Дневната война

Деветнайсета глава Да плюеш срещу вятъра 333 г. СЗ, Лято

Лийша седеше в любимия люлеещ се стол на Бруна, увита в наметката на старицата, докато шиеше и се опитваше да пренебрегне болката в окото си. В нейно отсъствие Дарси живееше в колибата, но по градината личеше, че жената все така няма никакъв талант да гледа растения, а и изобщо не я биваше да държи нещата по местата им. Щяха да минат дни, преди да подреди всичко отново така, както я устройваше.

Но и при това положение огромно облекчение бе да е отново в стария стол и със старата наметка на учителката си. Многократно през последните седмици Лийша се усъмняваше, че ще успее да се завърне у дома. Дори сега ѝ се струваше почти нереално.

А и защо не? Беше си вкъщи, но никога нямаше да е същата по толкова много начини. Сега в Хралупата имаше кралски благородник, решен да изхвърли порядките им на боклука, както и голяма част от властта на Лийша заедно с тях. Лийша можеше ли да го спре? Трябваше ли?

В задния ѝ двор красианците издигаха селце от палатки върху земя, която Бруна ѝ бе поверила. Щяха ли да ѝ помогнат да запази мира, както винаги бе искала, или щяха да са като тумор насред Хралупата, както ѝ се привиждаше понякога в кошмарите ѝ?

Арлен, който тя си мислеше, че винаги ще закриля Хралупата, ги бе изоставил да се грижат сами за себе си и се беше върнал променен. Още не бе ясно дали за добро, или за лошо.

А в корема ми расте дете.

Дори химикалите ѝ да не го бяха потвърдили, всеки ден ставаше все по-сигурна, че у нея разцъфва живот. Детето на Ахман Джардир. Нямаше друг вариант — не бе спала с другиго. Това също ѝ се струваше нереално. Арлен се страхуваше да не я заплоди с дете демон, а тя му беше казала, че не я интересува. Сега Демона от пустинята бе сторил това с нея и тя си повтаряше същото, но дали беше вярно? Щеше да обикне детето, разбира се, но колко живота щяха да отидат на вятъра, когато Ахман пристигнеше, за да си го поиска? Не можеше докрай да пази тайната. Нощта да я вземе, дама’тингите като нищо вече бяха видели това в заровете си.

Тя погали корема си и усети сълза по носа си.

Моля те, нека си момиче.

Мисълта я изпълни със срам. А нима щеше да обича момче по-малко? Разбира се, че не. Но Ахман едва ли щеше да стълпи армията си на север заради дъщеря.

Тя отново се присети за думите на майка си.

Намери мъж и бързо си легни с него.

Илона несъмнено умееше тези неща.

Майка ѝ може да бе отвратителна, но често беше и права. Илона виждаше света през лещите на собствените си щения и разбираше чуждите така, както логичният разсъдък на Лийша никога не би могъл. А и нима това, което Лийша бе планирала да стори с Гаред — да преспи с него и да го убеди, че детето е негово, — нима бе по-малко отвратително от това Илона да се въргаля в постелята със сина на стария си любовник зад гърба на мъжа си?

Нощи, помисли си Лийша. Мисля, че моят план е дори по-лош.

Най-лошото беше, че още го обмисляше като реална възможност. Не с Гаред, разбира се, но имаше и други кандидати — в Хралупата не липсваха смели, силни мъже. Дори Йон Сивия ставаше все по-млад и хубав, а и беше овдовял преди цели петнайсет години. Достатъчно често я беше щипал по задника, за да ѝ е ясно, че се интересува, но тогава всичко беше безобидно — безнадеждните фантазии на мръсен старик. Но сега…

Тя потрепери при мисълта, спомняйки си за беззъбата му уста. Не, няма да е Йон.

Имаше и други. Колко ли живота щяха да бъдат спасени, ако истинският баща на детето ѝ останеше в тайна?

Не че Ахман не можеше да се понесе на север и да убие оногова, който бе посегнал на избраницата му. Като нищо Кавъл можеше да го стори вместо него. Мисълта я ужасяваше, но не можеше да я пренебрегне. Ахман може би наистина вярваше, че прави всичко необходимо, за да спаси света, не възнамеряваше да се спира пред нищо и смяташе, че тя — или поне това между краката ѝ — е ключът му към Севера. Щеше да унищожи всекиго, посегнал към нея.

Както се е опитал да убие Арлен. Не искаше да го вярва, искаше да го припише към увъртанията на Арлен защо не я желае, ала и двамата кандидат-Избавители бяха честни до пълна глупост. Щом той го казваше, тя му вярваше. Ахман също отбягваше темата за пар’чина, а коментарите на Арлен бяха не по-малко мъгляви. Време беше да го принуди да си каже всичко.

Нощи, какво ще си помисли, докато гледа как надувам корема?

В далечината се дочу музика — идеше Роджър. Бяха се съгласили да говорят на четири очи, преди да се върне Арлен, но Лийша не се бе усетила кога е станало време. Оттатък прозореца вече се смрачаваше, а иглата ѝ стоеше забравена в скута. С всеки изминал ден се стъмваше все по-рано. Мракът набираше сили след равноденствието. Лийша потрепери.

Но когато музиката наближи съвсем, тя пропъди страховете и тревогите на Лийша, така както се справяше с демоните. Тя сложи чайник на огъня и остави вратата отворена, като знаеше, че Уонда обхожда двора отвън и пази колибата от неочаквани посетители.

Не след дълго Роджър пристигна, хванал в една ръка цигулката и лъка си. Лийша хвърли бърз поглед към инструмента, ала защитеният подбрадник го нямаше.

— Оставих го в странноприемницата — каза Роджър. Посочи с лъка си към древната наметка на Бруна около врата на Лийша. — Нямаше търпение да усучеш старицата около себе си, нали?

Лийша прокара пръсти по вълната, кърпена безбройни пъти през годините от умелите пръсти на възрастната жена. В Хралупата имаше старци, които твърдяха, че са виждали Бруна с тази наметка още като деца, преди повече от петдесет години. Лийша никога не переше дрехата и тя още миришеше на Бруна и я караше да си спомня за миговете, когато тази колиба ѝ се струваше най-безопасното място на света.

— Ти си имаш талисмани, Роджър, аз също.

Роджър метна върху един стол Непрозримото си наметало, защитено от самата Лийша, като напълно пренебрегна кукичката за дрехи на стената.

Отгоре му остави торбата си с чудесии и се отпусна на стола, като вдигна крака на масата, втъкнал цигулката под брадичката си.

— Така е.

Докато отиваше за купички за чая и за бисквити, Лийша срита стола на Роджър, та да си свали краката.

— Какво трябваше да кажеш на съпругите си, че да те пуснат без ескорт?

— По-лесно беше, отколкото си мислех. Потупаха ме по главата, наговориха ми някакви глупости за заровете и ме пуснаха по живо, по здраво.

— Нищо с онези зарове не е лесно — каза Лийша и донесе чая.

— Честна дума. — Роджър кимна. — Но силата им изглежда истинска.

Лийша потисна порива да се изплюе.

— Патерица, с която да подкрепят предположенията си, но ако тези кости бяха толкова силни, колкото твърдят дама’тингите, красианците щяха да са забулили всяка северна жена, а всеки мъж да са добавили към редиците си от настръхнали копия.

— Добра патерица все пак — рече Роджър и отпи от чая си. Направи физиономия. — Все се скъпиш със захарта.

Извади манерка от джоба си и изля малко от карамелената течност вътре в чашката си. Лийша се намръщи, ала Роджър се усмихна и надигна чашката.

— Готово. Но по-късно ще си говорим за горчив чай и демонски зарове. Имаме малко време, за да можем да поговорим за лудото момиче.

Лийша нямаше нужда да пита кого има предвид. В главата ѝ изникна образът на Рена Танър, вдигнала Енкидо над главата си. Лийша добре я беше огледала тогава. Под всичките си изрисувани защити и озъбената физиономия имаше красиво кръгло лице и тяло, с което дори Лийша не можеше да се мери — с рипащи мускули, без да му липсва нищо от женските форми.

Това ли е искал? — запита се тя. Жена, която може да удуши демон с голи ръце?

Ако бе така, вината не беше у Рена. Не беше честно да я вини.

— Не знаем дали е луда… Не и толкова, колкото е той, Роджър.

Роджър се засмя.

— Съжалявам, че аз съм вестоносецът, Лийша, но Арлен е абсолютно ненормален. Дължа му живота си и никога няма да забравя това, но човекът непрестанно завива наляво там, където нормалните хора завиват надясно.

— Затова е толкова могъщ — рече Лийша. — А и същото може да се каже и за теб.

Роджър вдигна рамене.

— Аз не съм срещал и нормален жонгльор. — Отново си сръбна. — Каза, че са се обещали един на друг. Дали наистина го мисли?

— Това не е наша работа, Роджър — отвърна Лийша.

— Демонски тор! Работа на целия свят е и най-вече — твоя.

— И защо така? — попита Лийша нетърпеливо. — Направихме го за пет минути преди година и оттогава не сме говорили по темата.

— Бързо стреля, а? — попита Роджър. — Това никога не го пише в геройските саги.

— Бяхме… прекъснати — рече Лийша и си спомни горския демон, който ги изтръгна от любовния възел. Никога преди не беше мразила ядрон толкова силно, колкото в онзи миг. — Но все така не е моя работа къде си го е пъхал оттогава.

— Знаеше ли, че са отседнали при Смит? — попита Роджър. — Малко по-надолу по коридора от нас. Ще трябва да ги слушам всяка нощ. Дъщерята на Смит, Мели, казва, че карат стените да се тресат, след като се върнат от лов на демони.

Лийша така стисна чашката си, че тя се разклати. Роджър я посочи с лъка на цигулката.

— Виждаш ли се? Ей затова е твоя работа.

— Не остава много — рече Арлен.

Бяха изминали може би около километър и половина от ръба на голямата защита на Хралупата, за да стигнат до колибата на билкарката. Имаше и защитен път, ала Арлен ги поведе напряко през дърветата. Рена забеляза нещо познато.

— Много близо е до старото ти скривалище.

— Трябваше да я наглеждам — каза Арлен. — Много е умна, но понякога това ѝ носи неприятности.

Рена отново си спомни за Лийша Пейпър в тронната зала на графа: за пореден път през последните няколко часа. Жената достатъчно я бе смущавала и преди да я види — смела, умна и богата, всички в Хралупата я боготворяха, — но разбира се, Арлен бе пропуснал да спомене, че е красива като изгрева и невинна и нежна на вид, от тези, дето мъжете най-много си падаха по тях.

— Стоял си наблизо, за да може Защитения да изтърчи и да я спаси кат’ герой в някоя кръчмарска история, нали?

Арлен спря и въздъхна. След това се обърна и я погледна.

— Дай да се разберем, Рен. Разкажи ми всяка подробност от това как си пърхала с клепки по Коуби Фишър, а аз ще ти разкажа същото за мен и Лийша Пейпър.

Рена усети как гневът ѝ се разгаря и магията наоколо се стече към нея, а емоцията ѝ я подхранваше все повече. Чувствата се виждаха в магическата аура на хората нощем. Яростта ѝ навярно се струваше на Арлен като прескачаща по контурите на тялото ѝ светкавица, но въпреки това той само я изгледа спокойно. Не отстъпи, ала и не продължи да я дразни, така че не ѝ оставаше нищо, освен да кипи сподавено.

Беше прав. Беше правила разни неща с Коуби Фишър — имаше чувства към него, — които нямаха нищо общо с Арлен и той нямаше нужда да знае за тях. Не беше негова работа.

Но как така не можеше да приеме същото и за него? Беше оставил Лийша в Хралупата месеци наред, за да бъде с Рена, беше ѝ се обещал. Какво значение имаше какво е чувствал някога, какво са правили?

Но ето че имаше.

— Коуби Фишър е мъртъв — каза тя. — Лийша Пейпър ни кани на чай.

Арлен въздъхна отново.

— И какво искаш да направя, Рен?

Тя вдиша дълбоко в ритъма, в който я беше научил Арлен, като прегърна гнева си, както прегръщаше болката си. Обляна от емоцията, тя ненадейно пристъпи назад мислено и я остави да отмине.

— Не съм справедлива — каза тя накрая. — Не ти е лесно.

Арлен се засмя.

— Честна дума. И на мен не ми харесва донемайкъде, Рен. Просто… не удряй никого, ако не те удари пръв, става ли?

Рена се позасмя.

— Добре, това ти го обещавам. Ама само това.

— Става — отвърна Арлен и поеха по друг път с големи квадрати от прясно излят крит. В камъка бяха изписани мощни защити, възпираха всякакви ядрони край пътя, сияеха меко и извличаха издигащата се от Ядрото магия.

Колкото повече наближаваха, толкова по-сложни ставаха защитите. Пътят свърши при входа на огромна градина, по-голяма от цялата нива на Харл, но не се виждаше нищо за ядене, което Рена да може да разпознае. Само плевели и билки. Градина на билкар.

През градината лъкатушеше пътечка, над която от време на време се поклащаха растения. Изрисувани със защити камъни ограждаха пътечката, топлеха някои растения, други охлаждаха, извличаха влага от въздуха, за да подхранват корените.

— Гледай ти — изсумтя Рена, макар да знаеше, че вижда нещо, много по-сложно от това. Някои мрежи от защити бяха твърде трудни за нея. Виждаше потока на магията, ала можеше само да предполага какви са точните ефекти. Никой още не я бе представил официално на Лийша Пейпър, но вече не я харесваше. Беше като чародейка от приказките на някой жонгльор.

Излязоха от градината и влязоха в широк двор, насред който се кипреше колибка. Мястото не изглеждаше особено претенциозно на фона на зеления разкош досега. По някаква причина това накара Рена да харесва Лийша Пейпър още по-малко.

Потрепери, макар нощта да бе топла, и придърпа наметалото си по-плътно — подарък за него от нея.

Пред очите ѝ въздухът потрепна, а после доби очертанията на жена, пристъпяща от сенките, докато сваляше Непрозримото си наметало. Държеше готов за стрелба лък, насочен надолу, и изглеждаше различна с аурата край себе си, но Рена въпреки това я позна. Уонда Кътър, още една от ученичките на Арлен, внушителна в дървената си броня.

Младата жена се извисяваше над тях, по-висока от всяка друга, която Рена бе виждала някога, и два пъти по-широка в раменете. Усмихна се и магията край нея доби топли краски. Поклони се дълбоко.

— Избавителю.

— Не е кат’ да не съм ти казвал, че не съм Избавителя, Уонда — каза Арлен, ала омерзението, с което напомняше на хората този факт, го нямаше сега. Арлен я харесваше. — Викай ми Арлен.

Уонда поклати глава, свела поглед.

— Не мисля, че ще мога, сър.

— А господин Бейлс? — предложи Арлен.

Уонда се разведри.

— Да, така май ще мога, сър. — Тя се обърна към Рена и се поклони отново. — Добре дошли, госпожице Танър. За мен е чест да се срещнем. Видях как се разправихте с Енкидо в тронната зала — виждала съм го да се бие преди. Ще ми се един ден да съм поне наполовина толкова добра, колкото вие.

Това си има цена, помисли си Рена, ала кимна и погледна към Арлен.

— Имах добър учител.

Уонда се усмихна и в очите ѝ имаше обожание.

— Да, така е. — Погледна към колибата. — Вътре са господарката Лийша и Роджър. Вие само почакайте, ей сегинка ще ви въведа.

— Тя ми харесва — каза Рена, докато момичето влизаше вътре.

Арлен кимна.

— Да имах сто като нея, щях да щурмувам самото Ядро.

Час след стъмване Уонда се показа на прага.

— Пристигнаха, господарке Лийша.

— Благодаря, Уонда. Бъди така мила да ги поканиш, а после обходи двора и се увери, че сме на спокойствие.

Уонда кимна.

— Добре, господарке.

След миг се показа Арлен, по-ведър, отколкото някога го беше виждала. Последва го Рена Танър, а очите ѝ шареха като на хищник в непознат лес. Улови погледа на Лийша и Лийша осъзна, че я е зяпнала.

В главата ѝ прокънтя гласът на Илона. Кажи нещо, глупаче!

Лийша тръсна рамене и отиде при новодошлата.

— Добра дошла в колибката ми. Рена, нали? — потърси с поглед Арлен. — Не сме се запознавали официално. Аз съм Лийша Пейпър.

Посегна да ѝ вземе наметалото и сподави дъх. Беше Непрозримото наметало, което бе извезала за Арлен.

Дал го е на нея? У нея лумна гняв, когато си спомни колко се беше трудила над него, повече отколкото над своето и това на Роджър, взети заедно. Тогава толкова много искаше да го впечатли със защитничеството си, а той почти не го погледна, само го метна веднъж на раменете си и явно оттогава не го бе слагал изобщо.

Това ли ти е бил подаръкът към нея? — запита се тя с горчивина. Ненадейно взаимоотношенията им наистина изглеждаха определено нейна работа.

— Знам те тебе — отвърна Рена.

От нещо в тона на девойката на Лийша ѝ се прищя да хване пръчката на Бруна и да я нашари, но запази гостоприемното си изражение.

— Чай?

— Моля — рече Арлен и прегърна Рена през раменете, за да я отдалечи от Лийша.

Роджър се изтърколи от стола си на челна стойка, а после се преметна напред и се приземи в нисък реверанс с единия крак напред.

— Роджър Полухват, на вашите услуги.

Рена се засмя и плесна с ръце, досущ като невинна селска девойка.

— Рена Танър — рече тя, когато той ѝ целуна ръка. — Арлен ми разказа всичко за тебе.

— И на думичка да нямаш вяра — посъветва я Роджър и ѝ смигна.

Рена му се усмихна отново и на Лийша ѝ се докрещя, ала не свали ведрата маска от лицето си.

— Ела да ми помогнеш с чая, Роджър — каза му.

Той изпълни, а докато стояха на тезгяха и потракваха с чашки и чинийки, тя прошепна:

— Нощи, на чия страна си?

— И страни ли имало? — невинно я попита той. — Нали не било наша работа?

Лийша замахна с крак към пищяла му, но той се отдръпна с танцов пирует и внесе чая при Рена и Арлен, без да разлее и капка. Лийша отнесе чашките от масата в кухнята. Рена и Арлен се бяха настанили на кушетката ѝ, а Роджър — на най-близкото кресло. Зачуди се дали мъжете не се опитваха да държат Рена и нея възможно най-далеч една от друга.

— И тъъъй… — Роджър се протегна театрално. — Уф, че хубаво! Та, как я карате вие?

— Щураме се — отвърна Арлен. — Хралупата расте всеки ден, поглъща селцата и приема бежанци откъде ли не из Свободните градове. Започнали са да работят по големите защити, които начертахме зиме, и някои от тях дори работят. — Арлен обърна блеснал поглед към нея. — Работят, Лийша. Да продължават все така и някой ден няма да има нужда да се бием с демоните. И като нямат какво да ядат, ще си мируват в Ядрото. С тая скорост, „граф“ Тамос скоро ще е херцог, а Райнбек само ще стои и ще гледа.

— Ти обаче няма — предположи Роджър.

— Не е моя грижа — отвърна Арлен. — Не ме е еня кой какви тронове търка със задника си, стига да построим големите защити, а хората да са готови за това, дето иде.

— И какво е то? — попита Лийша.

— Война — отвърна Арлен. — Демоните ще понечат да ни спрат, докато не сме напреднали твърде много с големите защити.

— Демонски тор. — Погледът на Роджър прескочи от Лийша към Арлен и обратно. — Да знаете и двамата, писна ми да ми надувате главата как някакви неща не били ваша работа, нищо, че се мъдрите точно насред тях. Всички тия хора се стичат от Свободните градове, строят големи защити и хващат оръжието заради теб, Арлен Бейлс, великия Защитен, не заради граф Тамос.

Арлен вдигна рамене.

— Може би. Или им е писнало да се спотайват и искат да си извоюват свободата. Да, сигурно е заради мен, ама какво от това, мога ли да си поискам трон? Дори не искам трон. Защо да се перча срещу Тамос? За голяма работа се мисли, да, но прави всичко, дето се очаква от добър владетел. Строи пътища, градчета, помага на хората да си защитят домовете, да си засадят нивите, назначава управници да пазят мира, да събират боклука, да заемат пари, всички да работят за общото благо… Налозите му не са малки, но са справедливи, приема нови хора, стига да се зачислят към Анжие, а и няма достатъчно войници, та да се наложи силом над когото и да било.

— Чух, че имал хиляда Дървени войници — каза Роджър.

Арлен поклати глава.

— Има хиляда, дето могат да навлекат дървена каска и да маршируват в строй с копие, но войници — не повече от двеста. Останалите я успеят почти да улучат мишената с лъковете си, я не. Най-вече са защитници, инженери и строители.

— А сега си има и Гаред и дърварите благодарение на теб — добави Лийша.

— Денем може да се възползва по-добре от тях. Аз пък ги получавам за през нощта заедно с Дървените войници. Самият Тамос излиза нощем и забива копието си, където му кажа.

— Засега — измърмори Лийша.

— Тамос знае, че мога да му изкъртя портите с ритник, когато си поискам — отвърна Арлен. — Докато съм наоколо, ще мирува.

— А когато не си?

Арлен се усмихна.

— Ще трябва сама да го усмиряваш, а не да зачезваш както миналата година в двора на Анжие.

Лийша кипна, когато видя самодоволната му усмивчица. „Зачезването“ ѝ беше извинение да се срещне с херцогиня Арейн, истинската власт зад трона. Тя дърпаше всичките си синове на конци. Срещата на Арлен с херцога и братята му пък беше преструвка. Само че, разбира се, не можеше да каже това никому, без да наруши обещанието си към Арейн да не казва нищо.

Вместо това му позволявам да ме мисли за глупачка. Мисълта я гневеше.

— Някаква вест от херцог Юкор? — опита се да смени темата тя.

— Райнбек никога няма да плати това, което Юкор иска за помощта си — каза Арлен. — Освен ако красианците не закрещят пред стените му, а може би и тогава няма. Няма да има съюз.

Категоричността на последните думи увисна в стаята като лавина пред срутване. Анжие трябваше да посрещнат сами Ахман, което значеше, че и Лактън няма да получи помощ, докато красианците не обърнеха глави натам. Колко им оставаше на лактънците? Година? Най-много три?

— А какво е поискал? — попита Роджър.

— Райнбек все така няма синове — рече Арлен. — Юкор иска от него да се разведе с херцогиня Мелни и да се ожени за една от дъщерите му. Всички вече са си родили по един син.

— Хипатия, Аелия и Лорейн — каза Роджър, — прочути надлъж и нашир из Свободните градове, задето хората не могат да ги отличат от каменни демони. Все едно да поиска от Райнбек да си свали гащите и да се надупи.

Арлен кимна.

— Ако красианците превземат Анжие, металният трон ще ви възпре при Речен мост.

— Юкор е идиот — измърмори Лийша.

— Слаба дума — продължи Арлен. — Юкор е научил тайните на огъня, Лийша, има и чертежи, та да превърне познанията си в кошмар, какъвто никой на света не е сънувал. — Извади древна, подвързана с кожа книга и ѝ я подаде. На корицата пишеше: Оружия на старий свят.

— Поспи хубаво, преди да я започнеш — посъветва я Арлен. — После седмица няма да мигнеш.

Лийша пое книгата, ала не откъсваше очи от Арлен. Изглеждаше толкова спокоен, в хармония със себе си. Видът на човек, спрял да мисли за утре, за да се съсредоточи докрай върху днешното.

— Толкова си се променил. Дрехите, истинското ти име…

Очите ти, прииска ѝ се да каже, ала предвидливо премълча.

— Обратно към корените — и Арлен кимна към Рена. — Нивгаш няма вече да се отделя от тях.

— Ти вземи го направи и ще отнесеш още някой шут — каза Рена и сложи ръка на крака му.

Арлен сложи своята върху нейната и я стисна леко. Съвсем малък жест, ала красноречив. Когато Арлен отново погледна Лийша, тя потисна тръпка.

— Вече знам какво съм, Лийш. Знам кой съм. Дотук с тревогите и колебанията.

— Как? — попита Лийша.

Арлен изрече бавно, почти церемониално:

— Миналото Новолуние един демон се опита да ме убие.

Роджър се подсмихна.

— Това с какво е по-различно от всяка нощ?

— Не беше търтей, Роджър — и гласът на Арлен пресипна, зазвуча като гласа на Защитения. Усмивката на Роджър изчезна.

— Мисловен демон — каза Лийша. — Дарси ми каза. Влиза ти в главата.

Арлен почука слепоочието си.

— И аз в неговата. Не задълго, само доколкото да разбера какво ни чака, да видя магията през техните очи. А каквото видях тогава, виждам го сега и завинаги.

Вдигна ръка и изрисува няколко малки защити във въздуха. Една по една лампите в стаята угаснаха. Лийша се пресегна към престилката си, за да си сложи защитените очила, но преди да успее, той нарисува светлинен символ и стаята се изпълни с повече светлина, отколкото когато сутрешното слънце нахлуваше през прозорците.

— Създателю — прошепна Роджър.

— Това нищо не е. — Арлен се изправи и извади нож от колана си. — Ако например нещо ме нарани… — И той разряза ръката си.

— Арлен! — провикна се Лийша и скочи на крака.

Разрезът бе до костта — белна се за миг, преди от раната да се излее цяло поточе кръв. Дори с шевове подобно нещо никога нямаше да зарасне идеално. Хвърли поглед към Рена, но момичето наблюдаваше спокойно.

— … мога да се излекувам на мига — довърши Арлен.

Ръката му се разтвори яко дим и пръстите на Лийша минаха през нея, след което крайникът се оформи наново, като нов, с изключение на неизменната плетеница защити по кожата. Дори кръвта на пода я нямаше.

Лийша си сложи защитените очила, за да види всичко по-внимателно. Под защитен взор Арлен сияеше по-ярко от всякога — а също и Рена, макар и не толкова, отбеляза Лийша без изненада.

— Мога да лекувам и други — каза Арлен — и да убивам демони, без да ги докосвам. Всеки ден се уча на нещо ново. Това няма граници, Лийш.

— Дарси ми каза как си опразнил лечебницата, но въпреки това и сега не носиш достатъчно магия у себе си. Откъде черпиш сили? Хора? Демонска кръв?

Арлен поклати глава.

— Подпирачки. Права беше защо ме отслабват големите защити, Лийша. Изсмукват магията ми, за да се подсилят. Сега и аз го мога.

Той си пое дълбоко дъх и Лийша ахна, когато околната магия се спусна от пода към него. Защитите навред из колибката почти угаснаха, а Арлен светеше тъй ярко, че Лийша трябваше да примижи.

— И си го научил от мисловния демон? — попита тя.

Арлен кимна.

— Само че аз извадих късмет с онзи. Не съм стигнал доникъде с тези сили, а те са за тях толкова естествени, колкото за нас е дишането. Ще дойдат още и този път няма да ме подценят.

— Бил е човекоподобен, но дребен, нали? — попита Лийша. — С издута глава, остатъчни рога?

Арлен присви очи.

— На никого не съм казвал.

Хвърли поглед към Рена.

— Недей ме гледа тъй, Арлен Бейлс — отвърна му тя. — И думичка не съм продумала.

— Един от тях ни нападна в Дара на Еверам — каза Лийша.

Арлен погледна Роджър.

— Не нас — рече жонгльорът. — Аз се къпех. Изпуснах цялата суетня.

— И какво стана? — попита Арлен.

Лийша преглътна вълната на погнуса.

— Дойде по Новолуние, като твоя. После… ме овладя.

За пръв път по лицето на Рена пролича съчувствие.

— Принуди те да правиш разни неща?

Лийша кимна.

— Беше дошъл да убие Ахман или по-добре да го злепостави. Използва мен и съпругата му Иневера срещу него като марионетки.

— Как развалихте магията?

— Ахман ни докосна и защитите по короната му проблеснаха — отвърна Лийша. — Демонът моментално изгуби контрол. Ахман го уби, но можеше и да загуби, ако първо не бяхме разсеяли създанието.

Арлен кимна и погледна към Рена.

— Мъжът нищо не струва без добра жена до себе си.

Рена му се усмихна и Лийша с мъка преглътна горчилката в гърлото си.

— Сам ли беше? — попита Рена.

Лийша поклати глава и в очите на жената видя, че вече знае отговора.

— Имаше… телохранител. Преобразяваше се.

— Мимически демон — каза Арлен. — Могат да се превърнат във всичко, което видят или си въобразят. При нормални обстоятелства нямат въображение, така да се каже, но ако ги контролира мисловен демон…

— Ахман каза, че е един от князете на Алагай Ка — рече Лийша. — И че следващото Новолуние ще дойдат още.

Арлен кимна.

— Копелето може и да си е заслужило смъртта стократно, обаче е прав. Остават, има-няма, десет дни до Новолунието. Старая се да подготвя Хралупата, но нещата ще загрубеят. Дотолкова, че Битката при Хралупата ще прилича на мач по търчитопка.

Лийша кимна.

— И тук, и в Дара. Мисловните демони се боят от Ахман, както се боят и от теб. Хубавичко ще им помогнеш, ако го убиеш.

Думите трябваше да го уязвят, да му напомнят за клетвата му преди всичко да се бори с ядроните, така както някога беше успяла да му го втълпи в пещерата, където се укриха на път за Анжие.

Очакваше да го сепне, да го ядоса, да го натъжи, ала Арлен само я погледна търпеливо.

— Не можеш да ме манипулираш само защото съм ти казал за момчешката си клетва, Лийша. Много клетви съм дал и само аз ще съдя кога и дали да ги спазвам.

— Каква е тази клетва? — попита Рена.

— Ще ти кажа по-късно — рече Арлен с напрегнат глас.

Рена не изглеждаше доволна, но и не настоя.

— И Абан, и Ахман говореха за пар’чина като за приятел — рече Лийша.

Арлен се разсмя и ако се бе изненадал, че е чувала и преди красианското му име, не го показа с нищо.

— Абан няма приятели, Лийша! Само доходоносни познати и аз бях от тях. А Ахман Джардир има две лица, едното — благо и справедливо, а другото е истинското и го показва по-рядко. Онзи Ахман, който ще направи какво ли не в името на властта.

— Какво се случи в Лабиринта? — попита без предисловия Лийша. — Какво ти е сторил? Достатъчно недомлъвки! Ако искаш да му нямаме вяра, кажи ни защо!

За пръв път спокойствието се разсея от погледа на Арлен. Роджър му предложи манерката си, а Арлен начерта леко защита във въздуха и тя полетя като магнит към къс желязо. Махна запушалката и пи дълго, а после се прегърби и отпусна ръце между коленете си.

— Ахман Джардир беше моят аджин’пал — започна той. — Чували сте думата, но не мисля, че някой може да разбере какво значи. Поведе ме в първата ми битка с демоните, стоя до мен, кървя до мен…

— Както ти и дърварите — каза Роджър.

— Както ти и аз — каза Рена.

Арлен кимна.

— Тъй, тъй, но беше различно. Красианците не ме искаха. Мислеха, че не струвам. Искаха да ме обесят, а Джардир се застъпи за мен. Приветства ме в двореца си, научи езика ми. Беше ми като брат, научи ме на неща за света и за мен самия, които иначе щях да уча цял живот.

— Значи, наистина сте били като братя — рече Лийша, макар думите ѝ да не разсеяха сгъстяващия се страх какво ще последва.

— Той ми беше като брат, да — съгласи се Арлен. — Но аз на него… Мисля, че винаги е бил готов да забие копие в гърба ми, когато вече не съм му от полза, винаги е планирал да дойде на север, искал е просто да се възползва от това, което знам. — Издиша шумно. — Или пък не. Може би всичко стана заради това, което се случи после.

Всички се смълчаха и се приведоха напред, включително Рена.

Явно не ѝ казва съвсем всичко, помисли си Лийша.

— Не се биех редом с красианците всеки ден. Работех като вестоносец, години наред тършувах из древни руини по маршрутите си. Профуках повече злато, отколкото хората виждат за цял живот, за да купувам стари карти, дето водеха наникъде, и почти си видях сметката на няколко пъти, от едното безразсъдство. Но преди няколко години Абан ми обеща карта до Анокх Слънце.

— Гробницата на Каджи — промълви Лийша.

Арлен кимна.

— И тогава почти умрях, докато сложа ръце на картата, копирана била изпод носовете на самите дамати. Седмици наред се лутах из пустинята. Красианците ми казваха, че пясъците са го погълнали, ама аз съм си малко инат…

— Честна дума — каза Лийша.

Очите на Арлен се окръглиха, сякаш виждаше не стаята, а друго пред себе си.

— Но го открих, Лийша! Анокх Слънце, оня ми ти проклет изгубен град на Каджи, открих го! Наполовина погребан, но и така беше най-красивото място, което си виждала някога. Палатите му — по-големи от тези на всеки херцог, почти непокътнати под пясъка. И в най-големия открих стълбище към катакомбите и там се разтърсих.

Роджър почти бе станал от креслото си.

— И какво намери?

— Каджи — каза Арлен. — Или някой негов наследник. Балсамиран и омотан в плат, още стискаше копието.

— Копието на Каджи. — У Лийша се загнезди смъртен хлад. Копието на Ахман.

Арлен кимна.

— Отнесох го в Красия, за да споделя тайните му. Всички мислеха, че ги премятам, докато не убих с него демон в Лабиринта. След час водех щурма и всички шаруми пееха името ми. След още два часа Джардир и хората му ми устроиха клопка, с тях бяха и Кавъл и Колив. Пребиха ме и ми взеха копието, а после ме хвърлиха в дупка с жив пясъчен демон.

— Създателю — прошепна Рена. Не мигаше — оголи зъбите си и стисна костената дръжка на огромния нож на кръста си.

— Как избяга? — попита Роджър.

— Убих демона и се покатерих. После Джардир ме измлати по главата и ме хвърлиха сред дюните да мра.

Рена изръмжа.

— Ще ги изколя ония копелета…

Арлен постави длан на нейната.

— Кавъл и Колив просто следваха заповеди. Не е тяхна вината. Те са търтеите. Джардир е умът.

— Сигурно е решил, че си накърнил непростимо гроба на Каджи.

Арлен сви рамене.

— Ами да бях оставил изгубените защити под пясъка?

— Разбира се, че не, но трябва да разбереш гледната им точка — каза Лийша.

Арлен я изгледа невярващо.

— Това, което разбирам, е, че Джардир ми открадна най-великото оръжие в света и вместо да сподели тайните му с всички, използва го, за да коли и поробва навред из Теса. А това, дето не го разбирам, е защо защитаваш тая локва камилска пикня…

Той се ококори.

— Праснали сте се.

— Това не е твоя работа! — Лийша не искаше да вика, ала у нея вече кипеше гняв, както и непрестанно гадене и болки в главата, които можеха да жигосат задника на крава. Знаеше, че така потвърждава думите му, но от тона само се ядоса още повече. — Ти ли ще говориш!

Тя махна с ръка към Рена.

Рена не продума, само стана и заобиколи масата. Погледите им се срещнаха и Лийша разбра как се е чувствал Роджър, докато е очаквал Кавъл да го прониже в онзи хан. Обходи опипом престилката си, за да намери нещо за самоотбрана, ала Рена я хвана за китката.

— Имаш ли нещо за казване, казвай го. Ей ме — изръмжа.

— Ооох! — извика Лийша, когато момичето завъртя ръката ѝ.

Арлен мигом се изправи и на свой ред хвана Рена за китката.

— Достатъчно, Рен! — Дръпна я, но за миг тя му устоя.

Арлен беше силен като онзи еднорък каменен демон, който го бе преследвал години — а тя му устоя. Той се изненада не по-малко от Лийша и за миг тя допусна, че Рена наистина може да я убие. Дивачката почти опря нос в нейния и Лийша се сви назад, уплаши се, че може да се напикае и съвсем да изгуби достойнство.

Ала Рена само продума, ниско и безизразно:

— Той ми се обеща, Лийша Пейпър. А на теб?

Лийша отвори уста, но не можа да каже нищо. Думите бяха почти същите като онези на Гаред Кътър към вестоносеца Марик, преди да се сбият за Лийша.

— Н-не — изпелтечи накрая.

— Тогава си гледай работата. — Рена пусна Лийша и отстъпи назад. Арлен пусна нея и тя се завъртя на пета и изфуча от колибата.

Лийша разтърка ръка и хвърли на Арлен поглед като зимна слана.

— Приятно девойче си си намерил.

Арлен я изгледа свирепо и тя веднага съжали. Пресегна се към него, ала той се разтвори във въздуха и изчезна.

Няколко секунда двамата с Роджър просто зяпаха мястото, където се бе изпарил. Накрая Роджър поклати глава и се ухили на Лийша.

— Можеше и по-зле да мине.

Лийша се намръщи.

— Не трябва ли да се връщаш при жените си?

Роджър отново поклати глава и я прегърна.

— Ще почакат.

Лийша се опита да се отдръпне, ала той не я пускаше. След миг тя спря да се съпротивлява. Бавно вдигна ръце и отвърна на прегръдката.

Заплака.

Рена подмина девойката отвън, без дори да я погледне, и крачеше все по-бързо, все по-навътре насред зелената плетеница на градината. Искаше колкото е възможно по-скоро да се отдалечи от колибата на онази вещица, премина в тръс, а след това в бяг. Но колкото и бързо да тичаше, болката и гневът я съпътстваха неотклонно — не можеше и не можеше да ги прегърне.

Извади ножа си. Щеше да ловува, да утрепе някой ядрон и да се наяде с магическата му плът. Това щеше да притъпи болката — екстазът щеше да сподави всичко останало.

Спомни си как Арлен я хвана за китката. Дръпна я здраво, но тя му устоя. С пълната си сила Арлен можеше да я надвие, ала Рена чувстваше дори подобна мощ само на ръка разстояние. Скоро щеше да е силна колкото него.

Пред нея на пътя се надигна мъглица. Отпърво Рена се напрегна, но слънцето отдавна беше залязло, а ядроните се надигаха само по заник. Това беше Арлен.

Един от новите му номера. Не излъга, когато каза, че учи нещо ново всеки ден, а и все по-добре ги овладяваше, поне пред Рена. Наричаше това „плъзгане“ — пропадаше точно под повърхността и се залавяше за някой магически поток, пропътуваше километри за по-малко от миг.

Рена също беше опитала, но дематериализирането бе отвъд възможностите ѝ засега. Не знаеше дали не е яла достатъчно ядронско месо, или промяната просто настъпваше по-бавно. Можеше да минат месеци. Години.

Но ще стигна, обеща си. Както слънцето изгрява всеки ден.

Арлен се оформи от мъглицата и хвана Рена в движение.

— Какво беше онова, Ядрото да го вземе? Обеща да се държиш нормално.

Рена поклати глава.

— Тц. Обещах да не удрям никого. Никого не съм удряла.

Арлен въздъхна.

— Ако ще се хващаш за думичката… Рен, пораснала жена си. Не можеш просто да тормозиш хората така.

— На вещицата си ѝ трябваше някой да я потормози, да ѝ напомня, че н’си неин! — Изгледа Арлен яростно. — И тя не е твоя, пък ако ще да сте се пляскали, без да ми кажеш нищо.

Тя отново закрачи, избра си случайна посока и пое натам бързо, за да трябва Арлен да подтичва, за да я настигне.

— И аз не съм те питал с кого си се въргаляла в плевнята, Рен. Нали се разбрахме, че сме го минали това?

Рена махна с ръка.

— Не те виня. Аз съм си с проблемите, а госпожица Идеалничката си има всичко, дето мъжете го искат. Пари, магии, всички я обичат. И гледай ти! Помогнала да убият мисловен демон! Да бях на твое място, сама щях да се зарежа.

Арлен я сграбчи и грубо я обърна с лице към себе си.

— Не те зарязвам Рен. Ни сега, ни никога. Да, Лийша си има хубавите моменти, но и тя не е цветя и рози. Каквото и да е постигнала, хубавичко я научи преди малко. — Той се засмя. — Не съм я виждал толкова уплашена. Помислих, че ще се подмокри.

Рена също се подсмихна.

— Надявах се.

— От нейните устни го чу. Н’съм се обещавал на нея, Рена Танър, а на теб.

Рена го изгледа, дощя ѝ се да му повярва, но в момента всичко ѝ звучеше като демонски тор. И преди си ги бяха говорили такива. Арлен направо се оливаше, обясняваше ѝ как тя е центърът на света му, как никога няма да пожелае никоя друга. Била и изгрев, и залез.

Знаеше, че ако го слуша достатъчно, ще успее да я убеди — или толкова ще ѝ дотегне да го слуша, че ще се примири, колкото да го накара да млъкне.

Всичко си оставаше на думи.

— Рена Бейлс — каза тя.

— А?

— Не Танър — каза Рена. — Ако си честен, намирай някой пастор и си спази обещанието. Тази вечер. Иначе само плюеш срещу вятъра.