Дневната война

Двайсет и пета глава Изгубеният кръг 333 г. СЗ

— Ето ги! Идат! — извика отгоре Колив.

Самият Роджър беше акробат и знаеше някои неща за пазенето на равновесие, но дори той се изумяваше от лекотата, с която Наблюдателят кревак опираше в земята четириметровата си стълба на полето и изтичваше нагоре по нея без ръце, а после дълги минути стоеше и оглеждаше хоризонта.

Двамата бяха сами на градския площад на Нови Райзън, сред руините, които само преди ден бяха процъфтяващ градец. Сега представляваше гниещ труп на поселение — всяко здание край площада беше черно от пожари или смазано от хвърлени канари. Всичко глъхнеше зловещо.

Цял ден трупаха развалини, за да възстановят голямата защита, но никой не си правеше илюзии, че ще издържи повече от няколко минути. Бяха възпрели демоните от това да се материализират направо в града, но още щом ядроните се надигнеха по границите му, започваха да разглобяват защитата му, а човеците вече нямаха силите да им противостоят.

Така че двамата чакаха, жонгльор и съгледвач, в малкия преносим кръг, който Роджър беше използвал цял живот. Никой не бе харесал плана, най-малко Роджър, макар да бе негов. Когато Аманвах разбра, че не може да го разубеди, настоя Колив да отиде с него, макар че за Роджър това по-скоро значеше две смърти вместо една. Но и не можеше да не изпита малко спокойствие от присъствието на воина.

Този се опита да убие Арлен, напомни си Роджър, но се оказа неспособен да се гневи. Колив командваше малцината останали шаруми, а те следваха Роджър и съпругите му навсякъде. Вече не можеше да преброи колко пъти съгледвачът му беше спасил живота предишната нощ.

Роджър вдигна цигулката си, когато звуците от демоните достигнаха до него. Трябваше да минат през Нови Райзън, за да ударят Хралупата, а след като повечето от града бяха развалини, най-прекият път беше през градския площад.

Лесно бе да използва това, за да подсили призива си. Насам! Говореше музиката му на ядроните. Оттук е по-бързо! По-лесно! Има плячка!

И наистина имаше. Той беше плячката.

Демоните откликнаха. Първо десетки се нахвърлиха върху защитите му с ярки магически проблясъци. Числото бързо набъбна, първо стотици, не след дълго хиляди. Изпълниха площада, а той не спираше да ги вика. Скоро той и Колив бяха изгубени в средата на океан от зъби и ноктести лапи, неспособни да видят нищо друго.

Ядроните се катереха едни върху други и се биеха за правото да нападат защитите му. Но износеният преносим кръг беше добре направен и насочваше атаките им обратно към тях самите, а защитното поле само се усилваше.

След това обаче се случи неизбежното. Кипналата маса от ядрони се раздели, за да минат през тях дървесните демони, понесли огромни стволове. Щеше да е лесно да размажат Роджър и Колив и да разместят кръга, така че да го неутрализират.

Само че Колив беше готов за това. Извади усукан овнешки рог, издълбан и полиран. Изсвири дълъг сигнал.

При звука кепенците на къщите край площада се вдигнаха и на прозорците и по останките от покриви се показаха стрелци. Не се поколебаха да стрелят в морето от ядрони. Демоните така бяха натъпкани, че пропуските бяха невъзможни, ала неколцина от най-точните стрелци щяха да свалят дървесните демони, заплашващи двамата души в средата. Една от лесно разпознаваемите стрели на Уонда щръкна ненадейно от окото на едното чудовище и го повали моментално.

Демоните се хвърлиха веднага към зданията, но хората от горните етажи на къщите ги поляха със запалителна течност и хвърлиха върху им факли, като подпалиха течния демонски огън.

Прозвуча още един рог.

— Сега — рече с обичайната си лаконичност Колив. Постави стълбата си и се изкачи бързо, хвана едно въже с тежест в края и го хвърли през един прозорец на третия етаж.

Роджър спря да свири и натика цигулката си в торбата с чудесии на рамото си. Изтича нагоре почти толкова ловко, колкото Колив, като се хвана за рамото му, докато наблюдателят скачаше. Мъже на прозореца дръпнаха въжето, а двамата в другия му край прибраха крака, усещайки повеите от почти улучилите ги демонски лапи.

Забиха се в черната от сажди стена на сградата и счупиха част от рехавото дърво, но Колив вече се катереше през прозореца и дърпаше със себе си Роджър, който висеше от него.

Измъкнаха се точно навреме, докато граф Тамос и Гаред поведоха в щурм тежки конници в скупчените демони. Роджър се загледа с тъга към мястото им отпреди няколко секунди, прегазено от стотици подковани копита.

— Ще ми липсва този защитен кръг.

Рена крачеше неспокойно — ненавиждаше начина, по който ѝ се налагаше да се крие от ожесточената битка навън. Но както и с Арлен по-рано, демоните вече я познаваха и изоставяха всичко, за да ѝ се нахвърлят, когато пристъпеше оттатък защитите.

Човеците бяха в пълно отстъпление, когато се показаха, а по петите им търчаха стотици ядрони. Поне една трета от стрелците по сградите не се завърнаха. Кавалерията на Тамос явно бе понесла още по-тежки поражения, всеки кон носеше по двама души, а още липсваха стотици. Те покриваха пешаците, но и конниците вече бягаха и останали без копия, повечето размахваха защитени секири и чукове. Колив беше метнал Роджър на рамо, докато тичаше. Те се стичаха покрай Рена, докато тя стоеше сама на ръба на защитата, дишаше дълбоко и усещаше как магията се струпва около краката ѝ. Когато всички преминаха, тя извлече от нея.

Пренебрегна по-слабите демони и се съсредоточи върху каменните, като рисуваше огнени и ударни защити, насочвайки магията към процепите в броните им. Улучваше рамене и колене, не я вълнуваше толкова дали ще ги убие, колкото да им попречи да хвърлят смъртоносните си канари.

Тази нощ успя да издържи повече, ала бързо стигна до границата си, замаяна и сякаш обгорена отвътре.

Демоните все така прииждаха. Рена падна на коляно, подпря се на паветата с една ръка и отново извлече от магията.

Мускулите на Лийша като че се връзваха на възли, когато до лечебницата ѝ долетяха звуците от битката. Ранените бяха твърде много, за да ги преместват, а и къде щяха да ги местят, ако паднеше Гробището?

Засега голямата защита беше в безопасност. Оформена от широки павирани улици, дебели ниски стени и огромни отрязъци от земя, защитата щеше да падне едва след часове бомбардировка — а дори и тогава лечебницата и останалите населени зони си имаха собствени защити. Едва ли демоните можеха да ги унищожат само за една нощ.

Само че нямат нужда, напомни си тя. Имат нужда просто да нанесат повече поражения, отколкото можем да поправим за месец. След това ще дойдат и ще довършат работата.

Отвън затрещяха последните от гръмовните ѝ пръчки и като дъжд се посипаха канари. Всеки трясък представляваше остра болка в окото ѝ. Главоболията се бяха върнали утроени по Новолунието, но нямаше какво да направи, освен да търпи. Не можеше да си позволи да взима силните лекарства, с които се лекуваше обикновено, а нито тя, нито Тамос бяха в състояние да опитат другото решение.

Лийша не беше свикнала да се чувства толкова безпомощна. Отчаяно ѝ се щеше да е навън и да помага, но на какво можеше да се надява? Умението ѝ на билкарка вече беше влязло в употреба, а дърварите използваха последните останки от фойерверките ѝ, киселина и отвари за сън. Можеше да рискува живота си, като помага на бойното поле, но какъв бе смисълът? Ранените се изливаха непрестанно в лечебницата, предостатъчно, за да напълнят ръцете на всички билкари и помощници.

Огледа се из главното помещение, а леглата и подът бяха изпълнени с викове на болка, бели превръзки и червени петна. Тези в стабилно състояние бяха вече в Свещения дом на пастир Хейс, но и така в лечебницата просто нямаше място за всички.

Лийша улови погледа на Аманвах и дама’тингата кимна. Лийша знаеше, че и младата жена не беше доволна, че е тук, но бойните ѝ хора бяха изтощени в битката с мимика, а двете със Сиквах трябваше да са тук. Красианките лекуваха по-различно, отколкото Бруна я беше учила, но не можеше да се отрече колко са ефективни.

Разнесе се вик и на прага на лечебницата се показа Колив. От пръв поглед личаха шарените одежди на преметнатия на рамото на Колив Роджър. Рижата коса на младия жонгльор беше сплъстена от кръв.

Лийша се затича към него, но първа пристигна Аманвах и се зае да разглежда главата на мъжа си, докато Колив го оставяше на земята. Сиквах препречи пътя на билкарката.

— Нямам време за тези глупости, Сиквах — каза Лийша и понечи да избута момичето.

Сиквах обаче беше по-бърза, улови ръката на Лийша и я завъртя. Лийша се оказа засилена в противоположния край на стаята, залитна и едва успя да остане на крака.

— Погрижи се за останалите — каза Сиквах с тежкия си акцент. — Ние ще се погрижим за съпруга си.

Лийша си пое дъх да оспори думите ѝ, ала тогава се показаха и другите ранени, така че и тя, и останалите жени се оказаха с предостатъчно работа.

Докато работеха, звуците от битката наближиха сякаш твърде много. Демоните бяха на границата, което значеше, че Рена Танър е последната им защита. Лийша знаеше, че жената ще се постарае, но още не бе дори полунощ. Можеше ли да удържи цялото Ядро до зората?

Лечебницата се разтресе, когато нещо огромно се стовари на земята отпред.

Явно не.

— Създателю — прошепна Лийша тихо, за да не я чуят останалите, — знам, че помагаш на тези, които си помагат сами, но определено ще ни дойде добре някое чудо.

Не очакваше отговор, но като че ли го получи миг след това, когато цялата постройка сякаш искаше да се изправи на крака. Трясъкът бе оглушителен и тавански греди изпопадаха на пода насред прах и отломки.

— Арлен! — извика Лийша. Стаята му беше на втория етаж. Изтича нагоре с кърпа пред устата, въпреки че и така се задави от прахта.

Вторият етаж отчасти се беше срутил. Някаква канара беше минала през зданието от край до край, беше отнесла част от покрива и няколко стени. Лийша се опита да не мисли за жертвите в унищожените стаи и си проправи път към уединеното помещение, където Арлен още лежеше в несвяст.

Най-страшните ѝ опасения се потвърдиха, когато влезе през дупката на мястото на вратата. Част от покрива беше открит към небето и леглото бе затрупано под купчина отломки от една от стените.

Лийша заотстъпва от ужасната гледка, докато не опря гръб в една от останалите цели стени. Плъзна се по нея на пода и се затресе.

— Свърши се — прошепна. — Всички ще умрем.

Но след това отломките започнаха да се надигат. Нов прахоляк изпълни въздуха, когато от купчината камъни се разместиха греди. Насред всичко се намираше Арлен Бейлс, а защитите му светеха ярко, докато бавно вдигаше ръце и държеше всичко над главата си, достатъчно, за да се измъкне изпод останките.

Лийша го гледаше безмълвно как крачи към нея като сераф на самия Създател. Обикновено първа отричаше, че Арлен е пратен от Небесата, но и тя се усъмни, когато той се пресегна със сияеща ръка.

— Избавителю — прошепна тя, хвана ръката му и му позволи да я вдигне на крака. Поде я, когато тя се препъна и за миг останаха на по-малко от ръка разстояние.

Арлен постави нежно длан на лицето ѝ.

— Само аз съм, Лийша. Арлен Бейлс.

Тя отвърна на жеста.

— Понякога е трудно човек да прецени.

— Какво става? — попита Арлен. — Последно помня, че унищожавах амунициите на демоните…

— Преди два дни — отвърна Лийша. — Нови Райзън падна. Демоните са на ръба на Гробището. Рена ги удържа.

Арлен се отдръпна назад.

— Рена е там сама?

И просто ей така той се превърна в дим и остави ръцете ѝ празни.

Арлен се материализира миг по-късно в Гробището и веднага забеляза Рена, на лакти и колене. Останалите Дървени войници стояха в полукръг край нея и образуваха стена от неунищожимите си щитове, за да я защитят, докато тя се мъчеше да се надигне.

Но Арлен виждаше, че няма да успее. Аурата ѝ примигваше и само след секунди тя щеше да припадне.

Веднага отиде при нея, без да си прави труда да рисува защити, а само постави ръка на рамото ѝ. Пресегна се през нея в голямата защита и усети силата ѝ. Връзката, която образуваше защитната мрежа край околията, вече я нямаше, но ключовата защита на Хралупата беше най-силната от всички, много повече магия, отколкото би могъл да използва когото и да било.

Той извлече мощ оттам през Рена, докато аурата ѝ не се възстанови лека-полека, а защитите по кожата ѝ се разгоряха отново от само себе си.

— Арлен — едва промълви тя и се хвърли на врата му със страстна и дълга целувка.

Арлен я погледна в очите.

— Обещах, че ще умра, преди да дам Хралупата на демоните, Рен. И ти ли наистина го мислеше, когато го каза?

Рена кимна.

— Всяка думичка.

Арлен отново я целуна. Поотдръпна се и улови ръката ѝ здраво.

— Тогава — с мен. — Двамата се преизпълниха с магия от голямата защита.

— Отворете щитовете! — извика Арлен и Дървените войници се разтвориха в две редици, за да открият гледката към врага. Като един, двамата вдигнаха ръце, за да рисуват защити във въздуха.

Когато зората дойде и разбиващите се канари, експлодиращите фойерверки и писъците на болка спряха, Лийша плака. Последните нотки на Песента на Новолунието отекнаха, когато жонгльорите на Роджър пуснаха инструментите си със схванати и кървящи пръсти. Последва миг тишина, а после — нестроен възглас на радост из цялата Хралупа.

Бяха оцелели.

Някои от нас, поправи се Лийша, докато се взираше в покровите и телата под тях, пръснати навред из Гробището. Битката не беше приключила, когато Арлен и Рена се строполиха от изтощение. От останалите окръзи пристигнаха подкрепления, когато на всички им стана ясно, че демоните натискат с всичките си сили към центъра на Хралупата, и последваха още сражения. Арлен и Рена дотогава бяха унищожили повечето от по-големите демони и бяха лишили останалите от амуниции. Всичко премина в близък бой, зъби и нокти срещу защитена стомана, а Гаред и Тамос предвождаха щурм след щурм.

Ранените бяха толкова много, че тя се беше принудила да ги подрежда първо на площада, а след това — по улиците. Смърт цареше навсякъде, ала тя нямаше време, нито помощници, та да мести телата. Хиляди мъртви и ранени лежаха едни до други. Дори тези, останали на крака, изглеждаха полумъртви. Никой не беше спал от дни.

Премести натъжен поглед върху Свещения дом, където бяха дали последен отпор в Битката за Хралупата — сега покривът бе порутен от няколко канари. Може би така бе по-добре, след като пастир Хейс строеше катедралата си, която щеше да я замени. Нови Райзън бе изравнен със земята, както и вече горчиво именуваният Сладка утеха, но в другите окръзи защитите бяха издържали.

С помощта на рогове и ракети Тамос се ориентираше къде по границата защитниците имат нужда от помощ. Жонгльорите на Роджър изтикваха демоните назад и ги объркваха, когато дърварите нападаха, а Колив и останалите шаруми все се оказваха в най-свирепите сражения.

Отиде в личната си стая в лечебницата, за да провери как е Роджър. Той беше подпрян на бюрото ѝ, цялата му глава в превръзки, а Аманвах и Сиквах се редуваха да му задават въпроси и да му говорят, за да го държат буден и нащрек. Аманвах беше използвала своите последни два хора, за да затвори раната, но и така бе понесъл тежка травма на главата и имаше възможност, ако припадне, да не се събуди повече.

— Как е той? — попита Лийша.

— Ще се възстанови — отвърна Аманвах. — Заровете ми казват, че Еверам още има нужда от него.

— Има нужда от всички ни.

— Моят народ смята чините за слаби — рече Аманвах, — но баща ми спомена колко е силно племето от Хралупата. И в това, както и във всичко друго, беше прав. Хората ти отдадоха голяма чест на Създателя през това Новолуние. Ще се надигнете, по-силни от всякога.

Лийша поклати глава.

— Не можем да си позволим да понасяме такива загуби. Ще трябва да подсилим още повече големите си защити и да махнем хората от улиците по Новолуние. Да изкопаем мазета, тунели, канали…

— Трябва да построите Подземен град — каза Аманвах.

— Добре като за начало — някой се обади зад нея, — но няма да е достатъчно.

Лийша се обърна и се ококори.

— Арлен! — провикна се и се хвърли на врата му, преди да се замисли. Той отвърна нежно на прегръдката ѝ и за пръв път през тези дни Лийша усети капчица надежда. — Благодаря на Създателя, че си добре. Няма да оцелеем още едно Новолуние без теб.

Арлен я изгледа тъжно.

— Може и да се наложи. Аз съм причината Умовете да са дошли тук. Цялата вина е моя.

— Това не е… — Започна Лийша.

— Демоните бяха в главата ми, Лийша — прекъсна я Арлен. — Чух плановете им и по-лошо, те чуха моя. Знаят всичко, което знам и аз, включително плановете ми за Джардир, как мисля да обърна нападението срещу тях. Всичко, което кроях, безсмислено само в един миг.

Вдигна глава и срещна погледа на Аманвах.

— Трябва да направим нещо, което няма да очакват.