Империя в черно и златно

35.

Тарн беше град, полегнал на хълбок. Прозорците и вратите се катереха едни връз други и помежду им имаше не просто гола скала, а истинско изобилие от каменни релефи. В началото й се сториха толкова нагъсто, че й се зави свят, а когато молецът се сниши, детайлите изпъкнаха и я заляха. Имаше вити колони и ажурна резба, фризове и статуи, цяла история в картини и придружаващ я писмен коментар, всичко това запечатано в камък. Редици закачулени фигури, изпълняващи незнайни ритуали. Битки в разгара си, стилизирани фигури на богомолкоиди, молецоиди, паякородни и други раси, които Че не познаваше. Имаше изображения на зверове и абстрактни арабески, както и неща, които не би могла да назове, защото бяха извън сферата на познанията й. Молецородните бяха превърнали планинския склон в свой учебник по история, толкова величествен и мащабен, толкова строг и ужасен и толкова тъжен, че буца заседна в гърлото й. Хилядолетия бяха запечатани в скалата на тази самотна планина — дело на народ, чието владичество се е простирало над половината от познатия свят преди узурпатори да го изтласкат назад в това планинско убежище.

— Колко ли ни мразите — прошепна смутено Че в ухото на Ахеос. Той се извърна и я погледна изненадано.

— Не мислех, че… но ти явно го виждаш така, както го виждаме ние. Изгубено величие и тъга по отминали дни.

Гигантският молец изглежда си беше избрал една пъстра стена и летеше в стесняващи се кръгове, захождайки за кацане. Че се вгледа и видя, че стената не е пъстра, а изглежда такава заради прибраните криле на други накацали молци, както и че техният не би могъл да кацне другояче, освен вертикално. За щастие, в подножието на стената имаше корниз и насекомото се приземи там, така че след като се спусне от гърба му, Че да стъпи на равния камък. Е, спускането й не беше от най-изящните, но тя нямаше нищо против да усети отново твърда земя, пък било то и под дупето, а не под краката си. Ахеос й помогна да се изправи, докато насекомото пълзеше към местата за почивка в горната част на стената.

— Как изобщо ще се придвижвам във вашия град? — попита го тя.

— Не си първият ни безкрил гост. За посетителите има специални места близо до повърхността — обясни той.

— Близо до повърхността?

— Защо се учудваш? — усмихна се Ахеос. — Тарн е голям град, а не само фасадата, която виждаш. Огромната му част се намира в планинските недра.

— Но… слънцето?… Как?…

— За нас мракът не е пречка. Както и за теб — напомни й той.

Под повърхността, в мрака, който не беше мрак, умът играеше номерца. Макар стените на кръглата стая да изпъкваха в сложни отсенки на сивото, които рисуваха ясно пред взора й надписите и релефите, виещи се по тях, дълбоко в себе си тя знаеше, че всичко тук е черно като нощта и очите й изобщо не би трябвало да различават подробности. Напрягаше слуха си в несъзнателен опит да компенсира и така чу.

— Ахеос — каза несмело тя. — Чувам музика.

— Защото е шестият час. — Ахеос крачеше нервно напред-назад. Изглеждаше по-притеснен тук, в залите на собствения си народ, отколкото в града на враговете.

— Шестият… час? Не разбирам. — Вече го чуваше по-ясно — хор от високи, сладки гласове, извиращ сякаш от сърцето на планината, който пееше песен, чиито думи Че не успяваше да различи.

Ахеос най-после спря и се обърна към нея. Усмивка раздвижи чертите му, забравена откакто напуснаха повърхността.

— И няма как. Това е моят дом и аз явно приемам неговите обичаи за свои. Прости ми. Децата на нашия народ пеят хорово, за да обявят смяната на часовете. Този химн оповестява шестия час на нощта. Помня как и аз го пеех, когато бях на седем или осем години. Още помня думите.

— Много е… хубаво. — И наистина беше хубаво. Красиво и тържествено като всичко тук, и пропито с тъга. — Но нямате ли си часовници? — И още докато питаше, се сети за отговора. Нямаха, разбира се. Никакви механизми, никакви устройства, никаква технология. Хора, които нямаха нищо общо с нейния свят.

Но Ахеос я изненада.

— Естествено, че имаме часовници. Водни часовници, захранвани от планинските дъждове, които са достатъчно точни, но отбелязваме с песен часовете по много причини, и от ритуално, и от практично естество. А и детските гласове ни позволяват да се ориентираме лесно за времето на нощта.

— Повечето хора сигурно спят сега — каза Че, но изпревари Ахеос и се поправи сама: — Забравих. Вие сте най-дейни именно през нощта, нали?

Той кимна.

— Затова скририте ще ни приемат всеки момент — добави той. — Надявах се да имаме малко повече време, за да подготвим аргументите си, но те вече са уведомени, че идвам, защо идвам и с кого, така че ще трябва да се оправяме както можем.

— Тези… Скрири. — Че се запъна на непознатата дума. — Те са ви водачите, така ли? Вашите държавници?

— Повече от това. Аз съм провиждащ и като такъв съм поел по пътя на знанието. Скририте не са близо до края му, защото никой не е бил там, но са изминали толкова път, че дори не мога да си представя какво и колко знаят — за умовете човешки, за вселенските истини, за Изкуството и за силите, които управляват света. Нас не ни ръководят най-силните или най-богатите, нито най-убедителните оратори. Не, нас ни ръководят най-мъдрите и най-страшните. Че, важно е да не обидиш неволно някого от тях.

„Не знам дали аз трябва да се страхувам, но теб определено те е страх“ — осъзна Че. Реши да го попита какво могат да направят тези скрири, ако техните аргументи се окажат неубедителни, но едва се беше надигнала да иде при Ахеос, когато в едната стена се отвори врата, за чието съществуване Че не бе подозирала, релефните изображения се разкъсаха и отворът погълна незнайни на брой години история. На прага застана молецороден с дълга роба. Беше по-стар от Ахеос, но с колко, Че не успя да прецени. Бледите му очи се спряха на нея и се присвиха.

— Вярно е значи — изрече новодошлият с твърд, тих глас. — Поддал си се на развалата.

— Не ти ще отсъдиш това — отвърна рязко Ахеос. — Нека скририте решават.

— Какво съвпадение — каза непознатия, — защото същото искат и те. След мен. — Носът му се сбръчка като от неприятна миризма. — И двамата.

Колкото и силно да беше станало зрението й, Че едва различаваше очертанията на залата, към чийто център ги водеха. В сърцето на планината зееше огромен амфитеатър с изгладени от хилядолетна употреба стъпала, които се издигаха нагоре в концентрични кръгове и свършваха с високи стени, губещи се на свой ред в зловещите сенки. Там някъде имаше и лампи, чието присъствие изненада Че — слаби, бледи светлинки в студено синьо, чието нищожно сияние не разпръскваше, а подчертаваше мрака.

Амфитеатърът беше пълен с насядали по стъпалата молецородни, неколкостотин и повече — обикновено множество по стандартите на нейния народ, но истинско стълпотворение за отшелници като тукашните. Нямаше начин всичките да са скрири, реши тя. Изглеждаха й еднакви, сивокожи и белооки, облечени с дълги роби като Ахеос, сбрали глави в шепот. Нямаше нужда да гадае какво е привлякло вниманието им. Тънки пръсти щръкнаха към нея още с влизането й и продължиха да я сочат, докато вървеше през залата. Празни очи мятаха гневни мълнии, имаше и ядни жестове, всичко това насочено към нея. Събралите се в амфитеатъра молецоиди я гледаха с ненавист, студена като светлината на лампите горе.

Страхът, който бе доловила у Ахеос, сега обзе и нея с пълна сила. Намираше се на непознато място, приела в наивността си, че всички тук ще са като Ахеос или доктор Никрефос, единствените молецородни, които познаваше. Знаеше, че не харесват народа й, и се беше подготвила да я засипят с обиди и дори да я замерят с разни неща, така както нейните хора показваха враждебността си. Но не бе очаквала това студено отвращение, което я заливаше отвсякъде, все едно не е човек, а насекомо някакво, грозноват и тромав бръмбар, който пълзи нахално под погледите им. Прииска й се да протегна ръка към Ахеос, който беше единствената й утеха тук, но той беше извън обсега й и се бореше със собствените си кошмари.

„Били сме техни роби — помисли си безпомощно тя. — Преди революцията сме се потили вместо тях, строили сме вместо тях, майсторили сме всичко вместо тях.“ И те очевидно не го бяха забравили. Тук, под сборното презрение на погледите им, тя беше робиня и нищо повече, дете на нисш народ, родено за тежък труд или за забавление на господарите.

Непоносимата тежест на втренчените им погледи в комбинация със силата на тяхното Изкуство я притискаха осезаемо, налагаха й ограничения, натикваха я в техния калъп. Че плъзна поглед по тази немилостива тълпа с надеждата да открие поне един благоразположен поглед.

„Могат да ме убият още тук и окото им няма да мигне.“

А после погледът й се спря на лице, чиито очи имаха зеници. В залата имаше и стражи, само четирима, които да пазят гневната тълпа от нейното неприемливо присъствие. Но и в тях не откри нито помощ, нито утеха, защото и те излъчваха същото презрение, ако не и по-силно. Бяха богомолкородни със светли доспехи от кожа и метал. Под лактите им стърчаха редици от шипове, имаха и бронирани ръкавици като на Тисамон. Ако се стигнеше дотам, явно те щяха да са екзекуторите. И пак заради тях светеха лампите. Богомолкородните имаха силно зрение, но не толкова, че да пробие пълния мрак в подземните зали.

„За разлика от моето.“ Противно на всяка логика тази мисъл й вдъхна надежда. От тъмен вход в дъното на залата влязоха още молецоиди. Колкото и несведуща да беше, тя се досети, че това са скририте, значи останалите бяха обикновена публика. Тъмните роби на новодошлите бяха с по-различна кройка — заострените върхове на качулките им стърчаха по-високо, а диплите се гънеха и спускаха като вода към пода. Напреко на челата си имаха ленти от светъл метал, диадеми при някои, сложно гравирани шапчици при други. Макар че й беше трудно да преценява възрастта на молецородните, повечето от тези мъже и жени несъмнено бяха много стари. Някои дори имаха бръчки и сиво в тъмните си коси, което при бръмбароидите би било знак за пет десетилетия, но тук сигурно означаваше десет или повече дори.

Не седнаха, колкото и стари да бяха, и макар някои да се подпираха на украсени с резба тояги, всичките стояха с изправени гърбове и вдигнати глави. В погледите им липсваше враждебността на публиката, но имаше нещо по-дълбоко, което я изпълни с чувството, че я преценяват по начини, за които можеше само да гадае.

Мъж, чиято прилепнала метална шапчица завършваше с остър връх в средата на челото, почти до носа, удари с тоягата си по пода и още преди ехото да е заглъхнало, всички молецородни в амфитеатъра притихнаха и застинаха неподвижни. Но очите им все така не се отделяха от Че и все така излъчваха ненавист.

— Пристъпи напред, защитнико, и говори — призова скрирът и в наивността си Че се обърна към Ахеос, решила, че става дума за него.

Очакваше той да им обясни всичко, да превърне омразата им в нещо по-поносимо, но Ахеос гледаше в друга посока. Че проследи погледа му и видя нов молецороден да влиза оттам, откъдето бяха влезли те преди малко. Беше жена и не изглеждаше много по-възрастна от Ахеос. Носеше церемониален жезъл, позлатен, с релефни изображения на крилати насекоми от всякакъв вид, които се гонеха и застъпваха в шеметен прилив.

— Назови обвиненията — каза скрирът и Че разбра, че не Ахеос е защитникът, а тази жена, и че ще защитава не тях, а каузата на подземния град.

— Тарн обвинява мъжа на име Ахеос, който стои пред вас — обяви защитникът. Гласът й беше тих, но стигаше и до най-горния ред, подсилен от изящната архитектура на залата. — Ахеос, послушник и боец, бил ранен в битка с Омразния враг. Видян бил да бяга, както е редно, но следващият залез не го заварил там, където му е мястото. Вместо това нашите очи и уши в Ковашкия град научили, че е тръгнал по своя пътека и е избрал чужда кауза. След това поискал разрешение да потегли за източните земи, където по думите му го чакал още по-страшен противник. И ето го сега, връща се тук, след като се е съюзил с Омразния враг. Дори е дръзнал да доведе един от тях в нашите зали. Явно е изгубил пътя си, поддал се е на изкушенията и развалата на външния свят. Той е изгубен за нас и в Тарн повече няма място за него. Настоявам да бъде пратен в изгнание или на смърт, според това колко голям е куражът му.

Че усети как кръвта й изстива. В техните очи Ахеос беше достоен опонент, когото да изправят пред съда на мъдреците си, докато самата тя беше толкова нищожна, че не си правеха труда да я погледнат дори. Щяха да решават съдбата й все едно е непотребна вещ. Сега животът й зависеше от красноречието на Ахеос.

— Чухте обвиненията — каза същият скрир, който беше говорил и преди. — Ахеос, син на Тарн, какво имаш да кажеш по въпроса?

— Не очаквах такива обвинения — заяви разгорещено той, но Че долови несигурност в гласа му. — Всичко, което направих, е в името на Тарн. Щях ли да се върна тук, ако се чувствах виновен?

— Така говорят всички, които идват тук — иззвънтя зад него гласът на защитника. — Как може обикновен послушник, далеч от нашите съвети и преследващ собствените си цели, да прецени кое е добро за града ни? Мнозина си тръгват, а после правят опит да се завърнат, с надеждата, че думите ще хвърлят мост над пропастта. Това не е адекватно обяснение.

— Ти ни разочароваш — обърна се скрирът към Ахеос. — Говори за провинението си, Ахеос.

— Пред портите на Ковашкия град се е събрал враг, който е заплаха и за нашите зали в Тарн — започна Ахеос, но Че веднага разбра, че приятелят й губи както самообладанието, така и реда на мислите си. — Видях ги със собствените си очи, видях армиите им — раса на Умели, които нямат чет и които могат да летят. Сега те са пред портите на Равнините и на пръв поглед сигурно изглежда чудесно, че са опрели меч в гърлото на Врага, но техните мечове са наточени за всички нас. Те не признават нито съюзници, нито равноправни партньори, само роби и врагове. Това видях аз. Това разбрах.

— И какво иска от нас той? — попита защитникът и Че едва не се обърна да я удари, толкова противен й беше станал гласът на тази жена. — Нима иска да помогнем на Омразните врагове само защото са се сборичкали със свои братовчеди? Промили са му мозъка. Привлекли са го на своя страна. Дори е довел тук техен представител в качеството му на съюзник. Погледнете това вулгарно същество, което е избрал за свой спътник! Вече не го е грижа за Тарн. Верен е другиму.

Сега вече Че се обърна към нея, но все пак удържа юздите на гнева си. Из целия амфитеатър молецоидите се изправиха. Явно това беше техният начин да я освиркат, да я засипят с обиди. Не биха нарушили реда в присъствието на своите водачи, затова се изправяха в знак на неодобрение към Ахеос и съгласие с думите на защитника.

— Отричам! — извика Ахеос. — Аз не съм предател!

— И няма да е първият. Омразният враг има в арсенала си трикове, с които да съблазни дори най-добрите сред нас. Засипва ни с обещания, с възможности, със златото си и с машини, които са неразбираеми за нас. Можем само да гадаем какво е отклонило обвиняемия от вярната пътека, единствено сигурно е, че той е изгубен за нас.

— Грози ни смъртна опасност! — каза отчаяно Ахеос. — Не трябва да си затваряте очите за това. Каквото и да направи Врагът, каквото и да направя аз, остава фактът, че там, навън, има една Империя, която не дава пукната пара за хилядолетната ни история и иска само да запише името си в праха на нашите руини! Вече сто години устояваме срещу Ковашкия град, но ако се изправим срещу Империята сами, ще ни остане не повече от месец свобода!

— Достатъчно, Ахеос — прекъсна го друг скрир, жена, която изглеждаше най-възрастната сред тях. Ахеос оголи зъби, но не събра смелост да продължи, само гледаше втренчено жената, която пристъпваше бавно напред. Единственият звук в цялата зала, кънтящ от съвършената й акустика, беше тропотът на дървения й жезъл върху каменния под.

— Не вярваме на думите ти — изрече простичко тя и Ахеос потръпна като от удар, а Че се сви вътрешно при вида на реакцията му. — Светът не може да се промени толкова бързо, а тези новодошли, тези мъже в черно и златно, са врагове на нашите врагове и досега не са ни навредили с нищо. Ти си осъден, на заточение или смърт, освен ако не се предадеш на нашата милост.

Ахеос сякаш се беше вкаменил, а Че не разбираше какво има предвид жената. „Предай се — опита се да му внуши от разстояние тя. — Какво може да е по-лошо от заточение или смърт?“

Жената протегна ръка, костелива и покрита с петна от старост, и Ахеос се дръпна назад. Приличаше на сгащен в ъгъла див звяр, без изход, сломен.

— Ахеос — продължи жената и в гласа й се прокрадна по-мека нотка, почти съпричастие. — Ние не сме несправедливи и ти го знаеш добре. Даваме ти този шанс да докажеш, без маски и лъжи, правдивостта на думите си. В противен случай ще остане съмнението, че криеш нещо от нас и присъдата на защитника ще влезе в сила.

Че не можеше да мълчи повече.

— Послушай я! — изсъска тя и гласът й предизвика вълна на неодобрение сред публиката от молецоиди. — Позволи й да направи каквото иска!

Той й хвърли поглед, който тежеше от чувство за вина. Не страх, а вина.

И тогава Че реши, че разбира какво е онова, което Ахеос не може да им покаже.

— Позволи аз да го сторя тогава — каза тя и от очите му заструи неподправен ужас, а почти всички молецородни наоколо им скочиха на крака и я погребаха в мълчаливата си вълна на неодобрение.

Но тя издържа, защото това расата й умееше най-добре.

— Каквото кажете. Ще го направя. Мога да ви покажа какви точно са осородните, мога да го направя по-добре от Ахеос и от всеки друг.

— Не обръщайте внимание на думите й. Тя няма право да говори тук — обади се иззад тях защитникът и Че реши, че този път наистина ще я удари, дори пристъпи към нея, когато скрирът, старата жена, проговори отново:

— Що за чудо е това?

Наоколо им мъже и жени заемаха отново местата си, усетили, че в заслепението от враждебността си са пропуснали нещо важно. Дори защитникът като че ли загуби част от желязната си увереност.

— Ела тук, бръмбарско дете — повика я скрирът и Че се обърна и тръгна бавно към нея. Празните очи на старицата бяха хлътнали дълбоко в гнезда от сбръчкана кожа, но погледът им тежеше като камък. — Ще се предадеш, така ли? Ще се предадеш на какво?

— На каквото искахте от него — отвърна Че. — На вашето Изкуство или… каквото там правите.

— Не е Изкуство, бръмбарско дете. Само по себе си Изкуството не може да оголи мислите ни. Разбираш ли ме?

— Май да. — Стоеше пред жената и събираше сили. Чак сега забеляза, че старицата не е по-висока от нея.

— Не можеш да го направиш — обади се тихо един от другите скрири. — Тя е Врагът.

— Това е злоупотреба с нашата сила — добави друг. — Нищо добро няма да донесе.

— И все пак… — намеси се трети, мъжът с металната шапчица, който беше говорил пръв, и пристъпи напред. Ръката му се озова мълниеносно пред лицето на Че, хвана я за брадичката и обърна главата й към него. — В какво може да вярва тя? Какво може да разбере? В нея има и нещо друго освен слепотата на расата й. Не долавям страх в нея, а и да има, е много малко.

Това „много малко“ беше адски много по мерките на Че, но тя изтърпя стоически пронизващия му поглед. Стоеше и чакаше, а когато двамата се спогледаха, без да кажат нищо, избълва:

— Направете го. Моля ви, просто направете каквото искате, каквото е нужно.

— Каква си ти, бръмбарско дете? По каква пътека вървиш? — попита старицата.

— Студентка съм във Великата академия — отвърна с гордост Че.

— Случвало се е и преди — кимна вещо старицата. — Било е много преди нашето време, но се е случвало и друг като нея да търси знание при нас. Друг, който е притежавал открит ум. Ще я проверя. И ще платя цената за това, ако се наложи. Правя го по своя воля.

Част от другите скрири смръщиха неодобрително вежди, но никой не се опита да я спре.

— Не мисли за нищо — заръча старицата и положи тънката си студена ръка върху челото й.

„Да не мисля за нищо? — възроптаха моментално мислите на Че. — Никой не може да не мисли за нищо. Чисто и просто е невъзможно…“ И докато тя се разсейваше с подобни мисли, молецородната влезе в главата й.

Че не беше сигурна какво е очаквала. Може би ледена вълна, която залива мозъка й, или хищни нокти, които тършуват в главата й. Не усети нищо, освен… освен че след миг на границата на слуха й се изсипаха сюрия гласове, които бяха нейни до последния…

А после дойде внезапно на себе си — старицата беше махнала ръката си от челото й, а Че нямаше никаква представа колко време е минало. Олюля се, загубила внезапно равновесие, враждебните лица се сляха пред погледа й. Миг по-късно коленете й се удариха в твърдия каменен под. А после осъзна, че лежи на хълбок и цялата планина с все града на молецоидите се върти бавно наоколо й. Помъчи се да седне, ако не друго, и потърси с поглед скририте.

Старицата я гледаше втренчено и Че се уплаши, че не е преминала теста, какъвто и да беше той.

— Била си в Даракионския лес — обяви скрирът. — И си видяла там неща, които никой от твоя народ не е виждал. Ахеос ще трябва да отговори на доста въпроси във връзка с това.

Сърцето на Че се сви и тя хвърли обезсърчен поглед към Ахеос. Той стоеше и чакаше присъдата.

— Видяла си Империята на осородните, видяла си, че поглъщат всичко, което се изпречи на пътя им. Те нямат приятели. Нямат пощада за нищо и никого. Вярват единствено в нашествието. Това е, което вярваш ти, но какво е за нас вярата на едно бръмбарородно дете?

Не беше свършила. Личеше си по тона на гласа й.

— Но си видяла и вярваш.

За миг Че реши, че жената говори за осоидите, но не беше само това. Усети вълна на потрес да минава през публиката. Не разбираше за какво става въпрос, докато…

„Имат предвид магията. Нима е толкова важно, че Ахеос ми я показа?“ И реши, че това е обрекло и двама им.

Но се оказа, че ги е спасило.

— Ахеос, ти не си бил лоялен докрай на своя народ и ние не можем да си затворим очите пред стореното от теб. Но провинението ти все пак не заслужава изгнание. Засега — отсъди скрирът. — Без да потърсиш разрешение и с риск да навредиш на интересите ни, ти си открил нещо, което заслужава да се проучи. Засега обвиненията са отхвърлени.

Той се отпусна видимо и в друго време и на друго място Че би го прегърнала. Сега обаче погледът на старицата я приковаваше.

— Ами осоидите? — попита тя.

— Късно се включвате в битката — отговори старицата. — Те вече пратиха свои емисари при нас да ни разяснят плановете на Империята за Омразния враг. Сключихме споразумение. Те са лоши хора, но могат да бъдат полезни.

— Но… — подхвана обезсърчено Че.

— Но сега ти се разкри пред нас и ние трябва да обсъдим много неща — прекъсна я скрирът. — Ще обмислим ситуацията, ще начертаем курса си, ще се допитаме до поличбите. Междувременно вие ще чакате решението ни.

След тези думи скририте се обърнаха като по команда и изчезнаха в мрака, от който бяха дошли, а молецоидите в публиката размахаха криле един по един и излетяха, хвърляйки лудешки сенки, умножени от редицата лампи в горния край на амфитеатъра, докато в залата не останаха само богомолкородните стражи. Едва тогава Ахеос я хвана за ръкава и й помогна да стане.

Бяха намерили на Че място, където да се настани, вероятно в онази част на Тарн, където настаняваха чужденците, реши тя. Едната стена беше истинско произведение на каменоделското изкуство — решетка от преплетени каменни дървета с изход към тераса, която нямаше парапет, а само нисък корниз, който не вдъхваше никакво доверие на Че.

Радваше се като дете на слънчевата светлина, нищо че заради нея беше спала неспокойно и на пресекулки. Никога не би могла да свикне с преобърнатото денонощие на молецородните. Сега слънцето хвърляше планинските сенки върху земята докъдето поглед стига, сякаш от града на молецоидите се лееше сумрак и покриваше света. Въздухът, хладен преди, сега започваше да хапе, но хората, които минаваха покрай квартирата й, децата дори, бяха по сандали и с тънки дрехи, нехаещи за студа, с който явно бяха свикнали още от раждането си.

Че седна близо до огъня на меко килимче, което според обяснението на Ахеос било изтъкано от пух на молци. Опита се да си представи как тези сериозни хора стрижат гигантските насекоми. Сигурно и това просто действие превръщаха в сложна церемония. Ако не друго, мисълта докара усмивка на лицето й.

Още нямаше вест от скририте, а и Ахеос виждаше рядко. След случилото се в амфитеатралната зала той й беше благодарил несръчно и със сведени очи. Че не си беше давала сметка колко го е разтърсило всичко — да се върне като герой, а да го посрещнат като престъпник и предател.

Оставил я беше да поспи и още не се беше върнал, макар Че да беше будна вече от няколко часа. Видяла бе само няколко молецородни слуги, по някой богомолкороден и един от паякородните. На мястото на враждебността, заливала я доскоро, сега се бе появила особена плахост. Явно не знаеха какво да мислят за нея, но по всичко личеше, че е преминала успешно някакъв съдбоносен тест. Вече не беше Омразният враг. Но в какво я превръщаше това изглежда нито тя, нито те знаеха със сигурност.

Тъкмо размишляваше върху въпроса, когато откъм терасата се чу пърхане на криле и Ахеос се появи в отвора. Вятърът подръпваше качулката и полите на робата му. Че хукна към него, на половината път си промени решението и в крайна сметка го посрещна на крачка от прага.

— Къде беше? Има ли новини?

— Скририте още размишляват — каза той. — А и да са свършили, аз нищо не съм чул. Но пък… разговарях с доста хора. Някои ме потърсиха сами, за да споделят собствените си тревога за осоидите и да изразят подкрепата си за нас. Има и друго обаче, повече са, уви, онези, които съжаляват, че скририте са променили първоначалната си присъда. Опитах се да успокоя духовете и… — той се усмихна едва-едва — и да зашия раните.

— А онази жена? — попита го Че. — Какво си й направил, че те мрази толкова?

Той я погледна неразбиращо, а когато Че поясни, че има предвид защитника, побърза да я поправи.

— Не беше нищо лично. Познавам я бегло, но пътищата ни почти не са се пресичали. Ролята на защитника е точно това — роля, която някой трябва да изпълни. Самият аз също съм бил защитник. Неговата задача е да обвинява, без да жали сили и средства. Обвиненият, от своя страна, трябва да отхвърли обвиненията чрез истината. Справих се зле, защото не бях подготвен.

— Искаха да ти направят онова, което сториха с мен. Наистина ли прочетоха мозъка ми? — Впила се бе със зъби и нокти в рационалното си възпитание, но сред тези чужди хора лесно можеше да повярва, че магия дебне навсякъде.

— Да. Според нашия закон това е последната защита на обвиняемия. Скририте виждат цялата истина. — Той отклони поглед. — Мотивите ми не са толкова чисти, колкото се опитах да ги представя. Ако бяха видели истината… можеха да ме прогонят завинаги. И все още могат да го направят. Собственият ми народ. Знаех, че съм преминал границата на позволеното, но… — Приближи се до огъня и коленичи на килимчето. — Те са прави, разбира се. Твърде дълго бях сред чужденци. А това неминуемо променя мирогледа на човек.

— Съжалявам, ако съм…

— Ти? Ти ми спаси живота. Нещо повече, успя да наклониш везните в много по-голяма степен, отколкото бих могъл да го сторя аз. А и може би не е толкова лошо да погледнеш по нов начин на света. — С несръчен жест я покани да седне до него пред огъня. Несръчните жестове не бяха характерни за него, помисли си Че. Всички стари раси, избледнялото мастило на историята, притежаваха вродено изящество. Мравкоидите бяха най-войнолюбивият народ в Равнините, но никой от тях не можеше да се бие като богомолкородните. Бръмбарочовеците въртяха търговия и сключваха успешни сделки във всички градове, но приличаха на селски амбулантни търговци в сравнение с паякородните и техните хилядолетни традиции в политическия пазарлък. И макар собствената й раса да обичаше знанието и да бе основала най-великата образователна институция в целия свят, сънародниците й можеха само да си мечтаят за спокойния дух на проникновение, който владееше в Тарн.

А ето го и Ахеос, който беше от всичко по малко — или по много. Боец, учен, магьосник — така поне твърдеше — и спасител. Още от първата им среща в конюшнята той бе грабнал въображението й с отчаяното си, ранено високомерие. После беше изминал дълъг и изпълнен с опасности път заради нея, което бе наляло масло в огъня на нейните ученически вълнения. А ето го сега, объркан не по-малко от нея от сблъсъка си със свят, който се е оказал далеч по-голям от очакваното.

— Двамата с теб май никога няма да изплатим дълговете си един към друг — промълви тихо той. — Ти ми помагаш, аз ти помагам. А сега, като последния глупак, те доведох на място, където животът и на двама ни виси на косъм, и не другаде, а в родния ми град ти ме измъкна от кашата, която сам забърках.

— Излишно е да пресмятаме кой колко дължи — каза му тя. — Ние… се познаваме достатъчно добре. — Но още преди да го е изрекла докрай, се запита отговаря ли на истината последното й твърдение.

— Има нещо, което мога да направя за теб. Може и да не постигнем успех, но… Спомена, че имаш затруднения с Изкуството на предците?

— Това не е тайна — кимна тя. — Предполагам, че не съм единствената.

— Разбира се, но сред твоя многоброен народ това остава незабелязано. Тук всеки мъж и жена е от значение, защото сме по-малко, отколкото си мислиш. Имаме си начини да подпомагаме медитацията, да издигаме съзнанието до необходимата висота.

— Сериозно ли говориш? — погледна го ококорено тя. — Ако смяташ, че има и най-малкия шанс да проработи, готова съм на всичко. Моля те, Ахеос, нямаш представа откога…

Той кимна.

— Седни с лице към огъня. Ако искаш, затвори очи или гледай в пламъците, както предпочиташ.

Тя го направи. Затвори очи, но танцът на огъня премина през клепачите й, повече като топлина, отколкото като светлина.

— Сега какво да правя?

— Нищо. Отпусни се и остави мислите си да… да правят каквото искат… — Долови несигурност в гласа му, но въпреки това не отвори очи.

Стресна се, когато усети ръцете му върху раменете си, и осъзна, че е коленичил зад нея. Че успокои дишането си и се зае да изпробва всички начини за изпадане в медитация, които знаеше от учителите си и които би трябвало да откъснат мислите й от настоящето.

Усети как пръстите му чертаят пътечка по раменете й, после палците му се впиха в меката плът от двете страни на гръбнака и той започна да я масажира нежно през туниката. Побиха я тръпки и концентрацията й се разпадна на парченца, но ръцете му бяха като котва, като оковите, които осоидите бяха сложили на Салма. Искаше да го спре, да му каже, че с нищо не й помага, но ръцете му сякаш вливаха спокойствие в мускулите й, отпускаха възлите около врата й и надолу покрай гръбнака. Движеха се с безкрайно търпение и деликатност, като на занаятчия, който разглобява част по част сложно устройство — само дето сега тя беше устройството.

Домашно тъканата минаска материя я боцкаше под натиска на ръцете му и дразнеше кожата на гърба й. Пръстите му се вмъкнаха под яката на дрехата, оголиха раменете й и продължиха да изцеждат напрежението от схванатите й мускули. Че затаи дъх, досетила се как протича този масаж по правило, и прихвана подгъва на туниката си, преди да е изгубила кураж. Ръцете й тежаха като олово, но въпреки това успя да вдигне наполовина дрехата. Ръцете на Ахеос застинаха, само върховете на пръстите му завършиха движението. Че се потресе от собствената си дързост, но съзнаваше, че това е правилният начин.

Ахеос измъкна дрехата през главата й, изтегли ръкавите и захвърли туниката някъде зад себе си. Че потръпна от внезапния студ, захапал корема и гърдите й, но само след миг топлината на огъня започна да я гали. Гърбът й беше някак изтръпнал, но и приятно затоплен.

Усети ръцете му върху голите си рамене и си пое рязко дъх, неспособна да се сдържи. Пръстите му подхванаха отново движенията си, бавно и грижливо чертаеха пътеки по кожата й, изглаждаха и успокояваха възлите и болежките, които влачеше със себе си още от Мина, по лопатките на раменете и по извивката на гърба. Как би могла да медитира, когато цялото й внимание бе съсредоточено върху тези ръце? Деликатни, но и със силата на стрелец в тях. Ръце, които бавно заглаждаха пътя си към самото й съзнание. Как да се концентрира, когато тялото й тъне в разкошна леност, а неговото е толкова близо?

— Легни — прошепна в ухото й той и преди да се е усетила, Че вече лежеше по корем на килимчето, отпуснала буза на меката му тъкан. Ахеос я възседна през ханша и продължи да мачка нежно гърба й, надолу и надолу, докато не стигна до талията. Напълно забравила за целта на цялото това упражнение, Че лежеше със затворени очи, откъснала се от всичко, близо до границата на несъзнателното.

И постепенно я завладя усещането, че в полумрака на стаята има и трето присъствие, може би от другата страна на стените или някъде зад огъня. Нещо огромно и неопределено, далеч отвъд прага на нейните възприятия, но което въпреки това я познава и я обича така, както обича всичките си деца.

А после ръцете му се плъзнаха назад към раменете й — ръце, които трепереха леко, — Че усети дъха му отстрани на врата си, устните му се плъзнаха покрай ухото й и я целунаха по бузата. И от дълбините на шеметната си омая тя го чу:

— Изгубил съм ума си по теб. Давя се в теб. Помогни ми.

С лениво движение, побрало в себе си екстаза на лавината от отделни усещания — допира на неговата кожа до нейната, допира на нейната кожа до мекия килим, — тя се обърна по гръб с лице към него и го чу как затаява дъх онемял. А после Че отвори очи да срещне неговите и дори в празната им белота прочете копнеж, който звънтеше в пълна хармония с нейния.

Задърпа туниката му, но бавно, за да се наслади глътка по глътка на тънката му снага, на съдбоносната рана отстрани, вече почти заздравяла. Прокара лениво пръст по белега и Ахеос потръпна. Може той да беше мистикът от двама им, но в този момент вълната, която я носеше, беше пулсът на света, и тя го повлече безпомощен със себе си.

— Ахеос — промълви Че. Все още се рееше замаяна по вълшебното море, създадено от неговия допир или от неговата магия, или от каквото там го беше създало. Изпълваше я такава любов към него, че по страните й се отрониха сълзи, които той изтри с целувка, после Че го притисна към гърдите си и се разтвори за вселената… и за него.

Събуди се на зазоряване. Ахеос спеше до нея, преметнал една ръка през гърдите й сякаш се боеше, че ще му избяга.

Че се измъкна нежно, стана и се облече. Огънят беше изгаснал и само нажежени въглени светеха в огнището, но тя изобщо не чувстваше нощния хлад.

Излезе на терасата, разпери криле и полетя.