Империя в черно и златно

25.

Вече бяха приковали глезените и едната й китка. Тя се обърна трескаво към мъжа, който затягаше катарамата. Познаваше го — беше същият, с когото бяха пътували от Мина, онзи, с когото Талрик си беше говорил. Не помнеше името му, но отчаянието опресни паметта й.

— Ааген! Ти си Ааген, нали? — Опита се да овладее гласа си, но без успех. Мъжът й хвърли кос поглед и дръпна здраво каишката.

— Талрик каза, че си… занаятчия? Нали така? Не си войник? Чуй ме, моля те. Аз също съм занаятчия. Учила съм механика. Моля те… — Дръпна силно ръката си, но каишката не поддаде.

Ааген я гледаше със съчувствие.

— Разбира се, че съм занаятчия — каза той и кръвта на Че изстина. Естествено, че е занаятчия. На осородните занаятчии това им беше работата — като поправката на автовозило или сглобяването на помпа. Поредната задача, която изисква вниманието на обучен специалист, нито повече, нито по-малко.

— И ти… ще ме изтезаваш?

Ааген не изглеждаше особено щастлив от поставената му задача, но това с нищо не помагаше на Че. Той беше осоид от Империята и щеше да го направи без значение дали му харесва или не.

— Добра работа, Ааген — чу се омразният й глас. Талрик току-що беше влязъл и бързаше да похвали съратника си. — Казах ти, че рано или късно ще опрем до твоите умения.

— Да, капитане.

— О, я по-бодро. — От снощните терзания на Талрик нямаше и помен. Сега той преливаше от енергия. — Вие излезте — обърна се той към двамата войници. — Това тук е само за нашите уши.

Войниците изглеждаха разочаровани. Явно не биха имали нищо против да разнообразят деня си с малко изтезания. Но Талрик ги изгледа ледено и залости вратата след тях.

— Талрик — подхвана Че. Гласът й прозвуча дрезгаво заради виковете преди малко. — Не е нужно да правиш това.

Той я изгледа с вдигната вежда.

— Талрик, моля те. — Усети как очите й се наливат със сълзи. После се разтресе цялата, като видя медицинския комплект, който Ааген разстилаше до нея — парче брезент с джобчета, от които стърчаха лъскавите върхове на игли, щипци и скалпели. — Не го прави, моля те. Ти си… ти си интелигентен човек, цивилизован човек.

Сега Талрик й се усмихваше подигравателно.

— Какво е станало с духа ти, госпожице Трудан? Да не би да се е изпарил безследно? Каква загуба би било това за човечеството.

— Капитан Талрик, това е… под достойнството ти — каза тя, но гласът й трепереше издайнически.

— Значи не е нужно да прибягвам до това средство, за да получа каквото искам от теб?

— Да… Да…

— И си готова да говориш?

— Аз… — Тя преглътна. — Да. Да, готова съм.

— Колко жалко тогава, че аз вече нямам желание да те чуя — каза й той. Усмивката му още си беше там, но очите му бяха студени като лед. — Действай, Ааген.

Занаятчията се поколеба. Колебанието му трая само секунда, но за Че това означаваше още секунда без болка — дар, за който би го разцелувала, ако можеше. Но после занаятчията отиде в другия край на стаята и започна да дърпа някакви лостове. Някъде под тях имаше машинно отделение и парна машина, която вече беше загрята. Металните ръце над Че се събудиха със съскане и тропот.

— По-силно! — извика Талрик. — Искам да ревне!

Ааген го погледна сащисано, но все пак изпълни заповедта и повиши налягането. Шумът на машината стана толкова силен, че никой не би могъл да чуе отговорите на Че през врявата. „Може би просто искат да ме уморят от страх.“

Но това не беше в стила на Талрик. Че го наблюдаваше с присвити очи. Той сякаш беше забравил за нея — махаше на Ааген да се приближи.

— Дойде моментът — чу го да казва на занаятчията — да се възползвам от уменията ти, Ааген.

Занаятчията погледна към Че, но Талрик поклати нетърпеливо глава.

— Не като професионалист, а като лоялен поданик на Империята.

Ако се съдеше по изражението му, това се хареса дори по-малко на Ааген, но Талрик вече му сочеше към другия край на стаята и занаятчията волю-неволю тръгна с него. Сред трясъка на парната машина и дрънченето на инструментариума над масата Талрик се наведе към него и заговори силно и ясно. Разговорът стигаше откъслечно и до ушите на Че. Повечето се губеше, но и малкото, което чу, я изправи на нокти.

— Искам от теб да намериш място… — различи тя, а после: — … трябва да знае. После иди при… ще те чака… в окови… — Че беше проточила врат с надеждата да улови още от указанията на Талрик.

— … никой, дори аз… ще те уведомя, ако мога… после… да те няма.

Че си даде сметка, че ако някой подслушва на вратата или дори зад таен панел в стените, няма да чуе и една дума от разговора. За външния свят Талрик разпитваше затворничка в стаята за изтезания, а машините поглъщаха шума от делата му.

Талрик явно искаше от Ааген да му потвърди, че е разбрал задачата, и Ааген кимаше, все така без ентусиазъм, а после попита нещо, от което Че не чу и дума.

Талрик се усмихна коварно.

— … да речем, че и аз съм бил запленен… никога не се знае… — После плесна Ааген по рамото със същия другарски жест като преди.

Накрая завърши с фраза, която Че долови от край до край, не че това й помогна с нещо:

— А сега тръгвай веднага — инструктира го Талрик и Ааген кимна, не по военному, а приятелски. След което свали резето на вратата, излезе и я остави сама с Талрик.

Осородният капитан застана пред лостовете на парната машина и взе да ги оглежда. Че се досети, че иска да изпусне парата от системата и да спре звука, но не е докрай сигурен как да го направи. Погледна към инструментите над себе си, които трептяха нетърпеливо под натиска на парата, и си представи как механичното рамо на свредела се спуска като жилото на скорпион и забива стоманения си връх в нея…

— Талрик! — писна отчаяно тя. — Талрик!

Той погледна през рамо към нея.

— Онзи в края! С червената маркировка!

Той изкриви устни и за миг Че се уплаши, че няма да се вслуша в съвета й, но накрая все пак посегна към лоста, вдигна го и някъде над тях се чу яростно съскане на освободена пара.

Ревът на машината утихна бързо и скоро малката стая потъна в оглушителна тишина.

Стъпките му, докато се приближаваше към масата, трещяха като гръмотевици. Дълго време, много по-дълго, отколкото й харесваше на Че, Талрик се взира мълчаливо в нея, макар изражението му да казваше достатъчно и без думи. Изглежда преценяваше доколко е в правото си да вземе еднолично решение относно съдбата й.

При този поглед, който я уплаши повече от всичко досега, тя усети, че трябва да каже нещо, пък било и само за да прекъсне опасния ход на мислите му.

— Значи я отпращаш?

Той вдигна вежда.

— Скръб в окови — продължи Че и по лицето му пробяга раздразнение. Талрик побърза да го скрие, но така или иначе закъсня.

— Имаш остър слух, госпожице Трудан — отбеляза сухо той.

— Не бих казала. Просто съм свикнала с шума на машини.

Той я изгледа отново, но този път преценяващо, а не със зловещата нотка отпреди малко.

— Ще го имам предвид следващия път, когато изтезавам бръмбароиди — каза той.

— Имаш голямо доверие на Ааген, нали? — подхвърли Че и за миг на лицето му цъфна искрена усмивка. Тя също изчезна по каналния ред, но за миг наистина беше там. Усмивка, която не можеше да принадлежи на злодея Талрик, агента на Империята.

— С Ааген се познаваме от много години, така че да, имам му доверие.

— Дотолкова, че да му повериш Скръб в окови? — Че не успя да прикрие докрай горчивината в гласа си. — Тя явно има силно въздействие върху мъжете.

— Да, дотолкова. Той е добър слуга на Империята.

— Не те разбирам, Талрик. — Съзнаваше, че ходи по тънко въже, но любопитството й надделя.

— И не е нужно — отвърна троснато той, но Че не се отказа.

— Не е възможно да живееш единствено заради Империя или нещо такова. Всеки човек живее най-вече заради себе си. Ааген не е просто добър слуга на Империята. Той е твой приятел.

— Достатъчно — прекъсна я той. — Иначе сам ще се заема с машините. — А после въздъхна и разхлаби каишите около глезените и китките й. Че примижа, надигна се и се изхлузи предпазливо на пода.

— Нека позная. Връщам се обратно в килията.

— До следващия път. — Явно беше успял да задейства плана си, какъвто и да беше той, но пак не изглеждаше доволен.

Лично я придружи до килията й, най-вероятно защото не искаше стражите да я оглеждат отблизо. Беше извадила късмет, реши Че, защото Талрик лесно би могъл да остави по тялото й достатъчно белези, които да потвърдят версията му.

Всъщност късметът й беше двоен, защото докато Талрик разхлабваше каишите на краката й, тя успя да свие дебела игла от медицинския комплект. Не беше експерт касоразбивач, но оковите на Салма бяха с големи и груби ключалки, а тя все пак беше занаятчия по образование.

Когато стигнаха до килията й, Талрик се обърна към стражите — същите двама, които водеше със себе си още от Хелерон. Те приемаха заповеди единствено от него.

— Не пускайте при затворниците никого освен мен — нареди им той. — Ако някой настоява и името ми не е достатъчно да го спре, тогава убийте затворниците. — „Момичето знае твърде много, а нямам време да реша този проблем сега.“ След тези думи Талрик си тръгна веднага. Имаше среща, за която закъсняваше.

Срещата му беше с Ултер в оръжейната — помещение, което олицетворяваше във висша степен любовта на стария губернатор към драматичното. Първо, намираше се на същото подземно ниво като килиите, далеч от любопитните очи на домашната прислуга, и се къпеше в студената светлина на сини стъклени лампи, които навяваха мисли за сумрачни бездни на морското дъно. В единия край на дългата маса бяха натрупани логистични доклади и анализи, в другия беше разстлана голяма карта на териториите между Мина и Хелерон. Дървени блокчета бележеха ключови места сред детайлно изобразения релеф, тесни, забодени с карфици панделки чертаеха военни маршрути, имаше и надраскани на ръка бележки, прикачени с кабарчета.

— Това е по твоята част, струва ми се — каза Ултер. — Да се оправят. На мен и един град ми стига.

Талрик кимна и се възползва от сгодния случай да обнови информацията си за напредъка на имперските планове. Нямаше търпение да се върне в Хелерон, където се случваше всичко това. Уж беше планирал кратко отклонение до Аста за разпитите, а после полковник Латвок го оплете в мрежите си и той се озова тук. Агентите му в Хелерон сигурно вече се чудеха какво става.

Примижа на слабата светлина, после направи крачка встрани с надеждата да различи повече детайли върху картата. Зад и над него беше увесена хитиновата броня на голяма горска богомолка — насекомо, което можеше да разкъса и кон, — застинало в поза на скок с протегнати смъртоносни щипци, чиято сянка играеше по хартиения пейзаж на картата.

— Какво ще кажеш? — попита го Ултер. — Още една от новите ми придобивки. Мисля да я преместя в тронната зала.

— Наистина ли е необходимо? — попита Талрик и хвърли раздразнен поглед към препарираното насекомо.

— Май никога не си бил в северните имперски територии, а? При племената от хълмовете?

— Работата ми не ме е отвеждала там.

— Жалко. Действа поучително. Империята е вече на три поколения, а хората там си живеят постарому, ако не броим бирниците, които ги посещават от време на време. Режат си гърлата и си крадат жените.

— Чувал съм, че още живеят като варвари, ако това имаш предвид — съгласи се Талрик. — Но пък дават най-добрите войници за специалните части.

— Притежават нещо, което ние сме загубили — подхвърли Ултер и Талрик вдигна изненадано поглед. — О, да — продължи губернаторът, — може да са диваци, но пък знаят как да живеят. Там животът е кратък, затова черпят от него с пълни шепи. Няма да намериш и един вожд без трофей като този зад трона. Да му дава сила и смелост.

— Не ми казвай, че вярваш в тези щуротии.

— Не е нужно аз да вярвам. Хората ще идват на аудиенция при мен, ще виждат този страховит приятел зад гърба ми и те ще вярват. Това е важното.

Талрик изсумтя, а Ултер се ухили до уши.

— Когато приключиш с картата, капитане, искам да ти покажа още нещо. Още едно бижу в колекцията ми. Може би най-ценното.

Това привлече вниманието на Талрик.

— Води ме — каза той.

Не отидоха далеч. Ултер го поведе назад към килиите и за миг Талрик се уплаши, че проблемите ще започнат по-рано от предвиденото, но Ултер го заведе при друга затворничка. Местна жена.

— Името й — обяви с наслаждение губернаторът — е Кимене. Но й викат Девата.

Талрик бе моментално поразен, не толкова от вида й, колкото от поведението. Когато пристигнаха, жената седеше на сламеник, но скочи веднага и зае бойна поза в средата на килията. Кожата й беше с обичайния синкавосив цвят на минасците, косата й беше тъмна и къса, с неравни краища сякаш се е подстригвала сама. Облечена беше с бричове и проста туника без ръкави, които й придаваха момчешки вид. Килията й беше отделена от коридора с решетка. Въпреки че я държаха пред погледите на всички като диво животно на изложение, тя гледаше Талрик право в очите. Имаше предизвикателство и презрение в погледа й, които пробудиха нещо у него. Предизвикателството беше опасно знаме, което млада затворничка да развява така открито. Но очите й бяха твърди като стомана. Сблъсъкът на погледите им предизвика шок, който Талрик усети физически. „Няма да се предам“ — казваше нейният.

— И какво й е толкова специалното? — попита той, като се надяваше гласът му да е прозвучал нормално.

— Какво й е специалното ли? Скъпи ми Талрик, тази жена е в центъра на съпротивата. Тя е любимият им водач, а колко време ни разиграва няма да ти казвам. Година и половина оглавяваше списъка на издирваните престъпници. От Рекеф се претрепаха горките да й залагат капани. Какво ли не опитахме. Внедрихме шпиони след последователите й — тя ги уби. Изтезавахме членове на семейството й — те лъгаха до последно. Не бях виждал такова нещо. Накрая се наложи да прибягна до услугите на наемници, проклети да са.

Талрик се намръщи.

— Добре си направил, че си я хванал. Кога започват разпитите й?

Ултер се засмя от сърце.

— Не бързай толкова, стари приятелю. Държим я тук вече две десетници. Идеята е да я пречупим малко по малко.

— Две десетници и още не сте я разпитали? — Талрик не вярваше на ушите си и това му пролича, но Ултер не обърна никакво внимание на тона му.

— Предпочитам да ги пречупваме бавно — обясни той. — Без слънце, без чист въздух, без свобода и без уединение. Постепенно ще променим мисленето й, приятелю мой. С всеки изминал ден тя става все по̀… податлива. Скоро ще е готова да обещае всичко само и само да зърне още веднъж външния свят.

„Той я иска за проклетата си колекция“, осъзна най-после Талрик и хем се ядоса, хем му стана смешно. Досега старецът беше проявявал разум, ограничавайки вкусовете си до вносна стока. Да покани тази жена в леглото си би било равносилно на смъртна присъда. Смешното беше, че минаската също не си даваше сметка за това. Така се беше вкопчила в гордостта си, че не разбираше какъв път за бягство й се предлага.

И все пак… погледна отново в очите на Кимене и разбра защо е проточил лиги старият. Тя не беше красива в общоприетия смисъл на думата. Не беше омайна като Скръб в окови, нито добре сложена като робинята Хрея. Но с този неин поглед, свиреп и пълен с бездънно презрение, жената изглеждаше недостъпна, а това подпалваше въображението по-силно от обикновената красота.

Въпреки това играта на Ултер беше опасна.

— Не трябваше ли все пак да я разпитате веднага? Заради съратниците й от съпротивителното движение? — попита Талрик.

— Има време — отвърна неопределено Ултер.

Жената поклати леко глава със студена усмивка и Талрик се запита дали изтезанията биха свършили работа. Току-виж се оказала неподатлива на обикновената болка. Току-виж убежденията й се оказали силна броня.

— Няма ли да ме запознаеш с новия си подлизурко? — обади се Кимене и презрение капеше от гласа й. — Нали уж обичаше да ги показваш пред мен.

— Скъпа моя, това е капитан Талрик от външната служба на Рекеф и беше под мое командване, когато превзех твоя град — представи го Ултер. — Дължиш му благодарност почти толкова, колкото и на мен.

Тя ги изгледа поред и изглежда не откри съществена разлика помежду им.

— Ще му се издължа тогава. Искаш ли да направя реверанс? — попита тя. — Или да коленича, понеже честта е толкова голяма?

Приближи се войник и изчака настрани. Ултер го погледна въпросително и отиде при него. Талрик наблюдаваше зорко ставащото. Знаеше, че нещо предстои. Кимене също беше нащрек, осъзна той. Може да я бяха затворили под земята и зад решетки, но жената си държеше очите отворени за всичко, което би могло да й помогне. На нейно място и той би правил същото.

— Как така я няма? — повиши внезапно глас Ултер и стисна войника за презраменния каиш на ризницата. — Кой я е отвел? Къде?

Войникът отговори тихо, но хвърли поглед към Талрик и това беше достатъчно. Ултер го пусна.

— Махай се! — отпрати го троснато той, после се обърна към стария си приятел с изражение на фалшива добросърдечност.

— Талрик, момчето ми каза нещо много странно.

— Така ли? — попита Талрик, като се стягаше вътрешно.

— Каза, че моята пеперудородна, моята танцьорка е била изведена от стаята й и сега никой не знае къде е.

— Аз знам — отвърна Талрик. — Заповедта беше моя.

— Твоя, казваш. — Губернаторът издиша бавно, после се приближи. — Доста своеволно. И защо, ако мога да попитам?

— Прав си, тя е удивителен екземпляр — обясни спокойно Талрик, — а моите бъдещи проекти на запад имат нужда точно от такъв оперативен работник. Знаеш как е при външната служба на Рекеф — ползваме всякакви хора с всякакви умения. В момента Хелерон е на ръба и вярвам, че твоята танцьорка може да наклони везните. Затова я реквизирах.

Самоконтролът на Ултер беше достоен за възхищение.

— Реквизирал си я, значи? — каза с усмивка той. — Аз съм губернаторът на Мина, Талрик, дано не си го забравил. Ти си ми стар приятел, капитане, но кой ти е дал правомощия да се разпореждаш с моя собственост?

— Аз съм капитан от имперската армия, но също и майор от Рекеф. Работата ми на запад е свързана с делата на Рекеф.

— Знам, че си от проклетия Рекеф. Аз те насочих към тях, ако случайно си забравил.

— Тогава би трябвало да разбираш. Нуждите на Империята са с предимство пред личните нужди, губернаторе.

— Но аз дори не успях да… — Месестите ръце на Ултер разсякоха безсилно въздуха и Талрик довърши наум изречението: „… да я вкарам в леглото си“.

— Съжалявам, губернаторе — каза той с тон, който звучеше едновременно делово и отегчено, — но тя наистина е уникална, както си забелязал и сам. Завладяването на Хелерон е въпрос колкото на войници и мечове, толкова на сърца и умове. Сигурно разбираш колко полезна би била танцьорката в тази задача.

И се усмихна. Ултер го гледаше все едно се е превърнал в звяр с отровно жило… което в някакъв смисъл беше точно така.

— Преди никога не би направил такова нещо — изтъкна старецът.

— Е, мина доста време. — Талрик срещна спокойно погледа му. — Стига, не е възможно да се сърдиш на Империята за нещо толкова дребно, нали?

Сега вече Ултер се усмихна, макар усмивката да не стигна до очите му.

— Ни най-малко, майоре, макар че ти… можеше просто да ме помолиш. И кога ще ми бъде върната, ако смея да попитам?

— Върната? — вдигна вежди Талрик. — Трудно е да се каже, но ми се струва, че когато приключа с нея, тя най-вероятно ще знае повече, отколкото се полага на една робиня. Всички трябва да правим жертви, губернаторе, за доброто на Империята.

Ултер кимна сърдито.

— Е, това мога да го разбера, майоре. — Когато се обърна и пое към стълбището и светлите горни нива, усмивката все още беше на лицето му, но на Талрик не му се мислеше какво ли изражение я е сменило след това.

Преди да се отдалечи на свой ред, Талрик погледна за последно Кимене. Тя го наблюдаваше внимателно. За миг в очите й се мерна нещо, което твърде много наподобяваше съучастничество. „Току-що приключилата сцена явно е била балсам за душата й.“

Тръгна след Ултер с пълното съзнание, че погледът й го следва неотклонно.