Дневната война

Дванайсета глава Стоте 333 г. СЗ, Лято

Абан пъхтеше и се потеше сред прекрасните копринени чаршафи на четириместното си легло в Двореца на огледалата. Това бе същото легло, в което Ахман беше преспал с господарката Лийша, легло, взето от самия дамаджи Ичах по предложение на Абан. Нравеше му се да получава сексуалното си удовлетворение тук, докато предводителят на племето канджин спеше в по-бедна постеля.

Шаманвах вече беше на крака и обличаше черната си роба.

— Хайде, ставай, дебеланко. Стига ти толкова, а и времето напредва.

— Вода — изпъшка Абан, докато се надигаше.

Шаманвах отиде до стомната на масата. По нея пробягваха капчици хладна вода, така както по тялото на Шаманвах се процеждаше пот.

— Един ден сърцето ти няма да издържи и всичките ти пари ще са в мои ръце — дразнеше го тя, като утоли първо собствената си жажда, преди да напълни отново стомната и да му я донесе.

Ако някоя от останалите му съпруги беше проявила подобно неуважение, Абан щеше лично да я наложи с патерицата си, но Шаманвах го караше единствено да се усмихва. Неговата дживах ка никога не бе най-хубавата сред съпругите му, а и вече не можеше да ражда, но само с нея си лягаше по любов.

— Парите ми вече са в ръцете ти — каза Абан, взе чашката си и я пресуши, докато тя се зае да му помага с дрехите.

— Може би затова ме изпращаш толкова надалеч — отвърна Шаманвах.

Абан погали лицето ѝ със свободната си ръка. Знаеше, че само го подкача, ала и това му идваше в повече.

— Ще проклинам всяка минута, когато сме далеч един от другиго. — Смигна ѝ. — И не само защото без теб ще трябва да се трудя два пъти по-здраво.

Шаманвах го целуна по ръката.

— Три пъти.

Абан кимна.

— Но те изпращам по същата причина, заради която не се доверявам на никого другиго в делата ни с племето от Хралупата. Трябва да спечелим на своя страна зеленоземците, дори да значи, че ще сме на червено известно време.

— Ний ще ме вземе, преди да излезем на червено — отвърна Шаманвах. — Не ни отне дълго да си купим доверието на тези от Хралупата, а и те евтино ни го продадоха. Нямат издръжливостта да крият слабостите си задълго.

Вярно беше. Когато за пръв път напуснаха Хралупата на Избавителя, северняците се смълчаваха, колчем Абан наближеше, изпълнени с недоверие към всекиго с тъмен цвят на кожата. Ала Абан винаги се връщаше с подаръци. Нищо чак толкова натрапчиво, колкото бижута и злато — това би ги обидило. Но копринена възглавница, предложена нехайно някому, докато разтъркваше уморените си задни части след дълъг ден в каруцата? Екзотични подправки за делвата с варено? Няколко късчета информацията за собствения му народ?

Тези неща северняците приемаха свободно, дори се поздравяваха, задето можеха да казват „моля“ и „благодаря“ на неговия език, сякаш бе голямо постижение.

Лека-полека започнаха да разговарят по-свободно с него, макар и все още предпазливо, като му позволяваха да преминава от темата за времето към теми като празниците и фестивалите им, брачните им обичаи и моралните им табута. Северняците обичаха да слушат собствените си гласове.

Не тази информация диреше Ахман, разбира се. Избавителя искаше размери на отряди, разположение, места с военно или символично значение, карти. Най-много искаше карти. Гилдията на райзънските вестоносци беше изгорила картите си в деня на красианското нападение и онези идиоти, шарумите, не си бяха мръднали пръста да ги спрат. Картите в библиотеката на херцог Едон бяха извънредно подробни за собствените му земи, но тези на територията извън границите му бяха остарели поне с десетилетие. На север Хралупата на Избавителя се разпростираше с нарастващи темпове. Малките селца поглъщаха бегълците и се оформяха нови обиталища, много от тях — далеч от маршрутите на вестоносците, от които Ахман се нуждаеше, за да придвижва по-лесно армията си в цялост.

— Теренът се променя — беше казал един ден Ахман. — Не можем да постигнем победа, без да разберем как се променя.

Военната мисъл зад подобна стратегия беше добре издържана, ала колкото и да бяха доверчиви, хората от Хралупата не бяха чак толкова глупави, та да разкриват подобна информация. Но докато Ахман можеше да гледа снизходително на празните приказки и препирни, Абан знаеше каква сила се таи у тях.

В малките приказки може да узнаеш големи истини, беше му казал веднъж баща му Чабин.

Шаманвах беше сторила същото, когато хората от зелените земи дойдоха в Двореца на огледалата. Всички жени и дъщери на Абан разбираха тесиански, но по нейно нареждане се преструваха, че знаят само по няколко думи, така че всеки опит за разговор се превръщаше в сложна пантомима, която жителите на Хралупата бързо се отказаха да овладеят, въпреки че чернодрехите жени се навъртаха около тях непрестанно. Носеха безмълвно храна, чистеха, сменяха постелки и носеха вода, почти невидими.

След няколко седмици северняците вече не си правеха труда да крият караниците си. Дори когато си мислеха, че са сами, най-често се намираха до някоя от въздушните шахти на двореца, а Шаманвах беше наредила на няколко жени да „чистят“ постоянно най-големите от тях. Абан четеше докладите им, които включваха всичко — от посещения в нужника до съвкупления. Някои му доставяха по-голямо удоволствие от други.

Сега стремленията на северняците бяха за него отворен свитък. Опознай страстите на някого, още му беше казал баща му, и можеш да поискаш от него каквото и да е, та да му ги утолиш в замяна.

Стъпка по стъпка, стъпало по стъпало, беше си спечелил доверието им, като пазеше тайните им и предлагаше добри съвети. От време на време дори предлагаше нещо, което наглед не бе в интерес на господаря му, тактика, на която дори дете в базара нямаше да се върже. Но с тези хора това винаги работеше — и най-умните сред тях не умееха да се пазарят.

Най-приятно му беше, когато използваше този трик, за да предложи някоя тайна за Иневера, като така печелеше доверие и едновременно с това осуетяваше нейните кроежи. Тя вече подозираше какви ги върши, но нямаше особено значение. Беше направил първите си ходове твърде умело, за да посмее някой да му опонира открито. Самият Ахман можеше да засипва Абан с обиди пред останалите, ала не търпеше никакви подобни от страна на другиго към кхафита, като безмилостно хокаше дори най-близките си съветници и собствените си синове, ако ги хванеше в крачка.

Но това не стигаше. Рано или късно, Иневера или някой от другите щеше да нареди да го отровят или да го убият в леглото му, освен ако не успееше да измисли много по-ефективна защитна стратегия.

— Боя се за теб, докато ме няма — каза в този момента Шаманвах, сякаш прочела мислите му. — За теб и за останалите от семейството ни сега, когато трябва да напуснем Двореца на огледалата.

— Съсредоточи се върху собствените си дела в близките седмици — рече Абан. — Аз мога и сам да се грижа за себе си, както и за жените си, докато те няма.

— А за синовете ни? — попита Шаманвах.

Абан въздъхна дълбоко, докато нагласяше тюрбана си пред огледалото, и посегна към патерицата си.

— Това ще е по-сложно — призна той. — Но нека се справяме с проблемите един по един. Сега имаш да гониш керван.

Когато изпрати съпругата си и северняците, Абан докуцука обратно до двореца на Ахман. Имението на херцог Едон беше най-впечатляващата и лесно защитима постройка в Дара на Еверам, макар дворците в Пустинното копие да се извисяваха много над нея. Самият Абан притежаваше повече територия в Красия, макар неговите авоари да бяха под формата на полуразрушени складове в бедняшки квартали. Не бе мъдро един кхафит да парадира с богатствата си, инак по-големи от тези на дама и всичките му шаруми, взети заедно.

Дамаджият и местните дамати си бяха присвоили най-хубавите здания в Дара на Еверам, когато спечелиха града, а шарумите — най-хубавото от остатъците. За Абан беше останало скромно обитание в един от по-бедните квартали на града, което едвам стигаше за цялото му домочадие. Шатрата му в Новия базар беше по-голяма от това.

В краткосрочен план Абан беше решил проблема, като премести всички в Двореца на огледалата, докато тихомълком изкупи цялата земя в собствения си бедняшки квартал. Робите работеха ден и нощ, тайно го опасваха с тунели. В тях щеше да насипе камъни за външната си стена — вече се беше запасил с материал. Докато някой разбереше какво се случва, щеше да е вдигнал стената и щеше да е в безопасност от любопитни погледи, нищо, че щяха да виждат само една тумбеста сграда, с нищо ценно нито отвън, нито отвътре.

Но стената не струваше нищо без воини, които да я пазят. Абан не беше воин, но знаеше колко ще са му важни. Имаше много мускулести роби чини, но те не можеха да се мерят с истински шаруми. Ако не се подготвеше, дамаджият щеше да му отнеме новия дворец в мига, когато постави последната тухла в него.

Коридорите на двореца на Шар’Дама Ка бяха пълни с дамати и дама’тинги, а напред-назад непрестанно маршируваха шаруми и пазеха всеки свод и двери. Чернодрехи дал’тинги притичваха наоколо с подноси и изпрани чаршафи. Абан вървеше с преувеличено накуцване и гледаше в земята, а патерицата му отмерваше равномерен ритъм.

Винаги изглеждай по-слаб отколкото си, беше го научил Чабин и Абан се бе вслушал внимателно. Строшен преди десетилетия, кракът му още го болеше, но не и наполовина толкова, колкото показваше пред хората, дори пред Ахман. Прост бастун щеше да му свърши същата работа, но патерицата го караше да изглежда по-безпомощен. Както беше предвидил, всички отбягваха да го поглеждат, за да не личи отвращението в погледите им.

Хасик се намираше пред входа на тронната зала и изгледа Абан свирепо, когато той приближи. Всички от вътрешния кръг на Ахман презираха кхафита, но Хасик притежаваше дарба за омраза и садизъм, която надминаваше всекиго, когото Абан някога бе срещал. Достатъчно висок и мускулест, за да надвие в борба дори северняците великани в Хралупата на Избавителя, Хасик беше получил специално обучение по шарусахк, откакто се беше превърнал в телохранител на Ахман. Болката не значеше нищо за него и дори кай’шарумите се бояха да се изправят срещу него. Хасик не просто побеждаваше противниците си. Оставяше ги осакатени и унизени.

Познаваха се още от шараджа, когато Абан и Ахман бяха приятели, а Хасик — най-големият съперник на Ахман. Сега той му служеше фанатично, но омразата му към Абан само растеше, особено след като кхафитът се възползваше от всяка възможност да покаже на Хасик, че е просто телохранител, докато Абан има специалното внимание на Избавителя.

Неспособен да нападне Абан пряко, Хасик си го изкарваше на жените му, които често наминаваха в шатрата и дома на дал’шарума по поръчки от Избавителя — и всеки път някак счупваха безценен предмет или попадаха в лапите му.

В Двореца на огледалата жените бяха в безопасност от Хасик и след като удоволствието да ги изтезава му беше отнето, за омразата му нямаше отдушник. Когато Абан стигна до него, ноздрите му се разшириха като на бик и Абан се запита дали мъжът пред него ще може да се овладее.

— Е, не стой така, отвори ми — сопна му се кхафитът. — Или да кажа на Избавителя, че си ме забавил?

Хасик зяпна, сякаш щеше да се задави със собствения си език. Абан го погледа развеселен няколко секунди — накрая Хасик отвори вратите.

Ахман се беше разправил с достатъчно хора, които възпираха Абан от делата му, и дори Хасик не смееше да стори нещо такова. В очите му се четеше мъст, когато Абан го подмина, но кхафитът просто му се усмихна.

Край Ахман се бяха скупчили няколко дамаджи и различни други сановници, но Ахман махна незабавно с ръка.

— Оставете ни.

Мъжете до един изгледаха Абан кръвнишки, но никой не посмя да не се подчини. Ахман поведе Абан към по-малката странична стаичка. Там се намираше голяма овална маса от тъмно полирано дърво, заобиколена от двайсет стола, а най-отпред — трон. Зад трона цялата стена беше заета от карта, масата — отрупана с току-що поднесени ястия и напитки.

— Тръгна ли си? — попита Ахман, когато останаха само двамата.

Абан кимна.

— Господарката Лийша се съгласи да установим търговски пост в Хралупата на Избавителя. Ще ни помогне да ги приобщим и ще ни даде ценни контакти сред северняците.

Ахман кимна.

— Добра работа.

— Ще са ми нужни хора, за да пазят пратките, както и запасите в поста — рече Абан. — Преди имах слуги за подобни задачи. Може и кхафити, но нека са силни.

— Силните кхафити са вече кха’шаруми.

Абан се поклони.

— Тогава разбираш затруднението ми. Никой дал’шарум няма да приема заповеди от кхафит, така или иначе, но би могъл да ми позволиш да избера неколцина кха’шаруми. Ще съм напълно доволен.

Ахман присви очи. Беше наивен, но не беше глупак.

— Колцина?

Абан вдигна рамене.

— Стотина. Нищо работа.

— Никой воин, дори кха’шарум, не е „нищо работа“, Абан.

Абан се поклони.

— Ще платя стипендии на семействата им от собствения си джоб, разбира се.

Ахман помисли още миг и накрая рече:

— Избери си ги.

Абан се поклони, доколкото му позволяваше патерицата.

— Ще ми е нужен офицер.

Ахман поклати глава.

— Това, друже, не мога да си позволя.

Абан се усмихна.

— Мислих си за Керан. — Керан беше един от строевите офицери на Абан и Ахман в шараджа. Беше груб фанатик, който мразеше от дъното на душата си кхафитите. Ала един полски демон така бе разкъсал крака му, че дама’тингите се принудиха да го отрежат. Тялото му беше оздравяло, ала не и гордостта.

Ахман го изгледа с окръглени очи.

— Керан? Който ме наби, задето не те пуснах да се претрепеш?

Абан се поклони.

— Същият. Щом Избавителя е видял за нужно да спаси живота ми и след това е видял, че мога да му служа добре, може би офицерът също ще успее. Напоследък май че има трудности. Все още обучава младежи в шараджа, ала ний’шарумите сякаш не му се подчиняват както едно време.

Ахман изсумтя.

— Ний’шарумите се държат като идиоти, докато не видят първата си битка, а и това съвсем скоро ще се случи. Ако искаш Керан да работи за теб, попитай го сам, но няма да му го заповядам.

Абан отново се поклони.

— А обещанието ви към господарката на племето от Хралупата ще промени ли плановете ви?

Ахман поклати глава.

— Не променя нищо. Все още е мой дълг да обединя народите от Севера за Шарак Ка. Поемаме към Лактън през пролетта.

Абан присви устни, ала не каза нищо и само кимна.

— Мислиш, че е грешка — каза Ахман. — Искаш да изчакам.

Абан се поклони.

— Не. Чух, че вече си започнал да отзоваваш силите си.

Ахман кимна.

— Разгневихме Алагай Ка, когато убихме онзи демонски княз. По следващото Новолуние ще започнат първите сражения от Шарак Ка. Усещам го в сърцето си. Трябва да сме готови.

— Разбира се — съгласи се Абан. — Чините са омиротворени и няма да предложат голяма съпротива дори когато оттеглиш повечето си воини от земите им. Жените им са под воали, синовете им са откарани за Хану Паш, а мъжете им са поробени. Ще минат обаче години, преди момчетата да пораснат достатъчно, за да се пробват за дал’шаруми, а бащите им, чи’шарумите, не напредват достатъчно добре, доколкото знам.

Ахман вдигна вежда.

— Много неща подочуваш от шатрите на шарумите, кхафит.

Абан само се усмихна.

— Кракът ми може да е сакат, но слухът ми е остър.

— Малките момчета са откъснати от семействата си и са достатъчно млади, за да забравят старите порядки. Мнозина от тях ще са добри дал’шаруми, а няколко — ценни дамати, с които ще разпръснем вярата из зелените земи. Техните бащи обаче помнят твърде много и учат твърде малко. Мнозина никога няма да отворят сърцата си за честта, която им оказваме, като ги подготвяме за Шарак Ка.

— Защото първо искаш от тях да участват в Шарак Слънце срещу събратята им от Севера — отбеляза Абан. — Това би било трудно за всекиго.

— Дневната война е предсказана — каза Ахман. — Не може да се отрече, ако искаме да спечелим срещу алагаите и да отървем света от мерзостта им вовеки.

— Предсказанията са много мъгляви неща, Ахман, често остават недоразбрани, докато не е твърде късно. Всичките легенди от Евджаха ни го напомнят. — Абан вдигна тефтера си, тежка книга с огромни страници, пълни със ситно писмо на неразгадаем шифър. — Приходите и разходите говорят по-ясно.

— Ще превърнем чи’шарумите в тъп инструмент — каза Ахман. — Храна за прашките и лъковете на врага. Ще са щитът на армията ни, така както шарумите са копието.

— Копията ти ще имат хубави коне, най-малкото — рече Абан. — Гордеем се с кръвните линии на конете си в Красия, но стадата диви коне тук в Дара на Еверам могат да ги засрамят. Чините ги наричат мустанги. Огромни, могъщи създания.

Ахман изсумтя.

— Каквито и би трябвало да са, за да оцелеят в нощта.

— Дал’шарумите се оказаха извънредно способни в лова и опитомяването им — каза Абан. — Армиите ти ще са бързи и малцина ще смеят да застанат пред устрема им.

Ахман кимна доволен.

— Нямам търпение да се запролети. Всеки ден, в който чакаме, дава повече шансове на враговете ни.

— Съгласен съм — рече Абан. — Затова не бива да чакаш. Нападни Лактън след първия сняг.

Ахман се ококори, но лицето на Абан остана безизразно. Много му харесваше така да удивлява приятеля си.

— Откога Абан страхливецът предлага нападение? — попита Ахман.

Абан вдигна тефтера си.

— Откакто имаме изгода.

Ахман го гледа дълго време, след което отиде да си налее бокал нектар и седна на трона си. Направи знак на Абан да седне.

— Добре. Кажи ми какво вещаят приходите и разходите ти. Откъде да знам кога ще падне първият сняг? Или можеш да предричаш бъдещето като дама’тинга?

Абан се усмихна загадъчно и си взе бокал, като приседна на един от столовете и отвори тефтера си.

— Първият сняг не е промяна в климата, а специфично събитие в календара на тесаните. Трийсет дни след есенното равноденствие. В Лактън е важно, защото е денят на десятъка от жътвата в селцата, който да бъде представен на херцога на Лактън.

— И ти искаш да го откраднем — предположи Ахман.

— Копията са безполезни на празен стомах, Ахман. Армията ти почти умря от глад миналата зима, особено след като онзи глупак дама подпали силозите за зърно. Не можем да си позволим втора такава грешка.

— Съгласен съм — рече Ахман, — но сега контролираме най-плодородната част от Севера. Защо ни е още?

— Притежаваме я, да, но и армията ти набъбна. Имаме хиляди чи’шаруми, умножен народ за овладяване и изхранване. Нещо повече, трябва да лишиш лактънците от зимните им запаси. Градът е построен върху толкова голям воден басейн, че се твърди, че от средата човек не може да види бреговете.

— Звучи невъзможно — и Ахман махна към картата на стената, — но северняците сякаш също смятат така, ако се съди по картата.

— Никоя стрела на балиста или лък няма да може да достигне до града от брега — каза Абан. — Ако корабите им успеят да стигнат до Лактън пълни с провизии, може да ни отнеме повече от година, преди да ги победим.

Ахман сплете пръсти.

— Какво предлагаш?

Абан се надигна тежко на патерицата си и докуцука до голямата карта на отсрещната стена. Ахман се обърна с интерес към кхафита.

— Подобно на Дара на Еверам, Лактън си има едноименен град. — Посочи с върха на патерицата си към огромното езеро и града, по-близо до западния му бряг. — Както и десетки селца край него. — Очерта с патерицата си много по-голям кръг около града. — Тези селца имат земи, богати колкото тези на Дара на Еверам, ала до едно са незащитени.

— Защо просто не ги приобщим и да се приключва? — попита Ахман.

Абан поклати глава и отново размаха патерицата си над картата.

— Земята е твърде необятна, за да си я присвоим. Нямаш достатъчно хора, а и след това ще трябва да жънеш и сееш сам, ако обитателите не си опожарят полята още като зърнат армията ти. Мнозина ще успеят да ти избягат и да стигнат до града навреме, за да потеглят с корабите с провизиите, а после да се заключат зад стените на града.

— По-добре да изчакаме първия сняг и да нападнем тук. — Той посочи едно село на западния бряг. — Пристанград. Тук чините ще донесат десятъка си, за да го претеглят началниците на пристанището, да го натоварят на корабите си и да го изпратят до града. Целият флот ще е на котва там и ще чакат да напълнят трюмовете си. Пристанград е слабо защитен и няма да очаква атака без предупреждение толкова късно през сезона. Ала армията ти ще е много по-бърза с тези мустанги. Елитен отряд може да залови цялата реколта, по-голямата част от пристаните в Пристанград, както и половината флот. Изпрати тъпия си инструмент в ариергарда, за да надвие останалите селца, когато атаката приключи. Овладей първо тези по крайбрежието, за да няма как никой да стигне до града цяла зима. Напролет може да се предадат без бой, а ако ли не — ще имаш собствени кораби, пълни с шаруми, и ще превземеш града.

Ахман се взираше съсредоточено в картата, мръщейки се.

— Ще си помисля.

Искаш да кажеш, че ще се посъветваш със заровете на Иневера. Ала Абан имаше благоразумието да си замълчи. А и във всеки случай щеше да е добре и хората да кажат думата си преди толкова рисковано начинание.

Със заповедта на Ахман в ръка Абан стигна до тренировъчното поле на път за Каджи’шараджа.

Джурим веднага го забеляза — двамата се бяха обучавали заедно още като момчета. Джурим му се беше присмял, когато Абан падна от стената на Лабиринта и си строши крака, но самият той беше хвърлен оттам от Керан за наказание. Но докато Абан беше останал сакат за цял живот, Джурим се беше възстановил напълно — и не беше забравил.

Воинът си почиваше с останалите край шатрата на каджи, пиеше коузи и играеше Шарак. Беше игра, която Абан с изненада научи, че северняците играят добре, макар да я наричаха Упование и да имаше малко по-различни правила. Един от шарумите разклати заровете си в една купичка и ги хвърли, като изрева победоносно, а другите му се мръщеха.

— Какво правиш сред мъжете, кхафит? — провикна се Джурим.

Останалите вдигнаха глави. Сърцето на Абан се сви, когато видя кои са — Фахки и Шустен.

Собствените му синове.

Джурим се надигна, без да дава признаци, че миналата седмица са го бичували. Винаги се възстановяваше бързо от рани, дори преди да започне да попива демонична магия нощем.

Воинът приближи и се извиси над Абан. Той самият изобщо не беше нисък, но Джурим беше още по-висок и тънък като стрела, докато дебелият Абан се гърбеше под тежестта си и хромавия си крак.

Джурим не смееше да докосне Абан, дори без Ахман наоколо, но подобно на Хасик, не пропускаше да нагруби и унижи бившия си съратник в шараджа. Докато Хасик изливаше омразата си върху жените на Абан, Джурим и Шанджат го уязвяваха също толкова силно чрез синовете му. Двамата мъже бяха Копия на Избавителя, все пак — най-прочутите и смъртоносни воини на Шар’Дама Ка, с опит от хиляди сражения, а магията ги поддържаше млади и силни вече десетилетия. Фахки и Шустен ги боготворяха.

Младежите последваха Джурим, ала не поздравиха Абан, в погледите им дори не пролича, че го познават. Гледаха в земята, гледаха един в друг, в далечината — навсякъде, но не и в баща си. В култура, където бащиното име е по-важно от твоето собствено, това бе най-тежката обида.

— Синовете ти са добри воини — поздрави го Джурим. — Отначало бяха слаби, както може да се очаква от синове на кхафит — и Фахки плю в прахта, — но ги взех под щита си и намерих стоманата у тях. — Подсмихна се. — Сигурно идва от майка им.

При това се засмяха и тримата и Абан стисна дръжката на патерицата си толкова силно, че го заболяха пръстите. Скритото острие беше отровно и можеше да го забие в крака на Джурим, преди онзи да осъзнае какво се случва. Това може би щеше да му спечели малко уважение в очите на синовете му, но нямаше да продължи дълго. Отровата все пак беше оръжието на страхливците, а и значеше смърт един кхафит да удари шарум по каквато и да било причина. Ако беше всеки друг, освен любимия съветник на Избавителя, дори неуважителните думи можеха да му спечелят копие в гърдите.

Фахки и Шустен най-после го погледнаха, ала с едва прикрито отвращение. Ако наистина убиеше Джурим, сигурно щяха да го завлекат право при някой дама без никакво колебание, а присъдата му щеше да бъде изпълнена, преди дори Ахман да разбере за нея.

Абан остана безизразен и се насили да се поклони, като вдигна свитъка с печата на Избавителя. Джурим, подобно на много от воините, не можеше да чете, ала добре познаваше символите на короната и копието най-отгоре.

— Тук съм по дела на Шар’Дама Ка.

Джурим се намръщи.

— И какви са тези толкова важни дела, та да мърсиш земята на воините със стъпките си?

Абан се поизправи.

— Не е твоя работа. Заведи ме при строеви офицер Керан и побързай.

Шустен изсумтя гневно.

— Такъв тон ли държиш на по-висшите от теб, кхафит?

Абан го изгледа вледеняващо.

— Може да си наследил стоманата на майка си, момченце, но явно не и мозъка ѝ, щом ще възпираш делата на Шар’Дама Ка. Върви да си намериш нещо смислено за вършене или следващия път, когато разговарям с него, ще споделя на Избавителя как шарумите му си пилеят дните в Шарак и пият коузи, когато би трябвало да се упражняват.

Момчетата пребледняха и се спогледаха, преди да се отдалечат. Абан почувства студено задоволство, ала това с нищо не затвори раната в сърцето му. Останалите му се подиграваха за хромавия крак и страхливостта, ала с това Абан се беше научил да живее. Само че мъжът, който нямаше уважението на собствените си синове, не беше никакъв мъж.

Скоро, обеща си наум. Скоро.

Мнозина от шарумите пренебрегваха забраните на Евджаха, като пиеха коузи, за да им вдъхне смелост през нощта, както и за да забравят нощите си през деня. Малцина обаче бяха такива глупаци, че да не могат да застанат прави, когато ги подмине някой дама.

Керан бе поне толкова пиян. Офицерът седеше на възглавница, цялата в петна, с гръб към централния стълб на шатрата, а черните му одежди бяха мокри и смърдяха на повръщано. До него беше красивото му защитено копие, към което беше приковано напречно парче дърво, за да може да го използва като патерица. Левият му крак свършваше при коляното, а крачолът му беше усукан около чукана. Към него пък беше привързан прост дървен чеп.

Изгледа свирепо Абан, когато кхафитът влезе, и малките му очички пламнаха от омраза.

— Дошъл си да ми се надсмиваш ли, кхафит? Вече съм почти толкова безполезен, колкото теб, но поне мястото ми в Рая си е мое.

Абан остави платнището на входа да се затвори. След това плю в краката на Керан.

— Не съм безполезен, Керан. Служа на господаря си всеки ден и нито веднъж не съм ревал като женичка за отредената ми съдба, още по-малко пък съм се напивал, докато се опикая целият. Еверам те е благословил със силно тяло, но виждам, че без него сърцето ти е слабо.

Лицето на Керан се разкриви от ярост и той посегна към копието си, за да го забие в сърцето на Абан. Но още не беше свикнал с дървения си крак и се клатушкаше от пиене. Препъна се, а на Абан му трябваше само това, за да удари дървения крак с патерицата си и да го избие встрани. Когато Керан падна, Абан отново замахна и изби и копието.

Офицерът се строполи тежко, а в следващия миг острието на Абан изщрака от върха на патерицата и застана току над лицето на Керан.

— Много демони си убивал някога, Керан — каза Абан, — но ще бъде ли мястото ти в Рая толкова „твое си“, ако загинеш насред собствената си мръсотия от ръката на хромавия кхафит, когото изгони от шараджа опозорен?

Керан остана неподвижен задълго, кръстосал очи в острието над носа си.

— Какво искаш? — попита накрая.

Абан се усмихна, пристъпи назад и върна острието в патерицата си, за да може отново да застане на нея. От разноцветната си жилетка извади пергамента на Избавителя.

— Как какво? Да ти върна славата.

Абан и Керан привлякоха не един и два погледа, докато куцукаха през тренировъчните площадки към кхафит’шараджа на каджите. Строевият офицер бе съблечен от една от дживах’шарумите, след което тя го обля с чиста вода и го преоблече в нова черна роба. Абан не се съмняваше, че строевия го мъчи ужасно главата от изпитото коузи, ала той само присвиваше очи на слънцето и не издаваше с нищо друго неразположението си. Беше изпънал гръб, вдигнал бе брадичка. Както подобаваше, Абан вървеше малко зад Керан, макар че дори той можеше да го изпревари — само че му позволи да запази достойнство и се съобрази с крачките му.

Стигнаха до един участък, където тренираха кха’шарумите в кафявите си одежди — само в каджи бяха хиляди. Повечето овладяваха простите форми с копието и щита, които Абан помнеше отпреди сякаш цял живот — едновременно се въртяха, сключваха щитове и атакуваха. По-малка групичка упражняваше техники за напреднали.

Керан плю.

— Повечето от тези би трябвало още да са в бидота или по-добре — да носят вода и да лъскат щитове.

Сред редиците се разхождаха неколцина млади шаруми. Носеха черно, но воалите около вратовете им бяха кафяви: строеви офицери кхафити.

— Палета — озъби се подигравателно Керан, — острят зъби с кхафити и се молят да си заслужат червеното.

Един от младите строеви ги зърна и доближи, гледайки ги предпазливо, ала и пренебрежително, докато очите му не попаднаха върху червения воал на Керан. Обходи го с поглед и го разпозна. Керан някога бе сред Копията на Избавителя и всички го знаеха по репутация. Той и Кавъл бяха обучили самия Шар’Дама Ка.

Младият строеви се поклони, като пренебрегна напълно Абан.

— Аз съм Хамаш асу Гимаш ам’Тесан ам’Каджи.

Керан отвърна с леко кимване.

— Обучавал съм баща ти. Гимаш беше свиреп воин. Заслужи си добра смърт в Лабиринта.

Хамаш се поклони отново, този път по-дълбоко.

— Какво ви води в кхафит’шараджа?

Абан докуцука напред и показа нареждането си. Строевите офицери, като кай’шарумите, получаваха специално обучение, включващо четене и рисуване на защити, ала Хамаш се взираше в писмото като в мравуняк. Явно не беше внимавал много в час.

Абан отмина недостатъка му, без да се обади. Бе в негово предимство.

— Избавителя иска десет от най-добрите ти кха’шаруми. Аз трябва да ги подбера.

— Ти, кхафитът, ще избираш воини? — попита Хамаш и за миг премести поглед към Керан.

Абан се усмихна.

— Че кой, ако не аз? Те са преди всичко кхафити.

— Но и воини — изсумтя младежът.

— Строеви офицер Керан ще се увери, че стават за воини — рече Абан. — Аз съм тук, за да преценя дали имат мозъци в главите.

— Само десет? — попита тихо Керан, така че Хамаш да не чуе. — Каза ми, че Шар’Дама Ка е поискал сто.

— Избавителя няма племе, строеви — рече Абан. — Ще подберем по десет от всяко племе.

— Това е повече от сто.

Красианските племена бяха дванайсет.

Умен е като за шарум, помисли си Абан.

— Добре помня методите ти, строеви. Някои ще преминат успешно през подготовката ти, други — не. — Почука многозначително по патерицата си. — Ще започнем със сто и двайсет, за да можеш да убиваш или да гониш недостойните според теб.

Керан изсумтя и Хамаш, който наблюдаваше разговора им, го погледна. Беше вдигнал устна от отвращение.

— Дори сакат офицер не бива да позволява кхафит да му говори толкова безочливо.

Спокойният поглед на Керан с нищо не подсказа какво възнамерява, ала дръжката на копието му се стрелна нагори и улучи Хамаш между краката. Младият воин се преви, а Керан завъртя оръжието си и го стовари върху главата му, като го просна.

Хамаш бързо се претърколи, но Керан бе предугадил хода и заби тъпия метален край на копието си точно там, накъдето се движеше Хамаш. Ударът отвори рана на лицето му и изби няколко зъба. Започна да кашля кръв и парчета зъби, като се опитваше напразно да се изправи, ала побоят не бе свършил. Керан имаше добра позиция да продължи. Повечето удари бяха болезнени, но не целяха дългосрочни поражения — когато обаче младежът продължи да се противи, Керан рязко строши десния му лакът. Хамаш изрева.

— Прегърни болката и мълчи, идиот! — изсъска Керан. — Хората ти те гледат!

И наистина, всички бяха спрели с упражненията и зяпаха случката.

Керан се обърна към останалите строеви.

— Съблечете хората по бидота и се стройте за оглед! — протътна той и те се разтичаха, сякаш им заповядваше самият Избавител. След броени секунди щитовете и копията бяха натрупани спретнато на земята, одеждите им — сгънати до краката им, а те самите — застанали мирно само по препаски.

Керан побутна с копието си Хамаш, който още се гърчеше на земята.

— Ставай и след мен. Вече съм ти отнел воала. Изостани или ме обиди отново и ще ти отнема и черното.

Абан потисна порива да се усмихне, докато Хамаш се изправяше мъчително, пребледнял и окървавен. Добре си беше избрал офицер.

Зашеметен и с окървавено лице, Хамаш се запрепъва след тях, докато те куцукаха към първия отряд. Пред тях стоеше още един строеви с кафяв воал. Поклони се толкова ниско, че почти докосна земята с темето си.

Обходиха редицата, а Керан караше всеки да пристъпи напред и го оглеждаше като роб на търг.

— Отпуснат е — отбеляза Керан за първия, като го ощипа по ръката, — но няколко месеца каша и тичане край стените на града с камък на гръб ще го оправят. Изпълни първия шарукин.

Мъжът се изпоти, ала се подчини и бавно изпълни поредицата от движения.

Керан се изплю в прахта.

— Жалко дори за кхафит.

— Каква е била професията ти, преди да откликнеш на зова на Избавителя? — попита го Абан и извади тефтер и перо.

— Правех лампи — отвърна мъжът.

Абан изсумтя.

— Майстор ли беше, или калфа?

— Майстор — отвърна мъжът. — Баща ми притежаваше работилницата, но ме остави сам да обуча синовете си.

— Какво значение има? — намеси се грубо Керан, но Абан го пренебрегна и зададе още няколко въпроса, преди да премине към следващия. Беше толкова слаб, че костите му изпъкваха над бидото му. Той замижа, когато застанаха пред него.

Абан вдигна три пръста.

— Колко са?

Мъжът присви очи.

— Два — със съмнение в гласа.

Абан отстъпи няколко крачки назад и примижаването спря.

— Три — този път по-решително.

Керан побутна мършавия мъж и той падна по гръб в пръстта.

— На крака, куче! — извика един от строевите и го наложи с тъпото на копието си.

— Този не е дори за тук, камо ли за елитните воини на Избавителя — рече Керан.

Абан го пренебрегна.

— Можеш ли да четеш? Да смяташ на сметало?

Мъжът кимна.

— Да, когато си нося стъклата.

И така надолу по редицата — Керан щипеше и побутваше мъжете, а Абан ги разпитваше. Някои оставаха крачка напред, групичка потенциални кандидати, от които Абан и Керан да подберат.

Стигнаха до един, с глава и повече над останалите, с огромен гръден кош и ръце като греди. Абан се усмихна.

— Не го щете този — предупреди ги един от строевите. — Силен е като стадо камили, но не чува роговете. Всъщност не чува нищо.

— Никой не те е питал — каза Абан. — Този го помня. Един от първите, които откликнаха на Избавителя. Как се казва?

Строевият сви рамене.

— Никой не знае. Викаме му Безухия.

С няколко отривисти жеста Абан отдели и него сред останалите.

В столицата имаше над хиляда каджийски кха’шаруми. Докато даматите започнаха да зоват за вечерен час, не бяха видели и половината. В течение на часовете бяха елиминирали и голяма част от потенциалните кандидати, но и така вече бяха събрали над петдесет души. Абан и Керан ги отведоха в шатрата и продължиха да избират — останаха двайсет, след това десет и накрая четирима, включително глухонемият великан.

Керан оспори избора на последния.

— Воин, който не чува роговете, е риск.

— Може би в алагай’шарак — съгласи се Абан, — но така както дама’тингите си имат неми евнуси, и аз мога да се възползвам от човек, който не би чул нищо от разговорите ми.

На следващия ден след съвета на Ахман те се върнаха и прекараха всеки миг до залез-слънце в същите занимания. Шесткратно Керан заплаши да се откаже, ако Абан вземе превес за определен човек.

— Върви си тогава — рече Абан на седмия път, а спорният мъж бе някакъв миньор от поселището Варовиково. Беше силен като диво животно, но примигваше като пълен идиот и едвам можеше да си преброи пръстите.

— Няма да имам идиоти за войници.

Звярът изгледа Абан кръвнишки, ала Безухия надвисна над него със скръстени ръце и онзи реши да не се обажда.

Керан също изгледа Абан свирепо, но и той му отвърна със същото. Накрая строевият сви рамене.

— Ако имаше такава стомана у себе си като момче, можех да те направя мъж.

Абан се подсмихна и се поклони леко.

— Винаги съм я имал, строеви. Просто не е била за битки.

— Набито око имаш — призна неохотно Керан в крайна сметка, оглеждайки десетината избраници. — От тези мога да направя воини.

— Хубаво — рече Абан. — Утре отиваме в кхафит’шараджа на маджахите и подновяваме.

За маджахите им трябваше още един цял ден, трети за мендингите. След това всичко минаваше все по-бързо, колкото повече се смаляваха шатрите надолу по тренировъчните площади. Най-малко бяха шарахите — само с около четирийсет дал’шаруми и едва сто кха’шаруми.

— В каджи подминахме стотици по-добри от тези — отбеляза Керан, след като бяха подбрали най-доброто, което шарах можеше да предложи. Подобно на мнозина от по-старите воини, обучени, преди Ахман да обедини племената, Керан питаеше яростна вярност към собствената си кръв и предпочиташе повечето избраници да я споделят.

Абан кимна.

— Само че шарах са майстори на примката за алагаи. — Бяха наблюдавали тренировките на воините с оръжията им, дълги кухи копия със стоманена примка откъм тъпия край, предназначена за вратове на демони или хора. Една малка ръчка до напречника на копието можеше да стяга или да охлабва примката. Имаше и форми на шарусахк, с които воините да контролират жертвата си.

— Мога да ги науча на това оръжие относително добре — каза Керан.

— Относително добре не е достатъчно, строеви — каза Абан.

Керан му се озъби.

— Учил съм на бойни изкуства самия Избавител. Това не стига ли?

Абан не бе особено впечатлен.

— Научил си го на много, но също и даматите, а смесицата от двете му е придала уменията, които има сега. Ахман е изучил шарукина на всички племена, както ще сториш и ти. Ще обучаваш тези мъже, но и ще се учиш от тях. Копието и веригата на нанджи. Техниките на кревак за катерене на стълби. Всичко. Ако няма да се справиш, ще намеря някого, който да се справи.

— Мога да науча номерцата на по-нисшите племена — изръмжа Керан.

— Разбира се — съгласи се Абан. — Би могъл и да подобриш много от тях, не се съмнявам. Затова избрах най-добрия строеви в цяла Красия. Би могъл да превърнеш и най-слабия от тези мъже в равен на всеки кай’шарум.

Керан сякаш остана доволен от това. Шарумите бяха толкова прости същества. Удар с камшик с комплимент в края и бяха твои.

— Не мога да ги науча на тайните на даматите — призна Керан.

Абан се усмихна.

— Нека аз мисля за това, строеви.

Около собствеността на Абан вече бе вдигната дървена палисада, когато с Керан въведоха сто и двайсетте кха’шаруми. Прътовете бяха забити дълбоко и привързани плътно едни към други, за да не се вижда какво се случва зад тях, но бяха състарени внимателно, за да изглеждат поставени напосоки и слаби. Защитите по протежение на стената бяха силни, но изрисувани грубо, за да не привличат вниманието към това оттатък тях.

Всичко, разбира се, беше фина дегизировка. Когато Керан влезе вътре, зяпна. Хиляди чини роби мъкнеха мазилка и майсторски издялани камъни точно до палисадата, за истинската стена, висока вече до кръста. Други разчистваха отломъци от зле скалъпените зеленоземски домове, които някога се бяха намирали тук. Бяха вдигнати големи шатри, от които се вдигаха гъсти кълба дим. Навред ехтяха удари в стомана, в камък и викове на работници.

— Строиш крепост — промълви Керан.

— Крепост, от която ще въоръжим силите си за Шарак Ка — каза Абан. — И която трябва да бъде защитена, особено сега, когато е слаба.

Може би за пръв път, откакто Абан бе изтръгнал строевия от пиянския му шемет, Керан се усмихна и погледът му обходи палисадата и основите на вътрешната стена.

— Остави това на мен. Кха’шарумите ти ще патрулират на смени до залез-слънце.

— Засега това ще свърши работа, но не е достатъчно — каза Абан. — Хората ми купиха много роби и трудът им ги закалява, но не са воини. Трябва да обучиш и тях.

— Никога не ми се е нравело решението на Шар’Дама Ка да въоръжи чините — рече Керан. — Евджахът повелява да обезоръжаваме врага, а не да го обучаваме.

— Дали ти се нрави, или не, няма значение, строеви — каза Абан. — Шар’Дама Ка повелява. Това не са врагове, а роби и не се отнасям с тях грубо. Спят на топло, с пълни стомаси, мнозина от тях със семействата си, в безопасност от посегателства.

— Глупак си, задето им се доверяваш — отвърна Керан.

Абан се засмя пряко волята си и се принуди да спре и да се хване за патерицата си, за да не падне. Обърса сълза от едното си око и погледна към Керан, който се чумереше, несигурен дали е станал жертва на подигравка.

— Да им вярвам ли? — Отново се подсмихна. — Строеви, не вярвам на никого.

Керан изсумтя и продължиха обиколката. Абан го въведе в шатрата на ковачите, където пристъргваше метал и пещите горяха. Дори с отдушниците по стените въздухът вътре не стигаше: навсякъде дим, горещина и пара от коритата с вода. По дължината на шатрата бяха разположени занаятчийски дюкяни — пещи за метал и стъкло, ковачи, точилари, дърводелци, майстори на стрели, тъкачи, защитници.

Всеки дюкян се командваше от няколко жени в дебелите черни роби на дал’тинги, за които сякаш горещината не съществуваше. Керан също не показваше с нищо неудобство, макар да беше започнал да диша ритмично, като шарум, прегръщащ болката си.

Абан вдиша дълбоко горещия мръсен въздух и издиша доволно, сякаш вкусваше най-добрия тютюн от наргилето си. Това беше атмосферата на печалбата.

В средата на шатрата растяха спретнати купчинки от завършени продукти: копия, щитове, стълби, куки, примки за алагаи, както и по-малките, но не по-малко смъртоносни оръжия, които наблюдателите криеха по себе си. Виждаха се и огромните стрели на балистите, както и самите балисти — чудовищни лъкове, качени върху колелета.

Строевият избра копие наслуки от купчината, застана здраво на изкуствения си крак и го развъртя.

— Толкова е леко…

Абан кимна.

— Зеленоземците имат дърво, което се нарича златодърво и е напълно достойно за името си. Струва теглото си в злато. Златодървото е по-леко и по-здраво от палмата, която използват за копията на шарумите в Красия, и му трябва по-малко лак, за да се заздравят защитите по дръжката.

Керан изпробва острието в дланта си под палеца и се усмихна широко, когато връхчето проникна при най-лекия натиск.

— Какъв е този метал, та е толкова остър?

— Не е метал, а стъкло.

— Стъкло? — попита удивен Керан. — Не е възможно. Би се строшило при първия удар.

Абан посочи към една от наковалните край близката ковачница и Керан не се поколеба, докуцука дотам и стовари острието достатъчно силно, та да счупи дори стомана. Последваха единствено рязък звън и следа по наковалнята.

— Научихме това от племето от Хралупата — каза Абан. — Защитено стъкло, по-леко и по-здраво от стомана, а може да се обточи до невероятна острота. Посребряваме стъклото, за да не личи.

Заведе Керан до друг дюкян и му подаде керамична плочка.

— Тези плочки се пришиват към робите на дал’шарумите в момента.

— Наясно съм — отвърна сухо Керан.

— Тогава знаеш, че се чупят веднага, отразяват най-много един удар и често са опасни, защото парчетата се забиват в самия шарум.

Керан вдигна рамене.

Абан му подаде втора плочка — прозрачна, от защитено стъкло, което лъщеше на пламъците от ковачницата.

— По-тънка, по-лека, достатъчно здрава, за да счупи лапата на каменен демон.

— Армията на Избавителя ще е непобедима — прошепна Керан удивен.

Абан се подсмихна.

— Никой обикновен дал’шарум не може да си позволи подобно въоръжение, строеви, но за Копията на Избавителя няма как да се скъпим. — Намигна му. — Нито пък за моите сто. Хората ти ще са по-добре въоръжени от всички, с изключение на елитните воини на Шар’Дама Ка.

При тези думи в очите на строевия проблесна лакомия и Абан се усмихна.

Още един подарък и ще е мой.

— Ела — каза му той. — Моят строеви няма да куцука на евтино парче дърво.

Абан наблюдаваше Керан доволно, докато строевият офицер крачеше пред кхафитите и чините, подбрани за обучение. Дървеният му крак бе заминал в пламъците, заменен от извито парче стоманена намотка. Беше проста, елегантна и му даваше възможността да си върне почти всичко от бойните умения. Още си помагаше с копието при ходене, но все повече свикваше.

Мъжете бяха само по бидота, а всичките им останали одежди бяха изгорени. Кхафитите носеха кафяво, а чините — маслиненозелено.

— Не ме интересува как са ви именували онези жалки подобия на строеви офицери в шараджа — извика Керан. — За мен всички сте ний’шаруми и такива ще си останете, докато не ми се докажете. Ако се справяте добре, ще бъдете възнаградени. Воал и роби на воин. Добри оръжия и броня. По-добра храна. Жени. Ако ме опозорите — той спря и се загледа точно над главите им, така че сякаш се взираше в очите на всички едновременно, — ще ви убия.

Мъжете стояха неподвижни, изпънали гърбове, изпъчили гърди, а не един и двама се потяха обилно, макар утринта да бе хладна. Керан се обърна към Абан и кимна.

— Сега — промълви Абан на младия си племенник Джамер, но даматът вече крачеше напред. Беше висок, ала не и слаб, тъй като не спазваше хранителните ограничения на Евджаха. Само че не беше и дебел и се движеше с плавността и елегантността на духовниците. Джамер бе прекарал почти целия си живот в Шарик Хора, беше преписал или откраднал тайните ръководства по шарусахк на почти всяко племе и бе овладял забранени техники. С радост се съгласи да продаде уменията си на чичо си.

— На колене пред дама Джамер! — лавна Керан и мъжете моментално паднаха на колене и не се поколебаха да заровят длани в пръстта.

Джамер вдигна ръце. В едната държеше заповедта, подписана от Ахман, в другата — Евджаха.

— Верни ний’шаруми! Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи, Шар’Дама Ка и гласът на Еверам на Ала ви е поверил на слугата си Абан. Абан насочи погледа на Избавителя към вас и ви даде възможност на вас, лишените вовеки от светлината на Еверам, възможност да се избавите от ориста си и да докажете лоялността си.

Обзря събралите се мъже.

— Лоялни ли сте?

— Да, дама! — извикаха в един глас всички.

— Еверам ви наблюдава! — извика и Джамер и разпери ръце към слънцето. — Тези, които служат с вяра и лоялност, ще бъдат възнаградени и на Ала, и в Рая. Ако нарушите обета си или не изпълните дълга си обаче, ще страдате жестоко в последните си мигове на тази земя, преди Той да ви прокуди в бездната на Ний.

Абан потисна смеха си. Фанатичният блясък в очите на племенника му бе добре отрепетирана роля, подобно на тези на северните жонгльори. Мъжът не притежаваше и капчица вяра още отпреди да го призоват в редиците на духовниците.

Ала страхът в очите на хората пред него показваше, че ролята му е съвършена. Дори Керан отстъпи назад, когато Джамер вдигна ръка, стиснал Евджаха.

— С тази ръка ще хванете копията си сега — повели Джамер и строевият постави дясната си ръка на износената кожа.

— Кълнете ли се да служите на Абан асу Чабин ам’Хаман ам’Каджи? — попита Джамер. — Да го закриляте и да се подчиняване на никого другиго освен на самия Избавител отсега до смъртта си?

Керан се поколеба. Стрелна с поглед Абан, сключил възмутено вежди. Когато тримата се бяха събрали по-рано, за да обсъдят как ще протече церемонията, никой не бе споменал, че строевият ще е включен заедно с хората си. Едно беше Абан да иска клетви от кхафити и чини, но съвсем друго да го очаква от строеви офицер с позицията на Керан.

Абан просто се усмихна.

Избирай, строеви. Еверам те гледа и няма връщане назад. Служи ми или си намери друг дървен крак и се въргаляй в повръщаното си.

Керан също можеше да го съобрази. Абан му беше открил път към славата, но тя си имаше цена. Строевият веднага върна поглед към ний’шарумите си, наясно, че всяка секунда забавяне бе съмнение в него, което нямаше да им избие никога от главите.

— Кълна се да служа на Абан — изръмжа накрая, като срещна очите на кхафита — до смъртта си или докато Избавителя не ме освободи от клетвата ми.

Абан бръкна под елека си и извади манерка с коузи. Вдигна я към воина и отпи.