Империя в черно и златно

20.

Стенуолд навлезе бавно в светлия кръг около огъня, така че Тиниса да го види. Тото още клечеше под автовозилото, а молецоидът спеше или поне очите му бяха затворени. Стенуолд седна, не срещу нея, не до нея, а под ъгъл, на ничия земя. Тя го гледаше мълчаливо.

— Мисля, че е време да ти кажа някои неща — започна той. — За самата теб.

— Явно не знаеш нищо за мен — отвърна студено тя, — иначе щеше да си наясно, че ще ви проследя — теб и… и него, — когато отидохте да говорите снощи.

Светът сякаш повехна наоколо като подранила есен.

— Проследила си ни?

— Да.

— И си чула?

— Всичко.

— Не исках да стане така, Тиниса.

— Не знам дали изобщо си знаел какво искаш — процеди грубо тя. — Защо, Стенуолд? Защо не си ми казал? Защо трябваше да науча по този начин? Защо не преди десет години? Преди пет? Преди две поне?

Стенуолд се почувства ужасно стар.

— Не ти казах, защото още не бях казал на Тисамон.

— Но ти… — Лицето й се изкриви в болезнена гримаса. — Значи би предпочел да… А аз…

Той вдигна ръка и за негова изненада Тиниса го остави да говори.

— Ако ти бях казал, когато беше на дванайсет или на петнайсет години, че баща ти е богомолкороден наемен убиец, който продава уменията си в Хелерон, какво щеше да направиш? Щеше да поискаш да се срещнеш с него, ако не за друго, то за да видиш мъжа, който е изоставил майка ти. Аз щях да ти забраня, но понеже те познавам, знам, че така или иначе щеше да го направиш. И ако се беше изправила пред него — образ и подобие на майка си, — той щеше да те убие. Повярвай ми, не преувеличавам. — Стенуолд потри челото си. — Затова реших да не ти казвам нищо. Въпреки това, ако ме беше попитала, може би щях да променя решението си. Но ти така и не попита. Никога не попита кои са родителите ти.

Чувстваше се дълбоко наранена и предадена и лицето й отразяваше тези чувства като огледало.

— Нямаше нужда да питам кои са. Мислех… — Гласът започваше да й изневерява. — Мислех, че ти…

— Не — побърза да я прекъсне той, — не може да си си мислела това. — Разбира се, точно такава мълва плъзна, когато Стенуолд се върна в Колегиум с дете на ръце — че Тиниса е плод на негова забежка. Малък скандал, който скоро утихна. Кожата на детето беше твърде светла, а и само след няколко години стана ясно, че във вените й не би могла да тече кръвта на тежките, лишени от грация бръмбарородни. Това умножи въпросите, но скоро и те стихнаха, изместени от по-пресни скандали. Колкото до този конкретен слух, Стенуолд смяташе, че поне той отдавна почива в гроба си. Но ето че беше изникнал отново, възкресен не от друг, а от самата Тиниса.

— И какво трябваше да си мисля? — настоя тя. — Ти ме отгледа. Ти се грижеше за мен. — Сълзи на болка и объркване се стичаха по бузите й и улавяха отблясъци от огъня. — Ти си моят баща. До снощи те смятах за такъв. Никога не съм си помисляла, че… — Хлип затъкна гърлото й. — А и да съм си помисляла, бързах да прогоня въпросите. А сега ти… Аз просто…

— Направих за теб всичко по силите си — изрече тъжно той. — Отгледах те като свое дете, както бях обещал на Атриса. Дадох ти добър старт в живота, осигурих ти образование. Дори ти намерих сестра, за да не ти е скучно. Направих всичко, само истината не ти казах.

Тя мълча дълго, безкрайно сякаш, вперила невиждащи очи в огъня. Стенуолд се чувстваше като човек, който ходи по опънато над пропаст въже, с Тисамон в единия край и Тиниса в другия. „Не съм създаден за такива акробатики.“

— Разкажи ми за нея — помоли накрая Тиниса. — Как е станало? Как са се объркали толкова нещата, че да се родя аз?

— Моля те…

— Кажи ми.

Той се размърда неспокойно.

— Всъщност, историята сигурно ще ти прозвучи познато. Запознахме се в Колегиум, в Академията. Знам, че навярно ти се струва абсурдно точно той — Стенуолд кимна по посока на самотната фигура до другия огън — да е бил студент, но така или иначе Тисамон се появи в Колегиум по следите на нещо, което не е могъл да открие у дома. Бяхме най-странната групичка, която можеш да си представиш. Дуелирахме се във Форума на умелите. Всички те бяха страхотни дуелисти за разлика от мен, но въпреки това ме мъкнеха навсякъде със себе си. — От спомена го заболя повече, отколкото можеше да се очаква. Сладката невинност на онези дни заседна в гърлото му.

— Каква беше тя? — Безумен въпрос от устата на девойка, която беше огледален образ на Атриса. Стенуолд потръпна. Имаше чувството, че губи връзка с реалността.

— Пристигнала с лодка в Колегиум и слязла на брега само с дрехите на гърба си. Всички я харесаха от пръв поглед и изобщо не разбраха какво им се е стоварило на главата. Атриса получаваше всичко, което поискаше. Мисля, че беше от един от големите паешки домове, Аристоите. Но величието на нейния дом било отминало, направили били поредица от грешни стъпки в танца и преживявали тежък период. Атриса не говореше много за това и никога не погледна назад. В края на краищата беше паякородна. Владееше всичките трикове на расата си, беше майстор на интригата, но… беше сърцата, държеше на приятелите си и май всички бяхме влюбени в нея, кой повече, кой по-малко. Твоята майка.

Слънцето грееше толкова по-ярко тогава, в спомените му. Не помнеше да е имало облачни дни. Разгорещени дискусии в аудиториите, дуели във Форума, чиракуване при майстори в занаята. По онова време Стенуолд беше млад, светът беше пред него и грижи нямаше никакви.

— Колкото до Тисамон, той дойде от Фелиал, а там живеят най-големите фанатици. Мразеше расата й. Мразеше и нея в началото. Дори по онова време беше най-добрият дуелист в Колегиум, но Атриса не му отстъпваше с много. Непрекъснато се дуелираха във Форума. И как иначе, щом нямаха други достойни противници, освен самите себе си. Тя му даваше нещо, което друг не можеше да му даде, и той се влюби в нея, нищо че се караха постоянно. Богомолкородни! Обичат и мразят с цялото си сърце. В началото той мразеше себе си, защото вярваше, че предава собствената си раса. Никак не му беше лесно. Но майка ти не се отказа и накрая преодоля защитите му. — Стенуолд се пресегна за раницата си и я отвори. — Искам да ти покажа нещо и мисля, че сега е моментът. То те чака отдавна. Носил съм го къде ли не. Когато тръгнах към Хелерон, си помислих… е, винаги има шанс. — Извади плоска кожена папка от раницата и я отвори. Вътре имаше квадратно платно със страна трийсетина сантиметра. Стенуолд прегъна грижливо кориците на папката, така че Тиниса да го види добре.

Преди две десетилетия модата в груповите портрети диктуваше хората да бъдат рисувани в естествени пози и в любимо обкръжение. Така петимата на платното бяха нарисувани в таверна, обърнали глави към зрителя, сякаш той току-що е прекъснал оживен разговор на чаша вино. Тук-там боята се беше напукала и протрила, но детайлите все още се различаваха ясно. Тиниса зяпна.

Вляво от центъра седеше млад бръмбар, който спокойно можеше да е син на Стенуолд, само дето Стенуолд нямаше син. Тиниса местеше поглед между набития, натежаващ в кръста усмихнат младеж от картината и мрачното лице, върху което огънят рисуваше сенки в момента, опитвайки се да хвърли мост над пропастта, която времето беше отворило.

Зад неговия стол стоеше Тисамон — в това съмнение нямаше. Художникът го беше уловил съвършено чак до враждебното излъчване на острите черти и стаената заплаха. На дясната му ръка, скрита наполовина от стола на Стенуолд, се виждаше металната ръкавица със сгъваемото острие, която той носеше и до днес. Най-вляво мухороден с гола глава и ръбато лице се беше отпуснал небрежно на стола си и държеше купа с вино в едната си ръка, силно наклонена, сякаш всеки миг щеше да се разлее. Срещу него, почти с гръб към наблюдателя, седеше мравкороден мъж със сериозно, дори мрачно лице, а брънките на плетената му ризница бяха изобразени до най-малките детайли.

В центъра на картината една девойка седеше върху масата и си клатеше краката, девойка, чието лице Тиниса беше виждала в огледалото всеки ден, от времето на детската му миловидност до женствената му хубост сега. Уловено от художника, лицето пресъздаваше самата нея сред непознати мъже в непозната таверна.

Картината беше надписана с дребни, заострени букви — „Неро“.

— Тисамон… и аз, разбира се — посочи Стенуолд, макар да се виждаше с просто око, че по отношение на самия него приликата далеч не е очевидна. — А това е Неро, този с виното. Използва огледала, за да добави собствения си образ в картината. Още е жив, занимава се с риболов на юг — около Меро, Егел, Селдис. Мравкоидът е Мариус. Той… загина. А това, разбира се, е Атриса. Най-красивата жена, която съм виждал. — Откри, че е вдигнал поглед от портрета към живото момиче. — Мислех, че бащината ти кръв ще се прояви, но ти растеше и заприличваше все повече на нея. Получила си най-големия дар, който една майка може да даде на дъщеря си.

— Има и по-голям. Да са заедно — промълви тъжно Тиниса. — Кажи ми и останалото, Стенуолд. Трябва да знам.

— Ами, всеки пое по пътя си. Мариус се върна в Сарн и постъпи в армията. Аз останах в Колегиум. Майка ти и баща ти си изкарваха прехраната като дуелисти в района на Меро. Бях сред първите, които разбраха, че нещо страшно надига глава източно от Равнините. Продължих да ровя и следите ме отведоха до Империята. Потърсих приятелите си и те дойдоха, дори Мариус напусна заради мен любимия си град. Поговорихме и решихме, че трябва да направим нещо, да се противопоставим на осоидите. Добрахме се до техни документи и разбрахме, че за тях Равнините са поредната точка върху картата, поредното място, което да завладеят. Чувала си за Мина. Градът изглеждаше логичната следваща жертва, затова решихме да се прегрупираме там и да видим дали няма начин осите да бъдат спрени пред портите му. Неро се отказа — мухородните винаги усещат кога е дошъл моментът да се изнижат. Останалите… Атриса не дойде на уговорената среща. След това разбрахме, че сме предадени. Че цялата защита на Мина е предадена. Предателят можеше да е само един от нас, а Атриса я нямаше… Това прекърши Тисамон. Защото я беше обичал въпреки ненавистта си към нейния народ.

Стенуолд млъкна, неспособен да продължи. Още чуваше писъците на умиращия град. Помнеше гражданите на Мина по улиците, помнеше осородните войници, които се стрелкаха в нисък полет, помнеше как разбиха портите — никога нямаше да забрави горчивия вкус на провала и предателството. Помнеше отчаяната битка на летището. Войниците на Мариус отстъпват, вдигнали щитове над главите си. Мариус им вика да побързат. Мариус, умиращ в ортоптера. Скръбта, яростта и загубата, които превзеха окончателно света на Тисамон.

— Мариус умря, докато бягахме от Мина; същото щеше да застигне и Тисамон, ако не го бях спрял.

— Но тя не ви е предала?

— И до днес не знам кой го е направил. Знам само — и го научих впоследствие, — че не е бил никой от приятелите ми — отговори Стенуолд. — Но тогава беше твърде късно. Твърде късно за Мариус. Твърде късно за Атриса. Твърде късно за всички нас. — Краят на неговите златни дни. Сгъстяването на сенките. Тисамон беше прав за едно — Стенуолд се беше превърнал в онова, което на младини презираше до дъното на сърцето си. Продължил беше задочната си борба с Империята, използвал бе студентите си като пионки и някои от тях бяха пострадали, други загинаха.

— И какво да правя аз сега? — попита го Тиниса. — С него? След всичко, което научих? Помогни ми, защото имам чувството, че светът ми се разпада.

Той й протегна ръка и Тиниса я пое с благодарност.

— Моля те — промълви тя, — аз какво съм? Мислех, че съм твоя, а сега се оказва, че съм просто някаква… грешка? Някаква непредвидена и злощастна случайност?

— Не! — твърдо каза Стенуолд. — Тиниса, чуй ме. И за миг не си помисляй, че си нежелана. На смъртния си одър Атриса ми каза… Каза ми за последната си нощ с Тисамон преди да се разделим. Преди Мина. Вземала предпазни мерки като всяка жена в нейното положение, но през онази нощ… внезапно я обзело усещането, че тази нощ може да им е последна. И решила да рискува. Обичала го и искала да му роди дете.

Когато Тиниса се сгуши в прегръдките му, той я погали по главата и се запита дали чувствата му биха били различни, ако тя наистина беше негова дъщеря.

— И сега какво? — прошепна момичето.

— Той няма да дойде при теб — каза й Стенуолд, — защото не знае как да го направи. Но ти можеш да идеш при него, когато се почувстваш готова. — И в отговор на едва доловимия й шепот се поправи: — Да, ако. Ако се почувстваш готова.

Очаквал бе да му олекне в мига на откровение, а вместо това смазващата тежест на отговорностите му натежа още повече и той разбра, че никога няма да се отърве от нея.

Мястото му винаги беше далеч от огъня. Молецородните се раждаха и раснеха на студени места и светлината на пламъците не му беше нужна. Очите на Ахеос, празните бели очи на неговата раса, не признаваха нито нощ, нито мрак.

Другите още спореха — дебелият бръмбар и неговото паешко момиче. Дори не беше направил опит да проследи разговора им. Още в началото стана ясно, че врявата е за някакъв досаден семеен проблем, възникнал между тях и богомолкоида, следователно не заслужаваше вниманието му. Другият, омразният машинкаджиец, или спеше, или се кланяше на смрадливото, пъшкащо чудовище, в което Ахеос беше принуден да се вози. При тази мисъл го полазиха тръпки. От друсането на чудовището му ставаше лошо, а при вида на движещите се чаркове го свиваше стомахът.

Когато му се доспа толкова, че спря да чува досадното крякане на спътниците си, Ахеос извади костите от кесийката и клекна, за да ги хвърли, както повеляваше традицията. Макар че имаше ли значение какво ще покажат, щом съдбата му така или иначе вече не беше в собствените му ръце? Мистерите в Хелерон биха реагирали все едно си е изгубил разсъдъка. Той се отдалечаваше от тях, от онова, което се очакваше от него.

Костите се търкулнаха в рядката трева. Ахеос изкриви лице в гримаса и наведе стръкчетата, за да определи предсказанието, но в подредбата на костите нямаше никакъв смисъл. Вещаеха абсурдно катастрофални неща, далеч отвъд простичкото „да“ или „не“ и дори отвъд „живот“ или „смърт“. Ахеос реши, че неравният терен е променил предсказанието и събра костите за втори опит. Разчисти грижливо земята пред себе си, като изскуба тревата и подравни пръстта. Излишни усилия само за да угоди на стария си навик, но някои навици се превръщаха в принципи, а принципите трябваше да се спазват. Затаи дъх и хвърли отново костите.

Дълго стоя неподвижен, само погледът му се местеше по подредбата. Защото такава подредба не беше виждал никога… е, освен в старите книги. Ако не се беше ровил толкова усърдно в миналото, едва ли щеше да разбере какво му казва светът.

Въпросните стари книги определяха подредбата с една дума и тази дума беше „корупция“. За молецородните думата имаше собствено значение, както и всичко друго. Не ставаше въпрос за подкупите и алчността на бръмбарородните. Означаваше по-скоро „развала“, и то не каква да е, а развалата на душата, най-лошата от древните тъмни магии.

Отърси се. Не беше добър гадател, нито велик магьосник. Кой беше той, че да прави такива страшни предсказания. „Объркал съм нещо. Или разчитам грешно знаците, или костите не съм хвърлил правилно.“ Посегна да ги събере за трети опит, но дръпна с тих вик ръката си. Костите пареха. Почерняваха и се топяха пред очите му. Лъхна го миризма на леш и Ахеос най-после разбра какво се опитват да му кажат.

Едва не падна в огъня от бързане. Стенуолд Трудан спеше, но това нямаше значение сега. Ахеос го разтърси за рамото и Стенуолд посегна слепешката към меча си, като мърмореше сънено:

— Какво… Какво има? Какво? Нападат ли ни?

— Трябва да говоря с теб, веднага — изсъска Ахеос.

— Какво? — Стенуолд млъкна, после го погледна сърдито. — Знам, че за вашия народ това е без значение, но сега е нощ бе, човек. — Изглеждаше измъчен и с десетина години по-стар.

Ахеос погледна към другите — повечето се бяха разшавали, събудени от врявата. Тисамон, който стоеше на пост, го наблюдаваше подозрително с оголено острие.

— Трябва да говоря с теб. Ела — настоя Ахеос.

Стенуолд изпсува и се надигна, увит в одеялото и с меч в ръка. Изглеждаше досущ като лош актьор в комична роля. Отдалечиха се от огъня колкото гласовете им да не стигат до другите, но не толкова, че да избягат от острия поглед на Тисамон.

— Отивате на изток — каза Ахеос.

Стенуолд потърка очи с ръката, в която държеше меча.

— Ахеос, това едва ли може да мине за новина.

— Знаеш какво се намира на изток от тук.

— Империята е на изток, Ахеос. Аста е на изток. Сзар е на изток, Мина също, по-нататък е Сон, още по-нататък е Капитас и самият император. Точно на мен от всички бръмбароиди ли намери да казваш какво лежи на изток?

— Даракион е на изток. На изток и близо — отбеляза с напрегнат глас Ахеос.

Стенуолд го гледаше недоумяващо.

— За гората ли говориш? Даракионския лес? Защо се вълнуваш толкова? Там не живеят твои хора, нали? Мисля, че дори богомолкородни не живеят там.

— Никой не живее там. Никой нормален човек не минава оттам. Даракионският лес е въплъщение на злото. — Ахеос стисна одеялото на Стенуолд. — Там са извършени ужасни неща. — Въпреки разстоянието усети как Тисамон се напряга.

Стенуолд продължаваше да го гледа с празен поглед, уморен, раздразнителен и затънал в собствените си проблеми.

— Извинявай — каза след малко. — Имам си други грижи и поверията на твоя народ са в края на списъка с приоритетите ми. — Отърси се от ръката на Ахеос и се върна при огъня. Молецоидът го гледаше с оголени зъби.

„Хайде, отлитай! — мислеше си той. — Разпери криле и отлети далеч от този глупак и неговата мисия.“ Но не можеше. Не можеше да скъса веригите, които го държаха тук, и това почти го докара до сълзи.

Всяко автовозило имаше седалка отпред за водача и за още един човек под сянката на малък навес от грубо зебло. Талрик беше привилегированият пътник във водещото возило, но скоро установи, че дори така пътуването е крайно неприятно. Неговите войници и роботърговците седяха по протежение на откритата каросерия, дишаха прахта и Талрик започваше да се пита дали затворените в клетката роби не са в по-изгодна позиция.

Размишляваше върху разговора си с Челядинка Трудан от предната вечер и все повече се убеждаваше, че е изгубил контрол върху него. И не само заради последния въпрос на момичето, колкото и добре прицелен да беше той. Не, беше позволил на гордостта си да вземе връх и беше губил време в хвалебствия на Империята. „Това моето си беше чиста проба перчене пред млада жена!“ И все пак, смяташе, че й е дал достатъчно храна за размисъл. Вече наближаваха Аста. Ако госпожицата продължаваше да упорства, там имаше хора, които бързо щяха да смекчат отношението й.

Би могъл да я даде и на Брутан. Замисли се за вероятната реакция на роботърговеца и установи, че тя не му е по вкуса, но не по причини, които госпожица Трудан би намерила за задоволителни. Като човек, Талрик се дразнеше от навиците на роботърговците най-вече защото вършеха работата си за свое лично удоволствие, а това беше в противоречие с имперската идеология. Ала като слуга на Империята разбираше, че от действията на роботърговците все пак има полза. За повечето роби Брутан и подобните му бяха първият досег с имперската политика, един брутален, но необходим урок. На робите трябваше да бъде втълпено, че нямат права, нито на кого да се жалват. Роб, който казва: „Не може да постъпваш така с мен“, не е никакъв роб.

Нещо изтропа по навеса на кабинката и след миг нечия глава се появи в полезрението на Талрик и предизвика яда на водача до него. Беше мухороден мъж в униформата на разузнавателния корпус.

— Съобщение за вас, капитане — докладва мухоидът.

— Слушам.

— Дали не бихте дошли при мен на покрива, капитане?

Талрик присви очи, но слънцето грееше зад гърба на пратеника и оставяше изражението му в сянка. Капитанът изсумтя с раздразнение, но все пак се измъкна от кабинката и се покатери по скобите, като пърхаше с крилете на Изкуството си, за да пази равновесие. Мухоидът седеше с кръстосани крака на покрива на фургона, на място, където нито водачът, нито седналите отстрани войници и роботърговци можеха да ги чуят.

— Дано да е нещо важно.

— Призован сте, майоре. Трябва да се явите при интенданта в Аста преди залез тази вечер.

— Призован? От кого? — После осъзна чутото. — Майор, значи?

— Да, майоре. Ще ви чакам там. — После мухородният се изстреля във въздуха, крилата му се появиха, лекият бриз го подхвана и той отлетя.

Майор? „Майор“ означаваше Рекеф. Талрик беше капитан от имперската армия, но Рекеф си имаше своя система от чинове. Въпреки жегата и прахта стомахът му се сви на ледена топка. Призовката най-вероятно идваше от вътрешната служба на Рекеф… разследваха ли го? Нищо лошо не беше направил. Не беше преувеличил и на йота, когато разказа на Челядинка Трудан за безкомпромисната си лоялност. Знаеше обаче, че за да смаже в зачатък измяната и злоупотребите в Империята, машината на Рекеф пресяваше през едро сито и в месомелачката й често попадаха невинни хора. Той, разбира се, щеше да се жертва с охота, ако Империята го изискваше. Но предпочиташе да не му се налага.

Че не можеше да се самозалъгва повече — очевидно беше, че наближават населено място. Нацвъканият с хърбави храсти пущинак беше отстъпил пред черен път, който тежките автовозила разораваха с веригите си. Сега Че и Салма имаха време да оглеждат на спокойствие пътниците — тези, с които се разминаваха, и другите, които автовозилата изпреварваха. Гледката не беше окуражителна.

Най-често по пътя минаваха войници. Повечето отряди отиваха на запад, други се връщаха от патрул, влачеха се уморено в прахта, преметнали копия на рамо. По някой пратеник профучаваше на конски гръб, друг път въздушни стражи хвърляха сянка върху клетката на затворниците.

— Къде сме изобщо? — попита на глас Че. Картографите от Равнините рядко бяха насочвали вниманието си отвъд границите на познатите земи. Това беше част от втренчения в собствения пъп мироглед, който сега даваше такова предимство на осоидите.

— В картите на Федерацията тези земи фигурират като „пущинак“ или нещо такова. Без подробности — отвърна Салма. — Но пък картите ни са поне отпреди сто години. Деветимата странстващи герои на монарха отдавна не са потегляли към четирите краища на света да търсят тайната на вечния живот.

— Кой да търси какво? — зяпна невярващо тя. Салма й се ухили. Забелязваше се разлика у него, откакто Че се беше върнала от палатката на Талрик и бе поуспокоила тревогите му. Когато го притисна за причината, Салма неохотно призна, че докато я е нямало, той изровил безценна информация.

— Името й е Скръб в окови — съобщил й бе поверително той.

Тя го зяпна ококорено, а после си спомни пеперудородната танцьорка, която го беше запленила по-рано.

— Що за име е това? — попита с раздразнение Че. Звучеше по-абсурдно и от нейното.

— О, пеперудоидите често променят имената си — обясни Салма. — Но пък е хубаво, не мислиш ли?

И оттогава в него се бе появил живец, нещо ново, което оковите не можеха да удържат. Ето и сега й се хилеше, което я вбеси, защото не знаеше поднася ли я, или говори сериозно.

— Преди три века монархът бил много стар и пратил деветимата най-големи юнаци на Федерацията да проучат непознатите части на света, защото съветниците и магьосниците му били казали, че там се намира тайната на вечния живот. Някои тръгнали на север през великата степ, където живеят племената на скакалецоидите, продължили към далечните страни на огън и лед и древните, изоставени планински царства на охлювочовеците. Други тръгнали на изток, където живеят варварите и където изтерзаната земя е изпъстрена с градове като бижута, или към вековните гори на листните въшкоиди, които растат и гният едновременно. Трети потеглили на запад и прекосили морето до далечни земи, където чудеса се случват всекидневно, а най-обикновените неща се отхвърлят като неприемливи пороци. Други пък — тук усмивката му стана подигравателна — прекосили Бариерния рид и открили земя, където всеки имал собствено мнение по всеки въпрос и цивилизованите удобства на премерения живот били почти напълно непознати. Накрая петима от странстващите герои се върнали с празни ръце, но с толкова интересни истории, че мъдреците на регента имали за какво да спорят десетилетия напред.

Че си даде сметка, че го слуша със зяпнала уста. Взе се в ръце и попита:

— И? А другите? Намерили ли тайната?

Салма се засмя.

— Никой не знае. Така и не се върнали. Но някои хора твърдят и до днес, че последният герой все още броди из далечни земи, вечно жив и вечно млад, решен да изпълни заръката на един монарх, който починал само две години след като изпратил героите на тяхната мисия.

Че се постара да скрие удивлението си.

— Твоите хора са много странни, да знаеш. А тези места, те наистина ли съществуват?

Той вдигна небрежно рамене.

— Има ги на картите, друго не знам. Ами вашите карти?

— О, те са търговски. Търговците ходят навсякъде и продават на кого ли не. На нашите карти търговските маршрути са отбелязани с червено. Ние имаме договори и търговски споразумения. Ние обичаме свитъци с подписи на тях. Но най-вече очакваме хората сами да идват при нас, защото от наша гледна точка Колегиум е центърът на света. Нека ти разкажа за доктор Тордри — каза тя. — Така най-добре ще разбереш отношението на Колегиум към изследователите. — И го направи, без да пести време и подробности, защото другите роби в клетката, заинтригувани от разказа на Салма, я слушаха до един.

Тордри бил занаятчия, живял преди приблизително един век, по времето, когато се появили първите летателни машини. Той и слугата му тръгнали на пътешествие с летало, което Тордри сам бил конструирал, и се отправили на юг, през морето. Машината му била истинско произведение на човешкия гений. Че я беше виждала с очите си, прокарвала беше ръка по обточения й с медни ленти дървен корпус в Колегиумския музей на механиката. Въздушен кораб с часовников механизъм, който Тордри и спътникът му навивали всеки ден с помощта на тежест, която спускали на въже, а после я изтегляли на ръка.

Тордри поел на пътешествието си. Минали пет години и хората съвсем го били забравили, когато той се появил отново. Върнал се с карти и истории за земите отвъд морето, на които никой не повярвал, а и част от тях наистина не били за вярване. Две години се бил скитал като самоназначил се пътуващ посланик на Колегиум, а след това поел по обратния път. Благодарение на недостатъчните си навигационни умения и лошите ветрове се озовал в Паешките земи, където в продължение на година се подвизавал като желан гост на светските соарета, после усетил, че популярността му повяхва, и поел към дома.

Уви, в Колегиум не получил посрещането, полагащо се на един пожънал успехи изследовател. От Великата академия почти не му обърнали внимание, а за обикновените граждани бил нещо средно между лунатик и знаменитост. Историите му за далечните земи се възприемали несериозно, а когато излезли в книга, заглавието й било „Чудните и фантастични приключения на доктор Тордри и неговия слуга“. Колкото до картите му, които нямали връзка с никоя позната земя, те били прибрани на лавиците в библиотеките да събират прах.

— Ето така — завърши Че — се отнасят към изследователите в Равнините. И затова сега Империята е на прага ни и си лъска преспокойно оръжията, а всички ние си говорим на много висок глас, за да надвикаме дрънченето.

— Хелерон хич да не се прави на ощипана мома. В крайна сметка, именно хелеронци продадоха на Империята половината оръжие, което тя използва срещу моя народ във войната — отбеляза Салма и Че изсумтя.

— О, за никого не е тайна, че Хелерон и Империята често си лягат в едно легло — каза горчиво тя и се изненада, когато думите й предизвикаха вълна на съгласие сред другите роби.

Навярно би могло да се зароди нещо като диалог в онзи момент, начало на общуване между тях, ако не бяха заобиколени от неща, които непрестанно им напомняха кои са и какво ги чака. Ето и сега автовозилото им изпреварваше поредната колона умърлушени пленници. Керванът беше на белокожата раса — скорпионородни, както Че бе чула да ги наричат. Водеха вързани едно за друго мулета и два също толкова големи скорпиона, натоварени с багаж, но основната им стока влачеше крака в края на колоната от товарни животни. Бяха вързани, изпити, недохранени, покрити с прах, дрехите им приличаха на дрипи и не можеха да скрият белезите от бич. Че се опита да реши дали са бегълци, престъпници или честни хора, но скоро разбра, че в крайна сметка са просто роби.