Дневната война

Двайсет и шеста глава Шарум’тингите 333 г. СЗ, Лято

— Как смееш да сучеш лъжите си в двора на Избавителя — извика дамаджи Кезан от племето джама.

— Лъжи?! — изрева дамаджи Ичах от канджините и поморавя. — Ти си този, от чийто език капят фалшиви свидетелства. Знаеш прекрасно, че…

Ичах и Кезан поначало не бяха в особено добра форма, но през последните месеци бяха качили още повече килограми. На практика всеки красианец бе наддал, откакто бяха завладели богатите зелени земи, но малцина — толкова много.

Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи, Шар’Дама Ка и най-могъщ човек в света наблюдаваше караницата на духовниците и трябваше да потисне порива да окървави копието си и в двамата. Джамаите и канджините непрестанно се препираха.

Джардир се чувстваше по-силен от всякога в живота си и мускулите му почти не побираха енергията му, но и никога не се чувстваше по-уморен от моментите, когато трябваше да слуша караниците на дебели старци по поредния безсмислен политически въпрос, докато се чертаеха разделителните линии в Шарак Ка.

Не бяха само джама и канджин. Племената бяха обединени от години и макар и по-богати откогато и да било, още си намираха причини да се обиждат едни на други. Дамаджите притежаваха властта да спрат всичко това, но и сред тях тлееше омраза, не по-слаба от тази сред простолюдието. Тези мъже бяха захвени и само вътрешната им йерархия имаше значение за тях.

Забеляза, че дамаджите го гледат и осъзна, че е спрял да слуша. Очакваха декрет, а той нямаше представа за какво. Някакво късче оспорвана земя…

Джардир погледна към Джаян в основата на подиума си.

— Джаян, сине мой, какво мислиш за тази величайша криза между джамаите и канджините? — Не направи опит да скрие неудоволствието в тона си.

Джаян се поклони ниско.

— Джамаите имат право да бъдат обидени, Татко. — Джардир видя как дамаджи Кезан се изпъчва. — Но канджините — също.

Ичах също се поизправи.

Джардир кимна.

— А на мое място как би се справил с това?

И двамата дамаджи с изненада се обърнаха към младия Шарум Ка. Обикновено Шарум Ка служеше на съвета, а не обратното, а и Джаян беше само на деветнайсет. С изключение на Ашан, в съвета нямаше мъж под шейсетгодишна възраст.

Джаян отново се поклони.

— И двете племена са се доказали като недостойни за земята. Бих я конфискувал в името на войната.

Разбира се, помисли си Джардир. Джаян не бе останал доволен от трите милиона драки, които получи, но и Джардир видя неловкия му отчет на военната такса и успя да прочете между редовете. Единственият от синовете ми с дворец и вече го иска по-величествен от тези на всички останали.

След това обърна глава към Асъм, който стоеше до дамаджи Ашан и дама Асукаджи.

— А ти, Асъм? Съгласен ли си с брат си?

Асъм също се поклони.

— Земите са без стойност, Татко, и няма да разрешат истинския проблем.

— А какъв е той, сине мой? — попита Джардир.

— Че Шарак Ка наближава, а дамаджите продължават да губят времето на Избавителя с дреболии, за които и деца биха се разбрали.

Откъм дамаджите избухна ропот. Джардир удари копието си в подиума.

— Тишина!

Моментално всички в помещението замлъкнаха. Джардир продължаваше да гледа Асъм.

— А решението ти какво би било?

— Нека дамаджите се разберат помежду си. — Асъм се обърна към двамата дамаджи със студен глас. — И нека получат по три удара на голо с опашката на алагая, за да се мотивират.

Той свали ръка към шипестия камшик, който носеше на колана си. Всеки дама имаше по един такъв — символ на новата власт, която получаваше заедно с белите одежди, — но през вековете модата човек да го носи със себе си бе отмряла и се беше върнала едва с Асъм. Сега все повече и повече дамати носеха оръжия.

За миг всички се смълчаха, но след това целият двор изригна в гневни викове.

— Как смееш, момче?! — викаше Кезан.

— Скандално! — ръмжеше Ичах.

Асъм само се усмихна.

— Виждате ли, дамаджи? Вече започнахте да се съгласявате.

Кезан и Ичах така почервеняха от възмущение, че Джардир си помисли, че ще се пръснат.

Внимавай, сине мой, помисли си. Могъщи врагове си създаваш.

Другите духовници добавиха гласовете си към негодуващия хор. Никой дамаджи не бе бичуван от векове и със сигурност не по заповед на новоизлюпен дама, който нямаше още осемнайсет. Смятаха се за така недосегаеми във властта си през годините, че мислеха, че законите на другите мъже не се отнасят за тях. Дори Ашан, уверен в благоразположението на Избавителя и чичо на Асъм, наблюдаваше момчето с неудовлетворение.

Дамаджи’тингите само гледаха случващото се мълчаливо.

— Брат ми отново доказва, че не е наследник на нищо — рече Джаян подигравателно, но Асъм не трепна. Нямаше вид на наследник на нищо.

Има вид на андрах, помисли си Джардир. Сякаш назначението му е предварително решено.

Джардир помисли. Асъм майсторски го бе притиснал в ъгъла. Ако последваше решението на Джаян, нямаше да реши нищичко, само би смутил по-малкия си син. Ако приемеше неговото решение обаче…

Само дамаджи Алеверак — някога непримирим враг на Джардир, а сега един от най-доверените му съветници — изглеждаше необезпокоен. Алеверак също създаваше грижи на Джардир, но беше мъж на честта, както и храбър и верен лидер на хората си, а не просто деспот като повечето си събратя в съвета. Никога не би се държал толкова глупаво, колкото тези двамата, а и да го стореше, щеше просто да свали робата си и да приеме наказанието, без да изгуби и капчица достойнство. Но дори Алеверак не би предложил бичуване насред всички в съвета. Прямотата на Асъм бе добре дошла промяна.

Джардир погледна към Алеверак и побелелият духовник кимна лекичко, жест, изгубен насред суматохата. И той носеше алагайска опашка.

— Дамаджата! — провикна се откъм вратата Хасик. Всички мъже вдигнаха моментално глави, забравили за спора си при появяването на Иневера.

Наистина спира дъха. Джардир не откъсваше поглед от Първата си съпруга, а всички останали в съвета ѝ се поклониха.

Иневера кимна, приемайки оказаното уважение, но не направи крачка към трона. Докосна леко кесията си с хора и наклони глава към покоите си. Човек нямаше как да пропусне значението.

Новите ѝ алагай хора най-сетне бяха готови.

Джардир почти се замая от чувствата, което това пораждаше у него. Двайсет и пет години наред бе буквално роб на алагай хората, целият му житейски път се диктуваше от тях. През последните две седмици се чувстваше по-свободен, отколкото можеше да си представи, лишен от техния гнет.

Но със свободата идваше несигурност. От една страна, бе пленник на заровете, а от друга — това му даваше власт. В тези хвърляния имаше истини, които му бяха крайно необходими, за да спечели Дневната война и Шарак Ка. Проблемът бе, че истините им минаваха през Иневера, а тя сама решаваше кое да сподели и кое да запази за себе си.

Той върна вниманието си върху дамаджите, който още чакаха в шокирано мълчание за решение на дребнавата си драма.

— Ще се случи както предлагат и двамата ми синове. Оспорваната земя ще отиде при Джаян, а дамаджите Ичах и Кезан ще бъдат целунати от опашката на алагая.

Всички духовници освен Ашан и Алеверак сякаш отвориха едновременно усти, за да възразят, но Джардир вдигна Копието на Каджи и думите замряха на езиците им.

— Дамаджи Алеверак ще изпълни наказанието тук и сега.

Той отпусна края на копието си върху подиума. То изтропа така, че неколцина от духовниците трепнаха.

— Дамаджи. Шарак Ка е на портите ни. Нямаме повече време да се караме помежду си. От сега нататък тези въпроси ще бъдат изяснявани от вас самите, на ваши собствени съвети. Пропилейте отново времето ми по този начин и следващото бичуване ще е на градския площад.

Лицата на всички пребеляха, а Джардир слезе по седемте стъпала от подиума си и последва Иневера.

Джардир се взираше в полюшващите се бедра на Иневера, докато тя влизаше в покоите си, както винаги омагьосан от красотата ѝ. Подобно на воините, които усвояваха магията на алагаите всяка нощ в алагай’шарак, годините работа с алагай хора на съпругата му ѝ придаваха безвременно излъчване. Движеше се като глава на собствено женско племе и въпреки четирийсет и двете си години и седемте родени деца фигура ѝ с нищо не се отличаваше от тази на жена, едва прехвърлила трийсетте.

Но само глупак би си помислил, че достойнствата ѝ се изчерпват с външния ѝ вид. Без Иневера щеше ли да е днес тук той самият? Щеше ли да сграбчи властта, когато му се беше предоставила възможността? Щеше ли тази възможност изобщо да дойде, или щеше да е просто поредният неук дал’шарум — или по-лошо, череп в Шарик Хора?

И още я обичам, помисли си той и се прокле за слабостта. Понякога смееше да се надява, че и тя го обича, но не можеше дълбоко в себе си да ѝ се довери. Не и от андраха насам.

В ума му просветна образът на тях двамата, вплетени в едно, Иневера красива и изкусителна както винаги, докато яздеше дебелия старец и го манипулираше за целите си, както правеше с Джардир. Какво значение имаха виковете ѝ на сладострастие в ложето им сега, когато бе видял колко лесно се преструваше?

Покоите на дамаджата бяха напълно променени от последния път, когато ги беше видял, когато се беше вмъкнал в тях с Лийша Пейпър. И двамата с удоволствие бяха маркирали специалното място на Иневера и там се любеха най-страстно. Ако намерението му тогава е било да я уязви, сега виждаше, че е успял. Неговата дживах ка никога не беше споменала случката, но на следващия ден в стаята се бе разразил пожар, който унищожи всичко чак до каменните стени. Официалната версия бе изпусната маслена лампа, но според мълвите Иневера била изхвърчала от стаята с череп на огнен демон в ръка. Сега всяка следа от Лийша Пейпър бе изличена.

По някаква причина това принуждаваше Джардир да обича Иневера още повече.

Тя е дамаджата. Ревността ѝ е буря и няма да позволи на никоя жена да застане над нея. Нима Каджи не си задаваше същите въпроси за своята дживах ка в личните си записки? В свещените строфи се разказваше за това как ту го успокоявала, ту го дразнела, защото Първата съпруга на Избавителя бе неговият захвен.

Оттатък стаята се чуха изплющяване и крясък. Дамаджи Кезан явно беше забравил уроците си за прегръщане на болката. Това напомняне бе добро. Алеверак го нахока за слабостта и след втория удар имаше само изсумтяване. След третия — тишина.

Без да си прави труда да пали лампа, Иневера отиде да затвори дебелите завеси край прозорците. Когато Иневера ги остави в мрак, сетивата на Джардир се разбудиха.

Короната на Каджи винаги бе давала защитен взор на приносителя си, подобно на монетите по веждите на Иневера, но от битката с мисловния демон насам, когато по-тайнствените сили на Короната се бяха проявили, Джардир можеше да вижда аури около хората, които му подсказваха чувствата и намеренията им. Внезапно безбрежната мъдрост на Каджи започна да става обяснима. С взора на короната, с който можеше да вижда в сърцата на хората, Джардир можеше да надмине предшественика си.

Нещо повече, беше разбрал, че може само със силата на желанието си да се възползва от мощта на короната и копието. През деня можеше да извлича от тях, за да се лекува, да пренебрегва изтощението или да си придава свръхчовешка сила и скорост. Беше огромно преимущество, но не и без недостатъци.

В мрака много от тези недостатъци изчезваха. Могъществото му се простираше толкова надалеч, колкото никога преди не бе подозирал, но в лицето на идващото Новолуние се боеше, че това няма да е достатъчно.

Иневера отиде при любимата си възглавница за гадаене, а Джардир се разположи на тази срещу нея, както му бе привично. Отвън бе започнало наказанието на дамаджи Ичах, който се срамеше с ридания. Джардир върна вниманието си върху Иневера, когато тя извади закривеното острие, с което го бе порязвала безброй пъти през годините.

— Какво да попитам първо? — започна тя.

Аурата ѝ запулсира при думата първо и Джардир разбра, че вече е използвала заровете за целите си. Това не беше лъжа, по-скоро нещо скрито от него, но му подсказа много. Иневера винаги пазеше кроежите си в тайна, макар да настояваше да узнава неговите.

Джардир нави ръкава си. Тя притисна острия връх в една от вените му и наклони малка купичка под струйката кръв. Когато тя се напълни, Иневера притисна палец върху раната и посегна към торбичката си с лековити билки.

— Няма нужда — каза Джардир и извлече капчица магическа сила от копието до него. Вдигна ръка пред очите на съпругата си, за да ѝ покаже как е спряла кръвта и как се затваря раничката. Иневера изгледа изненадано излекуването, но той не ѝ даде време да зададе въпрос.

— Да започнем с плана на Абан да нападне Пристан по първи сняг. Трябва скоро да започнем приготовления, ако искаме да се възползваме от изненадата.

При името на Абан през аурата на Иневера пробягна вълна на омраза. Джардир знаеше, че тя вини кхафита за разцеплението помежду им и не му вярваше доникъде. Иневера нямаше търпение да покаже колко по-полезна от него може да бъде, като отбележи грешките в плана му и предложи по-добър.

Но това бяха повърхностни чувства. В сърцевината на аурата ѝ всичко бе спокойно, докато поръсваше кръв върху заровете, мълвеше молитвите си и накрая ги раздруса. Както винаги, зловещото сияние между пръстите ѝ го смути.

Иневера хвърли заровете и прекара няколко секунди в разглеждане на подредбата. Джардир пък разглеждаше аурата ѝ, търсейки знаци за това, което би могла да каже. Не беше доволна от резултата, това поне се виждаше ясно.

— Не може да се върнеш назад — каза тя, без да отделя очи от късчетата кост. — И не можеш да си позволиш застой. Единственият път е напред. Планът на кхафита — тя просъска думата — ще спести много смърти.

— Повече ще могат да се бият в Шарак Ка — рече Джардир.

— Или да ти се противопоставят по-късно — отбеляза тя. Беше добро предупреждение, но аурата ѝ подсказваше, че думите ѝ са по-скоро предизвикани от огорчението да трябва да се съгласи с Абан.

— Това е риск, който трябва да поема — рече Джардир. — Какво още казват заровете? Поне веднъж ми кажи всичко и си спести преструвките!

Аурата на Иневера проблесна, стъпвай леко, съпруже. Искаше да го впечатли, ала горделивостта ѝ бе планина. Не можеше да се разпорежда с нея, както го правеше с дамаджите.

— Гибел ще връхлети армиите на Избавителя, ако поемат на север с още непокорени врагове в гръб. — Тя наклони глава и огледа заровете от друг ъгъл. — Не можеш да пристигнеш в Хралупата, без да си завладял Лактън, не можеш да завладееш Анжие без Хралупата до себе си.

— Поне за това не се тревожа — рече Джардир. — Хралупата ще ме последва, когато ги повикам.

Над Иневера призрачно се оформи силуетът на господарката Лийша, свързан с дамаджата чрез омраза, ревност и гняв. И преди бе виждал тези връзки у жена си, но този път в основата имаше и искрено съмнение. Иневера не вярваше, че Хралупата е толкова сигурен съюзник, колкото си мислеше той. Смяташе го за глупак, задето така им се доверява.

— Няма да спечелиш верността на Хралупата, ако не убиеш Защитения. Онзи, когото наричат Избавителя.

От аурата ѝ ясно личеше, че мнението е нейно, а не на заровете, но съветът все така бе добър. Лийша го обичаше, в това той не се съмняваше, и бе орисана да се венчае за него и така да му отдаде племето си, но не и преди да повали в прахта лъжливия Избавител.

Той кимна.

— Има ли още?

По аурата на Иневера пробягна отново раздразнение, ала не се отрази нито в лицето ѝ, нито в осанката. Очите ѝ бавно следяха десетките символи по заровете, които просветваха с различна сила, а дамаджата следваше техните пътища на смисъл. Той познаваше някои от символите, но цялостния смисъл вечно му убягваше. От време на време му хрумваше да заповяда на дама’тингите да го научат да чете заровете, но знаеше, че щяха да го отбягнат, а Иневера щеше да намери начин да го предотврати. Дори Евджахът твърдеше, че гадаенето е женско изкуство.

Накрая Иневера издума:

— Трябва да поведеш сам армиите си, ако искаш да спечелиш Дневната война, но не оставяй Черепния трон празен задълго. Имаш петдесет и двама синове и всички ще го гледат жадно.

Джардир се намръщи. Знаеше, че Джаян и Асъм жадуват за трона. Може би наистина щеше да е най-добре да направи от второто момче андрах.

— А имам ли синове, достойни да седнат на него в мое отсъствие, а след това да станат, когато се върна?

Иневера поряза и своята ръка за следващото хвърляне. Разгледа разположението на заровете само за секунда, преди да вдигне поглед.

— Не.

— Не? — попита Джардир. — Само „не“?

Иневера вдигна рамене.

— И на мен не би ми се искало да е така, съпруже, но заровете са недвусмислени. Хвърляла съм заровете за хиляди мъже и никога не съм откривала втори с твоя потенциал.

Ето. Виждаше се красноречиво в аурата ѝ, сияеше като фар през маската на спокойствието ѝ на дама’тинга.

Лъжеше. Имаше друг.

Изпълни го гняв. Кой беше този мъж или момче? Защо тя го защитаваше? Нима възнамеряваше да го замени, ако се окажеше твърде опърничав?

Той прегърна емоцията още щом тя се прояви, и не показа нищо от нея пред съпругата си. Не беше манипулатор като Иневера или Абан, не криеше истината, не пропускаше нищо и не подвеждаше, но се учеше да пази мислите си за себе си, така както в шарусахк отказваше на противника си да се възползва от неговата собствена енергия. Остави това за после — сега имаше по-важни въпроси.

— Как мога да победя враговете си, когато настъпи Новолунието? — попита той.

Иневера отново поръси кръвта му върху заровете и ги хвърли на пода. Видя нещо, от което аурата ѝ се изостри като коса, и тя запълзя на колене и длани, за да огледа заровете от всички страни. Прозрачното ѝ облекло се опъна по нея и ѝ придаде вид, готов за сношение, ала растящата аура на страх изтика всички подобни мисли от ума му. Виждаше нещо, което не искаше да му каже, и търсеше начин да го скрие. Искаше да ѝ се разкрещи, да я накара силом да му разкрие какво вижда, но с мъка запази спокойствие.

Накрая тя вдигна глава към него.

— Избавителя трябва да излезе сам в нощта, за да ловува в центъра на паяжината, или всичко ще е изгубено, когато Алагай Ка и князете му дойдат. Но дори да оцелееш, цената ще е тежка.

Страхът в аурата ѝ сякаш се пресегна и достигна и него. Не искаше той да рискува живота си. Защо? От любов ли, или заместникът просто още не бе готов? Нямаше как да разбере. Той се възненавидя, задето си мислеше подобни неща, но тя неведнъж го бе подлъгвала.

— Князе? — попита той вместо това. — Колцина? Каква паяжина?

— Ще се надигнат седмина, по един за всеки пласт от бездната на Ний — рече Иневера, — но само трима ще нападнат Дара на Еверам.

— Само, казваш. — Джардир поклати глава. — Брадати Еверам. Един почти ни унищожи.

— Тогава ти не беше подготвен — каза Иневера.

— Вмъкна се в палата ми, Иневера — каза Джардир, — промъкна се покрай най-добрите ни защити, сякаш ги нямаше.

— Оттогава сме добавили допълнителни — каза Иневера, — князете на алагаите няма ги преодолеят толкова лесно сега, а аз ще хвърля заровете, за да открия най-слабите точки в мрежата ни и да ги подсиля.

Джардир кимна.

— А тази паяжина?

Иневера вдигна рамене.

— Не мога да ти кажа нищо за нея.

— Няма ли да се опиташ да ме отклониш от пътя? — попита той.

Неговата дживах ка поклати тъжно глава.

— Това е иневера. Ти си този, който трябва да тържествува в Шарак Ка, съпруже.

Или да загуби. Иневера не го каза, но думите личаха ясно в аурата ѝ. Успехът му не беше гарантиран.

— Къде ще нанесат най-тежкия си удар демоните? — попита Джардир. Това беше най-неотложният въпрос. — Къде да разположа силите си?

Иневера хвърли заровете си и дълго се взира в резултата. Накрая въздъхна.

— Не знам. Твърде много променливи има. Ще опитам отново следващите дни.

— Опитвай всеки ден — рече Джардир. — Сто пъти, ако е нужно. Нищо не е по-важно от това.

Иневера се поклони леко и вдигна заровете си за последно.

— Сега ще хвърлим за идното утро.

Джардир кимна. Правеха това всяка нощ почти двайсет години. В някои дни заровете не му казваха нищо — поне нищо, което Иневера да сподели, — но понякога го предупреждаваха за скрити ножове и отрова, както и кога да е готов да се възползва от някое преимущество.

Иневера покапа последната му кръв в купичката си и разклати костите, след което произнесе думите, които Джардир бе чувал безброй пъти.

— Животодаряващи Еверам, Приносител на вечния пламък, чуй просбата ми: дай на този свой нищожен слуга познание за бъдното. Разкажи ми за Ахман, син на Хошкамин, последен от рода на Джардир, седми син на Каджи.

Тя хвърли заровете и те се пръснаха нашироко, символите запулсираха.

— Ще дадеш могъщ дар на дама’тингите днес — каза Иневера.

— Колко съм великодушен — отбеляза Джардир. Не видя измама у съпругата си, но това не значеше, че ще даде дара си драговолно, нито пък че няма да е нещо, което ще измъкнат от него с лукавство.

Иневера не показа с нищо, че го е чула.

— Ще спечелиш още воини тази вечер, но утре ще изгубиш други.

— Ще спечеля през нощта? Ще изгубя през деня? Как е възможно това?

— Не знам — отвърна Иневера, но Джардир долови по аурата ѝ, че думите ѝ са само наполовина верни, и отново потисна изблик на гняв. Какви тайни криеше от него? Как да поведе хората си към победа, когато собствената му съпруга пазеше тайни за воините му?

Както често напоследък през последните седмици, мислите му отново се обърнаха към Лийша Пейпър. Онази жена също можеше да е вбесяваща по свой си начин, но Джардир не мислеше, че някога го е лъгала. Щеше му се тя да е сега до него, а не тази… тунелна змия.

— Скоро след изгрев-слънце утре, неочакван вестоносец ще ти донесе лоши новини — продължи Иневера.

— Това се случва всеки ден — отвърна Джардир, почти изгубил интерес.

Иневера поклати глава.

— Този е минал през смъртта, за да донесе вестта си.

Това върна вниманието на Джардир и той вдигна глава. Иневера бе присвила очи в заровете.

— Вестта ще ти донесе болка.

Не видя измама, ала докато говореше, аурата ѝ пулсираше. В изражението ѝ нямаше никаква следа от това, но за неговите очи бе ясно като бял ден.

Съчувствие. Без дори да разбере причината, сърцето ѝ се бе свило за него. Неговата болка бе и нейна.

Той се пресегна към нея — гневът му се беше изпарил — и нежно докосна лицето ѝ. Тя го погледна и аурата ѝ се озари както никога преди.

Каквото и друго да чувстваше тя, каквито и други намерения да имаше, тя го обичаше.

О, моя дживах ка, помисли си тъжно Джардир. Колко съм те наскърбил.

— Избавителят не иска смущения, кхафит! — Джардир чу ръмженето на Хасик дори през покритите с гоблени стени и вратата на покоите на Иневера. С короната на главата си можеше да чуе крилете на птиците високо в небето, а неговият аджин’пал не беше тих човек.

Джардир седна в постелята и събуди Иневера. Абан.

Погледна съпругата си и ѝ се усмихна, опитвайки се да предаде цялата любов, която чувстваше към нея, ала знаеше, че не успява. Усмивката на Иневера бе искрена и аурата ѝ върна любовта му със същата сила.

Той я целуна.

— Дългът зове, любима моя.

Тя кимна и му помогна да се облече, преди да подготви и себе си. Когато бяха готови, излязоха от стаята и се върнаха в тронната зала.

Беше празна, но това не бе изненадващо след урока на Асъм. Джардир подуши кръвта на дамаджите по килима.

Посочи към няколко капчици.

— Ичах.

Подуши отново и се обърна два метра встрани.

— Кезан.

Иневера кимна, взе няколко специални парчета плат и внимателно попи колкото можеше повече от кръвта им, за да я използва за заклинанията си. Ако дамаджите му се обърнеха срещу него за това унижение, той искаше да го знае. Неговите синове в племената джама и канджин още бяха в бидотата си на ний’дамати, но сам щеше да ги издигне до дамаджи, ако така племената биха останали обединени.

Качи се по стълбите до Черепния трон и отметна защитеното си наметало, когато седна. Изчака Иневера да се присъедини към него на подиума и плесна силно с ръце. Хасик веднага се показа на прага и се поклони доземи.

— Пусни Абан да влезе — каза Джардир.

Хасик вдигна вежди изненадано, но кимна и след миг се показа и Абан и се поклони, доколкото патерицата му позволяваше.

— Абан, друже! — Джардир направи знак на кхафита да се приближи. Иневера се поразмърда в крайчеца на полезрението му и нямаше нужда да поглежда към аурата ѝ, за да разбере какво чувства тя. Беше виждал аурата и на Абан и знаеше, че и той не питае никаква обич към Първата му съпруга.

Няма значение, помисли си. Ще се научат да се търпят.

Абан спря в основата на подиума, но Джардир отново му даде знак.

— Може да изкачиш три стъпала — и се усмихна, — по едно за всеки твой крак.

Абан се подсмихна и потупа крака си с патерицата.

— Съпругите ми щяха да ви кажат, че при това условие мога да изкача и четвърто стъпало.

За изненада на Джардир Иневера се засмя и Джардир кимна.

— Помня те още в бидо и мисля, че съпругите ти просто те ласкаят, но ми харесва как се смее моята дамаджа. Може да изкачиш и четвърто стъпало.

Абан бързо го стори, без да се чуди на късмета си.

— Посъветвахме се относно плана ти и според нас е добър — каза Джардир. — Ще нападнем Пристан по първи сняг. Започни приготовленията, но не казвай нищо на никого.

Абан се поклони.

— Колкото повече пазим тайната, толкова по-малко възможности ще имат лактънците за бягство. Ако зависеше от мен, дори генералите ти нямаше да знаят, докато не настане моментът на нападението.

— Съветът е добър — съгласи се Иневера.

Джардир отново кимна.

— Но не затова идваш при мен днес, Абан, не съм те повикал. Какво те води от центъра на паяжината ти?

— Хората ми направиха… деликатно откритие — рече Абан. За миг премести поглед към Иневера.

Джардир въздъхна. Никой на никого ли не вярваше в този двор?

— Говори.

Абан се поклони отново и бръкна в джоба на фино изтъкания си кафяв елек върху шарената риза. Извади ръката си — държеше късче сребрист метал.

Иневера се скова, Джардир също незабавно го позна. Мигом скочи от трона си и го грабна от ръката на кхафита. И в неговата длан не остана повече от секунда, защото тогава го взе Иневера и го вдигна на светлината.

— Това е същият метал като този, от който са направени Копието и Короната на Каджи — рече тя и даде глас на мислите на всички.

Абан кимна.

— Металурзите ни отдавна се опитват да отключат тайните на артефактите на първия Избавител. Твърде бледи, за да са от злато, ала не бяха нито сребро, нито платина. Най-добрата ни догадка беше бяло злато, сплав от чисто злато и никел. Бижутерите в базара го използват от векове. — Той се усмихна. — По-евтино е от злато, но се продава за почти два пъти по-висока цена от глупаци, които го мислят за екзотично. Това — и той посочи метала — е електрум.

— Електрум? — попита Джардир.

— Естествена сплав от злато и сребро, доколкото успях да науча — каза Абан.

Джардир присви очи.

— От кого научи?

Абан се обърна и плесна силно с ръце, както бе сторил Джардир преди няколко минути. Хасик се показа на вратата.

— Въведи госта ни — рече Абан.

Хасик го изгледа кръвнишки, ала когато Джардир не се обади, в залата влезе един райзънец. Мъжът беше престарял и примигваше на светлината — лицето ѝ ръцете му бяха покрити с петна от пръст. Държеше шапката в ръцете си.

— Това е Реник, надзирател на златните мини на Шар’Дама Ка — представи го Абан.

Хасик сграбчи стареца и го събори на колене, след което притисна лицето му към земята.

— Достатъчно — нареди Джардир. — Хасик. Остави ни.

Воинът сви устни, ала се поклони и се скри зад вратите.

— Ти, надзирателю Реник, доближи подиума — продължи Джардир. — Разкажи ни какво знаеш за този метал.

Реник приближи, мачкайки шапка в ръце като перачка.

— Както казах на Абан, Ваше Величество. Онуй там е електрум. Веднъж съм го виждал, бях момче в една мина на юг. По скалата си личи. Сребърна жилка се оплела със златна. Рядко става и затова не е много. Мината ви инак е наред.

Наред, помисли си Джардир, сякаш изобщо ме е грижа за златото.

— Можете ли да направите още от това? — попита Джардир.

Миньорът сви рамене.

— Сигурно, ама не и толкоз чисто. Ама ’що? Може да се вземе някаква пара, задет’ е рядко, ама не струва колкот’ чисто злато.

Джардир кимна и отново плесна с ръце, като даде знак на Хасик да изведе мъжа.

— Увери се, че няма да говори с никого — каза той на Абан.

— Вече е сторено. Ще го отведем право в ковачниците, където работят личните ми майстори, и никога никой повече няма да го види. Семейството му ще научи, че е загинал в срутване и ще получи щедра компенсация.

Джардир кимна.

— Трябва да го взема в покоите си и да потвърдя силата му — каза Иневера.

Джардир отвърна:

— Ще почакаме.

Иневера погледна Абан и Джардир прекрати това между тях с рязко движение на ръката.

— Не съм глупак, съпруго. Виждам как с Абан се гледате, кръжите около трона ми и го маркирате с пикнята си. Но съм избрал да вярвам и на двама ви и поне в това трябва и вие да си вярвате.

Иневера сключи вежди, но кимна, скри се в покоите си и се върна след няколко минути.

— Какво е по-ценно от златото? — попита тя.

Джардир и Абан се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Това е древен въпрос на дама’тингите в търсенето на метала на дамаджата — рече Иневера. — Скъпоценните метали провеждат магия по-добре от неблагородните, но и златото провежда със загуби. — Тя вдигна къса електрум. — Най-после открихме отговора.

Джардир взе къса и го огледа. Вдигна го и го захапа, след което разгледа отпечатъка от зъбите си.

— Но короната и копието са по-здрави и от най-здравата стомана. Никой чук или пещ не може дори да ги одраска. Този метал е мек. Няма да може дори да остане остър след първия удар.

— Може би сега — каза Иневера, — но зареден с магия, ще е неунищожим.

Между краката на Джардир нещо потрепна, когато чу думата. Мисълта за още оръжия със силата на неговите бе опияняваща. Внезапно победата в Шарак Ка се оказваше постижима.

— Представи си каква сила ще имат воините ми…

Абан се прокашля.

— Хиляди извинения, Избавителю — рече кхафитът, когато Джардир го погледна рязко, — но не поставяй каруцата пред камилата. Както каза Реник, жилката е малка.

— Колко малка? — попита Джардир. Изгледа сурово Абан. — Ще разбера, ако ме излъжеш, Абан.

Абан сви рамене.

— Петнайсет килограма? Може би двайсет? Недостатъчно дори за Копията на Избавителя. А и бих добавил, замислете се, преди да въоръжите когото и да било с толкова могъщо оръжие, може да започне да си въобразява величие, което не притежава. — Усмихна се. — Знае се, че се е случвало.

Джардир се намръщи, но се намеси Иневера.

— Съгласна съм с кхафита.

Джардир я изгледа изненадан.

— Два пъти за един ден? Чудесата на Еверам не секват.

— Не свиквай — каза сухо съпругата му. — Но в този случай ковачите ти не са най-добре подготвени да се възползват от откритието.

Джардир дълго я гледа в лицето, спомняйки си думите ѝ.

Ще дадеш могъщ дар на дама’тингите днес.

Той кимна.

— Тъй да бъде.

Усамотена в Стаята на сенките, Иневера се взираше в парчето електрум в лявата си ръка и бавно търкаляше в дясната си длан своите алагай хора. Дивеше се как електрумът усвоява тънки нишчици от околната магия, така както течение придърпваше струйка дим. Дори без защити този метал извличаше магия и смътно мъждукаше на защитената светлина.

Дама’тингите често правеха накити със сърцевина от демонска кост, но беше забранено да се покриват заровете, защото преносът чрез други скъпоценни метали беше несъвършен и доказано влияеше на предсказанията. Тя погледна безценните си зарове, най-сетне цели, и се усмихна. Вече подготвяше още едни за всеки случай, но сега нямаше нужда да се бои, че ще ги изложи на слънцето.

Обмисляше и други приложения. Хора се разпадаха, когато силата им се изчерпваше, но покрити с електрум, можеха да бъдат презареждани и да се използват неограничено както Копието на Каджи. Абан не излъга, когато рече, че тази сила е твърде голяма, за да се повери на обикновени войници. Дори дама’тингите не биха се спрели пред нищо, за да се сдобият с повече, ако научеха произхода му. Можеше да подари покрити с електрум хора на най-доверените си последователки, но щеше сама да приготвя всичко. Огледа се из помещението, докато обмисляше как трябва да проветрява ковачницата, така че да не компрометира сигурността на подземието си.

Накрая си пое дълбоко въздух, проясни ума си и остави метала настрана. Отново хвърли заровете с надеждата да узнае още нещичко за предстоящата нощ и излезе от Стаята на сенките.

Контролираше центъра си, но вятърът беше силен. При все всички предпазни мерки тайната на метала вече бе у оногова, на когото вярваше най-малко.

Когато усети как вратата на подземието се затваря зад нея, тя направи едва доловим жест и трима евнуси се отделиха от сенките пред нея. Това бяха най-добрите протежета на Енкидо, мъже, които не съществуваха, бяха обучени да вървят невидими посред бял ден, да стоят неподвижни с часове, да изкачват отвесни стени и да убиват бързо и безшумно. Нямаха езици и не можеха да говорят, но умееха да слушат.

Следете кхафита на Шар’Дама Ка, нареди им Иневера с бързи движения на пръстите. Отбележете всеки негов маршрут и ми докладвайте с кого говори и къде ходи. Проникнете в крепостта, която си строи, и научете тайните ѝ.

Мъжете раздвижиха пръсти едновременно, сякаш бяха един. Разбираме и се подчиняваме. Поклониха се и се скриха, а Иневера започна дългия път нагоре към същинския палат.

Дори няколко месеца по-късно, Джардир още се дивеше колко са леки бойните му одежди, докато Иневера му помагаше да се подготви за тазнощния алагай’шарак. Вече без тежкия плат с пришити метални пластини, сега носеше фина коприна, която лесно можеше да отметне, за да разкрие под нея бойните и отбранителните защити. Сега бе в по-голяма безопасност гол, отколкото в най-дебелата броня.

— Довечера ще дойда с теб в нощта — рече Иневера, когато го облече.

Джардир я погледна, ала слънцето още не беше залязло и аурата ѝ бе тайна за него.

— Не мисля, че е мъдро, любима моя. Алагай’шаракът не е място за…

Иневера просъска слабо и махна с ръка.

— Ще излезеш в нощта с Лийша Пейпър, но не и със своята дживах ка?

В сърцето си Джардир знаеше, че гневът по лицето ѝ е само маска. Можеше да заложи короната си, че е планирала този разговор с помощта на заровете си. Но и така да бе, не можеше да отрече колко ефективно се въсеше.

Може би, защото беше права.

Изражението ѝ отново стана благо и Иневера се притисна толкова близо, че Джардир можеше да усети кожата ѝ през коприните и на двамата.

— Сражавах се редом с теб срещу алагайския княз и телохранителя му — напомни му тя. — Защо да се боя от обикновени демони, щом с мен е Шар’Дама Ка?

— Дори обикновените демони заслужават уважение — отвърна той, макар да знаеше, че го е надвила. — Забрави го и за миг дори и дамаджата може да загине.

Той се пресегна и плъзна длан под почти безплътната коприна, за да погали гладката кожа между гърдите ѝ и да почувства ритъма на сърцето ѝ.

— Избраници на Еверам или не, всички сме от плът и кръв.

Иневера се отпусна в милувките му и провря ръцете си под робата му.

— Няма да забравя, любими мой. — Прокара пръсти по защитите, които бе оформила в кожата му. — Но не забравяй, че както и ти имаш закрила, така имам и аз.

Джардир се усмихна.

— Нямам никакво съмнение.

Заедно тръгнаха от двореца — Иневера в паланкин върху камила, а Джардир на белия си кон. Всички ги изпровождаха с изумени погледни, но никой не посмя да обели и дума.

Въпреки думите си Джардир всъщност не се тревожеше за невястата си. По-голямата част от територията му беше свободна от демони, а остатъците служеха най-вече за упражнение на хората му.

Дара на Еверам бе оформен като главата на слънчоглед, с града в центъра и обширни венчелистчета от пасбища и чифлици. Централният град бе лична собственост на Джардир и не се числеше към никое племе. Състоеше се от вътрешен квартал зад високи стени и много по-голяма външна част. Венчелистчетата бяха разпределени сред племената според размерите си. Каджи, маджах и мендинг притежаваха огромни територии от отделно защитени обработваеми земи и прилежащите им селца. По-малките племена бяха получили толкова земя, колкото можеха да управляват, та дори повече от нужното. Дори така по краищата на територията имаше чински селца, които още не бяха приели напълно игото просто защото нямаше достатъчно шаруми и дамати, които да се грижат за тях.

Мнозина от воините на Джардир бяха разпределени из тези територии — това бе и сила, и слабост. Това разпределение на силите му го правеше по-слаб навсякъде, от една страна, но от друга, за алагаите бе също толкова трудно да изберат цели, колкото се затрудняваше и той да прецени къде врагът ще фокусира атаките си. Всяко племе имаше свои собствени укрепления и носеше отговорност за хората и добива си по време на Новолунието. Всички обаче трябваше да изпратят част от най-добрите си хора, за да защитят столицата.

Когато Иневера и Джардир пристигнаха, завариха Джаян да организира бойния ред на тези елитни воини. Белият му тюрбан го отличаваше отдалеч, обграден от кай’шарумите му с белите им воали. С него беше и Асъм и водеше мъжете в молитва към всемогъщия Еверам преди залеза, преди да се отвори бездната на Ний.

Двамата вдигнаха глави едновременно, когато родителите им наближиха, и въпреки непрестанното им съперничество Джардир не можеше да не изпита удоволствие от най-големите си синове, застанали заедно в подготовка на силите му. Като деца вечно мечтаеха да станат Шарум Ка и андрах, мечта, споделена от баща им. Джаян вече беше приел титлата си, а Асъм се готвеше за своята.

Джаян се поклони дълбоко, но и ясно личеше неудоволствието на лицето му да види майка си след вечерните молитви на даматите. Асъм навярно споделяше мнението, но лицето му не разкриваше нищо. Джаян добре беше усвоил стратегията и бойните умения на даматите в Шарик Хора, но дисциплината бе по-голямо препятствие за него. Не за пръв път Джардир се почуди дали е било мъдро да го възнагради с белия тюрбан толкова млад. Човек трудно се учеше на дисциплина от трона си.

— Воините ти са готови за преглед, Татко — каза Джаян. Не съумяваше да крие чувствата си, ала и не бе дотам глупав, та да произнася мислите си на глас и да обиди майка си. Не беше от страхопочитание към баща му — макар и двамата да знаеха тежкия урок, който Джардир би му дал, ако младежът реши, че е над дамаджата. Иневера вдъхваше страх у синовете си напълно сама и двамата ги побиваха тръпки от мисълта да демонстрират неуважение.

Никой от синовете ти не е достоен, бяха казали заровете и в сърцето си Джардир знаеше, че това е вярно. С помощта на короната и копието, които го подсилваха и го поддържаха млад, Джардир можеше да живее векове като Каджи. Но имаше далновидността да се подготви за мига на смъртта си. Ако не можеше да намери наследник, който да заеме мястото му като Шар’Дама Ка, може би щеше да остави копието на Джаян, а короната — на Асъм. Отново си припомни скритото от Иневера. Кого другиго беше видяла?

Иневера обзря събралите се воини и Джардир се почувства истински горд. В годините, откакто той самият бе спечелил белия тюрбан на Шарум Ка, беше ги превърнал от разпокъсани и оредяващи племенни бойни групички в елитна бойна сила, единна в целите си, растяща непрестанно.

Дори събралите се кха’шаруми и чи’шаруми крачеха прецизно и в стъпка едни с други. Кхафитите воини го изумиха с ефикасността си, а макар много от зеленоземците да оставаха страхливци, мнозина намираха куража у себе си. Останалите щяха да забавят алагаите достатъчно, за да могат истинските воини да се срещнат с тях, а Еверам щеше да посрещне душите им чисти и достойни за него.

Джардир обърна глава към Иневера, ала тя само вдигна рамене.

— Намирам ги, както очаквах. Нека обходим укрепленията.

Джардир се опита да не обръща внимание на жилото в думите ѝ, когато се обърна към Джаян и Асъм.

— Вътрешният град е ваш тази вечер, синове мои. Ще ходим, където иска дамаджата. Копията на Избавителя ще се погрижат за безопасността ни.

Иневера го докосна по лакътя.

— Ще се чувствам по-добре, любими мой, ако синовете ни предвождат почетните телохранители.

Джардир я погледна с любопитство и му се прищя слънцето да залезе по-скоро, за да може той да пробие маската ѝ на спокойствие и да узнае истинските ѝ намерения. Накрая прие.

Джаян се обърна към кай’шарумите си и им даде последни наставления. Незабавно отрядите се насочиха през тренировъчната площадка към постовете си.

Асъм се поклони дълбоко.

— Огромна чест е да придружаваме божествената си майка.

Той повика коня си, бял като на баща му, ала с черна звезда на челото. Джаян повика своя, черен с бели венчета около глезените и бяла муцуна. Застанаха от двете страни на Джардир и Иневера, последвани от Копията на Избавителя на черните си мустанги.

Докато правеха огледа си, Джардир отново намери повод да се удиви — не за пръв път — колко слаба е защитата на зеленоземския град. Същите слабости, които направиха превземането на „крепостта“ Райзън толкова лесно, караха Джардир да се изпълва с лоши очаквания за предстоящото Новолуние. След време щеше да направи Дара на Еверам по-непревземаем от самото Пустинно копие, но засега трябваше да се задоволи само с построеното от слабоволевите варвари.

Вътрешният град представляваше най-добре укрепената част, но и най-лесната мишена — в него се намираха зърнените силози и средоточието на властта му. Натам щяха да се насочат и жените и децата от външния град, тъй като Дара не разполагаше с подземен град. Дори чините трябваше да бъдат приети. Дамаджите бяха възнегодували, но не го интересуваше. Дълг на мъжете бе да закрилят жените и децата. Дори чините.

Хората от зелените земи твърдяха, че нито един алагай не е преодолявал вътрешните стени на града, но Джардир подозираше, че това е, защото никога не са били подлагани на истинско изпитание. Защитената стена не беше по-висока от повечето каменни демони. Неговите каменоделци и защитници я подсилваха още откакто градът бе превзет, ала бе просто жалка пред голямата защитена стена на Пустинното копие. Джардир огледа балистите и катапултите по протежението на новопостроените бойници. Надяваше се, че ще успеят да удържат по-пряко нападение. Беше подготвен и за схватки по улиците на вътрешния град, но стигнеше ли се дотам, значи, битката се е обърнала в тяхна огромна вреда.

Следващият защитен предел беше външният град, неколкократно по-голям от вътрешния и ограден от защитна стена, толкова ниска, че човек можеше да я прескочи. Тази стена притежаваше каменни защитни стълбове, подобни на обелиските в Анокх Слънце, разположени на всеки шест-седем метра, така че ефектът им се припокриваше и добавяха допълнителна сигурност на защитния периметър.

Навред из външния град бяха разположени още стълбове, които също се припокриваха, така че всички заедно оформяха защитна мрежа, която пазеше града и от нападения отгоре, наред с Новия базар, овошките и нивите, които бяха нужни за благоденствието на вътрешния град.

Територията беше твърде голяма, за да успеят чините да я защитят напълно, така че имаше много късчета земя, където можеха да се надигнат демони. Тези места бяха прочиствани всяка нощ, но ако демоните се надигнеха в по-големи количества, щяха да овладеят тези територии. Дори с хиляди чини, присъединени силом към воинските редици на Джардир, той нямаше достатъчно хора, за да се погрижи за незащитената земя.

Въпреки тези слабости обаче външният град изненадващо подлежеше на защита. Някоя канара можеше да строши един от каменните стълбове, но някой друг наблизо щеше да я покрие — можеха да работят независимо едни от други. Това създаваше своеобразен Лабиринт, а хората му знаеха как да се бият в Лабиринт, да го изпълват с примамки, изкопи и точки на засада. Алагаите, които се опитваха да си проправят път до вътрешния град, щяха да срещнат яростна съпротива на всяка крачка.

Докато яздеха, падна мрак, а с него и добре дошлият взор, който му даваше короната. Сетивата на Джардир се изостриха още повече и можеше да долови крясъците на алагаите и трясъка на щитове и копия, докато шарумите вършеха работата си. На Джардир му се струваше греховно да се чувства по-сигурен в силите си нощем вместо денем, но всяко нещо се случваше по волята на Еверам и ничия друга. Шар’Дама Ка бе орисан да се чувства като у дома си в мрака.

Погледна синовете си поред и се обнадежди от видяното — и двамата внимателно наблюдаваха и обмисляха сигурността на укрепленията. От време на време попадаха на групички шаруми насред битка, но в повечето случаи шарумите владееха напълно ситуацията и опитните воини използваха малкото демони, за да дават уроци на по-неопитните си събратя. Веднъж само попаднаха на по-сериозно стълкновение, но и то протече гладко и нямаше нужда да се намесват.

— Видя ли всичко, което искаше, съпруго моя? — попита Джардир, след като измина около час от обиколката им. Внимателно наблюдаваше аурата ѝ, ала тя остана необезпокоена и мека, не му разкри нищо.

— Почти, съпруже. — Иневера посочи недалеч, към малка могила. — Но първо, няма ли да виждаме по-добре оттам?

Джардир кимна и те свърнаха натам. Не го изненадаха звуците от поредната схватка.

От възвишението видяха стадо полски демони в долчинката под тях, както и обкръжените от тях двама слабовати дал’шаруми, опрели гърбове един в другиго. Воините изглеждаха невредими, ала едва ли щяха да останат така, тъй като демоните бяха поне три пъти повече от тях. Воините не можеха да се надяват да избягат пешком. Дори красиански жребци не можеха да надбягат полски демон.

Джардир се напрегна и се приготви да им се притече на помощ, ала Иневера вдигна ръка.

— Просто гледай, любими мой. Не ни е писано да се намесваме.

И Джардир, и синовете му погледнаха към нея учудени, но тя само наблюдаваше случката, а аурата ѝ остана спокойна, макар и да потрепваше от задоволство. Всички се загледаха към разгръщащата се схватка.

— Кои са те? — попита Джаян. — От кой отряд са? Тази територия не би трябвало да е обходена все още.

Точно тогава най-едрият от полските демони развали обръча, за да се хвърли към един от шарумите, който наглед беше свалил гарда си. Беше клопка и в мига на нападението воинът се извъртя и заби копието си в гърлото на чудовището. Друг от демоните реши да се възползва, ала партньорът на първия воин го блокира с щита си. Нанесе удар на свой ред, мощен замах в една от предните стави на създанието, и ядронът се препъна назад и проскимтя.

Последваха още нападения от други страни на обръча, ала първият воин извади обляното си със сукървица копие и двамата се завъртяха на четвърт оборот в съвършен синхрон, така че първият успя да вдигне щита си.

Джардир толкова се впечатли от уменията на воините, че му отне няколко мига да осъзнае, че при ударите на двамата не проблясваше магия. Погледна Иневера.

— Копията им не са защитени?

Иневера поклати глава.

— Бият се по стария начин, както правеше моят почитаем съпруг.

— Брадати Еверам — възкликна Джаян. Дори и той не се бе изправял срещу алагаи без защитено оръжие. Асъм премълча, но нарисува няколко защити във въздуха, за да благослови мъжете.

Без бойни заклинания шарумите трябваше да насочват ударите си точно, защото бронята на ядроните имаше малко уязвими места, а и се лекуваха много бързо. Полските демони нападаха светкавично като змии, размахваха лапи, щракаха с челюсти, ту се шмугваха ниско, ту заставаха на задни крайници и се хвърляха от горе надолу. След като падна първият от тях, останалите станаха по-предпазливи и започнаха да отбягват ударите на шарумите още преди да са започнали.

Ала воините се биеха така, както Джардир никога не беше виждал, действаха в съвършено единство, като един боец с две глави и четири ръце. Демоните бяха осуетени отново и отново, докато един от тях, сякаш улучен странично от копие, подгъна крак. Двойката бойци вече беше започнала оборота си и вторият воин прониза ядрона право в окото и в мозъка зад него.

Тогава можеха да застанат в защитна формация, но вместо това воините се развъртяха агресивно и позволиха на поредния демон да застане между тях. Двамата рязко се събраха и смачкаха демона между тях със защитите по щитовете си.

Сега съотношението беше само две към едно и воините се одързостиха, пристъпиха встрани един от друг и позволиха на демоните да ги обградят.

Глупаци, помисли си Джардир. Защо пропиляха преимуществото си?

Но шарумите не бяха пропилели нищичко. Демоните ги връхлетяха от всички страни, но двамата се възползваха максимално от щитовете си и изписваха с копията си и защитни, и нападателни форми, а всяка стъпка бе отработена и контролирана съвършено. Един от младите шаруми се бе оставил открит за едно от чудовищата, ала когато то се стрелна към него, воинът се приведе и замахна с крак над главата си, както правеше скорпионът с опашката си. Улучи звяра право в лицето и го отблъсна встрани. Преди да успее да се изправи на лапи, шарумът беше убил друг от демоните с още едно прецизно пробождане в гърлото.

Другият шарум също се бе справил с един ядрон и вече бяха един на един. И двамата пуснаха щитовете си. Останалите две чудовища налапаха примамката и разтвориха челюсти, скачайки към воините. Като огледални свои отражения двамата уловиха захапките на враговете си с дръжките на копията си и преди да се счупят, ги завъртяха така, че да се възползват от инерцията им. Демоните се блъснаха един в друг и се изподраха. След това шарумите се възползваха от отворените рани на ядроните в краката си, за да ги довършат.

Постояха запъхтени и огледаха труповете на алагаите край себе си. Едно от създанията трепна, ала спря, когато от него рязко щръкна копието на шарума над него. Иневера шибна леко камилата си през паланкина и пое надолу към тях.

Джардир и останалите я последваха, стъписани. Когато наближиха, воините се поклониха ниско, първо на Иневера, след това — на Джардир. Когато се изправиха, очите му насмалко да изскочат от главата. Одеждите им криеха много, но аурите им очертаваха извивките непогрешимо.

Жени.

— Шар’Дама Ка — проехтяха звучните им гласове едновременно, — заставаме пред теб в отговор на призива ти. Молим се тези алагаи да са достойна жертва за първите сред твоите шарум’тинги.

— Шарум… тинги? — изпелтечи невярващо Джаян.

В отговор жените се пресегнаха и свалиха тюрбаните и воалите си с прецизността, с която се бяха били. Джардир затаи дъх. Иневера беше умна. Но сега бе ритнала гнездо на стършели. Дори спокойствието на Асъм бе нарушено.

— Какво в името на Бездната?!

— Шанвах? — промълви Шанджат, когато видя дъщеря си, племенницата на Джардир от сестра му Хошвах.

Но другата жена предизвикваше аурата на Асъм да гори от гняв, който дори в периферията караше Джардир да присвива лявото си око. Ашия, дъщеря на Ашан от най-голямата сестра на Джардир, Имисандре.

Първата съпруга на Асъм.

Идеше изгревът — цветните стъкла на прозорците към тронната зала се изпълваха с ярки цветове. Всеки древен обред на шарумите бе спазен. Младите жени бяха покрили предостатъчно изискванията за сражаване с алагаи — бяха се изправили срещу тях в нощта и не бяха отстъпили. Иневера беше хвърлила заровете за тях и разбира се, ги бе обявила за достойни. Сега оставаше само да чака изгрева и решението му.

Не бе лесно решение. Встрани от културния ефект от това, всяка от алтернативите щеше да му струва уважението и лоялността на важни съратници и семейството.

Той завъртя глава към Иневера, аурата ѝ беше изпълнена с вбесяващо самодоволство. Тя го обичаше, но това не значеше, че винаги е на негова страна. Облегната на възглавниците в леглото си, изглеждаше почти отегчена, ала под това той виждаше интензивния ѝ фокус.

На трона си до нея Джардир обърна глава в другата посока, където в една от нишите в далечния край на залата Асъм и Ашия спореха тихо. Острият му слух долови всяка тяхна дума.

— Как може така да ме срамиш? — попита Асъм с разтреперани ръце. Джардир изрично му беше напомнил, че смята шамарите по племенничките си за също толкова тежко провинение като това да удариш дама’тинга, но Асъм въпреки това обмисляше дали да не го стори.

— Да те срамя ли? — Аурата на Ашия светеше равномерно, като тази на воин, прегърнал страховете си. — Съпруже, трябва да се гордееш с мен. Шанвах и аз сме първите красианки в историята, застанали в нощта и помазани с кръвта на демони. Това как носи каквото и да било освен чест на името ти?

— Чест? Докато се киприш с мъжки дрехи, без було? Къде е честта в това всеки срещнат мъж да смята, че не мога да контролирам собствената си съпруга?

— Не искам да ме контролират! — сопна се Ашия. — Двамата с брат си може и да успяхте да убедите баща ми да ме даде на теб, но никога не съм го искала.

— Недостоен ли съм за теб? — попита Асъм. — Вторият син на Избавителя не ти ли стига? Може би си искала да те получи Джаян?

— И аз съм от кръвта на Избавителя — отвърна Ашия, — и принцеса от племето каджи. Не искам никой да ме получава!

Асъм тръсна глава, а аурата му показваше искрено объркване.

— Не бях ли добър съпруг? Не ти ли дадох всичко, което поиска? Не ти ли направих дете?

— Двамата с Асукаджи никога не ви е било грижа за това какво искам. Облякохте ме в коприна и ме обсипахте с лукс, но иначе и едничка мисъл не сте отделили за мен, освен когато в брачната ни нощ Асукаджи лъскаше копието си, докато ти слагаше детето в мен, а четирийсет седмици по-късно откъснахте новородения ми син от ръцете ми.

— Ще ти дам още деца — рече Асъм. — Синове. Дъщери… — Джардир виждаше как синът му отчаяно се опитва да разбере желанията ѝ, ако и само да я спре и да си спести смущението.

— Не — рече Ашия. — Не съм просто някаква утроба, която да износва децата ти, защото Асукаджи не иска! Ти и любовникът ти получихте сина, когото искахте. Сега животът ми е мой.

Тогава аурата на Асъм почервеня, а тази на Ашия показа, че тя очаква да получи шамар — и с радост насърчаваше мъжа си да го стори. Вече беше предвидила как ще го парира и ще отвърне.

— Асъм! — изрева Джардир. — При мен!

Двамата се обърнаха към него, а моментът на криза отмина. Асъм се отдалечи от съпругата си, без да я погледне.

— Татко! — отвърна той на висок глас. — Не можеш да позволиш тази лудост да продължава!

— Съгласен съм — допълни Ашан, застанал в основата на трона заедно с Асукаджи. Аурата му ясно го издаваше — очакваше заради обичта и лоялността, която с Джардир споделяха, да не обрича глупавата му дъщеря на живот като шарум.

— Дадох дума, Ашан — отвърна Джардир. — Няма да се отрека от нея.

— Избавителя е прав, думата му на две не става — рече Алеверак. Всички го погледнаха стъписани. Никой не очакваше подобни слова от консервативния старец.

Джардир никога нямаше да си признае, но обичаше дамаджи Алеверак. Невинаги бе съгласен с него, ала притежаваше по-голямо достойнство от всекиго, когото Джардир някога бе срещал. Дори след като откъсна ръката му, Джардир не успя да му вземе страха. От Алеверак винаги можеше да се разчита да оспори някое решение на Шар’Дама Ка.

Преди то да бъде взето. След това, колкото и глупаво да смяташе, че е, Алеверак го следваше и би убил всекиго, който си позволи да възрази на Джардир. Той погледна аурата на стареца и почувства нещо, което навярно един син би чувствал към баща си. Дамаджият бе най-свирепият му противник по пътя към Черепния трон, но сега беше може би единственият човек на света, на когото можеше да се довери изцяло.

Ашан сякаш се готвеше да отговори, когато Алеверак вдигна ръка, за да го възпре. Погледна Джардир и аурата му изстина.

— Ако Избавителя смята за редно да позволи на някои жени да станат шаруми, тогава ще е тъй. Ала декретът ти не отмени дълга на дъщерята и на съпругата, така както е описан в Евджаха. Нима самият Каджи не заповядва на жените да се подчиняват?

Джардир долови в аурата на Иневера веселие при тези думи. Един Еверам знаеше, тя бе всичко друго, но не и покорна. Джардир изсумтя и веднага съжали, когато видя, че е обидил гордия Алеверак.

— Мъдри слова, дамаджи — поправи се бързо и се поуспокои, когато видя същото и у аурата на мъжа. — Вярно е, че ако пожелая, мога да оспоря собствените си думи.

— Тогава го стори! — чу се вик от другия край на залата.

Джардир вдигна глава, а Хасик, объркан, се провикна със закъснение:

— Святата майка!

Кадживах, още в спалната си роба, влетя през вратите заедно със сестрите си Имисандре и Хошвах, а трите им аури се бяха слели в една на чисто възмущение. До него аурата на Иневера изстина от боязън и цялото ѝ самодоволство изчезна светкавично.

Интересно, помисли си той и стрелна с поглед съпругата си, изучавайки нишките емоция, които я свързваха с Кадживах. Вярва, че майка ми може да ми въздейства дори когато съветниците ми не могат.

Джардир върна вниманието си върху Кадживах и не можеше да отрече, че тя има право да се тревожи. От време на време през годините той си спечелваше неудовлетворението на майка си. Знаеше какво е. Но никога не му се вярваше, че може да му е толкова бясна, колкото сега.

— Ти си виновен — рече Кадживах и всички край нея сподавиха дъх шокирани. — Това става, когато им отказваш бялото.

Асъм кимна.

— Достатъчно беше да ги обявиш за недостойни за Невести на Еверам. Нима сега ще заповядаш да се гърчат в строя като обикновени войници?

Гневът на Джардир лумна. Той разтвори бялата си роба и разкри черната под нея.

— Аз самият съм обикновен войник, сине мой. Както и по-големият ти брат. — Погледна аурата на Джаян и не се изненада да разбере, че момчето не го вълнува особено решението на баща му. Не искаше да си създава допълнителни главоболия с жени воини, но и не смяташе въпроса за достатъчно важен, за да се противи открито на баща си. Стигаше му да наблюдава страданията на Асъм и да им се наслаждава.

— Едно време и ти ме умоляваше да станеш воин, Асъм — продължи Джардир. — Скърбя, задето загубих момчето, което беше. Честта му не знаеше граници.

— Предвождал съм мъже в нощта — отвърна Асъм.

Джардир съжали, когато видя колко дълбоко е поразила обидата му духа на сина му, но сега не бе време да го глези.

— От ариергарда — каза Джардир. — Ти си истински майстор на тактиката и на стратегията, сине мой, но не си усещал киселия дъх на алагай по лицето си. Ако беше, щеше повече да уважаваш копието.

— Татко говори право, братко — включи се Джаян. Мъчеше се да изглежда мъдър, като същевременно си просеше благоразположението на баща си и измъчваше малкия си брат за удоволствие.

Джардир го изгледа недоволно и аурата на Джаян се посви.

— Еверам да ми даде възможността да мога да ви слея като злато и сребро, та да имам достоен наследник най-сетне.

— Винаги съм уважавала копието, сине мой — рече Кадживах. — Така съм те отгледала, нали? Еверам знае, че бе трудно без Хошкамин…

Аурата на Иневера подсказваше, че мислено крещи, макар само Джардир да можеше да го долови. В очите на останалите дамаджата разглеждаше лака си, сякаш ѝ беше по-интересен от сцената пред нея. Иневера чудесно знаеше да не кара Джардир да избира между тях двете открито.

— Ала и те научих да уважаваш жените — продължи Кадживах. — Да ги закриляш и цениш. Да ги пазиш от нощта, да им осигуриш добър живот. Сега ги караш да се бият? Кой ще ги последва, децата ли?

— Ако трябва, ако така ще спечеля Шарак Ка — отвърна Джардир и дори Кадживах не намери какво да отвърне.

Огледа стаята за още мнения и спря взор върху Шанджат. Познаваше мъжа, откакто бяха деца в шараджа заедно, бяха се били и кървели един до другиго безброй пъти. Аурата на кай’шарума излъчваше противоборство, но Джардир нямаше как да го разтълкува без повече информация.

— А ти, Шанджат? — попита той. — Какво ти нашепва сърцето? Искаш ли да видиш дъщеря си с копие в ръка?

Шанджат приклекна пред трона и постави копието си до себе си. След това опря длани на мраморния под и притисна чело към него.

— Не е мястото ми да поставям под въпрос декрета ти, Избавителю. Не е и мястото ми да поставям под въпрос чувствата на дамаджи Ашан към дъщеря му, нито пък на дама Асъм — към неговата дживах ка.

Вдигна челото си от пода и се облегна назад на петите си.

— Колкото до мен, до вчера бих се разкрещял дори на мисълта за жени до мен в стената от копия и щитове, застанали да ми пазят гърба в шарака. — Той погледна към дъщеря си и аурата му се изпълни с любов. — Но няма да отрека, че да гледам как двете жени се сражаваха, бе изключително. Не мога да си представя кой би се справил по-добре от тях, дори сред Копията на Избавителя. Когато свалиха воалите си и видях дъщеря си, изпълних се не със срам, а с гордост.

Шанвах отвърна на погледа на баща си. Джардир виждаше по емоциите, които ги свързваха, че двамата едва се познават — тя бе пренебрегвана от него още от малка в полза на братята си, а и рано си бе отишла от дома му, за да се обучава в палата на дама’тингите. Досега не бе чувствала нищо особено към Шанджат, но след тези му думи между тях се зароди нишка обич.

Джардир кимна и се замисли.

Иневера се прокашля.

— Съпруже, моите почитания, вече си потърсил мнението на духовниците и съветниците си. Попита майките и бащите. Попитал си съпрузите и братята. Попитал си дори алагай хората. Посъветвал си се с всички, с изключение на самите жени.

Джардир кимна и даде знак на шарум’тингите да приближат.

— Скъпи мои племеннички — започна той, когато те приклекнаха пред него, — знайте, че и аз като Шанджат смятам честта ви за огромна. Но не мога да отрека, че се боя от представата да ви пусна в нощта. Ако сте искали да ми докажете нещо, сторили сте го. Ако сте искали да донесете слава на мен и на кръвта си, сторили сте го. Нищо повече не е нужно за моето високо благоволение и не бих искал да ви видя как се принуждавате да живеете този живот по нечии увещания — и той погледна към Иневера — или да бягате към него от други. — Стрелна с поглед Асъм. — Затова ви питам това ли искате наистина.

И двете жени кимнаха незабавно.

— Да, чичо.

— Добре си помислете — продължи да ги увещава Джардир. — Животът ви ще се промени завинаги, ако хванете копието. Може да гледате шарумите и да виждате само свободите, които им се позволяват, но те идват на тежка цена. В нощта ви чака слава, ала и болка и загуба. Кръв и саможертва. Ще видите ужаси, които ще ви преследват насън и наяве.

Жените кимнаха, ала той продължи.

— За вас ще е още по-трудно, отколкото за мъжете. Мъжете шаруми ще очакват да сте слаби и няма да искат да слушат заповедите ви. Ще получавате предизвикателства и ще трябва да сте два пъти воините, които са вашите мъже захвени, докато не си спечелите уважението им. Това няма да е лесно и там няма да получите помощ от мен. Ако мъжете се боят да ви ударят само защото се боят от мен, никога няма да ви уважават.

Ашия го погледна.

— Винаги съм знаела, че Еверам е предначертал различен път за мен, отколкото за дъщерите ти. Сега, след като застанах в нощта, вече съм сигурна. Ако срамя съпруга си, тогава може да разтрогнеш съюза ни и нека си намери по-достойна дживах ка. Писано ми е да загина в лапите на алагаи.

Шанвах кимна и хвана Ашия за ръката, докато първите лъчи на утринта пронизаха прозорците.

— В лапите на алагаи.

През нощта ще спечелиш воини, но ще изгубиш други през деня. Но какво значеше това? Да им откаже ли? Или че хората му ще се разбунтуват при мисълта за жени воини?

Той тръсна глава. Бяха казали същото и когато бе сформирал кха’шарумите. Сега тези мъже му служеха с чест. Нямаше сам да се лишава от воини. Мразеше как се държаха мъжете с майка му, когато бе малък, нямаше си кой да се застъпи за нея. Ужасяваше се някога, че ако той умре, сестрите му ще бъдат взети от местния дама и ще се превърнат в дживах’шаруми.

Джардир обхвана с поглед целия си двор.

— Не искам да принуждавам жени да се бият, но Шарак Ка наближава и няма да върна никого, който предпочете този живот. Каджи може да е забранил копието на жените, но е имал армия от милиони. Аз я нямам, но въпреки това трябва да водя същата война. — Посочи приклекналите девойки с Копието на Каджи. — Зова ви кай’шарум’тинги.

Кадживах нададе вой.

— Пресвети Татко — каза Асъм. — Ако моята дживах не смята обета си към мен за важен, искам да ни разведеш сега, както и тя предложи.

Ашан рязко погледна към Асъм. Съюзът между дъщерята на Ашан и сина на Ахман подсилваше връзките между двете семейства и щеше да е унижение да бъдат прекъснати.

— Не — отвърна Джардир. — Ти и племенницата ми се врекохте в очите на Еверам и няма да ви позволя да развалите обета си. Тя ще остане твоя дживах ка, а ти няма да я лишаваш от времето ѝ с малкия Каджи. Синът има нужда от майка си.

— И сега внучките ми ще ходят в алагай’шарак всяка нощ? — попита Кадживах с остър тон.

— Не е нужно да е непременно така — предложи Иневера.

Кадживах я погледна, сякаш досега не беше забелязала присъствието ѝ.

— Какво имаш предвид?

— Мнозина от даматите имат лични телохранители, шаруми, призовани в алагай’шарак само по Новолуние — рече Иневера. — Ако моят почитаем съпруг е съгласен, искам те да са мои лични телохранители.

Джардир кимна леко и нямаше нужда да поглежда аурата ѝ, за да види, че самодоволството ѝ се е върнало.

— Дори само по Новолуние ще е грешка да им позволим да се присъединят към фронта — рече Асъм. — Ще разсейват мъжете, които имат нужда от цялото си внимание.

— Воините ми ще се научат да се приспособяват — каза Джардир, макар да знаеше, че няма да е толкова просто.

Асъм кимна.

— Може би. Но искаш ли да започнеш да даваш тези уроци, докато Алагай Ка ни дебне?

Джардир сви устни.

— Не — рече накрая. — Не знам какво ще дойде заедно с Новолунието и не е времето да принуждавам към промени.

Асъм се подсмихна на малката си победа.

— Но това важи и за даматите — каза Джардир.

Асъм поокръгли очи.

— А?

— Дара на Еверам ще потъне в хаос без даматите — рече Джардир. — И няма да ви рискувам по Новолуние, докато не разбера срещу какво сме изправени. Може да се присъединиш към съпругата си и майка си в подземния палат, когато дойде Новолунието.

Джаян сподави смях, но не достатъчно бързо, за да го скрие от брат си.

Внимавай, съпруже, помисли си Иневера, докато наблюдаваше Ахман и Асъм един срещу друг. Все пак ти е син и си има гордост.

За щастие, суматоха на вратата прекъсна взирането им един в друг. Един шарум крачеше напред. Изглеждаше прегладнял и смърдеше. Можеше да го подуши от другия край на стаята.

Воинът се подпря на копието си и падна на коляно пред Черепния трон.

— Шар’Дама Ка, нося спешна вест от първата ти дъщеря, свята Аманвах.

Ахман кимна.

— Гилан асу Фахкин, нали? Изпратих те на север да охраняваш кервана на господарката Лийша. Какво се е случило? Обещаната ми и дъщеря ми добре ли са?

Обещана. Думата оскърбяваше Иневера дори сега.

— И двете бяха в безопасност, когато тръгнах, Избавителю — рече воинът, — но сякаш имаха… неразбирателства.

— Какви неразбирателства? — попита Ахман.

Гилан поклати глава.

— Не зная, но мисля, че писмото на святата ви дъщеря би могло да изясни.

Той вдигна един малък свитък, запечатан с восък.

Ахман кимна и даде знак на Шанджат да вземе писмото. Шанджат беше кай на Гилан, но въпреки това воинът скочи на крака и заотстъпва назад.

— Какво означава това? — почуди се Ахман.

— Святата ви дъщеря ме накара да се закълна, Шар’Дама Ка, че ще сложа писмото във вашата ръка и в ничия друга — каза Гилан.

Ахман кимна и прикани мъжа да пристъпи към него. Гилан изтича нагоре по стълбите и отново падна на коляно, когато стигна до Ахман. Не вдигна глава, докато подаваше писмото. Говореше толкова тихо, че само Ахман и Иневера го чуваха.

— Едно ще кажа — господарката Лийша сама призна, че ме е отровила, за да не мога да стигна до вас с тази вест.

— Блъфирала е — каза Ахман.

Младият шарум поклати глава.

— Моля ви за прошка, Избавителю, но не е блъфирала. Два дни след като тръгнах, започнах да отслабвам. На третия паднах от коня си и зачаках смъртта.

— А как си оцелял? — попита Иневера.

Шарумът ѝ се поклони.

— Падаше нощ, дамаджа, и исках да умра в лапите на алагаите, вместо да чакам смъртта в калта от женска отрова.

Ахман кимна.

— Имаш сърце на истински шарум, Гилан асу Фахкин. И какво се случи след това?

— Едва имах сили да се изправя — рече Гилан, — но се скрих и чаках, докато някой безмозъчен алагай не се осмели да се приближи. След известно време пристигна полски демон, привлечен от миризмата ми. Когато стигна до укритието ми, нанесох страшен удар.

— И се почувства по-добре — позна Иневера.

Гилан кимна.

— Благословията на Еверам застига оногова, който убива създанията на Ний. Конят ми избяга и през следващите две нощи продължих лова си, докато възстановя силите си. Извинявам се за късното пристигане, но бързах колкото можах.

Ахман постави длан на рамото на мъжа.

— Горд съм с теб, Гилан асу Фахкин. Знай, че честта ти е безгранична. Отиди сега във великия харем и нека дживах’шарумите да те изкъпят и да ти дарят наслада, за да можеш да си починеш заслужено.

Воинът кимна и излезе също толкова бързо, колкото влезе. Ахман отвори писмото, прочете го и го предаде на Иневера.

— Съпруже, съжалявам — рече тя, когато прегледа съдържанието, — но те предупредих.

— Отново заровете ти се оказват прави — каза Ахман. — Спечелих две шарум’тинги през нощта, а на сутринта изгубих воините на Хралупата.

— И аз не се радвам на това, любими мой — отвърна тя, макар да не бе изцяло вярно. — Ако това може да те успокои, не можеш да изгубиш това, което никога не си притежавал.

Ахман поклати тъжно глава.

— Не ме успокоява.

Иневера премести каменния похлупак на едно от многото скрити кътчета в нейната Стая на сенките. Там имаше малка кутийка, защитена от студ и подсилена от сърцевината на демонска кост. Тънък слой скреж покриваше повърхността ѝ.

Иневера отвори плата и оттам извади къс втвърдена коприна. Беше изключително ценна, но със заровете ѝ, най-сетне цели отново, и след новината на шарума Гилан най-после бе дошло време да хвърли заровете за Северната вещица.

Коприната беше една от многото кърпички на Иневера, с която бе попила кръвта на Лийша след схватката им в покоите на Иневера. Внимателно изряза парченцата окървавена коприна и ги хвърли в малка купичка с вряща течност. Когато извлече напълно кръвта, тя изля течността върху заровете си и ги разклати.

— Животодаряващи Еверам, Приносител на вечния пламък, чуй просбата ми: дай на този свой нищожен слуга познание за бъдното. Разкажи ми за Лийша, дъщеря на Ърни, от клана Пейпър в племето от Хралупата.

След това хвърли заровете.

И зяпна.

Тя е твоят захвен и носи дете.