Забавата продължи цели часове, след като Арлен и Рена се показаха, малко разчорлени, от сватбената шатра. Беше решил, че ще консумират брака си нежно, но невястата му се беше нахвърлила като животно още щом влязоха, а аурата ѝ сияеше от похот.
Невястата ми. Рена Танър. Мисълта маеше главата му повече от съвкуплението им. Момичето, заради което беше избягал от дома си, се оказа тази, която съдбата му е отредила.
Отредена ли? Той изсумтя. Цял живот не вярваш в Създателя, не вярваш в Избавителя, но се спогаждате с едно момиче и, бум, изведнъж пръст има някакво божество?
Колкото и да му се щеше обаче да обяви това за лудост и глупост, не можеше.
Запрепъваха се с омекнали крака обратно в множеството и Арлен отново се изуми от аурата на всички тези хора.
Арлен някога смяташе магията за зло, но тя бе отвъд подобни определения, не бе по-зла от вятъра, дъжда или електричеството. Пулсираше във всички живи същества и ги определяше до последната клетка. Човешките аури бяха по-смътни и много по-сложни от тези на демоните, но насред голямата защита на Хралупата витаеше предостатъчно магия. Без да го съзнават, местните вплитаха радостта си в магията, а тя се виеше радостно край тях, могъща и заразителна.
Арлен можеше да вижда аури, откакто бе нарисувал защитите край очите си, но никога не бе съзнавал какво значат нюансите на цвят, яркост и плътност, докато не се изправи срещу ядронския княз. За миг умовете им се бяха докоснали и Арлен беше видял света през очите на демон.
Сега дори периферното му зрение му подсказваше много за емоционалното състояние на някого, а внимателният поглед го захранваше с непрестанен поток информация. Знаеше кога хората го лъжеха и кога бяха искрени, кога бяха готови да се бият и кога — да бягат. Виждаше всяка тяхна емоция по всяко време, макар все още да трябваше да гадае какво я е предизвикало.
Не можеше да чете мисли, както това правеха мисловните демони… още не. Но ако се концентрираше, можеше да обточи магическа нишка от себе си към тях и да запечата в нея същността им, а след това да я върне у себе си. Така можеше да ги познае много по-добре, отколкото всеки любовник и билкар — всеки техен белег, всяка болка, всяка емоция. Тук изгаряне от някой шиш над огъня, там одраскване от котка, всичко това разказваше историята на тялото.
Понякога в ума му просветваха образи — хора, места и предмети със силно емоционално значение за онзи, когото познаеше, но от него зависеше да изтълкува значението на тези неща.
Дори растенията можеха да крият тайни. Като просто вдишваше магическата мъглица, сгъстила се край някое дърво, Арлен можеше да отлюспи годините и да види растението по-ясно, отколкото всеки дървар. Кога дървото е оцеляло от наводнение или суша. Кога — от пожар или слана. Всички демони, драскали по кората му. Всичко, откакто се бе разпукала ядката му — само за миг познаваше всичко.
Когато се върнаха на забавата, там ги чакаше Шаманвах заедно с Роджър, Кендъл и новите му съпруги.
Аурата на Роджър беше особено интересна. Когато жонгльорът свиреше или играеше роля в някое представление, над аурата му падаше покривало, невъзможно бе човек да го разчете.
В други моменти обаче младият му приятел беше отворена книга. Край него се носеха образи — къде ярки, къде смътни, всички свързани към него чрез сложни плетеници от емоция.
Арлен можеше в тези образи да отличи себе си и Рена, както и Аманвах, Сиквах и Лийша. Роджър се съмняваше относно някои неща в брака на Рена и Арлен, но самият той бе правил съмнителни избори със своя собствен, така че не смяташе за редно да се меси. Всичко беше приключило, а като приятел на Арлен, Роджър беше длъжен да го подкрепя.
Той сложи ръка на рамото на жонгльора.
— И аз те подкрепям, Роджър. Честна дума. Нищо, свързано с Рена, не намалява дълга ми към теб.
Роджър примигна глуповато.
— Какво разбра…
Аурата на Аманвах припламна, когато тя насочи вниманието си към него. Бе извънредно умна и долавяше смисъла на думите на мъжа си, преди да ги е доизрекъл.
И около нея за секунда закръжаха образи, най-вече тези на родителите ѝ. Аманвах живееше в гъстата им сянка. Между двата образа се носеше книга.
— Мислиш си, че в Евджаха се говори как само Избавителя може да прозира в сърцата на хората — предположи Арлен.
През аурата на Аманвах пробягна рязък шок, но след това младата дама’тинга се отпусна, а емоциите ѝ се скриха под равномерния ритъм на дъха ѝ. Взираше се в него не по-малко проницателно, но той вече не можеше да я разчете.
— Така се казва — рече тя. — Но ти не си Избавителя.
Той погледна и към Сиквах и с изненада установи, че умът ѝ е също толкова дисциплиниран, колкото този на Аманвах. Тя бе повече, отколкото показваше. Може би имаше нещо общо с бялото ѝ було — само девойките, обучени в двореца на дама’тингите, можеха да носят бели була, ала Сиквах не бе дама’тинга. Какъв ли странен поток на обстоятелствата се бе завихрил около тази наглед обикновена девойка?
Макар съпругите на Роджър да криеха аурите си, не можеха да прикрият магията на предметите, които носеха. Защитените кости в яките на двете момичета караха гърлата им да горят пред погледа му. Арлен огледа защитите, подобни на тези в цигулката на Роджър. Беше чул ефекта им. Много полезна магия.
Други от бижутата им също грееха. Кесията с хора на кръста на Аманвах пулсираше равномерно и дори Шаманвах носеше няколко парчета демонска кост сред пръстените и гривните си, макар той само да можеше да гадае каква работа ѝ вършат.
— Не ми вярвате — рече Арлен.
— Има ли причина да не е така? — попита Аманвах.
Арлен се съсредоточи и прокара няколко магически нишки през момичетата, за да ги познае.
— Не, но аз вярвам на теб, Аманвах ва Ахман. — Кимна към Сиквах. — Както и на сестра ти по брак. Виждам, че нито една от вас не се е съюзила с Ний и че намеренията ви към приятеля ми са почтени.
— Така ли? — намеси се Роджър.
— Не се вълнувай прекомерно — каза му Арлен. — Може да следват буквата на заповедите ти, но няма да се поколебаят да не се вслушат в духа им, ако смятат, че така е било по-добре за теб.
Аманвах не изглеждаше изненадана от подобна оценка.
— Нашият почитаем съпруг понякога има нужда от… напътствия.
Арлен се позасмя.
— Честна дума.
— Ей! — възкликна Роджър.
Арлен остана усмихнат.
— Не мисля, че съм Избавителя, Аманвах. Не мисля, че и татко ти е Избавителя. Не вярвам, че Избавителя съществува освен като символ, към който да се стремим.
— Значи, не еретик, а неверник? — попита Аманвах. — Нима това е по-добре?
Арлен се поклони.
— Ти ще прецениш, принцесо.
Аманвах поприсви очи над булото си.
— Друг път ще преценявам. Благодарим ви, че ни оказвате честта да споделим празненствата ви.
Тогава напред пристъпи Шаманвах. Държеше същата дъска за писане, която Арлен беше виждал в ръцете ѝ стотици пъти, и в ума му се върнаха приятните спомени за шатрите на Абан на Великия базар.
В аурата ѝ също се виждаха образи, свързани към нея с колонки от тефтера ѝ, в черно и червено — изплатени дългове, дължими суми. Аманвах я беше изпратила при Арлен като помирителен дар, а Шаманвах се радваше да угоди и на двамата. Щеше да направи всичко възможно тази нощ да бъде съвършена, независимо кого трябваше да подкупи или да навика за целта, но и това щеше да запише сред услугите, за които ѝ се полага заплащане.
Арлен се усмихна.
— Толкова много приличаш на съпруга си, че ме заболява сърцето за приятеля ми Абан.
Шаманвах се поклони.
— Синът на Джеф е твърде любезен.
С нищо не даде знак, но по аурата ѝ личеше, че се е поласкала искрено.
И думите му бяха искрени. На Арлен му липсваше Абан, но пък той бе доказал многократно, че макар от време на време да можеше да му се има доверие, никога не можеше да му се вярва наистина. Когато трябваше, лъжеше, но най-често просто криеше истината. Обикновено важна истина.
Арлен беше премислил събитията от последното си посещение в Красия десет хиляди пъти и всеки път у него оставаше усещане за нещо съмнително. Абан все пак беше намерил картата, която отведе Арлен до руините на Анокх Слънце и гробницата на Каджи, където откри копието. Първо бе разкрил оръжието пред Абан, за да потвърди, че е истинско. По-късно същата нощ Джардир, някога най-добрият приятел на Абан, беше опитал да го убие, за да му го отнеме.
Сега работеха заедно. Дори Марик да не го беше потвърдил още преди месеци, голяма част от красианското нашествие носеше следа от намесата на Абан. Това беше по-добре от алтернативата — Абан никога не беше толкова брутален или разточителен, колкото Джардир. След първоначалната победа над крепостта Райзън огромни части от южните земи бяха завладени с непокътнати домове и поля, недокоснати жени и отворени търговски пътища, макар да ги управляваха дамати. Абан нашепваше милост в ухото на Джардир, макар и само в името на изгодата.
На чия страна си, Абан? — зачуди се не за пръв път Арлен. Не знаеш ли, че приятелят ти се опита да ме убие? Или просто го прие? Или през цялото време е било твоя идея?
Въздъхна. Имаше ли някакво значение? Нямаше смисъл да губи време в подобни мисли. Скоро щеше да се изправи и срещу двамата и да научи истината. Но първо трябваше да оцелеят през Новолунието.
Когато застанаха отново по местата си, върволицата благопожелатели се възобнови. Следващите бяха възрастна жена, повела със себе си мъж на средна възраст. Млечнобелите му очи се взираха в нищото. Имаше нещо познато в тях и в аурата на жената личеше, че тя поне го познава и чувства дълг към него.
— Лори Шепърд, господин и госпожа Бейлс — каза жената и се поклони сковано. — Това е синът ми Кен. Нямаме какво да ви дадем, само искаме да ви поздравим, дано да приемете. Ядроните ни затриха цялата рода, докато бягахме от красианците. Щяха да вземат и мен, и Кени, ако не бяхте дошли. — Тя потупа мъжа по дланта. — Трудничко ни е, но Хралупата ни прие като свои, когато успяхте да докарате каруците ни в града — не сме гладували и не сме студували, нищо, че Кени не може да работи. Благодарим ви.
— Цялата Хралупа заслужава благодарност за това — каза Арлен. — И вие, задето сте показали такава сила в трудни времена.
Той погледна към Кен Шепърд, смълчан до майка си. Аурата му излъчваше тих срам и самоненавист, задето трябва да се осланя на старицата. Но и той ѝ бе опора в старините ѝ, така че се долавяше и искрица гордост.
— Винаги ли си бил сляп?
Кен кимна.
— Да, откакто се помня.
— Треската му угаси очите, още в пелени беше — каза Лори.
Арлен позна очите на Кен и откри къде тялото му се е предало. Пресегна се инстинктивно за магия от голямата защита и нарисува с пръст символ на челото на мъжа, както и около веждите.
Хората наоколо ахнаха, когато очите на Кен се избистриха и станаха яркокафяви, окръглиха се, а той запелтечи без думи, въртейки глава наляво и надясно. Аурата му пламна от дива радост, но после угасна в пълно объркване и смазващ страх. Накрая стисна здраво очи и ги покри с длани. Целият се затресе.
Арлен постави длан на рамото му.
— Всеки ден ще става по-леко, Кен Шепърд. Честна дума. Знам точно през какво минаваш.
Скоро след като оживлението около старицата и мъжа се премести по-далеч от младоженците, приближи един сам кха’шарум. Не се колебаеше в стъпките си, но в аурата му Арлен виждаше страх и срам. Аманвах рязко си пое въздух, твърде тихо, за да я чуят хората освен Арлен, и край нея пламна гняв, преди да си върне спокойствието на дама’тинга.
Воинът коленичи пред Арлен и притисна чело в паважа. Арлен нямаше нужда да познае мъжа, за да разбере чувствата му. Бе прекарал достатъчно време сред шарумите, за да усети кога някой го обижда — клетият кха’шарум бе просто вестоносецът.
Несъмнено офицер Кавъл бе решил, че прави майсторски политически ход, като праща кхафит да засвидетелства почитанията си и да му поднесе първия алагайски дар. Беше непряка обида, която удобно го държеше на разстояние от така наречените Копия на Каджи — мъжете, помогнали на Джардир да надвие Арлен и да му открадне копието, — но този мъж не бе обида за Арлен. Колко пъти бе виждал отношението към кхафитите в Красия, оставени без никакви права, без никакви възможности. Така бе от Завръщането насам, но само за няколко кратки години Джардир го променил. Това пак ли бе Абан — удобен начин да се сдобие с още воини, верни нему, — или изменчивият му аджин’пал започваше да се сдобива със съвест?
Коленичещият воин постави рога от дървесен демон в краката на Арлен и Рена. Магията бавно се отцеждаше от тях, за да подхрани мощта на голямата защита.
— Джада. — Арлен оформи символа на първия Устой на Рая във въздуха. Аманвах го погледна изненадано, но той я пренебрегна и се усмихна на воина.
— Джада — съгласи се той. Погледът му прескочи към Аманвах и страхът му се усили.
— Надигни се и се изправи гордо — подкани го Арлен на красиански. Когато мъжът го стори, Арлен се поклони. — Не бой се, братко. Кавъл може да не вижда иронията в това да изпрати кхафит, за да ми нанесе обида, която се бои да нанесе лично, но аз я виждам. Кха’шарумите са чест за кастата на дал’шарумите, а не обратното.
Воинът се преклони отново, а промяната в аурата му беше величествена — от срам към гордост, от страх към въодушевление.
— Благодаря, пар’чин.
Той се поклони и на Рена, а след това — на Аманвах, обърна се и изтича обратно в тъмното.
Остават шест устоя.
— Ще накажа Кавъл — каза Аманвах, когато воинът се отдалечи. — Моля, разбери, че тази обида не идва от мен.
— И аз имах предвид това, което казах — каза Арлен. — Бил съм се редом с шарумите в нощта, но никога не съм имал уважение за тези, които си търсеха и най-малката причина за кръвни вражди. Кавъл обижда само себе си по този начин.
Аманвах наклони глава и в аурата ѝ пролича уважение, макар да не се издаде дори с очи. Той ѝ отвърна с леко кимване.
След миг се появи и Уонда Кътър и положи пред него дългия извит рог на въздушен демон, мембраната на гръбната му перка — още прикрепена към него.
— Щях да съм първа, но тези неща се обезкостяват по-трудно, отколкото се убиват.
Арлен се усмихна. Аурата ѝ издаваше силна гордост, но и малко страх. Той я позна — щеше да поиска нещо от него. Нещо за себе си, което се боеше, че той може да не успее — и по-лошо, да не иска — да ѝ даде.
— Благословена бъди, Уонда Кътър — каза Аманвах, — първа сред шарум’тингите.
Шарум’тинги? Арлен не очакваше и това да се е случило. Джардир даваше права и на жените? Чудесата нямаха ли край?
— Гордея се с теб, Уонда — каза Арлен, като повиши глас, за да го чуят и останалите. — Първата жена воин на Красия е чутовно постижение. Ако някога бих могъл да сторя нещо за теб, само кажи.
Уонда се усмихна и човек нямаше нужда от аурата ѝ, за да види облекчението, лицето ѝ ясно го показваше.
— Казват, че си върнал очите на Кен Шепърд.
Арлен кимна.
— Да.
Уонда се бе подстригала така, че косата ѝ да скрива белезите от демона, но сега я отметна назад. Попита тихо:
— Можеш ли да махнеш белезите им?
Арлен се поколеба. Можеше да го стори на мига, но не беше сигурен дали трябва. Нарисува защита във въздуха, за да го чуе само тя, когато ѝ отвърна:
— Мога. — Очите ѝ грейнаха. — Но когато настъпи Новолунието, за какво ще мислиш повече, Уонда Кътър? За близките си или за лицето си?
Изпълни я срам, а Арлен посочи собственото си лице, покрито със стотици татуировки.
— Белезите могат да ни закрилят, Уонда. Да ни напомнят кое е истински важно.
Момичето кимна, а той я хвана за раменете и ги стисна.
— Помисли си. След Новолунието, ако още го искаш, само кажи.
Аурата ѝ премина в по-неутрален цвят, но бавно затрептя, докато обмисляше думите му.
— Предполагам, че сега няма да приемете предложението на Демона от пустинята? — попита Тамос, предъвквайки последното си парче бекон.
Лийша му се усмихна. Апетитът ѝ се беше възвърнал и се чувстваше енергична и силна за пръв път от седмици насам.
— Не е вероятно да го сторя.
— Майка ми казва, че може да ви се има доверие да направите това, което е добре за Хралупата — рече Тамос, — но не бива да си мисля, че това ще значи да следвате заповедите ми.
Лийша се засмя и се надигна, за да разчисти.
— Херцогинята майка е права.
— Много си приличате — каза Тамос.
Лийша шавна с хълбок към него.
— Не твърде много, надявам се, иначе не бих искала да си мисля за снощи. Знам, че вие от кралския род искате да пазите родословното си дърво неопетнено.
Тамос се засмя.
— Не твърде много. Макар че майка ми бе чудна хубавица навремето.
— Нямам никакво съмнение.
— Колкото до родословните дървета… — Тамос сви рамене. — Преди век домът ни бе сред по-маловажните. Пръв от нас на Бръшлянения трон седна дядо ми, а дотам го издигнаха по-скоро парите, а не родословието.
Бързо се изправи и я пое в прегръдките си.
— А и вие сте най-близкото нещо до благородничка от Хралупата. Мислили ли сте какво може да постигнете като графиня?
Лийша изсумтя и внимателно се отдръпна на ръка разстояние от графа.
— Ваше Височество се слави с това, че преспива с всяко младо девойче, което му се мерне пред очите. Трябва ли да ви вярвам, че вие ще сте ми верен?
Тамос се усмихна и я целуна.
— За вас може да се опитам.
— Ако всички сме живи след следващата седмица, ще си помисля — обеща му Лийша и го целуна бързо по устните, след което продължи да чисти. Не се съмняваше в искреността на предложението, но и знаеше, че това е по-скоро политика, отколкото чувства. Бракът между тях щеше да укрепи контрола на Тамос над Хралупата, както и контрола на Райнбек над херцогството му. Арейн знаеше това.
А това толкова лошо ли би било? Лийша нямаше представа.
— Вярно ли е, че сте се изправяли срещу един от онези мисловни демони, за които говори господин Бейлс? — попита Тамос.
Лийша кимна. Тя отиде до бюрото си и взе един плик, скрепен с восък, в който бе отпечатан символа ѝ — хаванче и чукало. Подаде го на графа.
— За майка ви.
Тамос повдигна вежда.
— За брат ми, имате предвид.
Лийша отвърна със същото изражение.
— Трябва ли да играем тази игра, дори насаме?
— Не е игра. Райнбек е херцог, параноик е и е горделив. Ако покажете неуважение към него открито, ще има последствия.
Лийша кимна.
— Да, но ще получи това от вас и не се съмнявам, че можете да изпратите съобщение до Арейн…
— Нейна Светлост — поправи я Тамос.
— … до Нейна Светлост — каза Лийша — безпрепятствено. Както и сам казахте в тронната зала, билкарките все още са в нейната сфера на влияние. Така че не показваме неуважение.
Тамос се намръщи, ала взе писмото.
— Ще съм честна, Ваша Светлост — каза Лийша. — Не знам доколко да ви се доверя, независимо дали сте в постелята ми, или извън нея. Защо сте тук, защото ви е грижа или защото искате да укрепите влиянието си?
Тамос се усмихна.
— И заради двете, разбира се. Хралупата на дърваря винаги е била част от Анжие и е разчитала на трона за много неща, включително за маршрута на вестоносците, който ви свързва с остатъка от света. Неотдавна беше само малко селце, но никой не може да си позволи да пренебрегне клетвите си за вярност само защото се е разраснал. Ако бяхте открили злато или въглища в земите си, щяхте ли да очаквате от трона да ви направи независими?
Лийша поклати глава.
— Разбира се, че не.
— Тези защити, които господин Бейлс ви е дал, не са по-различни. А и какво толкова ужасно сме сторили? Помолихте ни за помощ и получихте храна и зърно, добитък и дрехи. Вие проектирате големите защити, но ние ги строим, построихме наново и домовете ви. Кулата ми може да изглежда внушително, господарке, но целта е да издържи срещу красианците, а не да плаши хората със сянката си.
Лийша кимна, но отвърна:
— Не че и тя ще помогне. След две години красианците ще имат повече воини, отколкото е цялото население на Анжие. И сега биха могли да се разправят с Хралупата за ден, ако пожелаеха, макар че Дара на Еверам ще остане без гарнизон, а лактънците биха ги издебнали в гръб. Но пък когато се сдобият с Хралупата, не бихме могли да сторим нищо, за да си я върнем, а Лактън би се оказал между смъртоносни щипци.
Тамос поклати глава.
— Красианците никога няма да превземат Лактън, освен ако не се превърнат от пустинни в корабни плъхове. Лактънците имат прибрежни селца, пръснати на стотици километри, и всяко от тях си има пристан за доставки на запаси. Никой не би могъл да ги опази всички, а хората от наколните жилища по блатата, както и блатните демони, биха взели тежка дан от красианците. Лактънците могат да обърнат корабите си срещу някое от селата и да пуснат облаци от стрели срещу Пристан и къде ли не по протежение на бреговете. Само че лактънските управници са страхливци и няма да видят полза от това да продължат битката оттатък бреговете. Лактънец на сушата е като въздушен демон на земята.
— Съгласна съм — каза Лийша. — Опитвах се да кажа на лактънците в тези селца да бягат към Хралупата.
Тамос присви очи.
— Вече играете ролята на графиня, така ли? Нямате право да отправяте подобни покани. Вече сме пълни догоре.
— Нищо подобно — отвърна Лийша. — Единственият ни шанс да устоим на красианците е да се разраснем колкото е възможно по-бързо. Трябва да преизпълним Хралупата. — Тя въздъхна. — Ако още я има след Новолунието.
Тамос я хвана за дланите и се приведе към нея.
— Няма защо да си противостоим, Лийша Пейпър. Ще пусна всеки въшлясал селянин оттук до красианската пустиня, ако ми дадете отговорите, които търся.
— Отговори ли? — попита Лийша, макар чудесно да знаеше какво има предвид той.
Тамос кимна.
— Колко воини имат красианците и къде са разположени? Какво сте видели в съзнанието на мисловните демони, та така сте се уплашили всички? Може ли да разчитаме на господин Бейлс да не прахосва човешки животи, докато се сражава с тях? Ще подкрепите ли управлението ми?
Слънцето се показваше над хоризонта и двамата се поизправиха, когато чуха да наближава каретата на графа. Лийша отново въздъхна.
— Ще обмисля въпросите ви, Ваше Височество, и скоро ще Ви отговоря.
Тамос изпъна гръб по войнишки и се поклони стегнато. Внезапната формалност можеше да изглежда обидно при други обстоятелства, но той не откъсна поглед от нея, като през цялото време се усмихваше.
— Е, до вечеря тогава. Довечера.
Лийша му върна усмивката.
— Репутацията ви на ловец не е незаслужена, изглежда.
Тамос ѝ смигна.
— Ще изпратя кочияша си по смрачаване.
Бе почти зазоряване, когато върволицата благопожелатели оредя, а още мнозина продължаваха да танцуват. Дърварите и шарумите се бяха върнали, пълни с магическа енергия, и оставиха купчина демонски кости, висока колкото мъжки бой, в средата на Гробището и така вдъхнаха светлина на голямата защита и нов живот на празненството.
Арлен си пое дълбоко дъх и отиде при фунията на жонгльорите. Скокна леко на платформата без помощта на стъпала, макар да бе на два метра над земята. Изпълнителите спряха да свирят и му отстъпиха мястото си. Тълпата се провикна весело и Арлен изпъна ръка към Рена. Тя също скочи на сцената направо от място и той я прегърна през раменете.
— Знам, че звучи странно — каза Рена, — обаче се кълна, че виждам любовта на тези хора към теб като… като някакъв ореол. Най-красивото нещо на света.
— Любовта им към двама ни — поправи я Арлен и я притисна към себе си. — И да, прилича на изгрева.
— Това не може да продължава така, нали? — попита Рена. — Не и с това, дето иде.
Обичам те, Рена Танър. Арлен поклати глава.
— Ще е кървав меден месец.
Рена облегна глава на рамото му.
— Е, поне първо потанцувахме.
— Да — съгласи се Арлен и я притисна за последно, преди да я пусне и да вдигне ръце, за да укроти тълпата. Това нямаше особено значение — Арлен нарисува няколко защити за усилване на звука и гласът му се понесе надалеч.
— Искам да благодаря на всички ви за изключителната нощ. С Рена на никого не казахме за плановете си, но успяхте да ни устроите най-добрата забава, която можехме да очакваме.
Хората изреваха дружно и затропаха с крака.
Небето просветляваше, жилеше и пареше по кожата на Арлен. Беше свикнал с тази болка по зазоряване, но вече знаеше как да отдръпне силата си от повърхността на кожата и да я предпази от светлината, доколкото може.
Но слънцето успяваше да изпари излишъците по защитите му и го караше да ги чувства като оформени с огнен писец. До неотдавна смяташе, че тази болка значи, че слънцето се отрича от него. Сега обаче разбираше истината и посрещаше щипенето на драго сърце.
До него Рена изпъшка.
Болката ни учи, пар’чин, беше му казал веднъж Джардир, затова ѝ се отдаваме драговолно. Удоволствието не учи на нищо, затова трябва да бъде заслужено.
Арлен я хвана за ръката.
— Болката е цената на слънцето за нас, Рен. Заслужи я.
Тя кимна и си пое дълбоко дъх. Воините също усещаха ефекта от слънцето, но нямаха защити по кожата си, нито демонски огън в кръвта, така че магията бързо се откъсна от тях. Пошариха малко напред-назад, почесвайки се, сякаш имаха обрив. Разлетяха се искри, когато петънцата от демонска сукървица по дебелите им кожени брони се подпалиха. Бронята на един от дърварите, обляна обилно с останки от ядрони, дори се подпали. Арлен се канеше да отиде да му помогне, когато мъжът вдигна наполовина пълно буре с бира и го изля връз себе си. Хората край него се разсмяха.
— Следващия път пощади бирата, просто ще те препикаем! — извика един от другите. Още смях.
— Хралупата бе крайно добра с нас — продължи Арлен, — но е време да остана насаме с жена си.
Рена стисна ръката му при тези думи и през него премина тръпка.
— И е време всички да се хванем за работа. Танците от снощи вдигнаха малко бремето от плещите ни, но до Новолунието остават още десет нощи и имаме работа. Демоните ще изврат Ядрото и всички ние трябва да сме готови да ги натикаме обратно там, където им е мястото.
Той посочи купчината демонски рога, докато слънцето я докосваше. Купчината избухна в толкова ярка клада, че погледът не можеше да ѝ устои, но дърварите изреваха и вдигнаха брадвите си. Дори шарумите се провикнаха и вдигнаха юмруци във въздуха.
И Арлен вече не се съмняваше, че демонските князе имат пълното право да се боят. Но и той бе виждал какво може да роди Ядрото. Колчем се замислеше твърде дълго за това, и самият той се плашеше.
Рена го докосна.
— Добре ли си?
Арлен сложи ръка върху нейната.
— Да, Рен. Добре съм.
— Пренесохме всичко — рече Шаманвах, докато ги придружаваше обратно до стаята им в хана на Смит. Отвори вратата — сватбените им дарове ги чакаха, подредени спретнато из стаята. Розите бяха подрязани и красяха старата изрисувана ваза, масичката бе отрупана с прясна храна. По тоалетки и нощни шкафчета се виждаха други малки съкровища.
На Арлен му се събираше вече повече от година в Хралупата — опознаваше местните и ги обучаваше да се сражават с демони. Знаеше колко ценни за тях са вещите пред него. Ала бе видял, разбира се, и пламтящата гордост в аурите им, докато ги подаряваха. Искрената благодарност, обичта. Вярата.
Последното го порази най-силно. Онези хора биха сторили всичко, за което ги помоли, не от страхопочитание, а защото му вярваха. Беше им се доказал, биейки се редом с тях, и наистина вярваха, че никога няма да предаде доверието им.
И няма, врече се той наум. Ако демоните превземат Хралупата, когато луната се скрие, ще е, след като загина.
Шаманвах отиде при розите и вдигна късче хартия на конец, усукан около вазата.
— Всеки подарък е с името на този, от когото идва. Ще се посъветвам с Ърнал Пейпър и ще напишем подходящи благодарствени писма от ваше име.
Рена застина и миризмата ѝ се промени. Бе примитивно в сравнение с разчитането на аури, но дори денем за Арлен тя бе непрестанен поток от информация. Долови страха на съпругата си като тор по подметка.
Жегна го болезнено съчувствие и нямаше нужда от образ, за да разбере защо. Като повечето хора от Потока на Тибит, Рена не можеше да чете и пише.
Арлен се извърна от Шаманвах и прошепна така, че само Рена да го чуе с чувствителния си слух.
— Не го мисли, Рен. Дотогава ще знаеш как да си напишеш името, а после ще те науча и да четеш.
Погледът на Рена се стрелна към Арлен и тя се поусмихна. Миризмата ѝ се промени: обич и благодарност.
— Трябва и нещо хубаво за Гаред да направим. Задет’ се застъпи така за нас.
— Мда — съгласи се Арлен.
— С радост бих избрала дар за барона — каза Шаманвах.
Арлен поклати глава.
— Вече имам идея. Аз ще се погрижа, но благодаря.
Шаманвах се поклони.
— Огърлицата от графа е прекрасна — рече тя на Рена. — Убедена ли си, че искаш да се разделиш с нея?
Почва се, помисли си Арлен.
Рена застана пред огледалото и прокара връхчетата на пръстите си по камъните. Арлен подушваше колко им се любува, чу тихата въздишка.
Рена свали ръка и не я вдигна повече. Свали огърлицата с другата.
— Не е редно тъй да се кипря, а толкова хора да стоят без нищо.
— Не подценявай вдъхновението, което може да бъде един предводител, отрупан с великолепие — рече Шаманвах. — Но ако наистина това е щедрото ти желание, с радост бих откупила бижуто. Може да ти платя с пари или ако предпочиташ, с храна и добитък, направо при нуждаещите се.
Рена вдигна глава към Шаманвах и Арлен изумен установи по миризмата ѝ, че вярва искрено в добрата воля на съпругата на Абан.
— Ще го направиш за нас?
Не е тя виновна, рече си наум. Като с четенето е. Ако хората в Потока можеха да се пазарят, Шопара нямаше да е най-богатият човек в градчето.
Шаманвах се усмихна и махна с ръка, нищо работа.
— Огърлицата е хубава дрънкулка, лесно ще я продам на този или онзи богат дамаджи, за да кичи с нея някоя своя съпруга.
Арлен завъртя очи.
— Лесно — промълви той само за Рена, — а и ще е възможност красианците да установят търговски контакти из цялата околия, като използват името ни.
Можеше да подуши изненадата на Рена, както и разочарованието ѝ. Престори се, че отново оглежда огърлицата в ръката си и промълви скришом:
— Да не я ли продавам?
— Продай я, но за пари — прошепна Арлен. — Както и да ги получиш, щом ѝ дадеш огърлицата.
Рена се обърна, широко усмихната.
— Много се радвам, че ще ни помогнеш. Давам ти огърлицата, даваш ми пари, така става ли?
Шаманвах кимна, сякаш не очакваше друг отговор.
— Може ли да я подържа?
Рена ѝ я подаде и жената се взря в нея през увеличително стъкло.
— Сега ще ѝ намери кусури и ще пробва да свали цената — прошепна Арлен. — Каквото и да каже, отвърни, че се е побъркала и че ще я занесеш на Смит. Ще удвои предложението. Поискай петорно.
— Вярно? — Рена продължаваше да се усмихва. — Не ща да я обиждам.
— Няма. Красианците не уважават никого, който не може да се пазари. Накрая приеми половината на последното ѝ предложение.
Рена изпръхтя и изчака Шаманвах да приключи огледа.
— Хубава, но дотам. — Съпругата на Абан придаде на тона си точния нюанс разочарование. — Диамантите мътнеят, а по ръбчето на смарагда има пукнатина. Златото не е толкова чиста проба, колкото красианското. Но може би, задето е била на граф от зелените земи, ще хване нечий интерес. Сто драки.
Рена прихна, макар че навярно нямаше никаква представа сумата малко ли е, или много.
— Май стъклото ти мътнее. К’во лошо им намери на камъните, не знам, а златото е чисто като първи сняг. Ако не щеш да платиш, каквото подобава, сигурно Смит…
Шаманвах се засмя и се поклони.
— Подценила съм дживах ка на пар’чина. Орлово око имаш. Двеста.
Рена поклати глава.
— Хиляда.
Шаманвах затаи дъх в прекрасно изиграно възмущение.
— За толкова ще купя три огърлици като тази. Триста и нито клат повече.
— Петстотин или отивам при Смит — отсече Рена с равен тон.
Шаманвах завъртя глава наляво и надясно като сврака пред лъскаво камъче и на Арлен не му трябваха свръхсетива, за да разбере, че ще пробва последно предложение. Но накрая тя само се поклони.
— Нищо не мога да откажа на новата дживах ка на сватбения ѝ ден. Петстотин.
— Много мерси — отвърна Рена. — Много хора ще получат нови дрехи и добитък.
— Добре се пазариш — отвърна Шаманвах. Обърна се към Арлен и поприсви очи развеселена. — Скоро пар’чинът няма да има нужда да ти суфлира.
— Добре, Уонда, стига съм чакала — каза Лийша. — Излизай.
— Не ща.
— Уонда Кътър — предупреди я Лийша, — ако не ми се веснеш след…
Ахна, когато Уонда пристъпи напред в дрехите от херцогиня Арейн.
— Леле — успя да промълви.
— Кат’ идиотка съм, нали? — горчиво промърмори Уонда. — Знаех си.
— Никак даже. Изглеждаш великолепно. Като те видят по улиците и разберат, че това е от личната шивачка на херцогинята майка, всяка жена в Хралупата ще иска такива.
Вярно беше. Колкото и на Лийша да не ѝ се щеше да го признае, кралската шивачка беше надминала себе си. Дрехите бяха скромни и практични, напълно подобаваха на жена воин, ала и не потискаха женствеността ѝ.
Дамската блуза беше от тъмнозелена коприна с избродиран бръшлян и защити от сърма отпред, за да компенсират липсата на деколте в кройката. Ръкавите бяха отпуснати от рамо до лакът, но впити надолу, за да не се закачат за тетивата на лъка ѝ и да може Уонда лесно да надява предпазителите на китките си. Върху блузата имаше дебел елек от кафява обработена кожа, подплатен отвътре, с копчета вместо с върви. Предполагаше се просто да омекотява нагръдника отвътре, ала бе така майсторски скроен, че можеше да се носи и без броня.
От кръста до коленете панталонът от мека кафява вълна приличаше много на раздвоените поли на жените воини от Хралупата — достатъчно свободен, за да прилича на пола, когато Уонда не се движеше. В битка Уонда щеше да носи отгоре пола, покрита с плочки от златодърво, за да се движи свободно и бързо, докато мощните защити по тях я предпазваха.
Крачолите се свиваха под коляното, а накрая се пристягаха с дантела, така че лесно да влязат в меките обувки, над които Уонда слагаше дървените си наколенници и ботуши. С тях Уонда можеше с единия си крак лесно да понесе пълната сила на захапката на някой дръвчо, докато с другия му мачка черепа.
Под мишницата си Уонда носеше открит шлем от полирано дърво, в който бяха изваяни още защити. Ако не успееше да смачка черепа на демона с ботуша си, като нищо можеше да го направи с чело. Лийша лесно щеше да добави психозащита и още няколко за защитен взор.
— Ами жакета? — попита Лийша.
— Подарих ги насам-натам, както каза графът.
— Не си си запазила даже един?
Уонда поклати глава.
— Не съм от хората на херцогинята майка, не ми се струва редно да ѝ нося герба. Дай ми жакет с хаванче и чукало и го слагам. Иначе това ми стига.
Тя свали от пирона на вратата защитеното си наметало и го сложи.
Лийша запримигва. Отиде да си вземе чашата чай, за да скрие насълзените си очи.
— Докато се скрие луната, ще съм ти изрисувала още няколко защити. И по лъка ти, ако се разделиш с него за десет секунди.
Уонда вдигна вежди към оръжието си, подпряно на стената със свалена тетива.
— Че к’во да му има? Защитения го е правил.
— Няма да променям нищо по защитите — каза Лийша. — Само ще сложа малко демонска кост в ръкохватката.
Уонда направи физиономия.
— Защо?
— Защото Арлен може да зарежда защитите по лъка с ръцете си, а ти — не. Костта ще държи защитите активни през цялото време. Дори незащитени стрели ще намират целта, когато ги изстрелваш с него.
Гримасата на Уонда премина в учудване.
— Верно? Нрави ми се туй… — Внезапно се напрегна и мигом прекрачи към прозореца с ръка на ножа си. Отпусна се.
— Дарси. — Отново погледна Лийша. — И не съм кат’ идиотка, нали?
Лийша не ѝ отвърна.
— Отвори, докато слагам чая на огъня.
След миг влезе Дарси, кършейки ръце.
— Трябва да ти кажа нещо, Лийша, ама няма да ти хареса.
Лийша въздъхна.
— И на теб добър ти ден, Дарси.
Дарси не помръдна, само мачкаше длани като неквасено тесто. Лийша мръдна с пръсти.
— Изплюй треската, Дарси.
Дарси кимна.
— Кочияшът на графа се върна от Гробището снощи, след като те закара, и удари пет-шест халби. Разказа на тоя-оня, че няма смисъл да си ляга, ’щото си му казала да се върне при теб и да вземе графа на заранта.
— Създателю! Кои точно са „тоя-оня“?
Дарси вдигна рамене.
— Селяците бърборят, Лийш. По-добре от всяка знаеш какво е. Дори новите те знаят коя си. Сигурно на петнайсет километра околовръст вече всички са научили.
— И каква работа имат да ги интересува с кого пренощува господарката Лийша? — рязко се включи Уонда.
— Никаква — съгласи се Дарси, — ама иди им го кажи.
Лийша плъзна ръка към корема си инстинктивно.
Побързай. И нека е пред хора.
Въздъхна престорено.
— Не обръщай внимание на приказките им, само да не стигат до лечебницата. Все едно не сме в Хралупата, ако хората не си шушукат за любовния ми живот.
Дарси изсумтя.
— Поне си имаш такъв.
— Вярно — съгласи се Уонда.
Дарси я погледна сякаш за пръв път.
— Страшен костюм. Долу на юг така ли сте?
Уонда поклати глава.
— Херцогиня Арейн ми го прати. Пихме чай миналата пролет. Май ме хареса.
Арлен гледаше Рена, която тънеше блажено в обичайната си следобедна дрямка. Целуна я по слепоочието.
— Връщам се, преди да си се събудила, скъпа.
Тя доволно измърка и го стисна за ръката усмихната. Той се сгуши в нея за миг и после се измъкна. И той беше изтощен, и на него му се щеше да се просне до нея, но нямаше време за това. Извлече от магията в кръвта си, за да си влее сили, и бързо излезе от стаята, слезе по стълбите и остави хана зад себе си. Хората сочеха удивено след него, но той се движеше твърде бързо, за да го спре някой.
На Арлен му се щеше да мисли, че нищо под слънцето не може да го изплаши повече, но спокойствието му се разсейваше с всяка следваща стъпка към колибката на Лийша. От всички в Хралупата нейната аура му бе най-трудна за разгадаване. Отвън беше спокойно езеро, като дама’тинга, ала вътре кипяха противоречиви емоции. Заради това поначало така го бе привлякла. Често все още се чувстваше по този начин пред нея.
Но най-тежко бе снощи, докато тя окичваше венеца на главата на Рена. Жестът бе невероятно мил — и много бе умилостивил Рен, — ала Арлен виждаше вътрешната борба на Лийша. С когото и да било другиго би му било лесно да прокара магическа нишка, за да го познае, ала с Лийша му се струваше скверно. Едно беше да го прави, за да лекува и да помага на хората, да ги води и вдъхновява. Съвсем друго — да го стори с жена, която не бе съпругата му, само за да разбере какво чувства тя към него.
Арлен искаше да ѝ даде обяснение, но как? На пръв поглед Лийша Пейпър беше мечтата на всеки мъж. Красива, с великолепен ум, мила, богата, всеотдайна. Но в ключовия момент това не бе достатъчно. Твърде далеч бе стигнал по мрачните друми и се чувстваше недостоен за нея. Имаше нужда някоя да го върне към него самия, а тя не бе тази жена. Никоя стара любов не би могла да понесе подобни думи. Както и той не щеше да чува и думичка за нея и Джардир.
Двамата, преплетени в любовен възел, проблеснаха в ума му и той разкриви лице.
Преодолей го най-после, каза си Арлен. Лийша е направила избора си, аз — своя. С нищо не променят това, дето иде, нито колко малко време ни остава.
Вратата към колибката бе открехната и дочу гласовете на жените много преди да стигне до верандата. Не искаше да слухти, но ушите му не си търсеха позволение, а просто чуваха.
Лийша е спала с Тамос?! Идеята му се струваше безумна, ала Лийша не се опитваше да го отрича — значи беше вярно.
Тръсна глава. Все тая. Само новата луна има значение.
Беше бос, но тупкаше здраво с пети чак до стъпалата, за да го чуят. Почука шумно и зачака да го пуснат.
Дарси, Уонда и Лийша го зяпнаха вцепенени. Дарси и Уонда излъчваха лек страх, ала миризмата на Лийша бе толкова трудна за разгадаване, колкото и аурата ѝ. Откакто се беше върнала, по нещо бе различна, но Арлен не можеше да определи какво. Отново му се дощя да я познае, ала, за щастие, слънцето се лееше през прозорците.
Както винаги, във въздуха в колибката на Лийша витаеха всякакви разнородни аромати — подправки, билки, живи и изсъхнали растения, влажна пръст, прясна храна. Най-вече бекон, който висеше апетитно на кукички от тавана. Нищо от това обаче не можеше да прикрие миризмата на секс от спалнята ѝ, нито пък киселия полъх на повръщано.
Явно е вярно. Опита се да не стисне юмрук до болка. Лийша можеше да прави каквото иска, но репутацията на Тамос сред жените не бе точно сияйна. Ако се отнесеше с нея погрешно или пък с името ѝ, Арлен щеше хубаво да му накриви идеалния нос.
Пое си дълбоко дъх. Просто магията си беснее. Потисна гласчето, което му казваше, че не е от това.
— Добро ви утро, дами — рече и си надяна весела усмивка. — Не можахме да се видим хубаво снощи. — Погледна Лийша. — Да поговорим малко?
Лийша примигна, но кимна.
— Разбира се. Да се поразходим из градините? Твърде отдавна никой не се е грижил за тях.
Арлен кимна и Лийша събра кошница с градински инструменти и го поведе навън. Докато навлизаха сред зеленината, той зърна на прага на колибата Дарси и Уонда, които се споглеждаха недоумяващо.
— Как ми се ще да бях пчеличка в градината сега — каза Дарси.
— Достатъчно пчелички си имат на главите, Дарси Кътър — отвърна Уонда. — Като дойда пак, дано да не чуя от тоя и оня как двамата са се разхождали в градината сами.
— Да не ме заплашваш, момиче? — кипна Дарси.
— Точно тъй — тихо отвърна Уонда. — И по-добре си помисли внимателно.
Арлен се усмихна вътрешно. Ако някой друг бе ѝ го казал, Дарси щеше да му натика думите обратно в устата заедно с някой зъб. Но дори тя не можеше да си позволи да размаха юмрук в лицето на Уонда Кътър.
Лийша поспря край лехичката с прасекорен и извади инструмента за плевене.
— Кълна се, Дарси трябваше да стане дървар. Много повече я бива да мори растения, отколкото да се грижи за тях.
Арлен кимна.
— Освен това е най-голяма клюкарка в града. Уонда току-що я стресна, та да си мълчи за разходката ни.
Лийша се развесели.
— Обичам онова момиче. — Започна да копае. — Предполагам, невястата ти по-добре да не разбира, че сме тук.
— Аз ѝ казах къде отивам — рече Арлен. — Не искам да започвам брака си с лъжи.
— Бързичко се случи.
Арлен сви рамене.
— Странна нощ.
— Тъй, тъй — съгласи се Лийша.
— Съжалявам, задето ти се натрапих вчера. Нямам право да ти се гневя така.
— Имаш — отвърна Лийша. Арлен вдигна глава изненадан, а тя пък заби лопатката си. Пръстта ухаеше силно на живот. — Не се извинявам, задето съм го сторила, нито казвам, че бих го сторила другояче. Но ако е вярно това, което разказа за Ахман, имаш правото да беснееш оттук до Ядрото. И много съжалявам. Не съм искала да те нараня.
— Вярно е.
— Знам. Не бих казала, че винаги одобрявам решенията ти, но ти си най-честният човек, когото познавам. — Вдигна рамене. — Колкото и да струва това.
— Значи, и двамата съжаляваме, но и не съжаляваме — каза Арлен. — Сега накъде?
— Напред, разбира се. На работа — каза Лийша. — Новолунието е след десет дни. Имаш ли план?
Арлен сбърчи чело. Новолуние. Красианското название. По някаква причина това го раздразни.
— Имам много планове, все малки — отвърна. — Не знам какво ще направят демоните, глупаво ще е да подготвя само едно решение.
— Съгласна. Умни са. Може би по-умни от нас.
— Тъй, тъй, може би — отвърна Арлен, — но ни презират и разбират порядките ни много по-малко, отколкото си мислят. Инстинктът ми нашепва, че ще се опитат да ни смажат отведнъж. Ще наприиждат, тъй че земята ще тръпне, ще убият мен и Джардир, ще разпръснат войските ни и ще застрашат целия останал свят.
Лийша потрепери.
— Мислиш ли, че го могат?
Арлен сви рамене.
— Може би. — Вдигна пръст. — Но ако се провалят, хората ще се окуражат и ще се съберат заедно. След шест месеца ще сме по-силни, отколкото сега.
— Значи, ще им устоим с всички сили.
Арлен кимна.
— А няма да са готови и за половината от моите.
По-късно Лийша се разходи из града, срещна се със стари приятели и пациенти, поинтересува се от здравето им. Всичко бе, както ѝ беше казала Дарси. Арлен беше прочистил лечебницата дори от малките наранявания и болежки и хората се бяха върнали там, където са най-необходими — на работа.
Билкарките също не почиваха и привличаха всеки мъж и жена с някакво умение в шиенето, за да правят превръзки за глава със символа срещу мисловни демони, както и да бродират груби, но работещи непрозирни наметала.
Срещна се и с представителите на градския съвет, макар вече да бе повече символичен. Тамос бе назначил магистрати и събирачи на налози, които трябваше да се отчитат пред Гаред, да не повярва човек.
Лийша поклати глава. Гаред Кътър, барон на Хралупата, столицата на цялата околия. Щеше да ѝ трябва повечко време да свикне с това.
Останалите обаче се гордееха донемайкъде. Хралупата никога не си бе имала господар и бързо забравиха за Гаред градския побойник отпреди едва няколко години. Като малък все пак всички го харесваха — хубав, силен като бик, обещан на Лийша Пейпър, чийто баща превръщаше хартията в злато. Но след като се разделиха, името му бе съсипано наред с нейното, защото Бруна го принуди да се отрече от лъжите си пред всички.
Без булка и без уважението на града Гаред обърна силата си към това да си спечели уважение, но със смесен успех. Никой не бе достатъчно глупав, за да му се изпречи на пътя, ала въпреки това го отбягваха.
Всичко се промени след Битката при Хралупата. Гаред тъкмо бе изгубил баща си, а всички бяха съгласни, че му е влияел лошо от самото начало. Всички знаеха за него и Илона. Ала Гаред се бе проявил като герой в битката, а оттогава рискуваше всяка нощ живота си, за да пази града. Лесно се забравяше старото му аз. Мнозина от дърварите бяха открили истинското си призвание и целият град се бе сплотил наново, а хората си простиха миналото.
Лийша не можеше дори да прецени дали Гаред ще е толкова слаб владетел, колкото тя подозираше. Графът щеше да го строява, а самият Гаред сякаш с охота би разпределил задълженията си на други хора, за да се съсредоточи върху воините на Хралупата. Ако Арлен беше прав и на хората им трябваха герои, Гаред добре пасваше.
Образът на него и майка ѝ отново проблесна в ума ѝ и тя тръсна глава.
Като че ли нищо не можеше да изтрие гледката.
Както ѝ бе обещал Тамос, каретата му пристигна по здрач. Лийша още беше в лечебницата и мнозина я видяха да се качва. Хората събираха глави и си шепнеха. Лийша не искаше и да си представя какво. Презрение или надежди за още една голяма сватба скоро?
Доколкото познавам хората тук, сигурно по малко и от двете. Лийша се примири и се облегна на плюшената седалка. Нещата щяха само да се влошат, надуеше ли се коремът ѝ, по-добре хората да си помислят, че детето е на Тамос.
Новият замък на графа беше впечатляващ, трябваше да се признае — засега само скелет на това, в което би се превърнал, ако не го сринат красианци или демони, но се намираше на великолепно защитена позиция, нависоко и с временна палисада от заострени колове, които пазеха работниците, докато оформят основите и пренесат камъните за постоянната стена.
В двора я посрещна лорд Артър и я поведе покрай шатрите на работниците, слугите и войниците. Зданието в средата представляваше лабиринт от недостроени основи, но Артър бързо я прекара до малка обитаема част, където се намираха личните покои на Тамос — навярно щяха да са гостна, след като станат готови същинските стаи на графа.
Въпреки това всекидневната бе богато мебелирана, както подобаваше на анжиерски принц. Тамос се съвещаваше с капитан Гамон в края на една дълга маса, но когато Лийша пристигна, и двамата се надигнаха от столовете си и се поклониха дълбоко.
— Радвам се да ви видя отново, господарке Пейпър. Моля, извинете ме.
Гамон излезе още щом Лийша му кимна за поздрав.
Самият Тамос издърпа нейния стол и се върна на своя, докато една слугиня им наливаше вино. Махна ѝ с ръка и тя защъпука извън стаята.
— Най-сетне насаме — каза Тамос. — Мисля за теб цял ден.
— Ти и целият останал град. Кочияшът ти е разказвал това-онова на половината Хралупа.
Графът вдигна вежда.
— Да му отрежа ли езика?
Лийша се облещи и Тамос се разсмя.
— Шегувам се! — Вдигна ръка, за да я успокои. — Макар че би трябвало да го накажа.
— Какво си намислил?
— Седмица при отходните окопи ще го научи. Слугите ми не бива да клюкарстват така. — Смигна ѝ. — Не и когато не ми изнася.
— А това не ти изнася, така ли? — попита Лийша. — Нямаше да ме вземеш от центъра на града с каретата си и да подхвърляш титлата си насам и натам, ако не смяташе, че бракът с мен ще ти донесе изгода.
— Ухажването според правилата ми носи изгода — съгласи се Тамос. — Да те опъна като кръчмарска дъщеря — не. — Поклати глава. — Вече чувам гласа на майка си, когато разбере.
— Не виждам защо трябва да знае — отвърна Лийша.
Тамос се подсмихна.
— Не се залъгвай. Майка ми има повече шпиони в Хралупата, отколкото можеш да преброиш.
— И какво ще правим тогава?
Тамос вдигна чашата си.
— Ще приемеш позицията си на кралска билкарка и ще се трудим заедно за добруването на Хралупата. Междувременно ще те каня на вечеря, ще ти изпращам цветя, ще те засипвам със скъпи подаръци и ще те развличам с остроумната си компания и многозначителни закачки. След това… ще видим.
— Очакваш ли тези твои вечери да приключват в постелята ти? — попита Лийша.
Тамос се усмихна.
— Ще ви напомня, госпожице Пейпър, че вие се възползвахте от мен снощи.
Лийша чукна чаша в неговата.
— Така си беше.
Гаред наглеждаше дърварите в Гробището, когато го откри Арлен.
— Добър вечер, бароне.
Гаред го погледна със смущение в аурата.
— Не ми звучи редно да ми викате така, сър.
— А „генерале“? — попита Арлен през усмивка.
— Нощи, така е май по-зле.
— И това твое „сър“ не е по-добре — отвърна Арлен. — Като нищо имаш едни пет-шест години отгоре на моите. Дай да спрем с официалностите? Ще ти викам Гаред, а ти на мен — Арлен.
Смущението премина в съвсем истински страх. Гаред понечи да поклати глава отрицателно, но Арлен постави длан на рамото му.
— Нямаш избор, Гар. Или съм просто обикновен човек и не заслужавам нищо по-префърцунено от името си, или съм оня ми ти Избавител и тогава ще правиш каквото ти казвам.
Гаред потърка врат.
— Май наистина нямам избор.
— Арлен — каза Арлен.
— Арлен — повтори Гаред.
Арлен го плесна по рамото.
— Не ти изгори езика, нали? Хайде да повървим. Искам да ти покажа нещо.
Гаред кимна и поеха към едно уединено място, където Рена чакаше с Лавина. Стискаше здраво дебелите му кожени юзди, макар че сякаш най-после бе спрял да се дърпа. Отне много дълго и няколко скъсани юзди, преди Лавина да приеме, че Рена, двайсеторно по-дребна от него, е достатъчно силна, за да го държи неподвижен.
Гаред се закова на място и подсвирна.
— По-голям е даже и от Здрачния танцьор.
— Това е баща му — каза Арлен. — Единственият кон, който би ти паснал по размери, а и комай няма друг освен теб с нужната сила да го овладее. Неколцина дървари са се опитвали да му сложат седло, но всички ги е хвърлял с лекота.
— Не оставяй Арлен да те стресне — каза Рена и подаде юздите на Гаред. — Лавчо е душица. Трябва му малко разбиране.
— Тъй ли? — попита Гаред. Пресегна се да погали коня по врата, ала Лавина обърна изпепеляващ поглед към него и го разубеди.
— Тъй — отвърна Рена. — Лавчо от години стои затворен зад защитите, но мястото му е в нощта.
— Знам какво е — рече Гаред.
Рена кимна.
— Не го дръж между стени и не му се връзвай на магариите и ще ти стане приятел. Издълбала съм му защити в копитата, ще смачка кокалите на всеки демон, дето те погледне накриво.
— Ха-ха, добре, добре. — Гаред срещна погледа на Лавина.
Конят се опита да се отдръпне, но макар Гаред да нямаше силата на Рена, пак бе най-силният мъж, когото Арлен бе срещал. Чудовищните му мускули се издуха и юздите проскърцаха, ала главата на Лавина не помръдна. Гаред сложи ръка на врата му. След малко атът се успокои.
— Не заслужавам това — рече Гаред.
— Не решаваш ти какво ти подаряват хората — рече Арлен. — Заслужил си си го десетократно.
— Не само за коня говорех — каза Гаред, — за всичко. Графът казал на някакви шивачи да ми извезат герб. На мен! На Гаред Кътър, дърваря от село. — Поклати глава. — Все едно отвсякъде ме готвят да ми кажат, че само са се бъзикали с мен, и да ме пратят в гората да сека дървета. Трябва да ми кажеш какво да правя.
— Искам да пораснеш и да започнеш да си използваш главата — каза Арлен. — И да искаш, и да не искаш, сега си барон на Хралупата. Първата ти работа е да се грижиш за подчинените си, чак след това си човек на графа. Ако ти поиска нещо, което смяташ за погрешно, следвай съвестта си.
— Не я ща цялата тая отговорност. Нит’ съм умен, нит’ нищо, а съвестта ми само ми играе номера.
— Не е нужно да си умен, за да различаваш правилното от погрешното — рече Арлен, — а точно на мен ми е ясно колко не искаш цялата тая отговорност. Обаче животът не е честен, Гаред Кътър. Няма вечно да го има тоя или оня да ти заповядва.