Империя в черно и златно

21.

Две лампи с намален пламък осветяваха кабинета на интенданта, а колкото до самия интендант, той благоразумно се беше изнесъл. Едва беше започнало да се смрачава, когато Талрик влезе, но те вече бяха там и го чакаха. Четирима, всичките от Рекеф, макар той да познаваше само единия.

— Полковник Латвок — поздрави той и козирува, което не му се беше случвало от доста време. Застаряващият осороден, облечен в семпли цивилни дрехи, му даде знак да седне.

— Майор Талрик — поде той с безизразно лице, — това е младши лейтенант Одиса. — Показалецът му помръдна към паякородна жена, облегнала се на чувал с фурми, който скоро можеше и да се изпразни, както го беше нападнала. — И лейтенант Те Беро — мухородният, който му беше донесъл призовката. Рекеф и особено външната му служба често набираха хора от други раси. Перспективите им за повишение обаче бяха ограничени.

Четвъртият беше осоид, мъж с тънко лице и търпеливо изражение, който го наблюдаваше внимателно. Фактът, че четвъртият мъж остана неназован и непредставен, не убягна на Талрик.

— Изглеждате нервен, майоре — установи Латвок.

— Ни най-малко, полковник — отвърна той и седна. Сърцето му току прескачаше и въпреки старанието си Талрик беше наясно, че привидното му спокойствие не заблуждава никого.

— Много добре. Съобразно нашата харта обявявам присъстващите в тази стая за представителство на Рекеф в Аста, както и че взетите тук решения са обвързващи за Империята и са в името на императора. — А после, загърбил внезапно официалностите, старият осороден се усмихна. — Имаме проблем, майоре, и вие можете да ни помогнете.

— Разбира се, полковник. — „И проблемът съм аз, нали?“ Виждал беше какво става, когато Рекеф забие жилото си в някого. Нямаше милост или любезности. Самият той беше прилагал строгите закони на тайното общество, лично познаваше офицери, които бяха изпаднали в немилост. Рекеф следеше Империята и армията, следеше и себе си.

„Но аз не съм направил нищо!“ Ала знаеше, че това е без значение.

— Познавате полковник Ултер, нали? — Явно Латвок беше решил да кара по същество.

— Полковник Ултер? Познавах един майор Ултер, но не съм го виждал от години.

— Същият е. Познавали сте го добре, нали така?

— Той ми беше командир. В редовната армия. — Първото повишение на Талрик — в Мина, след като превзеха града и малко преди от Рекеф да решат, че ще служи най-добре на Империята под тяхното крило. — Както казах, не съм го виждал от години, но иначе, да, познавах го добре. Чух, че станал губернатор на Мина.

— Така е. И все още е губернатор. — Латвок погледна към Одиса и паякородната пое разпита.

— Бихте ли казали, че уважавате Ултер, майоре? — попита тя.

— Да, уважавах го.

— А харесвахте ли го? — Талрик усети как Изкуството й пуска пипалата си в ума му и търси слаби места.

— Уважавах го. Като офицер. Оттогава минаха години и…

— Това вече го разбрахме, майоре. Когато ви прехвърлиха в Рекеф, съобщихте ли за свои притеснения относно Ултер?

— Нямах притеснения. — Усещаше как по челото му избива пот. Явно Ултер се беше издънил. Въпросът беше дали някой не е решил, че благоволението на Рекеф към Талрик е на привършване и може да използва старото му познанство с Ултер, за да ускори процеса.

— Скоро ще има война с градовете в Равнините — каза бавно Латвок. — Което не е новина за вас, сигурен съм. И вие правите всичко по силите си да улесните бъдещото настъпление и победата на имперските войски.

— Да, полковник.

— До Рекеф стигна информацията, че други не са толкова отдадени на дълга си — обясни Латвок.

Одиса погледна към полковника, после и към мълчаливия неназован мъж, който кимна едва доловимо. Талрик се улови, че свива и разпуска пръсти все едно подготвя дланите си за бой. Отпусна ръце и си наложи спокойствие.

— Получихме доклади от наши агенти в Мина, че в управлението на града се наблюдават известни странности — каза Латвок. — Припаси и промишлени стоки, предназначени за кампанията в Равнините, се бавят или са в недостатъчно количество. Това може да изглежда дребна подробност и виновниците несъмнено се надяват да изглежда така, но една армия не може да воюва без редовни доставки на оръжия и продоволствие. Дори най-дребните провинения стават големи, когато се натрупат, и сега в Аста имаме армия, която трябваше да е готова за поход, но не е, а липсите са навсякъде, като се започне с ботуши за войниците и се свърши с резервни части за леталата.

Изглежда очакваше Талрик да изрази мнение по въпроса, но той мълчеше и чакаше да разбере къде е уловката.

— Когато един мъж е назначен за губернатор с имперски указ, майор Талрик — продължи накрая Латвок, — той бива натоварен с отговорности и власт по-големи дори от тези на армейски генерал. И преди се е случвало офицери да се главозамайват от новото си положение. Когато си натоварен да разпределяш толкова големи ресурси във вид на пари и стока, винаги съществува изкушението да заделиш част от тях за себе си, а на Империята да пробуташ извинения. Както казах, това не е нищо ново. За жалост, полковник Ултер е позволил да стане обект на такива слухове. Разбирате ли ме?

— Разбирам, полковник — каза уморено Талрик.

— Макар на практика да сте от външната служба на Рекеф… — тук в гласа на Латвок се прокрадна лек укор, сякаш съжаляваше, че Талрик се е задоволил с това по-низше крило на организацията, — познанството ви с Ултер ви прави най-подходящия човек, когото да изпратим. Лейтенант Ааген от инженерния корпус потегля утре сутринта към Мина да приеме поредната доставка. Ще тръгнете с него и ще разследвате ситуацията около стария си приятел Ултер. След това ще постъпите по свое усмотрение. Важното е да разрешите проблема. И да ни докладвате.

Талрик най-после си пое дъх.

— Някакви въпроси, майоре?

— Имам двама затворници. Надявах се да ги разпитам тук.

— Ааген така или иначе транспортира жива стока. Вземете ги с вас, щом трябва. Комплексът ни в Мина предлага далеч по-богати възможности за разпит. Дори бихте могли да използвате това като претекст за появата си, така че да приспите съмненията на Ултер. Други въпроси?

— Не, полковник.

— Свободен сте.

Талрик стана, козирува и излезе. Чак след двайсетина метра съумя да се отпусне, а дори и тогава в главата му се въртяха мрачни мисли. „Този път ми се размина. Но следващия път може и да не извадя късмет. Или по-следващия.“ Никога не бе имал скрупули да използва репутацията на Рекеф като оръжие. Правеше го обаче с пълното съзнание, че следващия път въпросното оръжие може да среже собственото му гърло.

„Защо го правя?“ Въпросът го изненада, защото беше риторичен. Той знаеше отговора. Правеше го, защото обичаше Империята. Но дълбоко в ума си, там, където дори Рекеф не би могъл да долови изменнически мисли, се чудеше що за империя строят, щом дори тайните служби се боят от тайно наблюдение.

Още не се беше зазорило, когато над тях се чуха гласове. В Аста имаше безмилостна система за контрол над робите. Че, Салма и още десетки други бяха хвърлени в кръгла яма с вертикални стени. На Салма и още неколцина, които изглеждаха способни да отлетят, им сложиха окови на краката, а лактите им стегнаха здраво зад гърба. Не си бяха направили труда да вържат Че и тя през цялата нощ се мъчи да освободи Салма, но със същия успех би могла да излети без чужда помощ от ямата.

„Ако се бях концентрирала повече, вместо да се прозявам…“ Това Изкуство все така й убягваше, а и бръмбароидите по принцип се славеха като лоши летци. А сега вече бе твърде късно.

Първият глас, който се чу отгоре, беше на Талрик. Слушала го бе достатъчно, за да го познае веднага.

— Мирно! — извика гласът, после: — Виж ти, кого съзират очите ми! И това ако не е Ааген от Динас!

— Заплюй ме, ама това е самият капитан Талрик — обади се друг глас, осоид с тежък акцент. — Е, цели пет години имах късмет, но сега и с това се свърши.

— Лейтенант Ааген от снабдителния корпус, виждам — долетя гласът на Талрик. Самият той не се виждаше. Вече всички роби се бяха събудили, но освен нея и Салма, май никой не обръщаше внимание на разговора горе.

— Повишиха ме за бойни заслуги при потушаването на бунта в Мейнис. Какво мога да направя за теб, капитане? — попита Ааген, когото Салма и Че също не виждаха.

— Кога тръгваш за Мина?

— Веднага щом съмне. От чарковете, които ми липсват, може да се сглоби цяло автовозило. Стигна ли веднъж в складовете, мира няма да им дам, докато не ми снесат всичко необходимо. — Въпреки акцента и ситуацията, казаното звучеше досущ като излязло от устата на занаятчия в Академията. До такава степен, та на Че й се зави свят.

— Добре — каза Талрик. — Празен ли тръгваш натам?

— В моя корпус не хабим току-така мястото, капитане. Карам специална доставка. Чувам, че и ти май проявяваш интерес.

— Да, ще пътувам с вас заедно с двама затворници. Има ли къде да ги сложиш?

— Вече превозвам затворници. Е, един, по-точно.

Чуваше се стържене и блъскане, сякаш хора пренасят големи сандъци. Преди да ги хвърлят в ямата, Че беше видяла сбирщина от различни автовозила горе и сега предположи, че товарят някое от тях. Вероятността споменатите от Талрик спътници да са Че и Салма, изглеждаше стряскащо голяма.

След кратка пауза Талрик попита:

— Само един затворник? Мислех, че не хабите място във вашия корпус, лейтенант?

— Не пиша аз правилата, капитане, само изпълнявам заповеди. Специална доставка, както казах.

Лампите, с които си светеха работниците горе, доскоро едва очертаваха пастта на робската яма, но сега мракът посивяваше по краищата й. Уви, зората не вещаеше нищо добро за Че. Напоследък се беше научила да чака с копнеж почивката след залез-слънце. Поне насън не беше в окови.

Нечий силует наруши еднообразния ръб на ямата. Гледаше надолу. Гласът се оказа на Талрик.

— Разчистете място за платформата — извика на робите той и се дръпна. След миг закачена на скрипец платформа се придвижи над ямата и започна бързо да се спуска. Робите се пръснаха трескаво преди платформата да е затиснала нечий крак или ръка.

— Челядинка Трудан и Салме Диен — извика Талрик. — И не ме карайте да слизам.

Салма и Че се спогледаха.

— По-късно — прошепна й той. — По-късно ще изникне възможност.

Че сви рамене. Не беше сигурна, че му повярва.

Едва се сместиха на платформата. Че придържаше Салма да не падне, защото неговите ръце бяха вързани. Изобщо, шансовете им за бягство оставаха забележително никакви. Разчистеното поле горе, в чийто ъгъл бяха изкопани робските ями, гъмжеше от трескава дейност. Осоидите явно бяха ранобудни.

Салма се стегна и Че проследи погледа му към другия край на полето. Там движението беше замряло внезапно — осородните зарязваха работата си и стояха зяпнали. Водеха някого към тях и Че скоро различи чертите на пеперудородната, Скръб в окови.

— Значи това е специалната ти доставка, така ли? — обърна се към придружителя й Талрик.

— Същата — отвърна мъжът, който трябваше да е Ааген, ако се съдеше по гласа. — Казаха ми, че трябвало да се шири сама в товарното, но твоите заповеди са с приоритет над всички други, капитане.

Талрик го плесна по рамото, което изненада Че. Не беше очаквала такъв нормален жест от суров човек като него.

Скръб в окови не беше вързана като Салма, но на гърлото й имаше каишка с тънка верига, която Ааген държеше. Осородният занаятчия тръгна към едно превозно средство наблизо и се зае да отвори люка отзад. Машината беше трътлеста и грозна, голяма и четвъртита, обточена с тръбите на парен двигател. В задната й част имаше две витла и огромен пропелер отдолу, само на педя от земята, почти опиращ в четирите къси и дебели крака. Не беше за вярване, че нещо толкова тромаво е на път да загрози небето.

Вътрешното пространство предлагаше повече място от теснотията, с която Че беше свикнала напоследък. Скръб в окови влезе първа с вдигната глава като паякородна принцеса, която придружават до каляската й, после Ааген закачи веригата й за една брънка във вътрешната стена на корпуса.

— Добре е, че идвате с нас, между другото — каза занаятчията. — Ако бяхме само аз и огнярят с нея, кой знае? Щото е готино парче и прочие.

Талрик не изглеждаше впечатлен. По негов сигнал натикаха Че и Салма в леталото. Осоидът ги изгледа критично — овързаното водно конче и тромавата бръмбарородна.

— Я оковете и тях — нареди той на войниците. — Вратовете към стената като танцьорката. Предпочитам да не поемам излишни рискове.

— Би ли погледнал това — прошепна Стенуолд, замижал пред телескопа си. Знаел бе какво ще види и би трябвало да е подготвен за гледката, но видяното въпреки това го шокира и уплаши. Беше проповядвал теорията си с години и сега най-после имаше доказателство, но би дал мило и драго да греши.

— Това Аста ли е? — попита Тисамон, приведен над рамото му.

— Ако не са я прекръстили.

— Какво е Аста? — попита Тиниса. Тото се размърда в съня си до нея. Цяла нощ беше работил върху автовозилото.

Тисамон се умълча моментално и Стенуолд въздъхна наум. Доколкото му беше известно, нито Тисамон, нито Тиниса бяха събрали кураж да направят първата крачка. Инат, който Тиниса беше наследила от баща си.

— Когато минахме оттук за последно, Аста беше малко селце, спирка по пътя на керваните. Но пък имаше хора от всякакви раси, най-много бръмбарородни, макар името да е скорпионско. Има оазис там. Най-северният оазис на Ръбатата пустиня. А сега… вижте я само.

Стигнали бяха до границата на Равнините. На юг и запад Равнините граничеха с море, на север — с високата планинска верига на Бариерния рид, а на изток разширяването им беше спряно от друга естествена бариера — пустинята. Сухата безплодна земя на Ръбатата пустиня се простираше на стотици мили и имаше само два начина да я заобиколиш. Южно от пустинята минаваше тесният крайбрежен Копринен път, който водеше до Паешките земи, а на север… е, на север беше това тук.

Преминаването северно от Ръбатата пустиня никога не е било лесно, но в миналото беше по-лесно от сега. Теренът позволяваше само два маршрута. Единият водеше южно от Торноските планини и северно от Даракионския лес и представляваше скалиста негостоприемна пътека, на места толкова стръмна, че в камъка бяха изсечени стъпала. Другият маршрут минаваше южно от гората, където дърветата отстъпваха на храсталак, храсталакът — на пустиня, а в началото на пустинята беше Аста, малкото керванско градче с оазис.

Само дето сега Аста не беше малка, и не търговия беше причина за натоварения поток между нея и изтока. Около кирпичените постройки на градчето се бяха пръкнали стотици колиби и дълги сгради с ниски тавани, всичките построени набързо. По най-външния периметър се беше разположил цял град от палатки и шатри в черно и златно. Осите бяха дошли в Аста и селцето вече не беше селце. Беше преден военен пост.

— Това си е чиста проба подготовка за инвазия — промърмори Стенуолд. „Ех, ако дъртаците от Събранието бяха тук сега! Ако можеха да видят това, повече нямаше да се съмняват в думите ми.“ Изведнъж го обзе силен страх за родния му град, за стария сляп Колегиум с всичките му недостатъци. Нима гражданите му щяха да осъзнаят заплахата чак когато осоидите стоварят войските си пред стените?

Наблюдаваше мълчаливо прииждащите автовозила и кервани от товарни животни, стрелкащите се напред-назад летящи постови, трещящите ортоптери, маршируващите армейски взводове. Струпването на войски около Аста беше мащабно дори по критериите на имперската армия.

— Как ще ги намерим в този кошер? — попита Тиниса.

— Нека се стъмни — каза Тисамон. — Аз ще отида.

— Сигурен ли си? — попита го Стенуолд.

Богомолкочовекът кимна.

— Междувременно имаме друг проблем. Няма как да се приближим, без да ни видят. Особено с това возило.

— Засега ще го оставим тук — кимна Стенуолд. — Ще използваме прикритието на дърветата, за да се приближим.

Долови внезапна промяна на настроението зад себе си. Обърна се и видя Тисамон да клати бавно глава.

— Забравяш, че това е Даракионският лес — каза богомолкородният.

— О, не започвай и ти…

— Не бива да ходим там — заяви категорично Тисамон. — Никой от нас.

— Казах ти. — Ахеос беше мълчал целия ден, сгърбен в задния край на автовозилото с нахлупена качулка. Сега я бутна назад и примижа на светлината. — Моят народ знае за леса повече от вас и не припарва в Даракион без сериозна причина.

— Защото сте суеверни — присмя се Тиниса. — Това си е просто гора.

Тисамон не я погледна.

— Някога моят народ заявил претенциите си над Даракион и построил укрепление там. Укреплението вече го няма. Никой не живее в Даракионския лес и само глупците тръгват неподготвени по онези пътеки. Всички вие сте неподготвени.

— И какво… какво е станало? — попита го Тиниса, но той само поклати глава, все така без да я поглежда.

— Я не ми… — избухна тя, но някой я докосна леко по ръката. Изражението на Ахеос се беше смекчило.

— Престъпления са били извършени там — заговори молецородният, — от моя народ и от неговия. След революцията, от страх, че ще загубим и малкото останала ни власт. Знам само това, останалото е тайна, известна единствено на скририте, които знаят и виждат всичко. Но едно е ясно — онези, които са извършили ужасните неща, така и не напуснали гората. Още са там и не обичат посетители. Иначе защо богомолкородните ще напуснат укреплението си? И защо осоидите или бръмбароидите не са изсекли още дърветата, за да нахранят с тях пещите си? В тази гора времето е спряло да тече преди петстотин години.

— Аз… — започна Тиниса с намерението да каже нещо жлъчно, но молецородният изглеждаше толкова дълбоко убеден в думите си, както и Тисамон, между другото, че тя се задоволи само да подхвърли: — Това е нелепо.

Накрая стигнаха до компромисното решение да се придържат към самия край на гората. Дори и тук сенките ги притискаха. Тото сякаш не забелязваше нищо необичайно, но със спускането на мрака Стенуолд току хвърляше притеснени погледи наоколо си. Тиниса си спомни за странните му отношения с доктор Никрефос в Колегиум и си помисли, че Стенуолд е бръмбароид с по-особено отношение към живота.

Стъкнаха малък огън, жарава по-скоро, колкото да прогонят отчасти преследващия ги студ. С падането на нощта, когато дърветата зад тях започнаха да привличат мрака като майка, която вика децата си, Тисамон се изправи.

— Не поемай излишни рискове — предупреди го Стенуолд. — Това не е град, а военен лагер със засилена охрана.

— Няма нужда да ми четеш лекции, даскале — каза Тисамон и Тиниса предположи, че богомолкоидът няма търпение да приведе за пореден път уменията си в действие.

— Отивам с него — заяви тя на Стенуолд.

Между двамата по-възрастни мъже се спусна хлад.

— Не мисля, че би било разумно да… — започна Стенуолд, но тя скръсти ръце.

— Ще търсим сестра ми. А тя не познава този… този човек, затова ще отида с него.

Стенуолд свъси чело и погледна към Тисамон, чието засенчено лице си оставаше безизразно. После богомолкоидът кимна отсечено. Без насърчителни думи, но и това беше нещо. Стегна бойната си ръкавица на китката и изчезна. Тиниса хвърли още един поглед на Стенуолд, който изглеждаше по-намусен отвсякога, после хлътна след Тисамон в мрака.

— Е… — поде Стенуолд, но така и не довърши.

— Сигурен съм, че… Тиниса може да се грижи за себе си — смотолеви Тото.

— Да, но между двамата се е натрупало напрежение, което може да избухне всеки момент. Изобщо не трябваше да ги оставям сами.

— Тиниса обаче беше права за… така де, Че наистина не познава този тип и ако той цъфне изведнъж пред нея… Щото той не е точно…

Стенуолд кимна, признавайки мълчаливо, че младежът има право.

— Живеем в несъвършен свят — каза той, а след миг смръщи вежди. — Къде е Ахеос?

Молецоидът беше изчезнал.

Да седи с тях в сенките на онези дървета бе изисквало повече смелост, отколкото подозираше, че притежава. Виновни бяха дебелият бръмбар и онзи омазан с машинно масло Тото. Спретнаха глупавия си малък бивак и дори Тиниса седна при тях все едно са на полянка край града. А тя беше паякородна и би трябвало да има повече акъл в главата. Но пък беше отгледана от бръмбари и това явно й беше изболо очите. Жалко.

Е, Тисамон знаеше, разбира се. Даракионският лес сигурно го изпълваше с по-голям ужас, отколкото дори Ахеос можеше да си представи. В крайна сметка, именно с тази история богомолкородните бащи плашеха децата си — за цената на високомерието, за онази древна развала. Ръцете му посегнаха инстинктивно към кесийката с костите, преди да се е сетил, че тях вече ги няма. Имаше чувството, че е изгубил едно от сетивата си.

Ето че богомолкочовекът и паешкото момиче — каква нелепа комбинация — бяха тръгнали към лагера в ниското да намерят Челядинка Трудан. „Ами нека я намерят, та да се свърши най-сетне.“ Пое си дълбоко дъх да се успокои. „Приготви се, магьоснико“ — каза си той. Едва ли имаше право да се нарича така. Далеч не беше сред първенците в познанието на собствения си народ. Но знаеше достатъчно и изведнъж му хрумна, че е ако въпросното познание не му помогне да открие Че, значи скептицизмът на бръмбарите може би не е лишен от основание.

„Аз съм провиждащ от Тарн — каза си той. — Да видим какво ще провидя тогава.“ Достатъчно далеч от огъня, но не и прекалено навътре сред ужасяващите дървета, той разтвори сетивата си за нишките на света наоколо. Беше докосвал Че. Нещо повече, по ръцете й бе полепнала негова кръв — от раната, която му беше помогнала да превърже. Така че помежду им имаше не нишка, а въже — и то какво! Въжето, което не му позволяваше да й обърне гръб и да хване пътя.

Сетивата му се присвиха уплашено от страшната плетеница зад него, но засега Даракион кротуваше. Древните злини, пропили това място, спяха.

В Аста имаше многохилядна армия от душѝ, но те бяха плява. Бяха осоиди и роби на осоиди. Тук и там се долавяше по някоя качествена искра, злощастна издънка на по-стара раса, попаднала по неволя под имперски ботуш. Би могъл лесно да открие Тиниса и Тисамон заради произхода им — молци, паяци и богомолки, древните владетели на света.

Че не притежаваше това лесно разпознаваемо наследство на Неумелите, но Ахеос можеше да я открие с помощта на дебелата нишка, свързала съдбите им, когато бръмбарородното момиче се погрижи за раната му… „Или ни свързва нещо повече?“ Побърза да прогони тази мисъл. Пресегна се към скалъпения набързо град, към сивото мъртвило на машините му, към легиона от спящи войници, роби и занаятчии. „Че!“

Силите му се оказаха дори по-нищожни от очакваното. Би трябвало лесно да открие свой познат, особено при такова разстояние. Възможно ли бе струпването на машини да обърква магията му? Или наистина е толкова слаб провиждащ, че народът му да се срамува от него? Удвои усилията си, но не откри следа, не откри и най-малкия белег, който да го отведе до нея.

Сърцето му се сви. „Каква е първата характеристика на глупеца?“, обичаха да питат неговите хора и имаха готов отговор: „Че се вслушва в глупци.“ Ето и сега — глупците се бяха сбрали да кроят планове и да ръчкат машините си, а Ахеос сам се беше набутал при тях. „Стенуолд казва, че са я завели в Аста, но тя не е там. Тисамон напразно поема риск, а всички ние напразно си губим времето.“ Този извод го изпълни с облекчение, защото означаваше, че способностите му не са атрофирали съвсем… а после и с отчаяние. „Значи тя е далеч оттук, толкова далеч, че не мога да я усетя. И собственото ми освобождение се отлага за неопределен период от време.“

Изправяше се, за да се върне при огъня, когато усети как Даракионският лес зад гърба му се размърдва, протяга се и се събужда.

„Защо изобщо спряхме тук!?“ — помисли си уплашено той, хукна назад към огъня и видя, че не е единственият уплашен.

— Трудан! Полуроден! — извика той. Но те вече бяха скочили и посягаха към оръжията си. — Махнете се от огъня, глупаци такива! — изкрещя остро Ахеос и те тръгнаха слепешком към гласа му, в нощния мрак, който пречеше на тях, но не и на него. Той виждаше всичко съвсем ясно — дърветата и неравната земя, огъня и двамата си тромави спътници. Виждаше ясно и осородните войници, които се придвижваха безшумно, привлечени от мътния блясък на жаравата.

Стенуолд и Тото вече бяха хлътнали в непрогледния мрак между дърветата, когато осоидите стигнаха до огъня им. Единият вдигна капака на походна лампа и лъч светлина обходи гората, докато другите му крещяха да спре. Бяха шестима, преброи ги Ахеос. Единият беше коленичил и оглеждаше земята около огъня.

— Казах ви аз, че съм видял огън — чу го да се хвали Ахеос. — Сигурно са контрабандисти.

— Навътре в гората — прошепна Стенуолд, — но стъпвайте тихо.

— Не, не навътре в гората… — започна Ахеос, но Стенуолд и Тото вече навлизаха между дърветата на Даракионския лес. Молецородният усещаше как гората шава наоколо им, не самите дървета, а кръвта, която е била пролята тук, болката и ужасът на убитите. Дишането му се накъса, сърцето му препускаше. Осоидите също бяха тръгнали насам, движеха се тихо и напрягаха слух за скършена вейка или друг издайнически шум.

— Отваряме лампата и нападаме! — прошепна един от тях.

— Назад, назад! — изсъска Стенуолд и те хукнаха с препъване навътре в гората, по-далеч от яркия лъч на осородните.

Светлината обля Ахеос. Чу се вик, изпращя жило и огнена топка се стрелна на педя от него. Той хукна. Хлипове напираха в гърлото му, толкова плътен беше ужасът от надигащия се наоколо му лес. Осите го подгониха със свирепи крясъци.

Виждаше Стенуолд и Тото пред себе си да се лутат като слепци там, където Ахеос виждаше съвсем ясно. Лесно щеше да ги настигне.

А после се спъна. Спъна се в лиани, които не бяха там допреди миг. Залитна, осоидите викаха зад него, изстрелваха огнени жила и арбалетни стрели. Гъстият бодлив шубрак сякаш нарочно заставаше на пътя му. Опита се да мине през него, но тръните деряха ръцете му, късаха дрехите му. Огледа се за заобиколен път. Стенуолд и Тото се бяха отдалечили и Ахеос разбра, че техният път извива назад към края на гората, а неговият води навътре.

„Аз го събудих. Аз привлякох вниманието му.“ Захлупи го тежко чувство на неизбежност. „По-добре да ме убият осородните.“ Но този избор вече му беше отнет. Дърветата наоколо му бяха високи и разкривени, грапавата им кора се пукаше по издутите дънери. Трънаци имаше навсякъде, цели полета от тях покриваха земята. Накъдето и да се обръщаше, единствената проходима пътека водеше към центъра на гората.

Някъде зад него долетя вик и Ахеос спря на място. Не искаше да поглежда, но някакво нездраво любопитство го накара да се обърне. Дърветата пречеха на погледа му, но гласовете на осоидите се чуваха ясно, гласове, изтънели от паника и ужас. „Какво е това?“ — чу той. После: „Убий го! Убий го, преди да е…“ За миг Ахеос зърна някаква форма, която не беше докрай насекомо, нито човек, нито растение, но имаше трънливи ръце, които се вдигаха и спускаха с убийствена скорост.

А после виковете престанаха и Ахеос си помисли за кръвта, която попиваше сега в пръстта на Даракион. Затвори очи и зачака, защото друго не му оставаше.

Даракион чакаше също и когато отвори очи, Ахеос не видя чудовище пред себе си, нито ужасяващата химера отпреди малко. Но между дънерите на дърветата имаше мрак, който дори неговите очи не можеха да пробият. Имаше сенки и сенките имаха форми, и след като разбра това, Ахеос направи всичко по силите си да не поглежда повече към тях.

— Какво искате от мен? — попита той с глас, който изстърга немощно в гърлото му. Но никой не му отговори. Сенките чакаха и Ахеос скоро разбра, че каквото и да представляваха, те имаха същия въпрос към него. Дръзнал бе да привлече вниманието им и те искаха да знаят защо.

„Никой не е говорил с Даракион от векове.“

Неговият народ го забраняваше и не случайно. Време и тъмни дела се бяха окопали в това място и беряха гной тук от столетия.

Една мисъл прииждаше към него сега, към него, който стоеше жив в това безсмъртно умиращо място, и чакаше неговите думи. „Никой не е говорил с Даракион от векове, така че откъде могат да знаят — наистина да знаят — какво става тук и на какво е способно това място?“ Легендите на неговия народ се бяха превърнали в страшни приказки, с които да плашат децата, но едно нещо оставаше безспорно — че Даракион е силен.

„Дойдох тук с цел. Търсех Че, когато усетих гората да се събужда. Аз съм слаб провиждащ и силите ми не стигат да я намеря, но сега стоя в сърцето на най-могъщата магия, за която съм чувал.“

Нощта беше изгубила своята реалност. Той беше извън времето, отвъд всички правила. Чувстваше, че може да постигне всичко, че може да надмогне загубите на своя народ и да промени историята. И кой знае още какво?

— Дайте ми силата си — каза на дърветата той. — Заемете ми силата си тази нощ. — И се пресегна да я приеме.

А Даракион му отвърна така:

— Кой моли? — Отвърна му с глас като сух хор на стотици гласове. Ахеос не знаеше дали гласът идва от самите дървета или от мрака между тях, но така или иначе звукът го смрази до мозъка на костите. Глас като сухи листа, като мумифицирани мъртъвци, като петстотин години.

„Кой иска да черпи от онова, което сме натрупали?“ — вейна тежко гласът на Даракион и Ахеос загуби ума и дума. Дъхът му се къдреше във въздуха, температурата падаше главоломно. Нечуваната горделивост, поставила преди миг целия свят в краката му, сега се гърчеше в него като отронено листо през зимата.

— Аз съм Ахеос, провиждащ от древните пътеки на… — изломоти със заекване той.

„Млък! Обикновен послушник си ти и нищо повече. Как ще ни убедиш да ти заемем силата си?“

— Аз съм провиждащ… — опита отново той, но предизвика смях, който беше по-страшен и от гласа.

„На никого няма да липсваш. Ти си листо, което вятърът е отронил от дървото. Ти си послушник, начинаещ, чирак.“

Ахеос трепереше от страх и студ. Ръцете му още бяха протегнати, но силата отвъд върховете на пръстите му беше толкова безбрежна и толкова различна, че да я подчини беше все едно да подчини слънцето.

„Мислиш ли, че носителят на знака може да те предпази от нас, теб, който наруши съня ни и нахлу в сърцето ни?“

— Не… — Ахеос се задави. Страхът се беше надигнал толкова високо в гърлото му, че думите едва си пробиваха път. — Аз само исках… само се опитвах да намеря…

„Мислиш, че жертвоприношенията ще ни заситят с кръв, така ли, послушнико?“

Жертвоприношения?

— Осоидите… Да, те са за вас — изстреля той. Пукот на сух смях отекна наоколо му.

„А другите двама, които нарушиха невнятно границите ни и търсят път навън? Двамата роби… и те ли са за нас?“

В първия миг Ахеос не разбра за какво му говорят, а когато проумя, изкушението беше болезнено силно. Да подкупи Даракионския лес с кръвта на Стенуолд и Тото, един бръмбароид и един полуроден? „Ако ставаше въпрос само за онзи нещастник Тото…“ Но Стенуолд й беше близък роднина. Нещо повече, Стенуолд единствен можеше да контролира богомолкочовека, а богомолкочовекът със сигурност щеше да разбере.

— Те не са за вас! — излая Ахеос и шумолящият смях бликна отново.

„Искаш това и онова, а силата ти е крайно недостатъчна, за да ни спреш. Казваш ни какво да правим и какво не. С какво ще откупиш живота им, послушнико? С какво ще ни поглезиш?“

Внезапната смяна на посоката преобърна стомаха му.

— Аз просто исках да… я намеря. — Прозвуча жалко дори в собствените му уши.

„Ще видим какво ще направиш.“

Силуетите между дърветата се преляха и нещо неописуемо студено се вмъкна в главата му, разсъска се като киселина и прокара следа от челото до тила му като нажежен до бяло ръжен. Устата му зейна, но вик не излезе. Превит назад, давещ се, Ахеос падна на земята с приклещени стави.

А после агонията отмина и той остана да лежи задъхан, треперещ, свит на топка сред оплетените коренища на Даракионския лес.

„Ти си жалък — каза му фантомният глас. — Дори не искаш да признаеш защо търсиш онова, което търсиш. Но ние видяхме. Видяхме всичко, видяхме и болката, която ще преживееш заради пътя, по който си поел. Нямаш право да искаш сила от нас. Не можеш да ни заставиш.“

Ахеос лежеше, трепереше и чакаше брадвата да се спусне.

„Но ние те провидяхме, послушнико.“ Силуетите между дърветата изглеждаха по-ясни сега, но Ахеос не искаше да ги вижда по-ясно. „Ти притежаваш дух, а ние винаги сме ценили високо духа, куража. Винаги.“

В тази последна дума и в проточилото се след нея мълчание зейна прозорец към отдавнашна загуба, към предателство, към края на една епоха. Ахеос си спомни, че богомолкородните са живели тук и макар вече да не живееха в леса, все още не го бяха напуснали.

„Ние не можем да бъдем заставени, нито от теб, нито от други, които те превъзхождат, но решихме да ти заемем онова, което искаш. Това е сделка между нас, по която ще трябва да се издължиш. Ние няма да забравим.“

Ахеос отвори уста да се откаже от даровете им, но вече беше късно. Беше поискал и му беше дадено. Студът, пищял преди малко в черепа му, сега го удари като чук в гърдите, вля се в кръвта му. И той нададе вой с него, пламна с него. Студът го пронизваше от глава до пети.

Имаше толкова малко време. Проснат по гръб в утробата на това ужасно място, той извика, не със своя глас, а с чуждата сила, която го изпълваше.

„Челядинке!“