Дневната война

Двайсет и осма глава Ранна жътва 333 г. СЗ, Есен

Алагаите се стичаха край градските стени в орди, които можеха да уплашат и най-смелите шаруми. Хиляди демони, полски, огнени, каменни, дървесни. Нощното небе гъмжеше от въздушни ядрони, които кръжаха и пищяха пронизително.

Един от каменните демони се дотътри до дърво, а под стъпките му земята се тресеше. Изкорени десетметровия ствол и с лекота откърши излишните клони. Със своеобразната си сопа демонът се насочи към най-близкия защитен стълб, а край него подскачаха цяло стадо полски демони. Отрядите зад балистите се прицелиха и стреляха, но от това разстояние бяха нужни твърде много стрели, за да повалят дори един каменен демон. Не биха могли да го спрат, преди да разбие стълба, а гигантите бяха десетки.

Джардир вдигна копие и нарисува огнена защита във въздуха. Дървото в ръцете на демона избухна в пламъци, а създанието залитна.

— Сключете щитове и напредвайте — извика Джардир, като използваше короната си, за да усили гласа си. — Атакувайте по моя команда. Ще стигнем до каменните демони и ще ги поразим!

Оформи се редица от сключени щитове: защитите им горяха, докато изтикваха алагаите назад.

— Удряйте! — нареди Джардир, когато демоните бяха твърде нагъсто, за да има пропуски. Шарумите отстъпиха едновременно назад и отдръпнаха щитовете си достатъчно, за да забият защитените си оръжия в скупчилите се демони. Лумна магия и бликна гнилоч, ала дисциплинираните воини не направиха пауза дори за миг, за да се насладят на успеха си, а отново затвориха щитовете и продължиха да напредват. Втората редица довърши демоните, прегазени от първата.

Първото им реално изпитание дойде в лицето на лес от дървесни демони, подхванали огромни тояги. Макар и не масивните дървета, които носеха каменните демони, оръжията им бяха по-високи от човек, а простото дърво можеше да стори това, което алагайските нокти не можеха — да разбие щитовете и редиците на мъжете пред себе си.

Джардир се съсредоточи, преди демоните да успеят да се възползват от пробивите си, и разшири влиянието на короната си отвъд периметъра на воините. Демоните спряха. Вдигна копието си и нарисува няколко огнени защити във въздуха, като изпепели дървесните демони — след това се хвърли напред, а короната му възпираше по-слабите демони, докато не стигна до най-близкия каменен демон. Прибра защитното поле, за да може да се доближи достатъчно и да скочи три метра във въздуха, а след това заби Копието на Каджи в гърдите на чудовището. Магията изпълни запасите на оръжието и запулсира нагоре по ръката му.

Отблъсна се с ритник от падащия ядрон и се приземи на свободно местенце на около шест метра встрани. Демоните му се нахвърлиха от всички страни, но атаките им не намираха никакви слаби точки в защитното му поле — самият той атакуваше безнаказано. Няколко демона паднаха под ударите на копието му, но също толкова бяха унищожени от защитите, които той рисуваше. Огнените демони се пръскаха, когато той замразяваше огнените им храчки още в коремите, а дървесните демони търчаха бясно навред, пламнали като факли. Ударните защити отблъскваха демоните встрани и назад с десетки.

Продължаваха обаче да настъпват, редиците им също тъй гъсти както в началото. Сега всеки демон на бойното поле се бе съсредоточил върху него. Той отново увеличи полето на короната си, за да се присъедини отново към хората си, но това само го направи ясно отличима мишена. Един от каменните демони запокити канара по него.

Джардир отскочи и избягна тежкия удар, но в същия миг го улучи друг камък, хвърлен от небето. Той пое удара и използва инерцията си, за да се изтърколи по-далеч, без да пуска копието си — призова магията в него, за да се излекува. Не получи и секунда отдих: скали като пъпеши заваляха край него.

Но колкото и да бяха бързи камъните, Джардир бе по-бърз и ги избягваше като сапунени мехури. Но докато се справяше с обстрела отгоре, каменните и дървесните демони продължаваха да го замерят с каквото им попадне в лапите: камъни, дървета, дори неколцина от собствените му хора. Въздушните демони отскачаха от защитното му поле и се свличаха на земята, където шарумите ги довършваха, преди създанията отново да полетят. Един от въздушните демони спря във въздуха на ръба на защитното поле на Джардир и изрева, а от зъбатата му човка полетя мълния.

Енергията премина през полето с рязък гръм, но Джардир можеше да види същината ѝ и не се побоя. Вдигна копието напряко на тялото си и пое енергията. Оръжието започна да пари, ала Джардир веднага насочи мълнията обратно към създанието и го свали.

Чувстваше се абсолютно непобедим, но виждаше, че лека-полека се изолира от хората си, а демоните го обграждаха. Каменните демони не спираха с артилерията си, а канарите ставаха все повече и по-големи. Рано или късно, някоя щеше да намери целта.

Сам се превърнах в мишена.

С тази мисъл той прибра защитното поле около себе си, вдигна качулката си и се уви плътно в наметалото за невидимост на Лийша, като пристъпи на няколко метра встрани. За собствените му воини нищо не се беше променило, но в аурата на алагаите пролича объркване. За техните сетива просто бе изчезнал.

Той спокойно се върна сред новостроилите се шаруми, които се възползваха от смута сред алагаите.

— Чичо! — извика някой и Джардир видя Ашия, рипнала към него. Беше с черните одежди на шарум, но в мрака разпознаваше аурата ѝ по-ясно дори от лицето ѝ. Един полски демон скочи връз нея, но тя го пое върху щита си и го захвърли от другата си страна, без да се забави. Един огнен демон понечи да изхрачи огън срещу нея, но тя светкавично се отмести и го прониза, докато създанието се готвеше да я порази.

Последваха два дървесни демона. Вече заредена с демонска магия, Ашия само ускори ход и с ръбовете на щита си нанесе няколко силни удара в ставите на дългите крайници на чудовищата. За необученото око всяко движение беше сякаш по шаблон, но Джардир виждаше, че девойката използва шарусахка на дама’тингите и търси слаби точки в телата на противниците си. Накрая откри една в крака на левия демон и го срина на земята с относително лек удар. Едва тогава го прониза смъртоносно.

Тя се завъртя, готова за атаката на другия демон и с лекота я отрази с почти ленив замах с щита в мишницата на създанието. Демонът се препъна назад, а тя напредна спокойно. Аурата ѝ потвърждаваше това, което Джардир вече бе разбрал, наблюдавайки уменията и: беше абсолютно уверена в способността си да убие ядрона, когато пожелае, и се възползваше от възможността да го проучи.

Всеки демон се различаваше от останалите, дори от най-преките си събратя. Всеки се приспособяваше към ловните си полета, а Ала на Еверам бе огромна и разнообразна. Отне ѝ два удара да открие същото средоточие на нерви като у предишния демон, но накрая и този се въргаляше по земята. Тя запомни наученото и покри разстоянието до Джардир с два големи скока.

Джардир се намръщи. Гордостта от дъщерята на обичната му сестра Имисандре бе огромна. Бе ѝ заръчал да се справя два пъти по-добре от своите мъже захвени, но тя ги надминаваше с много повече, дори собствения си баща. Да наблюдава човек елегантните и непогрешими движения на изкуството ѝ, бе, като да чете поема.

Но въпреки всичко неподчинението ѝ бе неприемливо. Иневера несъмнено имаше общо с това, но той не можеше да позволи дори дамаджата толкова открито да не зачита декретите му. Клетата Ашия щеше да се окаже между чука и наковалнята, когато Джардир се принудеше да я даде за пример.

Сграбчи я за ръката, когато тя го достигна, и увеличи полето на короната достатъчно, за да обхване и нея, но — така се надяваше — недостатъчно, за да даде знак за присъствието си на князете алагаи, които и сега го диреха през очите на търтеите си.

— Нима си търсиш причина да те лиша от черното, момиче? Защо не се подчини на заповедта ми?

— Прости ми, Чичо — отвърна Ашия и падна на едно коляно, разкривайки врата си. — Дамаджата ми заповяда да ти съобщя, че алагаите прогарят големи защити в нивите извън града, оформят мрежа.

Джардир вдигна светкавично глава и долови магията в далечината, разбра целта ѝ и по гръбнака му пробягна смразяващ студ. Демоните оформяха защити срещу хора. Ако успееха да обградят Дара на Еверам, можеха да убият всеки мъж, жена и дете вътре. Черепният трон с нищо нямаше да помогне.

— Каза ли ти нещо друго? — попита той.

— Не — отвърна Ашия. — Но когато почитаемият ми съпруг ѝ каза, че единственият начин да ги спрем би бил да изгорим посевите си, дамаджата отговори, че може да има алтернативи.

Джардир кимна. Как можеше да забрави думите, които бяха в главата му денем и нощем от предсказанието на Иневера насам?

Избавителя трябва да излезе сам в нощта и да ловува в средата на паяжината или всичко ще бъде загубено, когато дойде Алагай Ка.

Той погледна отново племенницата си. На практика му беше казала, че синът и съпругата му също са пренебрегнали волята му, но това сега му се струваше незначително.

— Кажи на дамаджата, че разбирам и ще следвам пътя на Еверам пред себе си. — Ашия се поклони и се обърна, но той отново я хвана за лакътя. — Гордея се с теб, племенничке.

Аурата на Ашия, толкова еднообразна и делова, ненадейно разцъфна топло. Джардир я прегърна силно, а след това се отдръпна от нея и я изгледа сериозно.

— Помни го, когато ще трябва да те накажа за неподчинението.

Топлината на аурата ѝ с нищо не намаля, докато се покланяше отново. После се отдалечи в нощта. Едва тогава се върна отчуждеността ѝ от всичко и всички, като наметало, което хвърляше върху си преди битка.

Джардир свлече робите си и остана само по бяло бидо, което разкриваше защитената му плът. Освен него носеше само обикновени сандали, короната си и наметалото на Лийша. В ръцете му остана Копието на Каджи.

Обърна глава към Джаян, разпознавайки аурата на сина си по-лесно дори от белия му тюрбан насред купа от други воини.

Еверам да има милост и да ти даде достоен път през тази нощ, сине мой, помоли се той.

По вятъра се носеше шепот и без да се замисля откъде знае, разбра, че са демоните князе, които разговаряха помежду си с магия. Не разбираше думите, но отличи най-близкия от гласовете и го последва в нощта. Някои от воините край него извикаха и се опитаха да тръгнат след него, но колкото бързо Короната на Каджи изтикваше демоните встрани от Джардир, толкова бързо чудовищата се събираха отново след това.

Не след дълго Джардир вече виждаше магическите потоци, устремени към нивите. Демоните обхождаха мястото, но го подминаваха, неспособни да го доловят, докато той се промъкваше през стръковете пшеница, току до защитите на демоните князе. Високите посеви рязко свършиха и пред него се ширна голата обгорена Ала, блеснала от магическа енергия.

Джардир проследи с изумен поглед прецизността на очертанията. Огнените демони можеха да подпалят, кажи-речи, всичко, но магическите им пламъци най-често слагаха началото на съвсем обикновени, неконтролируеми пожари. Тези белези бяха резултат от други магии.

Усещаше как защитата му устоява. Отпърво сякаш вървеше срещу силен вятър, след това — сякаш газеше през дълбоки води. На самия ръб усещаше защитната преграда като стена от дебело стъкло. По пръстите му пробягна енергия, но той прегърна жилото ѝ, вкусвайки магията.

Разбра енергията и се съсредоточи, като усети Короната на Каджи топла на челото си. Той протегна ръка в защитата и магията се раздели пред него както стръковете пшеница досега.

Продължи да се води по повика на вятъра, докато вървеше открито по очертанията на демоничната мрежа. Държеше мощта си плътно до себе си, за да не изглежда повече от вълничка по повърхността на защитното поле, като камъче във вир.

Повървя още известно време, преди да открие целта си. Князът демон дори не гледаше към него, съсредоточил се върху огнените ядрони, оформящи пъртина през пшеницата. Демонът рисуваше защити във въздуха, като угасяваше пламъците прецизно, където трябва. Телохранителят му, безформена маса от черна люспеста плът, нажежен от магията в себе си, се усукваше край господаря си.

Аурата на демона беше ярка като слънце и той се движеше с нехайство и чувство за безопасност. Джардир виждаше защо. Край създанието имаше плетеница от магически нишки, която го скриваше от всеки поглед, с изключение, изглежда, на короната на Джардир. Уверен в наметалото на Лийша, той стигна право до него.

Мимикът се усети, когато Джардир вече беше в обсег за удар, мисловният демон също понечи да се обърне, но твърде късно. Джардир прониза черното сърце на съществото с Копието на Каджи.

Избликът на мощ не можеше да се сравни с нищо, което Джардир беше изпитвал досега. И преди беше избивал могъщи демони и бе свикнал с прилива на магия по протежението на копието и след това на собственото си тяло. Магията го лекуваше, изостряше сетивата му, правеше го по-силен, по-бърз, премахваше ненужното време от тялото му като патина от метал.

Но онова бяха глътки вода в сравнение с наводнението сега, заплашващо да го удави.

Князът изпищя в агония и болката му се отрази в писъците и гърчовете на мимика и на всеки друг демон в полезрението на Джардир, а навярно и оттатък него. Демонът се пресегна към него и макар ноктите в края на клечавите му ръчички да не бяха по-големи от маникюра на някоя дживах’шарум, бяха остри като бръсначи.

Джардир изръмжа и изпрати заряд от магията, която се вливаше в него, обратно през копието. Зарядът разтресе демона с такава сила, че зъбите му се строшиха. Тялото му започна да дими и да смърди, а Джардир извади копието и с плавна дъга отсече главата на ядрона.

По-слабите демони се строполиха мъртви в мига, когато главата на господаря им тупна на ала, но мимикът умря по-бавно, като пищеше диво, докато плътта му бълбукаше и се променяше, приемаше ту познати форми, ту такива от най-дивите кошмари.

Все още преизпълнен с мощ, Джардир го посочи с копието и нарисува защита, с която го издуха право при Ний. Късчета пихтиесто месо затупкаха по земята, когато се разнесе димът.

Джардир остана неподвижен, заслушан напрегнато, но зовът на останалите демони князе го нямаше.

Бяха почувствали смъртта на събрата си и бяха избягали.

Джардир се наведе и преметна на рамо трупа на алагая. Хвана главата му със свободната си ръка. С достатъчно електрум можеше да удвои обхвата на Черепния трон или да си направи втори, който да носи със себе си, докато завладява Севера.

Но първо трябваше да започнат ранна жътва.

— Не виждам смисъла в това, Татко — рече Джаян, когато Джардир свика съвета си в последните часове преди изгрева и изложи плана си. — Трябва да възстановим защитите си и да отпочинем за следващата нощ, а не…

— Мълчи и слушай внимателно — отсече Джардир. — Алагаите не могат да ни победят на бойното поле, а майка ви е омагьосала централния град така, че не могат да го достигнат. Планът на мисловните демони да оформят големи защити в нивите се провали и няма да го опитат отново, за да не се разкрият и те пред мен и да посрещнат същата съдба като този, когото сразих.

— Значи, сме спечелили — отвърна Джаян.

— Не бъди глупак — скастри го Асъм. — Алагаите нямат нужда да изпотрошат копията или защитите ни, за да ни избият. Трябва само да изгорят нивите.

— Затова не бива да им оставяме нищо за изгаряне — съгласи се Ашан. — Ще изжънем всичко. Дори недоузрелите класове.

— Работа за жени, кхафити и чини, които се криеха зад стените, докато мъжете ги закриляха в нощта — каза Джаян.

— Работа за всички ни — поправи го Джардир. — Дори ако всеки мъж, жена и дете в Дара на Еверам, от най-горделивия дама до най-нисшия хромав чин, превие гръб от изгрев до залез, ще можем да пожънем само…

— Двайсет и два процента — подсказа Абан.

— … двайсет и два процента от посевите, преди да падне нощта и да започнат пожарите — довърши Джардир. — Абсолютно необходим ни е всеки чифт ръце, както и това хората, които се числят над подобен черен труд, да бъдат видени в полята с останалите.

Алеверак постави длан на рамото на Джаян.

— Оказа огромна чест на белия тюрбан през изминалата нощ, сине на Ахман. Нека това ти дава утеха. Нима самият Каджи не е започнал живота си като прост овощар?

Джаян погледна към ръката на рамото си и в аурата му пламна гняв, задето старецът така снизхождаше към него. Алеверак обаче и преди го бе поставял на място и Джаян знаеше, че трябва да преглътне емоцията.

И така, сине мой, започва мъдростта, помисли си Джардир.

— Внимавай, Избавителю — предупреди го Хасик, докато наближаваха групичка фермери чини, — въоръжени са.

Джардир разгледа огромните пособия за косене в ръцете на мъжете и не можеше да отрече, че биха били ефективни оръжия в правилните хора. Но опасност нямаше. Чините изглеждаха ужасени от него.

— Твърде много се тревожиш, Хасик — укори го леко. — Ако един чин може да ме убие със земеделски уред, каква надежда имаме срещу Алагай Ка?

Той стигна до хората и както очакваше, те незабавно се хвърлиха на колене и притиснаха недодялано лица в пръстта, имитирайки грубо правилната форма на почит.

— Надигнете се, братя — каза Джардир и се поклони в отговор. — Имаме работа за вършене, а нямаме време за подобни формалности. — Пресегна се за едно от пособията за косене. — Как се нарича това?

— Таковата, коса, Вашо Величие — каза един от мъжете. Беше прехвърлил зенита си, ала още бе силен.

Джардир кимна. Беше чувал това име.

— Покажете ми как се използва.

— Ша косите? — попита невярващо мъжът.

Този до него го удари по гърба.

— Прави к’вото ти казва, идиот! — прошепна.

Фермерът кимна, взе пособието и показа как се държи, а мускулестите му ръце стояха изпънати, докато се завърташе и прокарваше острието близко до земята, поваляйки по няколко стъбла с всяко движение.

— Добър инструмент и ефикасен замах — каза Джардир. — Би бил силен воин, ако поемеш по този път.

Мъжът се поклони.

— Б-благодаря, Вашо Величие.

— Но е бавно — каза Джардир и взе косата, — а нямаме време. Моля, отдръпни се.

Той се съблече гол до кръста, с изключение на Короната и Копието на Каджи на гърба си. Хвана косата наопаки, с острието зад себе си, приведе се ниско и призова магията в артефактите си, като се изпълни със силата и бързината на сто мъже.

Скочи напред и се затича по полето, като наклони острието към стръковете. Обутите му в сандали крака тупкаха в равномерен ритъм по меката изорана ала и след мигове бе в другия край на нивата и се обръщаше, за да повтори. Отрязаните стръкове още падаха, докато той косеше тези до тях.

Слънцето още се издигаше високо, когато Джардир спря, за да огледа окосената нива. Иневера бе намерила една плетачка на кошници на пазара, която ѝ бе донесла цяла каруца, и самата дамаджа водеше работата по събирането на пшеницата — носеше пълна кошница и наставляваше жени и деца, сякаш бе работила цял живот на полето.

Бе прекрасна на сутрешната светлина, почти въздържана в непрозрачните си ленени шалвари и впита жилетка, тъмночервена и поръбена със златен конец. Кхафитите и чините я гледаха с обожание и се трудеха още по-усилено, когато я виждаха да работи редом с тях.

Джардир зарея поглед в полята — дамати и шаруми работеха редом с по-нисшите касти. Бе вдъхновяващо, част от единността, за която Каджи бе мечтал, общата кауза, която ще позволи на човечеството да надвие алагаите и да спечели Шарак Ка.

Молеше се да е достатъчно.

— … пълно унищожение на ябълковите овошки на мендингите — говореше Абан, — и на над осем хиляди декара пасбище.

Джардир седеше на Черепния трон, смърдящ на мазните пепелища, покрили дрехите и кожата му. Изгарянията вече се бяха излекували, но въпреки това Джардир слушаше с натежало сърце личния доклад на Абан след третата нощ на Новолунието.

Страховете му се потвърдиха на втората нощ, когато алагайските князе, провалили се в първоначалния си план, не пожелаха да се покажат на бойното поле, за да не го срещнат. Вместо това се опитаха да унищожат хората му с глад.

Многото реки и потоци навред из плодородните му земи естествено възпираха пожарите, а и бе повел мнозина срещу огнените демони, както и срещу стихиите, причинени от тях, но дори неговите сили не бяха безкрайни и опустошението бе ужасно. Джардир губеше вече сметка, докато Абан четеше списък след списък.

Абан обърна следващия лист.

— В земите на креваките загубите са…

Джардир се почувства, сякаш ще се измъкне от кожата си, ако трябва да изслуша още нещо подобно. Рязко се изправи, слезе по стъпалата и започна да крачи из двора.

— Просто ми кажи наведнъж, кхафит — изръмжа. — Колко е зле?

Абан вдигна рамене.

— Ако са само тези дотук, народът ти ще оцелее. — Срещна погледа на Джардир. — Но ако загубите продължават месец след месец, половината хора в Дара на Еверам ще са мъртви, преди да се стопят зимните снегове, а алагаите няма да са вдигнали и лапа.

Джардир обори лице в шепа.

— Само че имаш две преимущества — продължи Абан.

— Преимущества ли?

— Хората ти вече те виждат като истинския син на Еверам — каза Абан. — Дори чините шепнат името ти със страхопочитание и разнасят историите за опитите ти да ги защитаваш денем и нощем. Работата в полята бе гениален ход.

— Не го направих, за да печеля сърца.

— Няма значение защо си го направил, приятелю — каза Абан. — С този жест и с трупа на алагайския княз за пред дамаджите ще те следват и красианци, и зеленоземци.

— Къде ще ме следват? — попита Джардир.

— Към Лактън, разбира се — и Абан се усмихна. — Нивите на източните чини още зреят.

Кралският Съпруг чакаше в пещерата, докато зората наближаваше. Тъмнината бе достатъчно гъста, за да остави сляп добитъка от повърхността, а по-нисшите търтеи можеха да ловуват още часове наред, но за ядронския княз, свикнал с пълния мрак в двора на Умовете, небето се развиделяваше плашещо бързо.

Нарочно бе изчакал последния момент, за да призове останалите при себе си в края на последната нощ от Новолунието. Щяха да са принудени да се материализират извън пещерата и да слабеят на светлината по пътя си насам. Съпругът бе нарисувал могъщи защити край пещерата и пукнатината в задния ѝ край, за да се увери, че магията от Ядрото е фокусирана и никой друг не може да извлича от нея.

Двама от шестимата Умове, които бе взел със себе си, бяха мъртви — при това най-силните, но все пак бе далновидно да вземе всяка възможна предпазна мярка срещу останалите четирима, особено толкова далеч от влиянието на Кралицата.

Имаше преимущество за него в това да се е отървал от двама възможни съперници, но не си струваше да си спечелва неудовлетворението на Кралицата толкова скоро преди снасянето. Останалите четирима изглеждаха герои, продължаваха борбата дори след като плановете му се бяха провалили и прекършваха силите на врага. Опитът и престижът от тези сражения ги поставяше в добра позиция да си спечелят местата на загиналите двама.

Рязко извлече от магията, когато четиримата приближиха, за да побере колкото му бе възможно повече сила. Не направи опит да я маскира, остави другите да я видят и да се побоят. Мимиците му го обградиха, ала една проста забранителна защита стигаше, за да не могат тези на другите да влязат в пещерата.

Дневната звезда се вдига, братко, помисли единият.

Трябва да се върнем в двора и да съобщим на Кралицата, съгласи се втори.

Съпругът просъска. Първо ще докладвате на мен.

Вече ти докладвахме, възрази един от тези, изпратени в Севера. Бе възрастен и силен. Волята му бе нараснала значително, откакто се бе показал на повърхността. Добре криеше аурата си, но Съпругът долавяше напрежението му.

С едно помръдване на мисълта на Съпруга един от мимиците му усука пипало около гърлото на княза и го придърпа. Съпругът не промени стойката си, но подготви силите си. Ако щяха да го нападнат едновременно, щеше да е сега.

Ала останалите стояха сковани. Може и да мразеха Съпруга повече от дневната звезда, но се мразеха и едни други — никой нямаше да рискува живота си без сигурна победа в замяна.

Съпругът погали буцестата кожа на черепа на княза пленник.

Докладвали сте, но не сте ми казали всичко. За глупак ли ме имате?

Умът се задърпа немощно, но не можеше да се мери със силата на мимика. Черепът му запулсира, опитвайки се да установи контрол над търтея, но волята на Съпруга отстъпваше само на тази на Кралицата. Мимикът стегна примката около врата на княза и опитите му да се измъкне спряха.

Какво се случи в нощта, когато събратът ти загина? — попита Съпругът.

Заловихме Обединителя, призна князът, а този, който бе с него на север, изсъска. Князете от Юга се напрегнаха и започнаха да разговарят помежду си мислено.

А защо тогава събратът ти го няма, а Обединителя продължава да унищожава търтеи и да привлича още човеци? — попита Съпругът.

Пребродихме ума му, за да узнаем силата му, но той избяга, преди да ти го доведем.

Втора лъжа? Лишените от клепачи очи на княза се разшириха, но нямаше време да продума, преди мимикът да замахне с лапа и да отвори черепа му. Съпругът се пресегна вътре и започна да къса парченца от ума му, да се храни, докато другите го наблюдаваха със смесица от ужас и завист в аурите си.

Докато се хранеше, спомените на мъртвия княз преминаха у него и той мигом научи всичко, което и те, от ума на Обединителя. Съпругът почти се предаде пред удоволствието и силата там. Бе пирувал с умовете на събратята си многобройни пъти през хилядолетията и всеки път го замайваха от сила. Отвън мимикът на княза пищеше и губеше цялост.

Съпругът обърна поглед към другия от участвалите в кроежа князе. Беше се вцепенил от страх, несъмнено се питаше дали ще сподели съдбата на събрата си.

Махай се, нареди Съпругът и другият, без да се помайва що за късмет е извадил, бързо излезе от пещерата и се стопи надолу към Ядрото, взимайки мимика си.

Останалите двама князе също не помръдваха, докато Съпругът привършваше храненето си. Един от тях облиза зъби, взрян в строшения череп.

Съпругът узна с шок, че Обединителя е откраднал много от силата си, като се е хранил с търтеи. Не знаеше, че е възможно добитъкът от повърхността да пази магия от Ядрото в телата си и да извлича. Звучеше невъзможно, като каменен търтей насред философски дебат, но бе факт.

А сега знаеше и отговора на въпроса, привлякъл ги изначално към повърхността. Бойните защити бяха открити наново насред южните пясъци.

Северният Обединител е откраднал част от силата ни, но сега му имам мярата, помисли той към останалите. Той не умее нищо, което да не умеем и ние. Просто трябва да намерим правилната примамка.

Никой Ум не би бил толкова глупав, та да напусне големите си защити, помисли един от двамата.

Този има глупост за неколцина, увери го Съпругът. Не е толкова еволюирал, колкото си мисли, а и ни е отвел до източника на въстанието. Изпрати образ на изгубения град на последния Обединител.

През следващия цикъл трябва да отидем там и да превърнем всеки останал камък в прах, помисли Съпругът. Сам ще сера на трупа на Обединителя заради всички беди, които ни е причинил.

Останалите дадоха съгласието си и Съпругът срещна погледите им безмилостно, като им разкри цялата си сила.

Отворете умовете си за мен, нареди им. Не би посмял да поиска подобно нещо в двора на Умовете, но тези князе знаеха отлично, че никога няма да го видят отново, ако не се подчинят, а и съдбата бе по-добра от това той да погълне съзнанията им. Двамата едновременно свалиха защитата си и позволиха Съпругът да прерови спомените им от последните три нощи.

През първата нощ се намираха в контакт със събрата си, когато се появи Наследникът с проклетата си корона и заби свирепото си оръжие в гърдите на княза.

Докато преживяваше наново спомена, Съпругът почувства тръпка на страх. Севернякът бе силен, ала не по-силен от повечето слабоволеви князе. Наследникът бе сторил това, от което Съпругът се боеше най-силно — бе отключил пълната сила на артефактите.

Бе се превърнал в Ловец на Умове, подобно на спаружения труп в пустинята.

Колцина от събратята на Съпруга бяха паднали в краката на онзи? Самата Кралица още не бе излюпена тогава, ала той бе жив. Бе почти дете, слаб, и оцеляваше повече с късмет, отколкото с лукавство, ала добре помнеше ужаса, пропил се в двора на Умовете.

Съпругът освободи останалите с кимване и им позволи да избягат от повърхността, преди да събере мимиците си и да поеме и той по магическите потоци обратно към Ядрото.

Наследникът трябваше да загине бързо, преди да започне династия.