Империя в черно и златно

18.

Тисамон ги чакаше по мръкнало, точно както беше обещал — строен силует, очертан от последните слънчеви лъчи на билото на нисък хълм, ъгловат дори под плаща. На гърба му висеше дълга торба — навярно за кутията, в която държеше лъка си, когато беше на път, — а до нея беше преметнал ножница с рапира, която Стенуолд никога не го беше виждал да използва. Стоеше на хълма и чакаше търпеливо.

Стенуолд мобилизира целия си кураж, спря тромавото возило под възвишението и слезе. Пътуването дотук не беше от най-приятните. Неповратливата машина друсаше ужасно, а Тото и Ахеос се намразиха от пръв поглед, което значително затрудняваше общуването.

— Имат си компания — чу Стенуолд гласа на Тисамон, докато се изкачваше по склона. — Още шестима войници. И двайсетина роби. Ще стане интересно, когато решим да ги извадим.

„Да ги извадим? Както бръснар вади зъб?“ Стенуолд погледна мешавицата от следи, които сочеше Тисамон.

— Мога да вървя по следата и цяла нощ, ако кажеш — предложи Тисамон и нова надежда покълна в сърцето на Стенуолд, надежда за поредната отсрочка.

— Не — каза обаче, по-твърдо, отколкото предполагаше въпросът и отколкото самият той искаше да прозвучи. — Калпавият ни транспорт няма да издържи на темпото. Вече се раздрънка и очевидно трябва да натегнем някои чаркове, преди да продължим.

— Какво е това чудо, между другото? На младини с теб сме се качвали на какво ли не, но това грозилище определено заслужава специална награда. — Тисамон и доброто настроение се изключваха взаимно, но сега в тона му се долавяше лекота, която преряза Стенуолд до кости.

— Тисамон. Трябва да… Аз трябва да… — Имал бе толкова време да подготви думите, а сега тях ги нямаше никакви. — Трябва да ти кажа нещо.

Наближаваха бързо автовозилото и мълчаливите му пътници. Тисамон не забави крачка, но нещо се промени в стойката, в дишането му, сякаш се беше заразил от притеснението на Стенуолд.

— Какво има? — попита той. Вече бяха съвсем близо. Залязващото слънце се беше спуснало зад машината и те стояха в дългата й сянка.

— Аз… — Но като кладенец в пустинята, красноречието му беше пресъхнало необратимо. — Аз трябва да… ти покажа нещо.

Сега вече Тисамон спря. Лицето му беше застинало в безизразна маска.

— Време е да направим лагер — извика Стенуолд към пътниците във возилото. — Ахеос, можеш ли да напалиш огън?

— Намекваш, че ще ми е нужна бръмбарска изобретателност, за да запаля един огън? — подхвърли кисело Ахеос и се смъкна с видимо облекчение от машината.

— Тисамон, това е Тото — каза Стенуолд, когато младият занаятчия стъпи на земята. Тисамон кимна бегло. — Тото — добави Стенуолд, — би ли погледнал механизма на това чудо. Дано някой чарк не е изпаднал по пътя.

— Добра идея — кимна младежът, свали торбата с инструментите си и клекна между краката на возилото, като преди това хвърли поглед през рамо към своя наставник.

— А това… — „Ето, че моментът настъпи.“ — … това е Тиниса.

— Тиниса? — повтори Тисамон, но засега впечатление му беше направило единствено името й, паякородното й име. Докато девойката слизаше от тромавото возило, той я гледаше с умерено любопитство, но когато се обърна към него, погледът му залепна за лицето й.

Тисамон изръмжа гърлено като притиснато в ъгъла животно. След миг вече беше заел бойна стойка, завитото острие на ръката му стърчеше изтеглено назад. Острие, което Стенуолд дори не беше забелязал. Но потресът на Стенуолд бе предизвикан не толкова от Тисамон, колкото от Тиниса, която беше успяла да изтегли междувременно рапирата си и изглеждаше също толкова готова за бой.

— Тисамон — викна той, — изслушай ме!

— Какво е това? — извика Тисамон с неподправен ужас в гласа. — Какво си направил?

— Тисамон — подхвана отново Стенуолд. — Мога да обясня.

— Да обясниш?! — Очите на Тисамон щяха да изхвръкнат, издули се бяха като на обесен човек. Зъбите му бяха оголени, всяко мускулче по тялото му се беше обтегнало като струна. Последните лъчи на слънцето пробягаха по дългия метален нокът на ръката му и по рапирата на Тиниса. Ахеос и Тото не помръдваха, окаменели и в пълно недоумение.

— Стенуолд, какво става? — попита напрегнато Тиниса.

Имаше миг в непосредственото бъдеще, миг, от който ги деляха броени секунди, мигът, когато Тисамон щеше да откачи и тогава щеше да се пролее кръв. Стенуолд виждаше този миг съвсем ясно. В нормална битка Тисамон беше студен като лед, но собствените му чувства бяха най-страшните му врагове. Стенуолд го чу да съска през стиснати зъби и разбра, че стрелките на часовника са се събрали и всеки миг ще се чуе камбанката. Хвърли се между двамата с риск да се наниже на Тинисината рапира, но не успя да изпревари Тисамон, който приклекна зад него и замахна с куката си. Стенуолд затвори очи.

Чу писъка на Тиниса и усети пронизваща болка в рамото, както и нещо много студено и много-много тънко досами гърлото си. После светът застина.

Стенуолд отвори бавно очи. Първото нещо, което видя, беше Тиниса — на педя пред него с разкривено от шок лице — и за миг си помисли, че го е пронизала неволно. Ръката й беше протегната и той изкриви до откат очи по протежението й. Видя дръжката на рапирата и тънкото й острие… и ръката на Тисамон върху острието, огънато между дланта и костните шипове под лакътя му. Върхът на рапирата беше някъде зад рамото на Стенуолд, уловен в капан по пътя си към лицето на Тисамон.

Другата ръка на Тисамон, дясната, беше преметната през врата на Стенуолд, шиповете бяха пробили кожената дреха и се впиваха в месото отдолу. Извитото сгъваемо острие на Тисамон се намираше под брадичката на Стенуолд, опряно в кожата, но дали му беше пуснало кръв или не, той не можа да прецени. Мерна Тото зад Тиниса, със зяпнала уста и гаечен ключ в ръката; там някъде беше и Ахеос, извадил кинжала си от канията, но очевидно не желаеше да се намесва в конфликта.

Стенуолд чу собственото си накъсано дишане, смесено в странно трио с дъха на Тиниса и Тисамон.

— Пусни го — каза Тиниса и Стенуолд си помисли, че заповедният й тон със сигурност не е най-разумната стратегия в момента.

— Защо, ще се биеш ли с мен? — попита я Тисамон и особеният тон, отсечените думи, които Стенуолд помнеше добре, говореха за човек, на когото му е кипнала кръвта.

— Виждала съм те да се биеш и знам за какво е цялата тази работа — заяви бойко тя. — Не крия, че работех за Половинковата къща. И какво?

— За Половинковата… — Тисамон свъси чело. — За какво говориш изобщо?

— Териториите. В Хелерон… — Сега пък Тиниса изглеждаше объркана. — Ти се би за Гостоприемците. А след това ние им видяхме сметката… Ти нали затова… — Недоумението в погледа му я спря насред изречението. — Какво става тук, да му се не види!

— Да, Стенуолд, какво става тук? — попита на свой ред Тисамон. Страховитата студенина на отсечения му говор се долавяше все толкова ясно.

— Ще ти кажа всичко, но само на теб — успя да се включи най-после в разговора Стенуолд. — Да се качим на билото и няма да спестя нищо от истината. Имаш думата ми.

— Допреди миг думата ти щеше да е повече от достатъчна — каза тъжно Тисамон, но ръката му започна да се отпуска. Стенуолд примижа, когато шиповете се отделиха от гърба му.

— Предлагам някой да ми обясни какво става — настоя Тиниса.

Стенуолд кимна.

— Нека първо говоря с Тисамон. А разговорът ни няма да е от лесните.

И тръгна обратно по склона, но този път Тисамон не вървеше до него като приятел, а на безопасно разстояние като враг.

Тиниса ги гледаше как се отдалечават.

— Какво? — извика тя, макар да беше наясно, че никой няма да й отговори. — Какво става? — Тисамон я беше погледнал все едно е убила родния му брат и след това е танцувала на гроба му. Обърна се да потърси подкрепа от другите, но Тото отново се беше наврял под возилото, а от лукаво-арогантната фасада на молецоида лъхаше хлад.

„О, що не вървите и двамата на майната си“ — реши тя. Всъщност всичките можеха да вървят там. Имаше нещо гнило. Имаше нещо адски гнило, щом страховит дуелист й скачаше на бой, без да го е предизвикала, и тя беше в правото си да знае какво става.

И с тихи стъпки Тиниса тръгна след Стенуолд, с надеждата, че нощта ще я скрие под плаща си.

От другата страна на билото Стенуолд спря. Оттук автовозилото не се виждаше, което си беше риск, защото ако Тисамон откачеше отново, Стенуолд щеше да се прости с живота си без никой да разбере. Но от друга страна, демонстрираше доверие, а именно към доверието на Тисамон се стремеше отчаяно. Пък и тук бяха достатъчно далеч, за да не стигат тихите им гласове до лагера, а гневните думи да се замажат от разстоянието.

Тисамон го гледаше, прибрал острието по протежение на ръката си.

— Говори — изсъска той.

— Аз… — Стенуолд изкриви лице в гримаса. — Виж, трудно ми е. Наистина. Дай ми минутка да си събера мислите.

Тисамон оголи зъби.

— Нека ти помогна тогава. Нека ти подскажа малко. Приличат си като две капки вода. Все едно е възкръснала! Като две капки вода си приличат! — И отново гласът му трепереше не от гняв, а от бездънен ужас. — Как… как… — Тресеше се целият и Стенуолд се зачуди дали изобщо съществува дума, която да назове разкъсващата го емоция. — Тя е нейна дъщеря. Няма друго обяснение.

— Да, Тисамон. Тиниса е дъщеря на Атриса — призна уморено Стенуолд. Сега, когато кулминацията беше настъпила, той не знаеше дали силите му ще издържат.

— Ти откъде я… Не! — Тисамон присви очи. Закривеното острие се размърда, после се прибра пак. — Тя ни предаде, Стенуолд. При Мина. И ти го знаеш. Бяха разбрали за плановете ни. Саботираха твоите джаджи. Тя им е казала.

— Атриса, Тисамон. Кажи поне името й.

— Мислиш, че не мога ли? — изсъска Тисамон. — Атриса ни предаде. Така по-добре ли е? Продаде ни на Империята и ни остави да умрем в Мина. И някои от нас наистина умряха там, Стенуолд.

— О, помня аз Мина. Никога не съм спирал да мисля за този прокълнат град. Но Атриса не ни е предала, Тисамон.

— Тя…

— Изслушай ме! — прекъсна го Стенуолд. — Чук и клещи, чуй какво имам да ти кажа, пък после, ако още искаш да ме убиеш, заповядай.

Тисамон го изгледа мълчаливо.

— Докато ти беше в Хелерон, аз се опитах да я открия. Смятах да й поискам сметка за стореното. Само че не беше лесно да я открие човек… не, остави ме да довърша… криеше се, да, но не от нас.

Стенуолд затвори очи и се върна седемнайсет години назад.

— Накрая Неро я откри. Открай време го бива в проследяването. Когато отидохме, тя беше… зле.

Тисамон потрепна едва доловимо и това даде известна надежда на Стенуолд.

— Опитала се да дойде при нас, на уговореното място в уреченото време, но налетяла на осоиди… на техни агенти. Трябвало да се бие.

Това дойде в повече на Тисамон.

— И какво? Тя беше майстор на меча. Шепа агенти на осоидите не биха я забавили дори!

— Слушай! — повиши глас Стенуолд. Откри, че му е трудно да удържа собствения си гняв. Ставаше въпрос за отдавнашна несправедливост и сега беше в неговите ръце да оправи нещата. Тази мисъл му даде сили и той продължи: — Победила ги. Надвила ги всичките, но в битката я ранили лошо. Не била в най-добра форма заради състоянието си.

— Заради… състоянието си?

Стенуолд успя да разтегне устни в подобие на усмивка, толкова горчива, че тежеше като олово на лицето му.

— Била е бременна, Тисамон. И това я е забавило достатъчно, за да я ранят.

Богомолкородният го гледаше с празен поглед.

— Когато с Неро я открихме, раждането наближаваше, а тя беше много слаба. Много. Крила се през цялото време. Осите още я търсеха. Намерихме я в един от бедняшките квартали на Меро. Сам-сама. — Гледаше как различни и противоречиви чувства се борят за надмощие върху лицето на Тисамон. — Почина при раждането, но детето оцеля.

Спря дотук и остави неизречените въпроси на Тисамон да се натрупат в празнината от мълчание помежду им. Чакаше.

— Какво?… Но кой… кой е бил бащата? — промълви накрая Тисамон, толкова тихо, че лекият вятър отнесе думите.

— Знам ли. С кого е делила последно леглото си, ти как мислиш?

Тисамон го гледаше ужасено.

— Не… не.

— През последните си дни тя говореше единствено за теб. Каза, че спряла предпазните мерки. По свой избор. — Стенуолд съзнаваше, че сипва сол в раната, но истината му беше тежала с години и беше крайно време да прехвърли товара на други плещи.

— Тя е… това момиче е…

Стенуолд кимна.

— Но тя прилича на…

— О, прилича на майка си, по това две мнения няма. А какво е наследила от баща си тепърва ще видим.

— Значи е полуродна?

— Така излиза — каза Стенуолд. — Няма как да е иначе.

Тисамон се пресегна, сякаш да го сграбчи за яката, но спря на половината път, като клатеше леко глава.

— Защо не ми каза?

Стенуолд издържа погледа му, без да трепне.

— И как щеше да е реагираш ти? Какво щеше да направиш, ако ти бях пратил човек с новината, че жената, която мразиш най-много на света, ти е родила дете? Щеше да убиеш пратеника, в това не се съмнявам. А ако откриеше някой безумец, който да върне отговор, то този отговор би бил еднозначен — че бебето трябва да бъде убито незабавно.

— Не…

— Не, така ли? — повиши глас Стенуолд. — Полуродна, Тисамон? Мелез от паяк и богомолка? Тази най-отвратителна от всички неприемливи комбинации? Това би си помислил, нали? Или ще го отречеш?

— Не си имал право — каза богомолкородният.

— Не съм имал право да я държа далеч от теб, или не съм имал право да я оставя жива? Кое от двете? По онова време изборът беше мой. Бедната Атриса беше мъртва и аз можех да взема детето и да го отгледам като свое. Или можех да го оставя да умре, каквото без съмнение би било твоето желание. Боя се, че при избор като този гордостта на богомолките просто няма място в уравнението.

— Гордост? Как смееш да…

— Гордост, да! Или ще отречеш, че именно гордостта е проклятието на цялото ви нещастно племе? — Стенуолд си даваше сметка, че отива твърде далеч, но не беше в състояние да се спре. — Чук и клещи! В Академията, между другото, правим едно упражнение със студентите — питаме ги защо всяка раса е велика по свой собствен начин и кое я прави специална. И знаеш ли, Тисамон, студентите се затрудняват. Защото всички ние сме дефектни по природа. Ти и аз, Тисамон. Бръмбароидите със самодоволството си и богомолкородните с тъпата си гордост!

— Не си имал право да решаваш!

— Нямаше кой друг да вземе решение! — Идеше му да сграбчи Тисамон за предницата на подплатения жакет и да го разтърси силно, но се спря навреме. Би било голяма грешка.

— Тя е полуродна — промълви Тисамон. Звучеше потресен. — Мелез. Срам за расата и семейството ми. — Думите се откъсваха бавно и мъчително. — Моя дъщеря?

— Да, твоя дъщеря. И сега трябва да решиш как да постъпиш — както би постъпил на времето или да провериш дали евентуално не си в състояние да разшириш мирогледа си достатъчно, за да приемеш факта на съществуването й. Но нека те предупредя, че ако предпочетеш първото, изобщо няма да ти е лесно, проклет да си, а освен това ще трябва да се разправяш с мен, а най-вероятно и с Тото. — Видя суровото изражение, което прекоси лицето на другия мъж и го разчете както намери за добре. — О, наясно съм, че няма да те изпотим особено, но не си мисли, че…

— Теб… не бих наранил. — Тисамон изглеждаше и звучеше така, сякаш е остарял със сто години, пребледнял и раним, какъвто Стенуолд не го беше виждал никога преди. Нито него, нито друг богомолкороден.

— И?

— Няма да я нараня. — Нещо растеше в Тисамон, растеше със заплашителни темпове. И не беше единствено шокът от новината, че има дъщеря, осъзна Стенуолд. Атриса. Убиваше го мисълта, че Атриса е мъртва, че е умряла далеч от него, че е умряла, докато той я е проклинал като предателка. Това беше неочаквано заключение, до което Стенуолд е трябвало да стигне отдавна — заключението, че Тисамон е останал в Хелерон, за да не види никога повече Атриса, за да не се превърне срещата им в край на живота й. Като за богомолкороден това май се равняваше на любов. Стенуолд отстъпи назад, уплашен, че този път наистина е прекрачил границата.

— Трябва да помисля — каза Тисамон и се обърна, за да скрие лицето си.

— Съжалявам. Аз трябваше да… трябваше да ти кажа преди. Отдавна.

— Прав беше за всичко — отвърна Тисамон. — Нямаше да разбера тогава, може да не го приема и сега, не знам. Ще… ще дойда при вас призори. Имам нужда от време, за да… Искам да остана сам.

Отдалечи се бавно по посока на хълмовете. Стенуолд гледа след него, докато мракът и вълнистият релеф не го скриха от погледа му.

Когато се върна в лагера, не забеляза изражението на Тиниса. Беше твърде погълнат от собствените си чувства.

Следващият ден не беше от приятните. Стенуолд седеше сгърбен над контролните уреди на куцото возило, потънал в прашно мълчание, от което никой и нищо не беше в състояние да го извади. Мълчаливата враждебност между Тото и Ахеос сякаш нарастваше във вакуума на общите им усилия да не се поглеждат. Отначало Стенуолд помисли, че е заради смесения произход на Тото. Но когато младежът слезе, за да натегне поредния разхлабил се чарк и с това предизвика нова вълна от презрение у молецородния, Стенуолд разбра, че проблемът не е в произхода, а в занятието на Тото. В това, че е занаятчия. Налице беше сблъсък на мирогледи.

Към Тиниса обаче Ахеос се отнасяше с предпазливо уважение, особено след като се беше изрепчила на Тисамон. Тиниса от своя страна явно имаше проблем със самия него, със Стенуолд, защото през целия ден не му беше казала и една дума, а погледнеше ли той към нея, срещаше единствено сърдита физиономия. Сигурно му беше ядосана, защото още не й беше дал обяснение за реакцията на Тисамон, но той просто нямаше куража да й признае истината. Колкото до Тисамон, той така и не се беше появил след снощния сблъсък. А преди да е говорил с него, преди самият Тисамон да е изяснил чувствата си, Стенуолд не би могъл да разкрие истината на Тиниса. Което го вкарваше в поредното предателство. Носеше по-голяма отговорност пред нея, отколкото пред богомолкоида, но просто не беше в състояние да се отърси от оковите на приятелство, родено и закалено преди две десетилетия.

Цялата тъжна история се беше развила от лошо към по-лошо и сега Стенуолд можеше да изгуби всичко заради нея. Върна се мислено назад към онзи съдбоносен миг до смъртния одър на Атриса и се запита какво по-различно е могъл да направи, за да си спести мъките сега.

Представи си как отива при Тисамон с бебето и с истината… или по-късно, с дете на пет-шест годинки. Представи си яростта му. Изминалите седемнайсет години бяха притъпили в някаква степен острието на гнева му, времето беше полепнало по него като корал, запазвайки формата, но обирайки ръбовете. Въпреки това равновесието между самоконтрола и избухливия нрав на Тисамон винаги се беше крепяло на върха на карфица. Не, ако Стенуолд му беше казал истината преди десет години, Тисамон със сигурност би убил и него, и детето.

Или не? Наистина ли Тисамон можеше да убие дете, собственото си невръстно дете при това? „Наистина ли имам такова мнение за стария си приятел?“

И с натежало сърце Стенуолд призна пред себе си, че, да, Тисамон беше точно такъв човек. Би го направил в пристъп на гняв и по-късно навярно би скърбил за загубата, но все пак би го направил, пришпорван безмилостно от собствената си гордост.

Стенуолд се утешаваше с мисълта, че ако не друго, поне настигат плячката си, макар да нямаше план как ще се справят с подсиления отряд на осоидите, когато ги настигнат. По залез-слънце теренът се промени и дори без следотърсач стана ясно, че роботърговците са се сдобили с нов транспорт. Широка ивица утъпкана и обгорена трева сечеше земята пред тях. Някакво голямо верижно возило, а може би и повече от едно, беше натоварило робите и ги отнасяше на изток. Стенуолд не знаеше какво точно е возилото, но най-вероятно се движеше по-бързо от тяхната клатушкаща се реликва.

По всичко личеше, че лагеруването тази нощ ще е по-неприятно и от пътуването. Стенуолд се обърна към Тото, единствения от спътниците си, с когото все още можеше да разговаря без напрежение.

— Трябва да увеличим скоростта — каза му той.

Тото плъзна поглед по возилото.

— Няма да е лесно, майсторе — отвърна той, — а и не знам дали ще издържи. Дори при тази ни скорост се наложи да натегна всички свръзки.

— Аз ще ти помогна — предложи Стенуолд. — Ако работим цяла нощ, може и да изтръгнем още малко скорост от проклетата трошка. И не е нужно да ми викаш „майсторе“. Вече не сме в Академията.

Тото сви рамене.

— Ами, май… Ами, майстор Трудан…

— Тото?

— Ами… — Тото прескочи почтителното обръщение с цената на страховито усилие. — Навит съм, ако и вие сте навит.

Идеята му може и да беше добра, реши след известно време Стенуолд, но когато се опитаха да я приложат на практика, проблемите се оказаха по-големи от очакваното. Основният беше в самите тях — през последните десетина години Стенуолд беше преподавал история и се беше занимавал с политика, а Тото кажи-речи до вчера беше трупал знания в Академията. Мина известно време докато Стенуолд си признае, че просто не разбира някои чисто технически подробности, за които говори момчето. После неохотно си даде сметка, че само му се пречка в ръцете. Въпреки това някакво инатливо чувство за чест, което по би отивало на Тисамон, го караше да се поти до пукащата маслена лампа, която Тото беше сглобил от подръчни материали, и продължи така, докато момчето не каза:

— Ако и двамата работим… ако и двамата работим цяла нощ, майсторе, на сутринта нито вие, нито аз ще сме във форма да… да караме возилото.

По своя си несръчен начин Тото се беше опитал да запази тактично самочувствието му и Стенуолд се засрами. Винаги беше мислил за себе си като за занаятчия въпреки липсата на практика през последните години, но явно останалата част от света отдавна не го смяташе за такъв.

„Когато се върна в Колегиум, ще трябва да оправя тая работа“ — твърдо реши той. Измъкна се изпод търбуха на возилото, като на глас заяви, че Тото всъщност бил прав и в такъв случай той щял да подремне малко. Чувстваше се стар и нещастен.

Приближи се до огъня и откри, че Ахеос е заспал, а Тиниса — не. Дали стоеше на пост, или просто го чакаше, Стенуолд не можа да прецени, но така или иначе не го изпускаше от поглед. В очите й се четеше бавно разгарящ се гняв, който сигурно беше наследила от баща си, помисли си с тъга Стенуолд. Тази мисъл го спря в края на осветения от огъня кръг. Знаеше, че е негов дълг като настойник на Тиниса, а и като човешко същество, да й даде някакво обяснение.

Не можа. Обърна й мълчаливо гръб и си спретна малък огън от другата страна на возилото. Там го откри Тисамон по-късно.

Стенуолд чу стъпките му преди да го е видял, а след миг високият строен мъж се появи от нощния мрак и седна мълчаливо от другата страна на огъня. Треперливата светлина гонеше сенки по ъгловатото лице на богомолкочовека. Дълго време не намериха сили да проговорят.

— Нито ти, нито аз сме хората, каквито сме искали да бъдем, когато този ден настъпи — каза най-накрая Тисамон, тихо и без да го поглежда. — Виж ни само. Виж в какво се превърнахме. Ти си затънал до гушата в шпионаж и пращаш младежи да дирят смъртта си. Аз продавам меча си и не ме интересува чия кръв полепва по острието му. Ти каза на Продан, че се бия за чест, но това отдавна не е така. — Тисамон замълча и паузата се проточи натежала. — Когато бяхме млади, не мислехме, че ще стигнем дотук.

— Така е — съгласи се Стенуолд и сведе очи.

— Аз… — Тисамон млъкна отново и разръчка огъня с една клонка. Устните му помръднаха, но звук не излезе. Стенуолд го остави да си събере мислите. Самият той не знаеше какво да каже.

— Благодаря ти, че си отгледал детето ми — каза Тисамон.

Изглеждаше видимо облекчен, че най-накрая го е изрекъл. Стенуолд го погледна, като не знаеше да вярва ли на ушите си.

— Доста мислих — продължи богомолкочовекът. — Отначало бях убеден, че си постъпил егоистично и в моя вреда, но така и не можах да определя с какво точно си ми навредил. Ние, богомолкородните, вярваме, че трябва да сме наясно с причината за враждите си. Как иначе ще ги подхранваме толкова дълго? Затова, когато осъзнах, че не си направил нищо нередно, стигнах до логичното заключение, че нещо в моя свят не е наред и трябва да се промени, и че всъщност аз съм ти задължен. Че имам дълг към теб, при това такъв, който никога не може да се изплати докрай.

„А вие, богомолкородните, приемате дълговете си точно толкова сериозно, колкото и враждите си“ — помисли си Стенуолд. Тисамон все още избягваше да срещне погледа му, все още не беше премислил докрай ситуацията, но поне беше намерил начин да оцвети миналото в краски, които са му понятни. Превърнал го беше във въпрос на чест, а въпросите на честта бяха неразделна част от живота му.

Накрая богомолкочовекът все пак вдигна очи, ъгълчетата на устата му също потрепнаха нагоре.

— Помниш ли как на времето ти все говореше ли, говореше, а аз мълчах като пукал? Сега май е обратното.

И Стенуолд се разсмя, напук на себе си, напук на всичко. Разсмя се така, че не можеше да спре.

А след това:

— Ще трябва да й кажа. Ще трябва да говоря с нея. Знаеш това, нали?

— И по-добре внимавай — отвърна Тисамон, все така ухилен до уши. — Защото ако прилича на баща си, може и да не го приеме добре.