Дневната война

Двайсет и четвърта глава Война на изтощение 333 г. СЗ, Есен

Лийша беше в една временна лечебница в Нови Райзън, когато светлините отново започнаха да проблясват. Отчаяно се опитваше да съшие гръдния кош на един мъж, но два пъти трябваше да се привежда над него и да го закриля с тялото си, докато експлозиите разтърсваха зданието и от гредите се сипеше прах. Навън хората поравно крещяха и ликуваха.

— Какво става там, Ядрото да го вземе? — попита тя.

— Сега ще разбера, господарке. — Уонда хвана лъка си, доволна, че има какво да свърши.

Върна се няколко минути по-късно.

— Господарке, трябва бързо да дойдете.

Лийша не можеше дори да погледне към телохранителката си, а по пръстите ѝ бливна кръв, докато се опитваше да запуши пробита артерия.

— Доста съм заета в момента, Уонда. Какво има?

— Трябва да дойдете незабавно. — Неотложността се усещаше в тона ѝ и Лийша бързо вдигна очи. Уонда беше пребледняла от страх. — Избавителя падна.

Всички вдигнаха глави.

— Не може да бъде! — изкрещя една жена и другите край нея заридаха.

Лийша се обърна отново към отворената рана. Доникъде не беше стигнала.

— Не мога просто… — Започна тя, но Аманвах сложи длан на нейната.

— Върви — каза дама’тингата. — Аз ще се погрижа за това.

— Ти можеш ли…

— Грижила съм се за разкъсани шаруми от седемгодишна, господарке Лийша. Върви.

Лийша кимна, избърса ръце в парче плат и вдигна полите си, за да последва Уонда.

— Кажи ми какво знаеш.

— Хората казват, че се появил в небето — каза Уонда, — мятал огън и мълнии като самия Създател, за да покрие бягството. Но след това голямата защита помътняла и той паднал. — Тя се задави с последните си думи и изтри лицето си с ръкав. Лийша никога не я беше виждала да плаче и това говореше повече за сериозността на случилото се, отколкото каквито и да било думи. Лийша ускори крачка и пристигна, останала без дъх при събралото се множество.

— Направете път на господарката Лийша! — провикна се Уонда, но не им даде време да се подчинят и сама започна да разблъсква хората от пътя си.

В средата на обръча от хора Рена клечеше при разкривеното тяло на Арлен, неподвижно на паважа. Около главата му растеше кървава локва. Гаред и още неколцина дървари пречеха на зяпачите да се приближат и бързо отвориха път за Лийша.

— Недей да ми умираш, Арлен Бейлс! — крещеше му Рена и стискаше една от ръцете му, но Арлен не отговаряше.

— Жив е — каза Лийша, когато намери пулс, макар и слаб и неравномерен. Черепът му бе пробит там, където се бе стоварил в паветата, и тя усещаше фрактурите като паяжина, която се разпростираше от мястото на удара. От кожата се подаваха кости. Имаше строшено рано, ключица, счупени ребра, таз…

Но кървенето беше спряло.

— Нощи! — прошепна Лийша. — Вече се лекува.

— Това не е ли хубаво? — попита Рена и завъртя глава към Лийша.

— Не и ако всичко зарасне накриво — каза Лийша. — Трябва да стигнем до операционна маса. Гаред, можеш ли да го вдигнеш? Внимателно!

Гаред понечи да изпълни заповедта, но Рена го избута встрани без усилие и вдигна Арлен.

— Всичко грее, всичко е шарено — рече му тя, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.

През следващия час Лийша, Дарси и Рена дърпаха, усукваха и нагласяха тялото на Арлен обратно в правилната му форма. Дваж Дарси трябваше да чупи наново кости, зараснали накриво. През цялата операция Арлен остана в несвяст, което щеше да е за добро, ако причината не бе травмата на главата му.

Когато слънцето се показа, Гаред най-после подаде глава.

— Ще се оправи ли?

Лийша избърса потта от челото и веждите си и вдигна рамене:

— Направихме каквото можахме. Жив е и се възстановява невероятно бързо, но ще трябва да почакаме да се събуди, преди да преценим.

Кого ли ще открием, когато се събуди? — запита се наум. Черепът му беше спукан като варено яйце и макар фрактурите да се бяха скрили пред очите на Лийша, нямаше как да знае дали падането бе причинило щети, които дори магията не може да излекува.

Една билкарка трябва да знае как да съобщава лоши новини, беше я учила Бруна, но трябва да знае и кога. Ако кажеше на останалите, дори на Рена, че Арлен може да остане с постоянно увреден разсъдък, щеше да предизвика паника из цялата Хралупа, каквато не можеха да си позволят.

Гаред кимна и си тръгна. Не след дълго влезе Тамос. Беше опръскан със сукървица, а гъстата му коса — сплъстена от пот, на места се беше счупил и емайлът на бронята му, но иначе изглеждаше невредим. Лийша почувства облекчение и се опита да запази това чувство у себе си, докато питаше за лоши новини.

— Колко мъртви? — попита.

Тамос поклати глава.

— Със сигурност стотици, но още около хиляда са в неизвестност. Едва сега започнахме да събираме останките от бойното поле и да броим тези в лазарета. Мислех, че капитан Гамон е мъртъв, докато не го видях тук, целия гипсиран.

Лийша кимна.

— Паднал от седлото, но бронята му се оплела в сбруите и конят му го влачил чак дотук. Имаше счупен таз и сътресение.

— Ще може ли отново да ходи? — попита Тамос.

Лийша сви рамене.

— Ако зависи от мен, да, но нямаме възможност да вършим най-добрата си работа, Ваше Височество. Най-вече се съсредоточаваме да опазим хората живи. — Не спомена демонските кости, които беше похабила, за да спаси живота на капитана. Тя питаеше дълбоки чувства към графа и вярваше, че той иска да се грижи за поверените си хора по най-добрия възможен начин, но още не мислеше, че е готов да научи как тя може да лекува с помощта на магия. От всички във временния лазарет само тя и Аманвах имаха тези познания. Хората изобщо не стигаха за всички, а и тя не знаеше как може да реагират някои от тях на идеята да бъдат лекувани с ядронска магия.

Тамос я доближи и отпусна длани на раменете ѝ. Тя си позволи да се облегне на него за секунда, осъзнавайки колко е уморена.

— Трябва да си починеш — рече Тамос.

Лийша тръсна рамене и се отдръпна от изкушението на обятията му.

— Мнозина още имат нужда от помощта ми, Ваше Височество. Ако смятате, че ще ги оставя да чакат, докато си разтривам краката, значи не ме познавате. Моля ви, вървете и ме оставете да работя.

Ала графът не се предаде.

— Разпратил съм обходници, които да разучат разположението на демонските защитите и запасите им от дървета и скали, но ще ни трябват фойерверки, за да ги унищожим преди залез-слънце.

Лийша кимна.

— Кажете на Дарси Кътър какво ви трябва и тя ще се погрижи, но се посъветвайте и със защитниците къде да разположите експлозивите. Фойерверките не са безкраен брой и не можем да си позволим да похабим нито една гръмоносна пръчка.

Графът кимна утвърдително. Тя се обърна, за да продължи с пациентите, но той я улови за ръката. Когато тя го погледна, той я придърпа до себе си и я целуна силно.

— Навън в нощта се боях, че никога няма да успея да направя това отново — прошепна той.

Лийша се усмихна.

— Тогава ме целуни пак.

Рена остана до Арлен цяла нощ и през целия ден, чакайки да се размърда. Раните му се бяха затворили, но с нищо не даваше знак, че се свестява.

Не ме оставяй, Арлен Бейлс, помисли си тя. Не мога да го направя без теб.

След изгрев-слънце успя да поспи няколко часа, свита закрилнически около Арлен. Стресна се, когато отдалеч избумтя експлозия. Моментално скочи на крака, готова за битка, но през отвора на шатрата още се процеждаха слънчеви лъчи. Погледна надолу към Арлен — не беше помръднал.

— Хората на графа развалят големите защити на демоните и унищожават боеприпасите им — каза Лийша, като улови погледа на Рена за миг, преди да продължи да обикаля из леглата на най-сериозно ранените пациенти и да наставлява останалите билкари.

Миришеше на изтощение, ала по нищо не ѝ личеше на пръв поглед. Рена, още изпълнена със сила от снощната схватка, се чувстваше бодра и нащрек. Лийша нямаше подобно преимущество, но не се спираше. В далечния край на шатрата Аманвах и Сиквах също толкова неуморно се трудеха над ранените шаруми.

А какво правих аз? Спах. Рена прокара длан по бузата на Арлен.

— Почивай си, любими. — Целуна го. — Аз ще се уверя, че имаш дом, където да се събудиш.

Още щом излезе от шатрата, я обградиха хора и я заразпитваха за Арлен. Тя им каза, че е добре и спи, за да събере сили, след което отиде да провери с какво може да помогне. В далечината ехтяха още експлозии, но там нямаше с какво да помогне.

Вместо това отиде в най-слабата точка на голямата защита край Нова закрила, за да види как може да я подсили. Прекара остатъка от деня в копаене и мъкнене на огромни скали. Демоните щяха да пробият защитната мрежа. От самото начало Рена го знаеше, но всеки миг, който ядроните прекарваха в неуспешни опити, те не избиваха народ.

Лийша наблюдаваше Тамос, който крачеше насам-натам зад масата с картата. И той като нея не беше мигнал и очите му бяха хлътнали насред черни кръгове в хубавото му лице. Артър стоеше до господаря си, неподвижен.

Тъкмо се бяха погрижили последните ранени от лазарета в Нова закрила да пристигнат в голямата лечебница в Хралупата. Лийша беше много горда от голямата сграда, когато я бяха вдигнали, но сега, с толкова много хора вътре, изглеждаше напълно недостатъчна. Ако Хралупата издържеше, Лийша трябваше да я уголеми.

Заради раните на капитан Гамон Тамос отново бе установил пряк контрол над Дървените войници. Беше свикал това последно съвещание, за да се подготвят за предстоящата нощ. Там бяха Гаред, Уонда, Дъг и Мерем, както и Рена, Роджър, Аманвах, Сиквах и Енкидо. Бяха пуснали дори Кавъл, макар пазачите да го бяха обезоръжили и да го държаха строго под око. Пастир Хейс и чадо Франк стискаха Каноните си, затворили очи, и нашепваха молитви.

Лийша отново погледна Тамос и за миг ѝ се прищя да е Ахман. Не за пръв път се запита какво ли се случва на юг, в Дара на Еверам. Дали бяха под подобно нападение? Навярно, но Лийша не се тревожеше толкова за красианците, колкото за Хралупата.

Не беше честно спрямо Тамос, но не можеше да не го сравнява с красианския си любовник. Каквито и зверства да бе извършил Джардир в името на Свещената си война срещу демоните, мъжът излъчваше увереност и вдъхновяваше другите. Тамос беше добър мъж, силен мъж, ала излъчваше непрестанно съмнение и това си личеше.

Аманвах зададе въпроса в умовете на всички.

— Къде е пар’чинът?

— Спи — отвърна Лийша.

Аманвах я изгледа студено и преценяващо.

— Почти залез-слънце е. Дали да не го събудим?

Лийша поклати глава.

— Получи тежък удар по главата. Ако го дърпаме и му викаме да се събуди, едва ли ще постигнем успех, а и така да е, няма да е добре за него.

Тамос спря да крачи.

— Той ни спечели този един ден и ние се възползвахме максимално от него. От нас зависи да удържим Хралупата, докато се събуди. Ако се събуди.

— Ще се събуди — намеси се Рена. — Когато слънцето залезе, силата му ще се върне.

— Като демон — рече чадо Франк.

Рена моментално се озова в другия край на стаята, лицето ѝ беше разкривено от животинска гримаса. Франк се препъна назад, улучи един стол и се прекатури през него.

— Я повтори — предизвика го тя.

Франк бързо се изправи на крака. Беше по-висок от Рена, но тя изглеждаше по-едрата от двамата, движейки се напред, а той се свиваше назад. Лийша си пое дъх, защото болката в главата отново беше започнала. Междуособиците помагаха само на ядроните, но и тя искаше да удари свещеника, а и нямаше сили да отиде да ги разтърве.

За нейна изненада самият пастир сложи край на стълкновението, като постави решително длан на рамото на Франк.

— Чадото ще мълчи.

Франк погледна господаря си невярващо, но очите на пастира излъчваха непоколебимост.

— Негова Светлост е прав. Както и да го е сторил, господин Бейлс спаси всички ни снощи. Ако е нарушил повелите на Създателя, за да го стори, нека Създателя го съди в отвъдното. Ние пък просто трябва да се благодарим, че видяхме още един изгрев.

Рена го погледна и кимна.

— Не съм мъжът си, но ще направя всичко възможно.

Тамос я погледна колебливо.

— А можеш ли… ъм… — Той вдигна ръка и с тромав жест нарисува някакво подобие на защита във въздуха.

Рена поклати глава отрицателно.

— По-скоро не, но мога да откъсна крака на някой демон и да му го натикам в гърлото.

Гаред се позасмя.

— Видях я да го прави.

Бумтенето в главата на Лийша продължи. Дали това щеше да е достатъчно?

Рена стоеше редом със селяните от Нова закрила, когато падна нощта. Знаеше, че присъствието ѝ им влива сили, и се радваше на това, но ѝ се щеше до нея да има някой, който също да ѝ влее сили. Арлен още беше в безсъзнание, а Тамос бе разделил силите си поравно по слабите точки на защитната мрежа, тъй като нямаше как да ги концентрира на едно място. Лийша беше настояла лечебницата ѝ да остане в Хралупата, където щеше да е в безопасност. Цели отряди билкарки и доброволци стояха в готовност с каручки, за да пренасят ранените.

Генерал Гаред и дърварите охраняваха Нови Райзън, където източният мисловен демон бе построил защитата си, а Тамос и повечето от Дървените войници чакаха при границата на Мъчнокрай на запад. Останалите окръзи си имаха собствени сили, хора, готови за действие с копия и щитове, но никой не можеше да прецени точно къде ще нанесат поредния си удар демоните.

Рена бе поела командването в Нова закрила заедно с Роджър и красианците, за да подкрепят местните, които бяха понесли тежки загуби предишната нощ. Останалите жонгльори се бяха разпределили по другите окръзи, за да помагат с каквото могат.

Рена пристъпи от крак на крак, питайки се дали не е на погрешното място. Беше усетила смъртта на княза в средата и по демонските пепелища там знаеше и че всичките му сили са загинали отведнъж, но ядроните бяха направили именно този окръг център на нападението си неслучайно. Нова закрила още имаше най-слабата голяма защита и можеше да бъде неутрализирана от кой да е каменен демон дори с недотам точен мерник. Неспособните да се бият вече бяха извозени до лечебницата, но останалите трябваше да удържат колкото бе възможно по-дълго. Ако Нова закрила паднеше, Хралупата щеше да се окаже в обсега на демоните.

— Ще се оправим — рече Роджър, сякаш четейки мислите ѝ.

Рена погледна него и съпругите му. Бяха облечени в ярки цветове като жонгльорска трупа, а булата им бяха подрязани и разкриваха плътните им устни, за да могат да се носят безпрепятствено гласовете им. Беше странно, че тези устни, разкрити така както бяха и у всяка друга тесианска жена, у тях изглеждаха толкова скандално, но наистина бе така. Красианците сякаш го усещаха още по-силно. Шарумите все хвърляха по някой поглед към жените и се разсейваха. Кавъл видя един от хората си да го прави и го удари с тъпото на копието си, като му излая нещо на красиански.

— Какво беше това? — попита тя.

Роджър добре спотайваше чувствата си, ала миришеше на страх. Червенокосият жонгльор сви рамене и ѝ се усмихна.

— Или ще спечелим и ще покажем на света, че демоните не могат да ни сразят, независимо колко се опитват, или ще загубим и ще оставим на света песни за героизъм, от които хората да черпят смелост.

— По-скоро бих живяла — каза Рена, а нощта бе огласена от първите крясъци на ядроните. Под краката ѝ голямата защита оживяваше, огромен извор на сила, която тя все още не разбираше напълно. Можеше ли да черпи от него като Арлен? Дори да можеше, щеше ли да е достатъчно? Отново си спомни съпруга си, изпънат като на смъртен одър в лечебницата.

Откъм стената от дървета в началото на горичката срещу тях започна шумолене и тя прегърна страха и тревогите си, изпъна гръб. Когато го стори, усети как в нея се вля сила. Устата ѝ се напълни със слюнка. Ако ще мрат, да мрат в бой.

— Лъкове готови — провикна се тя и останалите вдигнаха оръжията си.

Красианците не бяха стрелци, но всеки имаше по три копия, две за хвърляне и едно за близък бой.

— Тук започваме ние — каза Роджър, пристъпи напред и вдигна цигулката си. Започна да свири.

Аманвах и Сиквах надигнаха гласове, докосвайки яките на вратовете си.

Музиката се разгръщаше по сила и сложност и плетеше заклинание във въздуха, което държеше демоните надалеч също толкова сигурно, колкото и защитна мрежа. Рена знаеше, че ядроните са там — виждаше как светят сред дърветата, — но явно не можеха да се приближат. След няколко минути блъскащото ѝ сърце се поуспокои.

След това една канара се издигна високо във въздуха над дърветата.

— Внимавайте! — извика Рена. Енкидо вече дърпаше Аманвах встрани, а Рена грабна Роджър и Сиквах като малки деца и отскочи назад. Огромният камък се стовари на земята точно когато се приземиха, като наруши равновесието ѝ и ги обсипа с чакъл. Закашляха се от прахта, невредими, но камъкът бе свършил работата си.

Още щом музиката спря, от леса се изляха демони. Полските демони прииждаха с десетки, а след тях — и огнените. Идваха и други, с яркобели люспи. Рена никога не беше виждала подобни, но от историите на Арлен можеше да ги познае — снежни демони.

Някой изкрещя и стрелците пуснаха залп от скъпоценните си защитени стрели. Прицелът им бе случаен, а целите се движеха бързо, ала бяха толкова много, че голям брой от стрелите все пак попаднаха където трябва. Няколко от демоните паднаха, но повечето продължиха напред.

— Не стреляйте бе, идиоти! — изкрещя Рена. — Голямата защита още работи!

И наистина ядроните стигнаха до защитата и моментално бяха отблъснати насред ярък магически проблясък. Рена се зачуди какъв е бил смисълът от нападението, докато един камък не падна право на главата на един от стрелците и го уби на място. Въздушният демон направи широк завой и се отдалечи, ала идваха още, с камъни в лапите си.

— Стреляйте по въздушните! — извика тя.

Новорайзънци вдигнаха лъковете, но страхът им лесно се долавяше, треперещи ръце, които трябваше да са стабилни и сигурни. Дори със светлината на голямата защита нощта бе много тъмна и обикновените хора не можеха да видят демоните така, както ги виждаше Рена. Няколко от демоните паднаха и се блъснаха в защитната мрежа, след което се плъзнаха надолу по нея като птици, ударили се в стъкло, но повечето стрели изчезнаха безцелно в тъмнината.

— Откъм гората! — извика Кавъл и Рена се обърна с ругатни на устните.

При дърветата се събираха огромните демони, помъкнали стволове и канари в лапите си.

Рена застина разколебана, ала Кавъл пое командването.

— Стрелци! — извика той. — Целите ви са каменните демони! Оставете всичко друго! Ние ще се справим с дървесните!

Някои погледнаха Рена и тя стисна зъби. Трябваше да предугади, че това е просто отклоняване на вниманието, и сега глупаво бе прахосала по-голямата част от амунициите им. Мразеше да си признае това, но не бе в стихията си. Кавъл бе спокоен и готов да води, обучавал се бе цял живот за това.

— Правете каквото ви казва той!

Отново стреляха, този път по цели, които дори новак не можеше да пропусне. През това време шарумите се затичаха напред, досами ръба на защитната мрежа, използвайки инерцията в полза на леките си метателни копия. Оръжията им пронизаха дървесните демони в сърцата и ги повалиха. Демоните изпищяха, опитвайки се да извадят оръжията, ала отбранителните защити в тях пречеха на чудовищата, а атакуващите извличаха магия от сърцевината им и я вливаха в раните им.

Стрелците постигаха по-малки успехи. Бяха похабили най-добрите си стрели и по-простоватите, издялани от тях самите, оставаха да стърчат в каменните демони като карфици във възглавничка. Демоните все пак ревяха, но по-скоро от раздразнение. Засилваха се и запращаха тежките си канари напред.

Всички се пръснаха, ала създанията не се целеха в хората. Една скала премина през дървена ограда, част от защитата, и я направи на трески. Друга се заби в един насип. Огнените демони плюеха огън по част от скалите и макар пламъците да угасваха на ръба на защитата, самите камъни оставаха нажежени. Един разби вратата на една плевня, от която скоро заизлизаха дим и пламъци.

Демоните прииждаха още и още. Дори след като част от каменните демони изпонападаха, целите обсипани в стрели, други бързо ги замениха.

Роджър отново вдигна цигулката си, ала преди да успее да оформи мелодия, един дървесен демон хвърли по него и съпругите му дънер с размерите на каца за бира. Роджър успя да се изтърколи встрани, а Аманвах и Сиквах се хвърлиха на земята, като изцапаха ярките си копринени одежди, но спасиха живота си. Тримата изтичаха, за да се скрият, докато другите демони не спираха да ги обсипват с камъни и дървета.

Знаят, осъзна Рена. Умовете могат да виждат през очите на търтеите си.

Мисълта я изпълни с гняв и тя усети как голямата защита откликва на него. Тя започна да извлича тази сила, която я заля рязко, ала бе споходена и от болка, сякаш падаше в котел с вряща вода. Не можеше да понесе това задълго, затова нарисува огнена защита във въздуха към нападателите на Роджър и съпругите му и със задоволство видя как трите дървесни демона избухват в пламъци и се сриват в пепелища.

След това обаче краката на Рена поддадоха и тя едва успя да се подпре на ръце, преди лицето ѝ да се удари в земята. Не ѝ достигаше въздух, а гърлото ѝ пресъхна, очите я заболяха. Силата, която я беше изпълнила едва преди миг, сега я беше напуснала и мускулите ѝ бяха омекнали като вода.

Това ли чувства Арлен? — запита се тя. Как го понася?

Тя се насили да се надигне отново и се опита пак да извлече сила от голямата защита, ала този път не успя. Все още чувстваше ритъма на силата под себе си, мощен както винаги, но каквато и връзка да бе успяла да установи, вече я нямаше.

Само че докато въртеше глава от една хаотична сцена към друга, знаеше, че трябва да направи нещо. Красианците вече нямаха копия за хвърляне, а селяните стреляха с толкова зле скалъпени стрели, че повечето се разбиваха в броните на демоните. Пожарът в плевнята бе овладян от хората с кофи вода, но огнените демони нажежаваха все повече камъни и скоро пожарите щяха да са твърде много. Въздушните демони продължаваха да обсипват всички с камъни, а останалите се събираха на едно място и чакаха защитата да се провали.

Рена посегна към колана си и почувства успокояващата дръжка на ножа на баща си. Няма лесен начин да изореш нива, казваше Харл. Превиваш гръб и свършваш работата.

Магията откликна на решителността ѝ, изпълни я със сила отново, а тя нададе вик и изтича в нощта. Отзад извика и Кавъл, последван от светкавично строяващите се шаруми, които тръгнаха след нея.

Всичко останало бяха размазаните в скоростта очертания на лапи и метал, докато лъкатушеше встрани от по-слабите демони, риташе, мушкаше, никога не забавяше. Във въздуха се изви сукървица, когато отсече ръката на един полски демон, след което изрита един от огнените в гърлото и го задави със собствения му пламък. Нокти тракаха по щитове, проблясваше магия, копия влажно се забиваха в ядрони, мъже крещяха, пронизани от зъбите и ноктите на демони.

И изведнъж се озова пред първия каменен демон, смачквайки с крак огнения, който нажежаваше камъка му. Рена използва огнения демон, за да отскочи по-високо, към врата на каменния и уязвимото място там.

Дори дългото острие на ножа на баща ѝ не можеше да пререже гърлото на такова чудовище, но тя го използва за ръкохватка, премести се зад демона и преметна през врата му огърлицата си от речни камъни, след което се увеси с цялата си тежест назад. Защитените камъни се озариха и започнаха да притискат навътре, използвайки силата на ядрона срещу него. След няколко мига главата се отдели от тялото насред искри и мощна струя гнилоч. Рена се приземи приклекнала и се огледа за следваща жертва.

Само че се оказа, че жертвите търсят нея. Очите на всеки демон в полето се бяха вперили в нея като хиляда котки, застинали край една и съща мишка.

Роджър изумен видя как Рена успя да нарисува защита във въздуха и демоните, които се бяха опитали да го убият, експлодираха и успяха да изпищят едва по веднъж, преди да се разпаднат на прах. Ако можеше да съди по изражението ѝ, тя бе не по-малко изненадана.

За миг надеждата му се възвърна, защото помнеше какво бе направил Арлен предишната нощ. След това обаче младата жена се олюля и в главата на жонгльора прозвуча гласът на Арлен. Няма такова нещо като Избавител, Роджър. Ако хората искат да се спасят, ще трябва да се научат сами как.

Рена явно също го осъзна и се отказа от магията — вместо това се спусна напред в нощта и си проби път през множеството ядрони, точно както някога Арлен го беше сторил в Битката за Хралупата, като се справи за няколко секунди с каменен демон, докато Роджър още зяпаше невярващо иззад насипа, където се беше скрил със съпругите си.

Кавъл поведе воините си след Рена и поне веднъж Роджър имаше защо да благодари за присъствието на бруталния строеви офицер и на останалите шаруми. Селяните се тресяха от нерешителност и страх, а шарумите се движеха в стегнат квадрат, защитавайки и себе си, и събратята си. Използваха копията си като едно и покосяваха полски демони, както жътвари косяха ечемик.

Изглеждаше, че могат да обърнат нещата в своя полза, ако се справят с каменните демони, но се случи нещо кошмарно. Демоните завъртяха глави към Рена, пренебрегвайки всекиго другиго, и се втурнаха към нея. Дори каменните демони пуснаха камъните си и се нахвърлиха върху момичето с огромните си лапи.

Рена успя няколко секунди буквално да тича по гърбовете на полските демони като изкусен майстор танцьор. Един снежен демон плю срещу нея, но тя се отдръпна и храчката му улучи крака на един от каменните. С добре насочен ритник тя строши замръзналия крайник и чудовището се катурна в купчината останали, увеличавайки хаоса.

Но след това един дървесен демон я улучи с част от ствол достатъчно силно, за да отхвърчи тя на няколко метра встрани. Рена се опита да се изправи, но това бе моментът, който демоните чакаха. Зъбите и ноктите им не можеха да се заловят почти никъде по тялото ѝ заради татуировките ѝ, ала тук-таме намираха пролуки и Рена само след мигове кървеше обилно. Скоро татуировките ѝ щяха да са зацапани и безполезни.

Кавъл се провикна и шарумите се опитаха храбро да я спасят, но един от демоните пред тях се надигна и разгъна дългото си тяло, а от него израсна шипесто пипало, с което звярът замахна над върховете на щитовете им. Воините носеха майсторски изработени и защитени метални шлемове под тюрбаните си, ала пипалото на демона премина през тях като през диня и уби на място неколцина.

Кавъл подсвирна пронизително и шарумите смениха строя си, обграждайки съществото, което можеше да е само мимическият демон, за който бяха споменали Рена и Арлен. Роджър и преди беше виждал тази тактика. Тези отпред щяха да поемат удара на демона, а тези отзад да нанесат свой.

Ала мимикът не бе подобен на нищо, срещу което някога се бяха изправяли. Когато се опитаха да преминат зад него, съществото се усука по невъзможен начин, а когато и това не му беше достатъчно, навсякъде по него израснаха още очи, както и още пипала, така че сега бе с лице към всеки воин поотделно. Пипалата сграбчваха падналите воини и замлатиха с телата останалите. Дори когато някой шарум имаше късмета да улучи чудовището, копието му преминаваше през него като през дим. Когато воинът отдръпнеше оръжието си, мимикът оставаше невредим. Върху ядрона се посипаха стрели, но и те изпопадаха на земята зад него.

Шарумите отново и отново даваха жертви, но не спираха да нападат. За подобна смърт се молеха красианците, макар Роджър да не можеше да проумее тази идея. Самият Кавъл се хвърли напред, а демонът изби щита от ръцете му. Той обаче изглеждаше непоколебим, докато блокираше ударите на пипалата на чудовището по-бързо, отколкото Роджър бе виждал някой да борави с копие, като така даваше време на хората си също да го атакуват.

След това обаче пастта на демона се разрасна неколкократно и той прехапа Кавъл на две и изгълта главата и торса му, преди краката и коремът още да са паднали на земята.

Гледката изтръгна Роджър от мъглата, през която виждаше всичко, и след това той отправи поглед към Рена, която се мъчеше да се измъкне от хватката на няколко дървесни демона, докато се опитваха да я отнесат нанякъде.

Искат я жива, осъзна.

Само че още преди това той беше подновил мелодията, излизайки от прикритието си. Крачеше право към битката. Смътно осъзнаваше, че Аманвах, Сиквах и Енкидо го следват, докато вървеше към ръба на защитната мрежа, но не им обърна внимание, не обърна внимание на нищо около себе си и пристъпи в нощта. Не опита с нищо да прикрие присъствието си. Напротив, привлече вниманието на всеки демон към себе си, така както Рена бе направила неволно преди минути.

Стойте на място, казваше им. Пристига плячка. Гответе се за нападение.

Те се подчиниха и разриха пръстта, готови да му се нахвърлят. Дори демоните, които се отдалечаваха с Рена, се заковаха на място, точно както и той искаше.

Само мимикът не бе повлиян и прескочи обръча от шаруми, а после се понесе към него като добил плът кошмар.

Роджър си позволи да се усмихне и изпълни нощта с болка, а изкусителността на мелодията му се превърна в рязък дисонанс, от който демоните се разпищяха и размахаха лапи към главите си. Дори мимикът го почувства и се спря със смразяващ кръвта писък.

Аманвах и Сиквах добавиха гласовете си към звука и тримата достигнаха нови висоти на хармонията си в дисхармонията, която пораждаха — магията на хората разнасяше звуците на километри. По-слабите демони избягаха, но Роджър и съпругите му обградиха мимика и надградиха над болката му. Роджър експериментираше и научаваше все по-добре с всяка изминала секунда какво наранява съществото.

Демонът се сгърчи от болка, размаха пипала, а след това започна да се топи и да се променя, първо в ревнал каменен демон, след това във виещ дървесен. Пищящ въздушен, дори крещящ човек. Отново и отново сменяше формата си, но Роджър и съпругите му променяха и звука си и не му даваха отмора. Превращенията станаха несигурни, а плътта на мимика започна да кипи и да пада от тялото му в растяща локва слуз.

Сега те спипах, ядронско копеленце. Роджър се усмихваше мрачно, докато се готвеше да го довърши.

Но тогава демонът се пооживи. Погледна го с нещо почти като усмивка и ушите му просто се изгубиха, заменени от гладки люспи.

Роджър нямаше време да отскочи от летящото към него пипало, но се чу вик и Енкидо се хвърли между тях и понесе удара, предназначен за Роджър. Сиквах изкрещя диво, когато вътрешностите на евнуха се изсипаха на земята, но той успя да хвърли копието си дори така. То улучи демона и ярко засия, но Роджър знаеше, че това няма да е достатъчно. А музиката му вече бе безсилна пред него.

Мимикът отново се надигна и лъкът на Роджър пропусна тетивата, когато жонгльорът се претърколи, като едва избегна друго от пипалата на демона. Роджър трепна пред следващия удар, знаейки, че няма какво да го спаси.

Вместо обаче да го улучат острите шипове на пипалото, блъсна го струя гнилоч от отрязан крайник. Рена стоеше пред него с изцапан нож. Отсеченото пипало се разтвори на земята, а Рена се хвърли с острието си напред.

Демонът се обърна срещу нея, но този път Аманвах посегна в торбата си с хора. Извади черно парче демонска кост и я насочи към мимика, докато пръстите ѝ пробягваха по защитите в късчето.

Подобно на мълния, мощен магически заряд се заби право в чудовището и го вдигна във въздуха. Там го посрещна Рена и го събори на земята. Аманвах тръсна от дланта си пепелта, в която се бе превърнала костта, и извади няколко демонски нокътя. Хвърли ги, те се стрелнаха като от арбалет и се забиха дълбоко в корема на чудовището. Мимикът се заусуква и запищя, изгуби ясни очертания, докато Рена не спираше да сече врата му. Останалите шаруми, водени от Колив, се включиха в клането.

От ъгълчето на защитения си взор Роджър видя да се завръщат ярките туловища на останалите демони, след като музиката спря. Отново започна да свири, за да ги отблъсне, но един полски демон бе забелязал беззащитната Сиквах, която коленичеше над тялото на Енкидо и ридаеше. Чудовището се хвърли към нея по-бързо от всяко друго създание и Роджър разбра, че няма да го неутрализира навреме.

Сиквах обаче също беше забелязала ядрона. Откъсна тънкото си було, плувнало в сълзи, и докосна яката си. След това нададе писък, толкова пронизителен, че и хора, и демони трябваше да покрият уши. Полският демон се препъна насред крачката си и се просна мъртъв пред нея.

Селяните се бяха присъединили към тълпата край мимика, а Рена най-после успя да отдели главата от тялото му. Вдигна я високо и се понесе откъслечен възглас на радост.

— Достатъчно! — викна Роджър. — Обратно към защитната мрежа! Не мога да ги удържа още дълго.

Двама шаруми трябваше да откъснат Сиквах от трупа на Енкидо, докато тичаха към защитата. Роджър си пое облекчено дъх, макар все още да свиреше.

Поне докато не видя червените дири от ракети по нощното небе. Демоните бяха минали през защитите и пъплеха по улиците на Нови Райзън.