Дневната война

Седма глава Обучение 300 г. СЗ

Иневера винаги мразеше, когато баща ѝ водеше шаруми в дома им. С майка ѝ не спираха да готвят и шетат, а той им викаше и плющяха шамари, играеше си на господар пред приятелите си, докато всички се напиваха, буйстваха все повече и играеха шарак с пръстени зарчета. Дори преди синът му да облече черното, Касаад беше забранил на Соли да работи каквото и да било.

— Ти си воин, синко, не някакъв кхафит или жена!

Като по-малка Иневера не получаваше никакво внимание от мъжете, които се плезеха подир Манвах, но колкото повече растеше, толкова повече от погледите им се обръщаха към нея. Един шарум, отвратителен мъж на име Кемал, дори опита да ѝ посегне.

Но макар да не можеше да готви и работи, Соли винаги я закриляше. Кемал едва бе понечил да я стисне отзад, когато брат ѝ заби коляно между краката му и строши носа му.

Касаад се засмя, подигра се на Кемал и поздрави сина си, но дори не обърна глава към Иневера, за да види добре ли е. И по-лошо, все тъй канеше Кемал на гости и с нищо не се противеше на мръснишките му погледи. Иневера знаеше, че шарумът само чака бдителността на Соли да отслабне.

Да сервира на баща си и половин дузина шаруми, я ужасяваше, но не толкова, колкото да сервира чай на дама’тингите.

По килима на трапезарията бяха пръснати в полукръг кадифени възглавници. Кенева седна първа в средата и мигом получи от Мелан димяща чаша чай. Момичето беше като мъглица, появяваше се от нищото, за да допълва чашите, и после отново изчезваше.

— Кева, седни отдясно — нареди Кенева и посочи до себе си. — Фава, отляво.

Кева се подчини, а после и Фава, престаряла Невяста, която изглеждаше по-възрастна дори от Кенева. Асави и още една ний’дама’тинга пристъпиха напред, за да им сервират.

Кенева вдигна чашата и отпи, останалите — след нея. После Кенева прикани още по една Невяста от всяка страна, след което петте отпиха отново.

Чаят за следващите две жени, от същия чайник, беше просто топъл. Докато седне последната, вече беше изстинал.

По същия начин сервираха и храната, като любимките на Кенева получаваха най-отбраната храна, макар че всичко на трапезата изглеждаше несравнимо по-добре от онова, което Иневера познаваше. Ароматът я замая, защото беше гладна.

След ритуалите дама’тингите се поотпуснаха и започнаха приятелски разговори. Красивите евнуси готвеха и носеха храната през повечето време, но Оброчените трябваше да прислужват на Невестите.

Дама’тингата до Иневера приключи с чая си и постави празната чашка пред себе си. Когато Иневера не се досети да я допълни незабавно, жената завъртя глава към нея и повдигна вежда. Иневера забърза напред с чайника и върху масата падна капчица. Дама’тингата от другата ѝ страна забеляза и изсумтя презрително.

Когато се върна при останалите момичета, Мелан я ощипа толкова силно, че Иневера едва се сдържа да не извика.

— Идиотке — прошепна Мелан. — Всички ще си платим за това. Разлей отново и следващия път в банята ще те срещнем с Еверам.

Дори в толкова тесен кръг дама’тингите стояха забулени, привеждаха се над купите си и с две дървени клечки поднасяха храната към устата си. От време на време Иневера зърваше по някоя уста или нос и моментално извръщаше глава. Гледката ѝ се струваше по-скверна от това Касаад да наведе Манвах върху купчина кошници.

Когато дама’тингите привършиха с вечерята, Оброчените ядоха от останките в кухнята. Мелан и момичетата избутаха Иневера в края на колоната и когато дойде нейният ред, не беше останало почти нищо. Успя да изстърже колкото за една паница от стените на гърнето, но след това всички момичета се скупчиха в плътен кръг и не ѝ позволиха да се доближи до тях. Храни се сама и изтръпнала последва Кева, която ги изпроводи обратно до Подземието.

Ний’дама’тингите спяха в общо помещение, осветено отгоре от защити. Иневера зарея из тях поглед, изпълнен с удивление.

— Скоро ще се научиш да боравиш с тях — рече Кева, когато забеляза. — Мелан, къде е койката ти?

В средата на стаята бяха разположени няколко спретнати реда койки. Мелан посочи в ъгъла, далеч от вратата.

Кева кимна.

— А кой спи там? — и посочи койката до тази на Мелан.

— Асави — отвърна Мелан и момичето бързо пристъпи до нея.

Кева изсумтя.

— Сестра ти по постеля ще трябва да си намери друго място. През следващите дванайсет новолуния до теб ще спи Иневера, за да я обучаваш по-добре.

Мелан просъска едва доловимо, докато Асави отиде да си събере принадлежностите — най-вече книги и пособия за писане. Пътьом изгледа Иневера с поглед като кама във врата.

— Свободни сте да правите каквото искате, докато угаснат защитите — каза Кева и излезе.

Иневера затаи дъх, готова за ново нападение, но момичетата я пренебрегнаха и отново оформиха плътно сплотена групичка. Иневера отиде до койката си и се зачете в Евджах’тингата.

Минаха часове, докато угаснат защитите, ала на практика не бе напреднала изобщо. Отбеляза си последната страница и заспа неспокойно.

Иневера се събуди от нечие присъствие над главата си. Очите ѝ бяха свикнали с мрака, но силуетът, който се прокрадваше безшумно из помещението, не се проясни. За миг Иневера притаи дъх, но после донякъде си върна самообладанието и се опита да се престори на заспала. Прохърка тихичко, както често правеше майка ѝ.

Иневера нямаше други принадлежности освен Евджах’тингата и торбичката си с хора, нямаше и какво да използва като оръжие — не че оръжието щеше да ѝ помогне в стая, пълна с враждебни девойки. Дали можеха да я убият тук, в мрака, и да им се размине? Напрегна мускули, готова да избяга, макар да не знаеше накъде. Дори да откриеше вратата в тъмното, евнусите я бяха залостили отвън.

Силуетът обаче я подмина и стигна до леглото на Мелан. Одеялото прошумоля.

— Мисля, че ме чу — прошепна Асави.

Последва мълчание.

— Спи. Чувам я как хърка — отвърна Мелан. — А и какво ни интересува мнението на лошия зар?

Иневера лежеше и се опитваше да поддържа равномерния ритъм на дишането си, докато слушаше целувките и любовните звуци от съседната койка. Никога не беше целувала момиче, не беше дори го допускала, но им завиждаше. Никога не се бе чувствала толкова самотна.

Иневера отново се събуди, този път от пронизваща болка в ребрата. Извика и се понадигна. Мелан се засилваше за втори ритник.

— Ставай, лош зар.

Защитите пак светеха и повечето от другите момичета вече бяха сплели бидотата си. На Иневера болезнено ѝ се ходеше по малка нужда и бързо стана и се упъти към нужника зад една дебела завеса. Мелан я хвана за лакътя.

— Да беше станала по-рано, ако искаше да имаш време за това. Дама’тинга ще дойде всеки момент и ако дотогава не си си вързала бидото, пълният мехур ще ти е най-малкият проблем.

Иневера пребледня и след секунда вече тичаше към парчетата коприна, забравила неудобството си. Останалите момичета я наблюдаваха начумерено, докато тя се справяше бързо с плетката.

Когато Иневера приключи светкавично с бидото, Асави се изплю в краката ѝ.

— Е, и какво? Кошничарска дъщеря.

Броени мигове след това тежките порти към спалното помещение се отвориха, а зад тях ги чакаше Кева. Момичетата се подредиха само по бидо и Иневера ги последва от Подземието към друга от големите зали на двореца.

— Започваме всеки ден с шарусахк — рече Мелан. — Няма да говориш. Ще правиш каквото прави дама’тингата.

Иневера кимна и момичетата се подредиха старателно, на по две крачки една от друга. Кева стигна до малка издигната платформа и развърза робата си. Коприната се свлече от нея с шумолене и жената застана гола пред събраните момичета, с изключение на булото и забрадката си.

Бавно започна поредица от разгрявки. Останалите момичета повтаряха, мъчеше се да повтаря и Иневера. Плътта на Кева беше гладка и мускулеста и скоро се покри с лъскав слой пот, примесена с ароматни масла. Иневера се запита как толкова бавни движения можеха да изпотят така Кева, сякаш бе тичала час под слънцето.

Движенията бяха внимателни и прецизни и по нищо не приличаха на широките резки махове на Соли. Но макар и по-спокойни наглед, оказаха се много по-сложни от тези на Соли. Иневера се принуди да застава в пози, които не знаеше, че съществуват, и да ги задържа дълго време. Неизползвани досега мускули изнемогваха и по тялото ѝ изби пот, сърцето ѝ блъскаше в гърдите, а тя пъхтеше. Сякаш никакво пъхтене обаче не можеше да успокои дробовете ѝ и тя се уплаши, че всеки момент ще загуби контрол над мехура си.

Кева се приведе напред само на ляв крак, така че тялото ѝ застана перпендикулярно на пода, и протегна ръце като за прегръдка. Вдигна високо нагоре десния си крак и го сви, тъй че пръстите му почти докосваха опашната кост.

Иневера опита, ала изгуби равновесие и падна напред върху ръцете си.

— Задръжте — нареди Кева и останалите момичета останаха да се клатушкат, докато тя слезе от платформата.

— Изправи се — нареди дама’тингата. Иневера бързо се изправи, а Кева постави едната си ръка на гръдния ѝ кош, а другата — между лопатките. — Вдишай през носа. Дълбоко.

Докато Иневера изпълняваше, жената я притисна отпред и отзад, така че момичето трябваше да се бори с дланите ѝ, за да вдиша.

Дама’тингата изсумтя.

— Сега навън. Бавно.

Продължи да натиска, докато Иневера издишваше равномерно.

— Отново — каза Кева. — Дъхът е живот. Ако имаш дъх, владееш центъра си. Ако го владееш, нищо не може да те засегне. Няма да чувстваш болка или глад. Нито любов или омраза. Нито страх. Нито безпокойство. Само дъха.

Иневера вече усещаше как се успокоява. Упоритите възражения на мехура ѝ и на празния ѝ стомах стихнаха, а тя следваше пътя на дъха си от носа към корема и обратно. Край нея момичетата се заклатушкаха по-неуверено и гримасничеха измъчено, докато се опитваха да пазят трудната поза.

— Сега с мен — каза Кева. Още притискаше гръдния кош на Иневера, а тя сля ритъма на дъха си с този на дама’тингата. — Дишането ще прочисти ума ти, а упражненията ще оформят тялото ти, докато двете работят в хармония.

Когато ритмите им се изравниха, дама’тингата отмести длани и хвана Иневера за лактите, като разтвори ръцете ѝ широко над нея.

— Качулата кобра — каза Кева и погледна останалите момичета през рамо. — Продължете.

Девойките въздъхнаха облекчено из цялата стая, изправиха се и се пресегнаха към тавана с разперени ръце.

— Това са шарукините — рече Кева, докато наставляваше внимателно движенията на Иневера в следващите няколко пози. — Човка на лешояд. Скок на чакал.

Приведе Иневера в позицията, която не бе успяла да изпълни.

— Опашка на скорпион.

Дама’тингата настъпи лявото стъпало на Иневера, за да го крепи, после усука дясното си около нейното и започна да вдига крака ѝ, докато успя да го хване. След това го задърпа нагоре и нагоре и накрая го сви, докато Иневера имаше чувството, че сухожилията ѝ ще се скъсат. Изпъшка и се заклати.

— Дишай — каза Кева. — Ти си палмата, а дъхът ти е вятърът. Използвай силата му, за да ти връща центъра и да те води през другите форми.

Иневера опита отново и откри, че равномерното дишане наистина ѝ помагаше. Кева отбеляза успеха ѝ с кимване и се върна на платформата.

Урокът продължи дълго. Иневера още бе нестабилна, а ставите ѝ припукваха, но внимаваше с дишането си и издържа докрай, когато с огромно облекчение видя, че Кева спира и се пресяга в една кутия до платформата. Издрънча метал и тя вдигна четири малки цимбала, всеки окачен на палците и показалците ѝ.

Кева кимна и Мелан отиде, взе кутията и също си взе цимбали, като я подаде на момичето до себе си. Когато всички си взеха, Кева продължи с урока.

Застана в профил, вдигнала високо ръце, с готови за действие цимбали. Протегна крак напред.

Останалите момичета заеха позата, а Иневера се постара да стори същото.

— Коленете свити — каза Кева. — Теглото на палците.

Когато Иневера откри центъра си, дама’тингата удари цимбалите един в друг четири пъти и с всяко издрънчаване рязко люшваше закръглените си хълбоци наляво и надясно.

— Сега всички — и повтори движението.

Останалите девойки я копираха с отработена точност, но за Иневера движението беше по-сложно, отколкото ѝ се стори отначало.

— Отново — каза Кева. — Гледай внимателно.

Отново издрънча, отново люшна хълбоци и отново Иневера не успя да повтори. Отначало не можеше да движи бедрата си така, а когато овладя движението, обърка такта на цимбалите. Струваше ѝ се невъзможно да прави и двете едновременно.

Кева я съпровождаше в движението отново и отново. Иневера усещаше раздразнението на останалите, но не можеше да стори нищо, освен да опитва, без да спира.

Накрая Кева сякаш остана доволна. Отново изсумтя и задрънча с цимбалите в непрекъснат ритъм, в който клатеше хълбоци. Иневера поде ритъма и скоро го овладя до съвършенство. Усмихна се.

Но след това дама’тингата се раздвижи, запристъпя по платформата плавно и гъвкаво, без да спира нито цимбалите, нито движението на хълбоците си. Беше прекрасно. Омагьосващо. А когато Иневера се опита да я имитира, се блъсна в Мелан и двете се строполиха на пода.

— Идиотка! — изръмжа Мелан.

Кева скочи от платформата и шамароса Мелан здраво, а цимбалите ѝ се раздрънчаха грозно.

— Ти си виновна, Мелан! Дамаджи’тингата даде на теб задачата да я научиш на привичките на ний’дама’тингите! На какво си я научила? Не знаеше дори качулатата кобра или първото люшкане на бедрата!

Вдигна пръст и го натика в лицето на Мелан.

— Трябва да се научиш да взимаш на сериозно отговорностите си. Докато Иневера напредне колкото останалите момичета, не можеш да влизаш в Стаята на сенките.

Останалите момичета ахнаха, а Мелан се оцъкли.

— Гледай ме още малко така — каза Кева — и ще се озовеш в големия харем, да си играят с теб шарумите.

Мелан сведе очи и се поклони дълбоко.

— Да, дама’тинга.

След шарусахк момичетата се наредиха една зад друга в кухнята, където двама застаряващи евнуси им сипаха рядка каша. По очите на Мелан и на останалите Иневера разбра, че отново ще я изблъскат в края, затова доброволно застана там. Нищо не можеше да спечели от безсмислени конфликти. Най-добре да си дава смирен вид, докато учи уменията на ний’дама’тингите.

Иневера успя да напълни паницата си едва наполовина с последните останки от гърнето с каша. Въпреки това почти нямаше време да я преглътне, преди да дойде Мелан.

— Почти изгрев е — каза тя. — Дама’тингите скоро отиват към павилиона и по-добре Ний да ни вземе, отколкото да закъснеем.

— Павилиона?

Мелан за пореден път я изгледа като идиот.

— Шарумите се връщат от Лабиринта по изгрев и ранените ще са в павилиона. Помагаме на дама’тингите в лечението.

Иневера си спомни крясъците през платнените прегради от предишния ден и си представи окървавени мъже навсякъде около себе си и рева им, докато тя помага на дама’тингата да реже и шие плътта им.

Внезапно се замая и кръвта нахлу в главата ѝ. Кашата се надигна обратно към гърлото ѝ.

Мелан я зашлеви силно. От устата ѝ се разляха каша и стомашни сокове и опръскаха каменния под, докато шамарът отекваше в помещението. Всяко момиче вдигна студен поглед към нея. Нямаше дама’тинги, а евнусите мълчаха както винаги.

— Еверамовите топки, намери си центъра! — кресна Мелан. — Дама’тингите приемат лечителството най-сериозно от всичко. Вече ме наказаха да не пристъпвам в Стаята на сенките. Ако и капка кръв на някой шарум падне на земята заради слабостта ти, дама’тингата ще ме накара да платя стократно. — Тя се приближи и прошепна. — И ако това се случи, ще ти отрежа зърната и ще те накарам да ги изядеш.

Мелан не ѝ даде време да отвърне, а я сграбчи за ръката и я задърпа към Подземието. Момичетата бързо измиха ръцете и лицата си, облякоха белите си одежди и се подредиха отново. Мелан ги подкара обратно към вратите на Подземието, където се срещнаха отново с Кева. Тя ги поведе извън двореца и през подземния град към катакомбите под павилиона, а там изчакаха даматите да провъзгласят зората от минаретата на Шарих Хора.

Да помага на дама’тингите в лечителството беше също толкова кърваво и ужасяващо, колкото Иневера си представяше. Ушите ѝ пищяха от викове и крясъци, половината от шаруми, изгубени в агония, и половината от Мелан и дама’тингата, които я проклинаха, задето се мотаеше.

Веднъж, докато носеше инструменти в стомна с някаква изключително парлива течност, в сравнение с която коузито миришеше на мед, тя се препъна и разля няколко капки. Мелан я удари с юмрук в лицето, докато Кева и още една дама’тинга просто гледаха. Нито една от двете не продума, по-заинтересувани от инструментите, отколкото от подуващото ѝ се лице.

На масата пред тях един воин се мяташе и трепереше, докато се опитваха да премахнат черната му роба, за да разкрият дълбоката рана в корема му. Невестите хвърляха строшени парчета от керамични бронирани пластини в една кошница, където те потракваха окървавени.

Кева подхвърли на Мелан две копринени върви.

— Привържи го.

Мелан подаде едната връв на Иневера.

— Не се бави и прави точно като мен.

Уви връвта около китките си, тъй че между тях останаха около трийсет сантиметра.

Иневера нямаше време да мисли защо го прави — Мелан се приближи до воина и с невероятна скорост и пъргавина усука връвта около китката му, като отпусна тежестта си назад, за да опъне ръката му. Той се опита да се съпротивлява, но Мелан знаеше къде ръката му е най-слаба и тя остана неподвижна.

— Сега! — извика тя, докато мъжът се опитваше нескопосано да я достигне със свободната си ръка.

Иневера се завтече напред, опитвайки се да стори същото като Мелан. Усука китката му, ала не знаеше точно как да пристъпи и как да премести тежестта си. Воинът я улучи с опакото на ръката си, от което ударът на Мелан ѝ се стори като целувка.

Иневера се строполи, а Кева изсъска и заби два пръста в раменната става на мъжа. Ръката му се сгърчи и се отпусна достатъчно, за да може Иневера да вземе връвта от земята и отново да го прикове надолу. Кева изгледа раздразнено Мелан, а тя — Иневера, докато двете го удържаха с мъка. Дама’тингата изля насила в гърлото му сънна отвара и той скоро се отпусна напълно. Невестите започнаха да режат, без да обръщат внимание на кръвта и другите, по-гнусни течности, опръскали робите им.

— Няма да свърши работа — след известно време каза Кева.

— Трябва му повече магия, за да оцелее — съгласи се другата жена. Погледна Мелан. — Закарайте го в катакомбите.

Мелан кимна и двете с Иневера надигнаха прътите на носилката, върху която се намираше воинът. Той като нищо тежеше повече от двете, взети заедно, но Иневера познаваше тежкия труд и дори не стъпи накриво. Асави притича пред тях, за да отвори капака към подземието, и дама’тингите ги поведоха през мрака.

Асави почака Мелан и Иневера да слязат и после затвори капака над тях, тъй че известно време бяха в пълен мрак, докато Кева не извади късчето си демонска кост. Освети пътя им към каменна стая с още една операционна маса. В стената се намираше стоманена врата, която Кева отвори с ключа на врата си. Предметите вътре приличаха на въглени и почернели кости. Алагай хора. Избра не особено голям къс и затвори вратата, а заключващият механизъм се задейства автоматично.

— Смукала — нареди Кева и Мелан взе някакво приспособление от тръби и мехове, което се управляваше с педал. Иневера натискаше педала равномерно, а Мелан вкара една от тръбите в раната на воина, откъдето кръвта му се отцеди в стъклена купа.

Дама’тингата почисти краищата на раната, като първо премахна кръвта, а после обръсна кожата наоколо. През това време Асави подготви четки и купа с мастило.

— Иневера, ела по-близо — каза Кева.

Асави я замени на педала, а Иневера доближи Невестите, като внимаваше да не им се пречка.

Докато говореше, Кева гледаше само към пациента.

— Първо, източващата защита в северния край на раната — тя натопи четката и нарисува странен символ. Иневера очакваше мастилото да светне, но нямаше видим ефект. — След това защити за сила, издръжливост и кръв.

Кева бързо ги изрисува по часовниковата стрелка по плътта на шарума, сякаш оформяше краищата на компас.

— Сега трябва да ги съединим — каза Кева и нарисува една защита четири пъти между останалите, за да се получи осмоъгълник.

Когато приключи, даде знак на другата дама’тинга, която протегна напред къса демонска кост. Щом тя доближи раната, защитите на Кева наистина се разгоряха.

— Защитите не са магически — каза тя, — но изсмукват магия от костта и я използват за целите на Еверам.

Докато Иневера се взираше зяпнала, раната на шарума се събра, както човек събираше шепи, за да пие вода. След мигове раната я нямаше — дори белег не беше останал. Новата плът изглеждаше по-бледа, недокосната от шибащите пясъци или слънцето, по-здрава, отколкото някога е била.

— Слава на Еверам — прошепна Иневера стъписана. — С такава магия няма нужда никой шарум да загива.

Кева тъжно поклати глава.

— Де да беше така. Дори магията на хора не може да изцери най-тежките рани, а и тя си има цена. — Посочи парчето кост, което се разпадаше в ръката на другата дама’тинга. — Лечебната магия е най-тежката от всички и се използва много внимателно. Алагаите може да не спират да прииждат, но събирането на костите им ни струва повече животи, отколкото те спасяват. Трябва да използваме мощта им пестеливо.

— И в тайна — предупреди другата Невяста. — Шарумите и бездруго не ценят живота си особено. Кой знае до какви висини на глупостта може да достигнат, ако разберат, че разполагаме с тази сила. По-добре да оставим възможно най-много от тях да се лекуват естествено.

Кева кимна.

— Този ще остане при нас още дълго, упоен, докато се „лекува“.

— Не е ли нужен, за да ни пази от алагаите? — попита Иневера.

Мелан се засмя и Кева я стрелна със суров поглед.

— Благодаря ти, че драговолно се съгласи да върнеш този воин обратно в павилиона и да переш бидота през остатъка от деня, дъще.

Мелан настръхна, но се поклони.

— Извинявам се за неуважението си, Майко.

Кева махна с ръка.

— Приема се. Вземи Асави със себе си.

Несигурна какво да прави, Иневера не помръдна, докато двете момичета се мъчеха с мъжа на носилката. Другата дама’тинга ги водеше.

Когато всички си тръгнаха, Кева се обърна към Мелан.

— Въпреки неуважителността си Мелан не греши. Защитените стени, а не воините закрилят Пустинното копие. Докато не дойде отново Избавителя, алагай’шарак обслужва само горделивостта на мъжете, които хвърлят живота си на вятъра за победи, които не си струват цената.

Иневера се ококори. Соли и Касаад рискуваха живота си всяка нощ в онзи лабиринт. Дядовците ѝ, чичовците ѝ и всички нейни мъжки предтечи през последните триста години бяха загинали там, тя очакваше и синовете ѝ да загинат там. Не можеше да е от проста горделивост.

— Евджахът не ни ли учи, че да убиваш алагаи, си струва всяка цена?

— Евджахът ни учи, че да се подчиняваме на Шар’Дама Ка, си струва всяка цена — каза Кева. — А Шар’Дама Ка ни заповядва да убиваме алагаи.

Иневера отново отвори уста, но Кева вдигна пръст.

— Само че Шар’Дама Ка е мъртъв от три хиляди години и е отнесъл със себе си бойните защити. Всеки ден в Лабиринта умират повече мъже, отколкото се раждат от утробите ни. Преди Завръщането сме били милиони. Сега — по-малко от сто хиляди, заради мъжете и безумните им игрички.

— Игрички? Но как? Мъжете не защитават ли стените ни от демони в свещения алагай’шарак?

— Не. Защото стените не се нуждаят от защита — отвърна Кева. — Каджи е построил Пустинното копие с две защитени стени — една външна, по древния периметър на града, и една вътрешна, която да пази оазиса и околните дворци и племена. Между тях е Лабиринтът, построен върху останките от външния град. — Тя направи пауза и фиксира Иневера с поглед. — Нито една от двете никога не е била преодолявана.

Иневера полюбопитства:

— А как тогава стигат демоните до Лабиринта всяка нощ?

— Пускаме ги — изръмжа Кева. — Шарум Ка отварят портите широко, докато се насели Лабиринтът, и после ги затварят, като приклещват демоните.

Иневера се почувства както по-рано, когато Мелан я беше шамаросала. Призля ѝ и се облегна на стената.

— Дишай — посъветва я Кева. — Намери центъра си.

Иневера я послуша, като вдишваше и издишваше ритмично, за да успокои и крайниците си, и сърцето си.

Техниката ѝ помогна, но не достатъчно, за да се отърве от целия гняв, който чувстваше в момента. Част от нея искаше да зашлеви всеки мъж в града. Мислеше Соли и баща си за смелчаци, а саможертвата им — за благородна. Но ако решението бе просто да държат портите затворени…

— Онези… идиоти — успя да процеди накрая.

Кева кимна.

— Но идиоти или не, не е редно една ний’дама’тинга да се подиграва със саможертвата им.

Иневера си спомни как Кева беше наказала Мелан и се изчерви. Поклони се.

— Разбирам, Майко.

Кева изви вежди нагоре.

— „Майко“?

Иневера прехапа устни.

— Не е ли това правилното обръщение от Оброчена към Невяста?

Около очите на Кева се появиха бръчици — може би се усмихваше.

— Не. Мелан се обръща към мен така, защото ми е дъщеря.

Това познание с нищо не успокои Иневера.

— Нарече Кенева „бабо“…

Кева кимна.

— Защото ѝ е баба. Аз съм наследницата на дамаджи’тингата.

Сърцето на Иневера се сви. Кева винаги ѝ се бе струвала строга, но справедлива. Може би не приятел, но не и враг. Но сега…

— Дишай — рече Кева, вдигнала ръка, и зачака Иневера да открие центъра си. — Не съм ти враг. Свикнала съм да съм втора сред дама’тингите, но и отдавна научих, че няма да наследя майка си. Мелан още не може да приеме тази истина и да се прегъне пред вятъра ѝ, ала се моля на Еверам след време и това да се случи.

Успокоително вдигнатата длан на Кева се смени със сочещ пръст.

— Ала не бъркай какво имам предвид. Не съм ти враг, но и не съм ти приятел. Нужна е специална жена, която да води дама’тингите със силата, умението и смиреността на майка ми. Ако не си достатъчно смирена, умела или силна, за да оцелееш и да облечеш бялото — и Кева сви рамене, — тогава това е иневера — така е било писано.

Иневера пребледня, но се съсредоточи върху дишането си.

— Да, дама’тинга.

— Добре — отвърна Кева. — Ела с мен.

Излезе от стаята и Иневера я последва през тайните коридори на Подземния град, които водеха обратно към двореца на дама’тингите. Повечето бяха осветени от редици защити, изписани по тавана и пода на тунела.

Когато пристигнаха в покоите на дама’тингите, ги посрещна евнухът, на когото Кева бе говорила по-рано, гол и само по златните си окови. Може и да нямаше топки, но мъжеството му висеше дълго и тежко пред нея и Иневера не можеше да не се загледа.

— Впечатляващ е, нали? — попита Кева. — Кхавел е мой любимец. Майстор любовник и верен слуга. Но сега трябва да отлепиш поглед от него, боя се. Ще се увериш от първа ръка в умението му по време на уроците си по танци по възглавниците.

Уроци? Иневера се притесни, ала дори не можа да сподави любопитството си.

Кева не ѝ даде време да размишлява. Извади квадратна кутия, пълна с пясък, както и тънка пръчка. Две от стените на кутията имаха жлебове, в които се вкарваше малък панел, за да се подравнява пясъкът. Подаде пръчката на Иневера.

— Днес ме видя да рисувам пет защити. Нарисувай ми ги сега.

Иневера сви устни, но взе пръчката и затвори очи, за да си представи всяка по-добре, преди внимателно да я нарисува. Подобно на Кева, оформи осмоъгълник. След това хвана пръчката като перо и оформи символите внимателно с фини движения. Когато приключи, вдигна глава гордо.

Кева дълго време разглежда, преди да изсумти.

— Повече те биваше в шарусахк. Само две от тези притежават сила, при това малко.

Невястата плъзна панела и подравни пясъка.

— Да започнем със защитата за изсмукване. Това са „демонските резци“ — каза тя и нарисува две закривени черти, които Иневера разгледа старателно. — Те се намират до или във всяка защита и привличат магията в символа. Формата на символа пък дава на магията специфичната ѝ форма. — Продължи да рисува, стиснала пръчката в далечния ѝ край. — Виж, китките ми не помръдват. Движа четката с цялата си ръка. Защитите са най-силни, когато ги изпишеш в непрекъсната линия, а само с китка е невъзможно.

Кева бързо нарисува изсмукващата защита и Иневера разбра колко паметта ѝ е била изневерила. Поруменя от срам, но Кева като че ли не забеляза. Разчисти пясъка и ѝ подаде пръчката обратно.

— Отново.

Иневера се подчини, но начинът, по който Кева ѝ бе показала да държи пръчката, я затрудняваше и вторият ѝ опит бе по-лош дори от първия.

Лицето на Кева остана безизразно. Отново заравни пясъка.

Когато Иневера най-после се върна в Подземието, ръката я болеше почти толкова, колкото мехурът, който не можеше да издържа повече. Робата ѝ още беше опръскана с кръвта на шарума.

Но това ѝ се струваше маловажно, физически неудобства, които лесно можеше да пренебрегне. Мелан и Асави бяха заети, така че най-после успя да облекчи нуждата си и да използва банята.

Имаше ароматни масла, сапун, приспособления за почистване на нокти и грапави камъни за оглаждане на кожата. Останалите момичета демонстративно я пренебрегваха, докато тя довърши с един от бръсначите работата, която бяха започнали предишната нощ, и обръсна гладко главата си. Усещаше я чужда, все едно докосваше нечия друга кожа.

Ала докато тялото ѝ се отпускаше, умът ѝ препускаше бясно. Всичко, което знаеше и в което вярваше, бе изобличено. Вече нищо нямаше смисъл. Вече сякаш нищо нямаше значение.

По време на вечерята се чувстваше сякаш извън тялото си. Само смътно осъзнаваше какво прави, докато сервираше на дама’тингите, вършеше си работата бързо и по същия начин изчезваше. Странно, но това сякаш се искаше от нея — справяше се със задълженията си по-добре, когато не ги мислеше. Не че имаше време за размисъл — още си търсеше отчаяно истина, в която да се вкопчи. Дори Евджахът, с който бе отраснала като с върховна истина, вече се оказа субективен, а великите дела на Каджи и законите на даматите, които произхождаха от тях, се разплитаха пред очите ѝ. Евджах’тингата включваше перспективата на дамаджата върху светооформящите събития в историята и често беше много по-различна от мъжката.

Кое бе вярно? Версията на Каджи или на първата Иневера? Или и двете бяха пълни с лъжи и полуистини? Имаха ли значение изобщо събитията отпреди три хиляди и триста години?

До болка ѝ липсваха ръцете на майка ѝ и сигурността, която изпитваше, когато Соли разрошеше гъстата ѝ черна коса. Но косата ѝ я нямаше, нито пък Соли. Може би щеше да го срещне отново, но навярно щеше да загине в Лабиринта, преди тя да стане дама’тинга, ако изобщо успееше. Липсваха ѝ дори Касаад и приятелите му пияници. Можеше ли да съди поведението на тези мъже, принудени да се изправят без нужда срещу орди от демони всяка нощ?

Но при все цялата си болка и объркване Иневера осъзна, че дори да можеше да махне с ръка и да върне времето назад с два дни, не би го сторила. Девет години бе живяла в мрак и сега за пръв път нещо проблясваше в него.

Магия. Учеха я на магия.

Иневера се сети за отвращението си при гледката на малката демонска кост, с която Кева бе осветила пътя им, преди да хвърли заровете ѝ. Само преди ден ли бе? Сякаш бе изминала цяла вечност. Сега не искаше нищо повече от това да стиска в ръка демонски кости и да лекува раните на мъжете с едно махване.

Сърцето ѝ се разтуптя и тя се принуди отново да си върне центъра. Скоро тялото ѝ се успокои и тя успя отново да пристъпи извън него. Проблемите и въпросите продължаваха да бушуват в нея, но сега повече наподобяваха вдигнат от вятъра пясък, досадна подробност, която тя можеше да пренебрегне.

Отново се затътри най-отзад на редицата за храна, но този път успя да изстърже цяла паница. Яде безмълвно и заедно с другите момичета бе съпроводена до Подземието.

Намери си центъра! Мелан ѝ се бе скарала преди закуска, точно преди да я удари. На Иневера ѝ се прииска Мелан да я удари пак, дори само за да почувства отново нещо.

Това ли значеше да намериш центъра? Това ли значеше то за дама’тингите? Наистина ли нищо не чувстваха тези жени, докато се взираха в бъдещето и взимаха решения, от които зависеше животът на кого ли не — докато живеят като дамаджи в огромните си палати, докато други се грижат за тях?

Когато се върнаха в Подземието, дама’тингата ги остави да правят каквото искат, както всяка вечер, докато угаснат защитите. Ключалките прещракаха тромаво, когато тя затвори вратата зад себе си. Иневера отиде направо на койката си и отвори Евджах’тингата върху нея.

Едва усети, че Мелан наближава, преди да се озове във въздуха. Стовари се тежко на земята и болката я накара да се опомни.

Вдигна глава и се подпря на ръце, за да се изправи. Подобно на случката в банята, останалите момичета я наобиколиха и Мелан заедно с още няколко по-големи момичета закрачи към нея.

Тя въздъхна. Не отново.

— Ще те науча на шарусахк — каза Мелан. — Нямам право да посещавам Стаята на сенките преди това.

Иневера бавно заотстъпва, докато Мелан напредваше, но едно от момичетата я блъсна в гръб.

— Скорпион — извика Мелан и се приведе плавно от кръста, хвана Иневера за хълбоците и вдигна крак зад себе си, като я изрита право в лицето.

Иневера падна зашеметена и ѝ бяха нужни няколко секунди да се възстанови, преди да се надигне. Мелан задържа позата.

— Скорпион — подеха момичетата край тях и всяка от тях зае позата. — Скорпион. Скорпион…

Иневера овладя дишането си и с изненада установи, че не я е страх. Мелан очевидно възнамеряваше да я бие, но нямаше смисъл Иневера да се съпротивлява. Мелан едва ли щеше да я нарани трайно, а и тя с нищо не можеше да се противопостави. По-добре да се остави на милостта ѝ и да научи каквото може.

Намери здраво центъра си и също зае позата на скорпиона, въпреки че едното ѝ око се затваряше от кръвоизлив.

Мелан сякаш се ядоса повече от всякога, все едно бе очаквала Иневера да плаче и да се моли. В този момент Иневера я съжали. Собствената майка на Мелан и наследница на Кенева бе хвърлила костите, които бяха посочили Иневера. Какво трябваше да доказват целият този гняв и завист?

— Вехнещо цвете! — извика Мелан, придвижи се приведена и заби пръстите на дясната си ръка в корема на Иневера.

Тя почувства тъпа болка, след което изгуби всякакво усещане в краката си и се строполи отново.

— Не е просто до това как удряш — каза Мелан. — А и до това — къде.

Преди Иневера да си върне контрола върху крайниците, Мелан я приклещи по гръб, притиснала колене в предмишниците ѝ.

Мелан се пресегна и натисна с кокалчетата на показалците си слепоочията на Иневера.

Болката беше като мълния през мозъка ѝ. Пред очите ѝ заиграха искрици и тя се задърпа безпомощно, забравила за дисциплинираното си дишане.

Сякаш измина цяла вечност, преди Мелан да отпусне натиска и да се изправи на крака. Иневера остана неподвижна и задиша бавно, докато отново открие центъра си.

— Вехнещо цвете — занареждаха останалите момичета, повтаряйки позата. — Вехнещо цвете. Вехнещо цвете…

Иневера се изправи с олюляване и повтори движението.

— Това е тунелна змия — каза Кева на момичетата и им показа една стъклена кутия. Вътре имаше кух камък върху слой пясък, а в кухината — малка намотана змия със сивкави люспи. — Това е най-смъртоносното създание под слънцето.

Иневера и останалите Оброчени се приведоха напред, за да огледат по-внимателно създанието. Бяха изминали месеци и дните бяха подели собствен ритъм — както винаги, започваха с уроци по шарусахк и продължаваха в павилиона, където лекуваха шаруми. Следваха уроци, някои заедно с други момичета на нейната възраст, някои — само с Кева.

— Толкова е малка — прошепна Иневера.

— Нека размерите ѝ не ви заблуждават — каза Кева. — Отровата на тунелната змия кара ужилванията от скорпион да изглеждат като целувка. Едно-единствено ухапване може да убие шарум за минути. Змията нанася удара си бързо и след това се скрива и чака жертвата си да умре. Може да си позволи да почака. Другите животни не смеят да се хранят с нейната плячка, за да не се отровят.

Докато говореше, Кева свали капака на кутията и нави ръкавите си до лактите. В едната си ръка държеше малка пясъчна мишка за опашката. Животинчето пискаше и се дърпаше, предусещайки опасността. Кева пусна мишката в кутията, точно пред кухия камък.

Змията незабавно се разгъна и посегна към мишката, но Кева реагира дори преди нея. Ръката ѝ, почти твърде бързо за окото, сграбчи змията зад главата и я вдигна. Отначало змията се мяташе, ала Кева не отпускаше пръсти и успя малко по малко да я успокои, като я галеше по главата.

— Можем да принудим змията да покаже зъбите си, като я притиснем в основата на черепа.

Два остри зъба се спуснаха от небцето на влечугото. На масата се намираше малка стъклена бутилка, покрита с тънка мембрана. Кева притисна зъбите на змията през нея.

— Торбичките с отрова са от двете страни на главата, тук и тук. — Тя посочи. — По този начин можем да ги изпразним в мускала.

Няколко капки се процедиха по стъклото. Кева остави змията обратно в кутията ѝ, където тя се усука отново на кълбо и впери поглед в мишката, като току поклащаше глава. Мишката помръдваше с нос, докато змийската глава лъкатушеше наляво и надясно. Накрая змията атакува отново и ухапа мишката само веднъж, преди да се върне в укритието си, а мишката се замята в пясъка. След мигове застина.

— Дори без отрова в торбичките остатъците по зъбите ѝ са достатъчни, за да убият — говореше Кева, докато змията се плъзна напред, за да се нахрани, и откачи долната си челюст, за да може по-лесно да погълне плячката си. — Змията ще се нахрани, ще спи и по това време утре торбичките ѝ отново ще са пълни. — Вдигна пред очите им бутилчицата, която съдържаше може би около три капки отрова. — Това е достатъчно, за да убие всички в тази стая. Кой може да ми каже как се приготвя антидотът?

Няколко от момичетата вдигнаха ръце, но Иневера изпревари всички.

Иневера и останалите момичета коленичиха в кръг около купчината възглавници с изпънати гърбове и фокусирани погледи. Освен ний’дама’тингите имаше и няколко дал’тинги с черни забрадки, дошли да се обучават в двореца на дама’тингите, преди да се отправят към Големия харем.

Кева свали бялата си роба и дори забрадката и фереджето си. Отдолу носеше прозрачен панталон, който се спускаше по прасците и бедрата ѝ като лавандулов дим. Около глезените ѝ подрънкваха златни гривни, а ноктите на краката ѝ бяха боядисани в същия цвят като панталона. Горната част на облеклото ѝ също беше прозрачна и свободна около стегнатите ѝ гърди, а коремът ѝ остана гол, с изключение на златна верижка, към която бяха прикрепени торбичката ѝ за хора от черно кадифе и малък мускал. Десетки златни гривни блестяха по китките ѝ. Половият ѝ орган също остана открит, гладко обръснат като останалата част от кожата ѝ, всичко без веждите и гъстата черна коса, която се спускаше по раменете ѝ на лъскави къдрици, привързани със сърма. Само лицето ѝ остана скрито под непрозрачно лилаво було. Тялото ѝ лъщеше от ароматни масла.

В края на стаята трима застаряващи евнуси засвириха на зурна, томбак и канун. Кева направи знак на Кхавел да се приближи. Мускулестият евнух, както обикновено, не носеше нищо освен оковите си и копринена препаска, която висеше като знаме от огромния му твърд член. Подобно на много от момичетата, и Иневера бе привлечена от гледката като метал към магнит. Тя пристъпи от крак на крак смутено.

Дама’тингата се засмя.

— Както виждате, Кхавел вече е готов да изпълни дълга си. Но у мъжа винаги трябва най-напред да събудим влудяваща страст, преди да му позволим да забие копието си.

Хвана Кхавел за ръката и се завъртя около себе си, като използва собствената му тежест, за да го метне на възглавниците.

След това затанцува. Хълбоците ѝ се поклащаха в ритъма на музиката, докато пръстите ѝ отмерваха втори с помощта на малките месингови цимбали. Златните звънчета по гривните на глезените и китките ѝ подсилваха омайващия ефект, докато тя се въртеше край леглото от възглавници със също толкова уверена стъпка, колкото и по време на уроците по шарусахк. Всъщност много от движенията ѝ бяха същите.

Кхавел я зяпаше, вцепенен като мишката пред тунелната змия. Препаската му стоеше опъната до скъсване, а огромните му мускули се издуваха от напиращата кръв.

Това продължи, докато Иневера се замая. В стаята беше задушно и пълно с ароматни изпарения и Иневера несъзнателно се заклатушка в ритъма на дама’тингата. Останалите момичета също стояха като омаяни и наблюдаваха, докато Невястата се въртеше край клетата си плячка.

Накрая Кева нападна — смъкна се на възглавниците до Кхавел и свали препаската му, за да разкрие гордото му копие. Прокара пръст по него и немият евнух издаде звук. Кева взе от кръста си мускала и изля малко ароматно олио в ръката си, след което разтърка длани.

— Дамаджата според разказите ѝ за нейните нощи с Каджи е използвала седем милувки — каза дама’тингата и посегна към члена на Кхавел. — Наблюдавайте, докато демонстрирам всяка от тях.

Кхавел скоро отметна глава и пак започна да стене, но Невястата стисна здраво подобната на гъба главичка в основата ѝ, докато страстта на евнуха се успокои.

— Макар Кхавел да е ялов, мъжете, с които ще спите, няма да са. В слабините им се намират бъдещите поколения на Красия и Евджах’тингата повелява нито капка от семето им да не бъде разпиляна или погълната.

Още няколко пъти дама’тингата приложи техниките си върху клетия Кхавел, но всеки път успяваше да удържи напора му.

— Милувките са седем — каза дама’тингата, докато се покачваше върху него, — но начините да задоволиш един мъж са седемдесет и седем. Това е първият. Не е достатъчно просто да се движите нагоре и надолу по копието му. Трябва и да се завъртите. — Тя демонстрира нагледно, като употреби много от същите движение като в танца си. — Когато владеете слабините на един мъж в постелята, владеете него, а може да се погрижите и за собственото си удоволствие. Повечето мъже почти не знаят къде да го сложат и ако им се предостави възможност, просто ще помпат като превъзбудени животни.

Докато Иневера се протягаше, за да се подготви за сутрешните упражнения по шарусахк, мускулите ѝ я боляха от безбройните движения от танца по възглавниците. По пръстите, от които висяха цимбалите, имаше мазоли, а краката ѝ бяха почервенели. Трябваше да ги обтрие с пемза в банята.

Но макар и схваната, Иневера се чувстваше силна. По-силна от всякога, дори от дните, когато мъкнеше кошници по пазара на Пустинно копие. Беше готова да заеме първата поза от шарукин, ала Кева не свали робата си. Вместо това направи знак на момичетата да се скупчат край нея и повика един мускулест евнух. Този път не беше Кхавел, а мъж на име Енкидо.

Подобно на другите евнуси, Енкидо използваше сложен жестомимичен език, който Иневера и останалите момичета трябваше да научат като част от обучението си. Дама’тингата можеше да дава сложни заповеди на слугата си с няколко бързи жеста и при нужда да получава също толкова подробни отговори.

Но подобието свършваше дотам. Енкидо не сваляше черната си роба, макар да носеше окови като останалите. Воалът му беше червен — преди да пристигне в двореца на дама’тингите, е бил офицер, експерт по шарусахк и ненадминат воин в Лабиринта. Говореше се, че е убил много алагаи, имал много синове и обучил много воини, преди да се предаде пред чара на една дама’тинга и да се съгласи да бъде скопен, а езикът му — отрязан.

Иневера бе чула, че носи черно, за да скрие ужасните си белези, които получил като шарум, но когато дама’тингата плесна с ръце, той свали одеждите си и няколко от по-младите момичета ахнаха.

Имаше белези, ала отдавна бяха зараснали — приличаха повече на почетни знаци. Но не това накара момичетата да ахнат, а татуировките по обръснатата му кожа. По цялото му тяло се виждаха линии и малки кръгове, черни клейма по крайниците, гърдите, корема и гърба му, чак до врата и голата му глава.

Кева свали робата си и двамата застанаха един срещу друг голи, макар, разбира се, тя да не сваляше булото си. Кева направи жест и Енкидо я атакува с плашеща скорост. Той тежеше почти два пъти повече от нея, но това сякаш не попречи на ловкостта, с която я сграбчи и бързо я постави в ключ, като я вдигна от земята, за да ѝ отнеме опората.

Ала дама’тингата не се стресна. Извъртя се леко встрани и улучи с два пръста една от татуировките на гърдите му. Едната му ръка незабавно се отпусна безпомощно и Кева я отскубна от себе си, сякаш бе крайник на малко дете. Извъртя се от Енкидо и го повали по гръб.

— Всички твари на Еверам живеят посредством пътеки и средоточия на силата, където се срещат мускулите, костите, сухожилията и енергията им — каза дама’тингата. — В тези места се таи голяма мощ, но и голяма уязвимост. Поставете дори един пръст където трябва и най-силните ще загубят способността да се съпротивляват.

Тя отново направи знак и този път воинът се отказа от близкия бой и опита няколко ритника и удари с юмрук, мълниеносни като ухапванията на тунелната змия.

Ала дама’тингата залъкатуши като палма в буря, наляво, надясно и назад, така че никой от ударите не достигна целта. Накрая почти нехайно тя се пресегна край изпънатия му в пореден ритник крак и докосна една от точките, изрисувани по другия. Той се преви и макар Енкидо бързо да успя да овладее падането си и да се изправи, кракът му беше отпуснат, неспособен да държи теглото му. Закрепи се само на другия, вдигнал отбранително ръце, докато чакаше заповедта на дама’тингата.

Вместо това тя се обърна към момичетата.

— Обучен в Шарик Хора, Енкидо беше най-големият майстор на шарусахк, когото шарумите на каджи са виждали от сто години насам. Никой мъж от кое да е племе не можеше да се изправи срещу него, а алагаите се бояха само от вида му. Не една дама’тинга го диреше, за да благослови със семето си дъщеря ѝ, и чрез тях той научи за изкуството ни. Но колкото и да ни молеше, бе му забранено да го изучи. Дамаджата ни учи, че загадките на плътта са недостъпни за мъжете. Накрая дамаджи’тингата се смили над него и му предложи да зърне част от тайните ни в замяна на езика и свободата си. Той строши копието си в коляното си и с острието му отряза езика си и мъжеството си до корен. Кървящ до смърт, постави ги в краката на дамаджи’тингата. Понеже вече не е мъж, той е благословен с правото да помага в обучението ви. Ще се отнасяте към него с почит.

Иневера и останалите момичета се поклониха едновременно на Енкидо. Макар и евнух, той ги прикова със суровия поглед на строеви офицер, който преценява своите ний’шаруми, а когато започна да им нарежда със знаци, момичетата непоколебимо се подчиниха.

Иневера постави длан на Евджах’тингата, ала не я отвори и със затворени очи изрецитира свещените стихове:

Кева кимна, когато Иневера приключи, и направи знак към работните пейки, където се бяха събрали ний’дама’тингите с подредени паници с метални стружки, готови за претопяване.

— Скъпоценните метали провождат магия по-добре от обикновените. Среброто превъзхожда медта, златото — среброто. Но прехвърлянето на енергия никога не е съвършено. Винаги нещо се губи.

Тя погледна към Иневера.

— Кое е по-ценно от златото?

Иневера се поколеба, макар да съобрази дотолкова, че да не се огледа за помощ от другите момичета. Накрая поклати глава.

— Съжалявам, дама’тинга. Не знам.

Кева се позасмя.

— Ако знаеше, като нищо можеше и да си преродената си съименница. Дамаджата, благословена да е, ни е дала много тайни познания в свещените си строфи. Но в мъдростта си е запазила други изцяло в ума си, за да не бъдат откраднати от нейни съперници. Сега много от тези тайни са изгубени в праха на хилядолетията. Защитите за невидимост, силите на копието и короната, съкровеният метал…

Тя взе една паница.

— И така, започваме уроците си с медта.

Минаха се няколко седмици.

Иневера стоеше пред посребрено огледало, където рисуваше около очите си защити с мек молив. Бе ги упражнявала хиляда пъти, както бяха нарисувани в Евджах’тингата, както и наопаки, както трябваше да ги рисува в огледалото, за да задейства пълната им сила.

Някои от по-възрастните момичета, сред тях Мелан и Асави, бяха преминали на фини халки от защитени монети над очите си, но първата халка на Иневера си стоеше недовършена в торбичката на кръста ѝ.

Кева внимателно я огледа, когато Иневера приключи с рисуването, като хвана брадичката ѝ и я заобръща насам-натам. Не каза нищо, а само изсумтя доволно, но това за Иневера струваше повече и от най-припадничавото хвалебствие. И при най-малкото несъвършенство дама’тингата щеше да ѝ го покаже с насмешка и да я изпрати да се измие, след което да започне наново.

Когато дама’тингата потопи пръст в малка паница с черна течност, тръпки побиха Иневера. Приличаше на мастило, но от миризмата ставаше ясно, че е прецедена демонска слуз.

Когато Кева докосна челото ѝ и остави малко петънце върху му, то не я опари, както Иневера се боеше. Мястото започна да щипе и тя усети магията по кожата си, която се вливаше в нарисуваните защити и се оформяше според контурите им.

След това взорът ѝ оживя и Иневера ахна, моментално изгубила центъра си. Смътната светлина от защитите в стаята бе удавена от ярко сияние от всеки ъгъл, което се носеше по пода и се процеждаше от стените, блестеше у Кева и останалите момичета. Това бе светлината на Еверам, тази нишка от енергия, която улавяха всяка сутрин, когато изпълняваха упражненията си по шарусахк, огънят в центъра на всяка от тях, който даваше живот и сила на всичко живо. Нетленната душа на съзиданието.

И тя я виждаше, ярка като слънце.

— Слава на Еверам и величието му. — Иневера падна на колене и се разтрепери и зарида от радост.

— Постави длани на пода — каза Кева. — Нека сълзите ти падат право надолу, за да не размажат защитите и да те лишат от взора.

Иневера незабавно се хвърли напред, ужасена да не изгуби скъпоценния дар. Сълзите ѝ капеха на каменния под и оформяха малки спираловидни отпечатъци в магията, която се издигаше от ала. Очакваше Мелан и останалите да ѝ се подиграят, ала не се чу нито гък. Навярно и те са били също толкова поразени, когато за пръв път са зърнали светлината Му.

Когато конвулсиите ѝ утихнаха, Кева ѝ подхвърли копринена кърпичка, с която Иневера внимателно попи очи. Останалите момичета я гледаха мълчаливо.

Кева посочи каменен пиедестал, чиято гладка повърхност бе покрита с десетки защити, някои скрити под гладки камъни. Иневера бе виждала как дама’тингата може да регулира светлината и температурата, като разкрива и скрива определени защити, но последователността и формите бяха твърде сложни за нея.

Но сега очите ѝ, грейнали от светлината на Еверам, виждаха могъществото в плетеницата от символи. Допреди миг бе пълна загадка за нея, а сега вече беше ясна, детски пъзел.

— Угасете светлините — нареди Кева. — Няма да са ни нужни за този урок.

Иневера веднага се подчини и смени позициите на гладките камъни, а някои премахна изцяло, като ги постави в малко корито.

Светлината от защитите веднага изчезна, но зрението на Иневера само се изостри без вече ненужния блясък. Сиянието на Еверам се виждаше още по-ясно.

— Защитеният взор ще ви е незаменим, докато се учите на занаята си — каза Кева. — Забранен е само в Стаята на сенките, където ще ваете заровете си.

Изминаха месеци и обучението на Иневера я погълна. Събуждаше се с шарусахк, помагаше на дама’тингите в лечителството и ходеше на ежедневни уроци — история, защити, отвари, бижутерство, песни, танци и прелъстителство. Останалите момичета все така страняха от нея, особено след като видяха, че е издялкала дървените си зарове години преди много други, родени за бялото.

И всяка нощ Мелан я биеше, като го наричаше „упражнения по шарусахк“. Дори половин година по-късно Кева бе недоволна от шарусахка на Иневера, а Мелан все така нямаше достъп до Стаята на сенките.

Всяка нощ Иневера спеше само с Евджах’тингата за компания, докато другите момичета си шепнеха една на друга в мрака или споделяха леглата и милувките си. Дори сънищата ѝ бяха обладани от символите по седемте зара, които бяха определили живота ѝ през онзи Хану Паш. Плачеше ѝ се, но не смееше, защото смяташе, че Мелан и Асави, винаги заедно в койката до нея, биха се насладили на тъгата ѝ.

Иневера стоеше гордо, докато Кенева оглеждаше големите паници. В пясъка им момичето бе нарисувало най-сложните защитни кръгове, които бе опитвало досега. Всеки — от четирийсет и девет защити, всички сплетени, за да се задействат в хармония. Между паниците се намираше кутията ѝ за упражнения, в която се мъдреше една-единствена защита.

Защитите бяха прекрасно оформени във финия жълтеникав пясък, но пък никога не бяха тествани, така че нямаше как да знае ще упражнят ли достатъчно магическа сила.

Кева стоеше до майка си и наблюдаваше защитите, ала не продумваше. Нямаше нужда. Красноречиво бе, че считаше Иневера за достойна да бъде изпитана дори след по-малко от две години. До Кева Мелан бе впила яростно очи в Иневера, макар лицето ѝ да бе спокойно.

Накрая Кева кимна.

— Пуснете завесите.

Иневера изпълни и дамаджи’тингата извади от плътната си кадифена торбичка голяма демонска кост. Иневера се запита колко ли шаруми са пролели кръв за нея.

Иневера събра шепи и Кенева постави в тях безценното парче алагай хора. За пръв път докосваше демонска кост и макар да си мислеше, че Евджах’тингата я е подготвила, го усещаше странно в ръцете си — пощипваше и привличаше кръвта ѝ като магнит.

Внимателно, почти благоговейно тя постави костта върху защитата между двете паници и всички останали замъждукаха и се разгоряха, докато смучеха силата. Заискриха в златно, а пясъкът потъмня. Кръговете се раздвижиха. Отначало Иневера си помисли, че си въобразява, ала движението им се ускори като миниатюрни водовъртежи в казан за готвене, след като го разбъркаш. Преливаха един в друг в подобни на осмици форми.

Демонската кост изчезна насред този вихър и последва ярък проблясък, преди паниците да угаснат. Пред очите на Иневера разцъфтяха шарени петънца и тя се замая.

— Готово — каза Кенева. — Вдигни завесите.

Иневера се запрепъва през тъмната стая, повече по спомен, отколкото по зрение, напипа дебелите завеси и ги отметна. Светлина нахлу в стаята.

Върна се при Кенева и Кева и ахна, когато видя паниците, всяка осветена от ярък лъч. Пясъкът в тях го нямаше, нито пък костта между тях. Лявата паница беше пълна с чиста вода. Тази вдясно — с димящ кускус.

Докато се подготвяше за изпита си, Иневера не се храни шест дни. Приемаше само малка чашка вода сутрин и една вечер. Гърлото ѝ беше пресъхнало, а в стомаха ѝ се бе загнездила куха непрестанна болка. Той изкъркори неочаквано.

Кенева вдигна вежда.

— Постите ти може би ще свършат скоро. — Подаде на Иневера клечки за ядене от слонова кост, със златни, инкрустирани със скъпоценни камъни дръжки. — Ако си нарисувала защитите си както трябва, ще ти стигне и една хапка…

Тя извади златен бокал и го потопи във водата.

— А водата ще е най-сладката и чиста напитка, която си опитвала, и ще утоли жаждата ти дори с малка глътка.

Изгледа Иневера мрачно.

— Ако ли не… ще си мъртва мигове, след като опиташ кое да е от двете.

По гръбнака на Иневера пробягна тръпка. Бокалът, когато го пое, се разтрепери в ръката ѝ.

— Трябва ли?

Кенева поклати глава.

— Може да се откажеш, но ще изминат години, преди да прахосам друга кост за теб, ако изобщо го сторя.

Иневера намери центъра си, а пръстите ѝ спряха да треперят достатъчно задълго, за да закрепи в тях клечките. Пресегна се и поднесе към устата си хапка кускус.

Задъвка и ококори очи. Всепоглъщащият глад, който я караше да се препъва на равно през последните дни, изчезна. Енергията вече се разпростираше из крайниците ѝ, когато тя вдигна бокала и отпи от водата.

Кенева се усмихна, когато Иневера изпи всичко с грейнали очи. Никога не беше опитвала подобна вода. Сякаш пиеше от реката на Еверам.

Дамаджи’тингата взе клечките и бокала от Иневера и ги подаде на Мелан. Ноздрите на момичето се разшириха от яд и Иневера си позволи усмивчица. Мелан вече не можеше да стори нищо, за да попречи на Иневера да използва Стаята на сенките.

— Моля ви, сестри — произнесе Иневера ритуалната покана, — яжте и пийте от изобилието, което ви предлагам, защото всички сме деца на Дамаджата.

Мелан взе малко кускус, потопи бокала и бързо отпи, за да преглътне храната.

— Деца на Дамаджата.

Кева пое приборите от дъщеря си, а в движенията ѝ личаха немалко уважение и гордост от постижението на Иневера. Повдигна булото си само колкото да поднесе клечките и бокала към устата си. Иневера долови лека усмивка по крайчетата на устните ѝ, докато връщаше булото на мястото му.

— Деца на Дамаджата.

Кева напълни бокала, за да го даде на Кенева, а възрастната дамаджи’тинга се справи съвършено с клечките и не изпусна дори зрънце. Дъвка бавно и замислено, след това пи от водата и я жабурка няколко секунди. Накрая преглътна и пресуши бокала.

— Деца на Дамаджата.

Дамаджи’тингата постави приборите встрани и се обърна към Иневера.

— Кои са най-добрите проводници на магия?

Иневера помълча, предусещайки клопка. Все едно я питаха колко е две плюс две. Беше въпрос за идиоти.

— Злато, дамаджи’тинга — рече тя, — следвано от сребро, бронз, мед, калай, камък и стомана. Желязото не провежда магия. Скъпоценните камъни, фокусиращи силата, са девет, първо диамантът…

Кенева махна с ръка.

— Колко са защитите за гадаене на бъдещето?

Още един елементарен въпрос.

— Една, дамаджи’тинга — каза Иневера. — Защото Създателя е само един.

Тази защита се поставяше в средата на всяка страна на всеки от седемте зара, за да напътства хвърлянето.

— Нарисувай ми я — нареди Кенева и даде знак на Мелан да извади четка, мастило и пергамент.

Иневера бе прекарала последните няколко месеца, упражнявайки се в пясък, затова четката стоеше странно в ръката ѝ, ала тя не каза нищо и внимателно я потопи, а после избърса излишното мастило по стената на мастилницата, преди да започне да рисува по безценния пергамент.

Когато приключи, Кенева кимна.

— А колко са символите на предсказателството?

— Триста трийсет и седем, дамаджи’тинга.

Те не бяха толкова защити, колкото думи, които представляваха обрати на съдбата, и всяка от тях се намираше на останалите стени на многостенните зарове, с които дама’тингите разчитаха бъдещето. Иневера инстинктивно хвана торбичката си, в която се намираха пръстените ѝ зарове, чиито символи се бяха изтрили от цяла година хвърляне и запаметяване на подредби.

Всеки от заровете имаше различен брой страни — четири, шест, осем, десет, дванайсет, шестнайсет и двайсет. Всеки символ имаше различен смисъл в зависимост от окръжаващите го символи и контекст. Евджах’тингата съдържаше тълкувания за всеки от тях, но четенето по заровете не бе толкова наука, колкото изкуство — плод на разгорещени спорове сред дама’тингите. Иневера често бе ставала свидетел на караниците им за този или онзи резултат. В най-тежките случай викаха Кенева, която отсъждаше. Никоя от останалите не посмяваше да ѝ възрази след това, ала немалко от тях често изглеждаха неубедени.

Кенева направи знак на Мелан, която постави нов пергамент пред нея. Иневера отново потопи четката. Този път изрисува символите по-малки и макар да движеше ръка прецизно, отне ѝ известно време да довърши. Дамаджи’тингата я наблюдаваше през рамото ѝ през цялото време и кимна веднага, когато момичето приключи.

— Бих ли могла да взема пръстените ти зарове? — попита я Кенева церемониално.

Иневера кимна и извади от кесията си заровете, които дамаджи’тингата ѝ бе връчила в първия ден от познанството им. Кенева ги взе и ги постави на масата, до къс слонова кост. С него тя замахна и строши зарчетата, превърна ги в парчета глина и лак.

— А бих ли могла да взема дървените ти зарове? — попита Кенева.

Иневера посегна в кесията си за втори път и извади заровете, които с голямо старание бе издялала, ошкурила и изписала от едно-единствено парче дърво. От цялата работа по пръстите ѝ беше останала плетеница от белези.

Когато Кева ѝ бе дала необработеното парче дърво, Иневера си мислеше, че защитите по заровете ще са най-трудната част от работата, ала не притежаваше никакви дърводелски умения и дори най-елементарното оформяне ѝ бе почти невъзможно. Порязваше се непрекъснато, захвърляше похабени късчета дърво, докато накрая се зае да дълбае формите в сапун, докато овладее инструментите си.

Простите форми, четиристенните, шестостенните и осмостенните, се получиха бързо след това, но дори с геометричните изчисления в Евджах’тингата ѝ отне часове да измайстори десетостенния зар, а дори тогава една от стените беше по-голяма и се падаше по-често от останалите. Трябваше да го изхвърли и да започне наново. За да премине изпита, дървените ѝ зарове трябваше да са съвършени.

Кенева внимателно ги разгледа и ги постави в един мангал. Мелан напръска скъпоценните ѝ творения с масло и ги подпали. Иневера знаеше какво ще се случи, но въпреки това не беше подготвена колко пламъците жегнаха и нея, докато поглъщаха зарчетата. Мелан вдигна глава със задоволство в погледа.

Иневера вдиша дълбоко и намери центъра си, а Кенева я погледна отново.

— Бих ли могла да взема заровете ти от кост?

Иневера бръкна в торбичката си за трети път и извади заровете — изваяла ги бе от камилски зъби, без да гледа, с ивица коприна върху очите. Бяха ѝ отнели дори повече време от заровете от дърво, месеци и месеци работа, а всеки път, когато ѝ се налагаше да поиска нов зъб, я принуждаваха да пере бидота цяла седмица.

Кенева претърколи заровете между пръстите си и ги разгледа съсредоточено. После изсумтя и ги запокити в каменната стена на стаята с изненадваща сила. Заровете се строшиха. Взе от ръцете на Иневера кесията ѝ и я хвърли върху малката клада от дървените ѝ зарчета. Кадифето се запали и от него се надигна гъст черен дим.

— Може да влезеш в Стаята на сенките — каза Кенева и подаде на Иневера нова кесия, още по-красива от първата, черно кадифе, пристегнато със златен конец. — Вътре ще откриеш осем алагаи хора. От тях ще изваеш седемте си зара, като ще запазиш всяко дялнато късче. Ако не правиш грешки, можеш да използваш последното парче кост както пожелаеш — ако са ти нужни още, ще заплащаш за всеки с година наказание.

Стаята на сенките. Останалите ний’дама’тинги говореха за тези Стаи само шепнешком. Дълбоко в недрата на двореца, недокоснати от слънце, свещи или химическа светлина, говореше се, че стените им понякога може да ти се сторят на цели километри от теб, а в други моменти — сякаш те задушават. Мрак като в самата Бездна, а ако човек притаи дъх, можел да чуе и шепота на Ний.

Когато Иневера пое новата си торбичка, Мелан я прикова с поглед като на тунелна змия.

Секунди след като портите на Подземието се затвориха за през нощта, Мелан изблъска Иневера на земята. Мелан беше на петнайсет, а Иневера още не беше навършила единайсет. Телата им се отличаваха ясно, макар и не толкова, колкото в първите дни на Иневера в двореца.

— Заровете ми бяха почти готови! — викаше Мелан. — Още най-много година и щях да съм готова за бялото було. Най-младата от Завръщането насам! Вместо това губя две години и се мъча да науча на шарусахк смотаната свинеядка само за да влезе в Стаята си преди мен! — Тя поклати глава. — Не. Това ще ти е последният урок, лош зар. Тази вечер ще умреш.

Кръвта на Иневера се вледени. Мелан изглеждаше достатъчно разярена, за да го стори, но щяха ли да реагират дама’тингите, ако наистина се случеше? Иневера се огледа към останалите момичета.

— Не виждам нищо — каза Асави, вечно вярна на Мелан, и се обърна с гръб към тях.

— Не виждам нищо — повтори момичето до нея.

— Не виждам нищо. Не виждам нищо.

Момичетата повтаряха, както когато Мелан я „учеше“ на шарусахк.

Мелан се бе наложила категорично над останалите. А и защо не? Бе внучка на дамаджи’тингата, непобедена в шарусахк сред Оброчените. Останалите припознаваха в нея своя водач, а и наистина се очакваше да стане най-младата дама’тинга след Завръщането. Единствено заповедта на майка ѝ ѝ попречи да успее.

Иневера така и не можеше да разбере защо наказанието на Мелан е толкова сурово и толкова продължително. Иневера се справяше отлично с танците и шарусахк. В едва втория ѝ месец в двореца движенията ѝ бяха не по-лоши от тези на което и да било момиче на възрастта ѝ. До края на втората година бяха не по-лоши от кое да е момиче независимо от възрастта. Кева трябваше да отмени забраната към дъщеря си преди много време, ала не бе го сторила. Защо? Мелан само се озлобяваше все повече. Ако дама’тингата смяташе, че може да научи дъщеря си на смирение по този начин, грешеше жестоко.

И тогава всичко се подреди, когато Иневера си спомни думите на Кева отпреди две години.

Ако не си достатъчно смирена, умела или силна, за да оцелееш и да облечеш бялото, тогава това ти е било писано.

Дялането на зарове и рисуването на защити не бяха единствените препятствия към Стаите на сенките. Кева искаше племето каджи да има силна дамаджи’тинга и бе поставила собствената си дъщеря на пътя на Иневера независимо дали Мелан го съзнаваше, или не.

— Скорпион — изсъска Мелан и заприижда със смърт в погледа.

Ала на Иневера ѝ беше писнало да се преструва на слаба. Две години бе склонявала глава пред Еверам. Сега бе време да е силна.

Иневера никога не бе отвръщала на побоите на Мелан. Нямаше какво да спечели. Ала бе чакала, наблюдавала, размишлявала. Вече познаваше слабостите на Мелан и в ума си беше печелила схватката хиляди пъти.

Наведе се и опря едната си ръка в пода, като заби пръстите на другата в едното енергийно средоточие на бедрото на Мелан.

— Вехнещо цвете — отвърна тя, когато Мелан се строполи на земята.

Мелан бързо се претърколи на крака, разтривайки удареното място, а Иневера отстъпи, без да напада. Някои от момичетата край тях се обърнаха.

— Не виждате нищо! — изпищя Мелан и те бързо се извърнаха.

— Не виждаме нищо — повториха.

— Извади късмет — изръмжа Мелан.

Иневера отвърна само с усмивка и посрещна Качулката на кобрата на момичето с удар в гърлото ѝ, след което отстъпи ловко, когато Мелан залитна напред.

— Прекършен вятър — рече тя, а Мелан само изхриптя.

Момичетата отново се заобръщаха, но Мелан не им обърна внимание и се развихри с удари като на тунелна змия, а от време на време фино се целеше в средоточията на Иневера.

Ала Иневера се полюшваше като палма на вятъра и ясно виждаше накъде ще насочи усилията си Мелан по стъпките и погледа ѝ. Отново и отново разпиляваше енергията ѝ, като понякога просто ѝ отнемаше дъха и равновесието, а неведнъж добавяше и остра болка, за да подчертае урока. Внимаваше да не нарани Мелан трайно. Никога не се беше оплаквала от поведението на останалите момичета, но им нямаше вяра, че ще премълчат това. Кева нямаше да се поколебае да ѝ откаже достъпа до нейната Стая на сенките и ако Иневера убиеше или осакатеше собствената ѝ дъщеря, това щеше да е предостатъчна причина.

Но ѝ беше писнало от този тормоз. Мелан отново я нападна, финтира с Камилски ритник, но след това преля неочаквано в Овнешки рог, опитвайки се да счупи носа ѝ с челото си.

Иневера сграбчи робата на Мелан и се завъртя вихрено встрани, като подложи крак на пътя ѝ, за да я преметне по-лесно. Така бе хванала ръката на Мелан, че ако другото момиче се възпротивеше, щеше да си измъкне рамото. Очаквано Мелан стори обратното — засили инерцията си, почти подскочи и се сблъска с Асави. И двете момичета се строполиха едно върху друго, а останалите се разпръснаха.

Мелан изръмжа и приклещи с крака глезена на Иневера, препъна я и се претърколи върху нея. Силата на по-голямото момиче си пролича, когато успя да се премести зад Иневера, да я хване и да удари главата ѝ в пода няколко пъти. След всеки удар зад очните ябълки на Иневера проблясваха светкавици, ушите ѝ писнаха, а центърът ѝ се изгуби напълно.

Успя да освободи едната си ръка, когато Мелан преметна част от бидото ѝ през гърлото ѝ и така жертва част от контрола на ключа си. Но пък какво можеше да стори Иневера с една ръка и Мелан върху себе си? Отметна рязко глава назад, за да улучи Мелан в носа, ала другото момиче знаеше този номер и се отдръпна назад и встрани.

Както и Иневера знаеше, че ще се случи. Бърза като огнен демон, тя заби среден пръст и показалец в носа на Мелан. Ноктите ѝ бяха остри и се впиха стръвно в нежния хрущял.

— Асави още ли ще иска да те целува, ако вместо с нос останеш с дупка? — прошепна.

Мелан не беше най-красивата сред ний’дама’тингите, но несъмнено беше най-суетната. Изпищя и отпусна хватката си. В последвалата суматоха Иневера нанесе няколко удара и после се изтърколи на крака. Мелан стори същото, ала се олюляваше. Не можеше с нищо да се противопостави на Скорпиона на Иневера, който разби носа и скулата ѝ. Мелан се стовари на пода и опита да се надигне отново. Не успя.

— Когато види лицето ти утре, мисля, че дама’тинга Кева ще отмени наказанието ти — каза Иневера и вдигна кесията си с хора. — Ще влезем в Стаите на сенките заедно. И ще довърша заровете си преди теб.