Империя в черно и златно

32.

Салма тръгна и остави Че с горчивия вкус на тежките думи, които си бяха разменили. И по-точно с горчивия вкус на тежките думи, които му беше казала тя. Салма я беше изслушал с усмивка, а после бе вдигнал рамене и толкова.

Казала му беше, че е адски глупаво да се разхожда из града под носа на осоидите, и не просто да се разхожда, а буквално да им се навира в ръцете — и той беше признал с готовност правотата й. После му изтъкна, че почти не познава онази жена, че няколко дни на общо пленничество, няколко разменени думи и един танц на верига не са достатъчни да рискува живота си заради нея. Той бе кимнал с усмивка.

— Да не мислиш, че си невидим бе! — извика накрая тя. — Градът е пълен с осородни!

А той само поклати влудяващо глава.

— Осоидите са в двореца и чакат градът да въстане. Чу какво каза Кимене, нали? Ще наблюдават земята, а не въздуха и едва ли ще плъзнат по улиците, щом са намислили да подлъжат минасците към бунт.

— Да, но ще наблюдават земята от въздуха — бе възразила Че.

А той сви отново рамене колкото да я вбеси допълнително.

— Аз ще ги видя, преди те да ме видят, защото зрението ми е по-силно, да не говорим, че още не се родил осоид, който да лети по-бързо от мен. — И ако се съдеше по изражението му, това решаваше всичко.

Че му беше толкова ядосана, та не се побираше в кожата си. Не проумяваше защо е готов да поеме такъв риск заради проклетата танцьорка.

След като изчерпа всичките си аргументи, Че млъкна безпомощно, а Салма пак се усмихна и сви рамене.

— Виж, приеми го като нещо, което трябва да направя. И ако преценя, че може да се получи, ще предприема действия.

— Знаеш, че онзи Ааген е близък приятел на Талрик и че ако тръгнеш след единия, най-вероятно ще налетиш на другия. Салма, самите ние довчера бяхме затворници.

— Да, а днес не сме, защото имаме приятели, които не жалиха сили да ни освободят — изтъкна той и я вбеси още повече, защото беше прав. — Тя кого си има?

— О, я стига! По същата логика трябва да освободиш всички роби на Империята.

— Не, само една.

И после тръгна. С минаски дрехи и дълъг плащ, но водно конче от глава до пети. Че го гледа от прага на скривалището им, докато не се скри между сградите, а после остана там още малко, в случай че силата на погледа й би могла по някакъв незнаен начин да го върне.

Ръка легна на рамото й и дори без да се обръща, Че разбра чия е. Постояха така, после Ахеос наруши мълчанието:

— Мога да ти кажа защо, ако искаш, но няма да ми повярваш.

Тя се обърна и отстъпи крачка назад.

— Пак магия, така ли?

— Да — отвърна той с бегла усмивка, заради която Че не можа да прецени дали й се подиграва, или говори сериозно.

— Не вярвам в магията. Винаги има рационално обяснение, винаги.

— А ако магията е обяснението?

— Магията не обяснява нищо. В Колегиум има документи, проучвания още от времето на революцията. Правили са стотици тестове и няма нито едно доказателство, че магия съществува.

— Това е все едно да живееш в свят, където няма вятър, и да отричаш съществуването на платноходни кораби — опонира Ахеос, а после приседна с показна стеснителност до часовия на прага, който побърза да се мръдне встрани и да му направи доста повече място от необходимото. — Така е, защото магията — онази, с която самият аз съм израснал — се носи по ветрове, които вашите тестове не улавят. Говоря за ветровете на съзнанието, за неща като увереност, като вяра. Ето, слънцето е изгряло отдавна, а аз съм вдигнал качулката си, защото моят народ не обича слънцето. Ако сега ти разкажа история за призраци или нещо такова, ще се изплашиш ли?

— Зависи от историята. — Часовият се беше отместил достатъчно, за да седне и тя. — Най-вероятно не.

— Довечера обаче, когато е тъмно и само луната хвърля сенки, когато е тихо, но странни шумове дебнат в нощта, ти ще си спомниш историята, страхове ще впият нокти в ума ти и сънят ще бяга далеч. Така е и с магията. Не е толкова просто, разбира се, но магията прониква в света там, където съмнението й отваря пролуки.

— В това няма смисъл. За мен няма. — Въпреки това макар и само за миг от думите на молецородния й се зави свят, сякаш бездънна пропаст се беше отворила пред краката й.

— Може и така да е, но това не променя факта, че твоят приятел е бил омагьосан. Онази танцьорка е магьосница — макар че пеперудородните може би имат друго име за хората с такива способности. — В думите му се прокрадна известна неприязън, от което на Че незнайно защо й олекна. Запита се дали е обикновена завист към танцьорката, която всички харесваха толкова много, или има и нещо повече. Току-виж Ахеос се оказал прав — че жената е магьосница и е направила заклинание на Салма.

Не го вярваше, разбира се, но не пречеше да попита за подробности.

— И какво е направила? Не че аз…

— Не че вярваш, че е направила нещо, но питаш какво е направила? — довърши вместо нея Ахеос с вдигнати вежди. — Била е отчаяна, предполагам. Била е слаба, заобиколена от врагове. Нейният народ използва това заклинание отдавна, то е просто, но много силно. Не е могла да го използва срещу тъмничарите и пазачите, защото вече е била тяхна собственост, а това го обезсилва. Но после се е появил твоят приятел и пеперудородната е видяла в него зрънце надежда. И понеже е била робиня и не е имала друг изход, тя е докоснала ума му. Това е всичко. Може би донякъде е повлияло и Изкуството на предците й, защото и то има власт над ума, но влиянието му е нетрайно. Щом е издържало толкова дълго и въпреки разстоянието, значи жената е използвала магия.

— Но аз не я видях да използва никакви… не направи нищо особено… нито… — Че млъкна, неспособна да довърши изречението си.

— А ти си знаела за какво да следиш, така ли? Жената е танцувала за него, нали?

— Танцува, да.

— Танцувала е пред много хора, но в ума си е танцувала единствено за него. Той го е възприел по същия начин. И това е било достатъчно, за да се активира заклинанието, без зелен дим и магически думи. Танцът е бил достатъчен да плени приятеля ти. А и той не се е съпротивлявал, предполагам, защото пеперудородните се славят и с чисто физическия си чар.

Че долови в гласа му намек за предишното презрение и си спомни нещо.

— Тя каза „нощен брат“, когато… когато се събудих от онзи сън. Очите й са като твоите, между другото.

Той помълча, преди да отговори.

— Да, казват, че някога, много-много отдавна, сме имали общи предци или нещо такова. Деца на слънцето, деца на луната. И ние ги мразим — добави почти весело той. — Мразим ги заради светлината им и заради омаята, която излъчват.

— Вие мразите много хора — изтъкна Че.

— О, заради понесените неправди мразим твоя народ от петстотин години. Но пеперудородните, тази най-слаба и най-безполезна раса, мразим откакто свят светува.

Хвърли последен поглед на стаите, в които се беше нанесъл едва наскоро. Тук го беше връхлетял такъв прилив на емоции, че споменът за тях се излъчваше от стените. Какви гледки, какви мисли. Ааген тръсна глава, но умът му не се проясни. Вместо това го поведе към терасата, където отворените капаци пропускаха дъжда.

Плановете на Талрик. Този човек винаги се забъркваше в опасни игри, но какво беше спечелил от последната Ааген можеше само да гадае. Талрик му беше стар приятел, но беше и офицер от Рекеф. А Рекеф не признаваше приятелството.

Мина лежеше притихнала под поройния дъжд. Ааген знаеше, че това спокойствие е измамно. Съпротивата се беше активизирала, окуражена от бягството на своята Дева. Талрик смяташе, че скоро ще ударят. Ааген знаеше, че част от войниците, които минаваха през Мина на път за фронта, близо хиляда на брой, все още са близо до града. Скоро в Мина щеше да се пролее кръв, така поне смятаха началниците. Добре, че Ааген нямаше да е тук, когато касапницата започне.

Талрик беше приключил с работата си в града и се готвеше да потегли обратно към каквито там заговори и козни беше привел в действие. Колкото до Ааген, той щеше да се върне към относителната простота на войната.

Добре беше, че е приятел на Талрик, защото той повече от всички хора имаше нужда от приятел, но в същото време съжаляваше, че пътищата им в Аста се пресякоха и че се оказа въвлечен в историята тук.

Стъпалата й бяха пристъпвали по голите дъски на същия този под, понесени в танц за него и само за него, ограничени от веригите и от стените на стаята. Споменът го накара да потръпне.

„Направих нещо ужасно.“

Не би могъл да каже на Талрик какво е станало. Не би могъл да каже на никого. Но стореното говореше само за себе си, висеше като облак над него и крещеше за вината му.

Тръгна към вратата. Малко оставаше. Багажът му беше приготвен, не че имаше много багаж сега. Хелиоптерът го чакаше на летището с подменени части, и огнярят беше там, готов да запали двигателите.

Вече нищо не го задържаше тук. Последна чаша вино, може би — макар че никакво количество алкохол не би могло да прогони спомените, — после щеше да тръгне.

Именно тогава чу лекия шум от съседната стая. Обърна се и видя някакъв мъж на терасата. Водно конче с имперски меч в ръка. В първия миг никой от двамата не помръдна, после Ааген тръгна бавно към непознатия с разперена длан, в случай че се наложи да призове Изкуството си. Видя, че другият мъж е забелязал жеста и се напряга да избегне жилото.

— Ти пък кой си? — попита Ааген.

— Не съм дошъл, за да се бия с теб — каза Салма.

— Знам те — реагира със закъснение осородният. — Ти си затворникът на Талрик. Е, бившият затворник. На твое място отдавна да съм си плюл на петите.

Салма беше пренесъл тежестта си върху пръстите на краката в очакване на първия удар, който щеше да превърне разговора в кръвопролитие.

— Просто ми дай каквото искам — каза той. — Не съм дошъл да се бия. И без това в града се пролива достатъчно кръв.

— Какво искаш? — попита го Ааген, макар че се досещаше и сам.

— За нея съм дошъл — каза човекът водно конче и пристъпи бързо встрани в очакване на жилото. Което така и не дойде.

— И аз така си помислих — отбеляза осоидът. — Че това трябва да е. Влизай.

Устните на Салма трепнаха в усмивка, зад която се криеше единствено недоверие.

— Да влизам?

— Поне се скрий от дъжда. Звучи разумно, дори за вашата раса, не мислиш ли? — Ааген стисна юмруци и Салма осъзна — с известно закъснение и с цената на културен шок, от който му се зави свят, — че за осородните стиснатите юмруци са жест на мир, а отворената длан — на заплаха.

И тогава Ааген просто му обърна гръб и тръгна към съседната стая. Салма би могъл лесно да го убие, но беше толкова изненадан, че пропусна момента. Вместо това тръгна след него, без да прибира меча в ножницата си. „Той може да отвори ръката си по-бързо, отколкото аз мога да изтегля отново оръжието си“. Това го подсети за собствения му меч, изгубен също като робата и всичките му други вещи.

— Скръб в окови — настоя той. Осородният седна тежко на леглото в съседната стая, сведе поглед към ръцете си, а после го вдигна към Салма. На лавица над леглото имаше стомна за вино и керамична чаша, друга стомна се валяше празна на пода. Салма предположи, че осородният занаятчия се е черпил насаме.

— Беше тук — каза Ааген. — Танцува за мен.

— Какво си направил с нея?

— А после Талрик дойде и каза, че била моя. Че я дава на… не, че Империята я давала на мен. Можеш ли да си представиш?

Ръката на Салма се сви около дръжката на меча.

— Ще я отведа — заяви той. — Тя не е ничия робиня. Къде е? Какво си направил с нея?

— Освободих я.

В първия момент Салма не схвана значението на думите. После промълви:

— Ти… си я убил?

Ааген го погледна отново, без да се впечатлява от меча.

— Освободих я. Върнах й свободата. Пуснах я да си ходи.

Салма го зяпна невярващо, после нещо в него се сгърчи от ярост. Чувството го ужаси, защото знаеше какво означава. Означаваше, че е дошъл тук, за да вземе Скръб в окови за себе си, но са му попречили и затова е ядосан. В този момент той беше робовладелец, роботърговец като осоидите, същият боклук като Брутан или Ултер. Мисълта за този аспект на мотивите му го потресе и той свали меча си.

— Значи просто си?…

— О, не я изритах през вратата. Не съм толкова глупав. Жена като нея неминуемо ще попадне в лапите на някой мъж, без значение дали е робиня или е свободна — отвърна Ааген. После се пресегна за стомната и наля последното вино в чашата. — Ще ударим ли по едно? Бас ловя, че никога не си пил с осоид. Нито аз — с федерален.

Тази неочаквана покана и още по-неочакваната смяна на перспективата, която вървеше с нея, свариха Салма неподготвен. Зави му се свят, той приседна срещу Ааген и се хвана за главата. Когато чашата се появи в полезрението му, той я прие с благодарност и отпи от стипчивото, ароматно вино с надеждата то да го върне към реалността.

— Чувал ли си за дъщерите на милосърдието? — попита Ааген. — Секта в Империята.

— Мислех, че Империята не толерира съществуването на секти.

— Официално да, но тази се занимава с лечителство и нейни представителки почти винаги придружават армията и се грижат за ранените. Често именно те дават последна утеха на умиращия войник. Ако офицер си позволи да говори срещу тях, рискува да загуби лоялността на войниците си. Така че сектата съществува и до днес, макар че понякога жените биват наказвани или прогонвани. Сред тях има и пеперудородни, самият аз съм виждал една с очите си. Тяхната раса има дарба, Изкуство, струва ми се, за лечителство. — Ааген взе чашата от Салма и допи последните глътки от виното. — Там я пратих. Единствено те биха могли да я опазят. Потеглят с армията.

Салма прехвърли набързо плановете, които им беше разкрил Стенуолд. „С армията“ най-вероятно означаваше към Тарк, даде си сметка той, накъдето бяха тръгнали основната част на имперските войски.

— Ще тръгна след нея — обяви той, без да се замисля. А после разбра, че това е единственото правилно решение. „Не за да я взема, не за да я притежавам, а за да я спася от ужасите на войната. Да й дам избор.“

Ааген го гледа дълго и нещо в погледа му подсказа на Салма колко трудно е било на този мъж да я пусне и каква скрита сила е била необходима за това решение.

— Желая ти късмет — каза осородният. — И се надявам, ако си достоен, да я намериш.

— Ти не си като другите осоиди.

— Не съм ли? — Ааген се усмихна, но усмивката му беше горчива. — Ти без съмнение си убил много мои сънародници.

— Случвало се е — отвърна Салма.

— Е, следващия път, когато пролееш кръвта на мой сънародник, помисли върху следното — ние сме хора, нито повече, нито по-малко от всички останали, имаме своите копнежи и амбиции, радости и тъги. Живеем в мрака, който е рождено право на всички ни, мрака на невежеството и агресията, но понякога… понякога изгрява слънце. — Разтвори пръсти и чашата падна на пода. Не се счупи, а се завъртя около оста си. Двамата я гледаха, докато не спря. — По-добре отлитай сега, докато още вали — каза накрая Ааген. — В порой като този хората рядко вдигат очи към небето.

Хокиак пристигна лично с провизиите за Стенуолд, чучнал се на удобно кресло-носилка като някоя чуждоземна знаменитост върху плещите на четирима от минаските си слуги.

— Виждам, че си паднал на краката си — каза той вместо поздрав. Смъкна се от носилката, влезе в подземието, облегна се тежко на бастуна си и огледа събралите се там членове на съпротивата. — Не бих заложил пари на това. Тез типове не вярват и на собствените си майчици. Но пък оттогаз доста пясък изтече.

— Дано бизнесът ти не е пострадал заради нас — рече Стенуолд.

— В моя бизнес няма таквоз нещо. Продаваме наметала кога вали и ги изкупуваме обратно на половин цена кога грейне слънце. Бизнесът на Хокиак винаги върви добре. — Той се засмя хрипливо. — Конете ти са готови, между другото. Чакат извън града.

Хокиак не сваляше поглед от Кенисе, която проверяваше доставените провизии — възрастната жена, която Стенуолд помнеше смътно от първия си престой в Мина по време, когато всички те бяха много по-млади.

— Водя ти и едно момиче с бързи крака — добави Хокиак. — Искал си да иде в Тарк и да шпионира осоидите. Кажи й кое как е и да тръгва. Името й е Скрил и е малко нещо чепата, но на теб ще ти свърши работа.

— Всичко е тук — докладва Кенисе. — Спокойно можете да тръгнете, като се върне човекът ви.

— Като се върне, да — кимна Стенуолд и се опита да прогони лошото предчувствие. Салма още не се беше върнал от безумната си мисия. „Лошо съм обучил младите, щом поемат такива рискове.“ — Благодаря ти, Хокиак. Добър приятел си ти.

— Нямам аз приятели. Само клиенти и бизнес съдружници — измърмори старият скорпионоид и вдигна рамене. Но отбягна погледа на Стенуолд, докато го казваше. — Макар че ти не си ми нито едното, нито другото баш, тъй че може да минеш и за приятел.

Тото не беше изпускал от поглед Че, докато тя си хортуваше шепнешком с молецородния, и нервите му се бяха опънали до скъсване. Не беше редно това. Ядеше го отвътре. Беше се срещнала с този тип само веднъж, и то за кратко във вилата на Продан преди осоидите да я пленят. А сега се държеше все едно молецоидът е отдавна изгубен приятел от детството. Тото нито го харесваше, нито му вярваше. Безизразните му очи, потайните маниери и тази качулка, която носеше постоянно — приличаше на наемен убиец, проклет да е.

Стенуолд събираше личния си багаж, когато Тото застана до него.

— Трябва да говоря с вас, майсторе.

— Давай. — Стенуолд още не беше навил платнения комплект с инструменти и Тото плъзна поглед по изненадващо богатата колекция.

— За молецоида, майсторе.

— Ахеос? — Стенуолд се обърна да го погледне.

Тото коленичи до него.

— Не му вярвам.

— Тото, преди тревогата ти беше основателна, защото не знаехме нищо за Ахеос. Съгласи се, че ако е искал да ни предаде на осоидите, щеше да го е направил отдавна. А и доколкото разбирам, в двореца е свършил добра работа. Какъвто и да е Ахеос, не е агент на осоидите.

— А какъв е тогава? — попита Тото. — Защо осородните да са единствените, които… за които да се тревожим? Ами неговите хора? Те не биха се поколебали да подпалят Хелерон и вие го знаете. Мразят ни. — Не беше съвсем сигурен какво има предвид с това „ни“. — Откъде сте сигурен, че той просто не си… проправя път към доверието ви? Молецоидите са хитри и лукави, това всички го знаят.

Стенуолд се усмихна.

— Е, да, такива са и аз не бих могъл да се закълна, че подозренията ти са напълно лишени от основание. Всъщност, без значение какво мисли Ахеос по въпроса, неговият народ почти със сигурност няма да е наш съюзник в предстоящата борба. Надявам се Скуто да събере информация за намеренията им, докато мен ме няма. Колкото до Ахеос обаче, той си спечели мястото сред нас и аз не смятам да оспорвам това му право без доказателства за противното. И определено няма да го прогоня заради цвета на очите му.

Тото прехапа устни и понечи да стане, но Стенуолд го спря с жест.

— Да, майсторе?

— С теб водихме един разговор по-рано, още преди да срещнем Чисис и другите. Спомняш ли си?

Противно на волята си, Тото стрелна с поглед Че в другия край на стаята.

— Да, майсторе.

— Не „майсторе“, нито „майстор Трудан“. Просто „Стенуолд“, моля те — поправи го Стенуолд, макар да знаеше, че е безсмислено. — Искам да ти се извиня за реакцията си тогава. Нямам право да съдя когото и да било, и най-малко заради произхода му. — „В крайна сметка, самият аз отгледах полуродната дъщеря на Тисамон.“ — Няма да застана на пътя на никой мъж, когото Че харесва. Е, освен ако не е осоид, може би. Или скорпионороден. — После въздъхна с крива усмивка, която Тото не успя да разчете. — Но няма и да я обещая на никого. Знам, че обичаят е такъв и че бих могъл да го направя, макар да не съм й баща. Но няма да го сторя. Челядинка е умно момиче и е в състояние сама да направи избора си. Разбираш защо казвам това. Аз не съм сляп, Тото. Виждам накъде отиват нещата откакто ги освободихте.

— Аз… разбирам, майсторе.

И след този разговор му остана само да чака сгодния момент, за да поговори насаме с Че. Тото, който беше отишъл в двореца на осоидите, без да му трепне окото, който беше пролазил по корпуса на леталото с фиксирани криле и беше запалил двигателя, докато земята връхлиташе стремглаво, сега трепереше като заек. Но нямаше избор, защото всички други пътеки водеха далече от нея.

Ахеос беше отишъл някъде или поне Тото не го виждаше наоколо, макар че това не означаваше нищо. Че стоеше до един от прозорците и гледаше проливния дъжд навън. Сигурно се тревожеше за Салма. Тото също би трябвало да се тревожи за него, но в главата му просто нямаше достатъчно място за всичките притеснения напоследък.

— Че…

Тя се обърна и го погледна с вяла усмивка.

— Наистина не е нужно да ме наглеждаш. Чичо Стен ли те прати?

„Чичо Стен“… Звучеше толкова детински, че го прониза в сърцето. Тото знаеше, че разликата им е само няколко месеца, но винаги беше възприемал Че като по-малка от себе си и доста по-малка от Салма и Тиниса.

— Не, аз… просто исках да поговорим, но… ако ти не искаш да…

Тя отново гледаше през прозореца.

— Не го разбирам този човек — каза тя. — Не мога да повярвам, че тръгна просто така. Мисли се за недосегаем. Ако го хванат сега, ще го убият. Осоидите нямат милост към избягалите роби. С очите си видяхме какво правят с тях.

Тото седна мълчаливо до нея.

— И всичко това заради жена, която почти не познава — добави Че. — Знам, че е глупаво, но… сякаш наистина му е направено заклинание или нещо такова.

„И още как“ — помисли си Тото, после каза:

— Има начини да… привлечеш нечие внимание, които нямат нищо общо с Изкуство или магия. Паякородните са известни с това, че плетат паяжини и карат хората да вярват в какво ли не… Има и други раси, които също го могат… — Каза последното многозначително, но Че не схвана намека.

— Въобще не ми пука за онази жена, надявам се само той да е добре. Толкова е лекомислен.

— Че…

— Да? — Тя се обърна да го погледне. По лицето й имаше мокри петънца и за миг той си помисли, че е плакала. После съобрази, че са следи от дъжда, който вятърът навяваше през пролуките на капаците.

— Аз… когато те плениха… Ние се познаваме… Отдавна се познаваме с теб… — Гласът звучеше странно в собствените му уши, като глас на непознат, на актьор, който репетира репликите си. Само че това не беше репетиция. Беше премиерата. Неговата премиера. — Какво мислиш за мен, Че?

Тя примигна насреща му, а после се усмихна и неговото сърце подскочи. Но плячката не беше захапала въдицата. Той не беше паякороден, нито молецоид, и не поставяше капани.

— Извинявай — каза тя. — Прав си. Ти направи не по-малко от другите, а аз така съм потънала в собствените си проблеми, че забравих да ти благодаря. Задето ми се притече на помощ.

— Не, аз не за това…

— Тото, знам, че понякога се чувстваш като аутсайдер. Изобщо не ми пука кои са родителите ти. За мен ти винаги си бил добър приятел още от времето, когато ми помагаше по механика. Знам, че понякога се чувстваш зле, особено покрай Салма и Тиниса, които са такива майстори на меча и изобщо са… каквито са. Повярвай ми, и аз съм се чувствала така. Нямаш представа какво е да отраснеш с момиче като Тиниса, винаги в сянката й, но… сега е различно. Сега всичко това е зад гърба ни. И ти си равноправен член на групата ни като всеки друг.

— Но…

— Но за мен си нещо повече — продължи тя и сърцето на Тото се сви болезнено. Не в пристъп на надежда, уви. Знаеше какво ще каже Че, все едно умееше да чете в бъдещето.

— Ти си ми като брат — изрече тя. — Като роден брат, наистина. Защото винаги си до мен.

Искаше му се да й каже още. Да я предупреди за Ахеос, да настоява дори, че трябва да го прогонят. Идеше му да се развика, да грабне арбалета си и да надупчи със стрели молецородния, където и да се беше дянал той, а после да вилнее, докато някой най-после се вслуша в думите му.

Но казаното от Че беше отнело силата му. Думите й го бяха пронизали като ножове. И той я остави при прозореца да чака завръщането на Салма.