Империя в черно и златно

12.

На Проветривата улица имаше една закусвалня, държана от мухородни, където Синон Поло̀вин, глава на Половинковата къща, провеждаше аудиенциите си. И помещението беше подходящо за аудиенции, даде си сметка Тиниса още от пръв поглед. Малия я въведе в дълга стая, обзаведена в стила на мухоидите, с ниска маса, която заемаше по-голямата част от помещението. Пъргав персонал от мухородни обслужваше близо три дузини мъже и жени, насядали около масата. Тиниса веднага съобрази, че местата около трапезата са с различен статут. Най-подходящото място да коленичиш беше пред трона на самия Синон Поло̀вин.

Синон беше строен мъж, понатежал в кръста през последните няколко години, откакто не му се налагаше да размахва лично меча в защита на империята си. Облечен беше като човек, който се кани да избяга от града с цялото богатство на гърба си, но това важеше кажи-речи за всички присъстващи, защото с изключение на малцината, заложили демонстративно на спартанския стил, гангстерите се бяха накичили обилно с ланци и пръстени, амулети и накити, а на един дори ризницата му беше направена от монети, при това не какви да е, а сребърни стандарти, сечени в хелеронския монетен двор. Колкото до Синон, златото и скъпоценните камъни по него струваха поне колкото половината дрънкулки на сътрапезниците му, взети заедно, и Тиниса реши, че е въпрос на статут. За тези хора скромността не беше добродетел, а богатството не ти печелеше уважение, ако не е на показ.

Името му пасваше добре. Синон Поло̀вин беше полуроден, нещо средно между молецоид и светлокожите мравкоиди от Тарк. Вместо с нелицеприятни петна, кръвосмешението го беше дарило с млечна кожа, прошарена със сивкави нишки като мрамор — екзотична, дори привлекателна гледка. Косата му беше тъмна и той я носеше дълга до раменете в паешки стил. Очите му нямаха ириси, само черни зеници на бял фон. Коктейлът от разнородна кръв се беше избистрил в мъж, едновременно страховит и обаятелен.

— Виждам, че Малия ми е донесла подарък — каза той и разговорите около масата утихнаха веднага.

Гангстерите източиха вратове да видят Тиниса. Малия я заряза и зае мястото си отдясно на Синон.

— Прекрасно — продължи той. Устата му се усмихваше, гласът му звучеше весело, а очите му бяха непроницаеми. — Разбрах обаче, че не си тук само като украса. Малия казва, че можеш да се биеш. Как ти е името, паешко дете?

— Тиниса, майстор Синон. — Почетното обръщение й се изплъзна неволно, явно по силата на позабравен навик от детството.

— И добре възпитана при това, което е рядка комбинация. Наясно си, че имаш дълг към мен, дълг, който Малия ми прехвърли.

— Уведомена бях, да — отвърна Тиниса. Подборът на думи предизвика тих смях сред гангстерите. Само онези, най-близо до главатаря, останаха невъзмутими.

— И наистина ли можеш да се биеш? — попита я любезно Синон.

— Мога.

— Е, в такъв случай на трапезата ми може и да се намери място за теб — каза Синон. — Разбрах също, че се нуждаеш от помощта ми, паешко дете. Малия вече ми разказа малката ти история. Помогни ми, а после и аз ще опитам да ти помогна.

Тиниса осъзна, че реакциите й са прекалено бурни, че самоконтролът й куца. Присви очи, стисна юмруци и погледна главатаря в очите.

— Е? — попита тя. — Къде да седна?

Откъм гангстерите се надигна одобрително мърморене, но Синон вдигна ръка и те млъкнаха послушно.

— Не бързайте да се влюбвате в нея — предупреди той хората си. — Тя все още не познава обичаите ни. Седни където искаш, паешко дете, но знай, че за да седнеш ти, всички останали трябва да се преместят едно място по-надолу по масата. Ти ми кажи къде ще седнеш.

Тиниса стегна юздите на първосигналната си реакция. Нямаше да скочи при първото изплющяване на камшика. „Стигнахме ли до това? — запита се тя. — Какво би казал Стенуолд?“ Синон й предлагаше да влезе в кървав двубой като начин да се присъедини към малката му клика. Териториите на Хелерон имаха прости и сурови правила. „Какво трябва да направя, за да стана една от тях? Да им пусна кръв? Да заема нечие място?“

Хрумна й дали да не сложи край още сега, да хукне презглава през стаята, по коридора, през изхода, по непознатите хелеронски улици. „И после какво?“ Никога нямаше да намери Че без чужда помощ. И този крадец, този убиец очевидно беше единствената й възможност да получи информация за приятелите си.

А имаше и едно друго гласче в главата й, тъмно гласче, което нашепваше, че са я предизвикали, че поставят под въпрос уменията й, че искат да видят какво може. „За теб е дълг и удоволствие да им угодиш…“

Тръгна бавно покрай масата, като следеше кой среща погледа й и кой го отбягва. В долния край имаше мнозина, които би могла да победи и дори да унижи с лекота и без притеснения. Те бяха сбирщината, отчаяната сган, впила зъби и нокти в периферията на бандата. Но… като ще е гарга, рошава да е, помисли си тя.

Вървеше бавно към челото на масата и чуваше тихото одобрение на присъстващите, които започваха да се чудят докъде точно ще й стигне куражът. Гангстерите бяха шарена смесица — бръмбароиди, мравкоиди, мухоиди, паякоиди, много полуродни и неколцина, чийто произход не можеше да определи. Независимо от расата си обаче, онези в челото на масата срещаха погледа й спокойно. Повечето имаха и белези между бижутата, значи бяха спечелили местата си с кръв и само с кръв биха ги отстъпили. Малцината, които нямаха вид на бойци, също я гледаха без страх и Тиниса предположи, че си имат застъпници или телохранители, които да вардят полезните им таланти. Занаятчии, счетоводители, шпиони и прочие, без съмнение. Хора незаменими за всяка организация.

Плъзна поглед към горния край на масата, към самия Синон. Той я наблюдаваше с неподправен интерес и Тиниса го стрелна с една от своите усмивки, за да покаже, че не я е страх от него.

Вдясно от Синон седеше Малия. Тиниса съобрази, че да предизвика нея би било проява на лош вкус, а и победата й в такъв двубой далеч не беше сигурна. Жената беше опазила мястото си от дясната страна на Синон, където всеки би могъл да я предизвика, и това доказваше, че хвалбите й не са били лишени от съдържание.

Отляво на Синон седеше истински гигант. Прав, главата му сигурно опираше в тавана. Кожата му беше мъртвешки бяла — не прозрачното бяло на албиносите, а восъчна, белезникава бледност, каквато Тиниса не беше виждала преди. Колкото и странна да беше кожата му, още по-странна беше долната му челюст — силно издадена напред и увенчана с огромни криви зъби, — а най-странни бяха ръцете му с костни шипове на палеца и показалеца, извити и дълги по двайсетина сантиметра всеки. Над плоския нос и чудовищната челюст очите му бяха малки и спокойни, а купата с вино гигантът държеше предпазливо в лапата си като да беше от стъкло. Явно беше нещо повече от мускулеста грамада, реши Тиниса. Жълтите му очи я наблюдаваха внимателно, претегляха я грам по грам и тя реши, че гигантът не е лъжица за нейната уста, поне на първо време.

„Спомни си Че и Салма. Спомни си за кого проливаш кръв.“ А ако се беше случило най-лошото и Империята вече бе сложила ръка на тях, то хората на Синон поне можеха да й послужат като оръдие на отмъщението. Тази мисъл вля огън във вените й. „Значи, за да пролея кръвта на много оси утре, трябва да пролея малко гангстерска кръв сега, така ли?“

Изтегли мълниеносно рапирата си, толкова бързо, че хората в съседство се стреснаха, но тя не посочи към тях, а към светлокожия мравкороден от Тарк, който седеше вляво от гиганта с кривите зъби. Мъжът скочи веднага и с готовност, която подсказваше, че има скрити козове, за които Тиниса не подозира. Приличаше на Адакс от дуелисткото общество в Академията, а на Тиниса отдавна й се искаше да поокастри малко раздутото му самочувствие. Е, мъжът срещу нея не беше Адакс, но и той щеше да свърши работа.

— Къде ще се бием? — попита тя.

— Как къде, тук — възкликна Синон с ленив жест. — Пред очите на всички ни. Все пак постарайте се да не тъпчете храната.

С демонстративна лекота мравкородният извади чифт къси мечове изпод масата. Ухили се на Тиниса, после хвърли поглед към другарите си. На масата имаше още трима мравкоиди от Тарк и погледът му се спря именно на тях. И тогава Тиниса разбра какви са скритите му козове — умът му щеше да е едно с техните по време на дуела. И да пропуснеше нещо, те щяха да го видят вместо него. С други думи, елементът на изненадата отпадаше от уравнението.

— С един меч няма да се справиш, а? — Изпита гордост от спокойния хумор в гласа си, макар вътрешно да я обземаха сериозни съмнения относно избора, който беше направила току-що. Грабна ножа за хранене до най-близката чиния и го претегли в лявата си ръка. — Е, това ще поизравни в някаква степен залозите.

Публиката я възнагради със спорадичен смях. Тиниса направи три стъпки назад и зае стойка — рапирата протегната напред, тъпият нож изтеглен високо назад, все едно се кани именно с него да нанесе смъртоносния удар.

Бойната им арена представляваше тясна ивица — три крачки на ширина и двайсетина по дължина — и Тиниса се надяваше, че по-дългото оръжие ще й даде предимство. Но противникът й не изглеждаше притеснен. Стоеше в края на „арената“, спокоен и видимо готов за бой.

— До първа кръв — предупреди ги Синон. — Досега денят беше мирен и не искам да ми го разваляте с трупове. Е, ако първата кръв се окаже и последна, какво пък? Нищо не може да се направи. — Полуродният млясна с устни. Явно беше от хората, които не отказват развлечения по време на вечеря. — Хайде, започвайте. Не ни дръжте в напрежение.

Тиниса нападна първа и едва не прониза противника си — две бързи стъпки, напад и острието на рапирата почти го достигна. Но агентите му в публиката го предупредиха навреме… той отскочи и нападна на свой ред.

Нападаше отляво и отдясно, без почивка и без стратегия, просто порой от удари. Лицето му зад танцуващите мечове си остана безизразно и не й помагаше с нищо. Изтласкваше я бързо и скоро инстинктът й подсказа, че стената е само на педя зад петата на опорния й крак. Когато мъжът я нападна отново, тя отскочи назад, опря стъпало в стената и се оттласна. Мечът в лявата му ръка профуча край нея, толкова близо, че закачи туниката й, а нейната рапира разсече въздуха над главата му. Тиниса последва пътя на оръжието си, преметна се отчасти над, отчасти покрай противника, опитвайки се пътьом да смаже с лакът носа му. Но той се изви навреме, предупреден от съучастниците си. Тиниса падна на хълбок, претърколи се веднъж и скочи отново на крака.

Мравкочовекът нападна отново сред бурните аплодисменти на публиката, но Тиниса вече му беше взела мярката. Атакуваше отляво и отдясно, ала наборът му от ходове беше ограничен и ударите от двете посоки бяха като огледално отражение. И тя смени тактиката си — поемаше ударите му с острието на своята рапира, после превръщаше блоковете в атаки и постепенно печелеше територия, докато двамата не се озоваха в средата на тясната арена. През цялото време Тиниса държеше ножа за хранене в готовност, винаги в полезрението му, металът отразяваше светлината и се натрапваше в мислите му.

Тиниса осъзна, че вече е решила как да приключи двубоя. Вероятно го беше решила още в самото начало. Държеше го далеч от себе си, на една рапира разстояние, когато планът се разгърна в главата й, план, за чието съществуване дори не беше подозирала. План, който определено щеше да свърши работа.

Поде атака и симулира грешка. Озова се твърде близо до противника, на границата на обхвата му, и той се възползва от предоставения му шанс, както можеше да се очаква. Тиниса прибра мълниеносно рапирата към себе си и остриетата на мравкородния се плъзнаха по предпазителите на ефеса й. И тогава ножът за хранене връхлетя.

Връхлиташе от горе надолу, но гласовете в главата на противника й вече крещяха предупредително. Той се извърна по-бързо от очакваното, мечовете му се втурнаха нагоре да уловят тъпия нож. Тиниса вече беше отскочила крачка назад, рапирата й — в удобна позиция зад гарда му. И със съвършено изящество тя нанесе финалния удар.

Идеята й беше да го резне по рамото, първа кръв, както беше казал Синон, но вместо това рапирата отвори рана в шията му и той се строполи сред стряскащо количество кръв. В първия миг Тиниса помисли, че противникът й ще се изправи, ще се облегне на меча си и ще я заплюе, но той падна по очи и тя разбра, че е мъртъв.

Като го гледаше сега, докато огънят в собствената й кръв угасваше, Тиниса си даде сметка, че победата й е странна, необяснима дори. В края на краищата тя беше просто добър дуелист от посредствената школа на Академията. С дървения меч беше побеждавала повечето си противници, но нерядко победената биваше тя.

Ала с живо острие в ръка, когато зад рамото й наднича смъртта, а не просто победа или поражение в измислена битка, у нея явно се проявяваше неподозираният талант да петни меча си с кръвта на други хора. Всеки път, когато вадеше рапирата си в гняв, някой умираше съсечен, а вчера четирима от хората на Малия едва я бяха надвили с общи усилия, макар по всяка вероятност да е била изтощена и объркана след тежкия ден. „И съм ги ранила всичките до един.“

Несъмнено имаше талант. А ако Синон постигнеше своето, можеше да се сдобие и със занятие. Тази мисъл не й допадна, но само преди миг, когато жежкият огън на победата още беснееше във вените й, би я приела радушно.

„В какво се превръщам?“

Обърна поглед към Синон Поло̀вин. По протежение на цялата маса хората викаха, някои я поздравяваха, други я кълняха, но за нея важен беше единствено главатарят на гангстерите. Срещна погледа на странните му очи и усмивката й, макар и насилена, го предизвика.

— Малия не е преувеличила и на йота уменията ти — заяви той и подчинените му се смълчаха моментално. — Всъщност, точно обратното дори. — Погледна към мравкородната жена, по чието лице се четеше контролирана доза смущение. Тиниса си спомни първата им среща и се зачуди какво ли би станало, ако се беше разшетала с рапирата вместо да приказва.

По-добре да не знае. Прави бяха, че има нужда от тях. Всичко се беше объркало и приятелите й се бяха пръснали по вятъра. И ако тази банда от престъпници беше единственото й оръжие, то тя щеше да го хване здраво за дръжката.

Тиниса избърса със сладка усмивка острието на рапирата си и отиде да седне до гиганта, само на едно място от самия Синон.

Елиас Продан беше зает човек. Вместо да ги зареже у дома, където да кършат пръсти и да се тревожат излишно, той предложи да им покаже забележителностите на Хелерон, тоест търговските си дружества и фабрики. Че се запита дали братовчед й не иска да впечатли Салма, принца от Федерацията, с богатството и предприемчивостта си. Ако това му е била идеята, тя беше предварително обречена на провал.

Огромното като пещера помещение наоколо им гърмеше и трещеше, сякаш в цеха не произвеждаха арбалетни стрели, а природни стихии. Зад привидния хаос обаче цареше ред в големи мащаби — редици от пещи, преси и шлосерски машини, които не спираха и за миг; непрекъснат цикъл на производство, в който всеки чифт ръце беше миниатюрна част от великата схема. Цялата тази мащабна операция, фактът, че някой е измислил и организирал всичко това, а после го е пресъздал на практика като един от цеховете на Елиас Продан, надхвърляше въображението на Че.

— Какво ще кажеш? — попита тя.

— Мислех, че вие, бръмбарородните, не държите роби — отвърна Салма. Обхождаше с поглед дългото, мрачно, шумно помещение и видяното явно не му харесваше.

— Роби ли? — възкликна Че. — Това не са роби.

— Сериозно?

Тя сложи ръце на кръста си.

— Да, сериозно. Тук са, за да изкарат прехраната си. Никой не ги принуждава, дошли са по своя воля. Говориш така само защото не разбираш какво изработват.

— По своя воля? — В дългото помещение имаше повече хора, отколкото можеше да преброи от един поглед. Стояха нагъсто пред работните тезгяси, почти рамо до рамо, и всеки повтаряше едно и също действие отново и отново. Някои работеха на стругове, други на преси. Отзад трети подхранваха редицата пещи, чието червеникаво сияние хвърляше повече светлина от покритите с мръсотия прозорци. Други изливаха разтопения метал в леярски форми, имаше и такива, които пилеха ръбовете на готовите миниатюрни отливки или ги вадеха от формите. Всеки работник отговаряше за малък фрагмент от производствения процес, с други думи, правеше едно и също през цялото време. Всички бяха погълнати изцяло от работата си, работеха с убийствено темпо, поемаха изделието от предходния чифт ръце, вършеха своето и го прехвърляха на следващия в редицата. Салма се питаше какво би станало, ако, пак по силата на свободната си воля, хората тук захвърлеха инструментите и откажеха да работят.

— О, я стига си се цупил — сопна му се раздразнено Че. — Явно във Федерацията нещата стават по различен начин. Това е промишленост, Салма. В Равнините работим така. Не е възможно да инвестираме три години в изработката на съвършения меч или нещо такова.

— Няма да остана тук — каза Салма. — Ще ви изчакам при вратата, където има въздух и светлина.

— Както искаш — отвърна тя. Беше му ядосана, но той задържа погледа й, преди да тръгне към изхода, и когато отново погледна към цеха, Че за миг го видя през неговите очи. Видя стотици отрудени хора и се запита доколко свободна е свободната им воля. Запита се колко от тях имат семейства на косъм от недохранването. Колцина бяха дошли в Хелерон с надеждата да преуспеят, а сега нямаха пари да се върнат по родните си места?

В далечния край на цеха бяха струпани сандъци с готова продукция, които един бригадир броеше съсредоточено и вписваше в тефтер. Всеки ден само тази фабрика произвеждаше стотици арбалетни стрели на цена, с която другите производители в Равнините не можеха да се конкурират. Въпреки това Елиас очевидно не беше доволен. Изглежда, някаква част от тази огромна машина изоставаше от общото темпо.

— Не ме интересува как ще го направите — чу го да се оплаква тя. — Наемете повече работници или накарайте тези да работят по-бързо, но в момента изоставаме с по пет компонента на сто, а поръчките се трупат. Искам оборотът за следващата десетница да е като този от предишната, а за по-следващата да е още по-висок.

Мравкородният бригадир кимна мрачно.

— Ще имам грижата.

— Добре. — Елиас се обърна към Че. — Е, харесва ли ти фабриката ми?

— Много е внушителна, чичо. — Използваше това обръщение вместо „братовчеде“, защото Елиас беше на възрастта на Стенуолд.

— А приятелят ти, той какво мисли?

— Ами, за него това е нещо съвсем ново — каза неангажиращо тя.

— Федерацията не е от големите ни клиенти и никога не е била. Ако питаш мен, там си падат малко сноби. — Елиас вдигна рамене. — Но това важи за всички Неумели раси. Държат нещата да се изработват ръчно по древни технологии, които отнемат адски много време, а после се чудят защо другите имат по-големи армии.

— Попита ли бригадира за Тото и Тиниса?

— Не е чувал за такива хора, но Хелерон е голям град… Извини ме.

В цеха току-що беше влетял пратеник, млад мухороден, чиито крилца пърхаха червени в сиянието на пещите. Кацна на скорост и буквално се хвърли в краката на Елиас.

— Майстор Продан? — Младежът едва си поемаше дъх.

— Аз съм. От тархейвънската делегация ли те пращат?

— Не, майсторе. Праща ме офицер Брикен при северозападната шахта. — Мухоидът му даде малък свитък и се дръпна настрана.

Елиас изпсува тихо под нос, разви свитъка и плъзна бърз поглед по съдържанието му. Когато вдигна очи към пратеника, лицето му се беше разкривило от едва сдържан гняв.

— Това ли е всичко? — повиши глас той. — Това ли е представата на Брикен за доклад?

— Той… — Пратеникът се дръпна уплашено назад. — Той моли да дойдете веднага и…

— Прочетох за какво моли. Има ли представа колко струва това? — Смачка свитъка на топка и мухородният се сви уплашено.

— Чичо Елиас? — обади се Че, най-вече за да отклони вниманието му от злополучния пратеник. Елиас се обърна към нея и разтегли устни в насилена усмивка.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Просто… — Той въздъхна дълбоко. — Просто бизнес. Братовчедът Стенуолд си няма представа колко… деликатни могат да бъдат нещата тук, в Хелерон. — Хвърли поглед към Салма, който стоеше блед и унил на светлината от пещите. — Твоят приятел дали би искал да се поразходи на чист въздух в планината, как мислиш, Челядинке?

Тя кимна предпазливо.

— Предполагам, че да.

— Това… — Той размаха смачкания свитък. — Имам малко работа северно от града, в едно от минните ми дружества. Вярвам, че малко чист въздух ще ви се отрази добре. Чувал съм, че хелеронският влияе зле на чужденците.

Че искрено се надяваше планините да ободрят Салма, но беше чувала това-онова за хелеронските мини и имаше лошо предчувствие за реакцията на принца. Кимна колебливо, но Елиас вече й беше обърнал гръб и крачеше към изхода на цеха. Пратеникът изприпка след него, а чичо й извика през рамо:

— Намерете ми още двайсет души. Не ме интересува от кого ще ги наемете, стига да си разбират от работата. Ракети, арбалети. И една балиста с двойно зареждане… не, нека са две. Смятам да им разкатая фамилията още сега!

Че и Салма се спогледаха изненадано. Изглежда, чичо Елиас отиваше на война.

Хелерон беше възникнал на това място заради планините. Торноската верига беше радост за миньорите и криеше в недрата си едни от най-богатите залежи на желязна руда в Равнините. Появил се преди четири столетия като малко леярско поселище, сега Хелерон беше най-голямото средоточие на промишлена и търговска дейност. Стоманодобивната промишленост беше в центъра на всичко, градът поглъщаше метални руди в несметни количества, преработваше ги и ги изливаше в хиляди форми, повечето от тях с военно приложение.

Салма с мъка издържа пътуването, седнал сковано в едно от десетките парни автовозила, които напускаха с трясък Хелерон. Движението. Миризмата. Всичко, даде си сметка Че. За него всичко това беше непознато, невиждано, несъществуващо в далечната му родина. Дори в Колегиум Салма винаги ходеше пеша или летеше със собствените си криле. Сега пътуваше в машина, дело на друг свят, и пътуването му се отразяваше зле. Когато Елиас най-после им извика да слизат в сянката на планината, златистата кожа на водното конче беше посивяла като на труп.

Ала и тук не ги посрещнаха обещаните от Елиас чист въздух и планински гледки. Салма все така носеше усмивката си като щит срещу света, но Че долавяше издайническото напрежение в очите му. Автовозилото ги беше свалило в огромна каменоломна, отворила гигантски рани в планинското подножие. Плитките мини представляваха зейнали, укрепени с греди дупки в скалната стена, а над тях стърчеше и скърцаше сложна система от макари и кранове, чиито парни двигатели издигаха поредния товар работници и руда от недрата на дълбоките шахти. Каменоломната беше опасана и пресечена с релси, а в единия й край се издигаше гигантски навес, където се извършваше претопяването на рудата. Елиас им беше обяснил, че е по-евтино да топят рудата тук и да транспортират метала до града или поне било така допреди десетина години. В светлината на последните промени май трябвало да преосмисли ефективността на подобна организация.

Опитал се бе да им обясни как работи мината, но разни хора идваха при него с въпроси и проблеми, прекъсваха го и накрая той се видя принуден да зареже Че и Салма да се оправят сами сред прахоляка и хаоса. А в каменоломната очевидно имаше проблем, установи Че от пръв поглед — две тежки сонди бездействаха, едната бе обгорена и почерняла. Екип механици ги разглобяваше трескаво, спореха какъв е проблемът и как най-добре да се отстрани. Имаше и войници — бръмбарородни пазачи, наети от Елиас, с плетени ризници, кожени нагръдници и арбалети в ръка. И все гледаха към небето, забеляза Че. Гледаха към небето и изглеждаха притеснени.

— Какво става тук според теб? — обърна се към Салма тя.

— Представа си нямам. За пръв път попадам на такова място — отвърна той, живнал малко. — Канех се да те питам същото.

— Сигурно някой конкурент на Елиас му подлива вода — предположи замислено Че. — В Хелерон май гледат много сериозно на бизнеса си.

— Самата истина — каза Салма и кимна убедено.

Едно товарно возило тъкмо потегляше към града, забеляза Че. Откритата му каросерия зад комините на захранваната с дърва пещ беше пълна с желязо. Но сандъците с желязо не бяха единственият му товар — имаше и три дълги, покрити с брезент вързопа, несъмнено трупове на миньори или пазачи. Чула беше Елиас да дава нареждания на водача на возилото — да докара още войници и оръжие. Каквото и да беше станало тук, явно никой не вярваше, че е приключило.

Накрая Елиас се върна при тях, нищо че още половин дузина бригадири чакаха да му докладват.

— Скапан бизнес е това — изсумтя той, като въртеше пръстените на ръката си. — Понякога се чудя защо изобщо се хванах с него.

— Какво е станало? — попита го Че. — Кой ги е нападнал?

Елиас въздъхна.

— Същото беше и когато се захванах с фабриките, но после сключихме спогодба и всичко утихна. Идеалният момент да се включиш в играта с мините, така реших. А виж ме сега — доставките закъсняват с два дни, а колко ще ми струва ремонтът не искам и да мисля дори. В Хелерон никога не е имало механици в излишък, а сега поне шестима други собственици на мини ще наддават срещу мен.

— Но кой го е направил? Някой иска да те изтласка от пазара и да погълне каменоломната?

Той се изсмя горчиво.

— Да ме изтласка — да, но не и другото. Ако искаха да откупят каменоломната и машините, това поне бих го разбрал. Би имало основа за преговори. Дори бих склонил да я продам на приемлива цена. Но тези копелета — извини езика ми, Челядинке, — тези нещастници, те просто искат да се разкараме. — Видя недоумението й и добави: — Молецородните от Тарн. Само защото обичат да лентяйстват в пещерите си горе, да припяват и да си мрънкат под носовете. И ако някой реши да извлече полза от това място, откачат.

— Молецородни? — попита Че, смръщила чело. — Но аз мислех, че те…

— Че са банда отшелници, които си гледат в пъпа? — довърши вместо нея Елиас. — Не. Помисли, Челядинке. Открай време си имаме проблеми с тях, и то защото са войнолюбива шайка до мозъка на костите си. Не дават да припарим до безценната им планина, а дори когато постигнем някакво съгласие за минните ни дейности, мирясват за няколко години и после откачат на нова сметка. Нападения, грабежи, убийства и саботажи! За саботажите не ми се мисли дори! Може да не разбират нищо от принципите на механиката, но това не им пречи да повредят и най-модерната машина.

— И какво ще правиш? — поинтересува се тя. — Ще пратиш парламентьор да преговаря с тях?

— Не, защото най-вероятно ще го убият — изръмжа Елиас. — Преговарят само когато те решат. Когато им писне да правят бели, слизат при нас. Не, ако зависеше от мен, щях да се съюзя с другите собственици на мини, да съберем заедно въздушна флотилия и да им видим сметката веднъж завинаги. Засега обаче ще докарам няколко балисти, няколко огнехвъргачки и още един взвод арбалетчици, пък да видим дали ще им стиска да се върнат довечера.

И тръгна напушен нанякъде, следван от кохорта нетърпеливи чиновници и бригадири.

Че се обърна към Салма.

— Чу ли това?

— До последната дума — каза той. — И се питам, когато залежите тук се изчерпят и ако Хелерон обърне погледа си на север и настъпи с релсите и с машините си… чудя се каква ли ще е реакцията на моя народ.

— Не е възможно да оправдаваш подобно поведение! — изсъска тя.

Салма вдигна ръка да спре тирадата й и я дръпна настрани, където миньорите и надзирателите нямаше да ги чуват.

— А ти не бързай да отсъждаш, преди да си чула всички страни в конфликта. Моят народ не би търпял това по границата си, а колко време ще мине според теб, преди Хелерон да измисли някакъв повод и да ни натрапи гюрултията си въпреки всичко?

— Салма, говориш за моя народ, за моето семейство. — Думите му я бяха наранили по-силно от очакваното, може би защото откриваше частица истина в тях.

— Е — каза той и вдигна рамене. — Всичко това са празни приказки, защото земите северно оттук вече не принадлежат на Федерацията. — Усмивката му беше толкова горчива, че сърцето я заболя. — Земите северно оттук вече са в пределите на Империята.