Дневната война

Четиринайсета глава Песента на Новолунието 333 г. СЗ, Лято

Главата на Роджър бумтеше, когато го събудиха час преди зората. Удоволствието от това, че Сиквах се грижеше за всяка негова нужда — къпеше го, избираше му дрехите, обличаше го, — започваше да се износва, но сега беше благодарен за това. Все едно го бе ритнало муле и чувстваше устата си натъпкана с памук.

— Не съм се наковавал така от Анжие насам — промърмори той.

Сиквах вдигна глава.

— Моля?

— Нищо. Ще трябва да заглавичкваш Ърни и Илона във фургона тази сутрин. Трябва да поговоря с Лийша.

— Това не подобава, съпруже — рече Аманвах, като излезе от личната си стаичка, понесла малка дървена кутия, лакирана в черно и полирана до блясък. Цяла нощ ли бе стояла там? Роджър не помнеше да си е лягала при него, но пък и не помнеше почти нищо. — Дъщерята на Ърни е неомъжена и е избраница на баща ми, а ти си женен мъж. Не можеш…

Сиквах закопчаваше ръкава му, ала Роджър така бързо отдръпна ръка, че тя ахна.

— Демонски тор. Врекох се да съм добър и верен съпруг и възнамерявам да съм такъв докрай, но това не значи, че съм се отказал да разговарям с приятелите си насаме. Ако не можеш да го приемеш, имаме проблем.

Сиквах доби скандализиран вид, но Аманвах мълча дълго, вперила поглед в кутията в ръцете си, като почукваше с нокти по нея. Роджър знаеше, че по-ядосана от това няма да я види, дори да искаше в следващия момент да забие нож в окото му или да нареди на Енкидо да му счупи пръстите.

Но в този момент Роджър не го беше грижа. „Бракът е смърт за свободата“, казваше господарят му. Поклати глава и преднамерено закопча собствения си ръкав сам. Не и за мен. Ядрото ме взело, ако стане така.

Накрая Аманвах вдигна очи към него.

— Както желаеш, съпруже.

Лийша леко се изненада, когато Роджър поиска да се вози с нея сутринта, но не зададе никакви въпроси. Повтаряше си, че още я дразни решението му да се ожени, но истината бе, че ѝ липсва силно. Роджър беше най-добрият ѝ приятел и най-близък довереник през последната година и без него наблизо Лийша чувстваше празнота.

Аманвах и Сиквах бяха вдигнали непробиваема стена около него с непрестанните си песни и стонове. Когато спираха за през нощта, двете пазеха Роджър, както лъвици — плячката си. Сега за пръв път Лийша оставаше сама с него от началото на пътуването, макар да държаха прозорците отворени от уважение към красианските порядки за благоприличие. Често наминаваха шаруми на коне, без дори да крият факта, че ги проверяват — дали са облечени и дали са в двата края на помещението.

Въпреки това имаха своето уединение. Гаред и Уонда яздеха отляво и отдясно, за да не се приближава никой толкова, че разговорът им да се чува, а Лийша беше избрала колар, който не говореше и думичка тесиански. Повечето красианци, които знаеха повече от две-три думи, обикновено пазеха това в тайна, както бяха сторили Аманвах и Сиквах, но дърварите вече знаеха за това и бяха разбрали кои се преструват преди повече от седмица. Илона се оказа особено добра — говореше абсурди и внимателно наблюдаваше кой ще се издаде с изражението си.

— Мисля, че майка ми харесва фургона ти твърде много — каза Лийша. — След като спрем за обяд, може да не иска да се върне тук.

— Там е малко студено в момента — отвърна Роджър. — На Аманвах и Сиквах не им се понрави идеята да останем сами.

— Ще трябва да го преодолеят. — Лийша кимна към прозореца, където тъкмо се виждаше преминаващият Кавъл. — Както и Ахман. Не съм се съгласявала да се лишавам от всякаква мъжка компания през живота си, когато преспах с него, независимо какво си мислят хората му.

— И аз точно това имам предвид — съгласи се Роджър, — но мисля, че ще водим непрестанна битка.

Лийша се усмихна.

— Доколкото разбирам, бракът си е точно това. Съжаляваш ли за решението си?

Роджър поклати глава.

— На никого не му танцуват безплатно. Пуснах пари в шапката, но Ядрото да ме вземе, ако позволя да ми съдерат кожата.

Лийша кимна.

— Та какво си струваше да разгневиш така жените си?

— Твоят избраник.

— Той не е… — започна Лийша.

— Разпореждаш се с красианците, все едно е — прекъсна я Роджър. — Кое от двете е в крайна сметка?

Лийша усети пробождаща болка в слепоочието си и се престори, че си приглажда косата, за да го разтрие.

— Какво ти влиза в работата? Не се посъветва с мен за своя годеж.

— Съпругите ми не отвличат всяко момче под петнайсет — каза Роджър. — Ако дори половината успеят да преминат през Хану Паш…

— След няколко години Ахман ще има армия от тесиански фанатици, достатъчно голяма, за да превземе всичко от тук до крепостта Мливари — довърши Лийша. — Не съм сляпа, Роджър.

— И какво ще правим тогава? — попита той.

— Ще си направим собствена армия — каза Лийша. — Хралупата трябва да продължи да се разпростира и трябва да обучим още дървари. Ахман ни нарежда сред красианските племена и няма да ни нападне, освен ако ние не го нападнем първи.

— Наистина ли го вярваш? Признавам, че не е такъв, какъвто си го представях, но може ли да му се вярва?

Лийша кимна.

— Ахман е много други неща, но преди всичко е открит. Не са никаква тайна плановете му да завладее всекиго, който не се присъедини драговолно към армията му за Шарак Ка, но това не значи, че ще се разпорежда с тях както си иска през деня.

— Ами ако значи точно това?

— Тогава може би ще приеме ръката ми като символична победа над Хралупата. Не е идеалният ми избор, но е по-добре от открита война.

— Може да спасим Хралупата — каза Роджър, — но Лактън още е на бесилото. Градът може да издържи повече от крепостта Райзън, но селцата са невъзможни за защитаване. Красианците скоро ще започнат да ги поглъщат.

— Съгласна съм. Но не можем да направим кой знае какво.

— Можем да ги предупредим — каза Роджър. — И да им кажем да предадат предупреждението нататък. Да им предложим убежище и обучение в Хралупата, докато пътищата са още свободни.

— И как да направим това? — попита Лийша.

Роджър се усмихна.

— Изиграй си ролята на принцеса. Поискай да спиш под покрив всяка нощ, докато минаваме през Лактън, и повече никой да не бъде гонен от странноприемниците заради нас. Ще свиря за пръв път новата си песен и ще ми трябва публика.

— Не мисля, че това е добра идея, господарке — каза Кавъл. Той беше най-високопоставеният шарум и червеният му воал висеше под лицето на пладнешкото слънце. Бяха се спрели за кратко за обяд и за да могат всички да се поразтъпчат. Тонът на офицера беше учтив, но под лустрото му имаше раздразнение. Не беше свикнал да се обяснява на жени.

— Не ме интересува какво мислиш, шарум — каза Лийша. — Няма да спя на пътя върху камънаци, когато по целия път почти до Хралупата има напълно приемливи странноприемници.

Кавъл се намръщи.

— Вече не сме в земите на Шар’Дама Ка. По-безопасно е…

— Да се разполагаме на пътя, където да ни връхлетят бандити? — прекъсна го Лийша.

Кавъл се изплю върху пръстта.

— Чините страхливци няма да посмеят да ни нападнат нощем. Алагаите ще ги изколят.

— Бандити или демони, няма значение. Не искам да прекарвам нощите си в компанията на кои да е от тях — сопна се Лийша.

— Господарката не е показвала страх от алагаите преди — посочи и Кавъл. — Повече бих се тревожил за предателски копия в някое безизвестно поселище на чини.

— Какво става тук? — попита Аманвах и отиде при тях.

Кавъл моментално падна на едно коляно.

— Господарката желае да спи в село на чини довечера, дама’тинга. Казах ѝ, че не е разумно…

— Тя е права, разбира се. Не повече от нея искам да прекарам нощта под голото нощно небе. Ако се боиш от неколцина местни чини — тя накара думата да звучи презрително, — тогава си свободен да ни оставиш при странноприемницата и да разпънеш палатката си някъде в гората.

Лийша потисна усмивката си, докато Кавъл се покланяше още по-ниско, за да скрие стиснатите си челюсти.

— Не се боим от нищо, дама’тинга — каза той. — Ако така желаете, ще присвоим…

— Нищо подобно няма да правите — прекъсна го отново Лийша. — Както казвате, това вече не са земите на Избавителя. За леглата ни ще бъде платено, няма никого да принуждаваме. Не сме крадци.

Лийша можеше да се закълне, че чува как скърцат зъбите му. Очите на Кавъл се преместиха върху Аманвах, но тя остана благоразумно безмълвна. Беше възстановила част от надменността си, но и двете помнеха какво се случи последния път, когато се изпречи на пътя на Лийша.

— Свикайте шарумите. Всичките двайсет и един и нека да седнат там. — Лийша посочи към малка полянка. — Ще им обясня какво да правят, докато се хранят. Не искам никой да си прави илюзии какво е допустимо поведение както за съгледвачите, които ще пратим още сега, така и за всички останали.

Тя се отдалечи и пое към котлите, където дал’тингите приготвяха обяда за кервана под зоркия поглед на Шаманвах. Повечето щяха да ядат кафяв телешки бульон, сгъстен с брашно от картофи и зеленчуци, както и половин комат хляб. Шарумите се хранеха по-добре, шишове агнешко и кускус заедно със супата, в която имаше и едри късове месо. Лийша, родителите ѝ, Роджър и съпругите му се хранеха още по-добре, фазан в коричка от билки и цяло чеверме, а кускусът им беше подправен и сгъстен с голяма бучка масло.

Лийша отиде при Шаманвах.

— Ще говоря пред шарумите. Искам да ми превеждаш.

— Разбира се, господарке. — Шаманвах се поклони. — За мен ще е голяма чест.

Лийша посочи натам, където воините вече се събираха.

— Погрижи се да се разположат в полукръг и да получат паници.

Шаманвах кимна и побърза да изпълни.

Лийша доближи жената, която приготвяше супата на шарумите, взе черпака и опита.

— Трябват ѝ повече подправки — каза, взе няколко шепи от паниците, които готвачите бяха сложили пред себе си, и ги хвърли в супата. Заедно с няколко билки от собствената си престилка.

Престори се, че опитва отново.

— Идеално.

Роджър задържа последния тон от Песента на Новолунието малко по-дълго, чувстваше жуженето на дървото в ръцете си. Рязко спря, а заедно с него и Аманвах и Сиквах.

Арик наричаше този миг „тишината преди славата“. Мига след последния тон на великолепно изпълнение и преди одобрителния рев на тълпата. Оттатък дебелите завеси на фургона целият керван отвън също тънеше в тишина.

Гърдите на Роджър го стегнаха и внезапно осъзна, че е забравил да издиша. Нямаше кой да го аплодира, но въпреки това си представяше ясно реакцията. Можеше без никакъв срам да заяви, че като трио той и съпругите му надминаваха всичко, на което беше способен сам.

Бавно изпусна дъха си и отвори очи в същия миг, когато го сториха Аманвах и Сиквах. И техните прекрасни очи му казваха, че усещат силата на сътвореното от тях.

Ако само знаехте, помисли си Роджър. Скоро, любими мои. Скоро ще ви покажа.

Любими мои. Беше започнал да ги нарича така наум. Имаше го предвид като шега, както понякога го правеше с непознатите девойки сред публиката. С Аманвах и Сиквах обръщението никога не беше смешно — понякога беше страстно, но в миговете като предишната нощ или тази сутрин криеше горчивина.

А имаше и моменти като този, когато в празнотата след края на музиката го изпълваше любов тъй силна и истинска, колкото никога преди. Гледаше съпругите си и това, което изпитваше при гледката на Лийша Пейпър, бледнееше в сравнение.

— Господарят ми казваше, че такова нещо като съвършенство в музиката няма — каза Роджър, — но Ядрото ме взело, ако не сме много близо.

Оригиналната Песен на Новолунието имаше седем куплета от по седем строфи, всяка със седем срички. Аманвах беше обяснила, че това е заради седемте Устоя на Рая, седемте земи на Ала и седемте нива в бездната на Ний.

Преводът му караше предишното му върхово постижение, Битката при Хралупата на дърваря, да му се струва като евтина сватбарска песен. Песента на Новолунието притежаваше музика, която можеше да накара един демон да мине през всяка възможна емоция, а думите щяха да кажат на лактънците всичко, което им трябваше да знаят за това, което ги очаква.

Защитения искаше още магьосници цигулари като него, но Роджър се беше провалил, като на моменти дори се питаше дали този талант може да се преподаде. Още на осемнайсет се чувстваше в зенита си и не виждаше накъде от тук нататък. Но сега, с това ново предизвикателство, усещаше как силата му отново нараства. Не беше това, което той или Защитения търсеха. Беше нещо още по-силно.

Разбира се, стига съпругите му да искаха да я изпълнят с него, красианците да не осъзнаят какво прави и да не наредят да го убият.

Аманвах и Сиквах му се поклониха.

— Чест е за нас да изпълняваме песента заедно с теб, съпруже — рече Аманвах. — Еверам говори през теб, както казва и баща ми.

Еверам. На Роджър му писваше вече от това име. Нямаше Създател, било то с това име или кое да е друго.

Няма голяма разлика между духовниците и жонгльорите, Роджър — казваше му Арик, когато се напиеше. — Говорят същите небивалици и разказват същите глупости отново и отново, като омагьосват селтаците и малоумниците, за да им помогнат да забравят несгодите.

След това се засмиваше горчиво. Само дето получават повече пари и уважение.

В ума на Роджър проблесна образ — зловещата мътночервена светлина изпод вратата на личната стаичка на Аманвах всяка вечер. Цялата нощ ли беше прекарала там?

Твоята дживах ка се съветва със заровете, за да те напътства по-добре.

Роджър не се преструваше, че изобщо разбира костната магия на дама’тингите, но Лийша му беше обяснила достатъчно, за да схване, че у нея няма нищо божествено. Нима науката на стария свят не бе овладяла мълниите от небето, както и вятъра и дъжда? Не знаеше какво ѝ казваха заровете, ала не бяха думите на никакъв Създател и не му харесваше да се подчинява на волята им.

— А заровете ти съгласни ли са? — попита той с добре отигран нехаен тон.

Сиквах рязко вдиша, ала Аманвах беше поставила маската си и не издаваше истинските си чувства. Жонгльорът у него възнегодува. В общата зала на гилдията му беше обичайно да се опитваш да накараш другите да се смеят или да излязат от образ, докато се упражняват. Роджър се считаше за майстор в това.

Наклони глава.

Дали ще прекарам остатъка от живота си в опити да измъкна от теб непосредствена реакция?

— Алагаи хора никога не дават ясни отговори, съпруже. Те само помагат.

— И какво ти казват за мен? — попита Роджър.

Сиквах просъска.

— Забранено е да се пита…

— Ядрото я взело забраната ви! Няма да танцувам в измислени тактове!

Аманвах се обърна към една кадифена торбичка от тези, в които дама’тингите държаха демонските си кости. Завесите бяха спуснати и отникъде не влизаше естествена светлина, така че беше идеално за магията на хора. Той се вцепени и му се прииска да беше подготвил ножовете в ръкавите си, преди да дойде.

Но Аманвах просто извади един увит в плат пакет и му го подаде с поклон.

— Заровете казват много неща за теб, съпруже. Силата ти е неоспорима, но житейският ти път е белязан от какви ли не възможности. В някои варианти на бъдещето цели орди алагаи танцуват на музиката ти, ала в други дарът ти е пропилян. Величие или провал.

Роджър развърза ярко оцветения плат и пред очите му се показа малката дървена кутия от по-рано тази сутрин.

— Когато ги попитах дали да се омъжа за теб, казаха ми „да“, а когато ги попитах кой сватбен дар може да те поведе към величието, те ми показаха това.

Роджър ненадейно се почувства като простак. Беше прекарала толкова време сама, за да му направи сватбен дар? Създателю, очакваше ли се и той да им даде нещо? Никой не му беше казал. Отбеляза си наум да попита Шаманвах какъв е обичаят, когато спрат за през нощта, и да поиска съвет за подарък, ако е нужно.

Аманвах се поклони до земята и челото ѝ почти докосна пода на фургона.

— Моля, приеми извиненията ми, че ти го давам чак сега. Започнах работа едва преди две седмици, защото си мислех, че ще имам месеци за подготовка. Заровете не предвидиха, че ще поискаш да се ожениш за нас толкова скоро.

Роджър прокара трите си пръста по гладката повърхност на дървото, в което единствените неравности бяха гравираните защити преди лакирането. Някои защити бяха отбранителни, но повечето му бяха непознати. Роджър така и не се научи да ги рисува.

Какво ли има вътре? — запита се той. Какво ѝ бяха заповядали демонските зарове? В ума му просветна образът на Енкидо. Ако са златни окови, грабвам си торбата с чудесии и излизам през вратата, пък ако ще фургонът да се движи.

Отвори очи и се удиви. Върху постелка от коприна се намираше подбрадник от полиран палисандър и оформена от злато среда, прикрепен към долно прагче, също от злато. Всичко беше покрито със защити, гравирани в златото и вдълбани дълбоко в дървото, а после запълнени със златна нишка. Беше прекрасно.

Подобно на всички модерни инструменти, цигулките на Арик и Джейкъб също имаха подбрадници, но древният инструмент на Роджър нямаше, навярно защото бе отпреди тази част да бъде изобретена. Подбрадникът позволяваше на музиканта да придържа инструмента си само с врата си, като освобождаваше ръцете му за друго.

— Тази част идва от лютиера на херцог Едон и е била предназначена за кралския вестител. — Роджър се пресегна почтително към предмета, докато Аманвах говореше. — Много нощи ми отне да го защитя и да вградя хора в него.

Той рязко отдръпна ръка.

— Хора? В това има демонски кокали!?

Аманвах се засмя звучно — твърде рядко го правеше, осъзна Роджър.

Това искрено ли е, запита се той, или просто част от маската?

— Не може да те нарани, съпруже. Омразата на Ний към човешката плът загива с алагаите ѝ, но костите им продължават да носят магията на Ала, създадена от Еверам много преди Ний да изкопае бездната си, разкривено копие на творението му.

Роджър сви устни.

— И все пак…

— Костта е съвсем тънко парче — отвърна Аманвах. — Обвила съм я в защити и злато.

— Какво прави? — попита Роджър.

Аманвах се усмихна толкова широко, че Роджър виждаше зъбите ѝ през прозрачното було и дори на скептика в него му се стори, че не се преструва. Сърцето му ускори ритъм.

— Опитай — прошепна Аманвах и взе цигулката му, за да му я подаде.

Роджър се поколеба за миг, след което обаче сви рамене и прикрепи подбрадника към инструмента, постави го на врата си, без да го придържа с ръце. Когато цигулката докосна брадичката му, по нея преминаха леки иглички като от изтръпнал крайник.

Роджър почака.

— Какво трябва да стане сега?

Аманвах отново се засмя.

— Свири!

Роджър взе лъка в сакатата си ръка и бързо изсвири нещо. Резонансът го стъписа. Инструментът беше станал двойно по-силен.

— Това е невероятно.

— И това е с повечето защити, скрити от брадичката ти — рече Аманвах. — Повдигни я и звукът само ще се усилва.

Роджър я изгледа питащо, но се върна към свиренето. Отначало дървото бе скрито под главата му и цигулката звучеше само малко по-силно от обикновено. Той бавно повдигна брадичка, като разкри повече от защитите, и звукът удвои сила, след това отново и отново, докато накрая зъбите и костите на лицето му жужаха. Накрая му се наложи да спре, защото го болеше, макар че много от защитите дори още не се бяха задействали.

— Това ще заглуши прекрасните ви гласове — каза Роджър.

Аманвах поклати глава и надигна булото си, показвайки златна яка, плътно прикрепена към долната част на гърлото ѝ. Сиквах показа своята.

— Няма да изостанем от теб, съпруже.

Роджър поклати глава изумен.

Може би тази костна магия и заровете не са чак толкова лоши.

— Не знам какво да кажа — промълви накрая той. — Това е най-невероятният подарък, който някога съм получавал, но нямам какво да ви подаря в замяна.

Аманвах и Сиквах се засмяха.

— А нима забрави песента, която изпяхме току-що? — попита Аманвах. — Това беше твоят дар пред благословения ни баща. — Аманвах постави длан на лакътя му. — Ще я изпълним заедно с теб довечера за чините.

Роджър кимна, внезапно разкъсан от вина. Нямаха представа какво ще каже тази песен на лактънците.

Селцето Зелена поляна изглеждаше изоставено, когато керванът пристигна, а полята бяха опразнени от хора и добитък. От време на време зърваха някакво движение откъм гората и близките хълмове, но то бързо замираше. Оставиха кервана на пътя на вестоносците, докато фургоните се упътиха към самото село. Дори там не видяха никого.

— Не ми се нрави това — каза Кавъл.

Колив му рече нещо на красиански и изсумтя.

— Какво каза? — попита Лийша.

— Казва, че чините вдигат шум почти колкото гръмотевична буря. Навсякъде край нас са и ни наблюдават от всеки прозорец и всеки ъгъл. Ще го изпратя да разузнае…

— Не, няма — рече Лийша.

— Той е съгледвач от племето кревак — каза Кавъл. — Уверявам ви, господарке, зеленоземците няма дори да го усетят.

— Не се тревожа за тях — каза Лийша. — Искам го, където мога да го виждам. Тези хора имат причина да се плашат, но няма да сторим нищо, с което да оправдаем страховете им.

След малко се показа и площадът, обграден от домове и магазини. На стъпалата на странноприемницата чакаха петима мъже, двама с готови за стрелба ловни лъкове и още двама с дълги вили.

Лийша нареди да спрат и излезе от фургона си. Веднага към нея се присъединиха Роджър, Гаред, Уонда, Аманвах, Енкидо, Шаманвах и Кавъл.

— Нека аз да говоря — каза им Лийша, докато наближаваха.

— Не изглежда, сякаш се интересуват от разговори, господарке — каза Кавъл и кимна в двете посоки, където тя видя лъконосци на всеки прозорец край площада.

— Няма да стрелят, освен ако не ги предизвикаме — каза Лийша, макар най-вече да ѝ се щеше да се чувства толкова самоуверена, колкото звучи. Тя разпери престилка, за да покаже на всички, че е билкарка. Облеклото на Роджър също показваше какъв е, още нещо в тяхна полза.

Роджър и Енкидо застанаха между лъковете и Аманвах, а Гаред пък застана така, че да пази Роджър. Лийша също беше обградена, само че от Кавъл и Уонда.

— Хей, вие от странноприемницата! — извика Роджър. — Не ви мислим злото, търсим само подслон, за който ще си платим: Може ли да приближим.

— Оставете си копията! — провикна се в отговор един от мъжете.

— Нищо подобно няма да… — Понечи да каже Кавъл.

— Копието или ти — намеси се рязко Лийша. — Молбата е честна, а и лесно могат да те оставят на място с тези лъкове.

Кавъл изръмжа тихо, ала се наведе и остави копието си. Енкидо стори същото.

— Кои сте вие? — попита предводителят на мъжете, когато стигнаха до верандата.

— Лийша Пейпър — каза Лийша.

Мъжът премигна неразбиращо.

— Господарката на Хралупата?

Лийша се усмихна.

— Същата.

Мъжът присви очи.

— А какво правите толкова на юг? И то с тези? — Той кимна към красианците.

— Връщаме се от среща с водача им — каза Лийша — и искаме да прекараме нощта в Зелена поляна.

— Откога билкарките ходят да преговарят с тоз и оня? — попита мъжът. — Това е работа на вестоносците.

Роджър пристъпи напред и изпъна ръка, като разпери наметалото си.

— Аз съм вестителят на Хралупата. Роджър Полухват, бивш чирак на Арик Сладкогласния, който пък някога бе вестител на херцог Райнбек от Анжие.

— Полухват? Оня, дет’ му викат „магьосника с цигулката“?

Роджър се ухили широко и кимна.

— Имате имената ни, но ние нямаме вашите — каза Лийша. — Предполагам, че ти си Хаволд, градският говорител?

— Да, а ти пък откъде знаеш?

— Вашата билкарка Ана веднъж ми писа за съвет как да излекува дъщеря ти Теа от охтика — каза Лийша. — Надявам се да е добре?

— Минаха се десет години — каза Хаволд. — Ана вече си има нейна си челяд и не ща да спят на по-малко от километър от тия ми ти красиански убийци. Миналата зима чухме истории за тях от бегълците.

Той се озъби на Кавъл и Енкидо.

Лийша се помоли наум Кавъл да не се върже на провокацията и си отдъхна, когато той остана безмълвен.

— Не мога да говоря за целия им народ, но мога да гарантирам за хората в кервана си. Ако никой не закача тях, те също няма да закачат никого. Повечето ще останат по каруците си на пътя, но родителите ми са възрастни и много биха се зарадвали на няколко легла. Както ви каза и вестителят ми, можем да платим и със злато, и със забавления.

Устата на Хаволд остана свита, ала въпреки това мъжът кимна.

Лийша седеше в общото помещение на странноприемницата с родителите си, Гаред, Уонда, Кавъл и Енкидо, докато Роджър настройваше цигулката си. Беше се облегнал назад в стол с висок гръб, в един от по-слабо осветените ъгли на стаята, а Аманвах и Сиквах коленичеха на чисти парчета плат от двете му страни. Лийша виждаше, че Кавъл и евнухът са неспокойни, че двете дама’тинги са на сцената — подобни неща бяха нечувани в Красия, — но след няколко резки думи от страна на момичетата се поукротиха. Останалите маси и столчета бяха заети от местни, повечето отзад. Един жонгльор винаги привличаше тълпа, но към красианците на масата бяха отправени също толкова погледи, колкото към него. От всеобщите разговори ѝ беше трудно да чуе нещо конкретно, но навсякъде из стаята се носеха недотам дружелюбни шумове.

Поне докато не започна музиката.

Роджър не беше подготвил тълпата с нищо, както в деня преди това. Никакви акробатики, жонглиране, фокуси, шеги или анекдоти. Със съпругите си на сцената той само свиреше.

Както и с Ахман в залата му, Роджър започна бавно и тихо, като постепенно наслагваше все по-сложни трели и свиреше все по-силно, докато накрая звукът не изпълни стаята, обгръщайки всички. Тълпата се смълча и очите им се прибулиха. Лийша знаеше, че това свирене не е всъщност магия, ала начинът, по който и хората, и демоните откликваха, показваше, че Роджър притежава неповторим талант.

Когато музиката нарасна до кресчендо, Аманвах и Сиквах запяха, отпървом без думи, но след малко продължиха на съвършен тесиански:

Лийша усети болка в ръката си и осъзна, че стиска чаената си чашка толкова силно, че кокалчетата ѝ са побелели. Насили се да се отпусне и се огледа — всички в стаята вкупом бяха затаили дъх. При последния куплет Лийша очакваше красианците да извадят оръжията си — макар че ги бяха оставили по стаите си — или местните да се вдигнат на мъст. Вместо това всичко избухна в какофония от звук. Кавъл и Енкидо ревяха с пълно гърло и тропаха с крака, тъй че от гредите по тавана падаше прах, а ръкоплясканията на тесианците бяха като буре с гърмящи пръчки.

Не за пръв път беше подценила Роджър. Приличаше на момче, на осемнайсет, с едва наболи брада и мустаци. Действията му често го караха да изглежда още по-млад — беше капризен, дебелоок, а понякога самонадеян до пълна глупост. Лийша непрестанно се тревожеше, когато той пренебрегваше съветите ѝ, убедена, че разбира по-добре от него, че може да реши всичките му проблеми, ако само я послуша и прави каквото му се казва.

Ала Роджър беше сторил с тази песен повече, отколкото тя можеше да си представи — беше споделил на селяните всичко, което имаха нужда да знаят за красианците и вярванията им, предупреждаваше ги за опасността от Новолунието и недвусмислено им казваше, че армията на Ахман идва към тях.

И най-вече — беше го сторил под носовете на самите красианци, разкривайки нищо повече от това, което даматите им оповестяваха от пиедесталите и минаретата си. Все едно казваше, че небето е синьо. Аманвах и Сиквах мислеха, че прославят отеца си, но всъщност увещаваха хората да си съберат покъщнината и да бягат колкото е възможно по-бързо, колкото е възможно по-далеч.

Лийша беше свикнала да знае най-добре, но внезапно самата тя се почувства, сякаш се лута, а Роджър бе този, който виждаше всичко в целостта му.

— Това беше изключително, Роджър — рече тя, докато се надигаше, след като изпълнителите се бяха поклонили и дойдоха на масата. Кавъл и Енкидо веднага обградиха жените.

— Благодаря — каза Роджър, — но бяхме трима. Никога нямаше да се справя без Аманвах и Сиквах.

— Съпругът ми е твърде скромен — отвърна Аманвах. — Научихме го на песен, която всеки знае, и му помогнахме да разбере смисъла на думите, но той я предаде на вашия език и откри ритъм и думи, които ние никога не бихме могли.

Лийша се усмихна.

— Мисля, че и ти скромничиш, Аманвах. — Погледна Роджър. — Но е вярно, че Роджър добави няколко… фини пласта послания по несравним начин.

За миг Роджър я изгледа ядосано, твърде набързо, за да забележат останалите. Аманвах пък я изгледа любопитно. Лийша осъзна, че подценява не само приятеля си. Дама’тингата беше млада, но не и глупава.

Хаволд дойде при Лийша след изпълнението и тя го научи на защитата срещу мисловния демон и как да прави превръзки за глава с нея, за да ги използват всички.

— Искаш да кажеш, че тези неща са истински? — попита стъписан Хаволд.

— Всяка опасност в тази песен е истинска — рече Лийша. — Всяка.

Роджър се събуди на следващата сутрин, когато матракът се поразклати. Аманвах и Сиквах слизаха на пода. Опитваха се да не му пречат, но след толкова нощи сред умели джебчии от гилдията си се беше научил да спи леко.

Поддържаше дишането си равномерно, като се преструваше, че шава насън, за да може по-добре да ги погледа, докато палеха маслени лампи и започваха сутрешния си ритуал. Още не беше утро и Роджър навярно можеше да поспи още час, преди да стане и да се присъедини към кервана, но някои неща бяха за предпочитане пред съня.

Едно от тях бе да наблюдава как съпругите му се упражняват.

Аманвах и Сиквах бяха облечени само в прозрачни свободни панталони и горнища и оставяха малко на въображението, докато преминаваха през стойките си от шарусахк.

Роджър усети как се възбужда и се размърда под одеялата, за да притисне мъжеството си, като потисна стон на удоволствие, мислейки какъв е късметлия.

Както винаги, жените сякаш притежаваха шесто чувство за щенията му. Обърнаха се към него и той не успя да затвори очи достатъчно бързо. Незабавно спряха с упражненията си и се придвижиха към него.

— Не, моля ви — каза им той. — Нека не ви прекъсвам. Харесва ми да ви гледам.

Сиквах и Аманвах се спогледаха, свиха рамене и продължиха с формите на шарусахк.

— Вашият шарусахк няма нищо общо с този, който Гаред и Уонда учат от Кавъл — отбеляза Роджър.

Аманвах изсумтя.

— Шарусахкът на шарумите е като вой на вълци срещу луната. Дори даматите са така. А това — и тя премина през поредица от стойки — е като музика.

Роджър се концентрира, като си представи Дарси Кътър, грозноватата билкарка от Хралупата на Избавителя. Разсъблече я наум, докато възбудата му спадне съвсем, и после се надигна от леглото, придвижи се към Аманвах и имитира стойката ѝ.

Беше изненадващо трудно дори за него, с цялото му сценично обучение. Роджър можеше да ходи на ръце, да се премята, да прави кълбета и цигански колела и умееше всеки танц — от тези в кралските бални зали до тези по селските забави. Ала шарукинът изпитваше мускули, които той дори не знаеше, че има, и го принуждаваше да балансира по-усилено, отколкото да танцува върху топка, докато свири на цигулка.

Сиквах се засмя.

— Браво, съпруже!

— Не ме лъжи, дживах — каза Роджър, като се подсмихна, за да ѝ покаже, че само се шегува. — Знам, че беше ужасно.

— Сиквах не лъже — Аманвах рече, като му помогна да оправи стойката. — Формата ти е добра, само центърът ти не е стабилен.

— Центърът ми ли?

— Представи си, че си палма и се поклащаш на вятъра — каза Аманвах. — Прегъваш се, ала не се пречупваш.

— Бих си представил — рече Роджър, — но никога не съм виждал палма. Все едно да ми кажете да си представя, че съм делва със злато в края на дъгата.

Аманвах не се намръщи, ала не се и усмихна. За нея в шарусахк нямаше нищо смешно. Той преглътна усмивката си и ѝ позволи да коригира стойката му.

— Центърът ти е невидимата линия, която те свързана с Ала и с Рая — каза Аманвах. — Грижи се за равновесието ти, но и за много повече. Това е мястото на спокойствие, дълбокото място, където потъваш, когато прегърнеш музиката си, мястото на покой, където да пренебрегнеш болката. — Тя хвана чатала му. — То е твърдото място, от което садиш семето си в жените си, и безопасното място, където се поклащаш в ритъма на вятъра.

Роджър простена, когато тя го докосна, и този път Аманвах вече се усмихна. Отстъпи крачка назад и даде знак на Сиквах. И двете посегнаха в торбичките си, където държаха малките цимбали за танца по възглавниците.

През следващите няколко дни ситуацията се повтаряше и в останалите лактънски селца — убеждаваха местните да пуснат кервана въпреки страха им от шарумите, а след това им свиреха и пееха. Роджър се чувстваше донякъде виновен, задето не бе искрен със съпругите си относно посланието на песента, но успя да успокои съвестта си с това, че и те отначало не бяха показали с нищо, че владеят езика му. С песента просто разпространяваха знание, което те двете считаха за всеобщо достояние, така или иначе.

Всяка сутрин Аманвах и Сиквах продължаваха да го обучават в своя шарусахк, докато Енкидо ги наблюдаваше с каменно лице. Той приемаше това по-скоро за игра, но беше приятно. Лийша му беше разказала за смъртоносните удари по нервните центрове, които Иневера бе опитвала срещу нея, както и колко лесно беше успяла да прикове Лийша в задушаващ ключ. Нищо от това не присъстваше в уроците на съпругите му. Той се учеше лека-полека, но не достатъчно бързо, за да опитва някои от по-трудните стойки.

— Трябва да се научиш да вървиш, преди да танцуваш — каза Аманвах.

Колкото повече се отдалечаваха от красианската територия, толкова повече ускоряваха ход. Веднъж керванът им попадна под атака — бърз конен набег от десетина бандити с копия за хвърляне и къси лъкове, с който искаха да разсеят основната група, докато други десетина нападнаха каруците с припаси. Шарумите не се подлъгаха. Убиха четирима от бандитите и раниха още неколцина, преди останалите да избягат. Керванът продължи необезпокояван.

По-малко от седмица до Хралупата на Избавителя и вече се чувстваха почти у дома — особено след като Лийша се познаваше толкова добре с билкарките край родното си място. Някои бяха жени, с които бе общувала писмено от години, ала никога не ги беше срещала. В селцето Нортфорк имаше дори сълзи и прегръдки, но Роджър виждаше само едно — нарастващо напрежение. Селяните по тези места се чувстваха в по-голяма безопасност от шарумите и това ги одързостяваше.

Същата вечер в местната странноприемница, след като приключиха Песента на Новолунието, последваха само вежливи аплодисменти, а съдържателят се провикна:

— Хей, я свирни Битката при Хралупата!

Възклицанието беше последвано от одобрителен хор, нетърпеливи викове и тропане с крака.

Роджър потисна неприязнена гримаса. Преди два месеца не спираше да свири тази песен и я беше продал скъпо на Гилдията на жонгльорите.

Той погледна Аманвах.

— Моля те, изсвири я, ако желаеш, съпруже. Със Сиквах ще се върнем на масата си. За нас ще е чест да чуем песента за героизма на новото ни племе срещу Нощта.

Те плавно се изправиха. Роджър искаше да ги целуне, докато го подминаваха, но макар все повече да свикваха със северняшките порядки, интимностите пред чужди погледи бяха все още твърде много за всяка красианска жена, с изключение на дамаджата.

Новото ни племе. Роджър стисна зъби. Знаеха ли какво искат да чуят? Не беше достатъчно глупав да пее тази песен насред Дара на Еверам — това щеше да е почти богохулство.

Но вече не бяха в Дара на Еверам. Бяха в лактънски земи, обградени от тесианци, които заслужаваха да знаят, че братовчедите им на север стават все по-силни и имат свой собствен спасител. Роджър не вярваше, че Арлен Бейлс е Избавителя, както не вярваше, че това е и Ахман Джардир, но ако хората трябваше да се осланят на нечия сила в нощта, на нечия пътеводна светлина, той винаги би предпочел Защитения пред Шар’Дама Ка. Нямаше да прекара остатъка от живота си, като спестява този факт на съпругите си.

Сега бе не по-лош момент от всеки друг.

Той бавно започна. Докато навлизаше все повече в музиката, страховете и напрежението му се разсяха като демонска пепел на сутрешен ветрец. Когато написа песента, той се гордееше с нея повече отколкото с всичко друго свое, и когато сега пръстите му пробягваха по познатите ноти, откри, че още се гордее. Битката при Хралупата може би нямаше внушителната мощ на Песента на Новолунието, но с нея можеше да извезе защитно наметало край хората, през което ядроните да не могат да преминат, а и песента властваше и над сърцата. Вече я пееха надлъж и нашир и щеше да го надживее със столетия, щеше да пребъде като една от древните саги от стария свят.

Той изпадна в унеса, който настъпваше, щом засвиреше, затвори сетивата си за съпругите си, за шарумите, за Лийша и за посетителите. Когато беше готов, запя.

Беше написал песента по-простичка, за да могат селяните да пляскат и да пеят заедно с него, но и за доброто на самото изпълнение. Гласът му не беше нищо в сравнение с тези на Аманвах и Сиквах, както и с гласа на прочутия му господар Арик Сладкогласния. Дори пиян, когато хората му се присмиваха и го наричаха „Спиртогласния“ и когато забравяше текстовете, Арик притежаваше певчески умения, които Роджър никога не можеше да добие.

Но пък Роджър бе обучен от него, така че дори да му липсваха сила и голям естествен талант, можеше да се справи достатъчно добре. Гласът му беше висок и ясен.

— Истинският Избавител! — извика някой в тълпата и всички нададоха одобрителни възгласи.

Някакъв стол се строполи на пода и Роджър отвори очи. Кавъл се движеше към него, кипнал от гняв. Гаред скочи на крака и застана между двамата. Огромният Кътър беше с над трийсет сантиметра по-висок и с петдесетина килограма по-тежък. Сграбчи Кавъл и сякаш за миг владееше положението, но след това офицерът усука ръката дънер, която го държеше, и Гаред изрева от болка точно преди по някакъв неведом начин да се озове на земята, на два метра от противника си. Кавъл не му обърна повече внимание, ускоряваше крачка към Роджър.

Уонда посегна инстинктивно към лъка си, но когато осъзна, че е в стаята ѝ, не се поколеба да застане срещу Кавъл невъоръжена. Придвижваше се на палци и държеше гарда си високо, докато нанасяше бързи точни удари с ръце и предвидливо внимаваше да не скъси погрешка дистанцията. Съпротивата ѝ продължи няколко секунди повече от тази на Гаред, но след това Кавъл отклони един от ударите ѝ и нанесе удар в гърлото с ръба на дланта си. Докато тя се давеше, той я сграбчи за ръката и след това я преметна през тялото си върху една маса, която се строши на две под момичето. Уонда се изтърколи на пода насред трески, бира и счупено стъкло.

Съдържателят беше извадил сопа и викаше на останалите да се намесят, но никой не се намираше достатъчно близо до Роджър, за да му помогне. Той извади един от метателните си ножове, но той се оплете в пръстите му и издрънча на пода. Кавъл приближаваше неумолимо.

Тогава се намеси Енкидо, подхвана Кавъл под едната мишница и обърна инерцията му. Офицерът предусети хода на евнуха, плъзна се встрани и остана на крака. Провикна се на красиански и отвърна с ритник, последван от мълниеносен ляв прав. Нито един от двата удара не улучи целта — Енкидо се измъкна от ритника и хвана китката на Кавъл. Рязко го прониза с два пръста в раменната става, след което пусна ръката на противника си, а тя увисна безжизнена. Кавъл опита с другата, ала сякаш се целеше в дим. Енкидо се местеше от пътя му, сякаш се разхождаше небрежно из стаята, а след това обездвижи и другото рамо на Кавъл, направи крачка покрай него и го изрита в сгъвката на коляното.

С ужасяваща лекота се придвижи откъм гърба на офицера и приклещи отпуснатите му ръце, след което го притисна към пода. По лицето на Кавъл се изписа агония, когато сухожилията му се опънаха почти до скъсване, но той не гъкна. Енкидо, разбира се, също остана безмълвен, лицето му — безизразно.

— Достатъчно — каза Аманвах и евнухът моментално пусна Кавъл и отстъпи назад. Кавъл се обърна към дама’тингата и изрече нещо през зъби на красиански. Роджър не разбираше смисъла, но фанатичният поглед в очите му беше красноречив.

Аманвах отвърна на тесиански с леден тон.

— Ако ти или някой друг от шарумите докосне и с пръст съпруга ми, Кавъл, ще прекарате вечността от погрешната страна на Райските двери.

Кавъл се ококори. Опря чело в пода, мускулите на лицето му още трептяха.

Аманвах се обърна към Роджър.

— А ти, съпруже, никога повече няма да пееш тази песен.

Роджър нямаше нужда от медальона си, за да му вдъхне смелост. Гневът му бе предостатъчен. Никой нямаше да му заповядва какво да свири и какво — не.

— Ядрото да ме вземе, нямало да я свиря! Да не съм духовник! Няма да избирам вместо хората в какво да вярват. Разказвам истории, това ми е работата! Тези са истински, и двете.

На челото на Аманвах изпъкна вена, единствен признак за гнева ѝ, ала той така и не обзе погледа ѝ. Тя кимна.

— Тогава баща ми ще разбере за това. Кавъл, избери най-силния си, най-бърз дал’шарум. Ще напиша писмо, което той ще постави в ръцете на Шар’Дама Ка и в ничии други. Кажи му да вземе два коня, да не убива алагаи, освен тези, които биха го забавили, и му кажи, че самата Шарак Ка може да зависи от бързината му.

Кавъл кимна и се надигна, за да изпълни заръката ѝ, ала Лийша се изправи и застана срещу него със скръстени ръце.

— Няма да стигне доникъде — предупреди тя.

— Какво? — не разбра Аманвах.

— Отрових шарумите ти — каза Лийша — с нещо много по-трайно от слабия антидот, който пускам в супата им, за да не умрат. На няколко дни сте от най-близките си приятелски територии, а без антидота този дал’шарум няма да издържи и половината от времето.

Аманвах се взря задълго в Лийша. Роджър се запита истина ли бе. Невъзможно. Лийша бе способна на много неща, но да убива с отрова? Лийша?!

Аманвах присви очи.

— Кавъл, изпълнявай.

— Не блъфирам — каза Лийша.

— Сигурна съм — съгласи се Аманвах.

— Но въпреки това ще изпратиш мъж на сигурна смърт?

— Ти го изпращаш на сигурна смърт — каза Аманвах. — Аз правя каквото мога, за да защитя събратята му в Дара на Еверам. Ще хвърля заровете и ще приготвя билки за него, но ако наистина си го отровила и не успея да отгатна с какво, той ще намери смъртта си като мъченик и душата му ще тежи в твой ущърб, когато застанеш пред Създателя в края на самотния път.

— Нито една от нас няма да се изправи чиста пред него след това — отвърна Лийша.

— С нищо не помагате на тези хора, като ги плашите и обърквате с лъжи и полуистини. Когато баща ми реши да завземе земите им, това ще се случи. Тези хора ще добият повече сила за Шарак Ка и ще имат възможност да прославят Създателя в Рая. — Аманвах вдигна показалец и строевият излезе. Неколцина мъже изглеждаха, сякаш искат да препречат пътя му, ала той им се озъби и те се отдръпнаха.

С последен яден поглед към Роджър Аманвах и Сиквах също си заминаха с резки крачки нагоре към стаите, следвани от Енкидо. Роджър ги изгледа с тъга. Истина беше, че никога няма да спре да изпълнява Битката при Хралупата, но не биваше да им го казва по този начин, тук. Знаеше какво е да те изоставят по средата на представление.

Когато смайването поотмина, Роджър осъзна, че той и останалите от Хралупата са напълно сами за пръв път от началото на пътуването си. Уонда и Гаред изглеждаха по-скоро с наранена гордост, от колкото с наранени тела. Те се оглеждаха за нежелани посетители, докато останалите разговаряха.

— Е, това беше кошмарно — каза Роджър.

— Извади късмет — каза Лийша. — Едно е да използваш Песента на Новолунието, за да кажеш тихомълком на местните да бягат от красианците, но съвсем друго — да им пееш за втори Избавител точно под носа. Все едно плюеш на всичко, в което вярват.

— И какво, да се преструваме, че Битката при Хралупата никога не се е случвала ли? — попита Уонда. — Че сме се били за нищо? Баща ми просто се е споминал ей така и не е взел със себе си цяла гора дървеняци? А Защитения не е направил нищо от това, дето се пее?

— Много ми писна да се преструвам, че горе е долу, а черното е бяло — каза Гаред.

— Разбира се, че не — отвърна Лийша. — Но на пътя сме уязвими. Скоро ще сме обратно в Хралупата. А дотогава предлагам да действаме внимателно.

— Ей, всичко наред ли е? — попита съдържателят, като донесе още напитки. Придружаваха го Джери, говорителят на Нортфорк, и Никъл, билкарят.

— Направо идеално — каза Роджър и им даде знак да седнат. — Нощта не е интересна, ако почти не ме убият.

Джери примигна неразбиращо, но заедно с Никъл заеха местата си.

— Какво става, Ядрото го взело? Казахте, че са с вас, но май-май вие сте с тях. Да не те държат пленник?

Роджър знаеше, че очакваха той да обясни, но се чувстваше изтръпнал, сякаш плуваше в памук, и нямаше какво да им отвърне. Лийша поклати глава и той с радост ѝ отстъпи отговора, поне докато не продума.

— По-сложно е от това, говорителю — рече Лийша, — и не е ваша работа. Добре сме. Жената в бяло е дъщерята на красианския пълководец…

Роджър се вцепени. Внимавай какво им казваш!

— … и съпруга на Роджър. След тази вечер никой от воините няма да посмее да ни нарани без заповед от Шар’Дама Ка, а тя няма да дойде бързо. Дотогава ще сме в Хралупата, в безопасност, и ще сме по-добре подготвени да посрещнем проблемите си от хората в Нортфорк.

— Това пък какво трябва да значи? — попита говорителят. — Едно казвате, друго пеете, трето показвате.

— Значи, че красианците идат насам — каза Лийша. — Може да не са толкова брутални, колкото с райзънците, ако не сте достатъчно глупави, за да се биете, но ефектът ще е същият. Всяко момче ще бъде взето да се обучава на схватки до смърт с демоните, всеки мъж ще е втора ръка човек, всяка жена — трета. Ще поставят поселището ви под евджахски закони и ще ви назначат наблюдател.

— И ни казваш, че не бива да се борим с това? — попита Джери. — Че трябва да го поемем отзад като някоя кобила за разплод?

— Казва ви да бягате, докато можете — рече Ърни. — Намирате се точно в посоката, откъдето ще мине армията им. Ако имате акъл, ще пожънете каквото е пораснало, ще приберете всичките си принадлежности и ще се махнете от пътя им.

— Накъде?! — извика Джери. — Семейството ми живее в Нортфорк, откакто се помним, повечето тук също. Какво, просто да изоставим мястото?

— Да, ако цените живота си повече от земята си — рече Лийша. — Ако искате да си запазите и херцога, поемете към Лактън, ако ви приемат. Изпратих им вест за опасността още преди месеци. Градът на езерото би трябвало да е в безопасност, поне засега.

— Видял съм езерото само веднъж и почти се напиках от страх — каза Джери. — Никой от нас няма да свикне да живее сред такива ми ти водища.

— Тогава елате към Хралупата — предложи Лийша. — Още не можем да стигнем толкова надалеч, но се разрастваме. Който и да дойде, няма да бъде върнат, ще можете да запазите общността и водачите си. Ще ви дадем хубава земя, добре защитена, както и защитени оръжия. Ще ви научим как да боравите с тях. Скоро ще е най-безопасното място извън крепостта на херцог Юкор в Мливари.

— Но така или иначе, всеки здрав мъж ще замине да се бие с това, дето никой не бива да се бие с него.

Джери се изплю на пода на кръчмата.

— Ей! — извика съдържателят.

— Прощавай, Сим — каза Джери. — С цялото ми уважение, господарке Пейпър, но в Нортфорк сме прости хорица и не щем да трепем демони като вас от Хралупата.

— Може да е по-лесно просто да отвлечем оная ми ти красианска принцеса — предложи Сим. — Ще откупим с нея градчето. Ония чернодрешковци са корави, но ние сме пет пъти повече.

— Лоша идея — подхвърли Роджър лаконично.

— Прав е — съгласи се Лийша. — Посегнете ѝ и красианците ще изтребят всеки мъж, жена и дете в Нортфорк и ще сравнят селището със земята. Да пипнеш дама’тинга с пръст против волята ѝ, значи смърт.

— Първо трябва да ни спипат.

Мигом в дланта на Роджър лъсна нож, а още миг по-късно вече стискаше Сим за яката, приковал го към масата. Острието чертаеше кървава резка по гърлото на Сим.

— Роджър! — извика Лийша, ала той я пренебрегна.

— Остави красианците — изръмжа Роджър озъбен. — Няма да правите нищо такова, защото ми е жена.

Сим преглътна на сухо.

— Бирата говореше, господарю Полухват. Аз не на сериозно.

Роджър не промени изражението си, но пусна човека и ножът му се скри, както се бе появил.

Джери помогна на Сим да се изправи.

— Върви да търкаш тезгяха и си дръж изтръпналата уста затворена. — Сим бързо кимна и почти изприпка към тезгяха. Джери се обърна към Роджър. — Моите извинения, господарю Полухват. Във всяко село има по няколко дървени глави.

— Тъй, тъй… — Роджър още кипеше от адреналин, но си бе върнал жонгльорския самоконтрол и си седна на мястото.

— Никой не ще да ви тика към едно място вместо към друго — продължи Лийша към говорителя. — Но ако останете, заставате на пътя на буря, за която не сте готови. Видяхте на какво е способен един гневен шарум. Представете си десет хиляди на хоризонта и още четирийсет хиляди райзънски роби.

Джери пребледня, но кимна.

— Ще си помисля. Тази вечер си починете. Никой няма да е толкоз тъп, та да прави бели през нощта.

Надигна се и помогна на Никъл, след което двамата си тръгнаха.

— Този ще има да сънува кошмари довечера — каза Илона.

— Защо само той, а ние — не? — попита Лийша.

Точно тогава в хана заедно с Кавъл влезе млад шарум в пълно бойно снаряжение, а строевият носеше копие и щит. Двамата закатериха стълбите към покоите на Аманвах. Няколко минути по-късно младият воин се изстреля обратно през вратата.

— Не си тровила шарумите наистина, нали? — попита Роджър.

Лийша го погледа няколко секунди, въздъхна дълбоко и се изправи, упътена по коридора край тезгяха. Уонда тръгна с нея.

Роджър също въздъхна и погълна пълната халба бира пред себе си само на три глътки. От крайчетата на устните му изби пяна.

— Е, напред към оркестъра!

Ърни го обходи с критичен поглед, който понякога използваше и за дъщеря си.

— Велик цигулар си, Роджър, но още много има да учиш за съпружеството.

Гаред изпрати Роджър до стаята му — Роджър очакваше да види Енкидо на пост пред вратата, ала евнухът никъде не се виждаше. Значи беше вътре. Обезпокоително.

— Да дойда с теб, а? — попита Гаред.

Роджър поклати глава.

— Не, няма проблем. Но се навъртай, в случай че някой идиот се е вдъхновил от предложението на Сим да отвлекат Аманвах. Аз ще се оправя вътре.

Гаред изсумтя.

— Ей тука ще съм, в коридора. Но само да чуя някаква суетня и влизам с вратата.

В ума на Роджър проблесна образ отпреди петнайсет години, каменният демон насред експлозия от трески в хана на баща му. Не се съмняваше, че влизането на Гаред през тежката дъбова врата щеше да е в същия стил.

Ала и двамата премълчаха очевидното. Кавъл бе повалил Гаред като дете, а Енкидо — Кавъл, със същата лекота. Колкото и да го вбесяваше великанът понякога, Роджър не искаше да го види как загива в схватка с предрешен край. Ако Роджър не можеше да се измъкне от това без бой, значи нямаше да се измъкне.

Престори се, че изпъва туниката си и скришом докосна медальона си. Незабавно се поуспокои.

На всички ни трябва нещо за житейските болежки, беше казал Арик, когато Роджър го попита веднъж защо пие толкова, а съм твърде стар за жонгльорски истории.

Посегна към бравата.

Вътре Енкидо стоеше току до рамката на вратата със скръстени ръце. Както винаги, евнухът сякаш не виждаше Роджър.

Аманвах и Сиквах се бяха преоблекли с шарените си копринени воали — на Роджър това му се стори добър знак, — но въпреки това се чумереха насреща му.

— С Лийша сплетничите срещу нас — каза Аманвах.

— Как? — попита Роджър. — Баща ви знае, че не подвиваме коляно пред него. Предложи ни съюз и го обмисляме. Не съм се клел да изпълнявам всяка негова повеля.

— Има разлика между това да не работиш за интереса му и да работиш срещу него, съпруже — рече Аманвах. — Баща ми не знае, че разпространяваш мълви за лъжеизбавители, нито, че господарката Лийша е отровила воините му.

— Баща ти знае всичко за Защитения и за връзката му с Хралупата. Не скрихме това от него още когато дойдохме за пръв път в Дара. — Роджър свъси вежди. — И не си в позиция да наставляваш когото и да било за отровителства.

Аманвах не си позволи да покаже нищо с изражението си, но направи пауза. Бе засегнал чувствително място.

— Само че увещавате хората да бягат от нас, макар да нямаме планове за поход. Казвате им да си съберат покъщнината и да вървят към града насред огромния оазис или да се сврат при вас в Хралупата ви, за да може племето ви после да ни се опълчи.

Роджър отново лумна отвътре.

— И откъде знаеш това? Да не ме шпионираш?

— Алагай хората нашепват, сине на Джесъм — рече Аманвах.

— Създателю, така да ми е писнало от тайнствените ви „нашепвания“ и скапаните ви зарове! По-важни са ви демонските кости, отколкото човешките животи.

Аманвах направи още една тежка пауза.

— Може би няма да можем да спрем богохулството ти, когато се върнеш в Хралупата, съпруже, но докато сме на път, няма повече да правим почивки. И дори в Хралупата Сиквах и аз никога няма да пеем друговерската ти песен, нито да търпим да я слушаме.

Роджър сви рамене.

— Не съм ви карал. Но бях в Битката за Хралупата, съпруго. Преживях я и знам какво е истина и какво — не. Няма да се преструвам, че никога не се е случвало, само за да не накърня избавителската репутация на баща ти. Ако е Избавителя, значи, така или иначе, няма значение. Ако пък не е…

— Е — изръмжа Аманвах.

Роджър се усмихна.

— Тогава няма защо да се косиш, нали?

— Баща ми е избраникът на Еверам — каза Аманвах, — но Ний е силна. Все още може да се провали, ако хората не са му верни.

Роджър отново сви рамене.

— Тези хора не са все негови. Ако иска да са, трябва да си го заслужи. Ще се бия срещу демоните, когато настъпи Шарак Ка. В чие име, предстои да се разбере.

Аманвах изсумтя.

— Много неща си, сине на Джесъм, но воин — не.

Бе шокиращ шамар по гордостта му и Роджър изгуби контрол над актьорската си маска. Истинският му гняв пролича по лицето му и той се надигна, а Аманвах трепна назад.

— Като твой съпруг, заповядвам ти да дойдеш с мен — рече той, взе си лъка и цигулката и се обърна да излезе.

Енкидо плавно пристъпи на пътя му.

Роджър застана пред него и вдигна глава, за да погледне евнуха право в безжизнените очи.

— Съпруго, отмести скопенеца си оттук.

Роджър долови искрица разбиране, макар тя мигом да изчезна.

— Не говорел езика ни, на оная ми работа рижата грива. Едро безполово копеле. Всяка думичка разбираш. Или ме убивай, или се отмести.

За пръв път евнухът показа емоция, а погледът му сега можеше да се мери с този на Кавъл в общото помещение. На Роджър обаче вече му беше все тая и не отклони очи.

— Енкидо, пристъпи встрани — каза Аманвах. Евнухът сякаш се изненада, но изпълни незабавно. Роджър отвори рязко вратата и се разтропа из коридора, а Гаред отвън почти подскочи.

Аманвах и Сиквах следваха жонгльора надолу по стълбите.

— Къде си мислиш, че отиваш? — опита се да попита Аманвах със суров тон, но той не си направи труда да отвърне.

Долу почти всички си бяха тръгнали, само малка групичка местни бе останала скупчена край тезгяха. Изгледаха Роджър изненадани, ала се облещиха при вида на красианките по прозрачни копринени була.

— Съпруже! — извика Сиквах. — Не сме облечени!

Роджър не ѝ обърна внимание, прекоси стаята и махна резето на входната врата.

— Чш, ей, к’во правиш, да те’земе Ядрото!? — провикна се Сим, но Роджър пренебрегна и него и пристъпи навън.

Както в повечето тесиански градове, ханът бе в самия край на павирания градски площад. Между много от сградите имаше защитени променади, по които хората да стигат до хана, но целият площад бе твърде голям за това. Паветата спираха демоните да изпълзят в мъгловидна форма, но въздушните наблюдаваха мястото и щяха да се спуснат към всичко, що се движеше там. От време на време се прокрадваха и други видове, надигнали се край пътя.

Оттатък верандата на хана се намираха Кавъл и още двама шаруми в пълно бойно снаряжение.

— Махайте се от пътя ми! — Роджър ги разбута, сякаш подчинението им му се полагаше и шарумите отстъпиха инстинктивно, а той навлезе насред площада. В далечния край се спотайваха два малки дървесни демона и изпробваха здравината на защитите по сградите. Когато от хана наизлизаха хора, демоните се сковаха, на вид досущ като малки разкривени дървета. Роджър чу ахването на воините, когато съпругите му го последваха, и се усмихна, когато младежите извърнаха толкова рязко глави, че вратовете им изпукаха. Съпругите му бяха кръв на Избавителя, а и омъжени. Сластните погледи към тях щяха да им струват очите.

Без защитеното му наметало дървеняците моментално го зърнаха и когато той излезе оттатък защитите, бавно се запрокрадваха към него. Роджър дори не вдигна цигулката си. Отгоре крясъкът на въздушен демон разкъса нощта.

Аманвах и Сиквах спряха при перилата на верандата.

— Стига вече с тези глупости! — отсече Аманвах. — Връщай се!

Роджър поклати глава.

— Не ти заповядваш на мен, дживах. Ела.

— Евджахът забранява жените да излизат през нощта — каза Аманвах.

— Както и да се показват без була пред други мъже, че и във всички цветове на дъгата! Дамаджата е убивала с камъни за такова нещо — извика Сиквах.

Роджър обърна глава към нея, докато тя се мъчеше да се покрие с гръб към останалите.

Демоните, вече близо, тъпчеха на място и напрягаха мускули, готови за скок. Необезпокоен, Роджър накрая се обърна към тях и вдигна лъка в сакатата си ръка.

Демоните бяха първични същества. Контролираш ли нагона им, контролираш и тях. В момента бяха приковали вниманието си в него. Роджър се възползва от състоянието им и го усили, придавайки на музиката си нужното въздействие.

Ето ме, казваше им тя. Тук, гледайте само тук!

След това спря музиката и бързо отстъпи встрани. Демоните тръснаха глави, объркани от изчезването му, а Роджър се възползва от новата им емоция.

Къде отиде? Никъде не го виждам, рече той на демоните. Въртяха диво глави, но дори когато погледите им минаваха покрай него, оставаха все така объркани. Роджър пристъпи внимателно между тях и запази нехайството в маската си.

— Аз пък бих казал, че Евджахът повелява да слушате съпруга си, но там, където ще ходим, Евджахът не е стигал. Жените жонгльори се обличат разноцветно, а сега сте в зелените земи. Иневера ще трябва да убие с камъни всяка жена оттатък Дара на Еверам.

На перилата при Аманвах и Сиквах се оформяше малка тълпа — Гаред с извадени оръжия, Лийша и Уонда със защитения си лък, шарумите. Съпругите му се поколебаха, но накрая Аманвах изпръхтя недоволно, изпъна се в цял ръст и закрачи към него, а зад нея — Сиквах.

— Дама’тинга, не! — извика Кавъл.

— Тишина! — сряза го Аманвах. — Твоите бесове ни докараха дотук!

Гаред и воините тръгнаха след жените, включително Енкидо, вече с копие и щит.

— Стой зад перилата, Гар — подвикна Роджър. — Всички вие. Тази вечер не ни трябват копия.

Шарумите се направиха, че не са го чули, докато Аманвах не им махна с ръка. Те се оттеглиха, но изглеждаха напълно готови да не се вслушат в заповедта ѝ, ако демоните се приближат твърде много.

Дървеняците се съсредоточиха върху жените, но знаеха, че защитите няма да ги допуснат. Роджър овладя и подсили и това чувство. Наклони глава и освободи изпод брадичката си още магически символи.

Защитени са, каза на зверовете, докато жените му навлизаха в откритата част на площада. Не можете да ги докоснете. Опитате ли, чакат ви огън и болка. Търсете друга плячка.

Демоните се подчиниха, а когато Аманвах и Сиквах дойдоха при него, Роджър поде откриващата мелодия на Песента на Новолунието. Те веднага се включиха с хармония върху основните тонове — тук ехо, там акцент, които умножаваха многократно ефекта от музиката му. С тази сила той изпреде заклинание, което ги скри от погледите на демоните. Демоните можеха да ги подушат, чуят, дори да ги зърнат от време на време, но източниците на тези впечатления сякаш бяха единствено в главите им.

Вече в безопасност от пряка атака, Роджър добави още един слой към мелодията, който Аманвах и Сиквах отново подеха моментално. Тримата зовяха чедата на нощта. Бавно Роджър надигна брадичката си и разкри още от защитите на Аманвах. Съпругите му също усилиха гласовете си, плъзгайки пръсти по яките си.

Звуците се разнесоха надалеч и привлякоха първо местните край площада — прозорците се изпълниха с лица, верандите — със сенчести фигури. Припламнаха фенери и разляха мътна светлина по паветата. Народът зяпаше прехласнат, докато магията привличаше всеки демон наоколо.

Отпърво заприиждаха бавно, но скоро на площада се събраха почти двайсет ядрона. Пет дървесни демона се тътреха насам-натам и душеха въздуха безплодно. Два огнени демона пискаха и се щураха от единия край на площада до другия, също без успех, ала и безсилни да устоят на повика. Отгоре кръжаха три въздушни демона и огласяха с грака си нощния въздух. Два полски демона почти се влачеха по паважа, пристъргваха по него с грапави кореми, опитвайки се да останат незабелязани от плячката си — където и да беше тя. Имаше и малък каменен демон, ако и все пак по-едър дори от Гаред. Стоеше неподвижен като, ами, като камък, но Роджър знаеше, че чудовището е изострило до краен предел всяко свое сетиво и щеше да се хвърли към тях, ако музиката спре.

Лийша му беше описала мощта на мисловните демони, трусовете в ума ѝ, които я принуждаваха да изпълнява волята им. Може би музиката имаше подобен ефект, замисли се Роджър. Може би затова е била създадена, за да уподоби тази власт върху съзнанието, затова тези мелодии извикваха едни и същи емоции у всекиго.

Такава бе мощта на Песента на Новолунието. Роджър бе я доловил още първия път, когато съпругите му я бяха изпели, сила като неговата, ала… побледняла. Изтляла в хилядите години, откакто за последно е била необходима.

Но сега Роджър връщаше тази мощ към живот. Под неговия лък зовът на Песента привличаше непрестанно вниманието на демоните към нещо, което никога нямаше да открият, ала и никога нямаше да спрат да търсят. Ако искаха, Гаред или шарумите можеха да закрачат спокойно към чудовищата и да ги ударят. Щяха да развалят магията, защото представляваха непосредствена опасност, ала един удар от секирата на Гаред или копие на опитен шарум, така или иначе, беше смъртоносен за почти всеки демон.

Само че Роджър с право им бе казал, че тази нощ не е за копия.

Той започна първия куплет — Аманвах и Сиквах извисиха гласове в прослава на Еверам — и вплете първото си „заклинание“, което тримата многократно бяха упражнявали във фургона си. Когато стигнаха до напева, където жените зовяха Създателя без думи, демоните, вече забравили лова си, лъкатушеха и подскачаха като селяни на пиянско увеселение.

Продължиха така до следващия куплет, когато Роджър смени мелодията с друга от заучените. Той закрачи безгрижно из площада, съпругите му — от двете му страни. Демоните се заизнизваха след тях като патета след майка си.

Роджър пренесе ефекта през целия следващ напев и куплета след него, но добави няколко тона, за да даде сигнал на съпругите си, че иде рязка промяна. Когато куплетът свърши, демоните бяха точно там, където Роджър ги искаше, и тримата се завъртяха към тях едновременно и разпиляха хармонията в кресчендо от пронизителни писъци и стържене по струни. Демоните завиха от болка и се втурнаха към далечния край на площада.

Бяха почти извън обхвата на музиката, когато Роджър поде следващия куплет. Ядроните застинаха, отново се преобразиха в дебнещи ловци. С подигравателна лекота Роджър увеличи напрежението, докато зверовете повече не можеха да го понасят и се разтичаха из площада, размахвайки лапи, оголили зъби, та да открият източника на музиката и да я спрат, ако и напосоки.

Роджър ги подвеждаше безспир. Отвъд защитната мрежа имаше стар стълб за връзване на животни.

Ето там съм! Нападайте!

Демоните се разпищяха и се втурнаха натам. Първи стигнаха полските и оставиха дълбоки бразди от нокти по дървото. Един въздушен демон се спусна от небето, удари стълба, ала и един от полските демони на него. Двата ядрона се затъркаляха по паважа, вкопчени един в друг. По земята плисна сукървица и въздушният демон с последни сили се издигна във въздуха с опърпани криле. Огнените демони изхрачиха пламъци по стълба и той лумна.

След това Роджър превърна каменния демон в цел. Полските демони скочиха към него, но той улови главата на единия и я размаза на паветата. Хвана другия за опашката и го размаха, както човек — котка. Още един въздушен демон опита да нападне, но свърна в последния момент, когато каменният ядрон замахна със създанието в ръката си, а после го запокити със страшна сила право в една от защитните мрежи пред верандата. Злощастният полски демон остана да лежи овъглен. Един от огнените блъвна пламък в краката на исполина и ги подпали, но и той получи чудовищен ритник, който запрати и него в защитната мрежа. Когато пламъците край каменния демон утихнаха, краката му бяха невредими.

Роджър си позволи да се усмихне. Можеше да научи всеки музикант на това. Тези напеви, тези „заклинания“ върху демоните представляваха мелодии, записани и отрепетирани като всяка друга. Други свирачи навярно нямаше да въздействат с такава сила, каквато притежаваше триото му, ала можеха лесно да наизустят как да сбират демони и да ги разпръскват, да се крият от тях и да ги настървяват.

Но и това бе най-малкото, което Роджър чувстваше, че можеше да стори със съпругите си до себе си. Истински фината работа не подлежеше на записване. Трябваше да я почувства в момента на свиренето, да вземе предвид не само породите на демоните, но и други променливи, да се възползва от атмосферата на мига.

Точно това никога не беше успял да предаде на никои от учениците си. Обърна глава към своите дживах и видя страхопочитание в окръглените им очи, а и малко уплаха. Дори Аманвах бе забравила за непоклатимото си спокойствие на дама’тинга. Можеха да го имитират, но не и да творят като него.

Има и още, любими мои, помисли си Роджър и се обърна отново към демоните. Тримата отделиха видовете демони един от друг. Песента беше приключила, но Роджър не спираше да свири, надграждаше над последния рефрен, все по-силно и пронизително, като изменяше мелодията толкова бързо, колкото можеха да смогнат Аманвах и Сиквах. Демоните се скупчиха нагъсто, засъскаха и размахаха лапи във въздуха, ужасени от силата, която набъбваше пред тях, ала не смееха да ѝ обърнат гръб.

Тогава Роджър започна да ги наранява с дисхармонични тласъци като физически удари. Демоните закрещяха, а някои се строполиха на паветата, раздирайки собствените си глави, сякаш искаха да откъснат самия звук от себе си и да се освободят от него. Дори въздушните демони запищяха агонизиращо, но музиката беше впримчила и тях и те кръжаха безспир.

Роджър вдигна глава и отново смени мелодията, за да призове демоните отгоре. Болката ви иде оттук! Нападнете я, спрете я!

Въздушните демони се спуснаха с кошмарна скорост, но музиката не водеше към Роджър и съпругите му, а на два-три метра встрани и два-три метра под земята. Ядроните се забиха в паважа с невероятна сила и кухите им кости се раздробиха. След секунди по площада се стелеха няколко пихтиести трупа.

След това Роджър се обърна към дървесните демони, които пращяха като своите съименници, огънати до счупване пред ураган. Роджър си спомни за огнегълтачите, жонгльори в Анжие, които се преструваха, че плюят огън, като използваха пламъче и малко алкохол. Като цяло се считаше за „мерзко“ представление — риск, който прикриваше липсата на талант. Жонгльорите, който го практикуваха често, обикновено си патеха, а в горски градчета и селца беше забранено, освен при специални обстоятелства. Обикновено огнегълтачите откриваха представлението на някой по-умел жонгльор.

Моето представление го откриват огнени демони, помисли си Роджър, докато караше дребните създания да плюят огън по дървесните демони. Прицелваше ги толкова лесно, колкото Уонда се прицелваше с лъка си.

Дървесните демони веднага се подпалиха и за разлика от каменния не бяха неуязвими за пламъците. Запищяха и развъртяха крайници безцелно, сграбчваха огнените демони и ги смачкваха, ала твърде късно. Един по един се строполиха, а над тях се оформи черен смрадлив облак дим.

Остана само каменният демон, почти два метра и половина, целият покрит с неунищожими костни издатъци като речни камъни. Не помръдваше от мястото си, но Роджър знаеше, че отчаяно го търси и едва сдържа унищожителния си гняв. Жонгльорът се усмихна.

Триото закръжи край ядрона и подсилиха рефрена, тоновете — все по-високи и по-високи, колкото повече защити разкриваха от яките и цигулката си. Демонът изрева и притисна глава с лапи, като се заобръща, търсейки някакъв изход. Тримата обаче стесняваха кръга и притискаха създанието между стени от болка.

Демонът се заклатушка и падна на коляно.

Дори хората край площада вече запушваха уши. Собствената глава на Роджър кънтеше, ала той пренебрегна това и махна брадичката от цигулката изцяло.

Каменният демон се разкриви за последно, след това нещо изхрущя чутовно, като ствола на стар дъб под неудържим напор на вятъра. По бронята на демона се разпростряха пукнатини и съществото се строполи мъртво.

Роджър моментално спря да свири, млъкнаха и съпругите му. Площадът утихна, а Роджър си пое дълбоко дъх в момента на безмълвие преди ликуващия рев.