Империя в черно и златно

22.

Беше все едно ледена ръка е положила пръсти върху челото й. Че се събуди или поне се опита. Нещо я улови като паяжина на половината път между безпаметната бездна на съня и съзнателните висоти на будния свят.

Някакъв глас й говореше. „Челядинке!“ Глас, който й беше смътно познат, но на когото акомпанираше многоброен шептящ хор и всичките хористи я зовяха по име.

— Какво… какво става? Кой?… — Наясно беше, че не говори, но думите й така или иначе прозвучаха.

„Изслушай ме. Трябва да ме чуеш.“ Пак онзи смътно познат глас, към който не успяваше да прикачи лице.

— Чувам те.

„Не се страхувай, Челядинке, защото идвам при теб да платя дължимото. Идвам да те освободя.“

— Не разбирам… — Имаше чувството, че е яхнала приливна вълна и тя я отнася отвъд границите на самоконтрола й. Изгубила беше усета си за време и място. Тъмнината беше гъста и абсолютна.

„Трябва да ми кажеш къде си, Челядинке — продължи гласът с компанията си от други гласове. — Къде си? Позволи ми да те намеря.“

Тя отчаяно се опитваше да събере мислите си и скоро я изпълни усещането, че се издига към будния свят, където такива неща не се случват.

— Мина. Отиваме към Мина.

Едва изрекла последното, Че усети отдръпване и се търкулна презглава към реалния свят, драпайки с всички сили да се събуди. И в последния миг се сети чий е гласът.

„Ахеос!“

— Ахеос! — Събуди се от звука на собствения си глас и с името на молецородния, звънтящо в ушите й.

Отвори очи в товарното отделение, което им служеше за килия. Салма седеше кръстосал крака срещу нея и я гледаше немигащо, сякаш и той е бил изтръгнат току-що от съня си. Пеперудородната, Скръб в окови, лежеше на една страна, но и тя се беше надигнала на лакът с широко отворени бели очи.

— Нощен брат… — промълви тихо тя.

— Че, добре ли си? — попита Салма.

— Не знам — отговори Че. Поемаше си дъх усилно, сякаш е тичала. — Какво стана?

— Тук имаше нещо — каза твърдо Салма.

— Нещо… какво? А тя защо?… — Че се обърна към пеперудородната. — Ти защо каза онова, дето го каза?

Скръб в окови я гледаше мълчаливо.

— Имах чувството, че… Салма, кажи ми! — удари го на молба тя.

— Няма смисъл — отвърна той. — Не знам достатъчно, а ти и без това няма да ми повярваш.

— И какво, ще ми кажеш, че е било просто… Просто сън и толкова?

Обичайната усмивка на Салма най-после се намести на лицето му.

— Разбира се.

Скръб в окови седна на пода.

— Ти беше докосната — каза тя. — Мракът те докосна. — Изглеждаше видимо разстроена. През изминалия в път ден почти не беше проговорила, но охотно беше приела подадената й от Салма ръка.

— Беше си просто… сън — настоя Че. „Лош сън или добър?“ — запита се тя и не получи отговор.

Някой удари силно по люка.

— Вие там! Я по-тихо! — излая един от двамата войници, които Талрик водеше със себе си. — Събудите ли капитана, мислете му.

Че затвори уста, после свъси вежди.

— Да го събудим? Че то вече е… ден…

— Ден ли? — повтори озадачено Салма.

— Светло е.

— Тъмно е, Че.

Тя го зяпна. Виждаше го съвсем ясно. И Скръб виждаше ясно, както и голите стени на затвора им. Но пък светлината беше странна. Приличаше на силна лунна светлина, която притъпява цветовете. Дори менящите се цветни петна по кожата и косата на Скръб сега изглеждаха като различни оттенъци на сивото.

Салма посочи нагоре. В горния край на двете дълги стени имаше тесни отвори и преди да заспи, Че се беше зазяпала в играта на бледата предздрачна светлина, която влизаше през тях.

Сега светлината не идваше оттам, защото отворите не бяха по-ярки от всичко друго наоколо. Странната светлина не идваше от определено място.

— Салма — каза бавно тя. — Май най-после открих Изкуството… Изкуството на предците. Или по-скоро то ме е открило. Салма, ти как разбра, когато за пръв път?…

— Открих, че мога да скоча и да остана във въздуха — каза иронично той, но Че беше толкова развълнувана, та не се подразни. Навън беше нощ, а тя виждаше съвсем ясно! Знаеше, че това Изкуство се среща сред бръмбарородните, макар и рядко. Нищо чудно, че се беше проявило точно тук и сега, в тъмния трюм на леталото, който им служеше за затворническа килия.

Но пък имаше други, които виждаха в тъмното по рождение и без помощта на Изкуство, които бяха истински чеда на нощта и мрака. Самата тя наскоро се беше запознала с такъв и беше изцапала ръцете си с кръвта му.

„Нощен брат“, така беше казала пеперудородната, а Че беше чула насън гласа на Ахеос, запазил се някак в паметта й от онази тяхна странна, и кратка среща.

Облегна гръб на стената и откри, че повърхността й е покрита с тънък слой топящ се скреж. Навън тежки облаци покриваха небето, задух затискаше земята и изобщо не беше студено.

Поеха назад към лагера преди зазоряване, Тисамон вървеше безшумно напред, Тиниса стъпваше тихо след него. За нея нощта беше преминала неусетно, сякаш извън реалността. Темпото на Тисамон беше убийствено, но тя не изостана и за миг по целия път до Аста. Двамата минаха с лекота през обръча от постови и избегнаха широкия лъч на голямата лампа, който пълзеше по временните улици на палатковия град. През цялото време не си казаха и една дума. В началото Тисамон се държеше все едно Тиниса не е там, но с напредването на нощта нещо се бе зародило помежду им, някаква мълчалива задружност. Тихите му стъпки постепенно се бяха променили, включвайки и нея в уравнението. Вместо да се оглежда и в двете посоки, притихнал в сенките на склад или казарма, сега той поглеждаше вляво, а дясното оставяше на нея. Гласуваше й доверие, най-сетне преценил, че задачата не е непосилна за нея, и всичко това без нито веднъж да покаже, че е наясно с присъствието й. А после стигнаха до робските ями и той остана назад да й пази гърба, докато Тиниса търсеше двамата си приятели — логично решение, защото Тисамон не познаваше нито Че, нито Салма.

Помежду им се бе възцарило негласно примирие, а докато се връщаха през покрайнините на гората, към примирието изглежда се добави и още нещо. Тук мракът бе непрогледен, нищо че извън пределите на леса вече се зазоряваше, и Тиниса едва различаваше силуетите на дърветата.

И не само на дърветата. Тя рязко спря. Тисамон спря едновременно с нея и я погледна.

— Да — каза той, — и ти ги виждаш, нали?

Преди Тисамон да го изрече на глас, Тиниса не знаеше да вярва ли на очите си, но сега неохотно призна, че сред дърветата наистина се различават фигури. Не бяха близо и не се движеха, а в мрака дори нейните очи ту намираха, ту изгубваха очертанията им. А после силуетите станаха по-ясни, или пък се приближиха и вече не беше нужно Тиниса да напряга зрението си. Бяха човешки или поне носеха спомена за човешкото. По стойка и телосложение приличаха на богомолкородни, но погледнати под определен ъгъл напомняха повече на самите насекоми, чието име носеше расата, с лъскав хитин и святкащи очи, а в същото време бяха като чворесто дърво, покрито с бодили.

Тиниса побърза да отклони поглед.

— Не е възможно… да виждам това. — Като отрасло в Колегиум момиче, възпитано в ценностите на рационалното и науката, тя беше по-склонна да отхвърли видяното, отколкото да повярва в невъзможното.

— Кръвта ти казва друго — отвърна тихо Тисамон, преди да са продължили тихо напред.

Полутаха се, докато открият новия бивак на Стенуолд. Когато приближиха, бръмбароидът вдигна глава към тях и в очите му грейна несмела надежда.

— Открихте ли нещо? — попита тихо той.

Тисамон поклати глава и отиде да седне до загасващия огън.

— Държат пленниците в ями — обясни Тиниса. — Огледахме всичките, но Салма и Че не бяха там. Може би ги държат в някоя от сградите. Няма как да разберем със сигурност.

Понечи да седне до Тисамон, но той я погледна безизразно, с враждебност дори, надянал обичайната студена маска, с която предизвикваше света, лице на човек, готов за битка. От мълчаливото им общуване нямаше и помен, а ако се съдеше по погледа му, за него то изобщо не бе съществувало. Само допреди минути се бяха движили в пълен синхрон между дърветата. Сега очите му задраскваха всичко това и пренаписваха спомените по свое усмотрение. Горчив гняв изпълни Тиниса.

„За какво беше всичко тогава? Какво споделихме и къде остана то?“ Но не беше в състояние да изрече на глас въпросите си, а и той не би им отговорил. Юмруците му се свиваха и отпускаха и за пръв път на Тиниса й се прииска да си излее душата пред Че. Единствено с нея можеше да сподели обърканите си чувства.

„Още една причина да я спасим.“

Врътна се и отиде да седне до Стенуолд.

— Защо сте преместили лагера? — попита Тисамон. — Не че ви открихме трудно.

— Имахме нощни посетители. — Стенуолд поклати уморено глава. — Появи се патрул на осоидите и ние избягахме в гората. — Видя реакцията на Тисамон и се намръщи. — Това си е просто гора, Тисамон. Дървета. Има ги навсякъде.

— Дали? — Богомолкочовекът го изгледа. — Значи двамцата просто влязохте в Даракион и после излязохте, така ли?

Стенуолд и Тото се спогледаха смутено.

— Е… нали си ни представяш двамата с момчето посред нощ в гора… — Хвърли бърз поглед към Тисамон и видя, че приятелят му няма да се задоволи с това обяснение. — Какво мога да кажа?

— Не знам. Какво можеш да кажеш?

— Беше тъмно. Имаше звуци. Горите нощем са… а бе, не са ми любимото място — премина в отбрана Стенуолд. „Имаше звуци и още как.“ Зачуди се дали последната утайка от паниката не разкривява лицето му и в момента. Никога нямаше да забрави как с Тото се лутат в кръг и търсят отчаяно пътя, по който са дошли. Но път нямаше. Зад тях имаше само трънаци, а накрая попаднаха опипом на малка полянка, потънала в непрогледен мрак, от която просто нямаше излизане. Чворестите дървета растяха нагъсто, а помежду им се издигаше стена от бодливи храсти, които раздраха ръцете им до кръв дори през ръкавиците. Двамата обикаляха в кръг, а после Тото реши да запали фенер, пък осоидите да вървят на майната си. Онзи момент се беше запечатал най-силно в спомените на Стенуолд — стоманеният механизъм на фенера просто не хващаше, само пръскаше искри след искри, които осветяваха единствено себе си, а когато Тото се отказа, в последвалата тишина до ушите им стигна звук, наподобяващ мелодия, звук, който прииждаше отвсякъде и който навяваше мисли за горско дихание.

— То, в горите… има много животни нощем — завърши с тих глас Стенуолд, при което Тисамон изсумтя триумфално.

— Къде е молецородният? — попита той.

— Ахеос? — Стенуолд сведе поглед към ръцете си. — Не беше с нас. Не вярвам осоидите да са го хванали. Той може да лети и вижда в тъмното, все пак. Но ако още е тук, едва ли е влязъл в гората. Изобщо не искаше да я наближаваме.

Стенуолд и Тото бяха седнали да изчакат зората, докато Даракионският лес скърцаше и шепнеше наоколо им, тъмен и много студен. Времето, което бяха прекарали там, неспособни да склопят в сън очи, с изопнати нерви, които звънтяха до скъсване при всяко пращене и стон, изглеждаше твърде много, за да се вмести в една-единствена нощ.

А после то беше дошло при тях. Чуха го — бавното, предпазливо приближаване на нещо много голямо. Тото се опита да зареди опипом арбалета си, а Стенуолд грабна меча — усилия, безпредметни в плътния мрак. „Не вярвам в народните предания, за които бръщолеви Тисамон“ — беше си казал Стенуолд, но предателската логика му отвърна с широка усмивка: „Забрави за призраците. И в материалния свят има много неща, които могат да убият човек.“ Въображението му обрисува прокрадващото се създание като богомолка, огромно насекомо, дълго три метра, с огромни святкащи очи и смъртоносни пипала. Протегнал меч в мрака, Стенуолд чуваше как Тото се бори все по-отчаяно с арбалета, чуваше и нещото, все по-отблизо.

И тогава двамата си плюха на петите. Хукнаха едновременно, сякаш по сигнал, и полянката изведнъж стана проходима. Тичаха през трънаци и шипки, блъскаха се в дънери, но не спираха и за миг, а после, изведнъж и без предупреждение, дърветата останаха зад тях. Излезли бяха от гората на половин миля източно от първия си лагер. Остатъка от нощта преди зазоряване прекараха в търсене на автовозилото.

— Обикновена гора — каза той с глас, който прозвуча кухо в собствените му уши. — Нощем въображението пощурява. Така де, и двамата бяхме въоръжени и нищо не ни заплашваше. За Ахеос се притеснявам аз.

— Може просто да си е тръгнал — вметна намусено Тото. — Тази битка не е негова.

— Когато се върне… — каза Стенуолд, после млъкна. — Когато се върне, защото ако не се появи, това навярно би променило нещата… та, когато се върне, ще трябва да вземем решение. Не знаем дали Че и Салма са в Аста, нито къде е Ахеос, в най-лошия случай. Може да са ги отвели още на изток, навътре в Империята. Ако ги държат отделно от другите затворници… е, това може както да ни улесни, така и да ни затрудни, зависи.

— Какво имаш предвид? — попита Тото.

— Ако е така, значи най-вероятно ще ги подложат на разпит — обясни Стенуолд. — Съжалявам. Би могло, разбира се, да означава, че просто се радват на специално отношение, на засилена охрана, знам ли, но… с Тисамон знаем как действат осоидите.

— Може би… утре вечер аз да си пробвам късмета — предложи неохотно Тото. — Вярно, че не съм толкова… не ме бива в промъкването, но пък знам как да разбия ключалка.

Стенуолд изкриви лице в гримаса.

— Може и до това да се стигне.

Чу се нов глас:

— Какво е Мина и къде се намира?

Ахеос се беше върнал. Стоеше на краката си, но иначе приличаше на жив мъртвец, сивата му кожа беше избледняла безкръвно, а очите му се бяха свили до бели цепки.

— Ти пък къде беше цяла нощ, проклет да си? — възкликна Стенуолд.

Ахеос го изгледа студено.

— Мина — повтори той. — Говори ли ви нещо това име?

— Говори ни — отвърна Тисамон и се изправи, а металното острие на бойната му ръкавица се разгъна.

— Тя отива в Мина — каза молецоидът. — Не са в града долу.

— И как разбра това? — попита го Стенуолд.

— Чрез древни прийоми. — Ахеос вдигна рамене. — Прийоми, които ти не би разбрал.

Тисамон и Стенуолд се спогледаха. Думите на молецородния бяха разровили общите им спомени от Мина, спомени, които и двамата предпочитаха да не събуждат.

— Това е нелепо — отбеляза Тото. — Няма откъде да го знае.

— Тръгнали са към Мина — настоя на своето Ахеос.

— Може пък… да се е промъкнал до Аста — предположи бавно Тиниса, — и да е чул нещо. Но не е станало така, нали? — погледна тя към молецоида.

— Начини съществуват — каза Тисамон. — Господари на Сивото — добави той.

— Слуги на Зеленото — довърши Ахеос, сякаш по стар навик. — Да, начини съществуват. — „Ако само знаехте какъв риск поех, за да се добера до тези начини.“ — Е, богомоле, значи поне ти ми вярваш.

Последва мълниеносно движение, което Ахеос не успя да проследи с поглед. След миг тънкото студено острие на Тисамоновата ръкавица вече го подпираше под брадичката. Ахеос не помръдваше, стомахът му се сви на болезнена топка, но външно съумя да запази обичайното си безразличие.

— Не съм глупак, нито се доверявам лесно — просъска Тисамон. — Начини съществуват, да, и един от тях е да ти плащат осородните. Молецоидите са хитри. Не бих се изненадал, ако се окаже, че това е играта ти. Особено щом ни води към Мина. Какво по-добро място да примамиш Стенуолд, ако целта е да го заловиш?

— Изричам само онова, което съм видял, Слуга на Зеленото. И ако наистина познаваш толкова добре моята раса, не би трябвало да отправяш празни заплахи към мен — отвърна предизвикателно Ахеос, но острието под брадичката му се размърда и той усети капка кръв да се стича надолу по шията му.

— Не си мисли, че можеш да ме уплашиш — предупреди го Тисамон, но Стенуолд, който го познаваше толкова отдавна, с изненада долови известна несигурност в гласа му.

— Не бях убиец, когато ме заплаши с оръжие предния път — каза Ахеос, — и не съм шпионин сега. Мога да ти кажа още едно нещо, което ще те убеди, но него трябва да го чуеш ти единствен.

Без да помръдва острието си, Тисамон се наведе към него, изпълнен с подозрения. Но след като чу прошепнатото от молецоида изречение, гърбът му се стегна видимо, той дръпна без колебание острието си от шията на младежа и го прибра по протежение на ръката си.

— Той казва истината — заяви богомолкородният.

— И го разбра по мистичното му бръщолевене, така ли? — възкликна Тото. — Слушай, молецоиде. Че може да е в някоя от сградите долу. Може би в този точно момент я водят за разпит. А ние какво… ще хванем пътя за майната си, към някакъв друг град, само защото твоя милост е сънувал нещо си? Стенуолд, ти поне няма да се вслушаш в тия глупости, нали?

Но Стенуолд не бързаше да отговори. В очите му се четеше не толкова презрение, колкото тревога.

— Светът крие неща, за които ние не подозираме — каза тихо той. — От дълго време предпочитам да си затварям очите пред този факт, но сега е крайно време да призная, че съм виждал неща, за които нямам обяснение. Тисамон, наистина ли му вярваш?

Богомолкородният се задоволи да кимне отсечено.

— Тиниса?

Тя изгледа с присвити очи Тисамон.

— Смятам, че Тото е прав. Ако не друго, нека поне огледаме Аста още веднъж.

— Е, в Колегиум подлагаме нещата на гласуване и по всички личи, че моят глас ще е решителен в случая — изтъкна Стенуолд. — Признавам, че не съм в свои води тук, с цялата мистика и прочие, но логиката ми казва, че Аста е по-скоро преден пост, сборен пункт за мобилизация. Ако държиш важни затворници, логично е да ги отведеш в най-близкия що-годе голям град. В нашия случай това е Мина… колкото и неприятно да е това заради минали случки. Тисамон… — Стенуолд млъкна, обзет от колебания, дори прехапа долната си устна.

— Говори — подкани го богомолкочовекът.

— Аз… за мен е трудно да се придържам към неща, които не съм в състояние да проумея.

— Винаги е било така.

— Да, но никога не ми е било по-трудно да взема решение. Какво ти каза той? Какво толкова ти каза, че да те убеди? — Хвърли поглед към Ахеос, който ги наблюдаваше безучастно както винаги.

— И да ти кажа, това едва ли ще ти помогне да вземеш решение.

— Въпреки това те моля да ми кажеш — настоя Стенуолд и богомолкочовекът вдигна рамене.

— Каза ми, че онези, с чиято помощ разбрал за Мина, ни били пощадили единствено заради знака, който нося. — Той вдигна за миг ръка към златната брошка с пресечения от меч кръг, знака на оръжемайсторите. — А аз съм го спечелил сам, Стенуолд. Спечелил съм го с кръв и огън.

Стенуолд го гледа дълго, преди да насочи погледа си към останалите. Тото все така негодуваше мълчаливо, но нещо в лицето на Тиниса подсказваше за скорошно преживяване, което натежава на везните и е на път да промени мнението й. Стенуолд въздъхна дълбоко.

— Отиваме в Мина. — Никога не бе предполагал, че ще види Мина отново, никога не би си го пожелал.

Първите им впечатления от града бяха като от калейдоскоп на бързи обороти — менящи се отрязъци от гледки, докато кацаха на летище, накичено със знамена в жълто и черно. Тромавият хелиоптер се разтресе и изпъшка за последно, приземи се твърде бързо и изскърца заплашително, въпреки отстранената повреда, заради която Ааген беше кацнал по спешност предната нощ.

Свирепата дневна светлина след полумрака на товарното отделение им причини замайване и двамата примижаха от шока. Салма не можеше да заслони очите си и Че побърза да сложи ръка пред стиснатите му клепачи, защото знаеше, че неговото зрение е много по-чувствително от нейното. Скръб в окови не реагира, нито затвори белите си очи, а погледна право към слънцето, сякаш нямаше търпение да попие лъчите му. През изминалия ден изглеждаше бледа и повехнала, но сега грейна, сякаш поела частичка от слънцето, и за миг осородните войници отстъпиха крачка назад, а хората на летището обърнаха глави към нея като по команда.

А после Талрик ги подкара навън и се развика на войниците да ги поемат. С Че и Салма се държаха грубо, но към Скръб подходиха колебливо. А тя наистина беше красива, призна неохотно Че; беше съвършена. Цветове се диплеха по кожата й като коприна.

Дори и след като кацнаха, впечатленията на Че от града останаха частични и бегли. Първо летището, където повечето летала бяха военни; оттам ги повлякоха почти на бегом по тесни улички и стръмни стъпала; зърваше набързо гражданите, мъже и жени със синкавосивкав оттенък на кожата, не точно бръмбарородни и не точно мравкочовеци — поредната нова за Че раса, — които вървяха забързано със сведени глави. Имаше много осоиди — повечето бяха войници, а и малкото цивилни сигурно също бяха такива, ако се съдеше по казаното от Талрик. И хора от други раси носеха имперските цветове — доста мухородни, които тичаха по задачите си или ги наблюдаваха от покривите с лъкове и колчани на гръб. Имаше и други — кльощави високи мъже и жени като музиканта от робския конвой на Брутан. Ходеха боси, но бяха с жълти ризи и черни бричове в нелепа имитация на имперската униформа, носеха дъги от бъчви и някакви странни кинжали с двойно острие. Че реши, че приличат на градска стража.

„Ами да — осъзна тя, когато сянката на високата крепостна стена падна отгоре й, — би било под достойнството на осоидите да следят лично за спазването на реда и закона сред поданиците си, освен в някаква екстремна ситуация.“ Тези странни стражари сигурно бяха докарани от друга завоювана страна.

А после вдигна поглед към надвисналата над тях сграда и едва не се задави, защото сградата беше невиждано грозна. Градската среда наоколо й се придържаше към ниска архитектура с пестелив и прецизен стил, с плоски покриви и без излишна украса по подобие на мравешките градове. А това нещо беше в такава въпиюща дисхармония с всичко останало, че можеше да е единствено дело на осородните — гигантска грозотия, стоварила се сякаш от небето. Широко стълбище се стесняваше към врата, която дори отблизо изглеждаше безвкусно и ненужно голяма. Толкова голяма, че през дверите й спокойно можеше да мине средно голямо автовозило, стига да го качаха някак по стъпалата. От двете й страни имаше статуи, които не се връзваха нито една с друга, нито със сградата, нито с града. Едната беше абстрактна, дело на безумец или гений, под чиито ръце камъкът се беше излял като вода. Другата представляваше войн в странни доспехи — когато я видя, Салма се спъна и едва не падна назад по стъпалата. Ако се съдеше по реакцията му, реши Че, статуята навярно принадлежеше на неговия народ, отнесена като военен трофей от скорошната кампания на осоидите във Федерацията.

Минаха набързо през вътрешността на сградата, където снопове светлина падаха като копия. Че зърна за миг нещо като изложбена зала, музей, който очевидно подбираше експонатите си според количеството на позлатата, а не според културната им стойност. После се спуснаха по стълбище под земята. Ааген поведе нанякъде Скръб, която хвърли прощален поглед на Салма, а Талрик хвана Че за брадичката и изви болезнено главата й назад, докато погледите им не се срещнаха.

— Сега имам работа — каза й осородният, — но когато приключа, с теб имаме разговор за довършване, така че си помисли добре.

И тя още мислеше по въпроса, когато вратата на килията се затръшна след нея.

От другата страна на вратата Талрик поспря, за да обмисли възможностите си. Вътрешната служба на Рекеф го беше пратила в Мина по подозрения за злоупотреби, извършени от неговия стар приятел Ултер. Мина беше един от градовете, които осигуряваха доставките за войната срещу Равнините — война, за която Талрик се готвеше отдавна, — но очевидно не се справяше със задачата си. Дали причината наистина се криеше в предполагаемата алчност и подкупност на Ултер? В Рекеф явно смятаха така и само това имаше значение. Рекеф нямаше доверие на Ултер, значи и Талрик следваше да подходи с подозрение.

По пътя към губернаторския дворец той бе наблюдавал внимателно тълпата. Въпреки това мухородният едва не беше убягнал от погледа му, но пък мухородните се вряха навсякъде. Точно затова ги използваше Рекеф. Ако не си беше отварял очите на четири, никога нямаше да забележи Те Беро, който го наблюдаваше на свой ред. От Рекеф бяха изпратили Талрик, но явно нямаха доверие и на него. А това означаваше, че в близко бъдеще му предстои да направи крайно неприятен избор.

Талрик предпочиташе животът да е прост, което мнозина биха сметнали странно за човек, ръководещ агентурна мрежа. За него въжделената простота беше да знае на чия точно страна е самият той. Затова се трудеше толкова усърдно като офицер от външната служба на Рекеф. Империята беше в правото си, а свадливите, недисциплинирани и потънали във варварско невежество чужденци грешаха. Приемеш ли веднъж присърце тази простичка истина, много проблеми изчезват от само себе си.

Уви, оказваше се, че проблемите просто са го дебнали в засада.

С Ултер се познаваха отдавна. Талрик беше едва на петнайсет години по време на тукашната обсада, най-младшият от младшите офицери. Дали му бяха отряд от десетима мъже и го бяха пратили близо до крепостните порти в деня, когато градът падна. И той издържа изпитанието с чест.

Атаката се ръководеше от полковник, чието име Талрик не помнеше. Но той така или иначе беше загинал. Не от ръцете на бръмбарородните минаски защитници обаче. Някакъв наемен убиец беше свършил тази работа по поръчение на антиимперски сили. Говореше се, че заговорът бил дело на Федерацията. Така или иначе, майор Ултер пое командването в най-кръвопролитната част на битката — по улиците на града. Минасците не бяха хитри като мравкородните, не притежаваха техните мисловни връзки за съвършено координиране на отбрана и нападение, но се бяха изсипали на улиците до последния човек и се биеха яростно, дори децата. Имперската армия се беше справила с тях по обичайния начин — разрушаваш всичко по пътя си и опираш нож в гърлото на водачите. Ултер се беше погрижил за разрушенията, пак той беше държал ножа, и според Талрик се беше справил блестящо, превзел беше Мина за двойно по-малко време и с цената на два пъти по-малко жертви.

А след това дойде ред на уличните патрули, които имаха грижата да изкоренят съпротивата и да издирят водачите й, което пък беше идеална възможност младият Талрик да се докаже. Той се възползва от нея в максимална степен и когато градът премина окончателно в ръцете на Империята, Талрик вече беше лейтенант и обект на завист сред равните си. Ултер го прибра под крилото си, въведе го в своя вътрешен кръг и там Талрик научи много за Империята и нейните механизми на управление.

Именно Ултер го беше предложил за член на Рекеф или така поне вярваше Талрик. Което внасяше особена ирония в настоящото положение на нещата. Е, винаги можеше да се надява, че слуховете са силно преувеличени и че Ултер е все така пример за имперска лоялност, но какви бяха шансовете това да е вярно?

Ледена тръпка полази по гърба му. Дори Ултер да не беше стъпил накриво нито веднъж за изминалите седемнайсет години, какво щеше да стане, ако Талрик изпратеше на Рекеф доклад в този смисъл? Какво щяха да направят? Какво щяха да си помислят за него? Нима биха го пратили в Мина, ако не очакваха от него доклад с предизвестено съдържание? И кого всъщност наблюдаваха под лупа?

Твърде много въпроси и твърде малко солидни факти, на които да се опре. Тръгна да търси Ааген и го откри да наглежда товаренето на леталото си.

— Лейтенант Ааген.

Ааген го поздрави разсеяно, разлиствайки списък със стоки.

— Лейтенант, искам да намериш друг пилот, който да върне машината в Аста.

— Талрик? — Ааген само дето не подскочи. — Тоест, капитане?

— Ще ми бъдеш необходим тук. Смятай се за мой временен заместник, Ааген — продължи той.

— Но…

Талрик сложи ръка на рамото му и го поведе настрана.

— Слушай, Ааген, с теб се познаваме отдавна…

— Да?

— Трябва ми някой, на когото имам доверие.

Ааген погледна през рамо към местните войници, които надзираваха товаренето.

— Да, но губернаторът…

— Не губернаторът, нито някой от неговите хора, разбираш ли?

Лицето на занаятчията се изопна.

— Ох, мамка му, туй било значи? Виж, аз съм от инженерния корпус. Нищо не разбирам от вашите потайни работи.

Талрик се усмихна.

— Кой знае, лейтенант, може пък да те повишат. Между другото, ти имаш опит в разпитите, нали? В качеството си на занаятчия?

Ааген кимна, макар по изражението му да личеше, че не му е приятно да го признае.

— Е, в такъв случай гледай да си припомниш кое как става — каза мрачно Талрик. — Възможно е да ми потрябват услугите ти.

За разлика отпреди, сега всички бяха доволни, че разполагат с шантавото си автовозило. Всички с изключение на Ахеос, който би го зарязал без колебание. Не можеха да продължат по пътищата, защото между Мина и Аста имаше постоянен трафик в черно и златно. За щастие, многокракото возило, което Скуто им беше намерил, напредваше без затруднения по пресечения терен, стига Тото и Стенуолд да навиваха два пъти дневно механизма му.

„Вече сме на имперска територия, така ли? И кога пресякохме границата?“ Но това, разбира се, беше погрешна представа. Стенуолд знаеше, че за разлика от границите в търговските карти, границите в истинския свят са нещо твърде непостоянно. Границите бяха там, където ги теглеше Империята, освен в редките случаи, когато войските й срещнеха решителна съпротива.

„А ще се решат ли най-сетне на съпротива нашите управници? Когато се изправя пред Събранието и им кажа, че малката Аста се е превърнала в многохиляден войнишки лагер? Или за пореден път ще си затворят очите и ще ме изхвърлят?“

Земята източно от Даракионския лес беше суха и безплодна, дом на малобройни козари и търговци на бръмбари. Извън пътищата нямаше и помен от имперско присъствие. „Земята тук е толкова бедна, че дори осоидите няма какво да вземат от нея“ — мислеше си Стенуолд. Една вечер се случи така, че споделиха огъня си неколцина местни — тихи, мрачни мъже със синкавосинята кожа на минасците. Сред тях имаше много мелези със следи от бръмбарородна или осородна кръв. Тези хора бяха наследници на вековна мизерия, която не зависеше от промяната на политически граници, но пък не задаваха излишни въпроси и разполагаха с прясно месо. А това правеше компанията им до огъня повече от приемлива.

Когато имперският патрул все пак ги откри, те бяха готови за срещата. Тисамон, Тиниса и молецородният се бяха скрили навреме и чакаха с готови за бой оръжия, в случай че ситуацията се нажежи. Стенуолд и Тото чакаха търпеливо, докато шестимата осоиди от лекия въздушен патрул се спускаха в кръг около тях.

Сега вече отпаднаха и последните съмнения на Стенуолд, че се намират на имперска територия. Защото ако бяха извън границите на Империята, тази среща щеше да започне със засада и да завърши с кръв, най-вероятно и от двете страни; сега обаче спусналите се от небето мъже изглеждаха отегчени, навярно изпратени на обиколка от някой конвой, колкото да им намерят работа в завладените територии. В техните очи Стенуолд и Тото бяха просто пътуващ занаятчия и неговият чирак, които са тръгнали към Мина със смешното си возило, за да търсят работа. Търсят ли се занаятчии в Мина, попита Стенуолд. Сержантът вдигна рамене, а после им отправи няколко смътни заплахи, колкото да изкрънка дребен подкуп в имперски монети. След това патрулът излетя и бързо се изгуби в далечината.

— Защо не ни арестуваха? — попита Тото.

— Да арестуват кого? Един стар занаятчия и чирака му?

— Но ти си Стенуолд Трудан. Трябва да са знаели, че…

— Какво да са знаели? Кой е Стенуолд Трудан? Съмнявам се всеки имперски войник да носи в джоба си скица на моя милост, Тото. А и няма откъде да знаят, че идваме насам, защото… — Чу, че другите приближават, и се обърна да ги погледне. Лицето на молецородния беше невидимо под качулката. — Защото самите ние не би трябвало да сме знаели — завърши той, оплитайки граматиката си.

Скоро Мина се ширна пред тях. Оставиха скърцащото автовозило далеч от града, за да не привлича излишно внимание. Мина беше построена на хълм и летището беше в най-високата й точка, както Стенуолд и Тисамон помнеха добре, затова те заеха позиция на друг хълм, от който се откриваше гледка към града.

Стенуолд беше извадил телескопа си от раницата — телескоп, събирал прах с години и едва наскоро изваден от шкафа — и сега оглеждаше с негова помощ обекта на мисията им.

— Крепостните стени са подсилени. Затова пък артилерията сякаш е по-малко отпреди. Предполагам, че притесненията им са свързани не толкова с външна обсада, колкото с вътрешни неприятности. На кулите се веят знамена в черно и жълто… — Той огледа бавно онези части от града, които се виждаха от позицията им. — А на мястото на стария Консенсус някой е построил най-грозната сграда, която можеш да си представиш. Демонстрация на сила, предполагам, макар че повече прилича на брадавица. Летището гъмжи от летала. Явно Мина е основна спирка по пътя към Аста и Равнините. — Свали телескопа и го прибра внимателно. — Няма да ни е лесно.

— Никога не е било лесно — кимна Тисамон и двамата погледнаха към младите си спътници. Паякородна, молецоид и полуроден занаятчия — трудно щяха да останат незабелязани в този си състав.

— Ще се промъкна вътре… — започна богомолкочовекът, но Стенуолд го прекъсна.

— Не. Този път аз ще се заема.

— Стенуолд, промъкването не е по твоята част — възрази Тисамон.

— Така е, но имам друго предимство. Аз съм бръмбаророден, а хора от моята раса живеят из цялата Империя. Един пътуващ занаятчия може да се хване на работа навсякъде, където има машини.

— Не забравяй, че теб те търсят — предупреди го Тиниса.

— Вероятно — съгласи се Стенуолд, — но градът е голям, хора пристигат и заминават непрекъснато, а това значително затруднява задачата им. Предполагам, че търсят или сам човек, или цяла група, затова ще взема Тото в ролята на мой чирак. Обикновен занаятчия и помощникът му едва ли биха привлекли нечие внимание, нали така, Тото?

Младежът преглътна шумно, но все пак кимна.

— И какво ще направиш, след като влезеш в града? — попита Тисамон.

— Ами, ще се поогледам, ще поразпитам — каза Стенуолд. — Все трябва да е останал някой от старите ни познайници, а ако в Мина има някакво съпротивително движение, те несъмнено са част от него.

— Бъди много внимателен — предупреди го Тисамон. — Не се знае дали ще те приемат с отворени обятия.

— Не са и длъжни, но друг избор нямаме. Не бихме могли да нахлуем в тукашните затвори без чужда помощ. Нека видя с кого мога да се свържа, а след това ще измислим начин да вкараме и вас тримата в града. Ако това се окаже твърде трудно, поне с Тото вече ще сме зад крепостните стени. А вие ще трябва да измислите нещо със собствени сили. Съгласни ли сте?

— И къде ще се срещнем? — попита Тиниса. — Да не се повтори кашата от Хелерон? А и тук е пълно с осоиди.

— Има два площада в Мина. Е, поне по мое време бяха два. На източния площад имаше дюкян за търговия на едро. Държеше го стар скорпионороден на име Хокиак. Нищо чудно още да го държи той.

Тисамон свъси вежди.

— Доста долнопробен дюкян, ако не ме лъже паметта.

— И дано това не се е променило — кимна Стенуолд. — Преди осоидите да се намърдат в града, Хокиак беше черноборсаджия и ако имаме късмет, още ще е такъв. Този сорт търговия е полезен за всякакви бунтовници и революционери и е идеалната отправна точка за нашето търсене. Ще гледам да ви оставя съобщение там.