора, защото се беше учил от паякородна преди много време, и веднага разбра, че този мъж, който уж стоеше в сянката на спътниците си, в действителност командва парада. Познаваше се по острите погледи, които хвърляше на останалите, както и по това, че те не смееха да го погледнат.

Четвъртият им емисар беше най-интересен — истинско попадение в десетката. Облечен беше в бледожълта туника с черен шарф и беше бръмбаророден, мъж на средна възраст и с благо изражение, който би могъл да се засели в Колегиум, без да предизвика и най-малкото подозрение. Но не беше местен, напротив — очевидно беше имперски поданик. С него Империята казваше: „Ние сме като вас“ и единствен Стенуолд знаеше колко невярно е това.

Старият Линео Тадспар пристъпи напред със стиснати пред себе си ръце, жест на гостоприемство, което водачът на делегацията копира моментално.

— Благородни гости от далечни страни — започна Тадспар. — Позволете да ви почетем с добре дошли така, както ни почетохте вие с участието си във Великите игри.

— Каква по-голяма чест от позволението да изпробваме куража си срещу най-добрите атлети на този град и неговите съседи? — Водачът на осоидите удостои с усмивка любопитната публика. — Позволете да ви се представя. Аз съм Годран и нашият народ ме праща като посланик пред вашето уважаемо Събрание. Този мъж е Талрик, моят главен адютант, който говори от мое име не по-зле от самия мен. — Посланикът посочи мъжа, в когото Стенуолд вече беше съзрял истинския ръководител на делегацията. „Естествено, че ще говори от твое име — помисли си историкът. — По-добре от самия теб дори.“

— Все пак предполагам, че за вас ще е най-удобно да разговаряте с моя приятел почитаемия Белоуерн — продължи с блага усмивка Годран и бръмбарородният член на делегацията пристъпи напред. Стенуолд не пропусна погледа, който бръмбарочовекът хвърли в движение към Талрик. „Моят приятел, значи? Добре ще е майстор Белоуерн да подбира внимателно думите си — прецени наум Стенуолд, — иначе дипломатическата му кариера може да свърши скоропостижно.“

— Благородни съветници от Колегиум — поде почитаемият Белоуерн с богат, приятен глас, — нося ви поздрави от Консорциума на достойните, в който участвам и аз. Спогодби като тази вече дадоха богат плод, а надявам се, вашите братя от Хелерон също не са имали причина да се оплачат. И докато мъже с по-атлетични фигури мерят сили на Игрите, надявам се сред вас да се намерят такива, които ще ми отделят време, за да поговорим за неща като търговски споразумения, дипломатически връзки, условия, спогодби и прочие. Сега, когато нашият народ се отваря за външния свят, ние държим да придадем официална форма на добросъседските и продуктивни отношения между вашите Равнини и Империята.

Стенуолд, който не отделяше очи от Талрик, забеляза лекото трепване на челюстта му и си даде сметка, че думата „империя“ се споменава за пръв път. Досега бяха говорили само за „нашите земи“, „нашия народ“ и други подобни. Очевидно Белоуерн беше стъпил накриво, но грешката му не беше фатална, защото самото споменаване на търговски споразумения и прочие вече беше предизвикало силно слюноотделяне сред гражданската квота в Събранието. В този момент посланик Годран сложи ръка върху рамото на Белоуерн и двамата се усмихнаха отрепетирано.

После дойде ред на колегиумци. Стенуолд ги гледаше как излизат напред един по един да се представят и да оповестят в коя сфера на бизнеса имат интерес. Не всички го направиха, вярно — някои останаха по местата си, защото гледаха отвисоко на тези странни чуждоземци, други, надяваше се Стенуолд, защото таяха съмнения. И наистина, по лицата на част от съветниците се четеше онова особено изражение на хора, които са прекалили с пикантно блюдо и вкусът му изведнъж е започнал да им нагарча. Обръщаха глави към него и в очите им се четеше зачатък на тревога, сякаш превъртаха наум прашасалите предупреждения, които Стенуолд им повтаряше вече две десетилетия. Дори най-алчните търговци би трябвало да са видели и чули достатъчно, за да знаят, че Стенуолд не ги е предупреждавал, воден от гол фанатизъм, и че опасенията му от плановете на Империята са имали своята подплата. А сега Империята беше тук, в самия Амфиофос, усмихваше се и говореше. Но очите на пратениците й бяха много студени.

— Моля! — извика старият Тадспар, за да привлече вниманието на всички присъстващи. — Моля ви, защо да не се… освежим малко? — Даде знак и откъм преддверието се появи фигура от лъскава стомана и мед. Оформена беше по подобие на облечен в роба бръмбаророден, който носи табла в ръце, а от вътрешността й се чуваше глух кънтеж на лостове и зъбни колелца. Фигурата се понесе право към посланиците и Стенуолд със задоволство отбеляза изненадата им, която граничеше със страх. „Собствените ви занаятчии май не са стигнали чак толкова далеч, а?“ Видя как ръката на Талрик потрепва. Осородният не посегна към липсващия меч, а само разпери пръсти, изпъвайки дланта си. Съветниците се позабавляваха за кратко с объркването на чужденците, когато машината спря в средата на залата с все подноса и пълните чаши. След миг на двоумение гостите се присъединиха предпазливо към гощавката, поднесена от механизирания „бюфет“. Междувременно първата вълна от благопожелатели се беше отляла и Стенуолд видя, че старият Тадспар се опитва да дръпне на една страна посланик Годран. Изправи се и тръгна през множеството към тях.

— … наистина забележително, майстор Годран — мърмореше Тадспар, когато Стенуолд се приближи достатъчно, за да ги чува. — Постиженията на вашата империя са поучителни за всички нас. Не е за вярване колко сте напреднали за толкова кратко време и какво благоденствие сте постигнали. — Погледът му се спря върху Стенуолд над рамото на Годран и побърза да отмине нататък. — Ние разбираме, че войната може да бъде огънят, в който се кове една велика държава… но от друга страна, войната, разбира се… — Старецът се усмихна смутено. — Тук, в Колегиум, ние ценим философите. Знаете как те винаги се стремят да мислят за всичко.

Усмивката на Годран цъфна бързо и с лекота.

— О, майстор Тадспар, та ние едва наскоро се отърсихме от разрушителната война, която Федерацията ни натрапи. Толкова много предстои да се построи наново и да се поправи. Дори изхранването и обличането на населението ни е монументална задача сама по себе си. Ние сме като онзи мъж, който цяла нощ се е карал с жена си и на сутринта никак не му се ходи на работа.

Думите му бяха посрещнати с лек смях и Стенуолд си помисли: „Дори колегиумските шеги са наизустили.“ Понечи да се обади, но видя, че към него се е отправил друг от историците в Академията, вдигнал ръка да привлече вниманието му. Стенуолд го пресрещна, така че осоидите да не чуят разговора им.

— Майстор Трудан.

— Майстор Чертан.

По-младият мъж вдигна примирително ръце.

— Майстор Трудан, Събранието ме помоли да ви предам една молба.

Стенуолд се усмихна суховато.

— Ами предайте я, майстор Чертан.

— За никого не е тайна какво мислите вие за нашите нови гости — каза троснато Чертан.

— Старал съм се да разяснявам мнението си при всяка възможност — отвърна с равен глас Стенуолд.

— Някои от колегите искаха да наложим възбрана върху присъствието ви днес, но не открихме прецедент, на който да се позовем. Трудан, това навярно е най-важната посланическа мисия, която е пристигала в Колегиум от години.

— С това няма да споря — кимна Стенуолд.

— Събранието не приема възгледите ви за тези хора — продължи сопнато Чертан. — Как бихме могли да вярваме в цивилизацията, ако приемем за възможни вашите теории за чудовищни държавни формирования? Но…

— Но?

Чертан стрелна с поглед през рамо осоидите.

— Но ако предположим, че сте прав — аз, разбира се, не го вярвам, никой не го вярва, — но ако просто предположим, че сте прав…

„Ужасѐн е — осъзна изведнъж Стенуолд. — Чук и клещи, този тип знае, че съм прав, и е уплашен до смърт.“

— Ако предположим, че сте прав — повтори Чертан с внезапно предрезгавял глас, — какво трябва да направим? Не е ли все пак по-добре да караме полека, вместо да ги провокираме?

— Боите се, че ще ги разоблича публично като чудовища и убийци. Повярвайте ми, нямам намерение да провокирам тези хора, нито да говоря с тях дори. Хайде, върнете се при другите да празнувате — добави с подчертана ирония Стенуолд. — Гледайте си кефа. — Виждаше спорните посетители над рамото му. Докато Годран и неговата бръмбарородна креатура се здрависваха наляво-надясно и говореха любезности, Талрик гледаше право към Стенуолд. Погледите им се сблъскаха. Стенуолд изтръпна. Защо му се струваше, че е виждал този мъж и преди, като един сред много войници? Талрик изглеждаше твърде млад, за да се е сражавал при Мина. Но ето че осочовекът му кимна като на стар познат, жест, предназначен лично и единствено за Стенуолд.

„Познавам те.“ Едно кимване, а казваше толкова много. „Не си мисли, че аз, че ние не знаем всичко за теб.“

Минаваше полунощ и прозорците в Колегиум гаснеха един по един, а улиците тъмнееха в мъждивата светлина на газените фенери. Тиниса и Че вървяха към вкъщи, след като се бяха разделили с Тото на пресечката към Палатата на милосърдието, където той държеше една стая. През цялата вечер Тото се беше опитвал да я заговори и Че го знаеше отлично. Когато се разделиха, изражението му беше толкова печално, та тя почти съжали дето го е отбягвала така упорито, но — след дъжд качулка.

Салма, разбира се, не беше с тях. Той — с което вбеси Тиниса — си беше тръгнал рано-рано от партито под ръка с онази атлетка, богомолкородната от Нетион.

— Дано да го изяде — беше подхвърлила небрежно Тиниса, но после откри, че мисълта продължава да я гложди отвътре. Когато Салма забърсваше някое от местните момичета — запленени от чара му бръмбарородни девойки, към които той не би могъл да изпитва нищо сериозно, тогава Тиниса нямаше нищо против. Не е като тя да не флиртуваше под път и над път със синчета на индустриалци или млади мравкородни офицери, отделили се за пръв път от родния дом. С някои стигаше до леглото, с други — не, но всички й правеха подаръци и я гледаха в очите. В края на краищата, тя беше паяк по рождение, ако не и по възпитание. Предеше и поддържаше паяжината си така, както един войник се упражнява с меча, защото един ден можеше да й потрябва за нещо сериозно. Но тази богомолкородна… Салма й се беше поклонил дълбоко, сякаш изпълняваше сложен ритуал от традициите на своя народ, а тя, която допреди миг изглеждаше отегчена и самотна, отвърна на поклона му и го хвана за ръка. А ако се вярваше на мълвата, богомолкородните не се отнасяха лековато към нищо, включително и към партньорите си.

Когато стигнаха вкъщи, завариха Стенуолд да ги чака. Усетиха аромата на лулата му още от входа, затова надникнаха през вратата на кабинета. Той седеше в любимото си кресло, богомолска направа с мека тапицерия и изящна дърворезба, пушеше и гледаше в огъня.

— Чичо? — повика го Че. — Аз… ние мислехме, че вече си си легнал.

— Влизайте. И двете — покани ги Стенуолд, без да сваля поглед от пламъците в камината. — Другата половина от „Великолепните“ с вас ли е? Не, виждам, че ги няма. Тогава ще говоря с вас двете сега, а с тях ще говоря утре сутрин.

— Става въпрос за осородните, нали? — предположи Че.

— За тях, да. Тиниса, готова ли си да потеглиш с мен за Хелерон утре?

— И да пропусна Игрите? — отвърна, без да мисли, тя, после добави: — Ами, да, сигурно бих могла…

— Събери си нещата. Малко багаж, много оръжие. — В гласа на Стенуолд звънтеше напрежение. — Чаках с години… а сега всичко става изведнъж. Ама и аз съм един „танцьор“.

Тиниса разбираше какво има предвид Стенуолд, но тонът му никак не й хареса. Паякородните наричаха „танц“ негласната политика, която дърпа конците в управлението на един град. Канеше се да го разпита, да изкопчи повече информация, но тази едничка дума я спря. Положението очевидно беше сериозно и не търпеше отлагане. Обърна се и тръгна към стаята си на горния етаж.

— И дума не искам да чувам — предупреди Стенуолд, след като Тиниса си тръгна. Че стисна юмруци и замълча. — Няма да скучаеш тук. Ще имаш куп неща, които да свършиш вместо мен, докато отсъствам. Знам, че очакваш да чуеш друго, но истината е, че си ми нужна тук. А и наистина държа да си на сигурно място, Челядинке. Повярвай ми.

„Ами другите? Те какво?“ Но Че знаеше, че другите, дори Тото, биха имали шанс да се спасят от меч и стрела. Стенуолд я беше преценил и оценката не беше в нейна полза. Вярваше му, че иска да я държи далеч от опасностите, но от това болката й не намаляваше.

„Вече няма място за спорове, щом тръгват утре.“ Тази мисъл се оказа неочаквано успокояваща. Оставаше й да играе ролята на послушна племенница. Така той щеше да има една тревога по-малко и вероятно да се грижи по-добре за себе си. Тази игра Че можеше да я играе.

— Щом ще тръгваш утре, добре е вече да си лягаш, чичо — каза тя. Стенуолд изсумтя в знак на съгласие и се надигна от креслото.

— Хайде — махна й той и тръгна нагоре по стълбите. — Утре пак ще си поговорим.

На стълбищната площадка имаше прозорец с изглед към Сипланското шосе и морето. Стенуолд вече го подминаваше, но Че спря насред крачка. Прозорецът беше отворен.

— Чичо… — успя да викне предупредително тя, а другото потъна в яростния рев на Стенуолд.

На площадката, точно пред него, имаше човек с тъмно наметало. Острието на къс меч улови светлината. Явно беше чакал в сенките на площадката, тихо и търпеливо. Сега обаче се раздвижи мълниеносно.