Империя в черно и златно

4.

Салма пишеше писмо. Отвикнал беше от тази дейност. Не защото хората в Колегиум нямаха навика да пишат писма. Напротив, образованите средни класи постоянно си изпращаха съобщения, анекдоти, покани и политически памфлети. Всъщност, именно досадното им изобилие го беше отблъснало от писането. В родната му Федерация хората се занимаваха сериозно с писане, изучаваха калиграфия дори, но най-вече се интересуваха от мисълта зад писаното слово. Пък и писмото до вкъщи вече не беше лесна задача — като да изпратиш слуга през няколко улици или да пратиш някого до гарата и летището. Сега на Салма щеше да му струва доста, ако искаше писмото да стигне където трябва.

Плъзна поглед по написаното.

Което означаваше, че хитрият старец знае какво къкри на изток и че навярно е единственият в Колегиум, който си дава сметка за опасността. Означаваше също, че иска Салма да му стане агент и че той няма нищо против. Мислел си беше, както и всички останали, че когато заеме мястото си в прехвалената им Академия, ще заседне задълго в калта със стадо примитиви. Но ако майстор Трудан открие в сърцето си вдъхновение да му даде меч и да го прати срещу Империята, то той би приел с радост.

Салма помнеше Фелипе Далес. Тя олицетворяваше всичко, за което си мечтаеше той — войн от бойния елит, цялата в броня. Четири години бяха минали от падането на княжество Права. Оцелелите разказваха, че в последната битка Далес надминала себе си.

Препрочете писмото си и се намръщи, забелязал грешката в метафорите — едно и също нещо сравняваше ту с мрак, ту със зора. Нямаше ли осочовеците поне веднъж да нападнат от запад, заради поетичното разнообразие, ако не друго. Какво пък, ако нещо може да се напише просто, значи не си струва да го пишеш.

Завърши името с къдрава заврънкулка, която се получаваше толкова добре с пачето перо. Знаеше, че бръмбароидите биха сметнали писалото му за старомодно, но така и не свикна с техните сложни резервоарни писалки. Щом монархът на Федерацията използваше хитинова писалка, кой беше Салма, че да иска повече?

— Готов съм — каза той и миниатюрната фигурка до вратата пристъпи напред. Чакала го беше близо час, докато той съчини писмото, без да мрънка и да се оплаква, рядко и достойно за уважение качество, особено в град като Колегиум, където всички вечно бързаха и юркаха околните.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита я той. — За повечето хора в този град родината ми е само име от книжка с приказки.

Мухородната, изправена в целия си ръст, почти нямаше нужда да вдига глава, за да срещне погледа на седналия Салма. Беше тънка млада жена със синьо-сивкава кожа, семпла черна туника и кръглата значка на своята пощенска гилдия.

— Всъщност, ваше височество, гилдията има клонове както в Драме Йо, така и в Шон Фор, а оттам лесно ще намеря пътя до Рох.

Салма сгъна писмото и го запечата с кръгло парче маджун, което притисна с нокът, оставяйки стилизиран полумесец в податливата субстанция. Изглеждаше измамно просто, но Салма знаеше, че всеки фалшификатор би се изпотил, опиташе ли да имитира прецизно стила му.

— Не вярвам да пратят отговор — каза той на мухородната. — А и да пратят, едва ли ще ме завариш тук, когато се върнеш.

Мухородната взе запечатания свитък и се поклони леко. След миг вече беше на прозореца, а после изчезна — крилцата й изпърхаха скорострелно и дребната й фигурка се стопи в небесата.

Салма си пое дълбоко дъх. С изпращането на писмото беше поел по път, от който нямаше връщане. Но пътуването му поне нямаше да е самотно. Тази мисъл извика усмивка на устните му и той реши, че е време да се поглези с едно от любимите си занимания — да иде и да се позаяжда с Тиниса.

На врата се почука дръзко и по специфичния ритъм Тиниса разбра, че е Салма, дошъл да я търси, защото му е доскучало. Не скочи да му отвори. Стоеше пред огледалото и се чудеше дали да го пусне, или да се направи на глуха. Обикновено я търсеше от скука и това я дразнеше. Тиниса никога не оставаше без обожатели, те идваха при нея с подаръци, с цветя, с някоя дрънкулка или бижу, понякога с открадната добра поема или саморъчно написана лоша. Салма я търсеше само защото в компанията й му беше забавно, а това в крайна сметка не беше същото.

Но именно затова й беше толкова интересен, даде си сметка тя. Защото беше неподатлив на хубостта й, на усмивчиците и номерцата й. А и беше принц на всичкото отгоре. В Колегиум имаше предостатъчно синове на тактици и наследници на индустриалци, на едри търговци, на учени или на стратези. Но никой от тях не беше принц. В Равнините принцове нямаше.

Облечена беше с любимата си копринена роба, която се спускаше от гърлото и оставяше раменете й голи — дреха, подходяща за личния будоар на една дама. Много мъже биха платили висока цена за привилегията да я видят в такова облекло, но Салма щеше да нахълта, да се метне право на дивана и изобщо нямаше да забележи тоалета й.

— Ох, хайде влизай, щом трябва — извика тя, като се постара в тона й да прозвучи раздразнение от неканената му поява. Сигурно би трябвало да е доволна поне от това, че принцът все нея търсеше за разтуха от сивото всекидневие, но тази мисъл не я утешаваше особено. Не е като да не си падаше по момичета. Можеше да избира сред почти всички студентки в Академията и го правеше най-редовно. Към нея обаче… беше различен.

Той отвори вратата, спря на прага да връчи наметката си на многострадалния слуга на Стенуолд и каза, облегнат на касата:

— Виж ти, недовършено произведение на изкуството. Продължавай, продължавай. Винаги съм обичал да гледам художниците по време на работа.

Тя се усмихна накриво и се обърна да го погледне. Реакцията му не оправда докрай очакванията й, но Салма все пак трепна изненадано, преди да се овладее.

— Срамота — каза той. — Как се сдоби с това чудо?

Тиниса докосна синината, която тъмнееше на лявата й скула почти до брадичката.

— Ти си умният чужденец, който познава обичаите ни по-добре и от самите нас, Салма, така че ти ми кажи.

Той завъртя театрално очи.

— Не си го направила.

— Не съм ли? Как тогава съм се сдобила с това, ваше княжеско височество? — попита Тиниса и се обърна към огледалото. Беше паешка изработка. Най-хубавите огледала винаги бяха паешка изработка. Не че занаятчиите в Паешките земи се отличаваха с някакво превъзходство в уменията, по-скоро знаеха към какво се стремят клиентите им. „Понеже обичат да се наслаждават на собствения си образ също като мен.“

— Пиреус. — Салма влезе най-после в стаята и се хвърли на дивана.

— Казах ви, че искам да се бия с него — потвърди тя. На тоалетката пред нея имаше пълен комплект гримове, всичките паешко производство, от отглеждането на растителните съставки до обработката и смесването им. Тиниса бръсна деликатно тук-там по лицето си, първо с една четчица, после с друга.

— И?

— И казах същото и на него. Че искам дуел. А той ми се изсмя. Изгледа ме отвисоко, както го правят богомолкоидите. Един вид не съм му на висотата, защото съм паякородна. Достойна съм единствено за презрение, низше същество, срещу което би се погнусил да извади меча си.

— Той каза ли го всичко това?

— Е, нямаше нужда да го казва всичкото с думи. Знаеш как е. Надменно говедо. Но и аз не му останах длъжна. Процеди две изречения и млъкна. А когато аз казах каквото имах да кажа, се съгласи да се срещнем във Форума.

— И срещата ви очевидно е минала добре — отбеляза сухо Салма. Тя го изгледа през рамо.

— Победи ме. Победи ме с два на нула удара — призна тя. — Имам още една синина на хълбока, по-малка от тази, но с прекрасна окраска, прилича на разноцветен букет. Мога да ти я покажа, ако искаш? — Тя наклони глава с преиграно кокетство.

Салма сви безразлично рамене. Чертаеше разсеяно с пръст фигури по стената.

— Не съм лечител — каза с мила усмивка, — но ако искаш… И какво? Или наистина си си въобразявала, че можеш да го победиш?

— Исках да видя дали мога да го накарам да се бие сериозно, Салма. Това беше целта. И това… — тя прокара друга четчица по синината на лицето си. — Това е медал за битките, които ще водя тепърва.

— Паешки битки.

— Твоите хора не играят ли тази игра, Салма?

Този път го хвана и той се засмя.

— Е, може и да я играем, но никой не я играе толкова добре, колкото паякородните. И това важи дори за паякородна, отгледана от бръмбароиди. Сигурно е нещо в кръвта ви.

— В кръвта и в Изкуството — съгласи се тя. — Трябваше да разбера. Сега, след като Стенуолд ми обясни всичко, на мен и на всички ни, трябваше да разбера, за да съм сигурна в себе си.

— За госпожица със синина, голяма колкото езерото Сидерити, определено изглеждаш сигурна в себе си.

Тя обърна отново гръб на пудрите и гримовете и разкри пред Салма едно съвършено, недокоснато лице.

— Каква синина? — попита със сладко гласче. — Пък и с Пиреус пак ще се срещнем и тогава ще го победя. Не само богомолкочовеците са злопаметни.

Челядинка Трудан, по-позната като Че, медитираше. Стая за медитация имаше във всяка що-годе голяма колегиумска къща, а в по-бедните квартали на града за целта на мълчаливото общение бяха издигнати обществени сгради. Ако беше отишла в мравешкия град Век, на мили надолу по крайбрежието, би открила огромни ехтящи зали, пълни мъже, жени и много деца, всеки потънал в общение с безкрайното. В земите на богомолкоидите, във фортовете Етерион и Нетион, дълбоко в лесовете имаше полянки и горички, където никой никога не вадеше меч, където единствено съзнанието танцуваше на воля.

Не ставаше въпрос за богове. Като добре образована девойка, Че познаваше теорията. Дори в Лошите стари дни отпреди революцията не е ставало въпрос за богове. Много отдавна, когато предците им били лековерни роби на магьосници шарлатани, не е имало нито идоли, нито олтари. Въображаемите духове и сили, в които вярвали молецородните господари, били призовавани, подчинявани и контролирани — било религия, но не и преклонение.

Медитацията беше различна от онова древно шарлатанство. Никой не се съмняваше във важността й. Неоспорими доказателства имаше навсякъде около тях. Медитацията беше Изкуството на предците, основополагащата сърцевина на насекомородните. Дали беше медитацията, която помагаше на мухородните да летят и на мравкоидите да четат мислите си; или медитацията, която правеше богомолкочовеците бързи, а паякородните — хитри, съзерцанието така или иначе беше Изкуството, което живееше във всеки един от тях и чакаше да бъде отключено.

Челядинка Трудан никак не я биваше в медитацията. Не защото беше бавна, тъй като бавността й по-скоро би помогнала. Напротив, имаше бърз ум, който твърде бързо се отегчаваше от бездействието. Едва достигнала някакво ниво на съзерцание, умът й хукваше по друга пътечка и я оставяше да мига омърлушено в познатата стая. Точно както сега.

Дуелът във Форума не беше помогнал. По-лошо дори, споменът за него сигурно щеше да я преследва до края на дните й. Затвореше ли очи, вместо да открие покой, тя виждаше Форума на умелите. И Фалгър, който стои срещу нея, стиснал твърде силно меча в едната си ръка. Глуповато на вид хлапе и не особено атлетично. Слаб противник, когото би трябвало да победи с лекота.

Всички погледи бяха съсредоточени върху нея и усещането беше ужасно. За разлика от Тиниса, Че мразеше да е в центъра на вниманието. Но не заради публиката се бе смутила толкова, а заради съотборниците си, чиито погледи дълбаеха дупки в гърба й. И най-вече заради чичо Стенуолд, защото отчаяно искаше да му докаже, че я бива в това.

А уж се опитваше да медитира. Че събра разхвърляните си мисли и ги смете под килима. Не беше нещо, което да я затрудни, нали така? Повечето хлапета започваха на осем-девет години и му хващаха цаката бързо. По целия свят бръмбарородни мъже и жени, а и хора от всичките раси на човечеството, седяха с кръстосани крака на земята като нея и отваряха съзнанието си за своя идеал. Примитивните хора може да са имали своите богове, а Лошото старо време е имало тотеми и духове, но разумните мислители на нейната раса бяха изказали концепцията за Идеалната форма. Всички идеи, казваха те, притежават своето съвършено теоретично изражение и Че се опитваше да поведе съзнанието си към формата на Идеалния бръмбароид. Сънародниците й от целите Равнини и отвъд си бяха представяли Идеала, бяха го проучвали и усъвършенствали, черпили бяха сили от него в продължение на хилядолетия, много преди да се появи първата писана история.

Сега Че трябваше просто да отвори съзнанието си достатъчно, за да допусне в живота си всепроникващото съвършенство на този Идеал и да приеме даровете му. Уви, умът й все така се блъскаше в недалечното минало като муха в стъклото на прозорец.

Било ли й е по-лесно като малка? Не, винаги бяха очаквали твърде много от нея и този натиск неизменно й пречеше да се концентрира. Винаги е била петото колело, излишният придатък, предаван от ръка на ръка. Никой не знаеше какво точно да прави с нея. Дори родителите й бяха побързали да я пробутат другиму. Вярно, бяха получили страхотно предложение, но дали за нея или за самите себе си? Баща й беше дребен търговец в Агора, едно от васалните градчета на Колегиум. Семейството им беше голямо и парите вечно не достигаха. Когато поотрасна, Че започна да се пита дали оскъдицата, в която живееха, не се дължеше поне отчасти на бащиния й стремеж да поддържа имиджа си пред колегите от търговската гилдия. Не помнеше да го е виждала без скъпо палто с орнаменти по последната мода.

А после, след продължително взаимно мълчание, се беше свързал с брат си, който вече се беше издигнал до преподавател в Академията. Че подозираше, че това всъщност е била основната причина баща й да го потърси, воден от болните си амбиции. Скоро след това осемгодишната Че се озова на гарата с опакован багаж да чака возилото.

О, за нея безспорно беше страхотна възможност да отрасне в дома на един преподавател в академия. Получила беше добро образование, ползваше се с облагите на високия социален статут на чичо си и му беше дълбоко благодарна, но все пак… Все пак предоставеният й шанс не се дължеше единствено на роднинските връзки. Стенуолд си имаше свои мотиви. Имаше си и млада повереница, на която да потърси приятелка на същата възраст.

Невръстна повереница в домакинството на ерген. Направо си плаче за клюки. Че можеше само да си представя приказките и възмущението сред почтените граждани на Колегиум, когато Стенуолд Трудан се е върнал у дома с паешко дете.

Само дето сега Че трябваше да медитира, а не да прехвърля старите си тегоби както скъперник брои парите си.

Изкуството на предците й убягваше упорито. Ако предците й са били неспособни като нея, човешката раса отдавна да е изчезнала. В далечното минало преди парните машини и металообработването светът е бил диво място. Само с огън и кремък на своя страна далечните й прародители са заставали срещу същества, които не познавали страха от човека — колонии от огромни мравки; паяци, които плетели паяжини от по десет метра; пустинни скорпиони, които можели да строшат парче желязна руда с щипките си; хищни богомолки, които дебнели в тъмния лес и обичали човешко месо. Срещу тези опасности хората разполагали единствено с Изкуството на предците. То породило връзка и родство между голите, безпомощни хора и гигантските бронирани животни, които господствали над света. Родство в началото, а после и средства за общуване, които отворили пролука към истинската съкровищница.

Всички тези познания тя дължеше на образованието си, разбира се. Получила беше отлични оценки от учителите си по история и метафизика, но нищо от това не й помагаше да приложи теорията на практика.

А скоро това умение щеше да й потрябва, много скоро. Притисната от изтичащото време, в което да се докаже, ето я тук, като слаб студент ден преди труден изпит, който отчаяно се опитва да навакса с материала.

През няколко години Стенуолд обучаваше нова група специални студенти и детството на Че в дома му беше свързано с тях. Сега всички те си бяха заминали и когато поотрасна, Че започна да си дава сметка, че ги няма, защото Стенуолд ги е отпратил някъде. Защото Стенуолд, любезният преподавател и историк, ръководеше мрежа от шпиони, които работеха за него на различни, често далечни места. Скучният стар чичо Стенуолд се беше оказал крайно загадъчен човек.

И не беше трудно да се отгатне накъде е насочен погледът му. За Академията „историята“ се свеждаше до миналото на Равнините, обширната равнинна земя между морето и Големия бариерен рид, която се смяташе за люлка на цивилизацията. Само че в своите часове Стенуолд често разказваше за други места, защото цивилизацията не изчезвала, щом преминеш Бариерите или стигнеш Ръбатата пустиня, обясняваше той. Това сигурно би прозвучало като нещо прекрасно, ако не беше тонът на преподавателя, който намекваше, че той единствен е съзрял буря на този далечен хоризонт, а никой наоколо му не тича вкъщи да си вземе палтото.

„Съсредоточи се, съсредоточи се, съсредоточи се.“ Но беше като да заспиш насила. Вместо да се унесе в дълбока концентрация, тя беше свежа като краставичка, мозъкът й я измъчваше с желанието си да се насочи към нещо действено, а думата „съсредоточи се“ беше дамгосана от вътрешната страна на черепа й.

— Трябва да го направя както трябва — каза си тя с отчаян тих шепот. Изкуството беше жизнено важно, а тя не познаваше друг, нито един, който да е така неспособен като нея. Имаше хлапета на единайсет-дванайсет години, които го владееха по-добре.

Изкуството беше общо за всички раси, но и уникално за всяка. На него богомолкородните дължаха костните шипове по ръцете си и невероятната си бързина. То беше тихият глас, чрез който мравкородните си разменяха мисли и координираха действията си в битка. То правеше някои силни, други — издръжливи. То можеше да замъгли умовете на врага или да се изкатери по вражеските стени. Позволяваше на хора да летят… О, какво ли не би дала да полети! Уви, бръмбарородните бяха пословично неумели в летенето, тромави и тежки, но… ех, да можеше да полети, дори да се рее само във въздуха без помощта на машина или животно! Мухородните и молецоидите, а и другите, сигурно биха й се присмивали, но тя не би имала нищо против, ако ще полетът й да е най-тромавият и най-бавният на света.

„Твърде много мисля — реши тя. — Рационалното у мен ми идва в повече.“ Не че Изкуството беше ирационално като древната лъжлива магия на молецочовеците. Не, просто й беше непонятно и тотално извън възможностите й.

Въздъхна. Нямаше смисъл. Продължаваше упорито да й убягва. А в момента се чувстваше достатъчно потисната и без този пореден провал.

Зачуди се дали нещата щяха да са различни, ако беше спечелила двубоя си срещу Фалгър. Първия удар беше нанесла тя — силно плясване по незащитената ръка на младежа — и това сякаш предрече края на двубоя, или така поне реши Че в онзи момент на триумф. Фалгър беше неопитен като нея, след удара изглеждаше уплашен, на всичкото отгоре тлъстият му чичо ръмжеше и го притесняваше в гръб, така че победата й беше в кърпа вързана. Щеше да го отнесе като стой та гледай.

А после беше започнала да мисли. Мисленето винаги й подлагаше крак. Ако беше глупаво момиче, така както Фалгър беше глупаво момче, всичко това нямаше да е проблем. Вместо да се концентрира изцяло върху следващия си ход, тя започна да мисли и Фалгър я цапна по рамото с бърз удар. След което тя започна да мисли още по-усилено как да му попречи да я удари повторно и той, естествено, направи точно това. Метна се с най-тромавия плонж на света и мечът му я ръгна право в корема, с което Фалгър спечели. Съотборниците му спечелиха, чичо му спечели, а тя загуби, не само двубоя, но и мача. Другарите й я уверяваха, че нямало значение, но тя знаеше в сърцето си, че не е така, че има значение и че е провалила целия отбор. Отново.

Когато преди две години Стенуолд отвори поредната си дуелистка школа, Тиниса беше първият му избор. Останалите от отбора предстоеше да избере. И Челядинка се зае да му досажда, сутрин, обед и вечер, упражняваше се шумно пред прозореца на кабинета му, счупи една ваза в коридора, попаднала злощастно пред париращия й маньовър, тормозеше го и му пречеше, докато накрая той не издържа и я включи в отбора. И ето че сега първоначалната му неохота се оказа напълно основателна.

„Затова трябва да е — помисли си тя. — Затова не иска да ме включи.“ Защото Че вече знаеше плановете му. Някъде далеч се случваше нещо, което той искаше да види с очите си, нещо в Хелерон далеч на изток. Стенуолд заминаваше след няколко дни и щеше да отведе Тиниса и Салма, да ги внедри там като свои шпиони.

А нея оставяше вкъщи.

Че стана. Явно днес не беше добър ден за медитация. Чичо й не би могъл дори да си представи колко я беше наранил, когато дойде да покани Тиниса, а на Че не каза нищо, макар и тя да беше там, в същата стая. Но по един или друг начин щеше да го убеди да вземе и нея, защото да остане тук с мисълта, че е отхвърлена, щеше да я нарани много по-страшно от всяка опасност по пътя за Хелерон.

Приглади измачканата си дреха. Не можеше да се откаже, не и сега. Просто трябваше да го намери и да му обясни. Нищо повече.

По традиция къщите на най-богатите и привилегировани граждани на Колегиум се редяха в непосредствена близост до самата Академия. Изглежда се смяташе за вдъхновяващо да гледаш как студентите се готвят за управлението на утрешния свят. Пък и повечето първенци бяха настоящи или бивши преподаватели в Академията и навярно се чувстваха у дома си тук.

Имаше обаче една част от академичния комплекс, която първенците избягваха, и това бяха Залите на занаятите. Защото там пещите горяха денем и нощем, въздухът над тях трептеше от пара и дим, а околността вонеше на машинно масло, стопен метал и горящи химикали. Опиташ ли се да поспиш в близост до тях, щяха да ти трябват тапи за уши, а малцина от индустриалците на Колегиум държаха да си спомнят за източника на богатството си всяка сутрин, когато отворят прозорците. Затова жилищата край Залите приютяваха нисшия персонал на Академията и онези студенти, които не можеха да си позволят нещо по-добро.

Стенуолд пристигна пред главния портал към Залите на занаятите и плъзна поглед по извитата на дъга линия от работилници и ковачници в двора пред него. Налегнаха го спомени. Бяха построили още две сгради откакто самият той се беше обучавал тук като студент, а по каменните зидове наоколо се беше натрупала мръсотията на още две десетилетия. Не политиката, не бойните изкуства, нито философията и историята, а това тук беше двигателят, дал тласък на Колегиум след революцията, която беше сложила край на Лошите стари дни. Тук беше сърцевината, на която Колегиум дължеше величието си — не войниците, не пълководците, не шантавите мистици, а занаятчиите. Трудолюбивите създатели. Стенуолд не беше и единственият с фамилия Трудан. Сред неговия трудолюбив народ имена като Трудан, Ковач и Строян бяха сред най-често срещаните.

Влезе вътре, чистата му роба вече изцапана със сажди и пепел, профуча с кратко кимване покрай портиера и пое през шумните зали, грейнали в червено от бумтящите пещи и пълни с кълбяща се пара, оглеждайки се за Тото.

Заради вълнението покрай наближаващите Игри нормално би било студентите да отсъстват от днешните занятия. Но занаятчиите бяха особена порода и Тото не беше единственият, който се трудеше в задушната работилница. Останалите бяха чистокръвни бръмбарородни с изключение на един мравкочовек от Тарк, който изпъкваше с бялата си кожа на общия фон. Свързваше ги любовта към занаята. Сред малцината присъстващи Стенуолд позна сина на един занаятчия и дъщерята на изтъкнат търговец на коприна — и двамата работеха здраво, всеки потънал в личната си механична мечта. И Тото не правеше изключение, прегърбен над един задвижван с педали струг, с тъмни защитни очила срещу искрите, изхвърчащи на фонтани от изтерзаното парче метал, което младият мъж оформяше търпеливо.

Стенуолд го наближи, но не откъсна младежа от работата му. На тезгяха отстрани вече лежаха няколко готови механизма, всичките изглеждаха варианти на едно и също изделие, всичките изработени грижливо до последния детайл. Стенуолд беше чувал от колегите си колко добър е Тото в онова, което е избрал за свое призвание. Жалко, че младежът беше полуроден, беден, че и сирак на всичкото отгоре. Ако произходът и финансовите му възможности бяха други, учителите му биха го определили с една-единствена дума — „велик“. В продължение на векове Колегиум се беше усъвършенствал в налагането на своите основополагащи идеали — свобода за всички и възможност за всекиго — и ако Тото беше попаднал в друг град, щеше да е роб в най-лошия случай и черноработник в най-добрия. Тук, в Колегиум, той беше получил стипендия и беше усвоил ценни умения, но произходът му го спъваше като окови на глезените. Всички писани правила бяха на негова страна, а всички неписани — срещу него.

Стенуолд взе един от завършените механизми и го огледа. Представляваше продълговат контейнер, голям колкото юмрука му, и вътре имаше нещо като помпа, но точното му предназначение убягна на Стенуолд. Тото погледна към него, после спря да натиска педала и се дръпна от струга. С очилата, работните ръкавици, тежката престилка и коженото кепе приличаше на всеки друг чирак в залата, но Стенуолд го беше познал по прегърбените рамене и наведената глава.

— Трябвам ли ви за нещо, майстор Трудан? — попита младежът. Гласът му беше типичен за всички чираци — не твърде силен, но изтънен така, че да се чува над машинната врява в помещението.

— Обучавах се в същата тази зала — каза Стенуолд и несъзнателно премина в същия режим на говор. — Но отдавна не съм заставал на струга. Какво е това нещо?

— Въздушна батерия, майстор Трудан.

— Не е нужно да си толкова официален с мен, Тото — каза му той, после добави: — Не помня въздушните батерии да са част от учебната програма.

— Не, това е нещо като личен проект, майсторе — отвърна Тото. — Понеже всички отидоха на Игрите, реших, че мога да…

— Знам, да. — „Същото правех и аз на неговите години. Мислех си, че цял живот ще бъда занаятчия.“ — Малко ме е срам да попитам, защото май би трябвало да го знам, но какво точно е въздушната батерия?

Промяната в младежа беше забележителна. Докато обясняваше, разглобявайки изделието, очите му грееха, а оживлението му набираше инерция като машините, сред които работеше.

— Ето вижте, майсторе, тук вътре има камерка, пълна с въздух… виждате ли еднопосочната клапа… сега камерката е пълна и… запъвате я като автоматичните арбалети с това лостче тук — натискате с палец три-четири пъти… с което поставяте въздуха в камерката под налягане, голямо налягане… и после, когато лостчето е в това положение, можете да изпуснете целия въздух наведнъж… и да получите кажи-речи толкова ускорение, колкото и при заряд с огнепрах.

— Чук и клещи — измърмори Стенуолд. Беше впечатлен. — И за какво смяташ да го използваш?

Тото вдигна очилата си. Под тях останаха два светли кръга на фона на потъмнялото му от сажди и мръсотия лице.

— За оръжия, майсторе.

— Оръжия ли?

— Далекобойни оръжия, да. — Оживлението му започна да се отлива. — С това… с това бих искал да се занимавам професионално. Ако ми позволят, разбира се.

— За това не се притеснявай, Тото. Ако не тук, то в Сарн, може би. Там оръжейниците с диплома от Колегиум се ценят високо. — Думите му не прозвучаха убедително. Стенуолд завъртя в ръка въздушната батерия и я остави на тезгяха. — Иска ли ти се да прескочиш до Хелерон?

Очите на младежа се ококориха.

— О, да, майсторе, разбира се. — Сигурно отдавна мечтаеше за това. В техния войнолюбив свят голяма част от оръжията в Равнините се произвеждаха в леярните на Хелерон, като се започне с огромно количество мечове от всяка разновидност и се стигне до бронирани земеходи и обсадна артилерия. Хелерон беше всепризнатият център на индустриалната епоха с разнообразни производства, обслужващи всички сфери на живота в Равнините, но търговията с оръжие беше перлата в короната му.

— Е — каза Стенуолд и замълча многозначително, прехвърляйки за последно доводите наум. За Тиниса и Салма нямаше никакви угризения — те можеха да се погрижат за себе си, ако нещо се объркаше. Тото обаче беше неизвестна величина — тихо момче от смесен произход, затворено в себе си. Стенуолд не би го и забелязал, ако не беше Челядинка. Момичето имаше нужда от помощ, защото не го биваше в механиката и едва ли щеше да си вземе изпита, ако не беше Тото, който успя да я научи на необходимия минимум без много шум. След това момчето го беше впечатлило по време на дуела си с Адакс. Кимон може и да смяташе мача за скучен, но ако питаха Стенуолд, Тото, който разполагаше с малко, а се бе справил по-добре от предвидимото, се беше доказал в много по-голяма степен от Пиреус, който разполагаше с много, а се бе справил далеч под очакваното. — След няколко дни тръгвам за Хелерон — продължи той, уж небрежно. — Може да изникне малко работа там и помощта на неколцина младежи ще ми бъде от полза. Е, искаш ли да дойдеш?

Очаквал беше незабавно и ентусиазирано съгласие, но Тото замълча, претегляйки внимателно офертата, с което си спечели още една точка в очите на Стенуолд.

— Майсторе, Че… Челядинка също ли ще дойде?

Стенуолд смръщи вежди.

— Не смятах да я…

— О, да. Да — заяви разпалено Че откъм вратата зад тях. — Не ме интересува какво ще кажеш. Идвам с вас.

Когато се завъртя на пета да я погледне, Стенуолд видя племенницата си да стои със стиснати юмруци, навита като пренатегната пружина, готова за схватка стократно повече, отколкото по време на злощастния си двубой във Форума на умелите.