Империя в черно и златно

39.

Пръснаха се и арбалетите им щръкнаха към тъмното небе, но след миг гласът на Че ги спря:

— Спокойно! Тихо! Това е Ахеос.

Скупчиха се отново и видяха как първият силует се спуска към земята на известно разстояние от тях. Луната беше изгряла, а и в машинния двор зад тях имаше достатъчно светлини, но дори с тяхна помощ Стенуолд едва различи Ахеос.

Надигаше се да посрещне молецоида, когато видя други сенки да се спускат от небето. Застина, парализиран за миг от мисълта за предателство, а после от внезапен прилив на надежда.

Имаше поне половин дузина молецородни с Ахеос, всичките с лъкове в ръце, както и двама мухородни с подкъсени версии на техните качулести плащове. Бяха дошли и двама богомолкоиди, мъж и жена с капси по кожените доспехи, високи и стройни досущ като Тисамон. А също и млада жена водно конче с дълъг лък и един скакалецороден с чифт зловещи на вид кинжали в ръцете. Всички бяха облечени в отсенки на сивото, с по-светли и по-тъмни петна, които се сливаха съвършено със светлосенките на нощния мрак и луната.

— Чук и клещи — възкликна Стенуолд, усетил как малка част от товара се вдига от плещите му. — Значи вашите скрири са получили просветление? Или затъмнение, като ви знам какви сте.

Че го избута и се хвърли на врата на Ахеос, после погледна виновно през рамо към Стенуолд. Ала в този момент подобни дреболии нямаха място в ума му.

— Когато пристигнах в Тарн, тези мъже и жени вече ме чакаха — каза Ахеос, прегърнал Че през раменете. Говореше така, сякаш сам не можеше да повярва на думите си. — Излиза, че съм техен капитан. Колкото до скририте, те… все така размишляват… Тарн още няма официална позиция по отношение на Империята.

— Тогава кои са тези? — учуди се Стенуолд, а после думата сама цъфна в съзнанието му: — Мистерите?…

Ахеос хвърли поглед към войнството си.

— Единственото, което знам със сигурност, е, че ще се бият срещу осоидите. Изглежда някой от скририте е взел лично решение по въпроса и е призовал своите агенти. Иначе да, те са мистери, майстор Трудан, и са на твоя страна. За тази конкретна задача, Стенуолд Трудан, можеш да разчиташ на помощта им.

— И как по-точно ще го направим, моля? — попита Скуто, който още измерваше с поглед новодошлите.

— Моите хора неведнъж са идвали на разузнаване тук — обясни Ахеос. — И винаги е имало охрана. Сега хелеронската стража е изчезнала.

— Което ще ни улесни, разбира се — обади се Балкус иззад рамото на Скуто.

— Уви не. Защото означава, че ни очакват — попари надеждите му Ахеос.

Стенуолд беше принуден да се съгласи с преценката му.

— Или са ги избили до крак, или са ги подкупили, или пък са се изтеглили по заповед на някой магнат, купен от Империята. Е, къде се крият осоидите, Ахеос?

— Има няколко в самата машина — обясни молецородният. — Четирима видяхме да се крият в машинния двор. Смятаме, че са повече и че това е капан.

— Ние обаче знаем, че е капан, следователно можем да им подложим крак и да наклоним везните в наша полза — отбеляза Стенуолд.

— Ако това искаш, ние ще те последваме — заяви Ахеос. — Всички, които водя, са се заклели в това. — Той изкриви лице, притисна за миг Че, след което я пусна. — Битката ще е жестока, майстор Трудан. Видяхме близо четиридесет осородни войници недалеч оттук, които без съмнение очакват знак от постовите си. Главният им лагер също е близо, неслучайно, разбира се, така че подкрепления ще пристигнат за броени минути. Колко време ви е необходимо да разрушите двигателя?

Стенуолд погледна към Скуто, който сви красноречиво рамене.

— Трудно е да се каже. За пръв път си имам работа с такова чудо.

— Значи ще се бием — каза сериозно молецородният. Изглеждаше блед и много млад, помисли си Стенуолд и плъзна поглед по лицата на другите. С изключение на самия него, Скуто, Тисамон и скакалецородния, дошъл с Ахеос, всички изглеждаха безумно млади.

— Ако някой от вас иска да си тръгне, сега е моментът. Говоря сериозно — каза той, но, разбира се, никой не помръдна. Всички бяха уплашени освен неколцина като Тисамон, в чиито вени смъртта течеше като кръв. Тук ги задържаха гордостта и страхът да не се посрамят, и на Стенуолд му идеше да ги смъмри, да им викне, че наранената гордост се лекува, а смъртоносните рани — не.

Но не каза нищо, защото сега те бяха неговите хора. Дошли бяха тук заради неговия план, да живеят или да умрат според уменията си и прищевките на съдбата.

— Как да ви използваме най-добре? — обърна се той към Ахеос.

— Можем да ги ударим, без те да ни видят. Първата кръв ще я пролеем ние — предложи молецоидът. Хвърли поглед към богомолкородната жена, която навярно беше тактикът на групата им. — Ето какво ще направим — продължи Ахеос. — Ние ще нападнем осоидите в машината и постовите, които забелязахме. Щом ни видите, че ги връхлитаме, трябва да се отправите веднага към двигателя. Осородните несъмнено ще вдигнат тревога, но ще настъпи хаос, от който ние трябва да се възползваме максимално. Моите хора и онези от вас, които няма да са заети с разрушаването на двигателя, ще трябва да удържим натиска, докато задачата не приключи. Това е нашият план.

Стенуолд кимна.

— По-добър нямам — призна той.

Ахеос и групата му потънаха в мрака, който за тях не представляваше пречка. Стенуолд даде знак на другите да се снишат и тръгна предпазливо към ръба на машинния двор. Отдолу имаше купчина изкопна пръст, така че спускането и придвижването до „Гордост“ нямаше да представляват проблем сами по себе си. Изтеглянето след това беше съвсем друга история.

Започнал беше да отброява наум секундите, но си даде сметка, че е глупаво, и спря. Тревогата можеше да се вдигне в следващия миг или след десет минути. Нощта беше хладна с лек вятър от изток и неестествено тиха. Не беше за вярване, че четиридесет осородни клечат и дебнат на хвърлей камък оттук.

„Сигурно са затаили дъх.“

— Там! — изсъска Тиниса. Стенуолд не беше видял нищо, но нервите му бяха опънати до скъсване и той даде команда за начало, разчитайки на нейното зрение:

— Напред!

— Капитане! — извика един от хората му и Талрик се стресна. Нощта беше тиха и нямаше сигнал за тревога.

— Какво? — попита той.

— Видях нещо до двигателя, капитане.

Талрик се покатери на насипа да погледне. Хората му не бяха нощни създания, но газените фенери покрай „Гордост“ осигуряваха достатъчно светлина.

— Нищо не виждам… — промърмори той, но само след миг промени мнението си почти едновременно с пронизителното изсвирване — уговорения сигнал за тревога.

Сянка. Нищо и никаква сянка, препречила за миг светлината на фенерите, а после от кабинката на „Гордост“ изпадна човек. Един от собствените му войници, които чакаха в засада там. Атаката беше започнала.

— Тръгвайте, всички! — извика той. — Леки въздушни, осигурете двигателя. Пехота… — В същия миг видя някакви хора да се спускат в машинния двор. — Там — посочи той. Десетина от неговите войници вече се бяха издигнали във въздуха и набираха скорост към двигателя. Други десетина се изсипваха покрай него, с по-тежки доспехи, с копия и щитове. Талрик погледна още веднъж към натрапниците и му се стори, че различава Стенуолд в челото им. При малобройни атаки като тази добрият командир трябваше лично да предвожда хората си и Талрик изпита уважение към Стенуолд за доблестта му.

— Ти — обърна се Талрик към мухородния пратеник, който чакаше на крачка зад него. Младежът беше от щатните, а не от местния набор, и носеше имперска ливрея над кожения нагръдник. — Върви при майор Годран. Кажи му да доведе три… не, нека са четири взвода по най-бързия начин, да прати също автовозилото и дирижабъла.

— Да, капитане. — След миг пратеникът вече летеше към главния имперски лагер. Талрик, заобиколен допреди малко от двайсетина мъже, сега беше останал сам.

Стенуолд не беше спринтьор и по-чевръстите членове на групата му го изпревариха още преди да е преполовил разстоянието до „Гордост“. Чул беше силното изсвирване — знак, че молецоидите не са открили навреме поне един часовой. Силуети прелитаха покрай празничните светлинки, обточващи навеса на „Гордост“. Сиянието на газените фенери се отразяваше в стомана, чуваха се стонове на болка и пресечени викове. Тисамон и Тиниса бяха излезли начело и тичаха с убийствена скорост към двигателя. Щяха да стигнат там първи, но бързината им с нищо нямаше да ускори основната задача по унищожаването му, само щяха да пролеят още вражеска кръв и да се изложат на още по-голям риск.

Молецороден боец се стрелна над главата му, неясен силует със сив плащ, бели очи и обтегнат лък. Стенуолд вече дишаше тежко. Видя, че е останал на опашката и реши да забави темпото, за да не остане съвсем без сили. Огледа се наляво и надясно.

Наляво строителната площадка беше разчистена чак до два вагона, зарязани на отбивка от релсовия път и надвиснали като тъмна извита стена. Надясно тъмнината се гънеше от черните сенки на две големи купчини изкопна пръст. Когато ги подмина на бегом, Стенуолд видя друг двигател, джудже в сравнение с масивната снага на „Гордост“, и мерна някакво движение през прозорците му — мъже тичаха покрай релсите от другата му страна.

Право напред и без предупреждение се разрази истинска битка. Жила проблясваха, ранени викаха. Стенуолд беше достатъчно близо и видя как един молецороден отхвръква към металния кожух на „Гордост“ с нажежена рана от огнен залп в гърдите. Богомолкородната от Тарн се оттласна във въздуха, крилете й се разгънаха и тя съсече водещия осоид преди войникът да е намалил собствената си скорост.

— Надясно! — изрева Стенуолд. — Че! Скуто! Тисамон и Тиниса! Отивайте при двигателя! Останалите — с мен!

Издал заповедта, Стенуолд се опита да спре, но дори това не беше лесна задача — краката му заораха в омесената с чакъл пръст и той за малко да изпусне арбалета си. Отряд бронирани осородни войници тичаше право към тях във формата на клин с вдигнати щитове и насочени напред копия. Докато Стенуолд се мъчеше да зареди арбалета си, две стрели профучаха край него и се забиха безпомощно в щитовете на осоидите. Клинът се приближаваше на бегом. Стенуолд бръкна в торбата на кръста си за граната.

В следващия миг оглуша, защото Балкус беше открил огън със своя гвоздистрел и три последователни детонации разтърсиха целия машинен двор. Върхът на имперския клин се разпадна. Двама войници се строполиха, покосени през щитовете и броните си. Балкус беше коленичил и се мъчеше да извади заседнал в дулото снаряд. Спера се издигна във въздуха и арбалетната й стрела повали войник в последната редица на клина. Объркването сред осоидите не трая дълго и клинът започна да се оформя отново. Стенуолд ги видя как прехвърлят копията в левите си ръце, за да освободят десните за огнени залпове.

На негово място големите военачалници сигурно биха оползотворили времето си в преценка на баланса и възможностите, но Стенуолд не беше войник, затова просто извика: „Нападайте!“ В същото време запали фитила на гранатата със стоманената си запалка и метна металната топка напред.

Гранатата се удари в щит и падна в краката на най-близкия осоид. Мъжът едва успя да сведе поглед към земята, когато металната обшивка се пръсна и шрапнелите го смляха на кайма, ранявайки и другите около него. Едно назъбено парче метал забърса рамото на Стенуолд.

А после дойде ред на близкия бой. Стенуолд извади меча си и нападна, докато противникът правеше опити да се прегрупира. Прониза един в незащитената от броня подмишница и войникът впи отчаяно ръце в него, преди да падне на земята. До него бръмбарородният с тежката броня стовари алебардата си, строши един щит и отсече ръката на мъжа, който го държеше. Гвоздистрелът на Балкус изрева още два пъти почти от упор, после мравкоидът го преметна на гърба си, изтегли късия си меч и продължи да се бие с точните, пестеливи движения на своята раса.

Че тичаше към двигателя. Нямаше време да се оглежда, но и малкото, което видя, говореше за сериозна битка и твърде много трупове. Повечето бяха на осоиди, но сред мъртвите имаше и трима молецородни, единият от които можеше да е Ахеос.

„Не трябва да мисля за това.“ Което не я спря да мисли точно за същото, разбира се, но за щастие краката й знаеха какво правят и я носеха напред.

Там се бяха появили осородни и се обръщаха да посрещнат новодошлите. Енергиен залп изсъска покрай нея, на педя от главата й. Друг литна към Тиниса, но тя отскочи сръчно встрани, а после се вряза в противника рамо до рамо с баща си.

Двамата имаха минимална преднина, няколко крачки само, броени секунди. Въпреки това и въпреки разказите на очевидци в Мина, Че изпадна в потрес. Не можеше да повярва на очите си. Преди не беше виждала Тисамон в действие, нито си бе давала сметка с колко малко му отстъпва доведената й сестра.

Двамата не дадоха на осоидите нито време, нито възможност да се защитят. Връхлетяха от мрака под блясъка на газените фенери и ги подложиха на заколение. Тисамон танцуваше със закривеното острие на ръкавицата си сякаш човек и оръжие са отделни същества, които нападат от различен ъгъл и височина, но със силна телепатична връзка като мравкоиди от един град. Тиниса беше в непрестанно движение и никога там, където я търсеха противниковите мечове. Рапирата в ръката й не можеше да бъде спряна, отблъсната или избягната. Всеки замах се лепваше за противника и го следваше неотвратимо, докато кръвта му не облееше острието.

Скуто мина между двамата почти без да ги погледне. Метна се в кабинката на машиниста в задния край на „Гордост“, но веднага отскочи назад с опърлено от енергиен залп рамо. Противникът му понечи да го посече, но късият меч издрънча безсилно в нагръдника на шипородния. Скуто се пресегна, сграбчи войника и го притисна в любовна прегръдка, при което дузина закривени шипове изстъргаха по бронята на гърчещия се мъж. Че откри, че й се иска да набие спирачки далеч от мелето, не защото я бе страх от имперските войници, а защото се притесняваше, че в кръвожадното си заслепение Тисамон и дъщеря му не подбират жертвите си. Вместо това стисна зъби, продължи напред и замахна с меча си към гърба на войника, с когото се боричкаше Скуто.

Усети как острието изстъргва в плетената ризница, после потъва в плът. Шокът я разтърси до мозъка на костите. За пръв път убиваше човек в близък бой. Чувството беше ужасно, отвратително; преживяване и жизнен опит, за които щеше да плати прескъпо.

Но не сега, защото сега нямаше време да угажда на съвестта си. Скуто вече бе сритал трупа настрани. Скочи в кабинката и се обърна да й подаде ръка.

Кръвопролитието навън продължаваше, а двамата стояха в кабинката и зяпаха.

Зяпаха лицето на светкавичния двигател и си мислеха, че никога не са виждали такова нещо. Централният панел беше от замъглено стъкло, а зад него се различаваха големи намотки, които хвърляха искри, танцуваха и светеха сякаш самите те са направени от течно стъкло. От двете страни на централния панел имаше циферблати, лостове, копчета и превключватели, които не й говореха кажи-речи нищо. Хвърли поглед към Скуто и надеждите й помръкнаха съвсем. По изражението му личеше, че и той не се чувства в свои води.

— Де Тото да беше тук — проточи тъжно Че. — Когато учихме механика, тези чудесии бяха на етап теоретични разработки. Основните принципи ги знам, но нищо друго.

— Браво — каза Скуто. Стовари с все сила приклада на арбалета си върху стъклото, но то не се счупи. — Леярски щемпел! — изпсува той. — Сигурно е една стъпка дебело пустото му стъкло. Мислех да мушнем една граната вътре, но… няма да стане. Ще можеш ли да претовариш системата, как мислиш?

Че плъзна поглед по уредите. Изпаднала беше в познатата й вече ситуация да е най-сведущият експерт по въпрос, за който знае съвсем малко.

— Ще опитам — отвърна тя. — От опит глава не боли.

Скуто вдигна глава и погледна към бойното поле вън.

— Само не се бави много — посъветва я той.

Клинът на осоидите се беше разпаднал окончателно. Двама оцелели тичаха презглава назад, а Балкус зареждаше нов пълнител в гвоздистрела си, за да им види сметката. Стенуолд се огледа и видя трупове. Много трупове. Основно на имперски войници, повалени на купчини при атаките от всички страни. Един от бръмбарородните на Скуто лежеше с обгорено лице, зад него имаше мъртва мухородна, вперила невиждащ поглед в тъмното небе.

Миг по-късно всички погледнаха нагоре и от небето заваляха енергийни залпове. Втората вълна беше пристигнала и ги връхлиташе с огън и насочени копия. Балкус вдигна гвоздистрела си и миниатюрните снаряди разсякоха небето в кървава жътва.

— Прикрийте се! — извика Стенуолд, след като един от мравкородните агенти на Скуто падна поразен, докато се опитваше да презареди арбалета си. Спера вече бе хлътнала в сянката на по-малкия двигател и трескаво въртеше манивелата на собственото си оръжие.

Въздухът започваше да ври, когато Стенуолд се хвърли зад несигурното прикритие на купчина пръст. Вдигна поглед и видя, че небето над машинния двор се е превърнало в бойна арена. Имперският отряд се опитваше да обгради част от хората на Ахеос. Жената водно конче — по-добър летец от повечето тук — се стрелна през центъра на мелето, завъртя се в полет и пусна стрела, която се заби в гърба на нищо неподозиращ противник. Богомолкородният улови един имперски войник за колана, заби закривеното острие на ръкавицата си в тялото му, направи две бързи движения и захвърли безжизнения труп на земята. После жило го уцели в хълбока и той падна. Още беше жив, но един имперски войник се стрелна след него и заби меча си в тялото му. Стенуолд простреля войника в гърдите преди да се е издигнал обратно във въздуха.

Някой изкрещя предупредително, но Стенуолд не различи думите. След миг вече нямаше нужда да гадае. Механичният трясък откъм лагера на осоидите му каза всичко, дори преди чудовищният силует на автовозилото да се е разкрил пред погледа му. Беше тромава, грозна, четвъртита бронирана машина с предница като шлем на пазител и тесни отвори вместо прозорци. Четирите й крака стърчаха настрани като крака на паяк и изяждаха разстоянието с дълги, отсечени стъпки. Под тъпия й нос бяха монтирани два големи арбалета, които стреляха постоянно, а на гърба й имаше балиста… и не само това. Стенуолд се хвърли на земята веднага щом разпозна назъбените очертания. Към оръжието беше занитен щит, който да предпазва артилериста, но не щитът уплаши Стенуолд, а огромният дървен пълнител отзад. Балиста за многократна стрелба, оръжие от последно поколение. Секунди по-късно характерният насечен трясък разцепи въздуха и тежките стрели заваляха една след друга.

Това чудо щеше да им види сметката за нула време, осъзна Стенуолд. Трябваше да го унищожат на всяка цена.

Едва направил две крачки извън укритието си, Стенуолд усети как смелостта го напуска. Видя как бръмбарородният с тежката броня пада, надупчен от стрелите на арбалетите при предницата на автовозилото. Една от тарнските мухородни се опита да избяга с бърз вираж във въздуха, но балистата се завъртя гладко и стрелата я удари толкова силно, че мина през тялото й. Жената беше мъртва преди да падне на земята.

Автовозилото трещеше напред, набирайки скорост. Зад него идваха още осоиди, взвод най-малко. Стенуолд извади граната от торбата на колана си, като се чудеше колко ли е здрава бронята на тази грозотия. Знаеше, че има само един начин да провери.

Запали фитила и започна да брои — стрела от балистата профуча покрай него, — после метна гранатата и като никога прицелът му беше безукорен. Гранатата се удари в автовозилото и избухна веднага. За миг се виждаха само пламъци, после машината се появи отново, поклащайки се назад върху тънките си крака. Предницата й беше изкривена от експлозията и поне един от арбалетите беше извън строя, но след броени секунди чудовището пое отново напред.

— Унищожете я! — викна отчаяно той, макар да знаеше, че не разполага със средствата да го направи.

Зад автовозилото се вихреше битка — неколцина от тарнските молецоиди бяха връхлетели противника от въздуха. Стенуолд видя скакалецородния да раздава правосъдие с двата си кинжала, скачаше, танцуваше и разхвърляше трупове. Балистата се завъртя към задницата на автовозилото и разкри пред Стенуолд бронирания стол на артилериста.

— Сега! Напред! — извика той и хукна към напредващото автовозило, без да знае следва ли го някой или не.

Ахеос замахна още веднъж към мъжа, с когото се биеше, изкара искри от бронята му с дългия си кинжал, после се издигна отново във въздуха и се отдалечи по спирала. Няколко енергийни жила изсвистяха край него, той хвърли поглед през рамо и видя, че осоидът го следва с протегната ръка и ярост в очите. Ахеос смени рязко посоката и височината, изравни се с объркания войник и заби кинжала си в крака му. Осоидът се обърна да го последва, но един от другарите на Ахеос се появи като по поръчка, стегна в хватка противника с ръка през гърлото и продължи да го стиска решително, докато младият мъж забиваше кинжала си, един път, два пъти, три пъти… Накрая войникът полетя мъртъв към земята. Ахеос и другарят му се отдалечиха, всеки в своята посока.

Бойците на Ахеос се бяха разделили и всеки действаше по свое усмотрение. Такава беше обичайната им тактика в разгара на битка. Молецоидите нямаха репутацията на войни, но в среднощни нападения като сегашното опитът им не беше за подценяване. Ахеос прибра кинжала в канията, свали лъка от рамото си и разхлаби каишката, която стягаше отвора на колчана.

Видя автовозилото да гази страховито през бойното поле. Убийственото занаятчийско устройство на гърба му се въртеше бясно и сееше смърт. Ахеос прелетя над него и видя, че неколцина смелчаци атакуват чудовището и че един от тях е Стенуолд.

Стенуолд неминуемо щеше да умре. Дебелият стар бръмбароид се движеше тежко почти колкото машината. Оръжието се завъртя към него като главата на някакъв сляп бог. Никой не вярваше в богове, разбира се, но занаятчиите въпреки това ги бяха създали.

Ахеос се пресегна за Изкуството си — хипнотизиращото Изкуство, което се беше опитал да използва върху Че в конюшните на Елиас Продан — и заходи в дъга към балистата. Първият изстрел звънна край него, после и вторият, след това Ахеос усети шока от контакта, когато умът и погледът му уловиха ума и погледа на артилериста.

Вля енергия в контакта, докато крилете му го отнасяха нагоре и назад. Знаеше, че поне за няколко безценни секунди мъжът ще го следва неотклонно с поглед, а оръжието ще се върти слепешката.

Талрик се опитваше да разбере какво става на бойното поле, да открие някаква логика в бойните действия, но такава липсваше. Заради прокълнатите молецородни и техните съюзници. Те бяха раздробили битката, пренасяйки я навсякъде. Ако не бяха те, хората му отдавна щяха да са приклещили в ъгъла жалката групичка на Стенуолд. Стълкновението при „Гордост“ беше затихнало преди миг, но сега нов въздушен взвод се спускаше, за да довърши нападателите. Междувременно автовозилото напредваше уверено въпреки яростната съпротива. Стигнеше ли веднъж до „Гордост“, битката можеше да се брои за спечелена, макар че тази нощ май нищо не беше сигурно. Стенуолд например беше събрал повече съюзници от очакваното. Дори ударът по агентурата на Скуто не му беше попречил съществено.

Майор Годран стоеше до него. Избран да води настъплението в Колегиум, сега той се взираше в „Гордост“ с естествената тревога на капитан, чийто кораб е изложен на опасност.

— Вижте! — възкликна задавено той. Сочеше към сражението край двигателя. А би трябвало победата да е предизвестена — имперските войници засипват противника с енергийни жила, после кацат, за да довършат с меч оцелелите. Победата наистина изглеждаше предизвестена, но не така, както му се искаше на Талрик. Защото за противника се сражаваше богомолкороден, който се движеше като светкавица. Жилата на осоидите не го намираха, а всеки имперски войник, озовал се в обсега на оръжието му, умираше. И толкова. Талрик дори не успяваше да проследи с поглед танца му. Богомолкоидът сякаш имаше смъртоносна аура около себе си и самият въздух наоколо му беше фатален за враговете. Мъжът удържаше атаката на имперските войници. Не, не просто удържаше атаката им. Избиваше ги.

Автовозилото все така пълзеше през бойното поле. Дошъл беше моментът да включат още нещо в атаката. Талрик се огледа за единственото полезно летало, което можеха да използват — малък цепелин с чифт прикрепени към корема му арбалети за многократна стрелба. Откри светлия му търбух в небето и веднага разбра, че цепелинът си има свои неприятности. Атакуваха го молецородни, дупчеха балона, катереха се по гондолата и нападаха екипажа. С две думи, този резервен план беше излязъл от строя още преди да е влязъл в битката. На него не можеше да разчита.

Значи му оставаше само едно.

— Ще поведа един взвод — реши Талрик.

— Сигурен ли сте, че е разумно, капитане? — попита Годран.

— Нямам избор. — Талрик удари с юмрук по бронята на един сержант. — Ти и хората ти, след мен! — заповяда той и излетя.

Стенуолд беше преполовил разстоянието до автовозилото и стискаше нова граната в ръка, когато видя, че балистата се завърта обратно към него. Завъртя се толкова бързо, че само след миг цевта й зейна насреща му, раменете й се обтегнаха назад, а силата на стоманата и оплетените конски косми беше такава, че можеше да го разполови с един изстрел.

Но изстрел така и не последва. В един миг Стенуолд гледаше върха на тежката стрела, покрита с метална обшивка почти до края си, в следващия балистата се врътна настрани и цевта й щръкна към небето. Стенуолд запали фитила и метна гранатата.

Реши, че фитилът е бил твърде къс, защото експлозията го отхвърли назад почти моментално, пламъци опърлиха веждите му, а метални шрапнели забърсаха доспехите и скалпа му. След миг видя как балистата полита назад от силата на ударната вълна. После четирима мъже притичаха край него. Единият, бръмбарородният с широкострела, стана жертва на оцелелия арбалет в предната част на автовозилото, строполи се и Стенуолд едва не се спъна в него. Рака, скорпионоидът, вече тичаше напред, вдигнал високо алебардата си, а Балкус и Спера го следваха по петите. Стенуолд видя как Спера се оттласва във въздуха и стреля с арбалета си по артилериста, но стрелата й отскочи от бронираната обшивка на оръжието. После балистата се завъртя бясно, неуморните й механизми мятаха стрела след стрела след Спера. Междувременно Рака се беше изравнил с автовозилото.

Гигантът имаше само алебардата си — брадва на дълга дръжка — и Стенуолд нямаше представа какво се надява да постигне с нея. Така или иначе, скорпионородният се засили и стовари острието там, където най-близкият механичен крак се съединяваше с обшивката.

Друг едва ли би постигнал нещо, но Рака се оказа по-силен от очакваното, а и физическата му сила получаваше подкрепление от прииждащото на вълни Изкуство на предците му. Острието на брадвата се заби дълбоко в обшивката на крака, смаза буталата и зъбните колела вътре. При следващата стъпка на автовозилото повреденият преден крак измина само половината от предвиденото разстояние и цялата машина се завъртя около него.

Жило опърли голия гръб на Рака и скорпионоидът изкрещя от болка. Балкус отвърна на стрелбата, гвоздистрелът му мяташе снаряди и искри. Междувременно Рака бе вдигнал отново алебардата, съсредоточил цялата си сила в удара. С безсловесен боен вик той стовари брадвата на същото място, после още веднъж, миг преди втори енергиен залп да избухне между плешките му. При първия удар механичният крак се беше изкривил настрани, блокирайки механизма при ставата. Вторият явно го беше прерязал почти изцяло, защото при следващата крачка на автовозилото повреденият крак се отчупи, машината се килна и носът й заора в пръстта.

— Пазете се! — извика Стенуолд и хукна презглава напред. Видял, че Балкус помага на Рака да се отдалечи от ранената машина, Стенуолд запали фитила на последната си граната и я метна към балистата.

Хвърлил я беше твърде силно. Гранатата отскочи от наклонения корпус оттатък балистата и се търкулна назад. И когато се взриви, превърна страховитото оръжие в разкривени парчета метал около зейнал люк.

Стенуолд се огледа за Балкус. Мравкородният положи внимателно ранения Рака на земята, после грабна отново гвоздистрела си. И сякаш прочел мислите на Стенуолд, Балкус хукна напред и се покатери по наклонения корпус. Насочи оръжието си през отворения люк и го изпразни връз главите на войниците от екипажа на автовозилото.

Имаше още осоиди, разбира се. Поне още два взвода, придвижващи се зад прикритието на машината. Стенуолд изведнъж се почувства стар, уморен до смърт, сърцето му блъскаше като барабан, дробовете му хъхреха. Минало му беше времето за такива преживявания. Сега трябваше да седи в кабинет някъде далеч от опасностите и да преглежда донесения като всеки нормален шеф на агентурна мрежа. Отърси се, тръгна към прикритието на повреденото автовозило и зачака осоидите.

Но те не се приближаваха. Биеха се. Стенуолд нямаше представа с кого се бият, освен че противниците им са с брони и определено не са от хората на Ахеос. А после разбра кои са и реши, че очите му погаждат номера. Бяха мъже от частните хелеронски милиции, мъже с пики, арбалети и плетени ризници. Не бяха толкова подвижни, нито толкова свирепи като осоидите, но имаха числено превъзходство и се сражаваха мъжки.

Първо реши, че ги е изпратил Грийнуайз, но откъде би могъл да знае той? После се сети за очевидното обяснение — че врявата в машинния двор е била достатъчна да привлече нечие внимание и пристигналите стражи са влезли в бой с най-близката въоръжена група, напираща към обсадения двигател.

Талрик пристигна бързо и отвисоко. Видя как богомолкородният дуелист се завърта с танцова стъпка и двама имперски войници падат посечени. Ледени тръпки полазиха по гърба му. Той беше пътувал повече от мнозинството свои сънародници и знаеше какво се говори за богомолкородните оръжемайстори, последните издънки на един наистина древен култ. Не беше давал ухо на мълвата, но сега истината се разкриваше пред очите му.

Втори шанс нямаше да има. Наблюдаваше бързите откоси на закривеното като сърп острие, леките стъпки на богомолкочовека, ритъма на движенията му. Талрик също не беше новобранец — умението да борави с Изкуството на енергийното жило му беше втора природа, той го владееше по-добре от сънародниците си и имаше богат опит в използването му.

Изчака Тисамон да се хвърли към поредния войник, прецени момента и стреля. Златната енергия на залпа разцепи тъмното небе като падаща звезда.

Не беше за вярване, но богомолкочовекът се изви да избегне жилото, при това без да накъсва атаката си. Въпреки това жилото достигна целта си — облиза хълбока на богомолкородния точно когато той довършваше последния си противник, отхвърли го към корпуса на „Гордост“ и го повали на земята.

Триумф изпълни гърдите на Талрик и той се спусна към покрива на „Гордост“, решен да довърши започнатото. Чу вик, който несъмнено принадлежеше на Челядинка Трудан:

— Тисамон!

Талрик кацна на земята преди хората си, с меч в дясната ръка и с разперена длан на лявата, готов за ново жило. Богомолкородният се беше свил надве и напразно се мъчеше да стане. Един удар и оттам нататък беше лесно — да нахълта в кабинката на машиниста и да види сметката на скрилите се там натрапници, да убие Челядинка, ако и тя е сред тях.

Последната мисъл му причини болка, но той бързо я прогони, защото и това като всичко останало щеше да направи в името на Империята. Водеха война, все пак.

Вдигна поглед. Тиниса връхлиташе с протегнат меч от покрива на двигателя. Крясъкът й беше безумен и невнятен, също като разкривеното й от ярост лице.

Талрик вдигна меча си и отскочи назад, но късно, твърде късно.

Върхът на рапирата се стрелна към гърдите му. Прониза имперската броня, но стоманените плочки убиха част от силата на удара и когато стигна до медната ризница отдолу, острието се плъзна по брънките й, сряза ги една по една и изтегли болезнена, но плитка резка надолу по гърдите му, сряза докрай съсипаната броня и го прониза в бедрото.

Талрик се строполи на едно коляно с вик на болка и замахна напред със собственото си острие. Уцели я в корема, но ударът беше слаб заради шока и болката, затова се плъзна безсилно по кожения жакет, отвори плитка рана отстрани на кръста й и още една на ръката при обратния удар. Тиниса залитна назад и Талрик видя как пръстите й се разтварят, но вместо да падне на земята, рапирата остана в ръката й сякаш по своя воля.

Той се изправи. Болката го повали на колене почти веднага, но не преди да е изстрелял жилото си. Тиниса успя да се извие и енергийният залп се заби в металната обшивка на „Гордост“.

— Ти го уби! — изкрещя Тиниса към него, Талрик се дръпна назад, тя нападна стремително и върхът на рапирата драсна кървава черта по скалпа му. Той се изправи със залитане, принуди я да отстъпи, изтеглил назад лявата си ръка за нов залп.

Тисамон се надигна. За миг и двамата замръзнаха, Тисамон — изправен наполовина. После богомолкородният тръсна глава и се изправи докрай. С едната ръка притискаше обгорения си хълбок, но острието на другата беше готово за битка, напоено с кръвта на две дузини осородни, но още незаситило апетита си.

Оголените му зъби можеха да са както гримаса на болка, така и усмивка на нетърпение.

Ранен и изправен пред това чудовище, което беше намерило сили да стане на крака и сега го гледаше с екзекуторска усмивка, Талрик усети как самообладанието му изневерява. И преди беше изпитвал страх, но страх рационален. Сега се оттласна назад, разгъна криле и избяга от този откачен убиец и двойно по-откачената му дъщеря. А после хората му се нахвърлиха върху Тисамон и Тиниса. И двамата бяха ранени, и двамата бяха по-бавни в движенията си отпреди и въпреки това не отстъпваха. Талрик се огледа за автовозилото, което трябваше вече да е пристигнало.

А то гореше, видя с ужас той. Три от краката му не помръдваха, четвъртият липсваше, пламъци излизаха от люка и бойниците. Отзад бавна огнена опашка се влачеше по небето след подпаления малък дирижабъл, който губеше непоправимо височина.

Че дръпна още два лоста, завъртя една от манивелите и усети как мощността на двигателя се покачва. Подът под краката й вибрираше. Почти беше успяла, знаеше го. Горивната камера със стъклен капак отпред се беше нажежила и Скуто надничаше вътре, притиснал сгънат на две парцал към лицето си. Че усещаше как целият двигател се тресе. Знаеше, че конструкторите на „Гордост“ никога не са очаквали рожбата им да бъде подложена на такъв стрес.

— Почти — промълви тя и завъртя с още три оборота манивелата, скъсявайки разстоянието между свръхзаредените елементи в дългия търбух на двигателя. Въображението й рисуваше картини на сблъскващи се светкавици, все по-бързо и по-бързо, докато не се слеят в единна задвижваща тяга.

— Че… — обади се нервно Скуто.

— Само още малко — каза му тя.

— Че! Стига! Трябва да вървим!

— Защо? — попита момичето и вдигна поглед от контролните уреди.

Скуто се виждаше само отчасти, сякаш някой го беше срязал по вертикалата и едната половина беше изчезнала безследно в бездна от мрак. Другата половина, тази откъм прозореца, се губеше в море от светлина. Не горещина, даде си сметка Че, а чиста светлина, макар дебелото стъкло да се топеше като лед в топла утрин, обточено по краищата със сияние, което разяждаше метала и го свличаше в локва на пода като разтопен восък.

— Трябва да се махаме оттук! — повтори отчаяно Скуто, а после извика с пълно гърло към всички, които се намираха в близост до двигателя: — Хей, дръпнете се от влака!

Тиниса чу дивашкия крясък на шипородния. Видя, че оцелелите осоиди отстъпват панически, малкото, които бяха в състояние да го направят. Погледна към Тисамон — смъртно блед дори на лунната светлина, олюляващ се.

Тиниса го прихвана, преметна ръката му през раменете си и го прегърна през кръста. Тисамон изсумтя от болка, но за подробности нямаше време — от кабинката на „Гордост“ извираше бяла светлина, извираше и през шевовете на металната обшивка.

На известно разстояние пред тях имаше осоид — беше същият мъж, който простреля Тисамон. Тиниса стисна рапирата си с надеждата да го прониже, преди той да ги е засипал с огън. Мъжът се бе отпуснал на едно коляно и за миг погледите им се срещнаха. В неговия Тиниса прочете болка, горчивина и дори отчаяние. А после мъжът разпери криле и се издигна високо в небето.

Тиниса хукна, Тисамон тичаше до нея, а когато коленете му се подгъваха, тя го влачеше напред.

Паднаха на земята. Тиниса погледна през рамо към „Гордост“, която бълваше огнени езици през всичките си отвори.

А после се взриви.

Е, не точно всъщност. Покривът на двигателя цъфна като сцепена тиква и гигантска светкавица се стрелна право нагоре към образувалата се незнайно кога облачна маса, която се вихреше като водовъртеж над поразената машина и беше толкова голяма и плътна, че скриваше луната.

Няма и секунда по-късно светкавицата изплющя обратно като копие от ослепителна светлина, което се заби в „Гордост“ и я пръсна на парчета. Ярката светлина ослепи Тиниса, неспирният трясък на гръмотевиците я оглуши.

Чак тогава тя си даде сметка, че не е видяла Че да скача от обречената машина преди светкавицата да удари.