Дневната война

Трийсет и втора глава Домин Шарум 333 г. СЗ, Есен

— Кажи ми пак откъде знаеш, че не е клопка? — попита Тамос отново, когато оставиха контингента от дървари и Дървени войници, за да поемат по стръмния скален склон. Зад графа яздеха Лийша и Уонда, следвани от Роджър и Аманвах, Гаред — най-отзад. Рена беше отляво на Арлен, графът — вдясно.

— Съгледвачите ти сами потвърдиха, че горе са само осем души, сред които жена и старец — каза Арлен.

— Може би другите се укриват — отвърна Тамос. — Съгледвачите казват, че имат и цял отряд на малко повече от километър южно оттук.

Арлен посочи извисяващата се скала. Нагоре водеше само една тясна пътечка, а канарите бяха голи и студени.

— И къде ще се скрият останалите, Ваше Височество? От небето ли ще се изсипят?

Тамос се намръщи и Арлен осъзна, че струва на мъжа твърде много достойнство пред Лийша, Гаред и останалите. Ако това продължаваше, Тамос щеше само да пречи все повече и повече, ако и само от усилие да демонстрира сила.

— Познавам Ахман Джардир, Ваше Височество — каза Арлен, — по-скоро ще се хвърли от скалата, отколкото да наруши правилата на Домин Шарум.

— Това е тоя същият, дето те наръга в гърба, нали тъй? — попита Рена.

— Образно казано — каза Арлен и ѝ хвърли раздразнен поглед. Тя се ухили и той насмалко да прихне. — Всъщност имаше смелостта да ме погледне в очите.

— Да, така е много по-добре — измърмори Рена.

Арлен виждаше, че Тамос остава недоубеден. Въздъхна и сниши тон.

— Не е нужно да рискувате безопасността си, Ваше Височество. Още има време да се върнете и да изпратите Артър или пастир Хейс на свое място.

Той, разбира се, не искаше нищо подобно, но предизвикателството към смелостта на графа сработваше там, където друго се проваляше. Тамос се изпъна в седлото и аурата му отново доби плътност и увереност.

— Трябва всички да се върнем — рече Лийша. — Целият този ритуал е варварщина. Куп безсмислени правила, за да придадат илюзията за цивилизованост на взаимното убийство.

— Не е убийство, когато другият знае какво му готвиш и ти готви същото — отвърна Арлен. — И правилата не са безсмислени. Седем свидетели, за да може всички, за които изходът от битката е най-важен, да я видят. Отдалечено място, за да не може никой да устрои засада на другия. Схватка преди свечеряване, когато всички хора загърбват различията и стават братя и сестри, за да има мир между свидетелите, когато всичко приключи.

— Нищо от това не го прави цивилизовано.

— Нима предпочиташ хиляди мъртви по бойните полета? — попита я Арлен. — Докато хората ядат, серат, стареят и мрат…

— … цивилизация никога няма да има наистина — довърши Лийша и го изненада. — Недей да ми цитираш философи малко преди да принудиш приятелите и семейството ти да гледат как се избивате с най-добрия ти приятел.

— Можеше и ти да не идваш — каза Арлен. — Ако не ти държат нервите, прати Дарси Кътър.

— Уф, я млък — отсече Лийша.

Зеленоземците изкачваха склона под Джардир и неговите седем. Както Иневера бе предрекла, водеха Лийша Пейпър, дъщеря му и новия му зет, както и зеленоземския принц, сложил ръка върху племето от Хралупата. Това беше добре. Щеше да улесни нещата, когато пар’чинът загубеше, и въпреки писмото на Аманвах Джардир не можеше да отрече, че се радва да види Лийша след шестте седмици далеч един от другиго.

Погледна към мъжа, повел зеленоземците, и въпреки разликата във външния вид веднага позна своя аджин’пал. Стойката му на коня, внимателния му поглед. И той винаги се бе чувствал в безопасност до пар’чина, никога не бе имал съмнения къде стои сред близките му.

О, братко мой, тъжно си помисли Джардир. Еверам ме изпитва твърде тежко, та да трябва дваж да те убивам.

Зеленоземците слязоха от конете си и ги привързаха в противоположния край на платото. Джардир и седемте му придружители ги посрещнаха с гръб към зейналата пропаст на скалата.

— Дълго време мина, пар’чин — започна Джардир. Не можеше да прозре в сърцето му под слънцето, но усещаше мощта на своя аджин’пал, овладяна от волята на велик майстор на шарусахк. Синът на Джеф носеше чудесно защитено копие, но бе обикновена стомана и дърво, които не притежаваха мощта в ядрото на Копието на Каджи. — Добре изглеждаш.

— Не и благодарение на теб. И след хиляда години не бих те погледнал, ако имах избор.

Изплю се в краката на Джардир и сред хората зад гърба му настана смут.

Джардир вдигна ръка, за да ги успокои, и срещна погледа на Джаян, най-гневливия от групичката.

— Тук сте свидетели, а не участници.

Обърна се отново към пар’чина, като многозначително пренебрегна храчката върху ботуша си.

— Помниш моята дживах ка, разбира се, както и Абан, дамаджи Ашан и Шанджат. Останалите са дамаджи Алеверак от маджахите и синовете ми Джаян и Асъм.

Пар’чинът кимна. Обърна се към жената вдясно от себе си, чието оскъдно облекло караше дори Иневера да изглежда въздържана. Бе покрита с изрисувани защити, подобно на него. Погледът ѝ блуждаеше диво — не притежаваше нищо от самоконтрола на пар’чина. Гледаше Джардир с открита омраза.

— Съпругата ми, Рена Бейлс, и Негова Светлост граф Тамос от околията на Хралупата, брат на херцог Райнбек от крепостта Анжие. Вярвам, познаваш останалите.

Джардир кимна.

— Преди да започнем, искам да говоря насаме с обещаната си, за да се уверя, че всичко с нея е наред.

— А аз — с дъщеря си — вметна Иневера.

Джардир я погледна с досада, но тя не му обърна внимание.

— Обещана ли? — попита Тамос. След това погледна Лийша.

Джардир присви очи.

Лийша пристъпи напред, без да чака ничие разрешение, а миг по-късно я последва и Аманвах. Джардир отведе Лийша по-далеч от останалите. Когато се отделиха достатъчно, той понечи да я прегърне.

— Обещана моя, колко ми липсваше докосването ти…

Лийша се отдръпна.

— Какво значи това? — попита той. — Последния път насаме споделихме повече от проста прегръдка.

Лийша кимна.

— Но сега не сме насаме и не е моментът, Ахман. Няма да ме маркираш като куче. Вече отказах на предложението ти.

Джардир се усмихна.

— Засега да.

— Не, не засега. Легнах си с теб, да, но не съм твоя собственост и никога няма да се омъжа за теб. Дори да се разведеш с всичките си съпруги, да си вземеш армията и да се върнеш в Пустинното копие. Дори да избиеш всички благородници в Свободните градове и да се обявиш за крал на Теса. Никога.

— И затова ли ме предаде? Воинът, когото си отровила, успя да стигне до мен с писмото на Аманвах. Знам какво си правила по обратния път.

Гневът на Лийша сякаш се поуталожи. Той очакваше да започне да се оправдава, но вместо това тя издиша облекчено.

— Слава на Създателя — прошепна.

— Това радва ли те? — попита той объркан.

— Нямам хладнокръвието на дама’тинга, когато опре до отровителство — каза Лийша. — А и никого не съм предала, просто предупредих народа си за намеренията ти.

Тя присви устни и продължи:

— И като говорим за отрови и предателство, в писмото си дъщеря ти пише ли как се опита да отрови мен с чернолист още в Двореца на огледалата? Или как съпругата ти нареди да ме отвлекат и пребият след нощта, когато се любихме за пръв път?

Лицето на Джардир изтръпна. Хвана я за дланите, за да долови аурата и дори под светлината. Надяваше се да открие лъжа в думите ѝ, ала усети само истина. Изпълни го гняв, но тогава долови и друго и всичко излетя от главата му.

— Носиш дете!

Лийша окръгли очи.

— Моля? Не е вярно.

Джардир нямаше нужда да проучва аурата ѝ. Лъжата се отразяваше ясно в очите ѝ. И тя като него усещаше новия живот, който пулсираше в ритъма на нейната жизнена енергия.

Джардир я сграбчи за ръката и стисна толкова силно, че тя трепкаше и охкаше, докато той я влачеше след себе си малко по-надолу по склона, в сянката на скалния отвес.

— Не ме лъжи. Този жалък зеленоземец ли… — Той се взря по-внимателно в нея в здрача и позна детето в нея. — Не, мое е. Мое е, а ти го позориш, като мърсуваш с това принцче от чините. Нима смяташ, че ще позволя на този или на когото и да било да ми попречи да обявя своето за свое? Ще нахраня псетата с топките му. Ще…

— Няма да правиш нищо. — Лийша рязко отскубна ръка от него, а с другата отбранително покри корема си. — Детето не е твое, Ахман! Аз не съм твоя! Човешки същества сме и не принадлежим никому. Ето в това се проваляш отново и отново, ето затова хората никога няма да се преклонят пред теб по своя воля. Не може да притежаваш хора!

— Сучеш думи като кхафит, за да отречеш това, което и ти знаеш, че е справедливо. Нима ще лишиш детето от възможността да опознае баща си?

Лийша се засмя рязко, хапещо. Аурата ѝ се изпълни с презрение и го заболя да види, че е насочено към него.

— Имаш над седемдесет деца, Ахман, и ги разменяш и търгуваш с тях като с каци пиво. Колко от тях познаваш наистина?

Джардир се поколеба и аурата на Лийша грейна победоносно. Усмихна му се подигравателно.

— Кажи ми имената на всяко от тях и ще те взема тук и сега.

Джардир скръцна със зъби и изпука с кокалчетата на ръката си, за да не я свие в юмрук.

Затова, значи, миришеше различно. Арлен изръмжа дълбоко, докато наблюдаваше Джардир и Лийша, а ушите му долавяха всяка дума. Наруга се наум. Отдавна щеше да го види, ако просто я беше познал, както всекиго другиго.

Трябваше да ми каже, помисли си. Никога нямаше да я доведа, ако знаех. Затова не ми каза. Ако се разчуе, всичко заминава в Ядрото.

Не за пръв път се запита на чия страна е онази жена.

— Не беше ли казал, че няма нищо между теб и Лийша Пейпър — каза Рена и рязко го изтръгна от самовглъбението.

Арлен ѝ хвърли поглед, а след това го върна към Лийша и Джардир. Напрегна се, когато Джардир я сграбчи за ръката.

— Не значи, че искам да я гледам как се натиска с онзи, дето хубавичко се постара да ме убие.

Рена изсумтя.

— Нищо в плана не ти пречи да го понагазиш, преди да приключиш.

— Точно това ще направя — каза Арлен и направи крачка напред. — Край на приказките, Джардир! Дойде часът да отговаряш за деянията си!

Джардир пусна ръката на Лийша.

— След това ще поговорим още.

— Само ако победиш, Ахман — отвърна Лийша.

Думите го нараниха дълбоко, но той прегърна чувството и го изтласка, като се обърна и закрачи към пар’чина в средата на платото. Слънцето още къпеше всичко, както и щеше да бъде, докато не се скрие изцяло зад хоризонта. Коронният му взор угасна, когато излезе изпод сянката на скалата.

Свидетелите се подредиха в полукръг, а зад гърбовете на двамата беше ръбът на платото. Предизвикателството беше простичко. Щяха да се бият в пръстена, докато един от тях не се предадеше или не паднеше от скалата. Разрешаваха им се само копия и шарусахк, така че и двамата вдигнаха, ръце, за да бъдат претърсени — синът на Джеф от Шанджат, а той самият от Гаред.

— Не се обиждай — рече великанът, докато го потупваше.

— В очите ми честта ти е безпределна, сине на Стив — отвърна Джардир.

Острият му слух долови думите на Шанджат до сина на Джеф.

— Трябва да благодариш за милостта, която ти показа господарят ми, пар’чин.

— А ти трябва да благодариш, задето не се сърдя на нечии кучета, задето хапят, когато ги насъска господарят им.

Шанджат се озъби сардонично.

— Шар’Дама Ка ще довърши започнатото, пар’чин. Нямаш надежда срещу него.

— Защо тогава криеш нож в ръкава си? Използвай го, ако смееш.

Воинът се напрегна и Джардир видя, че пар’чинът говори истината.

— Шанджат! — извика незабавно и прекрати разговора, преди шуреят му да го посрами. — Ела при мен!

Когато помощниците им се отдръпнаха, Джардир и пар’чинът се поклониха под прецизен ъгъл за точно определено време, за да са равни в очите на Еверам преди началото на схватката.

— Дойдох, както и поиска от мен, сине на Джеф — каза Джардир. — Изречи обвиненията си, та да ги чуят всички тук и също Всемогъщият Еверам, от когото произтича цялата справедливост на света.

— Копието в ръцете ти не е твое — каза пар’чинът. — Рискувах собствения си живот, за да го извадя на бял свят отново, и го показах първо на теб, на своя брат в шарака, за да споделим силата му. Но това не ти стигна. Още щом разбра, че копието е истинско, ти се надума със своите да ми го откраднеш и ми устрои засада на свещената земя на Лабиринта. Хората ти ме пребиха, след това ти ми взе копието и ме хвърлихте в демонска дупка, за да умра.

И от двете страни хората си зашушукаха, но Джардир не им обърна внимание и позволи на пар’чина да продължи. Твърде дълго потулваше тези тегоби. Нека всичко излезе на бял свят и да се свършва.

— Когато убих пясъчния демон и се измъкнах от дупката, казах ти, че ще трябва сам да ме убиеш — рече пар’чинът. — Вместо това избра да ме повалиш в несвяст и да ме оставиш да умра сред дюните. Трябва да си предполагал, че ще последва това сега.

Джардир кимна.

— Истината говориш, пар’чин. Не отричам нищо от описаното, но отричам да е било престъпление. Не е кражба да вземеш своята собственост от крадеца, който се е сдобил с нея, без да има право.

Пар’чинът се засмя.

— Твоята собственост, така ли? Открих копието на стотици километри от теб, на място, където никой не бе стъпвал от хиляди години!

— Каджи е мой предтеча — отвърна Джардир безизразно.

Синът на Джеф изпръхтя подигравателно.

— Историите ви са верни поне за това: имал е хиляди деца къде ли не. Той е „предтеча“ на всякакви пастирчета и козарчета, които се сношават със стадата си оттук до планините на Мливари.

— Само че ние, красианците, запазихме думите и традициите му, пар’чин — рече Джардир. — Градът Анокх Слънце ни е свят. Ти си проникнал вероломно в него и си откраднал съкровищата му.

— Поробваш живи градове, а се опитваш да ме убиеш за престъпление срещу един мъртъв? — почти извика пар’чинът. После присви очи. — Откъде имаш тази корона, стари приятелю? Каква част от святия ви град си попилял „вероломно“, за да я намериш?

Пръстите на Джардир потръпнаха, изстинали — разбира се, армията му бе обърнала всеки камък в града, докато народът му се изселваше от пустинята. Само че пар’чинът нямаше как да го знае…

Ала синът на Джеф се усмихна, сякаш прочел мислите му.

— Върнах се там, приятелю, видях какво сте оставили. Отнесох се към вашата светиня много по-почтително от вас, принесох тайните ѝ пред теб в знак на мир и братство. Дори ти предложих да те отведа. А твоят поход какво донесе на света? Насилие, грабежи, убийства.

— Ред — отвърна Джардир. — Единство. Направих Красия цяла, скоро ще последва и светът.

Пар’чинът поклати глава.

— Когато те няма, племената ти отново ще се заизтребват заради менци с вода. Последната ми задача е да се отърва от теб, преди да пренеса битката в самото Ядро.

Джардир се усмихна и подготви копието си.

— Какво на широката Ала те е убедило, че можеш да ме убиеш, пар’чин?

Пар’чинът отвърна на изражението и на движението му. Каквото и друго да бе, синът на Джеф бе шарум до самата си същина, а душата му бе помирена с всичко на Ала и бе готова за самотния път.

Ще ядем от трапезата на Еверам отново, приятелю, помисли си Джардир и се хвърли в нападение.

Атаката на Джардир бе бърза, по-бърза, отколкото Арлен би предположил, че е възможно, докато слънцето още грее. Но дори така Арлен бе по-бърз, а магията под повърхността на кожата му жужеше и му даваше сила и нечовешки рефлекси, с които врагът му никога не можеше да се сравнява. Парира и преля в ответен удар. Отначало щеше да пребие Джардир с дръжката на копието, за да го унижи, преди да приключи схватката.

Ала Джардир го изненада и завъртя собственото си копие с невероятна скорост. Отрази Арлен. Скоро не беше ясно кой атакува и кой се отбранява. И двамата настъпваха и отстъпваха, но разделяха ли се на повече от крачка-две, никой нямаше предимство. В очите на Джардир мъждукаше неохотен респект, а Арлен също разбра, че е бил арогантен.

Извлича сила от копието, осъзна Арлен.

— Биеш се дори по-добре, отколкото помня, пар’чин — похвали го Джардир и леко се поклони, макар аурата му да бе неразгадаема на ко̀сата светлина на залеза. — Отново те подцених.

Арлен се усмихна.

— Все това повтаряш.

— Този път е за последно. Няма повече да се въздържам.

И наистина: Първият воин свещеник на Красия премина в нападение и Арлен едва му смогваше. Бе по-бърз от красианеца, ала тактическият ум на Джардир беше абсолютно безподобен. Арлен успяваше да отклонява острието, но тъпият край и дръжката заваляха по тялото му, подпомогнати от неестествената сила на Джардир и ударните защити по оръжието.

Ала макар да не можеше да използва магията под кожата си на слънце, в тялото му тя действаше с пълна сила. Костите му бяха по-здрави от защитено стъкло, а мускулите и сухожилията му — от стоманени намотки. Нито един от ударите не му стори тежки поражения, а и така Арлен се лекуваше мигновено.

При все това не притежаваше никакво надмощие над противника, както очакваше. Всъщност в очите на всички свидетели той губеше убедително.

— Все още се надявам да се предадеш, пар’чин — каза Джардир. — Признай си престъплението и коленичи пред мен. Милостта ми е безпределна и още те искам до себе си в Шарак Ка.

— Не познаваш значението на милостта — отвърна Арлен. — Ако наистина те интересуваше Първата война, щеше да спреш с това безцелно парадиране. Не разбираш ли? Ние привличаме демоните. Не се боят от армии, а от други Умове и ще прииждат, докато не ни убият. А през цялото това време народите ни ще страдат.

— Затова трябва да обединя всичко сега.

Арлен стисна зъби се върна в боя с удвоен гняв. Оръжията и собствените им силуети бяха непрестанно размити форми в очите на всеки наблюдател, докато скачаха, въртяха се и се претърколваха, блъскаха се един в друг и се избутваха. Джардир изпълни поредната главозамайваща последователност от удари встрани и напред и Арлен отрази всичките — в последния момент осъзна, че са финтове: Джардир нанесе висок ритник по дръжката на копието му и го прекърши като царевично стъбло.

Арлен се препъна назад — не падна и не изпусна половините на оръжието си, но за миг гардът му падна и Джардир го намушка в корема с Копието на Каджи. Арлен изкрещя.

Не от намушкването. И преди го бяха намушквали и можеше лесно да пренебрегне болката насред битка. Това беше нещо много повече. Защитите по острието се активираха и подпалиха нечовешка болка в раната, докато засмукаха магията от тялото му. Шокът се пръсна по тялото му като взрив, агония отвъд всичко досега, сякаш копието изсмукваше самата му душа.

Джардир се облещи, когато и той усети какво се случва, и също за миг свали гарда. Арлен го халоса силно по лицето с тъпата половина на копието си и го запрати назад, като прекрати изтезанието.

Пусна острата част на копието си и стисна стомаха си. Ръката му се обагри в кръв. От свидетелите се чуваха възгласи на ликуване и ужас, но той ги пренебрегна и отчаяно се опита да съсредоточи всичките си останали сили в това да се излекува. Раната продължаваше да пари и не се затваряше напълно, но кървенето намаля.

Ще остане белег.

Хвърли поглед към залязващото слънце и закопня да се скрие по-бързо. Изостави всякакви намерения да унижава врага си и събра всичките си сили в това да оцелее през следващите три четвърти от оставащия час.

Джардир се просна на земята, но се претърколи незабавно на крака, повече зашеметен, отколкото наранен. Скулата и челюстта му се бяха строшили при удара, но бе така преизпълнен с магия при удара на пар’чина, че се възстанови почти на мига.

Примигна срещу пар’чина и си припомни думите на Абан. Той е човек, когото помня, но и не е.

И наистина пар’чинът имаше нов боен стил, смесица от шарусахк и нещо съвсем различно. Беше още по-силен и бърз от Джардир, но и нещо повече — биеше се привикнал с това, за разлика от Джардир, който още овладяваше силите си.

Само че бе само въпрос на малко време да проучи стила на съперника си и да го победи. Преди няколко секунди дори си помисли, че го е победил, но бе неподготвен за оживялото Копие на Каджи, когато порази пар’чина, също както когато уби алагайския княз.

Нима пар’чинът бе слуга на Ний? Изглеждаше невъзможно. Немислимо. Но какво друго обяснение имаше?

Извлече огромна доза магия от копието си и атакува отново с подновена ярост.

Арлен подскачаше назад, вляво, вдясно, приклякаше, въртеше се — само и само да избягва смъртоносното острие на копието. Това, че се отказа напълно да напада, улесняваше нещата, но и бе знак на отчаяние за всички събрали се край тях. Джардир бе по-добрият боец и не се уморяваше — използваше собствената сила на Арлен срещу него. Имаше явно превъзходство и всички свидетели бяха затаили дъх в очакване на смъртоносния удар.

Само че тогава слънцето падна под хоризонта и правилата се промениха. Короната и копието на Джардир грейнаха ярко, но той също се възползва от магията, която се трупаше край тях, и усети как собствените му сили се възвръщат.

Следващия път, когато Джардир го намушка, Копието на Каджи премина през него като през дим. Все още го нараняваше и изсмукваше магията от нематериалната му тъкан, но болката си струваше — Арлен пристъпи напред и удари Джардир в гърлото. Материализира се напълно, подхванал между лакътя и тялото си Копието на Каджи, а след това се приведе и се завъртя, като изтръгна могъщия артефакт от пръстите на Джардир и го повали по гръб.

Джардир скочи на крака още щом докосна земята, завъртя се вихрено към пар’чина, а умът му препускаше, опитваше се да осмисли какво се е случило.

— Може копието да е у теб сега, пар’чин, но няма да е задълго — обеща му.

— Задълго ли? — Пар’чинът погледна към оръжието презрително. — Дори не го искам вече. На света му е по-добре без него.

После стори немислимото. Метна Копието на Каджи през ръба на скалата.

Джаян извика и се отдели от останалите, за да тръгне да го търси надолу по пътечката. Пар’чинът се обърна и нарисува няколко огнени и ударни защити, които разтресоха възвишението и блокираха пътеката с лавина от камъни.

— Никой няма да си върви, докато не приключим с това! — извика той.

— Добре, слуга на Ний — рече Джардир. — Да приключваме.

Съсредоточи се и разшири защитното поле на короната си, докато настъпваше тичешком. Искаше да го използва, за да изтласка сина на Джеф от платото в бездната, където му беше мястото.

Само че магията на короната, която действаше на всички алагаи, нямаше ефект върху пар’чина и вместо това се вкопчиха един в друг. Джардир веднага си спечели преимущество с мощен хват, но пар’чинът се разтвори във въздуха, появи се миг по-късно и посипа мощни удари връз тялото му.

— Не съм слуга на Ний — каза пар’чинът — само защото съм се научил по-добре от теб и дама’тингата ти да използвам открадната магия.

Джардир се озъби и си върна равновесието — доби отново преимущество, блокираше ударите на врага си и отвръщаше със свои собствени проучващи атаки. Някои от тях пар’чинът блокира, от други се измъкна, като се дематериализира.

Предимството на пар’чина изглеждаше непреодолимо, но имаше причина Джардир никога да не бе губил схватка, откакто беше възмъжал. Запомни схемата на пар’чинските трикове и следващия път, когато съперникът му се показа, очаквайки лесно да намери целта, Джардир беше подготвен, дръпна се встрани и нанесе силен удар в корема му. Последва коляно в гърлото, след като мъжът се преви, а после го халоса с отворени длани в ушите, та да му писне главата и да разпръсне мислите му.

— А ти явно не можеш да използваш откраднатата си магия изобщо, когато ти бучи главата — рече Джардир и заби чело в носа му. По лицето му плисна кръв, но Джардир продължи настъплението и обви ръце около гърлото на пар’чина.

Стоманени пръсти стиснаха неговото собствено.

— Не ми трябва магия — каза той и избута Джардир няколко крачки назад, след което се хвърли от скалата и го повлече.

— И без нас на света ще му е по-добре.

Студеният свистящ вятър проясни главата на Арлен, докато с Джардир продължаваха да се боричкат дори в тези последни мигове.

Джардир както винаги се оказа по-умел и застана отгоре, докато към тях прииждаше жестоката земя. Изглеждаше безсмислено — падането щеше да ги умъртви и двамата, без значение кой над кого е, но Арлен виждаше в аурата на Джардир, че това не го интересува. Арлен щеше да умре частичка от секундата преди него и това стигаше.

Арлен спря да се дърпа и прегърна падането. Аурата на Джардир пламна победоносно, но тогава Арлен се дематериализира и Джардир изхрущя кошмарно върху канарите.