Империя в черно и златно

7.

Летището се намираше извън градските стени, източно от Колегиум по посока на морето, макар че малки писти се бяха пръкнали и в самия град, там, където богати магнати бяха намерили достатъчно празно пространство за тях. Първите летателни машини бяха капризно нещо. Общоприетият им метод на излитане включваше засилване по високия нос край пристанището — засилваш машината и стискаш палци вятърът да я поеме и издигне, преди да е цопнала в морето. Разбира се, оттогава авиационната наука беше напреднала доста.

Колегиум можеше да се похвали с най-голямото летище в целите Равнини, макар че хелеронското му дишаше във врата. Бръмбароиди и занаяти, бръмбароиди и промишленост — тези думи неизменно вървяха ръка за ръка. Когато мравкородните строяха летала или автовозила, изделията им бяха с военно предназначение. Бръмбарите ги строяха за всякакви цели — за работа, за проучване на нови територии, от любов към механиката или просто за да стигат по-бързо от една точка до друга.

Дори и така обаче въздушното пътуване по друг начин, освен с ездитно животно или с помощта на Изкуството, беше нещо ново за Равнините. Първото надеждно летало беше тествано в Колегиум преди четири поколения, но редовни полети се провеждаха едва от петнайсетина години и бяха безобразно скъпи. Колегиумското летище приютяваше петдесетина летала, подредени в редици върху утъпканата му пръст. Всяко летало беше различно и носеше индивидуалните характеристики на конструктора и производителя си. Имаше ортоптери, хелиоптери, дори няколко фикса с неподвижни криле, но над всички тях доминираха балоните на два дирижабъла, а дори те изглеждаха малки в сравнение с „Небесен“.

— Чел съм всичко за него — казваше Тото. — Той е първият от ново поколение летала, които са по-леки от въздуха. Повечето кораби с неговите габарити разчитат, на нагорещен въздух, което означава, че половината от товароподемността им отива за пещите и горелките.

Тиниса вървеше зад него и си мислеше, че никога не го е виждала толкова развълнуван. Тото беше мълчалив и затворен, истински рак отшелник. Но в редките случаи, когато излизаше от черупката си, определено можеше да те изненада.

— „Небесен“ обаче изобщо не използва въздух — продължи да обяснява Тото. — Балонът му е пълен с кондензиран киселинен аквилин, който е по-лек от въздуха, и така се освобождава много място за товар и пътници, а пък двигателите…

— Тот, млъкни за момент и се замисли за публиката си — прекъсна го Салма. — Че ги е чувала вече тези неща, а колкото до…

Тото обърна глава да го погледне.

— Не разбирам.

— Не, аз не разбирам. Нито дума. Напразно хабиш таланта си на лектор.

— О! — Тото изглежда най-после проумя какво му намеква принцът. — Но дори да не знаеш техническите термини, все си виждал…

— Във Федерацията нямаме въздушни кораби, Тот — обясни търпеливо Салма. — Което е логично, ако се замислиш. Нямаме си занаятчии. Нямаме автовозила, нямаме фабрики, дори арбалети си нямаме във Федерацията, нали така?

— Но… — Тото остана безмълвен за миг. — Ама изобщо ли, тоест никой от целия ви народ…

Салма се ухили.

— Някога виждал ли си богомолкороден механик, Тот?

— Ами… не, естествено.

— Е, и сред хората водни кончета няма да видиш. В цялата Федерация няма нито един.

— Извинявай, просто… трудно ми е да си го представя. Тиниса?

Тя поклати глава.

— Съжалявам, Тото. Когато говориш за машини, все едно ми говориш на чужд език.

— Но ти си отраснала в Колегиум! — възрази той. — Няма начин да не…

— Съжалявам. Да си виждал някога паякородна, която стреля добре с арбалет? Талантът да разбираш машините не се придобива. Или се раждаш с него, или не.

— Не им обръщай внимание — намеси се Че и потупа Тото по рамото. — Аз те слушах с интерес. Хайде, разказвай нататък. — Но докато ентусиазмът на Тото се подклаждаше на нова сметка, Че тайничко се чудеше какво ли е да си Тиниса или Салма в Колегиум. Или доктор Никрефос, или Пиреус, или който и да било от тях — всички те, които бяха изгубили в революцията преди столетия.

В интерес на истината, беше виждала Тиниса да стреля с арбалет. Веднъж. По онова време и двете бяха на единайсет-дванайсет години и Тиниса беше твърдо решила да овладее арбалета — и защо не, щом всичко друго й се удаваше с лекота. Този ден се беше запечатал в спомените на Че, защото тогава за пръв път откри нещо, което тя може да прави, а доведената й сестра не може.

„Изобщо не е трудно — беше обяснявала търпеливо тя на паякородното момиче. — Просто се целиш в мишената и дръпваш лостчето.“ И после зашеметяващото откритие, че Тиниса е изначално неспособна да възприеме идеята, да разбере, че действието води до резултата. Накрая толкова се ядоса, че от стискане задейства неволно механизма и едва не простреля Стенуолд, а колкото до презареждането и запъването на стрелата — това беше висш пилотаж извън нейните възможности. Не ставаше въпрос за липса на подготовка или обучение. Просто не беше в състояние да настрои мисленето си по необходимия начин.

Според легендите арбалетът бил първото оръдие на революцията. Но без съмнение трябва да е имало и нещо друго, нещо по-практично от оръжията. Макар че битките със сигурност ги беше спечелил арбалетът. Всеки глупак би могъл да вземе арбалет и да убие с него, всеки бръмбаророден или мравкороден, всеки Умел. Лъковете бяха форма на изкуство, арбалетите бяха наука. Светът се бе променил из основи само за едно поколение, променили го бяха мъже и жени, въоръжени с арбалети и макари, с ръчни помпи и воденици. Старите господари на Равнините бяха детронирани, бившите роби бяха изтръгнали властта от импотентните им ръце. Имало е някое и друго изключение, разбира се. Винаги има изключения. Чувала беше за странстващи бръмбарородни философи, оттеглили се дълбоко в горите на богомолкоидите, които се кланяли на духове и си боядисвали лицата, а преди петдесетина години в Колегиум имало един занаятчия молецороден, гениален и до голяма степен луд. Така или иначе старите раси, господствали в мрака на суеверията, бяха на отмиране. Единствено паякородните запазваха позициите си, и то защото умееха да манипулират по-младите раси така, както майстор музикант свири на инструмента си. Сега светът принадлежеше на Умелите — бръмбароиди, мравкоиди и повечето мухородни, расите на яркото слънце, което прогонва сенките.

И на осочовеците също — те бяха създали цяла империя на Умелите. Тази мисъл не беше утешителна.

— Салма — започна тя. Въпросът й нямаше да се хареса на никого, отговорът още по-малко. — Твоят народ е воювал с осоидите дванайсет години?

— Да — потвърди той.

— Тогава как… Не ме разбирай погрешно, но как сте удържали на натиска им цели дванайсет години без занаятчии, без машини и модерни оръжия?

Той се разсмя, макар смехът му да прозвуча кухо.

— Нямаме равни с лъка, Че, а дори осородните трудно летят под дъжд от стрели. Освен това сме бързи, сръчни и умеем да се промъкване незабелязано. — Част от така характерния за него живец помръкна в гласа му. — Но най-важното, пращаме бойците си срещу тях вълна след вълна. Продадохме им всеки сантиметър от земята си срещу десет пъти теглото й в кръв. Ето това направихме, когато Империята на осите почука на вратата ни. — Беше спрял на място и всички се обърнаха към него. На Че отчаяно й се искаше да не беше задавала тъпия си въпрос и да не беше чувала отговора.

Той все още им се усмихваше и това беше най-лошото от всичко. Беше неговата си безгрижна, леко подигравателна усмивка, която познаваха толкова добре и която се задържа на лицето му и при следващите думи:

— В битката при Шан Реал земята беше подгизнала от кръв до такава степен, че машините им буксуваха на място, а ние летяхме над тях и ги обсипвахме със стрели, докато се мъчеха да излязат.

— Бил си там? — попита Че. Другите двама бяха оставили на нея да поддържа неприятния разговор, и с право.

— Не, не бях. По онова време бях твърде малък и далеч от там — каза той и поклати глава. — Вижте, наистина съжалявам и се извинявам искрено. Да се говори за такива неща рано сутрин, е признак на лош вкус. Но понякога вие… равнинците, понякога просто не разбирате как стоят нещата.

— Да бе, знам — вметна сухо Тиниса. — Щото ние сме си варвари по душа, чешем се на публично място и спим в едно помещение с дирижаблите.

Усмивката на Салма доби старата си сила.

— Банда диваци, това сте вие — съгласи се той. — Хайде да се качваме вече в търбуха на онова летящо нещо, преди Тото да се е пръснал от нетърпение, какво ще кажете?

Конструкторът беше разделил гондолата на „Небесен“ на три палуби с ниски тавани. На най-горната, на мястото на изхвърлените машини за горещ въздух, се намираха пътническите каюти, с малко по-висок таван и значително по-добра гледка. На нивото под тях бяха разположени каюткомпанията, кухнята и жилищните помещения за екипажа, а най-долу бяха онези части от кораба, които не бяха предназначени за погледа на пътниците — товарните трюмове и системата от сервизни мостове и пътеки, водещи към трите двигателя на кораба.

Веднага щом тримата му спътници се настаниха в каюткомпанията, Тото се извини и откри пътя надолу с безпогрешен инстинкт. Помнеше кога беше гласувана поръчката за построяването на „Небесен“. Работата по проектирането му беше започнала в годината, когато Тото постъпи като студент в Академията, а основните му части бяха изработени в леярните на Хелерон и след това транспортирани до Колегиум — сложна и бавна операция, отнела почти единайсет месеца. Сега „Небесен“ щеше да измине обратното разстояние за малко повече от десетница — истински подвиг за кораб с такива чудовищни размери.

Кацнал на един открит мостик, Тото бързо разкри тайната на тази скорост. Извън корпуса на гондолата, но все пак в сянката на гигантския балон отгоре, двама механици тестваха перката откъм десния борд. Вдигнаха очи, докато той се придвижваше стъпка по стъпка към тях, придържайки се с ръце към релсата над главата си, и единият каза:

— Тук е забранено за пътници. Върнете се на палубите.

— Моля да ме извините, но… — Щеше да му е за пръв път, затова си пое дъх и обяви гордо: — Аз съм занаятчия от Академията и исках да хвърля един поглед на двигателите.

Ефектът оправда напълно очакванията му. Смръщените им лица се изгладиха на секундата, а фактът, че е мелез, факт, карал ги допреди миг да бърчат носове, беше забравен моментално.

„Небесен“ имаше три двигателя, но основният и най-големият, онзи, който беше прикрепен с рамка от лят метал към кърмата, беше стандартен маслен пропелер и именно той осигуряваше скоростта на кораба. За Тото много по-интересни бяха изнесените на понтони странични перки, които участваха в системата за насочване. Те бяха нещо съвсем ново, нещо качествено различно. Тото гледаше като омагьосан как двамата механици теглят вериги и дърпат лостове, как благодарение на усилията им тежки блокчета хлътват в гнездата си около перката и тя започва да се върти, отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, и почти безшумно при това, само с едва доловимо жужене. Скоро тягата нарасна и корабът се залюля, сякаш нямаше търпение да се откъсне от оковите, които го придържаха към земята. Механиците си размениха няколко кратки реплики, от които пролича, че са доволни, и се заеха да променят конфигурацията на блокчетата, за да обърнат ъгъла на перката и оттам — посоката на летене.

Магнити, всичко зависеше от магнитите — върховата технология в занаятчийската професия напоследък. Това тук изискваше инженерна прецизност, която би била невъзможна допреди десетина години, но истината беше, че магнитната сила можеше да направи кажи-речи всичко, когато я приложиш правилно върху метални компоненти. Преди няколко години един от майсторите в Академията беше създал първия магнитен арбалет, който работеше на принципа на обикновената индукция и изстрелваше метална стрела по-бързо и по-далеч от всяка тетива. Оттогава Тото мечтаеше за това оръжие или за някое от скъпите негови копия, които скоро след това стигнаха и до оръжейния пазар. Уви, цената им беше непостижима.

— По-добре да се прибирате вече — каза един от техниците. — Капитанът сигурно всеки момент ще ни издигне.

Тото се канеше да попита дали не може да поостане все пак, да види как летището и градът се смаляват, а сухата местност се превръща в опърпана карта, но другият механик го изпревари:

— Да бе. Винаги се появява някой окъснял. Човек ще си помисли, че при такъв модерен и скъп кораб ще е различно, но… ето, гледай.

Тото погледна надолу и наистина, буквално под краката им прииждаха осородни.

Шестима осоиди, двама в поръбените със златен кант туники, които минаваха за цивилно облекло, останалите — с бронята от хоризонтални метални ленти, която беше на въоръжение в армията им. Качваха се на кораба по подвижната платформа.

Тото се стресна не на шега и едва не изпусна релсата над мостика, после пое по най-бързия начин назад към отворения люк. Придвижването не беше лесно по тесния мостик над бездната дори с помощна на вроденото му Изкуство, което вливаше сила и стабилност в краката и ръцете му, но колкото и да бързаше, нямаше как да се върне при приятелите си преди осоидите да са ги видели. Когато най-сетне стигна до каюткомпанията, осородните тъкмо влизаха и не му остана друго, освен да наблюдава отстрани реакцията на другарите си. Че подскочи и зяпна безпомощно, усмивката на Салма се задържа, но напрежението му беше видно, само Тиниса изглеждаше напълно спокойна, отпусната небрежно на мястото си. Дори се усмихна приканящо на водача им. На фона на тази усмивка очевидната паника на Че остана незабелязана.

Осите явно търсеха нещо. Тук те бяха чужденци и внимаваха къде и как стъпват, но въпреки това войниците обиколиха каюткомпанията, взирайки се във всяко лице. Другите пътници ги гледаха изпод вежди или не им обръщаха внимание. Повечето бяха бръмбарородни търговци, чийто бизнес беше свързан с чести пътувания между Колегиум и Хелерон, и поведението на войниците предизвика доста коментари за лошото възпитание на чужденците. Имаше един добре облечен паякоид с малка свита, той ги стрелкаше с присвити очи и поглед, който не приканваше към разговори, а тримата мухородни, които играеха карти, останаха сгърбени над питиетата и залозите си, твърдо решени да не се замесват. В ъгъла един мухороден музикант свиреше тихо на цимбал и демонстративно не обръщаше внимание на никого.

Водачът на осоидите, висок и строен мъж, усмихнат някак любезно и неприятно едновременно, спря пред масата, където седяха Тиниса и останалите. Тото стоеше при входа в другия край на каюткомпанията и трескаво се опитваше да измисли нещо. Но мъжът само размени няколко думи с Тиниса и продължи нататък. Тото видя как един от войниците му посочва наконтения Салма и казва нещо, но офицерът го скастри остро, при което войникът отстъпи назад със стиснати юмруци.

Веднага щом пътят се разчисти, Тото тръгна с бърза крачка към масата им.

— Какво стана? — попита той. — Те защо не?…

— Защото не изглеждахме виновни като богат мухоид. За разлика от теб, между другото — смъмри го Тиниса. — Сядай, Тот.

Той седна и скръсти ръце в скута си.

— Е, какво?…

— Сигурно търсят чичо Стен — обясни Че. — Така решихме, защото огледаха много внимателно търговците, а те всичките са бръмбарородни и приблизително на неговата възраст. Явно имат неговото описание, но не и нашето. Чичо Стен очевидно се е постарал нищо да не го свързва с нас. Дори резервацията на местата е направил чрез някой друг.

— Но един от тях… сочеше към Салма.

— Явно е ветеран от войната с Федерацията — подхвърли небрежно принцът.

— Изглежда нищо не ни заплашва. Ще си стоим в каютата и няма да привличаме внимание — каза Че.

— Защо? — възрази Тиниса. — Щом не търсят нас, защо да се крием?

Подът под тях, а също стените и таванът потрепнаха едва доловимо и започнаха леко да вибрират. Усещаше се и басовият кух звук на централния двигател. „Небесен“ излиташе.

— Пътуването ще е дълго — въздъхна Салма и потърка челото си. Вибрациите изглежда не му понасяха.

— И аз определено няма да го прекарам затворена в каютата — заяви твърдо Тиниса. — Всъщност, смятам да се заема със задачата си още сега, вместо да чакам до Хелерон. Щом ще сме шпиони, нека се държим като такива.

Лицето на Че се изкриви.

— Не знам…

— Какво имаш предвид? — прекъсна я Салма.

— Онзи офицер изглеждаше от разговорливите — обясни спокойно Тиниса. — Личеше си. Пратили са го тук, на мили от познатите му места, в компанията на банда глуповати войници. Мисля, че малко разнообразие ще му дойде добре.

— Но… но той е врагът! — изсъска Че.

Тиниса погледна ужасеното й лице и се изсмя.

— Взела съм му мерките, Че. Мога да го държа на нокти чак до Хелерон, а и той май е от онези, които обичат да се тупат по гърдите. А какъв по-добър начин да впечатлиш една дама от това да се хвалиш с размера на империята си?

След като Тиниса ги заряза, Салма се наведе към Тото.

— Предполагам, че сега ще идеш да се ровиш в черволяците на този съд или както там ги наричат — каза той.

— Двигатели — поправи го Тото. — Но иначе, да, мислех си да…

— Аз може и да не знам много за това летящо чудо, но сигурно и тук човек може да види и най-скришните кьошета просто като следва прислугата. Така че дръж Тиниса под око, ако ти е възможно.

Тото погледна към младата жена, която тъкмо се приближаваше към офицера на осоидите.

— Зависи къде ще реши да отиде, но ще опитам.

Казваше се Халрад и се оказа дори по-лесен, отколкото очакваше Тиниса. Бил капитан, а отдавна трябвало да го произведат в майор, по собствените му думи. Майор явно беше по-висок чин, реши Тиниса. Халрад се смяташе за умен човек, с усет за стратегия и с висока култура, когото не би трябвало да отпращат от Колегиум толкова скоро, преди още да е опознал града. Искал да види Игрите и (несъмнените) победи на осородния отбор („расата на осите“ както се изрази той). Отнасяше се с презрение и неприязън към подчинените си и трудно понасяше близостта им, а и те не го търпяха, както Тиниса долови веднага. Накратко, Халрад се чувстваше недооценен, а такива хора се манипулираха лесно. Не след дълго Тиниса вече го разиграваше като хвърчило на вятъра.

Но не можеше да отрече, че капитанът е интересна компания — не толкова заради личните си качества, колкото като представител на расата си. Отначало Тиниса го възприемаше като екзотично копие на самовлюбените колегиумски големци, защото каква би могла да е разликата между този войник и един мравкороден командир или бръмбаророден офицер от градската стража? С други думи, смяташе, че му е взела мерките. След като се разговориха обаче, когато той започна да се отпуска и двамата тръгнаха бавно към каютата му, паякородната долови твърдо като желязо ядро под напудрената му външност. Той говореше пространно за света, за Империята, за статута на семейството си, за бъдещите си планове. Думата, която употребяваше най-често, беше „мой“ във всичките й варианти. Тиниса отдавна беше свикнала ухажорите й да се хвалят с богатството си, с дрехите си, с вложенията и собствеността си, но този офицер говореше по същия начин за хора, за градове, за идеи. Собственическото му отношение се разпростираше буквално върху всичко и когато казваше „моето бъдеще“, нямаше предвид бъдещето, подготвено му от съдбата, а бъдещето, което рано или късно ще притежава и контролира. И всъщност говореше от името на целия си народ, осъзна Тиниса. Той олицетворяваше Империята в умален вариант и това й се стори крайно интересно.

После пиха вино — той повече, отколкото си даваше сметка, тя по-малко, отколкото си мислеше той. Попита го какво мисли за Равнините.

— Земи с потенциал — отговори й след кратък размисъл. — Тук имате много неща, които ние нямаме.

Смисълът на казаното, макар и неизречен на глас, беше ясен. Някои от въпросните неща щяха да бъдат отхвърлени от осоидите, други — присвоени, притежавани. Така, както той „притежаваше“ чина си и войниците, които му се подчиняваха заради него. Така, както притежаваше вили в два завоювани града и робите, които ги обслужваха.

За разлика от повечето паякородни Тиниса не беше отраснала сред роби, които да изпълняват безпрекословно и най-малкото й желание. Бръмбарородните се гордееха, че не държат роби — казваха, че търговията с човешки същества е неморална, а платеният обслужващ персонал работи по-усърдно. Въпреки това й беше ясно, че хората от собствената й раса просперират на гърба на робски труд, че мравкоидите и до днес развъждат роби в градовете си, че идеята за робството е стара колкото света. Със сигурност не би искала Халрад за свой господар, а той изглеждаше сравнително приемлив в сравнение с повечето негови себеподобни. Една вечер, след като пийна доста, той й разказа за въстание в Мина, града, който беше споменал и Стенуолд. Собствените му роби се оказали замесени в бунта. Наложило се да ги убият, добави небрежно той, но пък роби се намирали лесно. При същите обстоятелства мравкочовеците и паякочовеците също биха наказали робите си със смърт, в това Тиниса не се съмняваше, но поне щяха да ги екзекутират с пълното съзнание, че имат насреща си човешки същества. За Халрад провинилите се роби бяха повредена стока, която трябва да се замени, и нищо повече.

Вече пет дни и пет нощи летяха с „Небесен“, минаваха над реки и хълмове, разбойници и пущинаци, носеха се със страховитото изящество на застаряваща матрона. Халрад напираше да спи с Тиниса, разбира се, но тя умееше да отлага такива неща — не пропускаше да се възползва от ефекта на алкохола, от късния час и най-вече от собствения си талант да изнамира благовидни претексти и да се измъква навреме. Държеше го на нокти и гледаше как му текат лигите, но в същото време започваше да усеща как самата тя се хлъзга под собственическия му щит, да разбира, че в неговите очи вече се е предала. Че вече е негова. За жалост, това можеше да създаде проблеми на по-късен етап.

Никога не би задала директен въпрос за бъдещите имперски планове или нещо такова, но неизменно побутваше с умела ръка руля на разговорите им. Научила беше, че са го изпратили да открие някакъв бръмбаророден от Академията, че Халрад вече смята мисията си за безплодна и вини началниците си задето му губят времето и са го върнали толкова скоро в мръсния Хелерон. Уверяваше я, че осоидите проявяват интерес към Колегиум само защото им е бил посочен като културното средище на Равнините. По въпросите на знанието в различните му форми очевидно всички разчитали на Колегиум, а осочовеците искали да научат много неща. Никога не довършваше мисълта си със: „… защото възнамеряваме да ви завладеем“, но неизречените думи се четяха на лицето му, амбицията грееше като звезда на челото му, нищо че се опитваше да я скрие.

Оказваше се, че Стенуолд е бил прав за всичко, до най-малката подробност; успял беше и да се измъкне от мрежите им. Тиниса беше впечатлена и започна да се пита до каква степен талантът й да манипулира околните е вроден и до каква го е възприела несъзнателно от приемния си баща.

Салма знаеше, че ще се случи, и чакаше. Можеше да се случи навсякъде, дори в каюткомпанията. Знаеше, че не ги бива в сложните маньоври и че са му вдигнали мерника още от първия ден.

Е, случи се не в каюткомпанията, а в един коридор на палубата с пътническите каюти — двамина се появиха сякаш от нищото и му препречиха пътя. Още бяха с броните си, хоризонтални пластини в редуващо се черно и златно от гърлото до коленете, стесняващи се от кръста надолу. Бяха от леките въздушни отряди и Салма светкавично отбеляза наум незащитените им места — ръцете над лактите, краката под коленете, хълбоците, лицето. Снаряжението им беше такова, че да не пречи на полета и бързината.

Но пък бяха по-едри от него и бяха двама.

— Не вярвахме, че и тук ще налетим на такива като теб, федералчо — подхвана първият.

Салма вдигна любезно вежда.

— Какво, бягаш? Корабът потъва? Това ли е? — продължи войникът. Другият не казваше нищо, само наблюдаваше неотклонно Салма. Юмруците му имаха естествена броня във вид на две костни куки от външната страна.

Салма се усмихна и нищо повече. Беше оставил пъстрата си роба в каютата и сега беше само със семплата синя дреха, която носеше като подплата, но ясно усещаше тежестта на меча в пришитата отвътре ножница. Готов беше за битка, напрегнат като навита до скъсване пружина отвътре, но външно демонстрираше пълна безгрижност.

— Или пък може да е шпионин — обърна се войникът към другаря си. — Федерален шпионин, дошъл да мъти водите, където не му е мястото.

— На тях никъде не им е мястото — изсумтя другият.

— Не че ще им помогне — продължи първият. — Със или без шпиони, ние идваме, федералчо. — Пристъпи към Салма, надут и изпъчен до пръсване, но човекът водно конче не мръдна от мястото си, не се промени и небрежната му усмивка.

— Лично съм убил много от вашите — заяви войникът, тихо и бавно. — Не че беше война като война. Вие дори война не можете да водите като хората. Мравкоидите, пчелоидите, дори мухоидите ги бива повече от вас.

Все така усмихнат, Салма премести любезно поглед от него към колегата му.

— Извинете, господа, имате ли нещо съществено да кажете?

— Да, имаме нещо съществено! — озъби се войникът. — Същественото е, че тук не можеш да се скриеш, ако това ти е била тайната мисъл! Ние идваме, федералчо! Идваме в твоите земи, идваме и тук!

След това се проточи мълчание, в което усмивката на Салма се разшири още повече. Беше толкова тихо, че се чу звукът от стъпки, когато двамата бръмбарородни търговци, тръгнали да излизат от каютата си, отстъпиха назад, зяпнали сащисано сцената в коридора.

По-приказливият от двамата войници се дръпна моментално от Салма, оголи зъби и стисна до побеляване юмруци. Другият обаче го нападна — извитите куки на ръката му разсякоха въздуха там, където Салма стоеше допреди част от секундата. Водното конче вече беше две стъпки назад, леко извит настрана, в очакване. Не беше извадил оръжието си, но ръцете му бяха повдигнати леко, с дланите нагоре, готови. Съзря искра на колебание в очите на противника си — явно и преди беше виждал хора водни кончета да се бият невъоръжени.

Въпреки това сигурно щеше да си пробва късмета, но приятелят му, така речовит допреди малко, сега го теглеше назад. Явно бяха нарушили сериозно заповедите си, прецени Салма, но пък осоидите хилядократно бяха доказвали едно — че е много лесно да ги провокираш.

Тези механици бяха хора практични. Както гласеше поговорката, опре ли до метал, за политика място не остава. След като се убедиха, че Тото си разбира от занаята, те го допуснаха с готовност до себе си, без да се интересуват от произхода му. За никого не беше тайна, че инженерите и механиците, изобщо всички занаятчии без разлика от степен и специалност, поддържаха затворено, почти окултно по своята природа общество, до което външни хора не се допускаха. И ето че Тото най-сетне вкусваше от него — десетина омазани с машинно масло, псуващи мъже и жени, за които пътниците бяха мрънкащ товар, а капитанът и екипажът — неизбежен орнамент. Самите те обаче работеха без почивка и държаха „Небесен“ във въздуха толкова сигурно, все едно го носеха на раменете си.

През тези няколко дни Тото беше един от тях и за пръв път в живота му никой не го гледаше накриво заради смесената му кръв, нито се правеше на свръхдобродетелен като демонстративно не обръщаше внимание на произхода му. Щом можеше да поправи бутало, да направи заварка и да продуха горивна тръба, значи беше един от елита с всички привилегии и отговорности, които носеше това. В крайна сметка не всички бяха бръмбарородни. Уморил се от бойни машини мравкороден ренегат отговаряше за централния двигател. Имаше ремонтен екип от мухоиди, чиито дребни тела и сръчни пръсти стигаха там, където по-едрите им колеги не можеха. А имаше и една жена, мелез като него, при това със същия произход — смесица от бръмбароид и мравкоид. Мравешката й половинка обаче идваше от светлокожото население на Тарк, така че с Тото изобщо не си приличаха.

На десетия ден от началото на пътуването, когато Хелерон вече се очертаваше на хоризонта, Тото и още неколцина механици бяха повикани в самия търбух на кораба, където той още не беше стъпвал. Там, между товарните трюмове, в корпуса на „Небесен“ зееше дупка като отворена рана. Прашната земя се мержелееше далечна през отвора, а товарната рампа на „Небесен“ се спускаше бавно в празното пространство под кораба.

— Какво става? — попита Тото.

— Качваме някого — обясни инженерът. — Пратеници най-вероятно. Виж, ето ги.

Тото примижа и наистина различи малка точица, която се приближаваше бързо. Скоро точката се превърна в летало с неподвижни криле. Летателните машини с неподвижни криле, така наречените фиксове, бяха нещо ново, бяха най-бързи, но много скъпи и лесно се повреждаха. Тото наблюдаваше с интерес приближаването на машината. Беше виждал такива и познаваше дизайна им — две крила, фиксирани високо в средната част на корпуса, самият корпус бе извит надолу като тяло на насекомо и с масивни стабилизиращи греди. Имаше само един двигател в задната част под прикрепен към корпуса катапулт, и ревът му се чуваше дори от това разстояние.

Корпусът беше от тъмно дърво и чак когато леталото зави паралелно с „Небесен“ и увеличи тягата си, за да не изостава от големия кораб, Тото видя резултата от спешно пребоядисване — неравни ивици в черно и златно по страните и крилете.

Леталото се клатушкаше и регулираше на прибежки скоростта си, опитвайки се да заходи към наклонената писта, в каквато се беше превърнала товарната рампа на „Небесен“. Инженерът до Тото изруга.

— Глупак смотан, така ли се вкарва летяща машина! Няма да забравя един идиот преди време, който реши, че най-добре ще уцели шлюза, ако заходи при пълна скорост. Мина през три стени, изхвърча от другата страна на корпуса при носа и после падна като камък, защото крилата му се бяха изкъртили.

Най-накрая пилотът съумя да изравни машината си с пистата, кацна с клатушкащи се нестабилно крила, рампата се прибра в корпуса на „Небесен“ и екипажът побърза да спусне капака на шлюза. Фиксът клечеше върху прибраната рампа и перката му постепенно забавяше въртенето си.

В търбуха му се бяха натъпкали общо петима осородни войници, но единият очевидно командваше парада. Скочи на крака още преди механиците да са обтегнали въжетата и стегите на рампата.

Офицерът ги удостои със студен поглед, без да задържа очи върху Тото повече, отколкото върху останалите. За него всички те бяха обикновени работници.

— Пратете някого при капитан Халрад, бързо — нареди той, — и му кажете, че капитан Талрик иска да говори с него.

Главният инженер, жена на средна възраст, скръсти ръце.

— Извинете, господине, нещо не ви чух. Казахте, че бихте искали да говорите с капитана на кораба, така ли? — Думите й прозвучаха учтиво и отегчено едновременно. Четиримата въоръжени войници зад гърба на капитана не бяха успели да я впечатлят и на йота.

Осородният офицер я изгледа с присвити очи, после разтегна устни в подобие на усмивка.

— Точно това имах предвид, разбира се — каза той и стъпи на палубата. — Хората ми с мен ли да дойдат, или ще ги насочите към сънародниците им, които вече са настанени на кораба ви?

Тото заотстъпва бавно назад, докато главният инженер и осородният се договаряха. При първата възможност и без да привлече вниманието на новодошлите, той излезе от хангара и хукна презглава.