Империя в черно и златно

40.

Тиниса се събуди бавно и сред море от болка. Беше се обърнала на другата страна и сънят моментално я беше изхвърлил от жадуваната си прегръдка. Сякаш целият свят се бе свил до тъпото пулсиране в хълбока й и по-острата болка в ръката. И нищо чудно — макар втората рана да беше по-плитката от двете, Тиниса беше натоварила несъразмерно ръката си в битката срещу последния взвод осоиди, а после бе влачила баща си, докато бягаха от онази странна светлинна експлозия…

Друго кажи-речи не помнеше. След онзи момент силите я бяха напуснали окончателно.

Нямаше никаква представа къде е. „Може би осородните са ме пленили!“

Това я накара да отвори очи. В стаята беше тъмно, светлина влизаше само през малки прозорчета, разположени високо на стените. Сети се за убежището на съпротивата в Мина, но тук архитектурата беше различна, само настроението беше същото.

Надигна се на лакът и откри, че някой е почистил и превързал раните й. От едната й страна лежеше жена — не знаеше името й, а само, че е от хората на Скуто и че двете са се сражавали рамо до рамо през голяма част от битката. Жената спеше или беше в безсъзнание, главата и гърдите й бяха превързани. Тиниса не разбираше много от тези неща, но жената й изглеждаше зле.

Следващ в редицата беше Тисамон. Той също спеше. Тиниса седна внимателно. Усети придърпване в шевовете на хълбока си, но за щастие нищо не се скъса. Значи и той е оцелял. Голите му гърди се надигаха и спадаха, лъщяща рана от изгаряне обхващаше торса му от едната страна, от кръста почти до ключицата. Но беше жив — в хаоса на онези последни секунди и двамата можеха да загинат.

Обърна глава и видя молецоид, коленичил до друг сламеник. Макар да го виждаше в гръб, знаеше че е Ахеос. Свъси замислено вежди, после осъзна защо й е толкова лесно да го познае — защото поведението му, маниерите, дори стойката му вече се различаваха от типичната студена резервираност на другите му сънародници. Нещо в него се беше разчупило.

Намести се и шумът привлече вниманието на Ахеос. Той се обърна и Тиниса видя, че на сламеника до него лежи Че.

Будна беше, но имаше десетки миниатюрни рани. Лицето, раменете и тялото й бяха покрити с малки парченца марля. Тиниса зяпна, сащисана от бройката.

— Това от… от експлозията ли?…

Някъде откъм краката на Че долетя примесен с кашлица смях и Тиниса видя, че плътно до тяхната редица сламеници има още една и че Скуто лежи там. Лежеше по корем, а гърбът му беше нашарен от десетки мехури и рани сред страховития релеф на шиповете му.

— Боя се, че този път аз изиграх ролята на широкострел — изхили се шипородният. — Разбрах, че ни остават броени секунди, затова я грабнах и скочих. Понякога забравям за бодливата си форма, какво да се прави. Но всичките й рани са плитки и ще зараснат за нула време, щото бръмбароидите са корави копелета. Наложи се да й срежат доспехите, за да я отлепят от мен.

— Е?… Как се справихме? Кого загубихме?

— Твърде много — отвърна мрачно Скуто. — Рака е мъртъв. Педро и Халярд Ясен. Аркедаме я раниха, когато бягахме от работилницата, а загина при битката за „Гордост“. И още, и още. По-лесно ще е да назова оцелелите. Балкус не получи и драскотина, кучият му син, но Спера пострада зле. Хадракса лежи до теб и също не е добре. Всичко на всичко оцеляхме петима, като включвам и себе си в тази бройка. Дотук с хелеронската операция. Тоест, в крайна сметка постигнахме целта, оправдахме надеждите на шефа, но платихме прескъпо. Хората на момчето също платиха с кръв — завърши той и кимна към Ахеос.

Молецородният кимна мълчаливо. Тиниса видя, че държи ръката на Че, нежно и внимателно, сякаш го е страх да не я счупи с непредпазливо движение.

Талрик мижеше и стискаше със зъби парчето меко дърво в устата си, докато полевият хирург обработваше крака му. Нагорещената игла шареше сръчно напред-назад.

— Извадили сте късмет, капитане — уведоми го хирургът. Очевидно през ръцете му бяха минали много по-лоши рани преди да се заеме с неговата. — Малко по-настрани и мечът е щял да среже големия кръвоносен съд. А тогава смъртта настъпва за броени минути.

„Меч, който сряза два ката броня преди да ми пусне кръв.“ Е, не беше точно така, разбира се. Срязвайки безценната му медна ризница и имперската лека броня, острието бе драснало и хубав срез от гърдите чак до пъпа му, но Талрик бе получавал далеч по-тежки рани, без това да го изважда от сражение.

В сравнение с поражението от предната нощ всяка рана изглеждаше дребна. Чакаше го празен свитък и онова, което напишеше в него, щеше да стигне до полковник Латвок, до генерал Рейнер или друг високопоставен член на Рекеф, който да реши колко точно е изгубила Империята заради неговия провал.

Осоидите вече вдигаха лагера си край портите на Хелерон. Съветът на магнатите пращаше делегация след делегация и ставаше все по-трудно да им замазват очите с полуистини. Искаха да знаят дали Империята е отговорна за края на хелеронската „Гордост“. Обяснението, че само са се опитали да я защитят, повдигаше други неудобни въпроси. Изобщо, това временно поражение можеше да струва кариерата на Талрик. Можеше да му струва живота дори, заради политика и прочие, но едва ли щеше да възпрепятства сериозно амбициите на Империята.

Често се бе питал как ще понесе подобна ситуация, при която собствената му звезда е угаснала, а имперското съзвездие все така грее на небето. Сега с изненада и облекчение разбираше, че открива утеха във всичко това. Може и да беше загубил в личен план, но машината, от която той беше дребно колелце, нямаше да спре пред нищо. Нападението срещу Тарк сигурно беше започнало или щеше да започне всеки момент. Тарк щеше да падне, както падаха пред Империята всички мравешки градове — след кървава, свирепа, безжалостна битка, надвит въпреки решителността си от враг по-многочислен, по-мобилен, по-изобретателен и по-целенасочен.

А Хелерон? Талрик щеше да се прибере безславно у дома с хилядата си войници, но той или някой друг като него щеше да се върне тук с пет хиляди или с петдесет хиляди. Хелеронските бръмбарородни се успокояваха с мисълта, че цялата имперска армия е струпана при Тарк — новините най-после бяха стигнали и дотук, — но войниците пред стените на Тарк бяха само Четвърта армия, няколко батальона помощна войска и няколко взвода от инженерния корпус. Империята имаше много армии, както Хелерон скоро щеше да открие за собствена сметка.

Докато хирургът промиваше за последно зашитата рана и си прибираше инструментите, Талрик се зае да нахвърли наум текста на доклада си, без излишни емоции и без страх.

Стенуолд събра онези, които бяха в състояние да пътуват. Два дни след битката в това число влизаха Че, Тиниса и дори Тисамон, макар че богомолкочовекът още имаше силни болки и не търпеше никаква дреха върху раната си. Беше гол от кръста нагоре, наметнал бронирания жакет на раменете.

— Време е — каза им простичко Стенуолд. — Спечелихме малка победа срещу могъщ противник, не за Хелерон, нито за Колегиум, нито заради отмъщение, справедливост или друго дребно нещо. Направихме го за целите Равнини, спечелихме им време да обединят силите си срещу врага. Спечелихме битката, но не и войната. Както знаете, Тарк е под обсада, а Империята праща още войски на запад, това ви го гарантирам. Трябва да ги изпреварим и да пръснем вестта. Единение или робство, това трябва да са ключовите ни думи, защото най-добре изразяват истината. Това е бъдещето на Равнините — единение или робство. Единението, ако изобщо го постигнем, няма да продължи дълго. Робството обаче, ако ни застигне, ще ни впрегне в хамута си завинаги. Така че аз тръгвам за Колегиум, защото той е най-благодатната почва, където да посеем идеята за единение. Колегиум вече е в съюз с мравкоидите от Сарн, така че мрежата ще обхване и техния град. Ако Тарк падне, в което едва ли можем да се съмняваме, уви, то съдбата му ще послужи като урок, който нищо не ще може да заличи. Урок, който казва: „Империята трябва да бъде спряна“. Рискът ще е наш постоянен спътник, защото осоидите несъмнено имат свои агенти в Колегиум, в Сарн и в Меро, навсякъде, агенти, които ще залъгват първенците във всеки град, че Империята няма никакво намерение да напада тях, а само враговете им. Ще ги подучват да потриват ръце, предвкусвайки падението на отдавнашните си съперници, ще им хвърлят прах в очите с надеждата да прилапат Равнините парче по парче. Хитър план, който може и да успее. Нашата война няма да е война на мечовете, а на думите. Защото мечовете са налице, но нашата задача е да убедим ръцете, които ги държат, че е дошло време да ги изтеглят от ножниците и да ги размахат предизвикателно към слънцето. Мои пратеници вече пътуват към Колегиум, Сарн и към Паешките земи дори, нищо че паякородните са отколешни врагове на идеята за обединение на Равнините. Няма такава ръка, чиято помощ да откажа. Бих писал и до подземните зали на стоножкородното царство или до комарените лордове, ако бяха нещо повече от легенда. А ако положението се влоши драматично, може да го направя въпреки това.

Стенуолд плъзна поглед по слушателите си, ранени, изтощени, омърлушени. Племенницата му, осиновената му дъщеря, нейният истински баща; издръжливият Скуто с неговата неизменна вярност и мравкородният наемник Балкус, който не беше получил плата, но все пак беше тук; тайнственият Ахеос, който също беше тук в компанията на традиционните си врагове; Спера мухородната, която бе настояла да я донесат на ръце от леглото, за да чуе думите му.

Спомни си за онази, другата задруга, разпаднала се толкова отдавна, за мъртвия Мариус и изгубената любов на Тисамон.

„Не е било напразно.“ Стенуолд даде клетва пред себе си. Всеки меч, вдигнат срещу Империята, всяка дума на насърчение щяха да се трупат на везните. Самият той щеше да говори, да окуражава, да буди спящите, да отваря очите на слепите, да събира войнство за свещената кауза и накрая, ако везните не натежаха в тяхна полза, ако приливната вълна на Империята залееше Равнините, то нямаше да е защото той е спестил и грам усилие в битката срещу нашественика.

— Ще дойдете ли с мен в Колегиум? — обърна се към всички им той и никой, дори Ахеос, не сведе очи към пода.

Бойните действия още не бяха започнали, но когато Салма и спътниците му наближиха Тарк, осоидите вече бяха пред града. Лагерът им оформяше полукръг пред крепостните стени. Не беше за вярване, че толкова голяма войска се е придвижила толкова бързо, при това през пустинята.

Скрил заслони очи и плъзна поглед по знамената и гербовете, машините и формированията.

— Сериозна артилерия са докарали. Стенобойни машини, оловомети и какво ли още не. Ако не греша, има пчелородни инженерни части от Сзар; щурцоиди копачи от Делве; диви осородни от хълмовите племена, които да вземат страха на противника; дори мравкоиди от Мейнис — изглежда осородните са наясно колко обичат да се избиват помежду си мравкоидите. И цяла колона с брезентови покривала, някакви машини навярно. Червата ми да се изсипят, ако това не е цялата Четвърта армия, че и отгоре. Кръв и смрад!

Салма и Тото гледаха мълчаливо. Никога не бяха виждали толкова войници на едно място, още по-малко в комплект с тежко въоръжение, обсадни машини, окопи, роби, ездитни животни, обслужващ персонал и походни лавки.

Същото важеше и за Тарк, мислеха си те. Както и за целите Равнини. Никой никога не беше виждал такова нещо.