Дневната война

Петнайсета глава Жените Пейпър 333 г. СЗ, Лято

— Затвори си устата, скъпа — каза Илона на Лийша. — Приличаш на бавноразвиваща се селячка.

Лийша обърна глава, за да отвърне хапливо, но осъзна, че наистина е зяпнала. Зъбите ѝ изтракаха, когато рязко затвори уста, а всички останали край тях избухнаха във възторжени викове, ръкопляскаха и тропаха с крака. Един от шарумите нададе вой и сякаш дори Кавъл беше забравил за гнева си.

Напълно разбираемо. Шарумите не уважаваха нищо повече от способността на човек да убива демони, а Роджър беше демонстрирал невероятна мощ — убиваше ядрони, без дори да ги докосне. Дори Шар’Дама Ка не умееше това. Гледаха го със страхопочитание, но не с повече от това на местните селяни. По лицето на Гаред сияеше фанатизъм, който Лийша смяташе за запазен само за Арлен.

Но силата не беше само тази на Роджър. Беше го чувала да омайва демони много пъти, но никога толкова силно, че ушите ѝ да писнат, а дъските на пода да се разклатят. Можеше да си заложи задника, че беше намесена магията на хората.

Аманвах бе едва на седемнайсет и Лийша лесно можеше да мисли за нея като за момиче — още повече такова, което лесно бе надвила. Ала носеше бялата роба на дама’тинга и познаваше тайните на демонските кости и магическата им сила. Лийша беше виждала какво може да прави Иневера с нея. Аманвах беше сторила нещо с цигулката на Роджър, както и с огърлиците, които носеха със Сиквах. Магията усилваше музиката им.

Лийша разбираше как работи това по принцип — използваха кости, за да захранват защитите, дори когато нямаше демони наоколо. Вече беше започнала да експериментира с това, но свещените дама’тинги имаха вече векове опит.

Тълпата още ръкопляскаше, когато тя слезе от верандата и отиде при тримата. Роджър се покланяше като майстор след ювелирно изпълнение и даде знак на съпругите си да сторят същото. Сиквах го направи без колебание, като се поклони още по-ниско от него, скандален жест, предвид че беше облечена със спалните си дрехи. Аманвах изглеждаше смутена от нуждата да стори нещо толкова под сана си и затова само кимна, сякаш бе херцогинята майка, пред която селяците току-що се бяха прострели на земята.

Роджър сияеше и когато стигна до него, Лийша го прегърна здраво, пренебрегвайки просъскването на Аманвах.

— Роджър, това беше невероятно.

Момчешката усмивка на Роджър стигна до ушите му.

— Не можех да се справя без Аманвах и Сиквах.

— Наистина. — Лийша кимна към жените. — Звучахте като серафимите на самия Създател. — И двете момичета окръглиха очи при комплимента, но Лийша върна вниманието си върху Роджър, преди да успеят да възстановят самообладанието си.

— Аманвах ли защити цигулката ти?

Роджър кимна.

— Само подбрадника. Защитите ми позволяват да свиря толкова силно, че можех да срутя странноприемницата. А след като съм свирил с това, се чувствам…

— Пълен с енергия? — попита Лийша — Би трябвало да си полумъртъв след нещо подобно.

Роджър се сепна и завъртя показалец около ухото си.

— Мда. Дори не е писнало.

— Може ли да видя? — попита небрежно Лийша.

Роджър откачи подбрадника и ѝ го подаде, без да се замисли. Аманвах понечи да го спре, но твърде късно. Лийша го грабна и бързо отстъпи назад. Отвори един от скритите джобове в престилката си и си сложи очила със златни рамки, които Арлен ѝ беше направил.

Лещите не подобряваха зрението, но защитите в стъклото и рамките ѝ позволяваха да вижда магията и движението ѝ, както я виждаше и Арлен. Подбрадникът грееше от мощ, а защитите сякаш бяха вдълбани от късчета мълния. Разпозна почти всички — защити за свързване и пренасочване, както и за резонанс и… съзвучие.

— Тук има не просто усилване на звука, Роджър — каза тя. — Има и защити за съзвучие.

Роджър я изгледа неразбиращо.

— Какво значи това?

— Всичко, казано покрай тази цигулка, ще се чува и другаде. — Лийша се обърна към Аманвах. Няколко от многото обеци в ухото ѝ грееха ярко. — С помощта на обеца, може би?

Аманвах запази лицето си спокойно, ала колебанието ѝ все пак я издаде. Роджър изгледа жена си и радостното му изражение премина в уязвено.

— Така ли разбра за това в странноприемницата?

— Заговорничехте… — започна Аманвах.

— Я не ме храни с тия демонски лайна! — сопна се Роджър. — Прекарала си седмици над този подбрадник. Не е било заради мои дела по пътя, от самото начало си искала да ме шпионираш.

— Ти си ми съпруг — отвърна Аманвах. — Мой дълг е да те подкрепям и да те пазя от опасности, да ти помагам, когато имаш нужда.

— Непрестанните ти лъжи! — извика Роджър.

Шарумите се сковаха — да крещиш на дама’тинга, беше немислимо престъпление, но не помръднаха, все още стъписани от силата на Роджър. Дори Енкидо не се намеси и чакаше сигнал от господарката си.

— Толкова бързо ми цитираш Евджаха, когато ти изнася — продължи Роджър, — но там не се ли задължава човек да говори истината?

— Всъщност — каза Лийша — книгата заявява изрично, че клетвите и обещанията към чини са безсмислени, ако пречат на човек да служи на Еверам.

Аманвах я изгледа ядосано, но Лийша само се усмихна, предизвиквайки я да оспори.

— Ядрото ви взело — каза Роджър, грабна подбрадника от Лийша и понечи да го запокити на паважа.

— Не! — извикаха в хор и Лийша, и Аманвах и посегнаха нагоре към ръката му. Аманвах изгледа билкарката с любопитство.

— Видя каква сила ти дава това — каза му Лийша — Не я захвърляй само защото си ядосан.

— Господарката говори истината, съпруже — рече Аманвах. — Ще ми трябва повече от месец, за да направя второ, ако изобщо намеря толкова хубаво парче кост.

Роджър я изгледа студено.

— Когато ми предложи онази кутия, запитах се дали вътре няма златни окови. Явно почти съм познал. Няма да съм ти роб, Аманвах.

— Нима сме роби на огъня, защото може да ни опари? — попита Лийша — Вече знаеш какво още е вплетено в този предмет, Роджър, а аз мога да нарисувам защити за тишина върху някоя кутия. Когато искаш уединение, постави го там.

— А и да го запокитиш в камъните, няма да постигнеш нищо — добави Аманвах. — Магията подсилва метала и дървото. Ще откриеш, че е много трудно за унищожаване. Но никой друг не е достоен за силата му.

Роджър сякаш се смали. Изгледа тъжно предмета, натика го в джоба си и се обърна към странноприемницата.

— Лягам си.

Закрачи натам, без дори да се обърне, за да види дали някой го следва. Аманвах и Сиквах рипнаха подир него като палета, след тях и Енкидо.

Неколцина селяни бяха събрали смелост да пристъпят отвън, за да разгледат, все още удивени, труповете на чудовищата, но писъкът на един въздушен демон бързо ги принуди да се приберат. Лийша стори същото, макар защитите по собствената ѝ наметка да бяха достатъчни, за да я скрият от очите на който и да било демон.

Преди да влезе, погледна за последно към пътя на вестоносците, където и в този миг един от шарумите бързаше към Дара на Еверам.

Сама в стаята си, Лийша плака.

Не разбираше напълно принципа зад демонските зарове и тайната на предсказанията им, пазена грижливо от дама’тингите. Евджахът говореше за защита, която позволяваше това, но не я показваше, а Лийша не мислеше, че някога ще убеди една от Невестите на Еверам да ѝ даде да погледне заровете ѝ.

От това, което беше успяла да разбере все пак, заровете не предоставяха конкретна информация, само факти, които намекваха за един или друг развой на събитията. Аманвах по всяка вероятност не беше познала каква отрова е приготвила Лийша, а и антидотът точно на тази бе труден и бавен за неутрализиране. Предвид колко бързо потегли воинът, Лийша се съмняваше, че Аманвах е успяла да стори каквото и да било. След ден щеше да изнемощее, а след два щеше да е мъртъв.

Нямаше избор. Не знаеше как Ахман ще приеме новината, че тя възнамерява да подсили Хралупата, за да му даде отпор. Не можеше да крие това от него завинаги, но ѝ трябваше време. Време, за да предупреди лактънците и херцогиня Арейн. Време, за да напълни Хралупата с хора и да се подготви и за наближаващото Новолуние, и за Шарак Слънце. Но всичко това не облекчаваше чувството ѝ за вина и тя пропълзя под завивките и ги метна връз главата си.

За пръв път на Лийша ѝ се прииска никога да не беше тръгвала към Дара на Еверам. Нощи, щеше ѝ се никога да не бе напускала Хралупата, никога да не бе отивала в колибата на Бруна и никога да не бе научавала билкарското изкуство. От нея можеше да излезе прекрасен майстор на хартия, а щеше да зарадва и баща си.

Но колкото и да ѝ се искаше да прехвърли вината другиму, Лийша знаеше, че това бе твърде лесен изход.

— Защо трябва да се уча да тровя? — беше попитала Бруна преди всички онези години.

— За да можеш да лекуваш отрови, момиче — каза ѝ старицата. — А и като научиш признаците и различните комбинации от билки, няма да се превърнеш в някаква смрадлива плевичарка.

— Плевичарка ли?

Бруна плю на земята.

— Провалени билкарки. Продават слаби лекове и тровят враговете на благородниците за пари.

Лийша се вцепени.

— Жените наистина ли правят така?

Бруна изсумтя.

— Не всички са мили и добри като теб, скъпа. Една от чирачките ми излезе такава. Ядрото да ме погълне, ако позволя да се случи отново, но трябва да знаеш срещу какво си изправена.

Изправена съм срещу себе си. Убивам мъже за собствено удобство. Нима съм с нещо по-добра от някоя плевичарка?

Тя поплака отново, докато накрая изтощеното ѝ до предела тяло не я предаде. Лийша задряма. Дори в съня за нея нямаше покой, обладан бе от насилие и смърт. Иневера, морава в ръцете ѝ, стиснали я за гърлото. Ахман бездействаше, докато воините му убиваха мъжете от Райзън и изнасилваха жените. Гаред с прерязано гърло от патерицата на Абан. Роджър, удушен в съня си от собствените си съпруги. Кавъл пребиваше Уонда до смърт и го наричаше „тренировка“. Дърварите и шарумите в кървава буря от секири и копия, а Арлен и Ахман ги запокитваха едни срещу други.

И един самотен шарум, мъртъв на пътя.

Събуди се рязко с преобърнат стомах и падна от леглото в отчаянието си да достигне до нощното гърне, но то се разплиска, когато тя го извади изпод леглото и повръщаното ѝ се смеси върху пода с урината от предишната нощ. Тя остана на колене, трепереше и повръщаше на сухо, плачеше неудържимо. Отново я прониза игличка в едното око — идеше още една поредица от главоболия.

О, Бруна, в какво се превърнах?

Някой почука. Лийша се вцепени. Зората мъждукаше отдалеч оттатък прозореца ѝ. Беше твърде рано за кервана.

Отново се почука.

— Върви си!

— Отваряй вратата, Лийша Пейпър, или ще кажа на Гаред да влезе с нея — каза майка ѝ. — Само гледай дали няма да го викна!

Лийша се изправи бавно на омекнали колене. Стомахът ѝ още се бунтуваше. Намери чисто парче плат и избърса лице, а после надяна една роба над осеяната си с петна нощница и я завърза здраво.

Вдигна резето и пооткрехна вратата. Лицето на Илона, което сега имаше вид, сякаш току-що беше глътнала лимон, никога не бе първото нещо, което ѝ се щеше да вижда сутрин.

— Не е подходящ момент… — Но Илона я пренебрегна и безцеремонно се провря в стаята. Лийша въздъхна, затвори и залости вратата.

— Какво искаш, майко?

— Мислех си, че си твърде голяма, за да будиш мен или баща си с циврене — каза Илона. — Какво, гадно ти е, задето уби онова момче ли?

Лийша примигна. Нямаше значение колко пъти майка ѝ успяваше да ѝ прочете мислите и да кара право на въпроса — никога не спираше да ѝ се удивлява.

— Еми, недей — сопна ѝ се Илона. — Направила си каквото е трябвало, а това момче е знаело в какво се забърква още първия път, когато е хванало копие.

— Не е толкова просто…

— Ба! — Илона махна пренебрежително с ръка. — Колцина райзънци е убил, докато са превземали града, а? Колко живота ще спасиш, като не го оставиш да говори?

Лийша усети как краката ѝ поддават и се отпусна върху леглото, престори се, че през цялото време е възнамерявала да седне. Чувстваше стомаха си като прекипяваща делва.

— Не бих го сторила освен при тези обстоятелства и това не значи, че трябва да се гордея със себе си.

Илона изсумтя.

— Може би не, но колкото и малко да значи, аз се гордея с теб, момиче. Знам, че не ти го казвам достатъчно често, но ето на. Не мислех, че го имаш това у себе си — да направиш нещо такова. Но явно си взела нещичко и от мен.

Лийша се намръщи.

— Понякога ми се струва, че съм взела твърде много от теб, майко.

Илона завъртя очи.

— Де тоз късмет.

— А защо си промени мнението? — попита Лийша. — Ти самата ме натискаше да се омъжа за Ахман и да му позволя да ме направи кралица.

— Успях да видя резултатите от управлението му малко по-внимателно. Докато още ми е гладка кожата, няма да я крия под седем слоя плат. — Тя понадигна гърдите си, които едва се побираха в деколтето ѝ. — Защо са ми тия ненки, нали трябва карам мъжете да се лигавят подир мен, а жените да скърцат със зъби?

Лийша вдигна вежда.

— Гладка кожа ли?

Илона я изгледа опасно, като че я предизвика да продължи със заяждането.

— Ако беше пуснала онзи воин невредим, щеше да застрашиш всичко, за което бяхме отишли. Може да си попреувеличила малко драматизма, но това пътуване беше добро за Хралупата. Спечели ни нещо като мир, огледа лагера на врага, шепнеше съвети и съмнения в ухото на предводителя им, научи за мисловните демони и за костната магия. А и ти намаза. Ако старицата Бруна беше тук, щеше да е по-горда от Ян Кътър с най-киприя си бик за показ.

Лийша се усмихна уморено.

— Надявам се. Тъкмо си мислех колко бих я разочаровала.

Илона се обърна към прозореца и се огледа критично в него. Макар че нямаше кой да я гледа, тя пооправи косата си и опъна деколтето на роклята.

— Може би малко. Всеки чирак на Бруна — и всяка моя дъщеря! — би трябвало да могат да се потъркалят в пухените завивки, без да надуят корема.

Лийша се изчерви чак до врата.

— Какво?

Илона посочи отвратителната каша на пода, без да показва с нищо, че възнамерява да я почисти.

— Много пъти съм те виждала в истерия, момиче, но никога не си повръщала. Не помня и някога изобщо да ти се е гадело. Взела си от мен повече от циците и задника ми. Имаш и железния ми стомах. — Тя се усмихна и се потупа по корема. — Но през цялото време с теб повръщах като отровена котка.

Къкрещият стомах на Лийша сякаш замръзна. Тя се опита да преглътне, докато преброяваше дните от последния си цикъл, но буцата в гърлото ѝ пречеше.

Можеше ли да е това?

По-отчаяна, отколкото когато посягаше за нощното гърне, Лийша се пресегна за престилката си. Подобно на жонгльор с разноцветни топки, тя се развъртя с билки и пособия из ръцете, стискаше, мачкаше и смесваше, докато накрая не получи мускал с течност с цвят на мляко. Взе намазка от себе си и я постави в мускала, затаила дъх.

Дробовете ѝ се предадоха много преди химичните съставки вътре да реагират. Тя се извърна от шишенцето и започна да отброява секундите, преди отново да завърти глава и да провери дали течността е станала розова.

Хиляда. Две хиляди. Три хиляди…

— Вече знаеш резултата — каза Илона. — Стига си си хапала пръстите и реши какво ще правиш.

Лийша вдигна вежда.

— Какво ще правя ли?

— Не ми се прави на глупачка, момиче — сопна ѝ се Илона. — И аз чиракувах на Бруна. Ако искаш, можеш да се отървеш от проблема.

— Наистина ли, майко? — попита Лийша горчиво. — Ти, която ме натискаш цял живот за деца, ми предлагаш да убия бебето си?

— Не е бебе, а е зрънце — отвърна Илона. — При това гнило. Не ми трябва да съм много умна, та да видя, че това дете е дупка в защитите ни, достатъчно голяма, за да премине майката на всички демони.

Сто хиляди. Сто и една хиляди. Сто и две хиляди…

Лийша тръсна глава толкова решително, че сякаш нещо в нея се раздрънча.

— Не. Ако съм започнала да повръщам, вече е живот, а не зрънце. Оплакваш се непрестанно, че съм пропуснала повечето си плодоносни години, майко. Не грешиш. Ако Създателя иска да имам това дете, ще го родя.

Илона завъртя очи.

— Лош момент за набожност, момиче. — Вдигна рамене. — Но ако няма да се отървеш от него, по-добре да прелъстиш някого, бързо и пред хора, за да си спечелиш време.

Челюстта на Лийша увисна.

— Кълна се, мамо, ако само произнесеш името на Гаред…

Ала Илона я изненада с още едно махване на ръката.

— Ба! Можеш и по-добре от Гаред Кътър! Пробвай се с другия Избавител, тъкмо си му хванала цаката. Ясно е като бял ден, че е запушен и му трябва отдушник. Оправи го толкова добре, колкото и Демона от пустинята и скоро и двамата ще ти ближат ръцете и ще сядат по команда преди пролетта.

— Или ще се избият взаимно, а заедно с тях и двата ни народа.

— Това ще се случи независимо от нищо и го знаеш — отвърна Илона. — Най-доброто, което можеш да сториш, е да определиш къде и как.

Лийша направи физиономия.

— Нищо на света не мразя повече от това да говориш смислено, майко.

Илона се изкиска.

— Може да е невъзможно да накарам Защитения да повярва, че е негово — каза Лийша — Не иска да ме докосне повече. Ужасѐн е да направи дете, омърсено от демонската му магия.

Илона сви рамене.

— Ами кажи му, че пиеш от специалния чай. Накисни няколко листа и ги остави където да ги види. Кажи му, че просто му предлагаш, ами, отдушник.

Триста и петдесет хиляди. Триста петдесет и една хиляди. Триста петдесет и две хиляди…

Лийша поклати глава.

— Не е толкова наивен, майко.

— Глупости. Той е мъж, Лийша. Всеки от тях трябва да си топва човката от време на време. Примами го с уста веднъж-дваж. Ще го накараш да се почувства в безопасност и после ще му налетиш. Ще приключи, преди да осъзнае какво се е случило. — Тя се подсмихна. — После ще се върне за още, ако свършиш добра работа.

Стомахът на Лийша отново се преобърна. Наистина ли обмисляше това?

— И след по-малко от година, когато види, че детето е тъмнокожо и очите му са дръпнати нагоре?

Илона сви рамене.

— Кой знае. Бебето може да се метне на теб. У теб няма нищо от Ърни на външен вид — и по-добре.

— По-хубаво, че имам неговото сърце — съгласи се Лийша — И това между ушите му.

— Да, но имаш моите шишарки и по-добре да благодариш на Създателя за това. Когато красианците пристигнат в Хралупата, единственото, което Ърни Пейпър ще направи, е да се напикае. Ти не си безпомощна, но когато му дойде времето, ще ти трябва силен мъж.

Лийша искаше да ѝ се развика, но не намираше сили. Майка ѝ говореше все по-разумно напоследък. Тя ли се променяше, или се променяше самата Лийша?

Седемстотин хиляди. Седемстотин и една хиляди. Седемстотин и две хиляди…

— Не вярвам на Защитения повече, отколкото на Демона от пустинята — каза Лийша.

Илона отново вдигна рамене.

— Намери си друг тогава. Грешах за хлапето с цигулката. Има сила и би стоял до теб, дори малкото да се роди с раздвоената брадичка на Джардир. Обаче Роджър го изпусна вече — освен ако не ти се играе по-мръсно.

— Бракът на Роджър си има достатъчно проблеми и без моята намеса.

Илона кимна.

— Значи, остава само един вариант.

Лийша погледна майка си и ликуващото ѝ изражение.

— Майко…

Илона вдигна ръце.

— Каза ми да не казвам името му, затова няма, но си помисли. Силен е като бивол и е по-смел от всеки друг в Хралупата. Всички дървари търсят него за съвет, когато Защитения не е при тях. И те обича. Винаги те е обичал, по неговия си примитивен начин. И отгоре на всичко това, мозъкът му е като ечемичено зрънце. Чрез такъв мъж може да управляваш Хралупата лесно.

Един милион. Лийша се обърна към мускала.

Сърцето ѝ се сви.

Шепа билки, натопени във вряла вода, успокоиха стомаха на Лийша, но не смееше да вземе нито едно от лекарствата, които биха я спасили от главоболието ѝ дори за малко. Когато с Илона най-после излязоха от стаята ѝ, откриха Гаред, Уонда и Ърни в общото помещение, които ги чакаха край празни паници от каша.

Шаманвах се пазареше със съдържателя. Както обикновено намираше кусури на всичко и по стойката на Сим личеше, че е готов да ѝ позволи тя да определи цената, само и само да му се махне от главата.

Без дори да се обърне, Шаманвах посочи с пръст към Лийша и една дал’тинга в черно се втурна да ѝ вземе торбата. Обикновено Лийша би се възпротивила, ала сега я болеше главата и коленете ѝ трепереха от изтощение. Бяха ѝ приготвили паница, ала тя я пренебрегна и нетърпеливо зачака. Искаше само да се качи във фургона си и да остане насаме.

Всъщност май че на никого не му се говореше много, а всички се озъртаха смутено, докато Шаманвах триеше сол на главата на Сим за иначе напълно приемливото обслужване. Минутите минаваха, а пазаренето не спираше — на Лийша ѝ се докрещя.

— Нощи, вземи да му платиш най-накрая! — прекъсна тя непрестанния поток от думи до себе си. — Нищо им нямаше на стаите!

Всички подскочиха.

Шаманвах се поклони.

— Както желае обещаната.

Изрече го през свити устни. Бързо отброи монетите и поеха вън от хана. Енкидо още стоеше неподвижен на върха на стълбището вътре и когато останалите се раздвижиха, почука на една от вратите. Показаха се Аманвах, Сиквах и Роджър.

Съпругите на Роджър го обградиха като телохранители, докато слизаха по стълбите, и гледаха лошо, сякаш предизвикваха Лийша да приближи.

Не че на Лийша изобщо ѝ се щеше. Махалото се люлееше непрестанно цяла нощ и тя вече не помнеше кой на кого се сърди и защо. Нямаше търпение да се настани във фургона си.

Самата светлина ѝ причиняваше болка, когато главоболието я замъчеше толкова свирепо. Едва няколкото метра от навеса на верандата до стълбичките на фургона ѝ се сториха така, както Ахман описваше слънцето по напуканата пръст на красианската пустиня. Когато влезе, дръпна плътно завесите. Ърни седна в далечния край и затвори завесите без подканяне, макар да си остави процеп светлина, за да чете книгата в скута си. Илона седна срещу Лийша и потъна в добре дошло мълчание, взряна в празното пространство.

Лийша трябваше да признае, че майка ѝ още е красавица. Такава, че ако не я познаваш, би решил, че този втренчен поглед е празен като на всяка куха хубавелка. Подобно на всичките си пози, Илона беше овладяла и тази съзнателно. Всички повтаряха, че Лийша е взела ума от баща си, но тя се усъмни. Илона Пейпър беше какво ли не, но не и глупачка.

Докато сутринта напредваше, от фургона на Роджър не се носеха ни музика, ни стонове. Носеха се викове. Много викове. И по-лошо — дълги, болезнени мълчания.

Когато спряха за обяд, Лийша излезе само колкото да се облекчи и да си вземе паница с храна. Зърна Роджър, който се разтъпкваше, ала не посмя да го доближи, за да не провокира Сиквах до него.

Красианци от всякакви касти се смълчаваха и започваха да го сочат и да си шушукат, колчем минеше покрай тях. Явно мълвата за подвизите му се разпространяваше.

До вечерта Лийша се чувстваше почти възстановена. Без да я попитат, красианците бяха подминали следващото селце и подготвиха кервана за нощуване край пътя, на поне десетина километра след селцето.

Лийша се поразходи из лагера, за да провери защитите, но красианското майсторство си личеше във всеки символ. Навред патрулираха шаруми и иззад защитната мрежа убиваха с точни удари на копията си всеки приближил демон. Уонда правеше същото, ала по-ефикасно — с лъка си. Недоубитите ядрони получаваха секирата на Гаред, който нехайно пристъпваше оттатък защитите, за да довърши работата.

Лийша го наблюдаваше и мислеше за думите на майка си. Гаред наистина бе хубав, а и някога ѝ бе възлюбен, ала преди всички онези години се показа такъв егоист, че тя просто не го изтърпя.

Това правеше ли го обаче толкова по-различен от всичките други познати ѝ мъже? Нито един не бе задоволил нуждите ѝ. С какво беше по-лош Гаред от Роджър, Марик, Арлен или дори Ахман?

В лагера Лийша притежаваше собствена шатра с дебело застлан под, както и купчина възглавници, разположени като легло насред помещението. Уонда стоеше до отвора с приготвен лък.

Лийша беше помолила момичето да ѝ напълни купичка с демонска сукървица, която грееше ярко под защитения ѝ взор. Лийша взе четка за рисуване и най-обикновената си наметка и изрисува по нея защити за объркване, добави и още — беше ги зърнала в нощта, когато Иневера я беше впримчила в покоите ѝ в двореца на Джардир. Защитите действаха и на хора.

Те замъждукаха, когато Лийша се наметна и повдигна платнището на входа. Уонда застина и се заоглежда, наострила уши и очи, ала вниманието ѝ се изплъзваше от Лийша, тъй както това на демоните — от Роджър, докато свиреше. Повдигна платнището и се взря към одеялата и възглавниците, които Лийша бе оформила като спящо тяло. Изсумтя и пусна плата, след което се върна на пост.

Скрита от всеки поглед, Лийша се разходи необезпокоявано между шарумите часови и стигна до шатрата на Гаред. Още не бе сигурна какво следва. Дори да си легнеше с него, по-скоро нямаше самообладанието да позволи да я хванат с него, както я съветваше майка ѝ. Ако не го стореше обаче, какъв бе смисълът да го прави изобщо?

Пое си дълбоко дъх, взе решение и посегна към отвора. Отвътре се разнесе дълбокият му глас и я спря.

— Госпожо, не мож’ да продължаваме. Не е редно.

— Нямаше нищо против да те науча кое къде влиза, докато баща ти спеше на три метра от нас — отвърна Илона, — но сега не било редно?

Дочу се движение и Гаред изстена.

— Само за последно — рече Илона, — та да не ме забравиш.

— Ще ни хванат — каза Гаред, но последваха още шумове и този път простена Илона.

— Н’са ни хванали още — изпъшка тя.

Започна ритмично приплясване и на Лийша ѝ се догади за пореден път. Вдигна рязко покривалото на входа и влезе, като свали наметката си. Илона беше сплела пръсти зад врата на Гаред, който я държеше във въздуха, полите ѝ — около кръста, бричовете му — около глезените.

— Е, хванаха ви.

— Нощи! — викна Гаред и пусна Илона, а тя изписка, когато голият ѝ задник тупна върху твърдия платнен под.

Лийша сложи ръце на хълбоците си.

— Помисля ли си, че няма повече накъде да пропаднеш, майко, ти все успяваш.

— Ха, нощта ще ми вика на мен черна — измърмори Илона и се изправи, като отупа полата си. Гаред беше вдигнал панталона си и се мъчеше да натъпче още твърдия си член вътре. Беше обречено усилие.

— Когато кажа на татко… — Започна Лийша.

— Нищо няма да му казваш — рече Илона — ако не защото уважаваш баща си твърде много, а и двете знаем, че е така, то тогава защото си билкарка.

— Това не е билкарска работа.

— Всичко е билкарска работа, когато носиш престилката! — стрелна в отговор Илона. — Бруна някога да се е разбъбряла за мръсотиите в града? Уверявам те, знаеше всяка от тях.

Хвърли на дъщеря си снизходителен поглед.

— А и да не съм единствената с тайни? Ти накъде си се понесла посред нощите, Лийша?

Лийша мръдна с очи към Гаред, ала той им беше обърнал гръб и още мъчеше гащите си. Майка ѝ я беше туширала и Лийша го знаеше.

— Хайде, идвай — каза тя и надигна края на наметката си, за да прислони Илона. Щеше да скрие и двете, докато се връщаха по шатрите си, където си им беше мястото.

Гаред най-после успя да се завърже и се обърна към тях, пламнал от вина.

— Отново ме разочарова, Гаред Кътър — каза Лийша. — Точно когато мислех, че си се променил.

Това като че ли го порази.

— Н’съм виновен аз!

— Че как ще си — подметна Илона, докато пристъпваше под наметката. — Госпожа Пейпър се възползва от теб, както си щеше, пък ти — безпомощен кат’ райзънско девойче пред шарум.

На следващата утрин Лийша бе подготвена за гаденето и успя да се справи, без да събуди ничие подозрение. До обяд вече се чувстваше добре.

Гаред дойде при нея, докато тя се разтъпкваше.

— Да с’ поговорим малко?

Лийша въздъхна.

— Не мисля, че имаш какво да кажеш, Гар.

Той кимна.

— Май ми се пада, а?

— Май? — попита Лийша. — Прави секс с майка ми!

— Че к’во? — премина в настъпление Гаред. — Отдавна развали обещанието ни и оттогаз не съм те занимавал. Нищо не ти дължа.

— Ами баща ми? Прибра те, когато изгоря домът ти! На него не му ли дължиш нещо? Или на собствения си тейко?

Гаред разпери ръце.

— Не знаеш к’во е Лийш. Като ме накара Бруна да разкажа на всички как съм излъгал за теб, никое момиче не щеше насаме с мен и за секунда. Даже като замина за Анжие, си останах популярен колкот’ шепа сърбитрън в задника.

— Не ги виня — отвърна Лийша.

Гаред понечи да се начумери, ала се сдържа.

— Може, може. Но ми беше самотно. От целия град само майка ти ми обръщаше внимание. Само за нея все едно бях нещо повече от няк’ъв плюнчо. — Въздъхна. — И от всяк’ви ъгли толкоз си приличахте… Можех да си затворя очите и да се правя, че…

— Ох! — провикна се Лийша. — Не ми трябва да знам, че си си мислел за мен, докато…

Гаденето се завърна, а в гърлото ѝ се надигна стомашна жлъчка.

— Ше прощаваш. Просто, такова, да съм честен. Не съм спрял да те искам.

Лийша изплю горчилката от устата си в краката му.

— Преди петнайсет години още можеше да ме имаш, само да си беше държал устата затворена.

— Да не мислиш, че не знам?! Всяка нощ се псувам. Затова все така беснеех. Обаче се питам дали Създателя не е искал така?

— Ъ? — изтърси глупаво Лийша.

— Целият свят щеше да е друг, ако си бяхме изпълнили обещанието. Можеше изобщо да не се хванеш с Бруна, да не ходиш да учиш в Свободните градове. Да не се върнеш с Избавителя.

— Защитения не е Избавителя, Гаред.

— Ти отде знаеш? — попита Гаред. — Отде си толкоз сигурна, че всичко знаеш? Може Създателя нарочно да не го е направил идеален. Може и нас ни изпитва. Може Избавителя просто да сочи пътя, а да трябва ние да го вървим.

Лийша го изгледа учудено.

— Ама, Гаред, откъде такива сложни мисли в тази дебела глава?

Гаред се навъси.

— И к’во, няк’ъв идиот съм за тебе, а? ’Що да ми обръщаш внимание с тоя твой голям мозък?

— Гаред, друго исках да…

— Да, бе, да — сряза я Гаред. — Много си смирена, ама само се правиш на такава за пред нас, малоумниците.

Обърна ѝ гръб и понечи да си върви.

Лийша се пресегна и го хвана за лакътя.

— Не си върви.

Гаред се отскубна, без дори да я погледне.

— Ясни сте ми вие. За жените Пейпър съм една дебела брадва и един дебел чеп. Толкоз.

Закрачи тежко към шатрата си и остави Лийша по-самотна и объркана от всякога.