Империя в черно и златно

2.

„Дори не мога да се оправдая с липса на време за подготовка.“

Защото те не бяха дошли, не и тогава. Беше се върнал в родния град, а по петите му не прииждаше потоп в черно и златно. Изглежда, Империята на осите беше отложила екзекуцията на Колегиум. Вместо на запад, армиите й бяха ударили другаде — предприели бяха мащабен и безмилостен поход срещу северните си съседи. О, имало бе търговци и пътници, дори и по някой дипломат, изпратен от черно-златните, но не и армии. Никой не би могъл да каже, че Стенуолд е бил притиснат от времето.

„Пропилях ли изминалите години, или нищо повече не е могло да се направи?“

— Вярно ли е това, което ми съобщи? — обърна се той към пратеничката. Беше дребна мухородна жена, висока не повече от метър. Приличаше на дете в уютния му кабинет.

— Аз съм само гласът, майстор Трудан, но информацията е сигурна. Скоро ще бъдат тук — отговори тя.

„Знаех, че ще се стигне до това.“

И щеше да ги застигне под маска. Отначало нямаше да има армии. Осоидите щяха да дойдат с усмивка и протегната ръка, с обещания за мир и благоденствие, но неговите шпиони вече го бяха информирали за многохилядния поход, за тракането на оръжия. Цялата далновидност в света не можеше да отнеме и частица от страха, който го измъчваше. Споменът за падането на Мина го заля, цветен и жив въпреки изминалото време. Стенуолд знаеше, че Империята не е бездействала междувременно. През изминалите седемнайсет години беше точила зъби и оръжия.

Седемнайсет години? Какво беше направил Стенуолд през тези години, освен да старее, дебелее и да оплешивява все повече? От занаятчия и идеалист се беше превърнал в политик и майстор в шпионажа със своя собствена агентурна мрежа. Организираните от него шпионски ядра шетаха из Равнините и се боричкаха за предимство с шпионите на Империята. Опитал се беше да втълпи идеята за предстоящото нашествие в главите на хора, които не искаха да слушат. Върнал се беше в родния си град, установил се беше удобно, спечелил си беше влияние, а накрая се сдоби и с преподавателско място във Великата академия. Като преподавател по неортодоксална история той, за огромно раздразнение на колегите си, водеше непримирима словесна борба срещу консервативната природа на своите сънародници, които не искаха друго, освен да се занимават на спокойствие със занаяти и търговия и да се оправят постарому с дребните си провинциални вражди. Изправял се бе многократно пред Събранието на Колегиум, за да обяснява, предупреждава и умолява, докато не омръзна до такава степен на представителите, че повечето вече не стъпваха в залата, когато името му беше вписано като оратор в програмата за деня.

— Върни се при Скуто — каза той на мухородната. — Скоро и аз ще тръгна към него с последната си реколта. Нека има грижата всички да са въоръжени и готови.

Тя кимна и се затича към отворения прозорец. Скочи на перваза, разпери прозирните крилца на своето Изкуство и се издигна над покривите.

Стенуолд се изправи бавно и се огледа. „Ако ме бяха последвали по петите преди седемнайсет години, щях да съм по-готов, отколкото съм сега.“ Вместо това се беше превърнал в даскал. Колкото повече време му отпускаха, с толкова повече беше приемал, че разполага, и ето че сега Империята на осите идваше към Колегиум, а той не беше готов да я посрещне.

„Поне последната реколта е готова. Или почти готова.“ Тази мисъл го накара да се намръщи. От години вербуваше агенти сред студентите в академията. Сега беше дошло време да плати сметката. Този път в огъня нямаше да влязат непознати.

Което го подсети за нещо. Колелетата на Колегиум нямаше да спрат само защото един застаряващ шпионин е получил лоша новина. Чакаха го във Форума на умелите, където новите му остриета щяха да се изпробват в реална битка.

Викаха й Че, или поне тя имаше грижата да й викат така, защото да носиш името Челядинка си беше ужасяващ товар. Челядинка Трудан беше пъргаво момиче — винаги тичаше там, където другите вървяха спокойно. И изобщо не приличаше на Тиниса, която й беше… какво? Думата „сестра“ би била сравнително точна, само дето нито една от двете не беше дъщеря на Стенуолд Трудан, макар той да се отнасяше бащински и към двете. Че беше негова племенничка, което си беше положение просто и ясно, докато Тиниса му беше повереница, което беше по-сложно.

Че винаги подраняваше за среща. Чакала бе половин час пред Форума на умелите, наконтена като дуелист без нито една битка зад гърба си. Добре, че Тиниса и Салма се появиха по някое време и й спестиха ужаса да влезе съвсем сама и да цъфне без приятелска подкрепа пред погледите на публиката.

Погледна към Тиниса и за пореден път си помисли колко са различни. Истинските сестри едва ли имаха подобни терзания. Че, като повечето бръмбарородни, беше ниска и закръглена, солидна и издръжлива. Опитвала бе какво ли не, за да се спогоди с модата, но модата очевидно не искаше да се погажда с нея. Понастоящем косата й беше къса и изсветлена по ланшната мода, но тази година, незнайно защо, бяха на мода дългите коси. Как изобщо можеше да е човек в крак с модата?

Тиниса, разбира се, беше с дълга коса. И беше модерна без значение какво е облякла, а съвсем без дрехи щеше да е още по-модерна, в това Че не се съмняваше изобщо. Беше висока и стройна, с достойна за завист златиста коса, но най-вече — не беше набита и тромава бръмбарородна. Откъде се е сдобил Стенуолд с повереница от паякородните и какъв странен флирт е станал първопричина за раждането на толкова красиво създание, открай време беше тема за приказки и догадки. Но никой не гледаше с лошо око на Тиниса. Нея всички я обичаха.

— Готова ли си? — попита тя Че, ухилена до уши.

Че кимна нещастно.

— Напълно сигурни ли сме за името? — попита Салма. Така както Че прикриваше срамното Челядинка, така зад Салма се криеше екзотичното Салме Диен. Салма беше красив и го знаеше по-добре от всеки друг. Със златиста кожа и черна като нощта коса, той беше чуждестранна знаменитост от далечна земя и незнайно как винаги внушаваше на събеседниците си усещането, че трябва да се чувстват поласкани, задето е благоволил да ги удостои с вниманието си.

— На мен името ми харесва — каза Че. То беше и основният й принос към общото им начинание. — Всички си избират клишета като „меча на това“ или „мълниеносното онова“ за име на отбора си. „Великолепният фелблинг“ е нещо различно.

— Ако знаех какво е фелблинг — подхвърли Салма, — щях да знам какво да кажа.

Фелблингите бяха летящи пухкави животинки, които хората в Колегиум и околностите отглеждаха като домашни любимци. Те обаче не бяха познати на расата на водните кончета от земите на Салма и по тази причина той не ги намираше за особено впечатляващи.

Влязоха във Форума на умелите. Там вече се беше събрала многобройна публика, поредното доказателство за популярността на Салма и Тиниса. Че с изненада видя, че четвъртият член на отбора им вече е тук. Казваше се Тото и явно беше същият бързак като нея. Когато сформираха отбора си, Че учеше механика, а Тото й помагаше с уравненията и почти без да иска се оказа четвъртият, който да попълни задължителната бройка. Беше як младеж с тъмна коса, широка челюст и затворено, предпазливо лице, което носеше отпечатъка на смесена кръв.

— Май бяха решили, че няма да дойдем — каза той и погледна към зрителите, докато другите трима сядаха до него.

— „Великолепният“…

Церемониалмайсторът, набит мъж със сива коса и набръчкано, но иначе напълно безизразно лице, сведе отново очи към свитъка в ръцете си и явно реши да си спести остатъка от името.

— Казах ви, че няма да мине — прошепна Тиниса. — Тук всички са вманиачени на тема достойнство. — Облегна се на стената, скръстила ръце под гърдите си, и изгледа церемониалмайстора по своя си начин. Но той беше стар, сдържан мравкороден и изобщо не й обърна внимание.

— Ами… — започна с отбранителен тон Че Трудан, но преди да е продължила, церемониалмайсторът извика:

— Кой спомоществователства „Великолепните“? — При което чичо й Стенуолд тръгна към тях.

Едър мъж беше чичо й Стенуолд. Бая широк в талията — коланът му водеше всекидневни обречени битки с растящото му шкембе. Движеше се с тежката стъпка на дебел човек. Полюляващото се шкембе скриваше от мнозина факта, че плещите му са широки и яки. Сега беше активен спомоществовател на дуелистките къщи, но на младини самият той бе въртял меча и би могъл отново да го развърти, ако поиска, в това Че не се съмняваше. Самото му отношение към света беше подчинено на стремеж към надмощие.

Той се ръкува с церемониалмайстора и хвърли поглед през рамо към тях четиримата.

— Кимон — поздрави Стенуолд. Мравкородният вдигна ръка към устата си и се изкашля тихо, навярно прикривайки тънка усмивка.

— Приемете извиненията ми, майсторе на мантията и меча Кимон от Кес — продължи официално Стенуолд и мравкоидът се поклони с едва забележима чупка в кръста.

— Майсторе на мантията Стенуолд Трудан — отвърна той. — Колегиумското общество на умелите в боя признава вашата къща и ви приканва да назовете поверениците си. — Даде знак на бръмбарородния писар, който зяпаше запленен Тиниса, при което младият мъж се стресна виновно и стисна писалката си.

— Пред Форума на умелите представям принц Салме Диен от Федерацията на водните кончета и Тиниса, повереница в моя дом. Представям ви Челядинка Трудан, племенница в семейството ми, а също и Тото, чирак занаятчия — обяви Стенуолд, достатъчно бавно, за да впише писарят имената. Петдесетината зрители оглеждаха четиримата, на Че и Тото хвърлиха само по един поглед, заделяйки цялото си внимание за небрежно облегналата се на стената Тиниса и за чуждоземната хубост на Салма. Стенуолд отстъпи назад, а церемониалмайсторът сведе отново очи към свитъка си.

— „Златната раковина“ — обяви той. — Кой спомоществователства „Златната раковина“?

Стенуолд проследи с поглед другия спонсор, бръмбаророден като него. Той беше нагледен пример за пътя, по който бяха поели образованите класи на Колегиум — набит мъж с оредяваща коса, облечен в синьо, червено и златно, дрехите му бяха ушити от вносна паешка коприна. Ръцете му бяха обсипани с пръстени, изпод третата му гуша блестеше инкрустиран със скъпоценни камъни нагръдник, който да подскаже на света, че иде реч за човек с интереси към военното изкуство. Всяка дреха и всяко бижу бяха натрапчиво скъпи, но цялостният ефект вонеше на простотия.

„Май трябва по-често да заставам пред огледалото“ — помисли си горчиво Стенуолд. Вярно, че самият той се придържаше към белите роби на преподавател в Академията, но талията му определено можеше да се мери по размер с шкембето на наконтения търговец, а косата му се беше отдръпнала толкова назад, че Стенуолд предпочиташе да бръсне главата си, за да прикрие непрежалимата загуба.

— Майсторе на мантията и меча Кимон от Кес — изрече надуто новодошлият.

— Майсторе гражданино Иниго Палдрон — поздрави го Кимон.

Майстор Палдрон нацупи устни и изпръхтя недоволно. Кимон въздъхна.

— Майсторе гражданино магнат Иниго Палдрон — поправи се той. — Простете. Новата система за титулуване е на няма и десетина дни.

— Според мен, когато Събранието на знаещите посвещава повече време на дебати относно титулуването, отколкото на градското планиране, нещо определено не е наред със света — изръмжа Стенуолд, уж на шега, но не съвсем. — Простичкото „майстор“ на мен винаги ми е звучало добре.

Изражението на майстор гражданин магнат Палдрон подсказа, че по отношение на титлите, както и по отношение на всяка друга орнаментация, излишество не би могло да съществува, поне според него.

— Колегиумското общество на умелите в боя признава вашата къща и ви приканва да назовете поверениците си — обърна се към него Кимон.

— Ами, да видим — каза с широка усмивка Палдрон. — Колеги майстори, представям ви Селадорис от Еверис. — Тежката му ръка посочи към строен паякороден, който се изправи бавно. — Фалгър Палдрон, мой племенник. — Посоченият беше бръмбаророден юноша, толкова млад, че изглеждаше по-малък и от Че, поне с една година. — Адакс от Тарк. — Адакс не стана. Нито отдели присвитите си очи от Тото, когото фиксираше упорито от другия край на Форума. — И… — доволната усмивка на Палдрон се разшири още повече, — представям ви високоуважавания Пиреус от Етерион.

Пиреус! Последното име разлюля публиката като буря клони. Не беше име, което очакваш да чуеш в приятелски двубой между дребни чирашки къщи. И сякаш чакал знак, Пиреус влезе през вратата в другия край на залата и поспря на прага, преди да отиде при съотборниците си — стройна мъжка фигура с великолепна осанка. Пиреус беше дуелисткият шампион за миналата година, шампион без нито един загубен двубой. Богомолкородните рядко участваха в първенствата на колегиумското дуелистко общество, което беше далеч под нивото им, но Пиреус правеше изключение.

— Колко ти струваше да го привлечеш? — обърна се тихо Стенуолд към Палдрон. Магнатът отвърна с блажена усмивка.

— Бедното момче страда по приятелите си в Академията, без съмнение — каза той и махна небрежно с ръка. Което, помисли си Стенуолд, беше още един проблем на високопоставените му съграждани. Дайте им глад, война, застигнат от бедствие район или осиротяло дете и те ще дискутират надълго и нашироко символизма и философията на ненамесата. Дайте им състезание или празен трофей и те ще нарушат всички правила само и само да се изфукат с победата си.

— И ще се бие рамо до рамо със Селадорис? — попита Стенуолд. — Рамо до рамо с паякороден?

Палдрон хвърли поглед назад към отбора си. Пиреус и младият паякочовек наистина се държаха на разстояние и никой не поглеждаше другия. Омразата между двете раси датираше от незапомнени времена. Не беше за вярване, че някакви си пари са изградили мост над бездната от ненавист.

— Няма никакъв проблем — уведоми го Палдрон. — Кой знае, току-виж дори излязъл да се състезава срещу твоята… повереница. — Изрече последната дума със злорадство, което рамките на любезния разговор не успяха да прикрият наполовина дори. Стенуолд го понесе спокойно, защото не му беше за пръв път, нито за втори. Погледна към отбора си да види как приемат новината. С облекчение видя, че вместо да увесват нос, те са се скупчили и обсъждат тактиката си.

— Ако искате, аз ще се бия с него — шепнеше Тиниса. — Знаете колко съм добра.

— Знаем — призна Че. — Но не си чак толкова добра. Гледахме го как се бие миналата година. Такова нещо не бяхме виждали.

— Боят не е само мушкане с меч, малка ми Че — каза Тиниса, измервайки с поглед противниковия отбор. Най-вече Селадорис и не за пръв път, в резултат на което той вече се бе изчервил до уши. В градовете на паякородните конците ги дърпаха жените, пак те създаваха законите и бяха най-страшният противник в единоборствата — и той го знаеше. — Дайте ми шанс да се изправя срещу богомолкочовека и ще го ступам набързо — добави тя.

— Нещо не ми се вярва — възрази упорито Че. — Погледни го. Виж го как те гледа.

Тиниса наистина беше привлякла вниманието на Пиреус, но той не я гледаше така, както я зяпаше публиката. В неговите очи се четеше студена, безкомпромисна омраза, някак безстрастна и хилядолетна.

— Кого да пратим срещу него тогава, щом няма да съм аз? — попита Тиниса.

— Наистина ли е чак толкова добър? — попита Салма. Миналата година той още не беше пристигнал в Колегиум.

— По-добър, отколкото можеш да си представиш — потвърди мрачно Тото. — Може да разпердушини всеки от нас.

— Тогава Че трябва да се бие с него — реши Салма.

— Какво?

— С най-добри чувства, Че, но ти си нашият… не си най-добрият ни боец. — Салма сви рамене, но не личеше да съжалява особено за думите си. — Така стоят нещата. Ако ти се изправиш срещу него, бихме могли да бием по точки.

— Може би няма да те изтормози много — предположи Тиниса.

— О, ще я изтормози и още как — мрачно възрази Тото.

— Всъщност още не е ясно дали ще ни дадат право да избираме, така че… — побърза да вметне Че.

— Тихо — изсъска Тиниса. — Вижте, вече теглят жребия.

Кимон вдигна юмрук, от който стърчаха крайчетата на две кърпички. Стенуолд покани майстор Палдрон да избере пръв. Магнатът огледа подозрително ръката на церемониалмайстора, после дръпна едното крайче. Кърпичката, която изтегли, беше с оцветен в червено ръб.

— Срамота — изкоментира Салма, докато гражданинът магнат развяваше победоносно печелившата кърпичка.

— „Златна раковина“, вие избирате за първия двубой — обяви Кимон.

В противниковия отбор изглежда възникнаха разногласия. Пиреус спореше със съотборниците си кой точно следва да получи честта да се бие с него. Ако се съдеше по резките му жестове, изборът му беше Тиниса и въпреки хвалбите си отпреди малко паякородното момиче стисна притеснено устни. Гласуването обаче подкрепи плана на Фалгър, племенника на Палдрон, и когато излезе напред, мрачен и недоволен, богомолкородният дуелист посочи Салма.

— Шампионът Пиреус ще се бие с чуждоземния принц — обяви Кимон, пристъпвайки напред. Стенуолд и Палдрон побързаха да си намерят места достатъчно далеч от арената, а церемониалмайсторът закрачи към центъра на Форума. Там имаше кръг от гола песъчлива земя, която подравняваха с гребло след всеки двубой, в рамките на настлан с мозайка квадрат, в чиито ъгли бяха изобразени бойни сцени, изпипани до най-дребния детайл. Нямаше плочица, по-голяма от половин сантиметър, но изображението на обсаден мравешки град беше също толкова ярко и живо, колкото на двамата бръмбарородни дуелисти, застинали във вечен поздрав в отсрещния ъгъл на квадрата. Оттатък мозайката, на безопасно разстояние, се издигаха трите реда каменни скамейки, а зад тях — стените, във всяка от които, по древна традиция, имаше отворена врата. Покривът отгоре беше конструиран от прозирни платна върху дървени подпори, каквито бяха повечето покриви в Колегиум напоследък.

— Споко — каза Салма с лека усмивка.

— Имате ли си изобщо истински богомолкочовеци при вас? — попита го Тиниса. Изглеждаше по-притеснена за Салма, отколкото за себе си преди малко. — Този тип е добър.

— О, имаме си — отвърна Салма и се ухили на противника си. — Имаме повече, отколкото се мотаят тук, в Колегиум. До гуша ни е дошло от богомолкоиди във Федерацията.

Пиреус и Салма тръгнаха от противоположни посоки към кръга и спряха току отвъд очертанията му. Развълнуван шепот премина през публиката — знаеха, че им предстои да видят зрелище, за което да разказват в таверните срещу някоя и друга безплатна чашка. Стенуолд остана поразен от приликата между двамата противници. Облечени в подплатени бойни жакети и стегнати на коленете бричове, със сандали и по една тежка бойна ръкавица, двамата млади мъже изглеждаха почти като роднини. Пиреус беше по-висок, с ръбатата телесна структура на богомолкоидите. Дългата му руса коса беше вързана на опашка, но правилните черти на иначе красивото му лице бяха загрозени от отпечатъка на лош нрав и избухливост. Ръкавите на бойния му жакет бяха срязани до лактите, за да се отвори място за костните шипове. Салма от своя страна беше тъмнокос и късо подстриган, със златиста кожа, разбил не едно и две момински сърца след пристигането си в Колегиум. Притежаваше грация, която не отстъпваше с много на вроденото изящество в движенията на богомолкоида. Двамата стояха мълчаливо и се измерваха с поглед, единият намръщен, другият усмихнат, но това различие не заличаваше приликата помежду им.

Кимон си пое дълбоко дъх и протегна напред двата меча — и двата бяха дървени с тънко бронзово покритие, но всички присъстващи знаеха от личен опит колко боли, когато такъв меч попадне в целта си.

Кимон премести поглед от единия към другия състезател. Стенуолд знаеше, че старецът все още е действащ офицер в армията на града-държава Кес, която във всеки един момент можеше да го призове от престижния му цивилен пост. Но старият Кимон вече двайсет години живееше далеч от дома си. И ето го сега, в белите роби на бръмбаророден вместо в броня. Изглежда, вече не му липсваха гласовете на неговия мравешки народ в главата му.

— Поздравете книгата — нареди Кимон. Пиреус и Салма се обърнаха към северния ъгъл на залата и вдигнаха дървените си мечове. Обектът на поздрава им беше прикрепен към стената — огромен меч между страниците на отворена книга от светло дърво. На отворените страници имаше релефен надпис: Отдаденост на едната и Превъзходство на другата.

— Часовник — каза Кимон и механичното устройство на стената срещу книгата се събуди със стон. Противниците застанаха лице в лице, а Кимон напусна кръга. Миг след като кракът му излезе от очертанията на арената, двамата се хвърлиха един срещу друг.

Първият удар бе нанесен веднага. Двубоят едва беше започнал, когато Пиреус замахна с мълниеносна скорост — удар, който целеше най-малкото да счупи носа на чужденеца. Салма се огъна назад, без да помръдва крака, и мечът на шампиона мина на сантиметри от лицето му. Явно Салма наистина беше виждал богомолкоиди в действие и преди.

А после започна истинската битка и за радост на публиката Салма моментално премина в нападение. Биеше се по всички правила на бойното изкуство, водеше с ръба на острието, краката му чертаеха геометрични фигури от дъги и внезапни напади по права линия. Свободната му ръка беше вдигната на височината на гърдите, готова да посрещне ударите на богомолкочовека. Всичко беше като по учебник, точно както го описваха в наръчниците по фехтовка, освен когато Салма не подхващаше нещо съвсем различно. Приклякване, страничен замах, кратко накъсване на ритъма, които си бяха негови, нещо от стила на неговия народ. Салма знаеше как се бият богомолкородните, а Пиреус никога не се беше дуелирал с човек водно конче преди. Това даде на принца предимство и му позволи да удържи офанзивата по-дълго от очакваното, но предимството му намаляваше от миг в миг. По всичко личеше, че Пиреус му е взел мярката.

А после, без предупреждение, без нищо в стойката или движенията, което да го подскаже, Салма се озова твърде близо до противника си, нос в нос едва ли не, буквално в прегръдката му, и — това всички го видяха — имаше един миг, когато Пиреус вдигна ръка с несъмненото намерение да разпори с костните си шипове лицето на чуждоземеца. Това би обезобразило Салма, би го ослепило дори, но в същото време би означавало да изхвърлят Пиреус от състезанието, да дисквалифицират отбора му и да го лишат от всичко, което той искаше да спечели. В този миг на колебание Салма вдигна меча си и перна леко тила на богомолкоида.

Разделиха се. Салма застана в края на кръга и се поклони на съотборниците си. Пиреус стоеше неподвижен като статуя, изпълнен с онзи характерен за расата му гняв, който гореше със студен огън и не угасваше никога. Всички знаеха, че Салма и съотборниците му ще съжаляват горко за стореното току-що, можеше да е сега или през следващата десетница, или през следващата година… но рано или късно щяха да се срещнат отново с Пиреус. Всичко в живота на богомолкоидите се подчиняваше на жаждата за мъст.

— Първият удар е за чуждестранния принц — обяви спокойно Кимон. — Поздравете книгата. Втори рунд. Часовник!

Оттам насетне нещата тръгнаха зле, разбира се. Пиреус не би позволил на гнева да подложи крак на умението, а и вече познаваше стила на Салма. Салма танцуваше, приклякаше и отскачаше, но така и не успя да си върне инициативата, нито да удържи противника си на разстояние до изтичането на времето. Вторият удар в мача беше леко перване по рамото, който той едва усети, но въпреки това се броеше за докосване. Третият дойде, когато Салма блокира с ръкавицата, а богомолкочовекът използва силата на инерцията от отката и я насочи в удар по лакътя, от който цялата ръка на Салма изтръпна. По традиция богомолкоидите обичаха да се бият, а най-много обичаха да се бият срещу силни противници. Очакваше се да проявяват уважение към благородния противник, поне ако можеше да се вярва на всичките истории за чест и слава, които толкова обичаха да разказват. Но нищо подобно не присъстваше в поведението на Пиреус. Погледът му, когато Салма се хвана за ранения лакът, изразяваше единствено презрение и надменност. Но всичко това не можеше да прикрие истината. Може и да беше спечелил мача, но победата му в двубой не беше новина за Колегиум. Не, в таверните хората щяха да си разказват как Салма пръв е ударил богомолкоида и е принудил шампиона поне веднъж да се потруди за надницата си.

Салма се върна при другарите си, усмихнат въпреки болката.

— Справял съм се и по-добре, и по-зле — призна той. — Може би ти щеше да се справиш по-добре? — обърна се към Тиниса той.

Тя изкриви лице за миг, но после каза:

— Не съм виновна, че той се страхуваше от мен.

— Като стана дума — вметна Тото. — Чакат ни.

— Можеш ли да се справиш със Селадорис? — попита го тя. — Или с Адакс?

— Адакс ще избере мен, ако му се удаде възможност — каза мрачно Тото. — Ако трябва да съм откровен, предпочитам да се изправя пред него, отколкото пред паякоида. Не съм достатъчно бърз за такъв противник.

— Значи е решено тогава — заключи Тиниса, пренебрегвайки опитите на Че да се намеси в обсъждането. Паякородното момиче тръгна към кръга и посочи паякоида от противниковия отбор.

— Тиниса, повереницата на Трудан, ще се бие със Селадорис от Еверис — обяви Кимон и връчи мечовете на новите състезатели. — Поздравете книгата.

Беше кратка битка, на половината на предишния двубой. Още откакто влязоха в залата на Форума, Тиниса обработваше Селадорис по нейния си начин, измерваше го с погледи и ровичкаше в ума му със своето Изкуство. Докато Пиреус и Салма танцуваха на арената, Тиниса беше държала паякородния под напрежение. И сега, когато младежът пристъпи напред, дори Че усети, че Тиниса му е взела страха. Не ставаше въпрос само за сексуалните обичаи на паякоидите — паякородните бяха добри дуелисти именно заради вродения си усет към мислите на другите, а Тиниса се отличаваше с особена бързина, която й беше спечелила завидна репутация сред малките дуелистки къщи. Селадорис също не беше новак и техниката му не отстъпваше на нейната. Липсваше му обаче нейното умение да налага силата си. Когато пристъпи в кръга, той вече знаеше от мълвата, че е добра, а от погледа й — че е по-добра от него. Тиниса беше спечелила още преди двамата да кръстосат мечове.

След броени минути вече беше отбелязала две преки попадения, като второто го подкоси и го изкара извън кръга. Разтеглила устни в студена усмивка, Тиниса се поклони изящно на Пиреус. Сякаш казваше: „Видя ли сега от какво се лиши?“. Зрителите я изпратиха с аплодисменти и одобрителни викове. Тълпата просто я обожаваше.

Тиниса се върна при съотборниците си. Тото вече се беше изправил, готов да поеме към арената преди още „Златната раковина“ да е оповестила втория си избор. Лицето му тежеше като изсечено, лице, което и в най-ведрите моменти си оставаше сериозно. От другата страна на кръга стоеше мравкородният. Говореше се, и не без основание, че мравкочовеците най-много обичат да се бият със свои себеподобни, със свои братя от други мравешки градове. Но имаше нещо, което обичаха дори повече — да наказват мелези. Тото учеше във Великата академия със сирашка стипендия и в родословното му дърво имаше както мравкородни, така и бръмбарородни. Дори и в космополитния Колегиум за мелезите не беше лесно. В далеч по-суровия свят извън стените му полуродният произход често означаваше изгнание, робство или живот извън закона като последен пристан.

— Адакс от Тарк ще се бие с Тото — обяви Кимон и дори краткият начин, по който обяви участника от „Великолепните“, говореше достатъчно.

— Започва се — каза уморено Тото. — Време е да ме ступат.

Че го докосна по ръката, преди да е тръгнал към арената.

— Всичко ще бъде наред.

Той се усмихна пряко сили. Салма го изчака да се отдалечи, преди да подхвърли:

— Ще го ступат и още как.

— Несъмнено — съгласи се Тиниса.

— Я престанете. Откъде сте толкова сигурни? — попита Че.

Салма махна лениво със здравата си ръка.

— Мила моя, харесвам този малък полубръмбар и не се съмнявам, че се справя страхотно със… — още един вял жест — … със занаятчийството, но в боя не го бива особено.

Тото се изправи срещу Адакс от Тарк. Мравкородният му противник беше по-висок, широкоплещест като Тото, но по-слаб като телосложение. Приличаше на истински войн като всички мравкоиди. Всеки мравкороден се учеше да държи къс меч в ръка още от петгодишна възраст, а малчуганите им растяха под влиянието на всеобщия войнски ентусиазъм наоколо.

„Което означава, че мога да го надхитря“ — реши Тото. Кимна отсечено на Стенуолд, докато Кимон им връчваше мечовете. За него беше особено важно именно Стенуолд да го види в благоприятна светлина и с малко късмет да погледне отвъд обстоятелствата на произхода му.

— Поздравете книгата — потрети Кимон, отстъпи назад, после викна напевно: — Часовник!

Адакс нападна мълниеносно и го перна в рамото. Ако закъснялата реакция на Тото се беше забавила още миг, щеше да го уцели не в рамото, а в главата. Чу как Кимон въздъхва.

— Първи удар за Адакс от Тарк — обяви церемониалмайсторът. — Часовник!

Тото се изтегли бързо от обсега на мравкородния, защото знаеше, че противникът му ще опита същия ход, както и стана. Адакс продължи да напада и между ударите му не се отваряше никаква пролука за контраатака, но Тото и не търсеше такава. Можеше единствено да се отбранява, отстъпвайки в плавна дъга по периметъра на кръга, следван неизменно от Адакс.

„Надхитри го“ — повтаряше си мрачно полуродният, но време за стратегическо планиране нямаше. Адакс изглежда беше решил да го изтощи — редуваше не повече от пет-шест различни атаки, но ги изпълняваше бързо и неизменно в целта. Лицето на мравкоида беше застинало в изражение на неприязън още в началото на двубоя. Тото разбра, че следващият удар щеше да бъде нанесен с цялата сила на противника, сила, която съвсем не беше за подценяване. Въпреки това успяваше да държи мравкородния на достатъчно разстояние от себе си, минимално, но достатъчно. Винаги се оказваше на една крачка по-далеч от необходимото или пък мечът му съумяваше да парира поредния удар в последния момент, а часовникът отброяваше неумолимо оставащото време и тиктакаше все по-бавно, което влудяваше разпалилия се Адакс. Мравкоидът не беше склонен да се лишава от точки.

Тото си даваше сметка, че Адакс ще пробва нещо зрелищно в последния момент, както и че самият той няма какво да предложи в отговор. Но въпреки това удържаше. И удържаше. Парираше тромаво, но сигурно. Стоеше стабилно на краката си, а Адакс започваше да се вбесява.

Тото изписа небрежна физиономия на лицето си и продължи да се отбранява. Имаше едно предимство пред Адакс — който и незнаен предтеча да му беше предал бръмбарска кръв, му беше предал и издръжливостта на расата си. Адакс го нападаше непрестанно и енергично вече цяла минута и по челото му започваше да избива пот.

„Само ако мачовете продължаваха по-дълго, можех да парирам ударите му, докато не пукне от изтощение.“ Тото се ухили внезапно при тази мисъл и самообладанието на противника му се срина.

— Бий се, робе! — изсъска гневно Адакс, мечът му застина за миг и Тото, без да го е планирал предварително, перна противника си през лицето толкова силно, че арогантният мравкороден се завъртя и падна на земята.

Тото едва не изпусна меча си, защото по лицето на Адакс имаше много кръв. За миг се уплаши, че е обезобразил другия мъж за цял живот. Когато Адакс вдигна глава, стана ясно, че носът му несъмнено е счупен, и Тото се запита дали същото не е сполетяло и скулата му. „Ударих го много силно.“

— Времето свърши! — извика Кимон. Забавящото се тиктакане на часовника беше спряло окончателно с легендарния силен звън, който всеки дуелист познаваше до болка. Мачът беше свършил.

— Не! — процеди през зъби Адакс с гъгнещ глас.

— Времето свърши! — повтори Кимон. — По един удар за всеки, значи резултатът е равен, харесва ни или не. И ако позволите да добавя, това беше, поне в по-голямата си част, най-скучният дуел, който съм виждал от години.

Въпреки това Тото не можа да сдържи усмивката си. Не му пукаше особено, че Кимон не го харесва. Важното беше, че не е загубил. Погледна към съотборниците си.

— Внимавай! — извика предупредително Тиниса и в същия миг нещо го връхлетя и той политна извън очертанията на кръга. Озова се сред зрителите, кажи-речи в скута на някаква бръмбарородна матрона, която проточваше трескаво врат да види какво става на арената. Адакс лежеше в средата на кръга с една ръка на подбедрицата си и с другата на тила. Кимон стоеше спокойно до него с дървен меч в ръка.

Адакс го беше нападнал след официално обявения край на двубоя, осъзна Тото. Подобно поведение беше в разрез с правилата и духа на състезанието и ако жертвата не беше презрян мелез като него, вероятно целият отбор на провинилия се щеше да бъде дисквалифициран. Иниго Палдрон вече припкаше да поднесе мазните си извинения и Тото беше сигурен, че до дисквалифициране няма да се стигне. Тръгна към съотборниците си със слабата утеха, че в погледа, с който Кимон го бе стрелнал преди малко, се четеше известно уважение. Адакс беше от Тарк, съобрази Тото, а Кимон — от островния град Кес, така че не беше изключено старецът да е посрещнал с известно задоволство унижението на отколешен враг.

— Не беше зле за един недоучил майстор на бойлери — поздрави го Салма, когато Тото се върна при тях. — Беше го планирал предварително, нали?

— Нещо такова. — Тото кимна към Тиниса. — Благодаря, че ме предупреди.

Тя вдигна вежда, после сви леко рамене. Тото не беше сигурен какво иска да му каже — че следващия път няма да е там, за да го предупреди, или че вече е един от отбора. Тиниса винаги го караше да се чувства особено тромав и грозен и той отдавна беше решил да избягва доколкото е възможно вниманието й.

Седна до Че.

— Как беше?

Тя го погледна недоумяващо.

— Какво?

— Добре ли се справих? — поясни Тото, после си даде сметка, че тя не е следила внимателно мача му. Което беше разбираемо — мислела е за собствения си предстоящ двубой. Племенникът на Палдрон вече заемаше мястото си от другата страна на кръга.

— Той май е по-малък и от тебе, а? — каза насърчително Тото.

— И изглежда дървеняк — добави Салма. — Ще го глътнеш на една хапка, така че скачай и му виж сметката.

— А и е в отбора единствено заради чичо си — заяви Тото, после съобрази каква глупост е казал и сведе засрамено очи. Беше засегнал неволно Че, нищо че тя отчаяно се опитваше да го скрие.

„Заради чичо си — мислеше си тя. — Е, напоследък това е често срещано явление.“ Погледна към собствения си чичо, в чийто дом живееше вече десет години. Повече от чичо, но по-малко от баща, а и тя така и не бе съумяла, нито бе имала правото да монополизира цялата му обич. Понякога Стенуолд Трудан беше труден човек — очакваше толкова много от племенницата си, а никога не признаваше докрай усилията й. Нито в учението, нито в занаятите, нито, разбира се, в боя… и ето я сега тук…

„Обикновена игра. Спорт за забавление.“ Вярно, градът беше пощурял по спорта сега, само десетница преди началото на Игрите, но за студентите в Академията тези дуели бяха просто начин да убият приятно времето. Нямаше значение дали ще спечели, или ще изгуби. Важното беше да участва.

Само дето сега всичко зависеше от нея. Ако Тото беше загубил двубоя си, то „Великолепните“ можеха да се надяват в най-добрия случай на равен резултат. При равен резултат всеки отбор излъчваше свой поборник за последен решителен двубой, поборникът на „Златната раковина“ несъмнено щеше да е Пиреус, който несъмнено щеше да победи, така че и да спечелеше Че, и да загубеше, крайният резултат щеше да е един и същ. Сега обаче, след влудяващото равенство на Тото, победата или поражението зависеха само и единствено от нея.

Че зае мястото си срещу Фалгър Палдрон. Той беше малко по-висок от нея, тъмнолик млад бръмбароид с юношеска тромавост в движенията. Не е боец, реши тя.

„Не че аз съм.“ Тя беше момиче с къса коса и закръглена фигура. Не притежаваше нито изяществото на богомолкородните, нито прецизността на мравкочовеците, нито триковете на паякоидите. Тя беше едно достойно за съжаление момиченце с безумното име Челядинка и не я биваше нито в спорта, нито в дуелите, нито в нищо изобщо.

— Поздравете книгата! — излая Кимон и Че осъзна, че вече държи меч в ръката си. А зад нея съотборниците й несъмнено следяха всяко нейно движение.