Империя в черно и златно

38.

— Капитане.

Талрик вдигна глава от докладите, които четеше. Нищо интересно нямаше в тях — вече бяха на финалната права и агентите нямаха какво ново да му кажат. Знаеше, че в Рекеф има хора, чийто живот се върти около бумащината, но той предпочиташе да е в центъра на събитията и да има непосредствен контрол върху тях.

— Майор Годран — поздрави той, което си беше чиста формалност, защото и двамата знаеха кой ръководи парада.

— Снощи всичко беше мирно и тихо — съобщи Годран. — Никакъв ход от страна на противника.

„Значи не е разплел кълбото“ — каза си Талрик. Очаквал беше доста повече от Стенуолд Трудан. „Ако продължава да се бави, ще стане твърде късно да ни спре. Което би било чудесно, разбира се.“

— Ще наредите ли да удвоя стражата тази нощ?

Талрик обмисли въпроса. Ситуацията висеше на косъм, но повратливостта беше от съществено значение.

— Не — реши той. — Ако хората на Стенуолд разберат накъде е отправен погледът ни, все едно сме им казали какво готвим. Освен ако не предприемат нещо, по-добре да запазим дискретност.

Изгледа Годран от глава до пети. Мъжът беше офицер от редовната армия, но беше служил рамо до рамо с външната служба на Рекеф по време на Дванайсетгодишната война. Можеше да се разчита на него.

— Хората ти готови ли са?

— До последния — потвърди Годран. — Вече от доста време бездействат и ръцете ги сърбят за битка.

— Не знам дали „битка“ е най-подходящата дума — каза Талрик. — И двамата знаем как стоят нещата. „Клане“ сякаш повече се приближава до истината.

Годран сви рамене. Тази мисъл не го притесняваше. Човекът явно е добър слуга на Империята, помисли си Талрик.

„А мен притеснява ли ме?“ Обичайната му реакция — че не го притеснява, естествено — издрънча на кухо.

„Излишно е да се залъгвам. Няма никакво значение дали идеята ми харесва или не. Империята винаги има последната дума.“

Пронизителен вой се изтръгна от гърдите на Че, взрив на непоносима скръб и загуба заличи всичките й чувства до момента. Ахеос кацаше, когато тя се хвърли отгоре му с изваден меч. И щеше да го прониже, но той съумя да се дръпне в последния миг. Сборичкаха се лице в лице, той й викаше нещо. Кръвта пищеше толкова силно в ушите й, че тя не чу и дума от казаното. Ахеос едва удържаше с две ръце меча й. Накрая Че го фрасна с юмрук в челюстта, точно както беше ударила Талрик, той залитна назад и падна на земята.

Тогава Че надвисна над него като дух отмъстител.

— Че! — кресна той. — Погледни!

Тя проследи инстинктивно посоката, в която сочеше той. И мечът падна от ръката й.

Труп имаше. Там беше и стрелата, щръкнала от гърдите му. Но тялото беше…

За миг се разля пред очите й, размаза се, но едно беше повече от ясно — че не е на Тото. Лицето, телосложението, дрехите, мечът. Тънко, зловещо на вид острие, а не мечът колегиумска направа на Тото, нито някое имперско оръжие, което да е попаднало случайно у него.

Тялото беше на паякородна жена — на средна възраст, ако не и повече, макар че при паякоидите, както и при молецородните, беше трудно да се прецени. Жената гледаше с празен поглед към небето, лицето й беше застинало в предсмъртна маска, запечатала инатливото изражение, което толкова често втвърдяваше лицето на Тото.

— Шпионинът? — Беше видяла лицето на Болуин да се размива по същия начин. Съмнение не можеше да има. — Чук и клещи! Ти… ти си знаел. Как разбра, Ахеос?

Реши, че се е досетил с помощта на магията си, но изтерзаното му изражение говореше за друго.

— Ти… знаеше, нали?

— Знаех. Виж… Не бях докрай откровен с теб… за едно нещо.

Че се обърка съвсем.

— Какво нещо?

— След Даракион… а точно там разбрах, че… че те обичам. — „Признах го пред себе си тоест“, поправи се наум той. — Тогава разбрах, че с Тото сме съперници. Той ме мразеше и това се виждаше с просто око. И аз… реших да го изложа пред теб, да го очерня.

— Съперници? — Че го гледаше неразбиращо. После: — Тоест за мен? Тото?

— Да, за теб — кимна Ахеос и в главата на Че мозайката започна да се нарежда, случки и думи идваха на местата си заедно със закъснялото подозрение, че Ахеос е прав, че са й давани ясни знаци, но тя не е имала очи да ги види.

— Една нощ претършувах раницата му. Той беше на пост, а аз умея да се промъквам. Намерих… едно писмо.

Че очевидно не схващаше цялостната картина, затова той отиде при трупа на паякородната жена и разрови раницата на Тото. Извади писмото, подаде й го мълчаливо, тя го разгъна и започна да чете.

— Когато го прочетох, реших, че е променил решението си — каза предпазливо Ахеос. — Че се е отказал да тръгва със Салма. Но по-късно ми се стори странно, че е решил да задържи писмото. А и в Мина говорихте надълго и нашироко за шпионина, който можел да си променя лицето. Моят народ знае немалко за този стар орден. И постепенно започнах да се чудя… ами ако писмото е било оставено за теб, а го е намерил друг? Ами ако приятелят ти е заминал, но някой е побързал да заеме мястото му, без ние да разберем? Дори не мога да си спомня кога си тръгна онази минаска, водачката ни. Дори не се сбогува, но тогава реших, че такъв им е обичаят, защото минасци са вечно намусени и прочие. Но ако е намерила писмото и е решила да се възползва от шанса, който то дава, то ние въобще не бихме разбрали, че Тото си е тръгнал. Просто бихме решили, че водачката ни е поела обратно към Мина…

— Това не е достатъчно — възрази Че. — Не е било достатъчно, за да си сигурен.

— Така е, но после забелязах още две неща. Къде беше арбалетът му? Ако бях прав в подозренията си, то самозванецът не би могъл да си служи с арбалет, така както не мога аз или Тиниса, да речем. Но последното потвърждение дойде, когато го видях как те държи.

— Какво имаш предвид?

— Той… Тя те държеше като щит пред себе си, така че ако стрелям, да уцеля теб, а не нея. Мъжът, написал това писмо, никога не би постъпил така.

Че впери очи в писмото и сълзите дойдоха неканени. Устните й започнаха да треперят.

— Аз… съжалявам — каза несръчно молецоидът. — Показах се недостоен за теб.

Че си даде сметка, че би могла да го намрази заради стореното. Че би могла да превърне отсъстващия Тото в мъченик, в мъжа, с когото е могла да бъде, ако Ахеос не се беше намесил. Това присъстваше като възможност в ума й и единственото му предназначение бе да замаже срамния начин, по който се бе отнесла с Тото, преди той да замине.

— Моля те — прошепна тя, протегна ръце към Ахеос и той я прегърна. Притисна я към гърдите си и я остави да се наплаче.

Магията изискваше концентрация, а болката беше остра и много силна. Не смееше дори да докосне раната. Когато стрелата го прониза, Сцилис — Сцила всъщност, каквото беше истинското й име — беше изгубила всичките си маски и се бе строполила на земята в истинския си вид. В онзи миг на шок и агония тя насочи всичките си резерви към една цел — да се преструва на мъртва.

А после молецородният се приближи и тя се уплаши, че е дошъл да я довърши, но той се интересуваше повече от проклетото писмо, отколкото от собствената си сигурност. И тя остана да лежи на земята, маскирана като собствения си труп, докато той ровеше в раницата. После молецоидът се върна при момичето и двамата разиграха смешната си малка драма. Но това й беше спечелило време.

И преди я бяха ранявали, макар никога толкова тежко. Имаше трикове на ума и на магията, с чиято помощ да усмири болката, да я отдалечи. Ала времето й изтичаше, защото молецоидът не беше глупак и рано или късно щеше да се подсигури с един последен удар.

Усилието беше неимоверно и едва не я уби по-сигурно и от стрелата. Силата на волята, която се изискваше, накара върха на стрелата да помръдне в гърдите й и да изстърже в ребрата, но въпреки това Сцила се търколи, докато двамата бяха заети да се прегръщат, и метна назад кожата си. Ако бяха погледнали, ако някой от двамата беше вдигнал очи в този миг, щяха да видят два трупа и играта щеше да свърши.

Спазъм разтърси тялото й и тя разбра, че не са й останали сили за магия, но все още можеше да разчита на Изкуството, вроденото наследство на нейния народ. Рядко прибягваше до него, защото имаше по-добри инструменти на разположение, но още помнеше усвоеното с медитация преди много години, по времето, когато дори тя беше млада.

Сега призова Изкуството, което много от старите раси владееха, и усети как избледнява и се слива с околността, как светлината се плъзга по нея, сенките я покриват, цветовете на земята и камъните я прегръщат. Това беше Изкуство на ловците, предназначено за засада и внезапно нападение, но тук и сега то беше единствената й надежда да оцелее. Когато двамцата най-после откъснаха очи един от друг и погледнаха към нея, видяха само труп. Един.

Но и тогава всичко можеше да се провали. Ако молецоидът си беше направил труда да среже гърлото й с кинжала си, щеше да установи, че плътта се разпада като мъгла под острието. Но той остана верен на расата си. Дойде с лъка си, застана над трупа и прати стрела във фалшивото чело, която се заби в земята. Просто за всеки случай, сигурно това си мислеше.

След като си тръгнаха, тя се отърси от прикритието. Усети как върхът на стрелата стърже и разкъсва околните тъкани при всяко движение. „Дотук с идеята ми да ги настроя срещу молецородните“ — помисли си тя. Беше убила мухородната Маре само за да държи молецоидите настрана от тази битка и така да ограничи ресурсите на Стенуолд до жалките останки от агентурната мрежа на Скуто. С умения като нейните беше лесно да се измъква незабелязано, без никой да се запита къде се е дянал солидният, глупав Тото. Да убие племенницата на стария би трябвало да е лесно като детска игра. После Тото щеше да се върне при Стенуолд, проточил сълзи и сополи, и да му съобщи ужасната вест, а вината щеше да се стовари върху молецоидите.

Изправи се мъчително на крака. Не знаеше дали ще оцелее след това изпитание. Насочила бе всичките си умения към контрола върху болката, а до Хелерон имаше много път пеша.

Ако стигнеше до Хелерон обаче, ако кръвта й не изтечеше преди това, щеше да намери Талрик и да се наслади на последното си отмъщение. Защото Стенуолд се беше досетил за тайната на осоидите. Казал го беше и тя нямаше основания да се съмнява в думите му. Сцила щеше да уведоми Талрик, че враговете са го надушили. И щеше да направи необходимото малката клоунска трупа на Стенуолд да получи подобаващо посрещане.

Нощуваха без да палят огън, вече трета нощ поред. Двамата, на които се полагаше сън, спяха сгушени един до друг по необходимост, а третият клечеше на пост и зъзнеше.

Когато ги настигна, Тото даде оскъдни обяснения за появата си, но Салма не настоя за подробности. Ако се съдеше по изражението му, вече се беше досетил за повечето, ако не и за всичко. Салма имаше силно зрение. Виждаше много неща.

До Тарк им оставаше по-малко от десетница. Досега се бяха придържали към главния път, но през последните дни срещаха хора, които разказваха тревожни неща. Напред имало войници — имперски войници по преценката на някои — и те връщали пътниците. Други, които идваха от Тарк, разказваха за облаци прах на хоризонта, явно от войска или друга голяма група, която се придвижвала напряко през Ръбатата пустиня. Един мухороден търговец, очевидно контрабандист на забранени стоки, им съобщи, че е минал по същите пътеки и ги е видял с очите си. Цяла армия от осородни била в поход, разказа той, с все въздушни постове, автовозила, товарни животни и обсадни машини. Имали скорпионоиди за водачи, цял клан, които ги превеждали по най-лесните маршрути през пустинята.

Преди да чуят разказа на търговеца теориите на Стенуолд не им се струваха докрай реални. Сега не беше ясно дали ще стигнат Тарк преди или след имперската армия, или пък едновременно с нея. Единственото сигурно бе, че предните постове на осоидите вече са завзели пътя пред тях и се опитват да изолират града.

— Но Тарк е мравешки град — беше възразил Тото. — Мравкородните се бият. В това са най-добри. Да се прицелят точно в техния град е лудост.

Салма само поклати глава.

— Осоидите и преди са си имали работа с мравкородни. Близо до границите на Федерацията има един мравешки град, Мейнис, който те превзеха и после го използваха като плацдарм за атаките си срещу нас. Империята е хванала цаката дори на мравкоидите.

В края на следващия ден видяха и първите осородни войници. Бяха шестима и вардеха мост, очевидно решени да спрат всеки, който се опита да мине по него. Редуваха се да кръжат мързеливо из въздуха.

Скрил всмука въздух през стиснати зъби.

— Ти, бръмбарчето — каза тя. Напоследък все така викаше на Тото. — Че не можеш да летиш е ясно, но можеш ли да плуваш поне?

— Долу-горе. Но не толкова добре, че да преплувам река.

— А ако се държиш за нещо, ще можеш ли?

Той кимна намусено.

— Войниците са тук, за да спират подкрепления, стоки, продоволствие, такива работи. Негово височество си има криле. Може да прелети през реката където реши, а мен водата не може да ме уплаши. Работата е там, че тук реката явно е най-плитка, щото иначе щяха да построят моста другаде. Така че, ако ще я минаваме, тоест ако ти ще я минаваш, трябва да го направиш тук. Ясно?

Двамата с Тото спретнаха импровизиран сал, голям колкото да побере раниците им и задвижван от краката на занаятчията.

— Така… Аз ще плувам с теб през реката — каза Скрил. — А вие, ваше височество, ще ни чакате на другия бряг.

Салма кимна и се издигна във въздуха с изваден меч. Скоро се скри напълно от погледа им.

Тото не виждаше в тъмното. Ала осоидите бяха запалили огън в обърнат метален щит, имаше и факли при парапетите. Нощта беше студена и войниците се бяха скупчили около огъня в средата на моста да се греят.

Тото се промъкна към водата, крепейки салчето на раменете си. Беше се съблякъл до кръста, а ботушите му висяха на връзките си през врата му. Скрил профуча покрай него като безформен закачулен призрак — напълно облечена при това. Макар да чуваше ясно шума на водата пред себе си, Тото не долови и намек за плясък.

Навлезе предпазливо в реката. Салчето потъна за миг, после изплува на повърхността и Тото го тласна полека пред себе си. Бавното течение го дърпаше към моста. Не виждаше Скрил, а и нямаше смисъл да се оглежда в мрака. Единствената светлина идваше от огъня и факлите на осоидите.

Речното дъно пропадна под краката му и той започна да рита тромаво. Стараеше се да го прави под повърхността на водата, но не мина без някой и друг плясък. Сега мостът беше точно над главата му и тихите гласове на стражите стигаха до него. Опитваше се да плува право напред, но течението упорито го носеше извън сенките на моста. Когато преполови разстоянието до другия бряг, вече нищо не го скриваше от погледите на войниците. Червените пламъци на огъня пукаха над него, но светлината им почти не стигаше до водата.

Отсрещният бряг се приближаваше. Все още не можеше да го види, но съдеше по променения шум на реката. Тото рискува и хвърли поглед през рамо.

При парапета на моста стоеше войник и гледаше към водата. Тото беше сигурен, че гледа право към него и че всеки миг ще различи тъмния силует, който се движи напреки на течението.

А после войникът се плесна с раздразнение по врата, сякаш го е ухапало дребно насекомо. Обърна се да каже нещо на другарите си, сетне коленете му се подгънаха изведнъж и той падна.

Тото обърна глава и се концентрира върху собствените си движения. Вече различаваше брега, а Скрил виждаше съвсем ясно. Жената свали дълга тръба от устата си и я мушна под плаща. Стоеше върху самата вода — явно с помощта на Изкуството си — и се поклащаше в ритъма на течението като моряк на корабна палуба.

Когато най-после стигна до отсрещния бряг и измъкна с помощта на Скрил сала и раниците им от водата, Тото се обърна да погледне назад. Осоидите бяха забелязали поваления си другар, но понеже бяха въздушни бойци, първата им мисъл беше за нападение от небето. Трима вече се издигаха с изтеглени мечове над моста.

Оттук нататък пътят до Тарк беше чист и Тото можеше временно да си отдъхне. Надяваше се, че и другите се справят безпроблемно като тях.

Когато Че приключи разказа си, в стаята се възцари кратко потресено мълчание.

— Тото? — произнесе накрая Стенуолд с кух глас.

— Трябва да приемем, че е със Салма, както се казва в писмото. Така че когато получиш вести от Тарк, ще получиш вести и от него. Приемаме, че е така, и толкоз.

— Какво ли друго ни остава? — поклати глава Стенуолд.

— Момчето ще се справи — заяви Скуто. — Я се вижте. Какво сте увесили носове! — Той скочи на крака с триумфален вик. — Не разбирате ли? Отървахме се от шпионина! Сега вече можеш да ни кажеш какво става и да решим какво ще правим. Днес ни спипаха по бели гащи. Сега е наш ред да ги изненадаме, нали така, шефе?

— Но аз се провалих — призна засрамено Ахеос. — Скририте решиха да изчакат.

Стенуолд вдигна поглед към него със странен пламък в очите.

— И аз имам точно онова, което чакат — каза той. Ахеос го изгледа с вдигната вежда. — Време е да отворим очите на всички — продължи той. Плъзна поглед по жалката групичка, останала от операцията му в Хелерон. — Ахеос — започна той.

— Тук съм.

— Когато чуеш каквото имам да казвам, ще искаш да се върнеш в Тарн по най-бързия начин и да предупредиш хората си за плана ми. Надявам се това да наклони най-после везните.

Застана пред слушателите си досущ като преподавател във Великата академия. У Че и Тиниса видът му предизвика едновременно носталгия и тъга.

— Осоидите не са тук, за да нападнат Хелерон. Не още поне — продължи Стенуолд. — Прицелили са се в далеч по-голяма цел. Ще атакуват Равнините като цяло. Наша е вината, че разсъждавахме като равнинци, а не като имперци. Представяхме си войната като битка за отделни градове, един по един, защото сме свикнали да мислим за Равнините като за хлабав съюз между самостоятелни градове, а не като за единна държава. Осоидите от своя страна гледат на войната мащабно, защото ги е страх, че Равнините може да се обединят. Скуто, разкажи ми за Железния път.

— Какво искаш да знаеш, шефе?

— Кога ще тръгне първият влак?

— След десетница, плюс-минус.

— Но кога ще може да потегли? Кога ще са положени последните релси и машината ще е в работна готовност?

— Ами машината вече е готова — каза Скуто с вдигнати вежди. — „Гордост“, тъй й е името. Истинска красавица, произведение на инженерното изкуство. Ще може да потегли веднага щом положат и последната релса.

— Ще потегли без съмнение — кимна Стенуолд. — Но не по повеля на Хелерон. Кажи ми нещо повече за „Гордост“. Какъв е максималният й капацитет, ако я натъпчеш с пътници до козирката? Двигателят?

— Оборудвана е с последния двигател на колегиумските технолози, шефе. Светкавичен двигател, така се казва. Истински шедьовър, сериозно. Висока технология. Колкото до капацитета, предвидена е за петстотин пътници с всички удобства, но… питаш, ако се натъпчат хора и в товарните вагони, така ли? Ако се махнат седалките и прочие?

Стенуолд кимна.

— Тогава… Ако натъпчеш хората като сардели, и в пътническите, и в товарните вагони, би могла да побере около… — Скуто запресмята бързо на пръсти, а после застина, само очите му мигаха притеснено. — Около две, две и половина хиляди човека, може би повече. Вагоните са много.

— С други думи, всички осоиди, които клечат пред портите на Хелерон, могат да се съберат в машина, която да ги откара до Колегиум по най-бързия възможен начин. Колегиум, не Хелерон. Две хиляди войници ще се придвижат вкупом до самото сърце на Колегиум, ще се изсипят с мечове и жила, ще атакуват Събранието, Академията… Равнините не биха могли да отблъснат Империята разединени, а Колегиум е единственото място, където може да се роди бъдещият съюз. Единствено в Колегиум всички раси и народи са добре дошли. Единствено в Колегиум идеята за справедлив и свободен съюз между градовете в Равнините може да пусне корени. Ако осоидите се качат на „Гордост“, Колегиум ще им падне в ръцете преди съюзниците на града да са разбрали какво става. Могат да завземат Събранието и да въведат военно положение. Дори днес да пратим мухороден с вестта, няма начин да изпревари осоидите, ако влакът потегли след два дни. И фикс да изпратим, Съветът още ще дебатира по въпроса, когато завоевателите пристигнат.

— Шибан прът в колелетата! — изпсува Скуто. — Какво ще правим, шефе?

Стенуолд въздъхна дълбоко.

— Ще атакуваме тук, в Хелерон. Ще унищожим „Гордост“.

Последва напрегнато, мъртвешко мълчание. Може да бяха негови агенти, но бяха и хелеронци. Планът на Стенуолд би означавал смъртна присъда за всеки от тях, ако участието им бъде разкрито.

Скуто местеше поглед от лице на лице, докато не получи неохотно съгласие от всичките си хора.

— Чухме каквото имаше да казваш, шефе — каза накрая той. — Планът ти не е по сърце на никого от нас, но всички познаваме Колегиум. Повечето дори сме усвоили занаята си в Академията. Дошло е време да се отплатим за тази привилегия.

— Сега разбирам защо искаш да се върна в Тарн — вметна Ахеос.

— Кажи на скририте, че Стенуолд Трудан от Колегиум иска да разруши влака и Железния път. Кажи им, че моля за тяхната помощ, че искам бойците им да се включат в атаката. Без номера, без капани. Срещата е южно от влаковите хангари по здрач. Тръгвай.

Ахеос стана, поклони се леко на Стенуолд, после стисна ръката на Че.

— Ще ги доведа, а ако не — ще дойда сам — заяви той.

Крилете му се разгънаха и уловиха светлината. След миг Ахеос отлетя и капакът на капандурата се затвори с трясък след него.

Здрачи се твърде скоро и залезът донесе чувство на безвъзвратност, което действаше потискащо на всички им. Бяха жалка картинка, повечето с незаздравели рани от стоманата и огъня на осоидите. Поне снаряжение не им липсваше — възстановили бяха загубеното от дълбоките резерви, които Скуто държеше на тайни места, взели бяха всичко, което би могло да им потрябва. Стенуолд беше със занаятчийската си премяна от подсилена кожа, с арбалет на гърба и с половин дузина железни гранати в торба на колана. Скуто отново беше надянал деформираната си броня, снаряжен беше с чисто нов арбалет за многократна стрелба и торба с опасни играчки като тази на Стенуолд. От каишките на бронята и от шиповете му висяха резервни пълнители със стрели за арбалета.

Тисамон не носеше друга броня освен подплатения си кожен жакет, който беше виждал безброй битки и мъртви врагове, а имаше малко белези и драскотини. Беше намерил подобна дреха и за Тиниса и лично беше притегнал каишките отстрани, пробивайки нови дупки там, където беше необходимо, за да пасне жакетът на стройната й снага. Стенуолд гледаше осиновената си дъщеря, дъщерята на Тисамон, и се опитваше да свикне с мисълта, че Тиниса вече не е неговото момиче, а млада жена, която сама определя пътя си в живота.

А ето я и Челядинка, племенницата му, негова плът и кръв. И тя беше пораснала много, след като осоидите я плениха. Стоеше до Скуто, облечена в занаятчийска премяна като чичо си, с навит на руло комплект инструменти от едната страна на колана и меч от другата. Стягаше каишката на кожен шлем, високо на челото й бяха кацнали тежки защитни очила, изобщо… Стенуолд не можеше да я познае.

Зад тях останките от войската на Скуто чакаха в готовност. Балкус, Стенуолд го познаваше добре, беше по-скоро наемник, отколкото лоялен агент, но беше задължен на Скуто, а към дълговете си се отнасяше сериозно, приемаше ги като въпрос на чест. Следващият беше Рака, чиято ръка беше станала жертва на имперско правосъдие и който не беше забравил, нито простил. Освен арбалета си, мухородната Спера носеше комплект бинтове и мехлеми за спешни случаи. Зад нея стоеше миш-маш от бръмбароиди, мухородни, мравкородни и един мелез — последните оцелели агенти на Скуто, събрали се да прегрупират силите си преди нападението. Носеха арбалети, мечове, гранати и всякакъв род импровизирани доспехи. Един от бръмбарородните имаше широкострел, чието фуниеобразно дуло вече беше натъпкано с шрапнели. Друг беше с тежка, обкована с метални плочки броня и стискаше огромна алебарда, отмъкната от оръжейните складове на градската стража. Не бяха войници, но по боен опит не отстъпваха на осоидите.

— Мисля, че сме готови, шефе — докладва тихо Скуто.

„Съдбата на Колегиум е в нашите ръце.“

— Тръгваме — каза Стенуолд.

Бяха достатъчно близо до работната площадка, за да чуват трясъка на машините — на онези, които изработваха релси и траверси, и на другите, които превозваха готовата продукция към пълзящия край на Железния път и ежечасно скъсяваха разстоянието между бригадите, започнали строежа от Колегиум, и колегите им, започнали го в Хелерон. Още колко метра релси оставаше да положат? Разстоянието се топеше всеки час. Първото и уви, пиратско пътуване на „Гордост“ можеше да стане факт още утре или вдругиден.

Самата машина държаха отделно от трескавата дейност по полагането на релсовия път. Тя беше нещо повече от промишлен продукт. Когато тръгнеше, щеше да осъществи първия високоскоростен преход между Хелерон и Колегиум и с това да промени света завинаги. Самото й съществуване щеше да даде нов тласък на технологичния прогрес с всички ползи и пороци, които произтичаха от това.

„А ние сме тук да я спрем.“ Идеята все още му се струваше безумна, но Стенуолд беше стигнал до нея по пътя на неоспорима логика.

„Гордост“ стоеше на странични релси под голям навес, на завет от евентуалните капризи на времето, които сезонът можеше да поднесе. По-малка машина навярно биха прибрали в хангар, но „Гордост“ беше твърде голяма и величествена, а и техниците имаха нужда от свободен достъп до фланговете й и достатъчно място, за да маневрират със сервизните возила. „Гордост“ беше от нова порода, с изгърбен силует и с тъпоноса глава, обсипана с красиви и сложни сребърни орнаменти, все едно е гигантски таран, изработен с церемониална цел. Зад масивния й нос се намираше двигателят, „светкавичният двигател“. Стенуолд не беше виждал дори прототип на тази нова чудесия и нямаше представа как работи. Лошото беше, че комай и Скуто беше в неведение по въпроса, а именно той трябваше да унищожи двигателя, било чрез експлозиви, било като претовари и взриви системите му. А двигателят беше истинско произведение на инженерната мисъл и подвиг на промишлеността — близо седем метра дълъг, фланговете му бяха надупчени от тръби и изводи, намотки и комини. Двуметров прът се извисяваше гордо над покрива и лъщеше в мрака под огромния навес. Зад монументалния двигател се намираше кабинката на машиниста. По-примитивни устройства биха имали… да речем, дървогоривна пещ за парна тяга, но Стенуолд нямаше представа какви контролни уреди и осигурителни системи вървят със светкавичния двигател.

Нямаше и следа от стражи или охрана. Бяха се промъкнали южно от машинния двор, защото оттук комплексът се виждаше най-добре, и по всичко личеше, че ги чака трудна задача. Машинният двор представляваше яма с дълбочина три метра и поне десет пъти по-широка. Имаше купчини изкопна пръст, бараки за инструменти и по-малки машини, пръснати навсякъде. Десетина пазачи спокойно можеха да се крият там.

Стенуолд знаеше, че никой няма да помръдне и нищо няма да се случи, докато той не даде знак, а даде ли го веднъж, операцията ще се разгъне необратимо и той с нищо не би могъл да я спре или да промени посоката й. Щеше да излети от ръцете му като летало, което чирак занаятчия е конструирал за курсовата си работа и чиято съдба вече не е под неговия контрол.

И с ужас откри, на този безумно късен етап, че не е в състояние да даде знак за начало.

Тогава Спера изсъска:

— Опасност от въздуха! Чувам крилати!