Дневната война

Пролог Иневера 300 г. СЗ

Иневера и брат ѝ Соли стояха на слънце. Между босите си стъпала всеки бе поставил рамката на кошница и пъргаво я обръщаше, а пръстите им сръчно сплитаха палмовите листа. Денят напредваше и в малкия им дюкян бе останала само тясна ивичка сянка. Майка им, Манвах, седеше под нея и плетеше своята кошница. Докато работеха, купчината жилави листа от финикова палма между тях намаляваше равномерно.

Иневера беше на девет, Соли — почти на осемнайсет и вече с одеждите на пълноправен дал’шарум, още наситеночерни от скорошното боядисване. Бе ги заслужил преди по-малко от седмица и седеше на рогозка, за не ги оцапа неизменният прах на Великия базар. Беше охлабил робата си около врата така, че под нея се виждаше гладкият му мускулест гръден кош, лъснал от пот.

Помаха си с едно листо.

— На Еверам топките! С тая дреха е горещо. Ще ми се още да можех да излизам само по бидо.

— Ела на сянка, ако искаш — каза Манвах.

Соли цъкна с език и поклати глава.

— Това ли очакваше? Че ще се върна в черно и ще започна да ви командвам като…

Манвах се позасмя.

— Просто се уверявам, че още си милото ми момче.

— Само с теб и скъпата ми сестрица — уточни Соли и се пресегна да разроши косата на Иневера. Тя му плесна ръката, ала с усмивка. Със Соли наоколо винаги имаше усмивки. — С всички останали съм зъл като пясъчен демон.

— Пф…! — и Манвах махна с ръка, но Иневера се замисли. Беше видяла какво стори с двете маджахски момчета, които я закачаха на пазара като по-малка.

Иневера довърши кошницата и я постави на една от многото купчини край тях. Преброи ги набързо.

— Още три и ще сме изпълнили поръчката на дама Баден.

— Може би Кашив ще ме покани на увеселението по случай Новолунието, когато дойде да ги вземе — рече Соли.

Кашив беше кай’шарум на дама Баден и аджин’пал на Соли, воинът, с когото, вързани за стълб, се бяха сражавали рамо до рамо през първата си нощ в Лабиринта. Говореше се, че двама мъже не биха могли да споделят по-крепка дружба.

Манвах изсумтя.

— Ако те покани, дама Баден ще те издокара целия гол и намазан с масло и ще отпразнуваш Новолунието, като отвориш младата си луна отзад за дъртите му блюдолизци.

Соли се засмя.

— Чувал съм, че старите няма какво да ги мисля. Повечето само гледали. Но по-младите, със стъклениците масло на коланите си… — Въздъхна. — Така или иначе, Гераз е сервирал на последната забава на дама Баден и ми каза, че даматът му е дал двеста драки. Това си струва малко болки отзад.

— Да не те чуе баща ти — предупреди го Манвах. Очите на Соли се стрелнаха към завесата, делящата дюкяна от покоите на баща му, където сега той спеше.

— Ще разбере рано или късно, че синът му е пуш’тинг — каза Соли. — Няма да се оженя за някое клето девойче само за да пазя тайната.

— Че защо не? — попита Манвах. — Ще може да прави кошници с нас, а и толкова ли ще е ужасно да ѝ дадеш няколко деца, а на мен — внуци?

Соли направи кисела физиономия.

— Ще почакаш Иневера за това. — Погледна към момичето. — Утре е Хану Паш, сестрице. Може би дама’тингите ще ти намерят съпруг!

— Не сменяй темата! — Манвах го плесна през ръката с едно листо. — Би се изправил срещу демони в Лабиринта, но не и срещу това между краката на жена?

Соли отново сбърчи нос.

— Поне в Лабиринта съм обграден от силни потни мъже. А и кой знае? Може би един от даматите пуш’тинги ще ме хареса. Силните като Баден взимат любимите си шаруми в личната си свита и ги пускат да се бият само по Новолуние! Представи си, само по три нощи на месец в Лабиринта!

— Пак са три нощи повече от нужното — измърмори Манвах.

Иневера се обърка.

— Лабиринтът не е ли свято място? Велика чест?

Манвах изпръхтя и се върна към плетенето. Соли дълго време я гледа с прибулен поглед. Усмивката му се стопи.

— Лабиринтът значи свята смърт — рече брат ѝ накрая. — Който загине там, отива направо в Рая, но аз още не съм се разбързал за среща с Еверам.

— Извинявай — каза Иневера.

Соли тръсна рамене и усмивката му мигом се завърна.

— По-добре не ги мисли тези неща, сестрице. Лабиринтът не е твое бреме.

— Всяка жена в Красия носи това бреме, сине — каза Манвах, — независимо че не се бием до вас.

Точно тогава завесата прошумоля и иззад нея се чу стон. Миг след това се появи Касаад. Бащата на Иневера не погледна към жена си, когато я избута от сянката с върха на обувката си и зае мястото ѝ. Сложи на земята две възглавници и се просна на тях — вече гаврътваше първата си чашка коузи. Наля си втора, като примижаваше срещу светлината. Както винаги погледът му се плъзна покрай Иневера, сякаш не съществуваше, и се спря на брат ѝ.

— Соли! Остави тая кошница! Вече си шарум, не си хаби ръцете като някой кхафит!

— Татко, трябва да довършим поръчката скоро — каза Соли. — Кашив…

— Пфа! — възкликна Касаад и махна с ръка пренебрежително. — Не ме е грижа какво иска оня мазен благоуханен пуш’тинг! Остави кошницата и стани, преди някой да те види как си цапаш черните дрехи. И бездруго си пилеем целия ден на този мръсен пазар.

— Сякаш не знае откъде идват парите — промърмори Соли, твърде тихо, за да го чуе Касаад. Не спря да плете.

— Или храната на масата му. — Манвах завъртя очи и въздъхна. — По-добре да направиш каквото ти казва.

— Ако вече съм шарум, мога да правя каквото поискам. Кой е той, че да ми казва дали мога, или не мога да плета кошници, ако това ме успокоява? — Докато Соли говореше, ръцете му набраха скорост, а очертанията на пръстите му се размиха. Привършваше и очевидно възнамеряваше да не пуска кошницата. Иневера го гледаше удивено. Соли можеше да плете почти толкова бързо, колкото Манвах.

— Той ти е баща — каза тя — и ако не правиш каквото ти казва, всички ще съжаляваме.

Обърна се към Касаад с меден гласец.

— Двамата със Соли трябва да стоите само докато даматът си поиска кошниците привечер, съпруже.

Изражението на Касаад се вкисна и той обърна поредната чашка.

— С какво съм наскърбил Еверам, та аз, прочутият Касаад асу Касаад ам’Дамадж ам’Каджи, запратил неизброими алагаи в бездната, да се унижавам да пазя купчина кошници? — Той посочи огромната свършена работа с отвратен поглед. — Би трябвало да свикам славните си другари и да потеглим към Лабиринта!

— Има предвид да се напива с другите шаруми — измърмори Соли на Иневера. — Рано сбраните воини стигат до центъра на Лабиринта, където битките са ожесточени. Колкото повече се излежава, толкова по-малка е възможността да срещне алагаи, докато е пиян като камилска пикня от това коузи.

Коузи. Иневера го мразеше. Ферментирало зърно с добавена канела — продаваше се в малки пръстени бутилки и се пиеше от още по-малки чашки. Само като помиришеше някой празен съд, Иневера се замайваше и ноздрите ѝ започваха да парят. Нямаше никаква следа от канела. Казваха, че вкусът се усещал след три чашки, но пък след три чашки коузи можеш ли да имаш вяра на когото и да било? Знаеше се, че добре си отива с преувеличенията и самовеличаенето.

— Соли! — провикна се Касаад. — Остави работата на жените и ела да пием! За смъртта на четирите алагаи, които срази снощи!

— Все едно съм свършил работата на целия отряд сам — промърмори пак Соли. Пръстите му набраха още повече скорост. — Не пия коузи, Татко. Евджахът забранява.

Касаад изсумтя и обърна още една чашка.

— Манвах! Приготви на тоя светец, шарик Соли, малко чай! — Понечи да си сипе още коузи, но от гърлото на бутилката се процедиха едва няколко капки. — И ми донеси още едно коузи.

— Еверам да ми дава търпение — примоли се с досада Манвах. — Това беше последната бутилка, съпруже.

— Ами излез и купи още — сопна се Касаад.

Иневера чуваше как майка ѝ скърца със зъби.

— Половината шатри на пазара вече са затворени, съпруже, а трябва да довършим кошниците, преди да дойде Кашив.

Касаад махна с ръка отвратен.

— Кого го е грижа, ако онзи презрян пуш’тинг чака?

Соли просъска и на ръката му покапа кръв: беше се порязал на листо. Стисна челюст и продължи.

— Прости ми, почитаеми съпруже, но посредникът на дама Баден няма да чака — рече Манвах, продължавайки със собствената си кошница. — Ако Кашив дойде и поръчката не е готова, отново ще си купи кошниците от Криша надолу по улицата. Без тази поръчка няма да имаме пари за военния налог, камо ли за още коузи.

— Моля!? — извика Касаад. — Какво ми правите с парите? Нося по сто драки на седмица!

— И половината заминават при дамата за военния налог — рече Манвах, — а и винаги си заделяш по двайсет за харчене. Останалото отива, за да имаш коузи и кускус, и дори така не стига, когато доведеш половин дузина жадни шаруми в края на всяка седмица. Коузито е скъпо, съпруже. Даматите режат палците на всеки кхафит, когото заловят да го продава, а те пък включват този риск в цената.

Касаад се изплю.

— Кхафитите биха продали и слънцето, ако можеха да го свалят от небето. Тичай сега и ми купи коузи, за да си облекча чакането, докато дойде онзи полумъж.

Соли довърши кошницата си, стана и я хвърли върху купчината.

— Аз ще отида, Майко. Чабин сигурно ще има, никога не затваря, преди да изпеят вечерните молитви.

Манвах присви очи, но не ги отдели от работата си. И тя плетеше все по-бързо, ръцете ѝ сякаш се сливаха една с друга.

— Не ми харесва да оставяме на открито работа от цял месец.

— Никой няма да ни ограби, Татко е тук — рече Соли, но след това завъртя очи към баща си, който се опитваше да оближе отвътре гърлото на бутилката: — Ще съм толкова бърз, че няма да разбереш кога съм отишъл и съм се върнал.

— Работи, Иневера — сгълча я Манвах, докато Соли изтичваше навън. Иневера сведе поглед и едва тогава разбра, че е спряла да плете, за да гледа случката. Сепна се и поде наново.

Иневера не смееше да гледа право към него, но не можеше да не обръща от време на време глава, така че баща ѝ да попадне в крайчеца на полезрението ѝ. Той пък гледаше Манвах, докато обръщаше кошницата с чевръстите си крака. Изпод черната ѝ роба току се подаваха голите ѝ глезени и прасци.

Касаад сложи ръка на чатала си и го разтърка.

— Ела, жено, ще ми се…

— Работя! — Манвах взе едно листо от купчината и закърши жилките му с рязко пукане.

Касаад сякаш искрено се обърка.

— Защо ще отказваш на съпруга си едва час, преди да потегли в нощта?

— Защото си троша гърба седмици наред с тези кошници — каза Манвах. — Защото е късно и алейката е тиха. Защото имаме цяла поръчка пред дюкяна, а няма кой да я пази освен един надървен пияндур!

Касаад се изсмя.

— От кого трябва да я пазя?

— От кого наистина? — попита някой и всички се обърнаха. Криша пристъпваше покрай тезгяха.

Беше едра жена. Не дебела — никой в Пустинното копие не можеше да си позволи този лукс, — но все пак воинска щерка, с едър кокал, тежка стъпка и мазолести длани. Подобно на всички дал’тинги, носеше същата черна роба като Манвах, дълга от глава до пети. И тя плетеше кошници и беше една от главните конкурентки на Манвах в племето каджи — по-неумела, но по-амбициозна.

Следваха я още четири жени, дал’тинги като нея. Две от тях бяха другите съпруги на мъжа ѝ, лицата им — скрити под була. Останалите ѝ бяха дъщери с открити лица. Предвид вида си, навярно отпъждаха съпрузите по-лесно, отколкото ги привличаха. Никоя не беше дребна и се разпръснаха из дюкяна като чакали по дирите на див заек.

— До късно работиш — отбеляза Криша. — Повечето дюкяни са спуснали кепенците.

Манвах сви рамене, докато плетеше, без да вдига глава.

— До вечерния зов има време.

— Кашив винаги идва в края на деня, преди забавата на дама Баден по случай пълнолунието, нали? — попита Криша.

Манвах, все така забила поглед в кошницата си, рече:

— Клиентите ми не са твоя работа, Криша.

— Моя са, когато използваш оня пуш’тинг сина си, за да ми ги краде. — Гласът на Криша стана нисък и заплашителен. Дъщерите ѝ се преместиха към Иневера, за да преградят пътя ѝ към Манвах. Сестрите ѝ по брак закрачиха към Касаад по-навътре в дюкяна.

Манвах вдигна глава.

— Нищо не съм крала. Кашив дойде и ми каза, че кошниците ти се разпадали, когато ги напълнят. Обвинявай плетачките си, не мен, задето си загубила клиент.

Криша кимна и взе кошницата, която Иневера току-що бе добавила към купчината.

— С дъщеря ти вършите качествена работа — отбеляза тя и прокара пръст по плетката. След това хвърли кошницата на земята и я смачка под сандала си.

— Жено, как смееш?! — изкрещя Касаад невярващо. Скочи на крака или поне се опита, олюлявайки се. Погледна към копието и щита си, но те бяха в задния край на помещението.

Докато той се окопитваше, сестрите ѝ действаха бързо и едновременно. Жилави палмови сопи, обвити в черен плат, паднаха от широките им ръкави. Една от жените сграбчи Касаад за раменете и го бутна право към свистящата сопа на другата, без да го пуска, за да не може той да се отдръпне.

Касаад изхриптя от болка, останал без дъх. Вторият удар бе в чатала. Хриптенето премина в писък.

Иневера също извика и скочи на крака, но дъщерите на Криша я сграбчиха грубо. Манвах понечи да се изправи, но тежкият ритник на Криша, право в лицето, я върна на пода. Манвах нададе пронизителен вой, но беше късно и никой не откликна.

Криша погледна надолу към кошницата на пода. Беше устояла и се бе върнала към първоначалната си форма. Иневера неволно се усмихна, но жената продължи да скача върху кошницата и на третия път тя се разпадна.

В другия край на дюкяна сестрите съпруги на Криша продължаваха да бият Касаад.

— Пищи като женичка — рече една през смях и отново го удари между краката.

— И се бие още по-зле! — извика втората.

Пуснаха раменете му и Касаад се строполи на пода, хълцайки, а от лицето му се лееха болка и унижение. Жените го оставиха и се заеха да ритат купчините кошници и да ги мачкат със сопите си.

Иневера се опита да се отскубне, но момичетата само я стиснаха по-здраво.

— Мирувай или ще ти счупим пръстите и никога повече няма да плетеш!

Иневера спря, но присви очи и се приготви да настъпи здраво глезена на най-близката. Манвах поклати глава. „Не.“

Касаад изплю храчка кръв и се надигна на лакти.

— Блудници! Почакайте даматът да чуе…!

Криша го прекъсна с изкискване.

— Кой дама ще те изслуша? Какво ще им кажеш, Касаад, сине на Касаад, че си се напил с коузи и са те пребили жени? Няма да посмееш да го кажеш даже на аджин’пала си, докато те опъва отзад тази вечер!

Касаад се помъчи да се изправи, но една от жените го изрита отново в стомаха и той се претърколи по гръб. Не помръдна.

— Пфа! — извика тя. — Напика се като пеленаче.

Всички се разсмяха.

— Добра идея! — провикна се на свой ред Криша, отиде до една разпиляна купчина кошници и набра робата си около кръста. — Защо да се потим с тези проклети кошници, като можем просто да ги омърсим?

Приклекна и започна, като движеше хълбоци наляво-надясно, за да улучи колкото може повече кошници. Останалите отново се засмяха и вдигнаха робите си, за да последват примера ѝ.

— Клетата Манвах! — подиграваше се Криша. — Един съпруг, един син и нито един мъж. Онзи на пода е по-зле и от кхафит, а отрочето ти няма време дори да дойде от смукане на членове.

— Не съвсем.

Едрата длан на Соли се сключи около китката на едно от момичетата, хванали Иневера. Грозноликата девойка изпищя от болка, когато Соли изви ръката ѝ и същевременно изрита сестра ѝ на пода.

— Млък — каза ѝ той и я изблъска. — Докосни сестра ми пак и ще ти отрежа пръстите.

— Да видим, пуш’тинг — каза Криша.

Сестрите ѝ бяха пуснали робите си и вече обграждаха Соли с готови за удари сопи. Криша тръсна длан и собствената ѝ сопа се подаде от ръкава.

Иневера сподави дъх от страх, но Соли закрачи към трите жени безстрашно, невъоръжен. Първата замахна, но Соли я изпревари и се дръпна встрани, като я хвана за лакътя. Усука го и нещо изпука — жената изкрещя, а сопата ѝ вече беше в ръцете на Соли. Другата го нападна, ала той отклони с лекота удара ѝ и нанесе един право в лицето ѝ. Движеше се плавно и отработено, като насред танц. Иневера го беше гледала как се упражнява в шарусахк, когато си идваше у дома от Хану Паш по Новолуние. Жената се строполи и отмести булото си, за да изплюе голяма кървава храчка.

Соли пусна сопата и просто улови свистящото оръжие на Криша в едната си ръка. Хвана я за врата с другата и я наведе над купчина кошници. Заби главата ѝ в една от тях за всеки случай и се пресегна за крайчеца на робата ѝ, надипли я около кръста ѝ.

— Моля те — виеше Криша. — Прави ме каквото щеш, но дъщерите ми са още девствени!

— Пфа! — Соли се изплю с отвращение. — По-скоро бих чукал камила, отколкото теб!

— О, хайде, пуш’тинг — рече тя с презрение и раздвижи бедра пред него. — Престори се, че съм мъж, и ми го сложи отзад.

Соли започна да налага Криша със собствената ѝ сопа. Гласът му беше дълбок и се чуваше през плющенето и болезнения рев на жената.

— Не е нужно да си пуш’тинг, за да не искаш да си го втъкваш в купчина тор. Колкото до дъщерите ти, с нищо няма да им преча да си намерят някой несретен кхафит и най-после да си забулят грозните муцуни.

Свали ръка от врата ѝ, но продължи да я бие, като така изпроводи и нея, и останалите жени вън от дюкяна. Дъщерите на Криша крепяха куцащите ѝ сестри, за да могат и петте да се скрият по-бързо надолу по алейката.

Манвах се изправи и се отупа. Пренебрегна Касаад и отиде при Иневера.

— Добре ли си?

Иневера кимна.

— Провери стоката — каза Манвах. — Не успяха съвсем да я съсипят. Виж колко можем да спасим…

— Късно е — рече Соли и посочи нагоре по алеята.

Наближаваха трима шаруми с черни роби без ръкави и с нагръдници от черна стомана, всеки оформен като съвършен гръден кош, тъй че да предпазват съвършените гръдни кошове отдолу. Черни копринени ивици пристягаха едрите им бицепси, а на китките си носеха обковани със стомана кожени предпазители. На гърбовете им лъщяха ярки позлатени щитове и носеха късите си копия небрежно, като пристъпяха с непринуденото изящество на дебнещи вълци.

Манвах грабна стомна вода и я обърна върху Касаад, който простена и почти успя да се надигне.

— Вътре, бързо! — изплющя гласът ѝ и тя го изрита, за да го накара да се раздвижи. Касаад изсумтя, но успя да пролази зад завесата.

— Как изглеждам? — Соли приглади и подръпна робата си надолу, като отвори деколтето по-широко.

Беше абсурден въпрос. Никой никога не бе изглеждал по-добре от брат ѝ.

— Хубав си — прошепна му тя.

— Соли, мой красив аджин’пал! — провикна се Кашив. Беше на двайсет и пет, кай’шарум, и несъмнено най-хубавият от тримата новодошли, със старателно оформена брадичка, в която беше втрил ароматни масла, а кожата му — съвършен бронз. На нагръдника му грееше слънцето на дама Баден — несъмнено от истинско злато, — а насред тюрбана му искреше едър тюркоаз. — Надявах се да те открия тук, когато дойда да взема… — Ала вече беше достатъчно близо, за да види хаоса в дюкяна — … поръчката. Леле. Да не ви е прегазило стадо камили? — Той подуши въздуха. — И ви е препикало?

Подхвана от врата си копринения си нощен воал и притисна белия плат към носа си. Другарите му сториха същото.

— Имахме… проблеми — отвърна Соли. — Моя е вината, задето излязох за няколко минути.

— Ужасна срамота. — Кашив подмина Иневера, сякаш не съществуваше, и доближи Соли. Прокара пръст по гърдите му, където бяха пръснали няколко капки кръв. Разтърка я между палеца и показалеца си. — Явно си се върнал навреме.

— Това стадо камили няма да се върне повече — съгласи се Соли.

— Но пък са си свършили работата — тъжно рече Кашив. — Пак ще трябва да си купуваме кошниците от Криша.

— Моля те — каза Соли и постави ръка на рамото на Кашив, нужна ни е тази поръчка. Не цялата стока е съсипана. Не може ли да ти продадем поне половината?

Кашив погледна към ръката на Соли и се усмихна. Махна пренебрежително към безредно пръснатите кошници.

— Пфа! Ако една е препикана, такива са всички. Няма да нося подобна стока на господаря си. Излейте им две кофи вода отгоре и ги продавайте на кхафитите.

Доближи Соли още повече и върна дланта си на гърдите му.

— Но ако ти трябват пари, може да припечелиш, като носиш кошници на забавата, вместо да ги продаваш. — Плъзна пръсти нагоре по разхлабената роба и хвана рамото му. — Може да се върнеш с три пъти повече пари… ако носиш здраво.

Соли се усмихна.

— Аз съм кошничар, Кашив. Никой не носи по-здраво от мен.

Кашив се засмя.

— Утре сутрин ще те вземем за забавата.

— Ще се видим на тренировъчната площадка — каза Соли.

Кашив кимна и заедно с другарите си обърна ход към дюкяна на Криша.

Манвах сложи ръка на рамото на Соли.

— Съжалявам, че стана така, сине.

Соли сви рамене.

— Някои дни си членът, други — задникът. Просто ми е криво, че Криша спечели.

Манвах повдигна булото си колкото да плюе на земята.

— Криша нищо не е спечелила. Няма кошници за продан.

— Откъде знаеш? — попита Соли.

Манвах се изкикоти.

— Преди седмица пуснах гризачи в склада ѝ.

Когато им помогна да спретнат дюкяна, Соли ги придружи към кирпиченото зданийце, където живееха, точно когато даматите възвестиха падането на здрача от минаретата на Шарик Хора. Тримата бяха спасили повечето кошници, но няколко имаха нужда от поправки. Манвах се бе прегърбила под голям сноп листа.

— Трябва да побързам, за да вляза в строя — каза Соли.

Иневера и Манвах се хвърлиха на врата му и го разцелуваха, преди той да се обърне и да побегне в здрачаващия се град.

Вътре отвориха защитения капак в пода на дома си и се упътиха към Подземния град за през нощта.

Всяка къща в Красия се спускаше поне с един етаж под земята, който чрез малки коридорчета се свързваше с истинския Подземен град, огромен и надупчен като медена пита от километри издълбани пещери и тунели. Там жените, децата и кхафитите се криеха всяка нощ, докато мъжете се сражаваха в алагай’шарак. Огромни канари от дялан камък запрещаваха пътя от бездната на Ний, а в тях бяха изписани могъщи защити, за да пропъждат появилите се чудовища.

Подземията бяха непревземаемо убежище, съградено не само за да закриля множествата на града, но и само по себе си беше наистина град, в случай че немислимото се случи и Пустинното копие падне пред алагаите. Имаше място за спане за всяко семейство, училища, дворци, религиозни домове и всичко останало.

Иневера и майка ѝ си имаха само едно малко мазе с няколко сламеника, студено помещение за съхранение на храна и килийка с дълбока дупка в пода за физиологични нужди.

Манвах запали една лампа и седнаха на масата пред студената си вечеря. Когато разчисти чиниите, Манвах извади листата. Иневера отиде да помогне.

Манвах поклати глава.

— Лягай си. Утре е голям ден. Няма да мигаш на парцали и да търкаш очи, докато те разпитва дама’тингата.

Иневера изгледа дългата колона момичета и майки пред себе си и пред павилиона на дама’тингите. Невестите на Еверам бяха повелили, че когато даматът извести с песен заранта на пролетното равноденствие, всички деветгодишни момичета трябва да пристигнат за Хану Паш, за да научат какъв път им е предначертал Еверам. Решението по Хану Паш можеше да отнеме години за момчетата, но момичетата го постигаха само с едно-единствено предсказание от дама’тингите.

Повечето просто бяха обявени за плодовити и получаваха първата си забрадка, но няколко излизаха сгодени или с ново призвание. Други, най-вече бедните и неграмотните, бяха откупувани от бащите си и обучени в танца по възглавниците, а след това заминаваха за Великия харем, за да обслужват воините на Красия като дживах’шаруми. Отредената им чест бе да раждат нови воини, които да заместят загиналите в битката с демоните в алагай’шарак.

Същата сутрин Иневера се бе събудила, изпълнена с вълнение.

Навлече кафеникавата си рокля и разреса гъстата си черна коса. Стоеше на стегнати вълнички и лъщеше като коприна, но днес светът щеше да я види за последно. Иневера щеше да влезе в павилиона на дама’тингата момиче, но щеше да излезе млада жена, а косата ѝ щеше да е само за очите на бъдещия ѝ съпруг. Щеше да свали тази рокля и да облече черна, както подобаваше.

— Може да е равноденствие, но пък луната е пълна — каза Манвах. — Това поне е добро предзнаменование.

— Може би някой дамаджи ще ме прибере в харема си — рече Иневера. — Ще живея в палат, а зестрата ми ще е толкова голяма, че никога повече няма да плетеш кошници.

— А ти никога повече няма да видиш слънцето — каза Манвах, достатъчно тихо, за да не я чуе никой наоколо, — нито пък да разговаряш с която и да било от другите съпруги на мъжа си, а само ще се осланяш на благоразположението на човек, който би могъл да ти е дядо. — Тя поклати глава. — Поне налогът ни е платен и има двама мъже, които да се застъпят за теб, та едва ли ще те продадат в големия харем. Но и това би било по-добре от това да се окажеш ялова и да те пропъдят и провъзгласят за ний’тинга.

Ний’тинга. Иневера потрепери. Яловите жени никога не можеха да облекат черното и оставаха в кафяво цял живот, като кхафитите, а лицата им — открити за вечен техен срам.

— Може да ме изберат за дама’тинга — каза Иневера.

Манвах поклати глава.

— Няма. Никога не се е случвало.

— Баба казва, че в годината, когато тя се явила, избрали едно момиче.

— Било е най-малко преди петдесет години — каза Манвах — и Еверам здраве да ѝ дава, почитаемата майка на баща ти има навика да… преувеличава.

— А откъде идват тогава ний’дама’тингите? — попита Иневера. Това бяха момичетата, които чиракуваха за дама’тинги, с разбулени лица, но в бяло, което символизираше оброка им към Еверам.

— Някои казват, че самият Еверам забременява Невестите си, а ний’дама’тингите са техни дъщери — каза Манвах.

Иневера повдигна вежда, несигурна дали майка ѝ не се шегува.

Манвах сви рамене.

— Не по-лошо обяснение от другите. Мога да ти кажа, че никоя от другите майки на пазара не е виждала да избират момиче, нито пък е познавала избраница по лицето ѝ.

— Майко! Сестрице!

Соли приближаваше, а зад него — Кашив. Иневера се засмя. Черните му одежди още бяха прашни от Лабиринта, а по щита му, нарамен отляво, личаха нови вдлъбнатини. Кашив, както винаги, беше безупречен.

Иневера се затича и прегърна Соли. Той също се засмя и я вдигна с една ръка, като я завъртя вихрено. Иневера изписка от удоволствие, но и за миг не се стресна. Със Соли наблизо нищо не я плашеше. Той я постави на земята внимателно като перце и отиде да прегърне майка си.

— Какво правиш тук? — попита Манвах. — Мислех, че вече ще си на половината път до двореца на дама Баден.

— Така е — каза Соли, — но не можех да оставя сестра си да отиде на своя Хану Паш, без да ѝ пожелая всички благословии на Ала.

Той разроши косата на Иневера. Тя посегна към ръката му, но както винаги той бе твърде бърз и я отдръпна навреме.

— Дали Татко ще дойде също да ме благослови? — попита Иневера.

— Ами… — Соли се поколеба. — Доколкото знам, Татко още спи в дюкяна. Не стигна до строя снощи и казах на строевия, че има коремна треска… отново.

Соли сви рамене безпомощно и Иневера отпусна глава, за да не види той разочарованието ѝ. Брат ѝ се приведе и повдигна брадичката ѝ нежно, тъй че погледите им да се срещнат.

— Знам, че Татко би ти пожелал всичко, което и аз, дори да не може да го каже така.

Иневера кимна.

— Знам. — Увисна на врата му за последно, преди той да тръгне. — Благодаря.

Кашив сякаш за пръв път забеляза момичето. Дари я с ослепителната си усмивка и се поклони.

— Благословена бъди, Иневера ва Касаад: превръщаш се в жена. Желая ти добър съпруг и много синове, всички хубави като брат ти.

Иневера се усмихна и се изчерви, а воините с безгрижна стъпка поеха към двореца.

Най-сетне колоната се раздвижи. Денят бавно се процеждаше под палещото слънце, а момичетата влизаха с майките си една по една. Някои стояха само по няколко минути, други — почти час. Всички излизаха в черно, повечето смирени и облекчени. Някои от момичетата се взираха в празното пространство и разтъркваха лакти отсъстващо, докато майките им ги водеха обратно.

Когато наближиха началото на колоната, майката на Иневера стисна раменете ѝ, впивайки нокти през роклята.

— Очите долу, езика — зад зъбите, освен когато те попитат нещо — прошепна трескаво Манвах. — Никога не отвръщай с въпрос, никога не спори. Повтаряй само следното: „Да, дама’тинга.“

— Да, дама’тинга — повтори Иневера.

— Никога не забравяй този отговор. Обидиш ли някоя дама’тинга, обиждаш самата съдба.

— Добре, Майко. — Иневера преглътна тежко. Какво ставаше в павилиона? Майка ѝ не бе ли минала през същото? Защо тогава се боеше толкова?

Една от ний’дама’тингите надигна платнището на входа и се показа момичето, минало преди Иневера. Носеше фередже, ала кафяво като роклята, която не бе сменила. Майка ѝ я придържаше за раменете и ѝ мълвеше утешителни слова, но и двете се препъваха в стъпките си и ридаеха тихо.

Ний’дама’тингата наблюдаваше всичко това спокойно, след което се обърна към Иневера и майка ѝ. Бе навярно на тринайсет, висока, с едър кокал, изпъкнали скули и закривен нос, с който приличаше на граблива птица.

— Аз съм Мелан. — Направи им знак да влизат. — Дама’тинга Кева ще ви приеме.

Иневера си пое дълбоко въздух, двете с Манвах си свалиха обувките, изписаха защити във въздуха и преминаха във вътрешността на павилиона.

Слънцето се процеждаше през заострения платнен покрив и изпълваше огромната шатра със светлина. Всичко белееше ярко — от стените до боядисаните мебели и дебелата платнена настилка.

Насред всичко това кръвта плашеше още повече. По пода на преддверието имаше големи петна яркочервено и мътнокафеникаво, както и плътни дири от крака през преградите вляво и вдясно.

— Това е кръв на шарум — рече някой и Иневера подскочи и едва сега осъзна, че пред тях стои Невяста на Еверам, а белите ѝ одежди се сливаха почти без следа с обкръжението им. — От ранените, които идват призори всеки ден от алагай’шарак. Всеки ден изрязваме платнището в краката си и го изгаряме навръх минаретата на Шарик Хора по време на вечерния зов.

Сякаш по сигнал, Иневера започна да долавя приглушените викове на болка край себе си. Оттатък преградите агонизираха воини. Представи си баща си — или още по-лошо, Соли — сред тях и всеки крясък и стенание я караха да трепери.

— Еверам да си ме вземе! — крещеше отчаяно един. — Няма да живея сакат!

— Пристъпвайте внимателно — предупреди ги дама’тинга Кева. — Петите ви не са достойни да докосват кръвта, която воините са пролели за вас.

Иневера и майка ѝ внимателно пристъпиха покрай петната и застанаха пред дама’тингата. От глава до пети в бяла коприна, с единствено открити очи и ръце, Кева беше висока и едра като Мелан, но с фигурата на жена.

— Как те зоват, момиче? — Невястата на Еверам говореше гърлено и сурово.

— Иневера ва Касаад ам’Дамадж ам’Каджи, дама’тинга — каза Иневера и се поклони дълбоко. — Кръстена на Първата съпруга на Каджи.

При добавката ноктите на Манвах се впиха в раменете на Иневера и тя неволно ахна от болка. Дама’тингата сякаш не забеляза.

— Несъмнено смяташ, че това те прави специална. — Кева изсумтя. — Ако Красия получеше по един воин за всяко нищо и никакво момиченце с това име, Шарак Ка щеше да е приключила.

— Да, дама’тинга — рече Иневера и се поклони, а майка ѝ отпуснаха хватката си.

— Хубавичка си — отбеляза дама’тингата.

Иневера се поклони.

— Благодаря, дама’тинга.

— Харемите винаги имат нужда от хубави момичета, освен ако вече някой не ги употребява — каза Кева, гледайки към Манвах. — Кой е мъжът ти, каква е професията ти?

— Дал’шарум Касаад, дама’тинга — каза Манвах с поклон, — а аз плета кошници.

— Първа съпруга?

— Единствена, дама’тинга — каза Манвах.

— Мъжете си мислят, че си взимат толкова повече нови жени, колкото повече просперират, Манвах от племето каджи — каза Кева, — но е вярно обратното. Опитала ли си да осигуриш на мъжа си още съпруги, както повелява Евджаха, за да ти помагат с кошничарството и да му раждат още деца?

— Да, дама’тинга. Многократно. — Манвах стисна челюсти. — Бащите им… не одобряваха предложенията.

Невястата на Еверам промърмори нечленоразделно. Отговорът казваше много за Касаад.

— Момичето научено ли е?

Манвах кимна.

— Да, дама’тинга. Иневера ми чиракува. Много е умела в кошничарството и съм я научила да смята и да води сметки. Чела е Евджаха по веднъж за всеки от седемте Небесни устои.

Изражението в очите на дама’тингата бе неразгадаемо.

— Последвайте ме.

Тя се обърна и навлезе по-навътре в павилиона. Пренебрегваше кръвта по пода, а свободно падащата ѝ роба се плъзгаше по него — въпреки това одеждата оставаше чисто бяла.

Мелан я последва, пристъпвайки чевръсто покрай кръвта, а след нея — Иневера и майка ѝ. Шатрата беше плетеница от бели платнени стени и непрестанни завои, тъй че Иневера изобщо не успяваше да се ориентира къде е спрямо входа. По пода вече нямаше кръв, а стенанията на шарумите почти не се чуваха. След поредния завой стените и таванът рязко преминаха от бяло в черно. Сякаш пристъпиха от ден в нощ. Свърнаха отново и майка ѝ в черната си роба на дал’тинга почти не се виждаше и дори облечената в бяло дама’тинга и послушницата ѝ се превърнаха в неясни призрачни силуети.

Кева рязко спря и Мелан мина покрай нея, за да отвори капак в пода, който Иневера дори не беше забелязала. Вътре едва се мержелееше каменно стълбище, което се спускаше в още по-плътен мрак. Краката на Иневера изстинаха почти веднага върху дяланите камъни, а когато Мелан затвори капака над главите им, чернотата ги обгърна напълно. Заслизаха бавно — Иневера се ужасяваше от мисълта, че може да се спъне и да помете Невястата на Еверам със себе си.

За щастие, стъпалата бяха малко, макар Иневера наистина да залитна, изненадана, когато слезе от последното. Бързо си върна равновесието и комай никой не забеляза.

В дланта на Кева се разгоря червена светлина и ги озари зловещо, но пък с нищо не разсея потискащия мрак край тях. Дама’тингата ги поведе покрай редица мрачни килии, изсечени направо в скалата. В стените от двете им страни се виждаха защити.

— Чакай тук с Мелан — нареди Кева на Манвах и насочи Иневера към една от килиите. Момичето потръпна, когато тежката врата се затвори зад нея и дама’тингата.

В единия край на помещението имаше каменен пиедестал, където Кева постави греещия в червено предмет. Приличаше на малък въглен, осеян с мъждукащи защити, но дори Иневера знаеше какво е. Беше алагай хора.

Демонска кост.

Кева се обърна към нея и Иневера улови проблясъка на закривено острие в ръката ѝ. На тази светлина изглеждаше обляно в кръв.

Иневера изпищя и заотстъпва, но килията бе много малка и скоро гърбът ѝ опря в каменната стена. Дама’тингата вдигна острието пред носа на Иневера и очите на момичето се кръстосаха върху него.

— Боиш ли се от това? — попита жената.

— Да, дама’тинга — отвърна пресекливо Иневера, без да се замисля.

— Затвори очи — нареди ѝ Кева. Иневера се тресеше от страх, но стори, както ѝ бе наредено, и зачака стоманата. Сърцето ѝ бумтеше в гърдите.

Не последва нищо.

— Представи си палмово дърво, малка кошничарке. — Иневера не разбираше съвсем какво се случва, но кимна. Лесно можеше да си представи палма, защото всеки ден се катереше сръчно по стъблата им и събираше листа за плетенето.

— Палмата бои ли се от вятъра? — попита дама’тингата.

— Не, дама’тинга — отвърна Иневера.

— Какво прави?

— Поклаща се пред него, дама’тинга — отвърна Иневера.

— Евджахът ни учи, че страхът и болката са просто вятър, Иневера, дъще на Манвах. Нека повеят покрай теб.

— Да, дама’тинга — каза Иневера.

— Повтори го три пъти — нареди Кева.

— Страхът и болката са просто вятър — каза Иневера и си пое дълбоко дъх. — Страхът и болката са просто вятър. Страхът и болката са просто вятър.

— Отвори очи и коленичи — каза Кева. Когато Иневера се подчини, тя добави: — Изпъни ръка.

Иневера го стори — ръката сякаш не бе част от тялото ѝ, но не трепна. Невестата на Еверам вдигна ръкава на Иневера и прокара фина кървава бразда по ръката ѝ под лакътя.

Иневера просъска от болка, но не се отдръпна и не извика. Страхът и болката са просто вятър.

Дама’тингата повдигна леко булото си и облиза ножа. Прибра го на кръста си и със здрава длан стисна резката — кръвта покапа върху шепа черни, изписани със защити зарове.

Иневера стисна зъби. Страхът и болката са просто вятър.

Когато кръвта покапа по заровете, те замъждукаха и Иневера осъзна, че и те са алагай хора. Кръвта ѝ докосваше демонска кост. Мисълта я ужаси.

Дама’тингата отстъпи назад, като напяваше тихо и разклащаше заровете. Светлината им се разгаряше все по-ярко.

— Животодаряващи Еверам, Приносител на вечния пламък, чуй просбата ми: дай на този свой нищожен слуга познание за бъдното. Разкажи ми за Иневера, дъщеря на Касаад от племето каджи.

Тя хвърли заровете на пода пред Иневера. Светлината им избухна тъй ярко, че момичето запримигва — после сиянието премина в приглушено пулсиране, а символите по костта разкриха плетеницата на съдбата ѝ.

Дама’тингата не продума. Присви очи и дълго време се взира в символите. Иневера не можеше да прецени колко, но мускулите на краката ѝ се разтрепериха, несвикнали с колениченето.

Кева вдигна глава, когато Иневера се заклатушка.

— Коленичи, без да мърдаш!

Самата Кева се изправи и закръжи из килийката, за да огледа подредбата на символите от всеки ъгъл. Сиянието бавно изтля, но дама’тингата стоеше все така замислена.

Палма сред вятъра или не, Иневера сериозно се обезпокои. Мускулите ѝ горяха от усилие, а притеснението ѝ растеше с всяка следваща секунда. Какво виждаше Невястата на Еверам? Щяха ли да я вземат от майка ѝ и да я продадат в харем? Ялова ли беше?

Накрая Кева премести поглед върху Иневера.

— Ако докоснеш по какъвто и да е начин тези зарове, ще се простиш с живота си.

Излезе от стаята със заповеди на уста. Бързите стъпки на Мелан изтрополиха отвън.

Миг по-късно влезе Манвах, като пристъпи уплашено край заровете и приклекна зад Иневера.

— Какво стана?

Иневера поклати глава.

— Не знам. Дама’тингата зяпаше заровете, все едно не знаеше какво значат.

— Или не ѝ е харесало какво показват — измърмори Манвах.

— И сега какво? — попита Иневера. Цветът се бе дръпнал от лицето ѝ.

— Ще повикат дамаджи’тинга Кенева — каза Манвах и Иневера ахна шокирана. — Нейна ще е последната дума. Сега се моли.

Иневера потрепери и сведе глава. Предостатъчно се боеше от дама’тингата. Мисълта предводителката на ордена да дойде…

Моля те, Еверам, нека съм плодовита, да дарявам рода и племето си със синове. Семейството ми не би понесло срама от една ний’тинга. Само това желание ми изпълни и завинаги ще ти се отдам.

Дълго коленичеха сред мътната червена светлина и се молеха.

— Майко? — попита Иневера.

— Да?

Иневера преглътна буцата в гърлото си.

— Още ли ще ме обичаш, ако съм ялова? — На последната дума гласът ѝ пресипна. Не искаше да плаче, но запримигва насълзена.

След миг Манвах я пое в обятията си.

— Ти си ми дъщеря. Ще те обичам, ако ще и слънцето да угасиш.

След едно сякаш безкрайно чакане Кева се завърна, следвана от друга Невяста на Еверам, по-стара, по-хилава, ала с пронизващи очи. Носеше белите одежди на дама’тинга, но и забрадка и було от черна коприна. Дамаджи’тинга Кенева, най-властната жена в Красия.

Дамаджи’тингата хвърли поглед на сгушените фигури в ъгъла и те бързо се разделиха и обърсаха очи, като отново застанаха на колене. Кенева не продума, а пристъпи към заровете. Няколко дълги минути разглеждаше подредбата на символите.

Накрая изсумтя.

— Вземете я.

Иневера остана без дъх. Кева направи две крачки, сграбчи я за ръката и я дръпна на крака. Момичето изви шия към майка си — очите на Манвах се бяха окръглили от страх.

— Майко!

Манвах се просна по корем и стисна крайчеца на бялата роба на Кева.

— Моля те, дама’тинга. Дъщеря ми…

— Дъщеря ти вече не е твоя грижа — прекъсна я Кенева, а Кева тръсна крак, за да се освободи от Манвах. — Вече принадлежи на Еверам.

— Трябва да е станала грешка — рече Иневера през изтръпнали устни, докато Кева я водеше по пътя, стиснала я здраво за лакътя. Сякаш я съпровождаха до позорния стълб вместо до дворец. С тях двете вървяха дамаджи’тинга Кенева и ний’дама’тинга Мелан.

— Заровете не грешат — каза Кенева. — Трябва да се възрадваш. Дъщеря на кошничарка и редови шарум, а ще си Невяста на Еверам. Не виждаш ли каква велика чест оказваме на рода ти?

— А защо не можах дори да се сбогувам с тях? Дори с майка си? — Никога не отвръщай с въпрос, бе я предупредила Манвах, но Иневера вече не я беше грижа.

— Най-добре да се случи бързо — каза Кенева. — Сега са под ранга ти. Нямат място редом с теб. Няма да ти разрешим да ги виждаш по време на обучението си, а докато си готова да те изпитаме за правото да носиш белите одежди, вече няма да искаш да ги виждаш.

Иневера не знаеше как да отвърне на подобен абсурд. Да не иска да види майка си? Брат си? Немислимо. Дори баща ѝ щеше да ѝ липсва, макар да бе почти сигурна, че самият той дори няма да забележи, че я няма.

Скоро се показа дворецът на дама’тингите от племето каджи. Не отстъпваше дори на тези на най-знатните дамаджи, със седемметрова дебела стена, обсипана със защити, недостъпна както за алагаи, така и за дневни нашественици. Над стените се виждаха високите кули и огромният купол на двореца, но Иневера не знаеше какво се намира оттатък каменните прегради. Никой освен дама’тингите и послушничките им не преминаваше през портите. Никакви мъже, дори андрахът, не можеха да пристъпват на това свещено място.

Иневера знаеше това от втора ръка, но когато портите — които сякаш се отвориха от само себе си — хлопнаха зад тях, видя, че ги бутат двама мускулести мъже. Носеха само бидота и сандали, а по телата и косите им лъщеше масло. И глезените, и китките им бяха пристегнати в златни окови, макар да не се виждаха вериги.

— Мислех си, че не се допускат мъже — каза Иневера, — за да пазят дама’тингите целомъдрието си.

Невестите на Еверам се засмяха като на виц. Дори Мелан се поусмихна.

— Наполовина си права — рече Кенева. — Евнусите нямат камъни и не са мъже в очите на Еверам.

— Значи са… пуш’тинги? — попита Иневера.

Кенева се изкиска отново.

— Може да нямат камъни, но копията им работят предобре.

Иневера се усмихна насила, докато изкачваха широките мраморни стъпала, полирани до ярък блясък. Бе прибрала ръцете си, опитваше се да е колкото е възможно по-малка и ненатрапчива — още красиви мускулести роби в златни окови отвориха големите двойни врати към самия дворец. Поклониха се и Кева погали с пръст единия под брадичката.

— Мъчен ден беше, Кхавел. Ела в покоите ми след час с малко стоплени камъни и ароматни масла, за да ме отпуснеш.

Робът се поклони дълбоко и не продума.

— Не им ли е разрешено да говорят? — попита Иневера.

— Неспособни са — рече Кенева. — Езиците им се режат заедно с камъните, не познават и писмото. Никому не могат да разкажат за чудесата на двореца ни.

И наистина, замъкът бе изпълнен с лукс и великолепие отвъд най-смелите представи на Иневера. Всичко, от колоните и високия купол до подове, стени и стълбища, беше изсечено от превъзходен бял мрамор, лъснат като стълбището отвън. По коридорите се изтягаха невероятно меки, дебели килими, чиито гъсти багри контрастираха с белотата на мрамора. А по гоблените шедьоври по стените бяха оживели историите от Евджаха. Красиво изписани съдини се крепяха на мраморни цокли, редом с предмети от злато, кристал и полирано сребро — от деликатни скулптури и филиграни до масивни бокали и купи. На пазара подобни предмети щяха да са под плътна стража — кой да е от тях можеше да изхрани цяло семейство за десетилетие, — ала кой в Красия би дръзнал да открадне от дама’тингите?

Подминаха ги още Невести, някои сами, други в разговорливи групички. Всички носеха все същите бели копринени одежди, закачулени и с була — дори във вътрешността на зданието, където нямаше мъже. Спираха се и се покланяха доземи на Кенева и макар да се опитваха да го крият, току хвърляха на Иневера по някой изпитателен поглед — далеч не всички изглеждаха дружелюбни. Не една и две от Невестите бяха бременни. Иневера се стъписа да види дама’тинги в такова състояние, особено след като единствените мъже в двореца бяха скопени — ала момичето скри смущението си под маската на обръгнал уличен търговец. Ако попиташе, навярно щеше да насили търпението на Кенева за пореден път, а и щом щеше да живее тук, отговорът щеше да ѝ стане ясен рано или късно.

Дворецът имаше седем крила, едно за всеки от Устоите на Рая, като централното крило сочеше към Анокх Слънце, нетленното обиталище на Каджи. Това бе личното крило на дамаджи’тингата и не след дълго Иневера се озова в пищното приемно помещение на Първата Невяста. Тя нареди на Кева и Мелан да почакат отвън.

— Седни — рече дамаджи’тингата и ѝ даде знак към едно от кадифените канапета пред полираното дървено бюро. Иневера плахо приседна, малка и незначителна в огромния кабинет. Кенева се намести зад бюрото си и сплете пръсти, взряна в Иневера, която се сви пред погледа ѝ.

— Кева ми каза, че знаеш за съименницата си — изрече мрачно Кенева, а Иневера не разбра подиграва ли ѝ се, или ѝ предстои страшен изпит. — Кажи ми какво знаеш за нея.

— Иневера е дъщерята на Дамадж, най-близкия приятел и съветник на Каджи — рече Иневера. — В Евджаха пише, че била толкова красива, че Каджи се влюбил в нея от пръв поглед и рекъл: волята на Еверам е тя да е първа сред съпругите ми.

Кенева изсумтя.

— Дамаджата била много повече от това, момиченце. В постелята на Каджи тя е шепнела мъдрост в ухото му и го е издигнала до нечувана мощ. Мълви се, че е говорила с гласа на Еверам и затова името ѝ е синоним на Неговата Воля.

— Иневера също е била първата дама’тинга — продължи Кенева. — Дала ни е лечителството, отровителството и магията на хора. Изтъкала Непрозримото наметало на Каджи и е изписала защитите по всепоразяващото му копие и короната му.

Кенева едва сега сякаш наистина насочи вниманието си към Иневера.

— И една Иневера ще дойде отново в редиците ни, когато Шарак Ка наближи, за да възвести следващия Избавител.

Иневера не смееше да диша, но Кенева търпеливо я наблюдаваше.

— Стотици момичета съм виждала да немеят като теб, но никоя не е създала Избавител. Колко сте само в клана Дамадж? Двайсет?

Иневера кимна и Кенева изпръхтя. От бюрото си извади тежка книга с износен кожен гръб. Някога бе имала и позлатени илюстрации, но от финия слой бяха останали само блещукащи петънца.

— Евджах’тингата — рече Кенева. — Ще я прочетеш.

Иневера се поклони.

— Разбира се, дамаджи’тинга, макар вече много пъти да съм чела Светата книга.

Кенева поклати глава.

— Чела си Евджаха, версията на Каджи, която се изменя през годините и се нагажда според кроежите на даматите. Но Евджаха е само половината история. Евджах’тингата, другата ѝ половина, е писана от самата дамаджа и съдържа личните ѝ прозрения и описания как се е издигнал Каджи. Ще наизустиш всяка страница.

Иневера пое книгата. Страниците бяха невъзможно тънки и фини, ала Евджах’тингата бе дебела поне колкото Евджаха, която Манвах я бе научила да чете. Долепи Книгата до корема си, като че да я предпази от крадци.

Дамаджи’тингата ѝ даде и торбичка от плътно черно кадифе. Нещо вътре изтрака, когато торбичката падна в дланта на Иневера.

— Торбичката ти с хора — рече Кенева.

Иневера пребледня.

— Вътре има демонски кости?

Кенева поклати глава.

— Ще минат месеци, преди да се сдобиеш с дисциплината дори да докосваш истински хора, и навярно още години, преди да ти позволим да влезеш в една от Стаите на сенките, за да изваеш заровете си.

Иневера развърза вървите и изсипа съдържанието на торбичката в ръката си. Седем пръстени зарчета, всяко с различен брой стени. Бяха лакирани, тъй че да приличат на демонска кост, а по всяка стена в червено бяха изрисувани различни символи.

— Заровете могат да ти разкрият всички тайнства на света, ако се научиш истински да ги разчиташ — каза Кенева. — Тези тук ще ти напомнят накъде се стремиш и ще ти помагат в ученето. Голяма част от Евджах’тингата е посветена на това да ги проумееш.

Иневера върна заровете в торбичката и я затвори, като я прибра на сигурно в джоба си.

— Ще те ненавиждат — рече Кенева.

— Кой, дамаджи’тинга? — попита Иневера.

— Всички. И Невести, и Оброчени. Нито една жена тук няма да те посрещне с добре дошла.

— Защо?

— Защото майка ти не е дама’тинга. Не си родена в бяло — отвърна Кенева. — За последно заровете повикаха момиче отвън преди две поколения. Ще трябва да се трудиш два пъти по-усилено от другите, за да заслужиш булото си. Сестрите ти се обучават от рождението си.

Иневера се опита да осмисли чутото. Извън двореца всички вярваха, че дама’тингите са неопетнени от мъжка ласка. Дама’тингите пък се надсмиваха над това.

— Ще те ненавиждат — продължи Кенева, — но и ще се боят от теб. С малко съобразителност можеш да си послужиш с това.

— Да се боят? — попита Иневера. — Защо, в името на Еверам, ще се боят от мен?

— Защото последното момиче, избрано от заровете, седи сега пред теб. Винаги е било така, още от времената на Каджи. Заровете сочат, че може да ме наследиш.

— Ще бъда дамаджи’тинга? — невярващо прошепна Иневера.

— Може би — повтори Кенева. — Ако доживееш дотогава. Останалите ще те наблюдават, ще те преценяват. Някои от сестрите ти ще търсят благосклонността ти, други ще искат да се наложат над теб. Трябва да си по-силна от тях.

— Аз… — започна Иневера.

— Но не бива да им се сториш твърде силна — прекъсна я Кенева, — или дама’тингите ще те убият тихомълком, преди да заслужиш булото си, и ще оставят заровете да изберат друга.

Кръвта на Иневера сякаш спря.

— Всичко, което знаеш, ще се промени, момиченце, но мисля, че в края на краищата ще осъзнаеш, че дворецът не е по-различен от Великия базар.

Иневера наклони глава и присви очи — не можеше да реши дали жената се шегува, — ала Кенева не ѝ обърна внимание и позвъни със златното звънче на бюрото си. Влязоха Кева и Мелан.

— Отведете я в Подземието.

Кева подхвана отново Иневера за лакътя, като почти я издърпа от дивана.

— Мелан, ще я научиш да живее като Оброчена — нареди Кенева. — През следващите дванайсет Новолуния нейните провали ще са и твои.

Мелан направи гримаса, но се поклони дълбоко.

— Да, Свята майко.

Подземието не се намираше в нито едно от седемте крила на двореца, а под тях. Подобно на всяко голямо здание в Пустинното копие, дворецът на дама’тингите бе толкова обширен отдолу, колкото и отгоре. Бе също тъй по-студен и по-неприветлив. Нямаше и следа от багрите, позлатата и лаковете на същинския дворец. Скрит от слънцето, Подземният град не бе място за пищни демонстрации на разкош. Не бе място за уют.

Ала и тук имаше повече красота и удобства, отколкото в няколкото кирпичени стаички, които Иневера и семейството ѝ наричаха дом. Високите тавани, дебели колони и заострени арки придаваха някакво величие дори на голата скала, а защитите по тях бяха произведения на изкуството. Макар и скрит от слънцето, Подземният дворец бе приятно топъл — по каменните подове бяха постлани меки килими, поръбени със защити. Ако алагаите някога успееха да нахлуят в това най-свято за Невестите на Еверам място, всички жени щяха да са в безопасност.

Дама’тинги обхождаха залите на подземния дворец и от време на време ги подминаваха. Кимваха на Кева, ала Иневера усещаше погледите им по гърба си едва след като я подминеха.

Слязоха по едно стълбище и свърнаха по още няколко коридора. Въздухът се стопли, стана влажен. Килими вече нямаше, а по мраморния под се появиха плочки и капчици влага. Пред двойни двери една едра дама’тинга стоеше на пост — прониза Иневера с немигащ поглед, както котките следяха мишки. Иневера потръпна. Влязоха в широка зала с десетки кукички по стените. От повечето висяха наметки и дълги ивици бяла коприна. Отпред се чуваха смях и плисъци.

— Свали си роклята и я остави на пода. Ще я изгорим — каза Кева.

Иневера бързо свали роклята и бидото си — широко парче плат, което я пазеше между краката от вечния пясък и прах на пазара. Манвах носеше черно бидо и беше научила Иневера да връзва своето бързо и стегнато.

Мелан също се съблече и Иневера видя, че под робата и копринените шалвари също носи бидо, ала много по-сложно, от многократно усукано и извънредно тънко парче коприна. Главата ѝ също бе обвита в коприна, която покриваше косата, ушите и врата ѝ. Открито остана само лицето ѝ.

Мелан разплете малък възел под брадичката си и се зае да маха и чалмата си. Ръцете ѝ се движеха бързо и отработено по сложната плетка. Непрестанно навиваше коприната около дланите си и я държеше изпъната.

Иневера стресната видя, че главата на момичето е обръсната, а смуглата ѝ кожа лъщеше като лъснато камъче.

Чалмата свършваше с тънка копринена плитка, а тя продължаваше надолу по гръбнака на Мелан. Ръцете на момичето продължиха сложния си танц зад главата ѝ, като разплитаха десетки кръстосани късчета коприна, които стигаха до бидото ѝ.

Всичко е едно парче, осъзна Иневера, зяпнала от страхопочитание, докато Мелан бавно разплиташе и бидото си.

Усещането за танц се усили още повече, когато Мелан започна да прескача леко нишките, а босите ѝ крака затрополиха в равномерен ритъм. Коприната прекосяваше бедрата и слабините ѝ десетки пъти.

Иневера бе направила достатъчно кошници, за да може да познае кога една плетка е добра — а това беше съвършена плетка. Нещо толкова сложно можеше никога да не се охлаби, а някой недостатъчно умел би могъл само с една грешка да го направи невъзможно за разплитане.

— Плетеното бидо е като тъканта на твоята собствена плът, която пази девствеността ти — рече Кева и подхвърли на Иневера дебело кълбо тънка бяла коприна. — Ще го носиш през цялото време, освен когато се къпеш или когато ходиш по нужда тук, в най-дълбоката зала на Подземието. При никакви обстоятелства няма да напускаш Подземието без него и ще бъдеш наказвана, ако не е сплетено както трябва. Мелан ще те научи. За дъщеря на кошничарка не би трябвало да е голямо предизвикателство.

Мелан изсумтя и Иневера преглътна на сухо, опитвайки се да не зяпа плешивата глава на другото момиче, което крачеше към нея. Беше много хубава без усукания около себе си плат. Изпъна ръце, всяка обвита в поне три метра коприна. Иневера стори същото и двете прекрачиха нишките и ги опряха на дупетата си.

— Първата плетка се нарича Еверам ни брани — каза Мелан, опъна коприната и я кръстоса върху половите си органи. — Кръстосва се седем пъти, по веднъж за всеки от Устоите на Рая. — Иневера повтори движението и успя доста време да следва плътно движенията на Мелан, преди Кева да се намеси.

— Коприната е усукана накриво, започнете отначало — каза дама’тингата.

Иневера кимна и момичетата разплетоха всичко и започнаха пак. Иневера, смръщила вежди, се стараеше с всички сили да копира плетката идеално. Кенева бе казала, че Мелан ще понесе последствията от грешките ѝ, а не искаше да наказват момичето заради несръчността ѝ. Успяха да стигнат чак до чалмите, преди дама’тингата да се обади отново.

— Не толкова стегнато — каза Кева. — Привързваш бидо, а не смазания череп на шарум. Отново.

Мелан изгледа Иневера с такова раздразнение, че тя се изчерви, но отново развъртяха ръце отзад напред и после започнаха наново.

Иневера усещаше ритъма на плетката. Идеше ѝ естествено и скоро и двете с Мелан стояха в еднакви копринени бидота.

Кева плесна с ръце.

— Може и да има нещо у теб, момиченце. На Мелан ѝ бяха нужни месеци, а беше една от по-схватливите. Нали, Мелан?

— Право дума дама’тингата. — Мелан се поклони сковано и на Иневера ѝ се стори, че Кева се подиграва скрито на момичето.

— Хайде в банята — каза Кева. — Денят напредва, а кухнята скоро ще отвори.

Стомахът на Иневера изкъркори против волята ѝ. Вече не можеше да прецени откога не е яла.

— Скоро, скоро — рече Кева с усмивка. — Когато ти и момичетата сервирате вечеря за другите и измиете съдовете.

Засмя се и посочи към източника на парата и плисъците. Мелан бързо развърза бидото си и пое натам. Иневера се позабави, опитвайки се да не оставя ненужни възли в коприната, и я последва, шляпайки боса по плочките.

Коридорът се отвори към голямо каменно корито с гореща вода, над която се кълбеше пара. Вътре се къпеха десетки момичета, всички плешиви като Мелан. Някои бяха колкото Иневера, други — по-големи, а трети — почти жени. Всички се къпеха в огромното корито или се бръснеха и чистеха ноктите си, приседнали на влажните стъпала по краищата му.

Иневера си припомни кофата топла вода, която споделяше с майка си. Дажбата им не им позволяваше да я пълнят особено често. Тя нагази удивена, а топлотата обгърна краката ѝ — момичето прокара пръсти по повърхността, сякаш докосваше коприна на пазара.

Когато двете с Мелан влязоха, всички завъртяха глави към тях. Изтегнатите на стъпалата момичета скокнаха като подплашени змии. Мелан и Иневера бързо се оказаха обградени.

Иневера се обърна, но пътят вече беше преграден, а обръчът от момичета се стягаше — нито можеха да избягат, нито някой можеше да ги види през скупчилите се край тях тела.

— Това ли е тя?

— Призованата от заровете?

Въпросите се изгубиха сред парата, докато момичетата закръжаха и заоглеждаха Иневера от всеки ъгъл, точно както по-рано Кева оглеждаше заровете си.

Мелан кимна и обръчът се стегна още по-плътно. Погледите им притискаха Иневера като канари.

— Мелан, какво…? — Иневера се пресегна с разтуптяно сърце.

Мелан я стисна за китката, усука я грубо и я изпъна. Иневера залитна към нея и Мелан я сграбчи за косата и използва инерцията, за да потопи главата ѝ.

Надигнаха се няколко мехурчета и след това Иневера чуваше само придошлата отвсякъде вода. Инстинктивно понечи да вдиша и се задави, ала не можеше и да кашля — вътрешностите ѝ се свиха конвулсивно, докато тя се бореше с порива да вдиша отново. Горещата вода щавеше лицето ѝ и Иневера яростно се задърпа, ала Мелан така я бе хванала, че нямаше мърдане. Дробовете на момичето сякаш горяха, ала подобно на Соли в дюкяна, Мелан използваше шарусахк, бърза и прецизна. Иневера нямаше с какво да се противопостави.

Мелан викаше неясно, ала под водата Иневера не различаваше думите. Осъзна, че ще се удави. Бе толкова абсурдно. Никога не бе стояла във вода над коленете. Водата бе скъпоценна в Пустинното копие — и валута, и стока на пазара. Със злато се замогваш, ала водата е от Бога, както казваше пословицата. Само най-богатите красианци можеха дори да си позволят да се удавят.

Губеше сили дори да се бори, когато Мелан рязко я издърпа. С коса в очите и залепнала навсякъде по лицето, Иневера се закашля и загълта жадно плътния запарен въздух.

— … и просто ще ми влизаш — викаше Мелан, — ще си говориш с дамаджи’тингата, все едно сте си дружки в постелята, ще ми научаваш плетката на бидото от третия път!

— От третия път? — повтори едно момиче.

— Би трябвало да я убием само за това — додаде друга.

— Мисли си, че е по-добра от нас — добави трета.

Иневера се огледа отчаяно през сплъстените си кичури, ала останалите я наблюдаваха безизразно. Нито една не изглеждаше, сякаш ще си вдигне пръста в нейна защита.

— Мелан, моля те, аз, аз… — Запелтечи Иневера, ала Мелан само стегна хватката и отново натисна Иневера под водата. Този път тя успя да задържи дъха си, ала до време и отново се замята бясно, преди Мелан да я пусне достатъчно задълго, за да глътне още малко въздух.

— Не смей да ми говориш — рече Мелан. — Може да са ме приковали към теб за цяла година, но не сме приятелки. Мислиш си, че можеш да влезеш и да заемеш мястото на Кенева за няколко часа? През майка ми? През мен? Аз съм от кръвта на Кенева! А ти си… Ти си един лош зар.

Извади отнякъде остър нож и Иневера се сгърчи от ужас, когато Мелан замахна. Но в ръката ѝ остана само дълъг кичур коса.

— Ти си нищо. — Хвана ножа за острието и го подаде на следващото момиче.

— Ти си нищо — повтори тя, сграбчи още един кичур и го отряза.

Всяко от момичетата се изреди — накрая по главата на Иневера остана само опърпана, окървавена четина. „Ти си нищо“, повтаряше всяка от тях.

Докато приключат, тя клечеше във водата, трепереше и ридаеше. Отново и отново я раздираше кашлица, а гърлото ѝ пареше. Сякаш дробовете ѝ се мъчеха да се отърват от някаква последна храчка вода.

Кенева бе права. Дворецът на дама’тингите и Великият базар се различаваха дотолкова, че тук го нямаше Соли да я закриля.

Иневера си спомни последните думи на Манвах за дюкяна на Криша. Щом не можеше да се мери с шарусахка на Мелан и останалите, щеше да прави като майка си. Ще гледа в земята и ще изпълнява. Ще работи здраво. Ще слуша. Ще се учи.

И когато никой не гледаше, щеше да намери склада на Мелан и да пусне плъховете.