30.

Че се събуди бавно, уплашено. Заобикаляха я звуци на хора, които се движат и говорят тихо. Лежеше на твърд сламеник, завита с някакъв плащ. Имаше ехо, но не познатото отсечено ехо на маломерна килия, примесено с дишането на Салма току до главата й. Това място беше по-голямо и имаше много повече хора. Нямаше никаква идея къде се намира.

А после просветлението я срита и я заля с вълна от екстаз — не беше важно да знае къде е, важното беше, че знае къде не е.

Не е в килията си. Не е в ръцете на Талрик.

Парченцата от мозайката се нареждаха бързо.

Бяха дошли да я спасят. Тиниса, молецородният и другите.

И тя беше свободна.

Последната мисъл я срита отново и тя седна като ужилена на сламеника. Тъмнината наоколо се поразреди до сивкави сенки, които зрението й можеше да сортира. Призова Изкуството си и с негова помощ различи висок подземен таван и очертанията на заспали хора. Погледът й неудържимо се връщаше към стената в дъното на голямото помещение и силуета на Ахеос, увит в плащ и свел леко глава. Даде си сметка, че единствено тя вижда очите му изпод качулката. Там, където другите виждаха мрак, тя виждаше силния им блясък. А преди миг дори не се сещаше как му е името.

Плъзна поглед из помещението. Поне четиридесет души спяха в неправилни редици на пода, а шестима стояха на пост или пък просто се бяха събудили рано като нея. Мазе на някаква стара сграда, това трябва да е, реши тя. Сигурно го беше видяла на идване, но в паметта й спомен не беше останал.

— Че — обади се тихо някой зад нея, тя обърна глава и видя Тото, приседнал в края на сламеника й почти като огледално отражение на Ахеос. Че посегна инстинктивно към него и сграбчи ръката му за китката, за да се убеди, че е истински, че всичко това е истинско.

— Аз…

— Трябва да поспиш. Има още време, докато се съмне — каза той.

— Изгубила съм усещането си за време — обясни тя. — Къде сме?

— В скривалище на местната съпротива. Те ни помогнаха да се вмъкнем в двореца. — Тото се огледа и свъси чело. — Но с това помощта им приключи. Интересуваше ги единствено да открият водачката си.

— Няма значение — усмихна се тя. — Важното е, че успяхте. — А после се огледа, внезапно обзета от паника. — Къде е Салма? Той?…

— Той още спи — каза многозначително Тото. — Ей там е. Значи се е грижил добре за теб?

— Помагахме си взаимно. Сложно е за обясняване. Можеше да е и много по-зле, но човекът, който отговаряше за нас, си имаше някаква друга работа и ние минахме между капките. — Лицето й се изопна и Тото се размърда неспокойно на мястото си. — Сега в Хелерон ли се връщаме, Тот?

— Не знам. Сигурно.

— Имам да предам нещо на чичо си Елиас.

Той поклати глава.

— Не си прави труда. Стенуолд ми каза, че Тисамон го е убил.

— Тисамон? Богомолкородният?

Тото кимна мрачно.

— Той е… Честно да си кажа, от него ме побиват тръпки. Че?…

— Да?

— Аз… — Както обикновено, лицето му с нищо не подсказваше за какво мисли. Беше израснал с тежестта на смесената кръв върху плещите си и умееше да крие чувствата си надълбоко. — Аз… радвам се, че си добре.

— А аз — двойно повече — увери го разгорещено тя. — Тото, искам пак да видя небето.

— Небето?

— Сякаш с години са ме държали на тъмно — във возила, в летала, в килии. Нищо, че още е нощ. Просто искам да изляза навън. Или да постоя на прага поне. Ако видя някой да идва, ще се прибера веднага, обещавам.

Тя се изправи тромаво, протегна се и уви тъмния плащ около себе си. След миг Тото я хвана за ръката и я поведе покрай многобройната група спящи хора в средата на помещението, като кимаше успокоително на малцината будни минасци. Кимна нервно и на Тисамон, който седеше в едно кьоше, зает да точи и намаслява острието на ръкавицата си.

Навън имаше двама часови, единият седеше на улицата в ролята на бездомен просяк, другият беше заел позиция на един висок балкон с арбалет в ръка и наблюдаваше малкия площад отдолу. Нощта беше студена, небето се стелеше като черно кадифе с пришити пайети, без облаци, които да тревожат съня му. Спряха на прага и Тото се постара да й разкаже — не много свързано и с обичайните си запъвания — какво се е случило след онзи ужасен ден в Хелерон, когато пътищата им се бяха разделили. Основното й стана ясно — намесата на Скуто, съдбовната среща на Стенуолд с Елиас и появата на Тисамон, пътуването до Аста и оттам до портите на Мина.

Тук тя го спря.

— Я ми кажи… — Не беше за вярване, че задава точно този въпрос, но в главата й се беше загнездило нещо, което не й даваше мира. — Как разбрахте? Откъде знаехте, че ни водят към Мина?

Тото стисна упорито устни.

— Тисамон и Тиниса се промъкнаха в лагера на осоидите — отвърна той, но не успя да скрие, че има и нещо друго.

Че замълча. Искаше Тото сам да й каже цялата истина и той го направи, защото противното би означавало да предаде доверието й.

— Молецородният, той… разбра някак — избъбри с навъсено чело Тото. — Изобщо му нямам доверие. Или е имал вътрешна информация от лагера на осоидите, или просто е извадил късмет с логична догадка.

Че поклати глава. От спомените за онова необяснимо преживяване на границата на съня й се виеше свят. „Необяснимо?“ Ето в тази стена си блъскаше тя главата. „Няма как да е разбрал. Няма начин да ме е повикал и аз да съм го чула. Невъзможно. Необяснимо.“ Ако слънцето грееше, лесно би прогонила съмненията, лесно би намерила прашно кътче в главата си, където да ги натика, но сега, изправена пред необятността на безлунното небе в този непознат град, тя се разкъсваше от съмнения, все едно е застанала на ръба на дълбока пропаст, която не би трябвало да е там, но която въпреки всичко я изпълва с ужас.

В товарното отделение на хелиоптера, в сън, който беше и по-малко, и повече от всеки сън, присънвал й се някога, той я беше попитал къде отиват и тя му беше отговорила. Тя му беше казала.

Би трябвало да попита Тото кога точно са разбрали за Мина, а после да пресметне назад дните до вечерта, когато Ааген беше приземил леталото недалеч от крепостните стени, за да го поправи. Това би трябвало да реши въпроса със съвпаденията.

Или да ги потвърди. Само дето нямаше желание да попита. Възможните отговори дебнеха в сенките като таласъми от детството й.

— Тото, аз… трябва да помисля. Да остана сама за малко.

Познатият инатлив израз изопна лицето му.

— Трябва да се прибереш вътре и да поспиш, наистина.

— По-будна от това не съм била — отвърна Че и беше вярно. — Моля те, Тото.

Макар и неохотно, той я остави, но първо се отби при маскирания като просяк часови и му заръча да я наглежда.

След като Тото се прибра в склада, Че се замисли за него. Не се бяха разделили чак толкова отдавна, а той много се беше променил. Сигурно всички са се променили, реши тя. Качиха се на „Небесен“ млади и наивни, но после бързо се наложи да пораснат. Да научат трудни уроци. Тото бе все така несръчен и срамежлив и сигурно никога нямаше да се отърве докрай от стеснителността си, както не би могъл да се отърве и от смесената кръв, която беше в основата на всичко останало, но в поведението му се долавяше нова решителност. Че никога не го бе смятала за боец, а ето че той се беше изправил с арбалет в ръце, за да я защити. Той, както и всички останали.

— Стига — каза внезапно тя. — Няма смисъл да се криеш. Знам, че си там.

Чу се сумтене, зад което прозираше смях, и Ахеос изпърха с криле от горните етажи. Като мравкоидите — и като бръмбарородните, с които се родееха, минасци не бяха проектирали града си с мисъл за движение във всичките три измерения. Затова един сръчен, лек човек с породени от Изкуство криле тук се чувстваше като цар.

Че го изгледа предпазливо. Кацнал бе на известно разстояние от нея и я гледаше със скръстени под плаща ръце.

— Защо? — попита го тя.

— Кой може да каже? — Стори й се, че долавя известна горчивина в гласа му, но може и да си въобразяваше. — Така или иначе, ето ме тук.

— Радвам се. Ти… — Не можеше да го изрече на глас. — Сънувах един сън, който… ми донесе утеха. А по онова време утехата беше кът за Салма и мен.

— Сън? — попита безразлично той.

— Да. Сън. — Друго нямаше да признае и толкова.

Той сви рамене.

— Вие, бръмбароидите… — поде, но не довърши. — Няма значение. Скоро ще се върнем в Хелерон и тогава пак ще си бъдем врагове, както му е редът. Да разбирам ли, че дългът ми към теб вече е платен?

— Дълг? — Тя направи крачка към него. — Задето те превързах ли? Заради няколкото шева? Ама и вие… обменният ви курс е много странен, да знаеш. Направил си за мен много повече, отколкото е било нужно! И аз никога, никога повече не искам да ти бъда враг!

Прииска й се да протегне ръка. Под всичките си маски Ахеос изглеждаше толкова объркан, толкова несигурен какво прави и защо е тук. Изглеждаше толкова самотен в студената нощ.

— Няма причина да бъдем врагове, напротив — продължи тя. — Ако осоидите дойдат в Хелерон, да не мислиш, че ще пощадят твоите хора? Повярвай ми, Империята не прави изключения.

Ахеос не каза нищо, но Че се досещаше за посоката на мислите му — че за неговия народ падането на Хелерон ще е лелеяна победа, дори ако пожарът подпали и собствената им черга.

— Стисни ми ръката — каза тя и я протегна под безлунното небе. Зрението на нейното Изкуство, все още толкова ново за нея, оцвети кожата й в тъмно сребро. — Стисни я сега, докато още можеш.

Когато най-после се подаде изпод диплите на робата, неговата ръка беше само един оттенък по-светла от нейната, но със същия цвят. Доловила колебанието му, Че се пресегна импулсивно и стисна ръката му. Не беше студена, а изненадващо топла.

— Аз съм Челядинка Трудан от Колегиум. Не говоря от името на семейството си. Не говоря от името на града си или на расата си. Но говоря от свое име и казвам, че ти дължа повече, отколкото бих могла да ти върна някога, защото в миг на най-голяма нужда ти беше до мен. Не знам защо. Не знам отговорите. Важното е, че ти дойде за мен, дойде на вражеска територия и проля от кръвта си, за да ме освободиш. — Думите се изливаха като порой и тя имаше странното усещане, че са нейни само отчасти.

Колкото до Ахеос, него думите й го сащисаха тотално.

— Такива думи не се изричат лекомислено — измърмори той и понечи да издърпа ръката си. — Нямаш представа колко силно могат да обвързват клетвите!

— Нищо лекомислено нямаше в думите ми — отвърна тя. Ахеос спря да се дърпа и я погледна в очите.

— Ти ме виждаш — каза той и Че си даде сметка, че освен звездите и пушливата факла в другия край на площада, друг източник на светлина нямаше. Той я виждаше по силата на кръвта и расата си, тя виждаше него по силата на Изкуството си.

— Да, виждам те — потвърди тя. — Толкова време изгубих да призовавам Изкуството на предците, а накрая твоето… онзи сън се оказа достатъчен, за да го пробуди в мен.

Виждаше ясно не само лицето му. Виждаше, че не знае как да реагира, какво да прави с нея. Маските му се бяха стопили докрай. Тя го плашеше и го привличаше, и разтърсваше издъно света му. Осъзнала това, Че се изплаши на свой ред, после усети колко е топла ръката му, колко са близо един до друг.

— Аз… — измрънка тя и усети как нишката помежду им — същата нишка, покрила разстоянието от Хелерон до Мина — сега се навива с бясна скорост. Миг по-късно вече бе пуснала ръката му и тичаше обратно в склада да изпревари думите, които напираха сякаш по своя воля в главата й.



Само няколко дрипави часа сън бяха отпуснати на Талрик през тази шеметна нощ. След като Че и съратниците й успяха да избягат, редът в двореца трябваше да се възстанови, което не беше лесна задача, и едва след това му остана време да потърси полеви хирург в гарнизона, който да се погрижи за раните му. Би могъл да повика лекар от града, но от опит знаеше, че практическите умения на военните хирурзи са по-ценни от теоретичните знания и на най-образования лекар.

Беше се зазорило отдавна и целият дворец жужеше като разбунен кошер. Въпреки това можеше да се каже, че редът, в по-широкото значение на тази дума, отново се е възкачил на престола. Талрик знаеше, че Рекеф ще вземе нещата в свои ръце и че добре подбрани слухове ще обиколят имперския контингент в Мина, информирайки заинтересованите за истинското състояние на нещата.

Междувременно беше пратил да му извикат Ааген и сега той го чакаше в малкото преддверие на покоите му.

Занаятчията го поздрави с предпазливо кимване.

— Още си жив значи.

— Може и така да се каже. Някакви проблеми?

Ааген вдигна рамене.

— Чух, че някакви войници я търсели… Пеперуденото момиче. Колкото до местните, те не са от най-големите симпатизанти на Империята. Чудно какви неща работят понякога в твоя полза, нали?

— Този град е на ръба на въстание — изтъкна Талрик. — Ултер си е затварял очите или наистина е бил сляп. Смятал е, че още държи Мина здраво в юмрука си.

— Да се надяваме, че ние с теб ще сме далеч оттук, когато бурето избухне — каза Ааген и Талрик кимна.

— Извинявай, че се наложи да те използвам така, Ааген. Нямаше към кого друг да се обърна.

— Е — промърмори занаятчията с глуповата, но широка усмивка. — Аз не се оплаквам, както виждаш.

— Потанцувала ти е, а?

Ааген се опита да скрие усмивката си, но тя въпреки всичко цъфна на лицето му.

— Нещо такова. Само ми потанцува, нищо повече, но…

— Знам. Виждал съм я. — Талрик стана и плесна другия мъж по рамото. Драго му беше, че има поне един приятел, срещу когото не е бил принуден да се обърне. — Радвам се, че всичко е минало без засечки. Задължен съм ти като приятел и като офицер. Няма да го забравя.



С тежки стъпки той се отправи към тронната зала, защото знаеше, че ще го чакат там да даде обяснения. Вратите му отвориха войници със свежи лица и спретнат вид и ги затвориха веднага след него. Самата зала беше почти празна. Повечето финтифлюшени декорации на Ултер бяха изнесени.

Талрик изобщо не се изненада, че на креслото в средата седи не друг, а същият неназован мъж, когото помнеше от съвещанието при Латвок. Сега той го следеше с пронизителен поглед, а изпитото му лице беше нарязано от пресметливи бръчици. Полковник Латвок също беше тук — прав до креслото, с наполовина разгънат свитък в ръце. Паякородната Одиса я нямаше, но Талрик мерна Те Беро в сянката на една колона.

— Полковник — кимна за поздрав Талрик, — бързо сте се придвижили.

— Нищо подобно — отвърна с усмивка Латвок. — Всъщност, официално още не съм пристигнал и няма да пристигна в близко бъдеще. Предаването на губернаторската власт ще премине плавно, все едно го е организирал самият полковник Ултер. Дотогава обаче някой ще трябва да наглежда нещата тук — неофициално, разбира се.

— Разбира се, полковник.

— Вие, изглежда, сте един от рядко срещаните офицери, които обичат да предвождат атаката, майор Талрик — отбеляза Латвок. — Това е благословия от смесен характер, но за работата ви тук мога единствено да ви поздравя.

— Благодаря, полковник.

— Сигурно не ви е било лесно.

Талрик примигна. Мислеше на бързи обороти. Най-разумно би било да отрече ролята на всякакви лични чувства в тази история, но в действителност ролята им беше толкова голяма, че едва ли би могъл да излъже правдоподобно. Едва ли.

— Аз съм верен на Империята, полковник. Направих своя избор. — Уви, гласът му не прозвуча толкова спокойно, колкото би искал.

— Браво на вас — каза Латвок. — Разбира се, ролята ви в разрешаването на тази сложна ситуация няма да остане невъзнаградена и…

— Не за това го направих, полковник — прекъсна го Талрик, по-твърдо, отколкото възнамеряваше. Наясно беше, че след изминалата нощ самоконтролът му не е на висота.

По лицето на полковник Латвок пробяга раздразнение.

— Аз и не намеквам, че сте го направили заради това, майоре. Така или иначе, според нашите архиви в момента вие сте най-висшият офицер на Рекеф в този град и ако е налице необходимост от действия, които да наредите като временно изпълняващ длъжността губернатор, то сега е моментът да го направите.

Подобно предложение беше неочаквано, но Талрик реши, че едва ли ще има друга възможност.

— Пеперудородната робиня Скръб в окови — каза той, като следеше напрегнато за реакцията на Латвок.

— Чувам, че е изключителна танцьорка — подхвърли спокойно полковникът.

— Тя беше собственост на полковник Ултер. Бих искал да я предам на лейтенант Ааген, без чието съдействие едва ли щях да се справя със задачата си тук.

— Имате разрешението ми — отвърна Латвок, без да му мигне окото. — Нещо друго?

— Друга от робините на полковника, жена от собствената ни раса на име Хрея, също ми помогна. Бих искал да бъде освободена.

Латвок се изкашля в шепа сякаш Талрик се е изложил на светско събиране.

— Империята не освобождава своите роби, майоре. При определени обстоятелства би могла да ги възнагради, да облекчи живота им, да ги натовари с отговорности и дори да поиска съвет от тях, но никога не им връща свободата. Това би било невиждан прецедент! Ще направим друго, майоре — Империята ще даде робинята на вас. А ако вие, като гражданин на Империята, решите да й върнете свободата, е, предполагам, че пред подобна ексцентричност Империята би могла да си затвори еднократно очите. Нещо друго?

— Не. Освен че бих искал да спомена добрата работа на лейтенант Те Беро във връзка с последната ми мисия. — Талрик видя как мухородният се размърда неспокойно, чул името си, а после вдига вежди при неочаквания комплимент.

Латвок кимна одобрително.

— Добре е, когато офицерите признават постиженията на своите подчинени. Това заздравява лоялността. Смятайте, че похвалата ви е чута и ще бъда взета предвид. — Ако се съдеше по кратката сянка, преминала по лицето на Те Беро, самият Латвок не беше от офицерите, които хвалят подчинените си. — Друго?

— Не, полковник.

— Нищо, майоре? — Латвок се намръщи. — Полковник Ултер имаше много робини — напълнил е двореца с тях.

— Оставям ги в сигурните ръце на Империята, полковник. Не искам друго, освен да се върна към работата си в Хелерон. Плановете ни там са на финалната права и агентите ми имат нужда своя началник.

— Е… — Латвок хвърли бърз поглед към мъжа в централното кресло. — Майоре, има едно предложение относно бъдещето ви. Генерал Рейнер е останал впечатлен от способностите ви и смята, че те отговарят напълно на високите стандарти, които офицерите на Рекеф трябва да покрият.

Талрик не смееше да помръдне, защото самият факт, че са назовали пред него името на мълчаливия офицер, беше пропуск към един по-голям и по-секретен свят. Генералите от Рекеф рядко напускаха имперския двор, а дори тогава пътуваха инкогнито.

— Полковник? — каза той.

— Работата ви за външната служба на Рекеф заслужава единствено адмирации, майоре — продължи Латвок под пронизителния поглед на генерала, — но уменията ви биха били от полза и за вътрешната служба. Империята има нужда от постоянна защита — както отвън, така и отвътре.

Това би било повече от повишение и Талрик го знаеше — вътрешната служба на Рекеф, по-старият и по-елитарен клон на организацията, се отчиташе единствено и само пред императора. Вътрешната служба на Рекеф беше закон сама по себе си. Членовете й не се бояха от нищо.

„Освен един от друг“ — промъкна се в главата му предателска мисъл.

И всички се страхуваха от тях. Те бяха сенките в армията. Никой не можеше да бъде сигурен дали съседът му не пише доноси за някоя необмислена дума, нито дали робът му не донася където трябва за пиянските му откровения предишната нощ. Всички без изключение усещаха тежкия поглед на Рекеф — от обикновения редник до най-висшия армейски генерал на Империята. Никой не беше недосегаем и всеки можеше да изчезне без предупреждение и без следа.

Мисията му тук, в губернаторския дворец на Мина, беше в прерогативите на вътрешната служба. Значи е било тест? Насъскали са го срещу стария му наставник, за да видят дали е достатъчно хладнокръвен да му прегризе гърлото. Е, той беше доказал хладнокръвието си, че и отгоре.

— Оценявам високо честта, полковник, но плановете ми в Хелерон…

— Могат да бъдат довършени от друг, несъмнено. Помислете си, майоре.

Преминеше ли във вътрешната служба, обект на дейността му щяха да са хора от собствената му раса. Той щеше да защитава Империята като хирург, който спасява пациента си от гангрена, изрязвайки из дъно засегнатата тъкан. Всеки ден щеше да е като току-що изминалата нощ. И рано или късно щяха да го пратят срещу Ааген или срещу друг лоялен и свестен човек, когото някога е наричал свой приятел.

— Ако това иска Империята, полковник, аз ще се подчиня на заповедта — каза той с пълното съзнание, че следващите му думи могат да го превърнат в мишена и да му подпечатат съдба не по-различна от тази на Ултер. — Но ако става въпрос за предложение, а не за заповед, то ще трябва да го отхвърля. Работата ми за външната служба на Рекеф е важна и ще пострада, ако не съм там, за да довърша започнатото.

Последва дълго мълчание. Латвок погледна към генерал Рейнер. Талрик следеше напрегнато за мълчаливо послание между двамата, но и да имаше такова, очите му не го уловиха.

Най-накрая Латвок каза:

— Това е всичко, майоре.

Талрик се обърна и излезе от тронната зала в пълно неведение относно съдбата си.

Загрузка...