Дневната война

Десета глава Тревогите на Кенева 313-317 г. СЗ

— Синът ми ми обеща палат един ден — ликуваше Кадживах, докато танцуваше през покоите на Ахман в двореца на каджи. Дворецът не беше на Ахман, а какво оставаше за Кадживах, но жената сякаш не я беше грижа — нито пък ги беше грижа трите му по-малки сестри, Имисандре, Хошвах и Ханя, които търчаха и пищяха из стаите.

— Обеща ми и един Еверам знае, щастието рядко му се е усмихвало, но му повярвах. Казаха ми, че съм прокълната с три момичета след него, но знаеш ли какво казвах?

Иневера затвори очи и вдиша дълбоко. Само вятър.

— Че Еверам те е благословил с толкова прекрасен син, за какво са ти още? — в гласа ѝ нямаше сарказъм, макар че беше чула същото вече хиляди пъти, откакто се срещна с Кадживах в деня на сватбата си, едва преди седмица.

— Точно така! — измуча Кадживах. — Една майка знае тия неща. Винаги съм знаела, че на сина ми му се пишат големи работи.

Нямаш си представа, помисли си Иневера. А и как можеше да знае тази жена? Кадживах и дъщерите ѝ бяха неграмотни и неуки, почти неотличими една от друга и от хилядите си подобни. Слабоумни същества, които обичаха единствения мъж в семейството си твърде много, но не споделяха тази обич помежду си. Досега се прехранваха, като чистеха домовете на богати семейства и разчитаха на благоволението на местния дама.

Сега Кадживах никога повече нямаше да се докосне до работа и щеше да живее в охолство. Само този факт вече бе нещо, което умът на клетата женица не можеше да обхване. Истинското величие ѝ бе необозримо, така както небето бе необозримо за рибите.

Кадживах не спираше да мели, докато се оглеждаше край себе си. Беше безобидна и уважаваше бялото було на Иневера, но непрестанно се навърташе наоколо и обръщаше твърде много внимание на сина си, когато Иневера го искаше насаме със себе си.

Щеше ѝ се да намери жених и за нея. Бързо беше успяла да сгоди сестрите на Ахман за трима от подопечните му, преди още двамата с него да си кажат собствената брачна клетва. Момичетата се разплакаха от щастие, без дори да попитат коя за кого ще се омъжва.

Ала Кадживах беше твърде възрастна за още деца, а и никой от мъжете, които Иневера предложи на Ахман, не му се сториха достатъчно добри за благословената му майчица. Така че тя щеше да е част от домакинството и от досадните задължения на Иневера.

Ще може поне да се грижи за децата, мислеше си Иневера, докато не станат на по пет и не започнат да я надхитрят.

— Майко! Погледни! — провикна се Ахман.

Иневера се завъртя към съпруга си — посягаше плахо към водата, която се процеждаше от фонтана в приемната им стая. Преди обаче пръстите му да докоснат водата, той отдръпна ръка, сякаш за да не омърси някаква светиня. Последните десет години бе спал в тясна каменна килия и това пред очите му му се струваше невъзможен лукс.

Иневера си спомни своето първо посещение до двореца на дама’тингите и се усмихна, когато Кадживах изтича при сина си с порцеланово нощно гърне и двамата, без да знаят за какво се използва, го напълниха като кана за вода и започнаха да пият направо от ръба му. Момичетата чуха смеха им и всички заедно, насред радостни възгласи, опитаха от водата на фонтана.

Иневера поклати глава и лесно намери центъра си. Кадживах беше безвредна и грижите за нея щяха да са малка цена за щастието на Ахман.

Изминаха три години и всяко лято Иневера даряваше на Ахман по едно дете. Първо двама синове, Джаян и Асъм, за негови първородни наследници, а след това нейна собствена наследница, Аманвах. Сдоби се с две сестри по брак, Евералия и Таладжа, след като разпита всяка неомъжена дал’тинга и хвърли заровете няколко пъти, за да избере най-подходящите. Бяха на практика слугини, но ставаха за разплод, та да дарят Ахман със синове, които да скрепят сана и властта му. Скоро и двете забременяха.

Ахман се оказа превъзходен кай’шарум. Първоначално се сдоби с команда от петнайсет мъже, а даматът му се присмя, когато избра мнозина от бившите си съратници в шараджа вместо по-възрастните и опитни ветерани. Ала хората на Ахман го познаваха, откакто бе ний ка, и бяха свикнали да му се подчиняват. Неговият отряд имаше най-добрата дисциплина в цялото племе и се биеха толкова свирепо, убиваха толкова много алагаи, че останалите кай’шаруми бяха започнали да бият хората си с камшици, за да ги принудят да се сражават също толкова добре. Скоро Ахман командваше петдесет, най-големия отряд в племето, и най-слабият от воините му беше убил толкова алагаи, че всеки офицер можеше да се гордее с него.

Сега останалите кай’шаруми наблюдаваха Ахман изкъсо.

— Кай Хайвал иска да ме наниже на копието си като агне — рече ѝ Ахман един ден, докато тя го къпеше. — Мога да го прочета в очите му, ала не му стига смелостта да ме предизвика.

— Ще ми е нужна кръвта му — рече Иневера.

Ахман я изгледа.

— Защо?

Дързостта беше една от основните му черти и само се засилваше от година на година. Продължаваше да се вслушва, ала като в думите на съветник, подобно на Шанджат, вместо като в гласа на Еверам. Беше започнал да поставя някои неща под въпрос.

— За да прочета бъдещето му — рече тя. — За да съм сигурна, че в него няма планове за убийството ти.

И за да продължа да търся, добави наум, в случай че има повече като теб.

— Току-що ти казах, че не му стига смелостта — каза Ахман, извърна се с гръб и се подпря на нея. Затвори очи спокойно, докато тя масажираше мускулите му сред виещата се пара. Упорит беше.

— Страхливците са също толкова способни на убийство, колкото и героите — отвърна Иневера. — Само че не нападат така, че да ги видиш. Нож в гърба, лъжа в нечие ухо, отрова в храната.

— Дори при това положение не може да мине през моите петдесет, а след това през мен. — Ахман нямаше нужда да самохвалства. Думите му бяха чисто и просто истина.

Но ако завистта подтикнеше едного към действие, щеше да подтикне и други. Ако закрилата на Избавителя значеше да хвърля заровете за всеки мъж, жена и дете в Пустинното копие, тогава щеше да го стори.

— А ако нападне съпругите ти? — попита тя. — Или децата ти? Историята ни е пълна с подобни истории. Можеш ли да ни закриляш всички през цялото време? Какво ще навреди да разберем колко дълбоко се корени омразата му?

Ахман въздъхна.

— Сега не ме мрази. Просто ми завижда. Но ще започне да ме мрази, когато му счупя носа утре, за да ти донеса окървавената си ръкавица. Говориш за единството на народа ни, но как ще е възможно, ако имаш толкова малко доверие дори у съплеменниците ни?

Иневера се вцепени за миг, ала се преклони пред вятъра, преди Ахман да забележи.

— Може би си прав, съпруже. — Тя го подсуши и го изведе от банята. След цяла нощ схватки и сега след горещата вода мускулите му се бяха отпуснали и тя танцува за него, преди да се покачи върху му и да го приспи.

По-късно, докато той хъркаше доволно, Иневера се измъкна от обятията му и пое безшумно, босонога, към една от личните си стаи. Думите на Ахман все така отекваха в ума ѝ. Бяха глупави. Наивни.

Ала и бяха точно такива, каквито Каджи редеше в Евджаха. Дамаджата не вярваше никому, ала Шар’Дама Ка винаги търсеше най-доброто у хората, вдъхновяваше ги към дела, подтикнати от безпримерна вярност.

Може би наистина е Избавителя.

Тя коленичи на кадифената възглавница, разстла гадателната коприна пред себе си и извади заровете. Винаги имаше у себе си мускал с кръвта на Ахман и сега поръси няколко капчици върху заровете си.

— Как може Ахман да обедини разкъсания ни народ? — прошепна и хвърли.

Избавителя трябва да има невести, които да му дадат синове и дъщери сред всяко племе.

Иневера се сепна. Често напътствията на заровете бяха толкова неясни, че не значеха нищо за нея. Но понякога бяха като шамар в лицето. Не само че брак с някоя извън племето щеше да накара собственото им племе да ги заклейми, но и символът за „невяста“ беше същият като този за дама’тинга. Нима Еверам искаше от нея да споделя съпруга си с други дама’тинги? Това ѝ идваше в повече. Евералия и Таладжа може и да се бяха съешили с Ахман, ала не притежаваха нито едно от уменията на Иневера, нищо от красотата и силата ѝ. Друга дама’тинга от племето каджи щеше да е достатъчно голям проблем като дживах сен, но от друго племе? Единайсет от тях?

Иневера вдиша дълбоко, за да намери центъра си. Тя беше слуга на Еверам, инструмент на волята му. Ако заровете ѝ заръчваха да го стори, тя щеше да го стори.

Взе заровете и се осмели да ги хвърли отново.

— Как да подбера невестите на Ахман?

Вече са избрани.

Иневера коленичеше в една плитка ниша за гадаене в двореца на андраха, когато пристигна Балина. Имаше много такива ниши. Докато течаха съвещания, андрахите и дамаджите често изискваха малки заклинания и пророкувания, които бяха под достойнството на дамаджи’тингите. Тези занимания бяха оставяни на някои от по-старшите невести от всяко племе, които придружаваха господарките си.

Иневера беше лявата ръка на Кенева и от нея се очакваше да присъства, макар свещеният закон да не го изискваше. По-възрастните жени бяха скандализирани, когато за пръв път пропусна едно от съвещанията, за да се консултира със заровете си, та да подсили позициите на съпруга си. Това се повтори още много пъти през следващите години и намекът за обида към Кенева не остана незабелязан.

Племената често враждуваха, ала всички дама’тинги черпеха мъдростта си от Евджах’тингата и затова призоваваха новите си водачи от света извън палатите си. Няколко години, след като Иневера беше започнала да посещава съвещанията, първото от тези момичета се появи — до една бяха по-млади от нея.

Оттогава всички бяха си спечелили черното було. Всички освен Иневера. Когато бе на съвещанията, самото ѝ присъствие не спираше да напомня за жертвата, която правеше за Ахман. Дама’тингите можеха да говорят много с очите си и до една презираха Иневера, задето не се изкачваше в йерархията им.

Мразеше ги. Най-вече Балина от маджахите. Дребничкото момиче излъчваше само пренебрежение, колчем изобщо се загледаше в Иневера.

И затова бе още по-неочаквано, когато ден по-рано Иневера ѝ беше подала бележка в един от коридорите толкова бързо, че само двете разбраха за размяната.

Стаята за гадаене на Иневера беше пищна, както подхождаше на третата по сила дама’тинга на каджи. Беше скрита от слънцето и осветена само от меко мъждукащите защити. До Иневера се намираше сребърен сервиз за чай, подгрян от топлинни защити.

Наля една чашка, когато Балина влезе. Беше преценен ход, макар че на Иневера не ѝ харесваше да прави този жест на подчинение пред тази, която трябваше да надмощи.

— Благодаря ти, че дойде, сестро.

Балина пое с плавен жест чашата чай. Беше миниатюрна девойка, висока по-малко от пет стъпки, с тънък кръст, едри, напращели гърди и широки хълбоци. Изглеждаше, сякаш може да роди цяла армия. Изгледа Иневера подозрително.

— Още не съм сигурна защо съм тук.

Иневера не вдигна поглед, докато наливаше собствения си чай.

— Нека не се надлъгваме, Балина. И двете сме хвърлили костите преди срещата. Кажи ми какво си видяла, а аз ще ти кажа какво видях аз.

Чашката на Балина трепна — това беше единственият признак за изненадата ѝ, но за една дама’тинга бе еквивалент на това да я изпусне на пода. Хвърлянето на заровете беше изключително личен разговор с Еверам и макар Невестите понякога да обсъждаха смисъла на видяното с най-близките си и доверени съюзнички, бе невероятно безочие да получат подобен въпрос от почти непозната.

Двете се гледаха една друга известно време и отпиваха от чая си. Накрая Балина сви рамене.

— Казват, че ще получа от теб дар, а след това ще ми предложиш съпруг. — Изгледа Иневера сурово. — Само че не се интересувам от брак с нищо и никакъв кай’шарум, при това от чуждо племе. Казват, че собствената ти дамаджи’тинга ти отказва черното було заради това. Никакъв твой дар няма да промени решението ми.

Иневера пропусна обидата покрай ушите си.

— Няма да искам от теб да се омъжиш за кай’шарум, а за новия Шарум Ка, а Шарум Ка няма племе.

Това привлече вниманието на другата жена. Тя присви очи.

— Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи ще е следващият Шарум Ка? Уверена ли си в това?

Иневера кимна, потискайки усмивката си. Дори сега името на нищо и никаквия ѝ съпруг бе познато на дама’тингите от други племена.

— Това е иневера. — Ала не спомена каква цена трябва да плати за това. И това беше воля на Еверам и не подлежеше на пазарлъци.

Балина отпи отново.

— Самият андрах не е взимал дама’тинга за жена от пет поколения насам. Дори един Шарум Ка ще е под мен… — и тя посрещна погледа на Иневера със своя, в който бляскаше лед. — А никога не бих приела да съм под теб.

Иневера кимна.

— Затова ще получиш и дар, повелен от собствените ми зарове. Кръв, за да ти разкрия част от плана на Еверам. Протегни костите си.

Балина я изгледа предпазливо. Ръката ѝ посегна към торбичката ѝ с хора, но независимо дали имаше намерение да я стисне, или да извади кости за защитни заклинания, нямаше намерение да извади заровете си.

— Предлагаш ми кръвта на съпруга си? — Това щеше да е невероятно могъщ дар, с който Балина да добие власт над Ахман. Това просто не се правеше, така както не се питаше за чуждото гадателство.

Иневера обаче поклати глава.

— Не е неговата. — Извади ножа си и се поряза под палеца на стиснатия си юмрук. — Моята.

Балина ахна, а Иневера изпъна ръка, върху която вече напъпваха първите капки кръв.

— Извади заровете си.

Никой, обучен в магията на хора, не би отказал подобно предложение. Този път Балина се подчини незабавно.

И това е някакво начало, помисли си Иневера.

Заповядвай неща, които само глупак би отказал да изпълни, учеше Евджах’тингата, и дори най-гордата дживах сен ще свикне да се подчинява.

Иневера наблюдаваше андраха, който вече пъхтеше, докато тя танцуваше около него. Бе отблъскващо дебел и сякаш даже дишането му бе мъчно.

Ще му е трудно да се справи. Вече беше сложила специални билки в храната и напитките му, но и те можеше да не стигнат при такъв човек.

Когато свали робата му, трябваше да търси под телесата му, за да намери члена му — нужни бяха всички седем милувки, за да го приведе в годен за действие вид. Два пъти почти свърши в ръцете ѝ, но тя го притисна, за да го укроти, знаейки, че съдбата на съпруга ѝ зависеше от това съешение. Когато успя да го напъха, направи така, че да приключат бързо, виейки от фалшиво удоволствие, като едва успя да скрие отвращението си. Остави го да хъхри на възглавниците.

— Да — успя да изкара най-после от устата си, докато се надигаше с мъка и слагаше робата си. — Синът на Хошкамин ще е следващият Шарум Ка.

Иневера беше палмата, огъната пред вятъра, докато излизаше от покоите му, но когато паднаха завесите на паланкина ѝ, дървото се счупи и тя се разплака. От години знаеше, че на двамата с Ахман им е писано да се оженят, ала не бе предвидила, че ще се влюби в него.

Едва няколко часа, след като Ахман си сложи белия тюрбан на Шарум Ка и поиска от дамаджия невяста от всяко племе, Кенева повика Иневера при себе си. По-слабите племена възликуваха, а дамаджи’тингите им нямаха търпение да поставят свои подчинени в спалните покои на Шарум Ка — без да знаят, че ще бъдат избрани собствените им наследнички, които така щяха да попаднат под заповедите на Иневера.

Ала каджи бяха най-силното сред племената още от незапомнени времена, така че дамажи Амадеверам се вбеси от идеята кръвната му линия да се смеси с тези на по-нисши племена. Кенева не даде никакъв знак за реакцията си по време на съвещанието в двора на дамаджия, но погледът ѝ, когато Иневера влезе при нея, беше като на каменен демон.

— Помислих, че ходът на мъжа ти е умен, когато направи безумното си предложение — рече възрастната жена. — Представи си изненадата ми — и тя разклати заровете си, — когато разбрах, че ходът всъщност е бил твой.

Не изглеждаше ни най-малко изненадана.

Иневера не продума, което сякаш още повече раздразни дамаджи’тингата.

— А да не би ти да си обезумяла?! — избухна Кенева.

Иневера разпери ръце, наясно беше колко безсмислен е жестът ѝ.

— Не искаше ли именно това? За какво говорихме преди всички тези години? Че андрахът и Шарум Ка са корумпирани, че фаворизират каджите и така разединяват и унищожават народа ни. Дадох обет да открия решение и успях. Сега имаме Шарум Ка, който е смел и открит и ще е свързан с всички племена.

— И най-вече с теб — озъби се под булото си Кенева. — За такава глупачка ли ме смяташ, та да не го видя? Ами андрахът? И него ли ще замениш? Няколко години в Шарих Хора няма да направят дама от това парвеню, съпруга ти.

Иневера сви рамене.

— Каджи не е бил дама. Издигнал се е от кръвта в алагай’шарак и е обединил света под копието си.

Кенева се засмя.

— А нима смяташ, че си първата Иневера, която е опитала да се превърне в следващата дамаджа? Историите на дамаджи’тингите са пълни с кървавите им провали. Наистина ли си толкова наивна, та да смяташ, че съпругът ти е прероденият Избавител?

— Зърнах бъдеще, в което е — отвърна Иневера. — Ще направя така, че то да се случи.

— Така ли? А как ще реагира, когато научи, че е трябвало да се усукваш около собственото копие на андраха, за да му спечелиш трона?

Кръвта се отдръпна от лицето на Иневера. Кенева знаеше? Лекият ветрец се беше превърнал в пясъчна буря, която можеше да свали кората и на най-гъвкавата палма.

Кенева отново се засмя.

— Мислиш, че си специална, така ли? Дама’тингите от години се редят да се предлагат на тази стара свиня срещу услуги. Самата аз си легнах с него години, преди баща ти да хване първата си чаша коузи. Невестите на Еверам никога не са намирали за унизително да разменят плътта си срещу преимущества, макар че, изглежда, ти си по-добра от повечето. Дали Ахман ще те удари, когато научи? Ще е прекрасна ирония опитът ти да се домогнеш до властта да свърши със смъртта му, задето е ударил съпругата си дама’тинга.

През Иневера премина мощна вълна от страх. Ничия кръв не е по-гореща от тази на шарум рогоносец, учеше Евджах’тингата. Възможно беше Ахман да изгуби контрол над себе си и да убие и нея, и андраха. Така или иначе, трябваше да убие стареца един ден, за да си спечели Черепния трон, ала нямаше да е в позиция да го запази, освен ако нямаше синове ний’дамати във всяко племе. Това щеше да се случи поне след десетилетие.

— Какво искаш? — попита тя.

— Мускал от кръвта на съпруга ти за начало — каза Кенева. — Сама ще хвърля заровете за него…

Иневера я прекъсна:

— В никакъв случай.

— Забравяш позицията си, дете — изръмжа Кенева. — Още съм твоя господарка. Не можеш да ми откажеш нищо.

Иневера махна пренебрежително.

— Заровете не са повикали никоя друга. Според закона ще съм дамаджи’тинга, когато умреш, независимо какво ти се ще.

— Ако ти самата доживееш дотогава — рече Кенева. — Ще получа кръвта на Ахман Джардир дори ако трябва да пресуша първо твоята. Ако наистина му е писано величие, може би ще стане най-великият евнух в двореца ми, когато се справя с теб и те заключа някъде, където да не можеш да правиш поразии.

Иневера въздъхна.

— Надявах се да избегна това — рече и извади череп на огнен демон от торбичката си с хора.

Кенева отметна глава и се изкиска.

— Огнен череп? Разочароваш ме, Иневера. Очаквах повече от теб. — Несъмнено навсякъде около бюрото ѝ бяха подредени защити срещу нападение от пламъци. Кенева разпери ръце с дланите навън, за да покаже, че са празни. — Нападай. Заровете все ще повикат някоя друга, след като те убия. — Поклати глава и цъкна с език. — Такова прахосничество.

— Наистина — каза Иневера и кимна. Завъртя се и освободи огромен огнен език, ала не срещу Кенева. Вместо това улучи дебелите кадифени завеси, които покриваха прозорците на дамаджи’тингата. Избухнаха в толкова силни пламъци, че се разпаднаха за секунди. Помещението се удави в ярки слънчеви лъчи, които се разсеяха по дима до най-отдалечените кътчета на стаята.

Един кръг от хора край Иневера, явно предназначени да я впримчат в някаква клопка, експлодира и остави горящи дупки в дебелия килим. От бюрото на Кенева се разнесоха още малки гърмежи и жената запищя, обсипана от горящи останки.

Иневера вече беше скрила огнения си череп в торбичката. Закрачи спокойно край бюрото и застана срещу старицата. Димът лютеше в очите ѝ и дробовете ѝ горяха, ала можеше да го понесе.

— Нямаш си повече магия, дъртачке. Ще решим това с шарусахк.

Чест правеше на Кенева, че не се поколеба. Цял живот в обучение по шарусахк не можеше да се забрави току-така, макар да не се беше била с друга жена от десетилетия. Атаката ѝ Вятър троши палма бе изпълнена съвършено.

Ала бавно. Формата може и да бе идеална, ала петдесетте години в повече си казваха думата. Поклащащ се клон неутрализира нападението и Иневера пристъпи към Кенева, като я изрита в сгъвката на коляното. Когато старицата приклекна, Иневера я хвана в ключ и я събори.

Кенева се извъртя и успя да обърне ключа, докато двете падаха на земята. Шарусахк учеше на крайна икономичност в движенията и дори възрастна жена можеше да бъде сериозен противник, ако успееше да се възползва от силата и инерцията на опонента. Затъркаляха се сред дима и отслабващите пламъци, ръмжаха и сумтяха. По вратата се удряше, ала Иневера я беше залостила здраво.

Схватката с Кенева се оказа много по-трудна от очакваното, ала изходът, така или иначе, беше предрешен. Иневера спря с резките движения, които бяха единствено от полза на старицата, и с по-бавни и плавни удари се възползва от по-голямата си сила, докато накрая подхвана Кенева, както искаше. Секунди по-късно измъкна една от тазовите ѝ кости от ставата. Ревът от болка на дамаджи’тингата рязко секна, когато Иневера успя да се докопа до черното було, което ѝ принадлежеше по право, и го усука около гърлото ѝ. Лицето на Кенева почервеня и сякаш се изду. Скоро съпротивлението ѝ спря съвсем. Иневера рязко притисна парчето коприна в гърлото ѝ още веднъж и после пусна тялото да падне на пода.

Когато вратите избухнаха насред магическа енергия и Кева и Енкидо пристъпиха вътре, Иневера държеше черната качулка и булото. Заедно с Кева и евнуха се изсипаха и още десетина жени, и дама’тинги, и ний’дама’тинги.

Кева огледа разрушението пред себе си с ужас. Повечето пламъци бяха угаснали, ала цялата стая бе пълна с останки. Зърна мъртвата си майка на пода и вдигна глава към Иневера със свиреп поглед.

— Кенева беше стара и слаба — на висок глас заяви Иневера. — Време беше черната качулка да премине у мен.

— Как смееш? — провикна се Кева. Да убиеш дамаджи’тингата, за да я наследиш, не бе безпрецедентно, ала в открита схватка беше нечувано. — Майка ми и аз те научихме на всичко, което знаеш. Как можа да я предадеш така, след като те прибрахме…

Иневера се засмя.

— Прибрали сте ме? Никога не съм била улично просяче или ний’тинга. Не пренаписвай миналото ми, за да се изкараш мой спасител. Откъснахте ме от прегръдката на майка ми без думичка, а ти ме хвърли на пътя на дъщеря си, която се опита да ме убие. — Мелан също беше в групичката пред Иневера. Иневера посрещна погледа ѝ, като я предизвика да оспори думите и.

— А когато не се оказах послушна ученичка — продължи Иневера, — Кенева поръча убийството ми. Седем пъти, казаха ми заровете. Аз поне имах честта да го сторя лице в лице.

— Лъжеш — изръмжа Кева.

Иневера поклати глава.

— Защо да лъжа, след като думите ми са без значение? Аз съм единствената, призована от заровете за наследница на Кенева. Докато съм жива, дама’тингите на каджи са мои.

— Ако оцелееш — поправи я Кева и застана в една от позите на шарусахк. Когато излезе от сенчестата ниша, където се намираше досега, слънцето попадна върху къса хора, който държеше в ръка, и костта избухна. Кева изпищя и изгуби концентрация, а ударната вълна я запрати две-три несигурни крачки назад.

Иневера бързо се придвижи напред, за да довърши започнатото. Ако я убиеше сега, само Мелан можеше да я предизвика.

Ала Енкидо светкавично застана между Кева и Иневера и с невероятно мощен ритник я запрати в другия край на стаята.

— Убий я! — заповяда му Кева, докато Иневера се надигаше мъчително.

— Искаш евнух да реши коя ще поведе жените на племето ни? — попита на висок глас Иневера. Както се и надяваше, всички глави се обърнаха към Кева. В този момента Иневера бръкна скришом в торбичката си с хора и стисна едно от парчетата кост в юмрука си, като внимаваше върху него да не попада светлина.

— Не си достойна да ни водиш, ако не можеш да победиш Енкидо — отвърна Кева. — Майка ми го е превърнала в своето копие на отмъщението.

Иневера нямаше време за отговор — Енкидо я нападна с бойно умение, несравнимо с нищо, което младата жена можеше да си представи. Силата и яростта на шарум, тактическата мисъл на дама и прецизността на дама’тинга. Никога преди не беше долавяла силна емоция у него, ала сега той излъчваше ярост като приливна вълна.

Всички шаруми трябва да отмъстят за смъртта на своя дама, дори да им струва живота, учеше Евджахът, а Кенева беше също толкова господар на Енкидо, колкото ако му беше кай’шарум. Тя го беше осакатила и превърнала в нещо по-малко от мъж, ала Енкидо обичаше шарусахк повече от всичко останало и затова бе получил от нея всичко, от което имаше нужда в живота. А сега Енкидо я нападаше с всички сили и тя се принуди да признае, че без помощта на магията си той щеше да я смаже.

Ала защитената демонска кост вля в крайниците ѝ сила и скорост отвъд човешката. Усети объркването на Енкидо, когато първият му удар пропусна, а тя заби изпънати пръсти в далака му.

Този удар трябваше да го повали, ала сега бе ред на Иневера да се изненада. Енкидо беше брониран. Пръстите ѝ попаднаха в една от твърдите керамични плочки, които шарумите вплитаха в одеждите си, когато слизаха в Лабиринта. Плочката се строши при удара ѝ, ала неутрализира силата ѝ и тя отдръпна рязко ръка от болка.

Успя да отвърне на неговия удар, макар и почти да пропусна на свой ред, ала Енкидо отново смени формата и я улучи с опакото на дланта си и отметна рязко главата ѝ назад. Следващият ритник счупи няколко ребра и я запокити в горящото бюро на Кенева, което се строши под теглото ѝ. Всички в помещението ахнаха и оформиха кръг около тях.

Иневера трябваше да стисне юмрук още по-здраво, за да не изгуби своя хора, който успя да поеме част от щетите на удара. После се сви на кълбо и използва част от инерцията си, за да се изправи сред развалините. Енкидо се приближаваше, ала тя вече бе възстановила баланса си и не подцени съперника си отново.

Кръжаха един около друг, Енкидо нанасяше удари и пропускаше, нападенията на Иневера пък се разбиваха в бронята му. И двамата бяха крайно съсредоточени и не позволяваха никакви възможности за безответна атака. Иневера хвърли поглед към Кева, която чакаше търпеливо малко по-напред от останалите, напълно невредима и готова да довърши работата на Енкидо, ако той загуби.

А и щеше да има свои собствени хора.

Енкидо я нападна с Вехнещ цвят и Иневера можеше да му се изплъзне, ала импулсивно реши да поеме удара. Кракът ѝ поддаде и Енкидо се хвърли върху ѝ. Иневера отново призова силата на демонската кост и възвърна енергията си. Надигна се рязко и заби пръсти между бронираните плочки. Енкидо напрегна коремните си мускули рефлексивно и докато се бе привел, тя го улучи няколко пъти точно в средоточията на силата по врата и раменете, след което счупи коляното му с тежък ритник.

Евнухът не извика от болка, дори не издаде сподавен звук, както правеха понякога мъжете без език. Опита се да се изправи, ала макар по лицето му ясно да личаха кански усилия, крайниците му не му се подчиняваха. След това се успокои и задиша равномерно, вперил поглед в нея без капчица страх, докато чакаше тя да го довърши.

Ала Иневера не искаше да го убива.

— Защити достойно господарката си, шарум, но Еверам все още има планове за теб.

В дланта ѝ парчето хора се превърна в пепел, пресушено от магията си, и тя се запита дали няма да съжали за милостта си. Вече ѝ бе трудно да диша в задимения въздух.

Кева зае бойна поза, ала Иневера не отвърна.

— Нима сме слепи като даматите, та да следваме най-добрия боец? — попита тя събралите се жени. — Евджах’тингата ни даде алагаи хора, за да не изпадаме никога в подобно дивачество.

Изгледа Кева.

— Ти първа хвърли заровете, за да видиш съдбата ми. Ти ме прибра в лоното на дама’тингите, когато лесно можеше да ме отпъдиш. Защо? Какво видя?

— Бъдещето ти беше скрито — рече Кева. — Това бе казала да търся майка ми. Дете със скрито бъдеще.

Иневера кимна. Беше го подозирала.

— Вече не е скрито. Хвърли отново костите. Сега, в Стаята на сенките, пред очите на всички.

Кева вдигна вежди, след това присви очи, предусещайки клопка. Сред останалите жени се разнесе трескав шепот, който обгърна Иневера като парливия дим около нея.

Заповядай това, което само глупак би отказал да изпълни.

Двете претендентки за черното було поведоха останалите към Подземния дворец, а групичката лека-полека прерасна във всяка жена и момиче в зданието. Когато се затвориха в стаята, далеч от очите на мъже, Кева извади заровете и отиде при Иневера, гледайки я с омраза.

— Само няколко капки сега, но не се бой, преди слънцето да падне, ще имам и останалата част.

Иневера вдигна булото си и изплю кръв върху заровете на Кева. Не мислеше, че е възможно яростта на жената срещу нея да се удвои, ала по очите ѝ личеше, че е успяла.

Съжалявам, Кева, но трябва да бъдеш прекършена като дживах сен — пред очите на всички.

Събралите се наоколо затаиха дъх, докато Кева разклащаше заровете и напяваше молитвите си. Хората яростно се разгоряха и осветиха тълпата, ала Иневера не се страхуваше нито от предсказанието в шепите на Кева, нито от множеството. Остана права над Кева, докато дама’тингата се привеждаше. Един добре прицелен ритник можеше да я убие, докато Кева се беше вглъбила в гадаенето, ала Иневера не искаше да я убива, още по-малко отколкото искаше да убива Енкидо. Честта налагаше Кева да убие нея, ала заровете на Иневера бяха подсказали какво се таи в сърцето на жената.

Ти си повече дъщеря на Кева, отколкото собствената ѝ. Може да те убие, но никога няма да те предаде.

Кева хвърли заровете, те се подредиха и останалите жени изгубиха центъра си — и Невестите, и Оброчените се придвижиха напред почти тичешком, за да видят какво пише.

Някои, като Кева и Мелан, напипаха сърцевината на смисъла незабавно и сподавиха дъх, както се бе случило и с Балина и останалите дамаджи’тинги от другите племена. Повечето огледаха заровете внимателно няколко секунди, преди да им се изяснят.

Кева я погледна, а Иневера изпъна ръка, стиснала черната качулка. Беше незначителен символ и не я интересуваше. Всъщност никога не я бе интересувала. Бе я използвала като средство, докато имаше полза от него.

— Ти ще носиш черната качулка, сестро Кева — каза Иневера, след което се обърна към Мелан, — а ти, сестро Мелан, ще носиш черния воал. Трябва да се погрижа за съпруга си и не ме вълнува чаената политика на каджи. Имам си собствен дворец и по-високи цели.

Кева кимна и се пресегна за качулката. Иневера я поотдръпна.

— Ще говориш от името на каджи в двора — каза Иневера, — но макар гласът да е твой, думите ти ще са мои.

Кева се поклони.

— Да, дамаджа.

Пресегна се отново и този път Иневера ѝ позволи да вземе качулката.

После подаде булото на Мелан, а тя се поклони още по-дълбоко.

— Да, дамаджа.

Иневера вдигна булото, за да я погледне Мелан в очите.

— Няма да изричаш тази титла на глас. — Гласът ѝ се понесе навсякъде из помещението, ала въпреки това тя се заобръща, за да улови погледа на всяка жена и момиче поред. — Нито една от вас. Още не.

През следващите шест месеца Иневера имаше нужда от услугите на андраха още три пъти и всеки път се принуди да му плаща по същия начин. Той вече я опипваше дръзко и невъздържано, сякаш беше някоя от девойките във Великия харем. Когато посмя да ухапе едната ѝ гърда, тя почти го намушка.

Стига толкова, помисли си. Ахман вече си спечели име. Андрахът не може да му отнеме белия тюрбан и нито една негова услуга не си струва това.

На следващата сутрин тя повика Каша, нейната дживах сен от племето Шарах, както и любимка на Ахман.

— Ще поканя андраха отново тази вечер — каза тя. — Нека Ахман научи „по случайност“, че мъжът ще посети двореца на Шарум Ка, докато него го няма. Искам Ахман да ни намери заедно. Време е да науча андраха на страх и е време Ахман да научи повече за съдбата си. Повече няма да търпя този дебелак да ме докосва.