Дневната война

Девета глава Ахман 308-313 г. СЗ

Иневера крачеше през тъмните улици на Пустинното копие, без да чувства и капчица от някогашния страх от нощта извън подземията. Дори заровете да не бяха предрекли, че ще види момчето на сутринта, бяха изминали цели три години. Торбичката с хора на Иневера съдържаше достатъчно кости, за да се защити от всякакво нападение, било то демонично, или не, а само Кева още можеше да ѝ се опре в бойните техники на шарусахк.

Нощем в древния град цареше покой. Иневера се опита да свали всички натрупани години, да си представи време, когато боите по стените на зданията още са били ярки, позлатата — неолющена, а по колоните не е пъплела плесен. Да си представи каква е била Красия само преди триста години, преди Завръщането.

Образът дойде в ума ѝ моментално и Иневера се закова на място, удивена. Пустинното копие бе център на огромна империя в разцвета на мощта си, а същинският град наброяваше милиони жители. С помощта на акведукти пустинята тънеше в зеленина, а в града се издигаха медицински и научни средища на познанието. Машини вършеха работата на сто дал’тинги. Шарик Хора все още беше най-великият храм на Еверам, но навсякъде из града и покрайнините му имаше още стотици, за да славят подобаващо Създателя.

Имаше мир. Стълкновенията се простираха до спорадични набези на пустинните племена, за да задигнат някоя жена или да завладеят някой кладенец.

Но тогава дойдоха демоните, а идиотът андрах призова всички на алагай’шарак дори след като бе ясно, че са изгубили бойните защити.

Иневера потрепери и се върна в настоящето. Празният град вече не изглеждаше спокоен, нито красив. Приличаше на гробница, като изгубения град на Анокх Слънце, превзет от пясъците преди хиляди години. Това чакаше и цяла Красия, ако някой не овладееше тази вълна на бавна разруха. Шарак Ка идеше и ако дойдеше утре, цялото човечество щеше да се погуби.

— Но това няма да се случи — обеща тя на пустите улици, — няма да го позволя.

Иневера ускори ход. Зората не бе далеч, а тя трябваше да извърши предсказанието, преди слънцето да се отлепи от хоризонта.

Обучаващият офицер Керан кимна, когато я видя да приближава, без да каже и думичка, задето дама’тинга вървеше без придружител в тъмното. Очакваха я, а и шарумите нямаха право да разпитват дама’тингите за каквото и да било.

Беше се съветвала със заровете многократно за този ден, но независимо как задаваше въпросите си, нейните хора даваха уклончиви отговори, пълни с недомлъвки и двусмислие. Бъдещето беше живо и човек никога не можеше да го узнае недвусмислено. Изменяше се непрестанно, всеки път, когато някой използваше дадената му по рождение свободна воля, за да направи избор.

Но дори сред мъглата имаше непоклатими ориентири. Можеше лека-полека да се докопа до сигурна информация. Брой крачки, направления, брой завои, дадени напосоки, успяха да подскажат на Иневера, след като беше прекарала седмици прегърбена над карти на Лабиринта, да пресметне точно къде ще се намери това момче.

Ще го познаеш незабавно, бяха ѝ казали заровете, но това не бе особено разкритие. На колко момчета би могла да попадне, сами и ридаещи в Лабиринта?

Ще му родиш много синове… Това беше накарало Иневера да се замисли. Дама’тинга можеше да си избере мъж и без неговото знание да му роди дъщеря, ала синовете бяха забранени извън брака. Заровете ѝ бяха казали, че трябва да се омъжи за това момче. Може би самият той не беше Избавителя, а синът му. Може би Шар’Дама Ка щеше да излезе от собствената ѝ утроба.

Ако това се окажеше вярно, бе ѝ поверена невероятна отговорност, ала ѝ беше оказана и невероятна чест. И въпреки това усещаше капчица разочарование. Майката на Каджи бе благословена отвъд всякаква мяра, ала дамаджата шепнеше в ухото му и го направляваше. Може би друга жена бе отредена за тази роля.

Мисълта раздразни Иневера и за миг тя изгуби центъра си. Била ли е неискрена в молитвите си? Какво беше по-важно за нея все пак — спасението на народа ѝ или мантията на съименницата ѝ?

Тя вдиша дълбоко и бавно и почувства дъха си, живителната си сила, и ѝ позволи да я отведе обратно до точката на вътрешен покой. Опитваше се да прецени без надменност коя би била по-достойна от нея за наставник на Избавителя. Не виждаше коя. Ако видеше подобна жена, щеше да отстъпи несъмнено. Ако ли не, щеше да се омъжи за него независимо от цената, дори да значеше да се разведе със съпруга си и да се омъжи за някой от синовете си.

Избавителя трябва да има всяко преимущество…

Пред нея се носеха плач и шум от насилие — тя се принуди да забави крачка. Нямаше да стигне навреме, за да промени каквото и да било. Когато заровете говореха ясно, маркираха фиксиран ориентир, като едра канара насред реката на времето. Щеше да открие момчето само, с подпухнало от плач и бой лице. Всъщност това вече се беше случило и нямаше смисъл да се бори с този вятър.

Показа се един шарум — смееше се, докато привързваше шалварите си на кръста. Нощният му воал висеше встрани от лицето, а по устните му тъмнееше кръв. Той се закова на място и пребеля, когато я видя. Тя разгледа лицето му, за да го запомни, вдигна вежда и посочи с глава посоката, откъдето беше дошла. Воинът се поклони и бързо се затътри покрай нея, след това се затича колкото му държаха краката.

Иневера продължи напред. Дишаше равномерно и вървеше спокойно, без да бърза. След поредния завой видя момчето, разтреперано на земята. Бидото му беше усукано около коленете, рамото му кървеше от ухапването на шарума, навярно когато бе достигнал кулминацията на страстта си. Виждаха се още охлузвания и одрасквания, но дали бяха от това нападение, или от алагай’шарака, Иневера не можеше да каже.

Той забеляза, че някой приближава, и вдигна глава — по лицето му на звездната светлина блещукаха сълзи. Както беше предречено, тя го позна начаса.

Беше ний’шарумът, когото бе срещнала преди няколко години, в нощта, когато завърши заровете си. Ахман Джардир, който успя да прегърне болката си и да гледа безмълвно как дама’тинга намества счупената му ръка. Ахман Джардир, който на дванайсет някак бе успял да убие първия си алагай и да оцелее в първата си нощ в Лабиринта. Всичко изглеждаше несъмнено като част от свещения план на Еверам.

За миг тя се запита дали и той няма да я познае, но сега лицето ѝ беше скрито зад було, а и първия път болката беше притъпила сетивата му. Момчето остана вцепенено за миг, но после се опомни, бързо вдигна бидото си, сякаш така можеше да скрие срама, изписан ясно по лицето му.

Сърцето ѝ блъсна тежко в гърдите от съжаление към това смело момче, преживяло такова унижение, когато би трябвало да ликува. Искаше да отиде при него и да го прегърне, ала заровете говореха ясно.

Направи го мъж.

Тя намери късчето камък в гърдите си и цъкна рязко с език.

— На крака, момче! — сопна му се. — Устояваш на алагаите, но за нещо подобно плачеш като женичка? Еверам има нужда от дал’шаруми, не от кхафити!

По лицето му премина рязка болка, но той прие и нея и се изправи, докато бършеше с опакото на дланта сълзите си.

— Така е по-добре — каза Иневера, — ако и да е късно. Никак не ми се ще да съм била целия този път, за да предрека съдбините на един страхливец.

Момчето изръмжа тихо, а Иневера се усмихна вътрешно. Имаше стомана у него, макар и неизкована.

— Как ме намерихте?

Иневера му изсъска да мълчи и махна с ръка на въпроса му.

— Знаех как да те открия още преди години.

Той я изгледа невярващо, но вярата му засега не я интересуваше ни най-малко.

— Ела тук, момче, да те огледам по-добре.

Тя хвана лицето му в шепа и го заобръща под лунната светлина.

— Млад и силен. Но всички, оцелели в първата си нощ, са били такива. По-млад си от обикновено, а това рядко е хубаво.

— Смъртта ми ли ще предречеш? — попита Ахман.

— Че и дързък! — измърмори тя и отново потисна усмивка. — Може да има надежда за теб. Коленичи, момче.

Той го стори, а тя разстла бялото молитвено чердже насред прахта в Лабиринта, след което коленичи срещу момчето.

— Какво ме интересува смъртта ти? — попита тя. — Тук съм, за да предрека живота ти. Смъртта ти е нещо между теб и Еверам.

Отвори торбичката си с хора и изтърколи заровете в дланта си. Пулсираха от магическа сила. Зората наближаваше бързо. Ако искаше да чете бъдещето му, трябваше да го стори сега.

Ахман се ококори и тя вдигна заровете към него.

— Алагай хора.

Той се дръпна назад. Иневера не можеше да го вини, защото още си спомняше собствената си първа реакция при гледката на демонски кости — ала ако това бе сред слабостите му, тя трябваше да я изкорени.

— Пак ли се уплаши? — попита тя с равен тон. — Какъв е смисълът от защитите, ако не да обърнат магията на алагаите в наша полза?

Ахман преглътна с мъка и отново се приведе напред.

Бързо си възстановява центъра, помисли си тя със странна гордост. Не беше ли му казала първо тя, че трябва да прегръща болката си?

— Изпъни ръка — нареди му тя и извади закривения си нож. Дръжката беше от сребро, обсипано със скъпоценни камъни, а по стоманата бяха изписани защити.

Ръката на Ахман не трепна, когато тя го поряза и стисна раната, за да размаже кръвта му по дланта си. Взе алагай хората в ръце и ги раздруса.

— Еверам, Дарителю на Светлина и Живот, умолявам те, нека тази смирена твоя следовница научи бъдещето. Разкажи ми за Ахман, син на Хошкамин, последен от рода на Джардир, седми син на Каджи.

Усети мощта на заровете, докато потракваха в ръцете ѝ.

— Той ли е прероденият Избавител? — промълви тя, твърде тихо, за да я чуе момчето.

И ги хвърли.

Иневера изгуби всякаква следа от центъра си и се взря жадно във все още търкалящите се зарове. Още от първите символи обаче кръвта ѝ се вледени.

Избавителя не се ражда. Той се създава.

Тя просъска и запъпли по земята, без да внимава какви следи оставя прахта по робата ѝ, докато се взираше в остатъка от отговора.

Това може би е той, но ако си спечели воала или познае жена, преди да му дойде времето, ще умре и пътят му към Шар’Дама Ка ще бъде прекъснат.

Създавал се, а не се раждал? Момчето пред нея може би е той? Невъзможно.

— Може да са били осветени неволно — измърмори тя под нос, събра костите и поряза момчето отново, за да опита пак, този път по-енергично от първия път.

Въпреки това заровете се разположиха по същия начин.

— Не може да бъде! — извика тя, грабна ги и ги хвърли за трети път, като този път ги завъртя.

Нищо не се промени.

— Какво има? — осмели се да попита Ахман. — Какво виждаш?

Иневера вдигна рязко глава и присви очи.

— Не ти е отредено да знаеш собственото си бъдеще, момче.

Той се отдръпна уплашен, а тя върна костите в кесията си, надигна се и изтупа прахта от одеждите си. През цялото време дишаше, както бе научена, за да си върне равновесието, макар сърцето ѝ да блъскаше бясно.

Погледна момчето. Беше само на дванайсет и нямаше понятие от бремето, което витаеше над него в безкрайните възможности на бъдещето.

— Върни се в шатрата на каджи и прекарай остатъка от нощта в молитва — нареди му тя и си замина, без дори да се обърне назад.

Иневера бавно излезе от Лабиринта. Дама Кхеват, свръзката между дамаджи Амадеверам, Еверам и шарумите на каджи, щеше да я чака. Навярно цялото племе беше затаило дъх, както се случваше всеки път, когато дойдеше време някой потенциален шарум да разбере съдбата си в края на своя Хану Паш. Ала племето не я тревожеше, а Кхеват. Този дама беше проницателен и влиятелен, от род с кръвна връзка чак до съветниците на първия Избавител. Ползваше се с пълното одобрение на своя дамаджи, както и на Шарум Ка и на андраха. Дори дама’тингите трябваше да внимават как действат край хора като дама Кхеват.

Ала какво можеше да му каже? По традиция отговорите на дама’тингата можеха да бъдат само два: да и не. Да, това момче е достойно да приеме черния воал и да се нарече мъж. Не, това момче е страхливец и слабак, който ще се строши като зле изкована стомана. Дама’тингите виждаха повече, разбира се, зърваха възможности и събития, но на мъжете не им бе отредено да знаят тези неща, дори на даматите.

Можеше да даде някакви подробности. Заровете често показваха неупотребен потенциал, даваха поглед върху бъдеще, в което момчето можеше да си спечели име на точен стрелец или на защитник, или на водач. Последните попадаха под зоркия поглед на дамата и след година най-добрите от тях отиваха в Шарик Хора, за да се обучават за кай’шаруми.

Понякога заровете нашепваха за недостатъци. Кръвожадност. Глупост. Горделивост. Ала всеки шарум си имаше подобни несъвършенства и дама’тингите рядко ги споменаваха, освен ако не криеха риск шарумите да навредят на тези край себе си.

Ала когато Иневера потвърдеше, че Ахман е подходящ за черното, всичко това щяха да са просто предложения, които даматът и Шарум Ка можеха да послушат или да пренебрегнат според желанията си.

Направи от него мъж, бяха казали заровете и дори на дванайсет Ахман Джардир очевидно беше достоен за черните одежди. Ала дори да можеше да се превърне в Избавителя, в настоящото си състояние бе крайно уязвим, както самата Иневера се бе уверила. Никой не можеше да се издигне така главоломно, без да си спечели врагове — ако някой разбираше тази истина напълно, то това бе Иневера. А и заровете бяха казали, че ако Ахман получи воала си, преди да му е дошло времето, то той ще умре.

Избавителите не се раждат, те се създават. Трябваше ли да се намеси тогава? Затова ли я бяха изпратили заровете при него точно сега? Или сред племената имаше още стотици потенциални Избавители, които само чакаха някой да ги „създаде“?

Иневера тръсна глава. Рискът беше твърде голям. Трябваше да пази това момче, своя бъдещ съпруг. Да пази честта му, ала по-важно — живота му.

Ако той приемеше черното на шарумите, тя не можеше да стори много. Не можеше да му забрани Лабиринта, нито пък дживах’шарумите в големия харем. Не можеше да го защити от всеки нож и копие, насочени към гърба му.

Направи от него мъж, но не преди да му е дошло времето. Ала как да разбере кога времето е дошло? Заровете ли щяха да ѝ кажат? Ако му откажеше пътя на шарумите сега, имаше ли начин той да се върне обратно в него?

Тя свърна зад един ъгъл и както можеше да се очаква, натъкна се на Кхеват. Навярно офицерът го беше извикал. Тя намери центъра си и го приближи с плавна стъпка, очите ѝ — маска на безоблачна ведрина.

— Благословена бъди, свята дживах. — Кхеват ѝ се поклони и тя кимна в отговор. — Предрече ли смъртта на Ахман Джардир?

Иневера кимна безмълвно.

— И? — В гласа на дамата се прокрадна съвсем леко раздразнение.

Иневера заговори с равен тон:

— Твърде е млад за черния воал.

— Недостоен ли е? — попита Кхеват.

— Твърде е млад.

Кхеват се намръщи.

— Момчето има невероятен потенциал.

Иневера погледна Кхеват, без да мигне, и вдигна рамене.

— Тогава не е трябвало да го изпращате в Лабиринта толкова млад.

Лицето на дамата притъмня. Беше влиятелен, а и беше доверен съветник на още по-влиятелни хора. Не беше свикнал да го скастря никой, камо ли жена. Дама’тингите стояха под даматите в йерархията на града.

— Момчето успя да убие демон. Повелите на Еверам са ясни…

— Що за безсмислици! — рязко го прекъсна Иневера. — Има изключения от всяка повеля, а това момче е още на половин десетилетие от това да възмъжее напълно. Да го пускате в Лабиринта, е лудост.

Гласът на дамата стана суров.

— Решението не е твое, дама’тинга.

Иневера събра вежди, а по лицето на дамата премина съмнение. Може и да бе по-високопоставен от нея, ала в собствената им сфера на познание властта на дама’тингите не подлежеше на въпрос.

— Може би не — съгласи се тя, — но решението дали да приеме черния воал е мое, а той няма да го получи, и то заради вашето решение. — Вдигна торбичката си с хора и Кхеват трепна. — Да повдигнем ли въпроса в съда? Може би дамаджи Амадеверам ще ме накара да прочета вашите бъднини, за да провери дали още сте достоен да управлявате шараджа му, след като сте му струвал воин с огромни заложби.

Кхеват окръгли очи, а няколко мускулчета по лицето му трепнаха от едва сдържана ярост. Иневера нарочно го провокираше. Чудеше се дали ще се овладее. Щеше да е жалко да се наложи да го убие.

— Ако момчето се върне в Лабиринта, преди да порасне напълно, то той ще загине, а аз няма да приема подобно прахосничество — продължи тя. — Изпратете ми го обратно след пет години и може да си помисля.

— А какво да го правя междувременно? — почти се провикна Кхеват. — Не може да се върне в шараджа, защото е бил в Лабиринта, нито пък може да се присъедини във воинската шатра на каджи, без да е шарум!

Иневера сви рамене, сякаш съдбата на момчето не я вълнуваше.

— Това не е моя грижа, дама. Заровете проговориха. Еверам проговори. Вие сте създали този проблем, вие му намерете разрешение. Ако момчето е изключително, както твърдите, убедена съм, че може да му намерите място някъде. Ако ли не, сигурна съм, че на кхафитите няма им да се отразят зле един здрав гръб и две силни ръце.

Тя се обърна и се отдалечи, а спокойната ѝ крачка скриваше емоциите, които бушуваха като пясъчна буря в нея. Нарочно беше разярила дамата, за да запази той честта на момчето, дори и само напук на нея. Имаше само едно място, където Кхеват можеше да изправи Ахман: в Шарик Хора.

Ахман беше твърде голям, за да го причислят към ний’даматите, а и като цяло не бе подходящ за тази роля, но бе идеален за кай. Доколкото Иневера знаеше, никой ний’шарум не бе призоваван за подобно обучение, преди да си е спечелил черния воал, но пък Евджахът не го и забраняваше. В Шарик Хора Ахман щеше да се научи да чете и да смята, щеше да бъде обучен във философия, стратегия, изписване на защити и по-висшите форми на шарусахк.

Шар’Дама Ка щеше да има нужда от това познание във всеки случай.

Трябва да му дам всяко преимущество, помисли си Иневера.

Както Иневера се надяваше, Ахман замина за Шарик Хора още на следващия ден. Дама Кхеват се подсмихна под мустак при следващата си среща с нея, вярвайки, че я е надхитрил. Тя му позволи да смята така.

Иневера често следеше напредъка на Ахман оттогава, като се спотайваше в нишите на подземния храм, където се обучаваха ний’даматите. Момчето беше крайно изостанало в много отношения и се отнасяше с особена неприязън към първите си уроци — вярваше, че е научил всичко нужно в шараджа.

Бързо бе разубеден, а избиха неприязънта от главата му с бой. Не след дълго се зае старателно с уроците си и от там нататък напредваше с широки и уверени крачки.

Почти в същия ден седем години по-късно звънчетата на Мелан отново прозвучаха. Иневера наблюдаваше изпитанието ѝ спокойно, макар да знаеше, че много от дама’тингите ще застанат на страната на Мелан, ако успее.

Гласът на Кенева бе остър, тя внимателно се взираше в заровете, а въпросите ѝ бяха засукани. Мелан обаче премина без нито една грешка — събираше заровете със здравата си ръка и ги хвърляше със сакатата.

По-късно същия ден Иневера вървеше по дългия коридор на подземния дворец към личните си покои — Мелан я чакаше пред вратата. Беше с новата си роба и с було, но дори с изключение на лесно разпознаваемата ѝ стойка осакатената ѝ ръка с нокти като на алагай я отличаваше достатъчно ясно.

Мелан посочи Иневера с един от дългите си нокти и рече:

— Измами ме.

В коридора нямаше никого другиго, ала Иневера не отстъпи. Заровете не я бяха предупредили за нападение, но това не значеше, че не може да очаква такова. Хората разкриваха неща, които смъртните нямаха силите да разтълкуват сами. Можеха да я предупредят за скрита отрова, но бдителността бе нейна работа. Еверам нямаше място в сърцето си за слабите.

Тя поклати глава.

— Не, Мелан, сама се измами. Трябваше само да те побутна в онази посока, а после ти направо се втурна натам. Ако беше запазила центъра си, щеше да си завършила заровете си година преди мен. Ала позволи на горделивостта и завистта си да те обладаят, имаше глупостта да приемеш ваенето на свещените зарове като състезание с камили. Тогава не заслужаваше булото.

Мелан присви очи така, че се виждаха само тъмните ѝ зеници.

— А сега заслужавам ли го?

— Провалът ти навярно те е смазал — каза Иневера. — Болката, унижението, белезите, които не ти позволяват да забравиш. Повечето момичета щяха да се прекършат и да напуснат двореца на дама’тингите. Дори неуспяла ний’дама’тинга е добра партия за съпруга. Някой богат дама с радост би пренебрегнал ръката ти в замяна на обучението ти в танца по възглавниците, да не говорим за познанията ти по билкарство и магия. Можеше да си осигуриш брак и добра позиция като дживах ка на достоен съпруг.

Мелан дишаше тежко, а булото се ветрееше пред устата ѝ.

— Но това не те победи — продължи Иневера. — Нужни са били невероятна смелост да пренебрегнеш погледите, подигравките и Стаята за ваене на зарове ден след ден — и невероятна воля, за да запазиш центъра си сред всичко това и да изваеш седем зара от седем кости. Заслужаваш булото.

Иневера хвърли бърз поглед към ръката на Мелан. Не от страх, а за да напомни на Мелан за позицията ѝ в негласната йерархия, както и да ѝ намекне какъв е рискът да се отнася с Иневера както бабаит в базара — с някой кхафит.

Мелан погледна ръката си и поклати глава, сякаш се отърсваше от унес. Вдиша отново и направи крачка назад, като отпусна ръка.

Без да го показва, Иневера се подготви. Ако предстоеше нападение, то щеше да се случи сега.

— Можем да приключим с това тук, Мелан. Не ти мисля злото. Каквито и да са били мотивите ни, имах нужда от уроците, които ми даде, както и ти — от моите, струва ми се. Сега сме преродени като Невести на Еверам и е време да оставим враждата зад себе си, в Подземието на ний’дама’тингите, където ѝ е мястото.

Иневера протегна ръце.

— Добре дошла, сестро по свят брак.

Мелан остана неподвижна, дори не примигваше. Сковано направи крачка напред, после още една и накрая попадна в здравите обятия на Иневера, която я притисна към себе си отчасти за да усети Мелан по-силно значимостта на момента, отчасти за да неутрализира ноктестата ѝ длан.

Бавно и пресекливо, ала все по-силно и продължително, сякаш се пропукваше язовир, Мелан се разрида.

В деня, когато Джардир спечели воала си — първият, който бе успял да го стори, без да е бил преди това дал’шарум, — Иневера вървеше по коридорите на палата на дама’тингите към крилото на дамаджи’тингата.

Срещна групичка Невести и те церемониално отстъпиха от пътя ѝ в прецизна последователност. Напомняха на Иневера за ято птички. Първата, която отстъпи от пътя ѝ, беше най-младата и нископоставена, а последната — най-възрастната и влиятелна.

Чаена политика. Кенева сервираше чай по Новолуние всеки месец и определяше кой къде сяда с голямо старание, за да покаже на жените как стоят в очите ѝ. Местата точно до дамаджи’тингата рядко се променяха, ала тези по-далеч от нея се променяха често, а борбата за статут не секваше. Дама’тингите прекарваха часове в тревоги и планове как да се издигнат в преценката на дамаджи’тингата и приближените ѝ.

Иневера потисна презрението си. През годините тя се бе придвижвала все по-близо до Кенева, докато накрая застана от лявата ѝ страна, а Кева — от дясната. Грижите на останалите Невести не значеха нищо за нея. Шарак Ка прииждаше и Иневера нямаше нервите за дребнави вражди и измислени обиди, както и за приказки коя дама’тинга била спипала някой дама за бидото, дали имал благоразположението на андраха, колко злато притежавал, колко жени имало в харема му.

За някои от дама’тингите отказът ѝ да участва в игричките им значеше, че е по-могъща, отколкото са си представяли. Какви ли тайни къташе, та да стои така над интригите в двореца? Повечето се държаха на разстояние от нея, като предполагаха — и с право, — че знае нещо повече от тях.

Ала другите смятаха незаинтересуваността ѝ за слабост. Кенева беше майстор в това да си играе с волята на Невестите и като поставяше Иневера отляво, а не отдясно и държеше булото ѝ все още бяло, а не черно, показваше, че още не е провъзгласила Иневера за своя наследница. За някои дама’тинги това значеше, че Кенева не е убедена в способностите на Иневера да води племето им и може да нареди да бъде убита, а да я наследи Кева.

Вече имаше опити за покушение срещу Иневера. Три пъти тровеха напитките и храната ѝ. Веднъж откри тунелна змия в леглото си, а след това един евнух се бе опитал да я убие.

Всеки път заровете бяха успели да я предупредят. Успя да улови пепелянката и да я затвори в кутия, престори се, че яде от отровната храна и пие отровните напитки, без да ѝ навредят. Уби евнуха, а като причина даде само това, че я обидил. Не бе длъжна да дава допълнителни обяснения.

Иневера не отвърна нито веднъж, нито веднъж не потърси кой я е нападнал. Нямаше значение дали всичко това идваше от самата дамаджи’тинга, или просто другите ѝ сестри си мислеха, че долавят слабост. Нямаше време да приготвя отрови и да разпространява зловредни слухове. Ако заровете я предупреждаваха, значи, Еверам бе на нейна страна и тя нямаше от какво да се бои. Какво можеха да сторят сестрите ѝ по свят брак срещу това?

Само за Ахман я беше грижа. Да се увери, че е в безопасност и е готов за властта, когато получи възможност да се домогне до нея. Да сее семената на мощта му. Ако той получеше възможност да се разгърне напълно, цялата политика в Красия щеше да стане безпредметна. Ако ли не, народът им щеше да се самоунищожи за броени години.

Ала след воала му нещата се променяха. Докато спеше в Шарик Хора, Ахман имаше закрила. Малцина знаеха, че той се обучава там, а и под храма на костите нямаше алагай’шарак — никой съперник нямаше да получи възможността да го издебне в гръб.

Сега обаче вече беше кай’шарум и щеше всяка нощ да предвожда мъже в битка. Иневера не се боеше особено за него срещу алагаите, ала силата и уменията му щяха да му спечелят вниманието на останалите кай’шаруми и на Шарум Ка. Даматът навярно нямаше да се побои, все още, от толкова силен воин — при това обучен да му служи, — но другите влиятелни шаруми щяха да го видят като опасност за статута си. Шарумите не си губеха времето с отрови и скрити ножове, но при всеки знак за слабост щяха да го предизвикат, както правеха вълците в глутница.

Трябваше да е до него, да хвърля заровете ежедневно и да го пази от смъртта. Красия имаше нужда от него, а той — от Иневера. Избавителя не можеше да се справи сам.

Направи от него мъж.

Думите не напускаха ума ѝ, когато го бе притиснала, за да се сгоди за нея, а вълнението от съгласието му не идваше само от изпълнения дълг към Еверам. Неграмотен до скотство само допреди няколко години, сега Джардир можеше да дебатира тактика, стратегия и философия с всеки дама, да прекърши гръбнака на всекиго, предизвикал го в шарусахк.

И беше красив. Всички тези часове, през които го наблюдаваше само по бидо и виждаше как възмъжава, бяха пробудили у нея плътски щения. Искаше за последно да разплете собственото си бидо в сватбената им нощ и никога повече да не го слага.

Иневера стигна до покоите на Кенева. Отпред пазеше Енкидо. Евнухът шарум леко сивееше около слепоочията, ала още бе също толкова силен и опасен, единственият мъж на света, който познаваше бойните тайни на дама’тингите на каджи. Позволяваше жените да го побеждават в тренировките, за да покаже как трябва да изглежда някое движение, но Иневера го наблюдаваше внимателно — той винаги контролираше ситуацията. Всяка дама’тинга, която подценяваше Енкидо, беше глупачка.

Тя направи няколко знака на езика на евнусите, бързи думи, оплетени от сръчни пръсти, а стойката ѝ изразяваше уважение, но не и подчинение.

Все пак си оставаше просто евнух.

Трябва да говоря с дамаджи’тингата, каза тя с ръце.

Енкидо се поклони.

Ще я уведомя, господарке.

Почука на вратата и влезе, когато Кенева го повика. Миг по-късно се подаде от кабинета си.

Дамаджи’тингата желае да я изчакате във вестибюла. Той посочи един диван, тапициран с коприна. Може ли да ви предложа нещо освежително?

Иневера поклати глава и махна с ръка, за да покаже, че е приключила с него. Евнухът отново застина като мраморна статуя пред вратите на Кенева. Иневера остана да чака — там, където я виждаха всички преминаващи дама’тинги — почти час.

Иневера стисна зъби. Още безполезна чаена политика. Кенева с никого не се съвещаваше вътре. Просто караше Иневера да чака пред очите на всички, за да покаже, че може.

Накрая прозвучаха звънчета и Енкидо ѝ даде знак, че може да влезе. Иневера премина прага, а евнухът затвори вратата зад нея. Иневера се поклони ниско. Прозорците на дамаджи’тингата бяха покрити с дебели кадифени завеси и не пропускаха естествена светлина. В помещението имаше само защитена светлина. Кенева я наблюдаваше с неразгадаем поглед.

— Не красиш често с присъствието си покоите ми, малка сестро.

— Грижех се за важни дела, дамаджи’тинга — отвърна Иневера, — а вашето време е твърде важно, за да го прахосвам.

— Важни дела. — Кенева изхъмка. — Може ли да попитам какви биха могли да бъдат? Уменията ти са несравними, но прекарваш твърде малко време в двореца, а и дори в шатрата за лечение — нито секунда повече от нужното. Информаторите ми са те забелязвали къде ли не из града, дори на територията на други племена.

Търся още момчета като Ахман, помисли си Иневера.

Избавителите се създават, не се раждат.

Тя сви рамене.

— Искам да опозная Пустинното копие и народа му, за да му служа по-всеотдайно.

— Това не говори добре за статута ти пред хората — отвърна Кенева — и е опасно да пристъпваш на територията на други дама’тинги.

— По-опасно от това да кръстосвам коридорите тук? — попита Иневера.

Кенева сви устни. Не значеше, че е поръчала покушенията срещу Иневера, но значеше, че знае за тях.

— Ако времето ти е толкова безценно, какво те води при мен сега?

Иневера се поклони.

— Реших да се омъжа.

Кенева вдигна вежда.

— Така ли било? И кой е този щастлив дама? Кхеват, може би? Или ще е Баден, като, така и така, сякаш не се вълнуваш от мъжка компания?

Гърлото на Иневера се сви. Кенева наистина имаше шпиони навсякъде, ала колко от това бе налучкала? Заклинанието, което ѝ бе върнало девствеността, навярно още беше тайна, ала Иневера не можеше да скрие факта, че не позволява на евнуси да посещават покоите ѝ, с изключение на тези, които бяха твърде стари, за да използват копията си. Прислужваха ѝ най-вече ний’дама’тинги. Имаше репутация, че харесва млади момичета.

— Не е духовник, дамаджи’тигна — рече Иневера. — Той е шарум.

— Шарум ли? — попита изненадана Кенева. — Още по-необичайно. Да не би да е онова момче, което успя да вкараш тихомълком в Шарик Хора?

За миг самообладанието на Иневера ѝ изневери и тя се побоя, че възрастната жена е прочела всичко в очите ѝ. Кенева се засмя.

— За глупачка ли ме мислиш, момиче? Дори и да не беше причинила онзи скандал в двореца на каджи, след като забрани на момчето да облече черното, прекарваш часове наред в катакомбите, за да наблюдаваш обучението му. Видно е за всички.

Кенева вдигна ръка, в нея — нейните древни зарове.

— И аз си имам кости.

Пръстите на Иневера я сърбяха да посегне в торбичката си. Най-могъщите ѝ кости можеха да изпепелят възрастната жена на място. Със или без черен воал, Иневера можеше незабавно да се настани на трона на дамаджи’тингата, макар че вероятно щеше да ѝ се наложи да убие Кева и още няколко от другите, за да го задържи.

И аз си имам кости, беше казала Кенева. Напомняше на Иневера, че и тя може да гледа бъдещето си, но и бе прикрита заплаха. Иневера имаше шепа хора, които беше събрала, откакто спечели булото си. Кенева навярно имаше стотици. Несъмнено беше защитена по начини, които Иневера не можеше да види, и неуспешен опит да се отърве от Кенева, щеше да има само един ответен резултат.

Иневера се поотпусна, а Кенева ѝ кимна, като върна заровете си в кесията.

— Не си се съветвала с мен.

— Съветвах се със заровете.

В очите на Кенева проблесна гняв, макар и да не облада цялото ѝ лице.

— Не си се съветвала с мен. Ами ако не си разчела заровете вярно? Никоя дамаджи’тинга не се е омъжвала от хиляда години. Еверам е нашият жених. Наистина ли нямаш никакъв интерес към позицията ми?

— Нищо в Евджах’тингата не повелява, че не мога да приема черната забрадка, ако се омъжа — отвърна Иневера. — Рядко е, но това няма значение. Заровете ми заръчаха да му дам синове и ще го сторя според закона на Евджаха.

— Защо? — настояваше Кенева. — Какво го прави толкова специален?

Иневера вдигна рамене и се усмихна бавно.

— Според Евджах’тингата правилната съпруга прави мъжа специален.

Кенева присви ядно очи.

— Хайде, махай се тогава, след като съветите ми значат толкова малко за теб. Мислех да те наставлявам в ролята ти на моя наследница, но виждам, че по-добре ще си прекарам времето, ако търся отрова в чая си… или ако сама си я приготвя.

Думите на старицата жегнаха Иневера, но нямаше какво да се стори. Опасно бе, че дамаджи’тингата знае за Ахман. Иневера не можеше да каже нищо повече, без да рискува още любопитни погледи, обърнати към него.

Ахман стискаше здраво ръката на Иневера, докато я водеше към брачните им покои. Тя също искаше да стигнат по-бързо, ала ѝ се струваше, че би я довлачил дотам, ако се бавеше след него. Той се движеше като вълк, който знаеше, че го дебнат, докато носи плячката в бърлогата си.

На останалите мъже това им се стори като нетърпение и надаваха окуражителни и недотам изтънчени възгласи и предложения. Воините обичаха да се хвалят със сексуалните си подвизи — мислеха се за джинове само защото жените под тях сегиз-тогиз изсумтяваха доволно.

Ала безбройните уроци в танца по възглавниците бяха научили Иневера да разпознава и да използва неопитността у един мъж. А Ахман в това отношение бе още момче. Никога не беше виждал гола жена, камо ли да споделя с някоя целувки и милувки. Беше ужасѐн.

Беше толкова мило.

И двамата бяха девствени в някакъв смисъл, ала Ахман нямаше представа какво да очаква в постелята, докато Иневера знаеше, че отиват там, където тя ще упражнява властта си. Познаваше седемте милувки и седемдесет и седемте позиции. Щеше да го приласкае и да го омагьоса, да го дари със славна кулминация, без той дори да осъзнае, че не притежава никакъв контрол над случващото се.

Направи го мъж.

Стигнаха до ароматизираните и напудрени покои, подготвени внимателно от Невестите. Във въздуха се носеше миризма на тамян, а свещите хвърляха смътни отблясъци. На пода ѝ бе отделено широко пространство, където да танцува, а в средата му — купчина възглавници. Щеше да го хвърли върху тях и щеше да е неин като муха в паяжина.

Иневера се усмихна под булото си, докато затваряше тежките завеси зад тях.

— Изглеждаш притеснен.

— Че как иначе? — попита Ахман. — Ти си моята дживах ка, а дори не знам името ти.

Иневера се засмя. Нямаше намерение да му се подиграва с този смях, но по лицето на Ахман прочете, че той точно така го е приел, и незабавно съжали.

— Наистина ли не го знаеш? — попита тя и махна булото и качулката си. Откакто бе станала дама’тинга, беше оставила косата си да порасне отново и сега тя висеше почти до кръста ѝ на гъсти абаносови вълни, привързана със златна ивица. Бидото ѝ беше привързано само на хълбоците.

Ахман се ококори.

— Иневера.

Сърцето ѝ прескочи. Беше я видял само веднъж, при това почти в несвяст от болка, но след всички тези години още я помнеше. Ужасът изчезна от очите му и го замени тлеещ огън, който проникна дълбоко в нея. Внезапно ѝ стана по-трудно да диша благоуханния въздух.

— В нощта, когато се срещнахме — каза тя, — довърших първите си алагай хора. Беше съдба — воля на Еверам, като името ми. Исках да задам един въпрос. Да изпробвам дали заровете притежават власт над бъдещето. Но какво да ги питам? Тогава се сетих за момчето, което бях срещнала същия ден, с дръзките очи, смелчагата, и когато разклатих демоничните зарове, попитах: Ще видя ли отново Ахман Джардир? От тази вечер насам знаех къде да те намеря, знаех, че ще се омъжа за теб и ще ти родя много деца.

Иневера беше репетирала историята толкова много пъти, че говореше с пълна увереност въпреки лъжите и полуистините. Но накрая думите ѝ нямаха значение. Съюзът им беше повелен от Еверам. Бяха свързани един с друг. Затова той я гледаше така, караше страните ѝ да руменеят, караше я да губи центъра си. Той беше буря и тя нямаше избор, освен да се огъне.

Иневера почти се поддаде на порива да му разкаже всичко. Гледаше го право в очите и не се съмняваше, че от него няма да излезе чудовище. Беше избраник на Еверам. Ако това бреме се падаше някому, то това бе той.

Но как може човек да познае дали някой има у себе си заложбите на Избавител? Тази нощ беше твърде важна. Трябваше да мине по план, съвършено.

Тя завъртя рамене, коприната изшушна и робата ѝ се плъзна на земята. Вече беше само по бидо, а в него бяха вплетени цимбалите ѝ. Тя разтърка върховете на пръстите си, за да ги раздвижи. Щеше да се приближи до него и да му позволи да я докосва, докато не ускори дъх — след това щеше с шарусахк да прекъсне едно от средоточията на силата в крака му и със съвсем леко докосване да го събори сред възглавниците. После щеше с цимбалите да отмери ритъм, който да подпали неудържимо слабините му.

А след това щеше да танцува, през цялото време бавно щеше да разплита бидото си. Танцът, подобно на думите ѝ, беше упражняван толкова пъти, че всяко движение беше част от нея.

Когато Ахман поемеше контрола, щеше и тя да се свлече сред възглавниците и така да го прелъсти, че след това всяка жена за него щеше да е нищо.

Ала той още се взираше в нея, а огънят в очите му се разгоряваше все по-силно. Тя почувства жарта му и се изчерви открито. Тамянът се носеше тежко във въздуха, маеше я и я караше да губи центъра си, колчем го откриеше за миг. Знаеше, че трябва да действа, ала това знание сякаш идеше някъде извън тялото ѝ и нямаше контрол над нея.

Безпомощно наблюдаваше, докато Ахман сваляше робата си, а после отиде до нея гол до кръста, притисна я към себе си и прокара ръце по тялото ѝ. Подуши парфюма на врата ѝ и нададе ръмжене, което сякаш отекна нейде между краката ѝ. Не я изпускаше от обятията си, целуваше я, оставяше я без дъх, без опора под нея. Усети твърдостта под шалварите му и разбра, че всичките ѝ планове може да заминат на вятъра, ако му позволи да я обладае като обикновена дживах, ала някак бе успял да прекъсне средоточията на силата в крайниците ѝ и тя беше напълно безпомощна. Той я хвърли на възглавниците.

Мигом я връхлетя, обхождаше с уста и ръце тялото ѝ, целуваше я тук, хапеше я там, стискаше толкова силно, че болката я накара да се дърпа. Ръцете му откриха пътя между краката ѝ и започнаха да галят коприната на бидото ѝ. Иневера простена и се притисна още по-силно към него.

Трябва да поема контрола, помисли си отчаяно, или винаги ще ме има по своя собствена воля.

Тя се завъртя върху него, развърза конците на кръста му, а после развърза и бидото му. В покоите им имаше масла и тя ги поръси по ръцете си, като започна първата от седемте милувки.

Ахман изстена и се отпусна назад, изгубен в екстаза, и Иневера отново намери центъра си.

Сега е мой.

Ала не задълго. Милувките целяха да докарат възбудата на мъжа до върхова точка и да я държат там, ала тази на Ахман не спираше да расте. Тя промени движенията, но все още не му стигаха. Той я сграбчи в мощните си ръце и посегна надолу, подпъхна пръсти в бидото ѝ и се опита да го разкъса.

Но бидото на ний’дама’тингите бе по-силно от всеки мъж и осуети усилията му. Той пъшкаше и дърпаше все по-силно. Иневера изстена.

Ахман изръмжа, потърси краищата на плетката, ала не ги намери. Подхвана коприната и се опита да я скъса, ала тя устоя и на това.

— Няма да го свалиш, докато не го развържа — каза му Иневера и го избута назад, върху възглавниците. — Ще танцувам…

— После. — Ахман я стисна за лакътя и я събори отново при себе си. Посегна в шалварите си и извади нож.

— Не можеш… — ахна тя.

— Аз съм твой съпруг — отвърна той. — Мечтая за теб от години, а сега си в ръцете ми. Това е иневера и няма да чакам и миг повече.

Можеше да го спре. Можеше да обезвреди ръката, с която държеше ножа, да се отскубне от него — ала се поколеба за миг. И след този миг той беше прерязал коприната и беше в нея.

Нито един от уроците на Иневера не я беше подготвил за удоволствието от съешението със съпруга ѝ. Можеше като нищо да изгуби контрол над себе си, ако не беше прекарала безбройни часове, упражнявайки танца по възглавниците. Хълбоците ѝ се движеха от само себе си, усукваха се, докато го стискаше през кръста с бедрата си, придърпваше го от време на време по-силно към себе си, от време на време го държеше по-далеч.

Ахман обаче не беше слабоволев евнух и на Иневера ѝ беше все по-трудно да поддържа оттренираните пози, когато всичките ѝ останали възприятия горяха. Ахман компенсираше липсата си на опит със страст и двамата колкото се любеха, толкова и се боричкаха във възглавниците. Иневера почувства как страстта ѝ расте до кулминационната точка и противно на всякакво благоразумие ѝ позволи да я обземе от кожата до центъра на съществото ѝ. Тя започна да вие, а тласъците на Ахман се ускориха. Тя се сви и заби нокти в твърдите му хълбоци, а Ахман изрева и двамата се строполиха, запъхтени и изтощени.

Поспаха и след това Иневера почувства милувките на Ахман отново. Дишаше дълбоко и равномерно.

Дори насън моят вълк ме напада, помисли си тя гордо и се притисна до него, усещайки отново твърдостта му.

Ахман обаче не бе толкова дълбоко заспал, колкото изглеждаше. Обърна я по корем и се качи върху нея като куче върху женска, като през цялото време сумтеше тихичко.

Когато контролираш члена на един мъж, контролираш него самия, беше я учила Кева, но Иневера не се чувстваше, сякаш контролира каквото и да било. В известен смисъл не искаше да контролира нищо. Как беше възможно?

Защото не е просто мъж, подшушна ѝ вътрешен глас. Той е Избавителя.

Тя простена, заровила лице във възглавниците.

Членът на Избавителя е в теб.

Стенанията ѝ преминаха във вик. Тя се тласна силно назад, та да проникне той по-дълбоко, и скоро Ахман отново свърши, а не след дълго потъна в дълбок сън.

Иневера обаче не можеше да заспи. Лежа будна през остатъка от нощта.

Заровете бяха уклончиви, от време на време ѝ разкриваха само полуистини.

Знаеше, че тя трябва да го превърне в мъж, ала не можеше и да подозира, че той ще я превърне в жена.