Дневната война

Единайсета глава Последна закуска 333 г. СЗ, Лято

— Стига си кръстосвал, Роджър — каза Лийша. — Заболява ме главата от теб.

И наистина сновящият насам-натам в шарените си дрехи жонгльор караше слепоочията на Лийша да туптят от болка. Тя ги разтърка.

Ахман ги беше поканил на закуска на трапезата си, преди да се присъединят към кервана обратно към Хралупата на Избавителя. Лийша предположи, че това значи „по изгрев-слънце“, когато обикновено бе закуската преди дълго пътуване, ала красианците се бавеха. Роджър и Лийша чакаха в една от приемните стаи вече часове.

След първия час Роджър извади цигулката си и засвири, ала както винаги емоциите му си личаха в музиката, пронизителна мелодия, която напомняше на Лийша за нокти по каменна плоча. Помоли го да спре, ала късно. Усети как синусите ѝ се подуват. Чувството ѝ беше добре познато и тя знаеше, че започва поредният цикъл от главоболия.

Бяха ѝ стари познайници — откакто се помнеше. Понякога болката и гаденето продължаваха час. Понякога прииждаха и си отиваха в продължение на цяла седмица, като пролетни дъждове. През повечето време болките просто я правеха по-раздразнителна, а и често се справяше с тях с билки и отбягване на неща, които биха могли да ги предизвикат. Ала понякога изборът бе само между жесток тормоз и толкова силни лекове, че бълнуваше часове наред. В най-лошите моменти — и за щастие, най-редки — не ѝ оставаше нищо, освен да се свие някъде на кълбо и да плаче.

Циклите се влошаваха, колкото повече растеше и колкото повече напрежение се събираше в ежедневието ѝ, а по времето, когато стана билкарка на Хралупата, вече бяха неотменни нейни спътници. Сега, в Дара на Еверам, обградена от врагове, състоянието ѝ беше почти постоянно, като дълга зима без намек за пролет.

Не само тя се чувстваше неспокойна. Напрежението витаеше във въздуха, докато делегацията от Хралупата чакаше да се приключи с тази формалност, преди да поемат към дома. Баща ѝ Ърни беше ходил до нужника седем пъти през последния един час и се изчерви почти до мораво, когато майка ѝ му се скара.

— Не е нормално, Ърнал, да пикаеш на капчици. Трябва да дадеш на Лийша да те прегледа. — Илона беше в другия край на стаята, ала обонянието на Лийша можеше да засрами и вълк, когато я владееше главоболието ѝ. Усещаше парфюма на майка си и от него почти ѝ се гадеше. Напрежението в черепа ѝ растеше.

Като всички останали, Кътърите се преструваха, че не чуват. Уонда, която се имаше за телохранител на Лийша, се беше прегърбила на столче, твърде малко за размерите ѝ. На гърба на стола висяха огромният ѝ защитѐн лък и стрелите му, а на колана ѝ — тежък нож.

Достатъчно едра, за да се бори с мъже, Уонда Кътър беше само на шестнайсет и когато се изнервеше както сега, започваше да се поклаща напред-назад и да прокарва пръсти по белезите от демонски нокти на лицето си.

Гаред Кътър, макар и отлят в калъпа на Уонда, ѝ бе едва далечен роднина. Вече надхвърляше два метра. Отегчен и без нищо за убиване, той се опитваше да извае дървен кон, но дланите му по-подходящи за душене на въздушни демони — не подхождаха на пипкавата работа. Натисна твърде много с ножа и сякаш за стотен път острието отскочи от дървото и го одраска по палеца.

— Ядрото да го вземе! — Засмука окървавения си палец и понечи да хвърли парчето дърво, ала Лийша само повдигна вежда и го възпря. Тя незабавно съжали за мимиката, колкото и да бе малка: сякаш иглички се забиха в окото ѝ.

Роджър се обърна към нея.

— Не мога да се разхождам, не мога и да свиря. А какво мога, Ваше Височество?

Всички вдигнаха глави. Лийша не търпеше подобен тон дори в добро настроение.

Но последното, от което Лийша имаше нужда в момента, беше разправия. Още имаше надежда да притъпи силата на пристъпа, но всяка разгорещена реплика намаляваше шансовете ѝ наполовина. Взе доза от лекарството срещу главоболие и го изпи с вода от манерката си. Течността се разплиска в празния ѝ стомах, който се сви в смесица от глад и гадене. Лийша нямаше никакъв апетит, но ако скоро не хапнеше нещо, положението щеше само да се влоши.

Тихо се наруга, задето беше отказала чая и сладките от съпругите на Абан в Двореца на огледалата, но току-що бе измила зъбите си и искаше дъхът ѝ да е свеж, когато посрещне Ахман. Беше ги поканил на закуска, ала слънцето вече се катереше високо над главите им.

Идиотка, чу гласа на Бруна в главата си, следващия път просто сдъвчи ментово листо. Лийша знаеше, че старата ѝ учителка е права. Затършува в джобовете на престилката си за нещо за ядене, ала сред всичките хиляди лекарства, които можеше да свари от билките в нея, не се намираше и една ядчица.

Роджър все така я гледаше кръвнишки и Лийша с мъка потисна желанието да му излае нещо грубо.

— Съжалявам, Роджър. И аз съм нетърпелива като теб. Но с тази скорост като нищо ще тръгнем следобед.

— Ако изобщо ни пуснат — каза Роджър. — С всяка следваща минута се уверявам все повече, че ще свършим в някоя тъмница, а топките ми — на дръвника.

Роджър се боеше с основание. Ахман беше изпратил първородната си дъщеря Аманвах — пълна дама’тинга, — както и племенницата си Сиквах при Роджър като потенциални невести преди около две седмици. И двете бяха подбрани от Иневера — и двете се оказаха шпиони, преструваха се, че не говорят тесиански, макар да разбираха езика съвършено, а и се опитаха да отровят Лийша.

Ала за нейно най-голямо раздразнение Роджър се беше поддал на изкушенията им и беше преспал със Сиквах под наставленията на Аманвах. Оттогава все беше нервен и се боеше, че всеки момент Копията на Избавителя ще дойдат и ще го заловят, задето бе обезчестил момичето, без първо да се съгласи на брак.

— Може би трябваше да покажеш малко въздържание — рече му тя.

— Точно ти ли ще ми говориш? — отвърна той.

— И какво точно трябва да значи това?

Лицето на Роджър доби израз на толкова комично изумление, че тя почти се засмя, ала думите му я шибнаха като камшик.

— Наистина ли смяташ, че някой в тази стая, в този дворец, в този град дори не е наясно какви ги вършиш с Ахман Джардир?

Лийша затвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Прецених и взех решение да сторя това с Ахман, след като обмислих всички фактори. Ти остави калкулациите на чепа си.

— „Калкулации“? — Роджър се засмя. — Отраснах в бардак, Лийша. Знам всичко за подобни „калкулации“.

— Достатъчно, Роджър! — Гневът на Лийша най-сетне избухна и в главата ѝ се оформи ярко кълбо от болка, което ѝ даде сили да се надигне на крака.

Роджър отказа да спре.

— Или какво? Омръзна ми от престорената ти праведност, Лийша. Не си херцогинята майка на Анжие. Няма да правя каквото ми кажеш и няма да ми се правиш на по-добра от мен, след като си лягаш като уличница с Демона от пустинята.

Гаред се надигна и посочи Роджър с ножа си.

— Не мож’ ѝ говори така, Роджър. Защитения каза да те пазим невредим, но ще ти измия устата със сапун, ако продължаваш.

В ръката на Роджър също се появи нож.

— Само опитай, горянино, и ще получиш нож в окото.

Гаред пребледня, а след това доби вида на разгневен хищник. Уонда мигом приготви лъка си.

— Ако хвърлиш ножа, ще…

— Я се спрете всички! — извика Лийша. — Уонда, свали лъка. Гаред, сядай. — Завъртя се вихрено към Роджър. — А ти внимавай какви ги говориш и помни, че „уличницата“ може да е единствената причина с шишарките ти да сте още заедно!

— Лийша Пейпър! — лавна Ърни и всички се обърнаха към него. Ърни беше почти на шейсет, много по-възрастен от жена си, и изглеждаше с поне десет години отгоре на тези. Беше много слаб, а по темето му стърчаха само няколко сиви кичура. Очите му зад очилата с телени рамки бяха мътни, а кожата му — почти прозрачна. Само преди миг седеше и слушаше с наведена глава опяването на Илона, но сега изгледа Лийша с ясен и остър поглед. — Така ли съм те отгледал? Заслужаваш уважение, полага ти се, да, но ще уважаваш и другите.

Лийша пребледня и ушите ѝ пламнаха — за миг напълно забрави главоболието си. Баща ѝ не се обаждаше често и още по-рядко говореше с подобен тон, но когато го стореше, оставаше ѝ само да се подчини, защото винаги имаше право.

— Съжалявам, Роджър — рече тя. — Стомахът ми е празен, а главата ме боли ужасно, нямах право да ти говоря така. Цялата причина да изпратят тези момичета при теб беше, защото решиха, че ще можеш да предадеш дарбата си за омайване на демони на синовете си. Това не би се случило, ако те убият или ти отрежат шишарките. Ако беше някой кхафит или чин от улицата и те бяха заловили да спиш с племенницата на Избавителя, щеше да имаш много добра причина да се плашиш. Но след като Иневера така недвусмислено показа, че Сиквах не е девствена, мисля, че е ясно какво са планирали от самото начало.

Роджър наклони глава.

— Какво, значи е било нещо като клопка?

Лийша се усмихна уморено.

— И ти падна право в нея. Въпросът е какво ще стане сега?

Илона изсумтя.

— Може би ще те затворят някъде до края на живота ти и ще ти пращат девойки, за да им нароиш армия от магове цигулари.

Гаред прихна и плесна коляното си с огромната си длан.

— ’Бе, комай е по-добре от това да сечеш дървета по цял ден, а?

Роджър обаче сякаш не споделяше ентусиазма му и поднови кръстосването. Потърка гръдния си кош, където под ризата се намираше семейният му медальон.

— Защо всички пренебрегвате очевидния отговор? — попита Илона. — И ти, и дъщеря ми сте идиоти. Просто се ожени за тях, слабоумнико.

— Дори да исках — отвърна Роджър, — ще искат зестра, достойна за тях. Нямам какво да им предложа.

— Единственото, което искат от теб, е семето ти. — Тя сграбчи щедра шепа плът от чатала му и раздруса длан многозначително. — Имаш сила, за която никой не е и чувал освен в някоя приказка за Джак Люспестия език, и искат да разберат могат ли и чаветата ти да я наследят. Самият Джардир ти каза точно това, когато ти предложи да ти намери съпруга. А и кой знае? Може и да е прав, може да има нещо в кръвта ти, де да знае човек. Нищо лошо в това да проверим.

— Не бих могъл… — започна Роджър.

Ала Илона не поддаде и надигна рязко глас, от който болката в главата на Лийша пламна наново.

— Какво не би могъл? Да приемеш най-добрия брак, който някога е бил предлаган на някого? Джардир е най-богатият и могъщ човек на света. Стой до мен и мълчи за десетина минути, когато се срещнем с Иневера и момичетата ѝ, и ще имаш всичко. Земи. Титли. Селяни. Повече злато, отколкото мина в Мливари.

— Откраднато злато — рече Лийша. — Откраднат народ. Откраднати земи.

Илона махна с ръка.

— Всичко е откраднато. Най-вече земите. Хората, от които е била открадната, няма да си я получат обратно, а Роджър ще е много по-добър господар от някой красианец.

После Илона се обърна обратно към Роджър.

— А и да не забравяме креватното право с ония ми ти хубавици. Създателю! Даже ще ти изнамерят още! Смяташ ли, че ще имаш подобни предложения всеки ден? Вярвай ми, момче — и очите ѝ се преместиха за миг върху Ърни, — няма.

— Ами… — отново започна Роджър.

Илона пак го прекъсна, като го попита с жестока усмивка:

— Или си падаш по момченца? Може би затова търчиш подир недостижимата ми дъщеря, вместо по по-склонни моми. Нищо лошо да ти се прище от време на време някой да те надупи, ама ще трябва да посадиш няколко хлапета в тези момичета. Просто затвори очи и си представяй Гаред.

— Чш, аре сега! — извика Гаред.

— Не предпочитам момчета! — сопна се Роджър.

Лийша се приведе напред, като не спираше да търка слепоочия.

— Ако не ям скоро, може да се разпищя.

— Шарумите закусват късно — рече някой и Лийша се обърна към Абан, който стоеше на прага. — Защото цяла нощ са убивали демони. Но не се бойте. Скоро ще ви придружа до Избавителя.

Лийша се запита колко ли е дочул, докато дебелият кхафит се затътрузи към нея с помощта на патерицата си във форма на камила. Уонда се напрегна, когато той посегна под робата си, ала той ѝ се поклони леко и извади изпод одеждите си узряла червена ябълка. Тогава Лийша разбра, че е чул всичко. Не би се изненадала Абан да е измислил целия номер със забавянето само за да ги подслуша.

— Благодаря — каза Лийша и захапа жадно ябълката. Прекрасната сочна първа хапка я ободри и ѝ помогна повече от всяко лекарство. Подобно на останалите ѝ сетива, вкусът ѝ също се засилваше в подобни моменти и тя затвори очи, за да се наслади напълно.

— Помнете, господарке — каза Абан, тихо, за да не чуе никой друг. — Вие може да се прекланяте пред логиката, ала същината на Ахман е страстта. Кръвта му му шепне кое е право и кое — криво, а след това действа без никакво забавяне и колебание. Навярно тази му черта го прави такъв воин и водач.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лийша.

— Искам да кажа, че Избавителя вярва, че един ден ви е писано да се омъжите за него. Такава за него е волята на Еверам. Може да ви пусне сега, ала никога няма да се откаже от вас.

— Колкото до теб, драги ми жонгльоре — продължи Абан, като повиши глас, за да привлече вниманието на Роджър, — по-малко бих се притеснявал за Избавителя и дамаджата и повече — за Хасик. Ако разбере, че си спал с дъщеря му без брак, ще реши, че си я изнасилил. В мига, когато Ахман извърне поглед нанякъде, Хасик ще ти отмъсти десеторно, а малките ти ножчета няма да ти помогнат повече от копринени кърпички.

Роджър зяпна и стисна медальона си.

— Хасик е баща на Сиквах? — Всички познаваха добре великана телохранител на Джардир.

— Но само ако Хасик разбере — включи се Лийша, — а той няма да разбере. Не позволявай на Абан да те плаши.

Кхафитът сви рамене безпомощно.

— Просто излагам фактите, господарке. — Поклони се. — Допълнителни фактори за вашите „калкулации“.

— Тогава изложи всички от тях. — Лийша отново отхапа от ябълката. Почти я беше привършила, в ръката ѝ бяха останали само сърцевината и семките. — Знаем и двамата, че не е в интерес нито на Сиквах, нито на Иневера той да научава. Евджахските закони забраняват жени да стават свидетели на изнасилване. Ахман ще трябва да повярва в думата на Роджър, а и дори това да не се случи, ако признае Роджър за виновен, ще обрече на смърт и Сиквах.

— Ама наистина ли? — попита Роджър.

— Отвратително, но вярно — рече Лийша.

— Евджахските закони може да позволят някой компромис с роднини на Избавителя, господарке — рече Абан. — А и помислете каква би била обидата от това Роджър да откаже брака с момичетата.

— Хасик ще ме убие, ако не приема — каза Роджър, сякаш проверяваше как звучат думите от устата му.

— Да, ще те изнасили и убие — съгласи се Абан.

— Ще ме изнасили и убие — смотолеви Роджър.

— Ба, оня не е много по-едър от Уонда — каза Гаред и тупна с една от лапите си Роджър. — Недей го мисли, няма да му дам да те нарани, даже да свършиш няк’ва простотия.

Роджър беше почти две стъпки по-нисък от Гаред, ала въпреки това успя да го изгледа снизходително.

— Може и да си бил най-едрото момче в горския вир, но Хасик ще те повали за секунди.

— И после ще те опъне отзад пред очите на всички останали шаруми, за да видят срама ти — съгласи се отново Абан. — Знаят го с подобни неща.

— Малък, тлъст… — Гаред се спусна напред, изпънал ръце към гърлото на кхафита, но Абан пристъпи плавно встрани на здравия си крак и с патерицата си рязко улучи сгъвката на единия крак на огромния дървар.

Гаред изрева от болка и падна на коляно. Не се предаде и се обърна, за да спипа Абан отново, ала застина, когато видя, че на сантиметри от гърлото му се намираше острие, скрито в единия край на патерицата.

— Слушай внимателно — рече Абан, като повдигна острието нагоре към покритата с четина адамова ябълка на Гаред, който преглътна на сухо. — Не съм бил в шарадж твърде отдавна, но дори така знам достатъчно шарусахк, за да поваля безмозъчно говедо като теб. А и имам номера, с които да те принудя да останеш на земята.

Той пристъпи назад и острието с плавно прищракване се прибра обратно в патерицата.

— Така че ме слушайте, когато ви предлагам съвети. Когато Хасик дойде в дома ми без Ахман, който да му дърпа каишката, се кланям и стоя далеч от пътя му, без значение какво прави и кого оправя. Този тип е убиец на убийците, а съм виждал много убийци. Ако се вслушваш в мъдростта на строеви офицер Кавъл, може някой ден да се изравниш с него по сила, ала няма да е днес или дори скоро.

После обърна глава към Роджър.

— А ти се учи от господарката си Лийша. Ако не искаш да приемеш брака с момичетата, просто отложи, но не отказвай.

— Как да го отложа?

Абан сви рамене.

— Кажи, че по вашите обичаи първо се… обещавате един на другиго, нали така беше?

— Да — съгласи се Роджър.

— Тогава спомени този обичай или кажи, че трябва да изкомпозираш някаква чутовна песен, за да е благословен денят. Кажи, че няма да се ожениш, докато не научиш красиански или докато не настъпи първа пролет. Няма значение какво ще кажеш, сине на Джесъм, трябва просто да запазиш някакво достойнство за пред господаря ми и да си дадеш време да се махнеш оттук.

Роджър и останалите последваха Абан в огромната трапезария на Джардир. От високите прозорци се лееше слънчев светлик. В главната част на мраморната зала се намираха няколко дълги ниски маси, обградени от възглавници, където стотици шаруми, елитните Копия на Избавителя, както и лична охрана на дамаджите, седяха с кръстосани крака и копия и щитове до себе си, докато се тъпчеха с кускус и печено на шиш месо, поднесени от момчета само по бели бидота в прекрасно изписани керамични съдове.

Роджър не даде израз на мислите си и наглед се разхождаше сред воините, сякаш бяха полски цветя, ала усещаше бесния ритъм на сърцето си с всяка крачка. От това помещение нямаше как да избяга, никой пушечен трик или мелодия нямаше как да го отърват от тази свита. Щяха да си тръгнат, когато Джардир им позволеше, или нямаше да си тръгнат изобщо.

Абан ги поведе през множеството към късо стълбище, водещо към платформата на дамаджите, синовете и наследниците на Джардир, където се намираха и другите високопоставени духовници на Еверам. По стените висяха изкусно изработени гоблени, а на пода се стелеше дебел килим. Настанени върху копринени възглавници, мъжете се хранеха в сребърни подноси, а жени в черно от глава до пети им сервираха.

Духовниците надигнаха изпълнени с омраза погледи, докато дърварите ги подминаваха и се изкачваха над тях до второто ниво на платформата. Роджър с нищо не промени стойката или походката си, ала лека-полека нещо пристягаше гърдите му, сякаш въздухът бавно, но сигурно напускаше тялото. Познаваше бойните умения на тези духовници — по-смъртоносни с голи ръце, отколкото дървар с брадва.

На най-горното ниво на платформата, обширно пространство, украсено с най-хубавия килим и позлатен мрамор, се намираше масата на самия Джардир. Възглавниците бяха избродирани със сърма, а бокалите — украсени със скъпоценни камъни, както и стомните и подносите, и ги носеха собствените съпруги на Джардир — дама’тинги, ала в черно вместо в бяло. Стомахът на Роджър се сви от мисълта, че всеки на тази маса бе крайно изкусен отровител. Всички жени бяха покрити от глава до пети, както и тези на долната платформа, но по формите и походката Роджър веднага разпозна Аманвах и Сиквах — щеше да ги помни до края на живота си.

Джардир стоеше начело на масата, а вдясно от него — Иневера. Дамаджата, както винаги, беше облечена в прозрачна коприна, която привличаше окото, ала и обещаваше моментална смърт на всекиго, който посмееше да задържи погледа си твърде дълго. В другия край на масата се намираха дамаджите Ашан и Алеверак, техните наследници Асукаджи и Маджи, първородният син на Джардир и по-малкият му брат — Джаян и Асъм, кай’шарум Шанджат и разбира се, Хасик.

Въпреки очевидната безсмисленост на подобно нещо Роджър почувства почти непреодолимата нужда да избяга. Скришом посегна между копчетата на шарената си риза, за да поглади отново медальона си. След това голяма част от напрежението му се разсея.

Медальонът беше най-високото отличие за храброст от херцога на Анжие — беше го дал на осиновителя на Роджър, Арик Сладкогласния, задето го беше оставил заедно с майка му на ядроните, а след това излъга за стореното. Дори на Арик тази лъжа не му понесе и когато събра нещата си, преди да го изхвърлят от замъка на херцога, остави медальона, въпреки че се опита да изнесе всичко друго, до което можеше да се докопа.

Макар Арик да го беше изоставил, намериха се други, които да застанат до него. Герал вестоносецът беше подхвърлил щит на майка му и заедно с бащата на Роджър бяха застанали между майката, детето и демоните, които се тълпяха през останките от вратата. Бяха загинали, както и Арик много години след това, за да защитят Роджър.

Лийша беше гравирала имената на всички, които бяха дали живота си за него, в медальона, та му беше неотменен талисман. Успокояваше го в напрегнати моменти, ала и му напомняше непрестанно на каква цена са откупени оставащите му дни. Все му се искаше да повярва, че има нещо у него, което си струваше всичко това, нещо специално, ала досега не беше видял много доказателства за това.

Лийша седна на възглавницата отляво на Джардир, последвана от Роджър, а после Илона, Ърни, Гаред и Уонда. Абан зае обичайното си място, приклекнал зад Джардир, почти невидим сред завесата зад гърба на Избавителя.

Сиквах незабавно постави чаша с черно кафе пред Роджър и когато улови погледа му, мръдна с гъстите си черни вежди. Никой друг не забеляза, беше изкусно прикрит, ала топъл жест, който накара сърцето на Роджър да подскочи. Той също беше упражнявал подобни погледи в огледалото достатъчно често, за да не се върже докрай. Аманвах и Сиквах може и да го харесваха, може и да искаха да му станат съпруги, но не го обичаха. Не го познаваха достатъчно добре за това, дори да мислеха, че е вярно.

Роджър също не ги обичаше. Бяха ослепителни, прекрасни създания, но под повърхността си оставаха загадка.

Ала имаше нещо…

Често си спомняше прелъстяването им, не и самия акт. Е, най-често не. Спомняше си Песента на Новолунието, която бяха изпели за него в дует. В гласовете им имаше сила. Сила, която Роджър, отгледан и обучен от навярно най-великия певец на това време, усещаше като рядка и богата заложба.

Иневера и Илона бяха сторили всичко според възможностите си, за да притиснат Роджър да приеме невестите. Абан искаше от него да увърта. Лийша пък искаше да им откаже незабавно, макар че самата тя танцуваше танца на Абан, сякаш се намира в центъра на развиваща се макара.

Никой сякаш не се интересуваше особено какво иска Роджър.

Яденето продължи като че цяла вечност, често прекъсвано от молитви и празни любезности, въпреки че под тях често личеше зле прикрито недоверие. Ахман обръщаше внимание най-вече на Лийша, за голямо неудоволствие на повечето красианци на масата. Спореха колцина шаруми да участват в ескорта обратно до Хралупата.

— Разбрахме се за десет — каза Лийша — и нито един повече. Гаред ми каза, че в кервана има над трийсет.

— Съгласихме се на десет отдадени дал’шаруми — каза Джардир. — Но се нуждаете от хора, които да карат каруците с даровете ми обратно до племето ви, да ловят храна за вас, да се грижат за животни, да ви готвят и да ви перат. Тези няма да вдигнат копията си освен в извънредни случаи.

— Тези неща не се ли вършат обикновено от жени? — попита Лийша. — Нека десетте ти воини просто доведат жените и децата си. — Тя не каза като заложници, но на Роджър му стана ясно.

— И така да е — уклончиво отвърна Джардир, — десет не стигат за безопасността ти. Съгледвачите ме предупреждават, че пътищата до Хралупата стават все по-опасни, пълни с чини бандити.

— Не са чини — каза Лийша.

— Моля? — не разбра Джардир.

Внимавай какво ще кажеш, помисли си Роджър.

— Учеше ме, че чин значи другоземец — каза Лийша. — Това са хора, родени и отраснали тук, пропъдени от армията ти. Вие сте чините тук.

Красианците зашушукаха гневно. Тук, в Дара на Еверам, властта на Джардир беше пълна и най-малката му прищявка носеше силата от повеля. Всъщност декретите му можеха и често изместваха закони, съществували хиляди години. Никой, особено жена — особено другоземка, — не смееше да го предизвиква толкова открито насред сановниците му.

Джардир вдигна пръст и всички се смълчаха.

— Заигравката ти с думата не променя опасността. Двайсет воини. Десет кха’шаруми и десет дал, включително строеви офицер Кавъл, който ще продължи да обучава воините ви, както и моят наблюдател Колив. Всички от тях ще вземат първите си съпруги и по едно свое дете.

— Нека половината да са момичета — каза Лийша, — нито една да не е достатъчно голяма за своя Хану Паш, също така не искам двайсет момчета, извлечени от шараджа си ден, преди да сменят бидото си с черното.

Джардир се усмихна и вдигна пръст.

— Абан, погрижи се.

Абан опря чело в пода.

— Разбира се, Избавителю.

— Двайсет и един — намеси се Иневера. — Свещено число. Аманвах е дама’тинга и трябва да има вречен евнух телохранител. Ще изпратя Енкидо с нея.

— Съгласен — каза Джардир.

— Не бива… — започна Лийша, ала Джардир я прекъсна.

— Дъщеря ми трябва да има закрилник, Лийша Пейпър. Мисля, че почитаемият ти баща — и той посочи Ърни, — може да се съгласи?

Лийша хвърли поглед на баща си, ала Ърни я изгледа строго.

— Прав е, Лийша, и го знаеш.

— Навярно — каза Лийша. — Ако тя се върне с нас. Но още не сме стигнали до разбирателство по този въпрос.

Иневера се усмихна над златния бокал, от който пиеше вода.

— Това решение не е във властта ти, дъще на Ърни.

Всички обърнаха очи към Роджър и той усети, че вътрешностите му се свиват. Отново се съсредоточи върху медальона на гърдите си и си пое дълбоко дъх. Извади от разноцветната си торба с чудесии калъфа с цигулката си.

— Велики Шар’Дама Ка — каза той, — упражнявах песента, на която ме научиха дъщеря ти и нейната прислужница, Песента на Новолунието. Казахте, че музика в прослава на Еверам е добре дошла в двора ви. Искате ли да посвиря?

Покрай масата хората се спогледаха любопитно — Роджър не бе сторил каквото очакваха от него, — ала Джардир махна с ръка и кимна.

— Разбира се, сине на Джесъм. За нас ще е чест.

Роджър отвори калъфа и извади древната цигулка, която му беше подарил Защитения, скътана реликва от стария свят. Струните бяха нови, а лакираното дърво — здраво, и произвеждаше ярък резонанс, по-добър от всеки друг инструмент на Роджър. Той се спря замислено, след което вдигна глава, сякаш току-що се беше сетил нещо.

— А подходящо ли би било да помоля Аманвах и Сиквах да добавят гласовете си към песента?

— Песента на Новолунието носи чест на всеки свой изпълнител — рече Джардир и кимна на двете млади жени. Те се придвижиха тихо към него, като соколи — към соколаря си, и приседнаха на крачка зад него.

По-добре, че няма да ги виждам хубаво, помисли си Роджър. Не мога да си позволя да се разсейвам. Не и тук. Не и сега.

Той хвана лъка от фини конски косми в сакатата си ръка и затвори очи, като се опита да пренебрегне вкуса на кафе в устата си, миризмата на храна и общата глъчка на трапезарията. Съсредоточи се, докато държеше инструмента.

Започна бавно, дълга импровизация около откриващите ноти. Отпърво започна леко, но докато добавяше все повече и повече от истинската мелодия, позволи ѝ да се разрасне, докато накрая не обхвана цялата зала. Роджър неясно долавяше мълчанието на тълпата, но не позволи това да го разсее. Само музиката имаше значение.

Когато приключи мелодията, цигулката поутихна и Роджър подхвана тоновете наново. С нищо не даде знак, нито кимна, нито докосна с лъка малко по-настойчиво струните, както би могъл да стори някой майстор с чираците си, ала Аманвах и Сиквах въпреки това се включиха незабавно при повторението, започнаха собствения си напев без думи, а Роджър отново усложни структурата и силата на мелодията си.

Невероятно, помисли си той, докато въздухът трептеше от силата на гласовете им. Усети как слабините му се стягат, ала пренебрегна и това. Доброто изпълнение можеше да има подобен ефект. За щастие на Роджър, жонгльорите носеха широки панталони.

Този път, когато отново изгради мелодията докрай, жените запяха с думите на песента. Роджър не можеше да разбере точно какво гласи, защото не бе овладял достатъчно добре красиански, ала въпреки това звучаха красиво — скръбно, ала и предупредително. Аманвах и Сиквах му бяха обяснили значението по-рано и макар техните познания по тесански да бяха много по-добри от неговите по родния им език, отново не успяха да предадат тънкостите в артистичността и хармонията на думите с музиката.

За подобно предизвикателство копнееше Роджър цял живот. В Песента на Новолунието имаше мощ. Древна мощ.

След всеки куплет имаше припев без думи, молитва към Еверам да им даде сила в нощта. Гласовете на двете момичета се сляха така, че беше почти невъзможно човек да разбере къде започва единият и къде свършва другият.

Роджър изсвири всичко до първия припев точно както го бяха научили, но преди края на втория куплет започна да вплита нова вариация, импровизирана около оригинала. Беше лека промяна, ала въпреки това достатъчно трудна, ако певецът не я очаква. Но те се справиха без никакво усилие и смениха хармонията си, така че да се слее с мелодията му. На третия припев той отиде още по-далеч и превърна музиката в нещо, което би заковало всеки ядрон на място. Те отново го последваха без никакви усилия, все едно тримата се разхождаха по градинска пътечка.

Четвъртият куплет се отнасяше до Алагай Ка, бащата на демоните, който се прокрадвал по Новолуние. Роджър не знаеше дали подобно същество е истинско, ала князът демон отпреди няколко нощи още бе достатъчно настойчив кошмар. Мелодията добиваше плашещи краски, а когато стигнаха до следващия припев, цигулката на Роджър издаде пронизителен писък, който можеше да ужаси дори каменен демон.

Аманвах и Сиквах отново го последваха без подготовка и без подканяне.

Куплет след куплет Роджър ги изпробваше и плетеше своята магия — ако наистина беше магия, — като къпеше в нея огромната трапезария. Те успяха да се пригодят към всяка негова приумица дори когато измисли нова довършителна мелодия в края.

Когато последният отзвук заглъхна, Роджър вдигна лъка и отвори очи. Като че току-що се беше събудил от дълбок сън. Пред очите му бавно се оформи реалността. Всички на масата, дори Джардир и Иневера, стояха вцепенени и смълчани, вперили погледи в него. Роджър обходи с поглед цялата зала и забеляза същата реакция и у десетките духовници, както и у стотиците шаруми на пода.

След това, сякаш по команда, цялото помещение избухна в аплодисменти. Шарумите викаха и надаваха възторжени възгласи, като тропаха с крака толкова силно, все едно подът трепереше. Духовниците се опитваха да са по-въздържани, ала и техните ръкопляскания бяха оглушителни. Гаред го плесна по гърба и почти го събори по нос, а Лийша му се усмихна така, както преди време би го оставила без дъх. Дори Хасик пляскаше и тропаше, като се взираше в дъщеря си с явна гордост.

Джардир и Иневера не реагираха и скоро всички утихнаха и затаиха дъх за реакцията им. Демонът на пустинята се усмихна бавно и за всеобщо удивление се поклони на Роджър.

— Еверам шепне в ухото ти, сине на Джесъм — рече той и одобрителният рев се чу отново.

Роджър се поклони в отговор толкова ниско, колкото му позволяваше масата.

— Искам да се оженя за дъщеря ти и за племенницата ти, Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи.

Лийша ахна тихичко, а Илона изпуфтя доволно.

Джардир кимна и направи жест с дясната си ръка към Иневера и с лявата си — към Илона.

— Жените ни ще се договорят…

Роджър поклати глава.

— Ще се оженя за тях тук и сега. Няма какво да преговарят жените. Нямам нужда от зестрите на двете момичета, нито пък самият аз имам какво да им дам освен себе си.

Джардир сплете пръсти и изгледа над тях Роджър, а лицето му беше неразгадаема маска, с която можеше да се гордее всеки майстор жонгльор. Изглеждаше готов както да приеме, така и да нареди на Хасик да го смачка като буболечка. А телохранителят му наистина опипваше дръжката на копието си.

Ала Роджър си беше спечелил доброжелателна публика и продължи без страх:

— Но никакво злато и бижута няма да са достойни за Аманвах и Сиквах, така или иначе. Какво значение имат подобни дрънкулки за Шар’Дама Ка? Вместо това ще преведа Песента на Новолунието на езика на моя народ. Ако Шарак Ка наистина иде, както казвате, всички трябва да си припомнят страха от новата луна.

— Смяташ, че ще продам дъщеря си за една песен? — попита Иневера.

Роджър ѝ се поклони. Знаеше, че трябва да се бои от нея, ала чувстваше, че говори истината, затова само се усмихна и рече:

— Простете ми, дамаджа, но не мисля, че решението е ваше.

— Така е — каза Джардир, преди Иневера да успее да отвърне.

Тя не даде никакъв видим знак на раздразнение, ала студената пресметливост в очите ѝ го плашеше повече от гневен изблик.

Роджър се обърна към Джардир.

— Казвате, че Еверам ми говори. Не мога да кажа това истина ли е, или не. Но ако е така, той ми казва, че преди малко дворът ви стана свидетел на истинска магия. По-стара и по-дълбока от защитите. Казва ми, че ако продължа да я усъвършенствам заедно с Аманвах и Сиквах, може да се научим да убиваме алагаи само с песен.

— Еверам ми нашепва същото, сине на Джесъм — рече Джардир. — Приемам.

Хасик се провикна от радост — само преди минути същият звук щеше да смрази кръвта във вените на Роджър. Последваха още аплодисменти и тропане с крака, както и поздравления от цялата маса.

— Ах, ти, лукав ядронски сине — каза Гаред и сграбчи Роджър за рамото, след което така го раздруса, че насмалко да му изпопадат зъбите.

Дори Иневера изглеждаше доволна от резултата, макар той да знаеше, че няма скоро да забрави пренебрежението, с което се беше обърнал към нея. Единствено Илона го гледаше кисело, несъмнено пресмятайки наум от колко богатства се е лишил току-що с предложението си.

Ала Роджър не ценеше парите освен като средство за оцеляване, а и имаше достатъчно злато от Защитения. Дори без него, можеше да припечели предостатъчно за себе си с помощта на цигулката.

Джардир даде знак на Аманвах и тя пристъпи напред, като се поклони.

— Роджър, сине на Джесъм, предлагам себе си за твоя жена според повелите на Евджаха, написан от Каджи, Копието на Еверам, който ще седи до дясното рамо на Създателя, докато се прероди в деня на Шарак Ка. Вричам се, открито и честно, да съм ти покорна и благоверна съпруга.

Джардир се обърна към него.

— Повтори след мен, сине на Джесъм: аз, Роджър, син на Джесъм, се кълна пред Еверам, Създателя на всемира, както и пред Шар’Дама Ка, да те приема в дома си и да съм справедлив и търпелив съпруг.

Роджър извади медальона си изпод ризата и го стисна в юмрук.

— Аз, Роджър, син на Джесъм, се кълна пред Създателя на Всемира и пред духовете на предците си да те приема в дома си и да съм справедлив и търпелив съпруг.

У някои се надигна недоволно мърморене, когато Роджър промени клетвата. Дочу сред гласовете този на стария дамаджи Алеверак, ала Джардир не даде знак да е обърнал внимание. Все пак Роджър не беше достатъчно глупав, за да вярва, че Избавителя е пропуснал промяната на клетвата покрай ушите си.

— Приемаш ли дъщеря ми за своя дживах ка?

— Приемам — каза Роджър.

Същите обети бяха повторени и със Сиквах, а Аманвах посегна към черното ѝ було и го замени с бяло.

— Добре дошла, сестро по брак, скъпа моя дживах сен — каза тя.

Хасик се надигна с копие и щит в ръце. За миг Роджър отново доби чувството, че огромният дал’шарум иска да го убие, ала той само удари копието в щита си и нададе пронизителен крясък. Всеки воин в помещението незабавно го поде и в залата избухна какофония.

— Можеше да споделиш поне нещичко от плана си, Роджър — каза Лийша, докато Абан ги придружаваше до кервана.

— Не бях решил нищичко, докато не свърши песента — отвърна Роджър, — но и да съм бил, не ти влиза в работата. Нека не се преструваме, че щях да имам думата, ако ролите ни бяха разменени.

Лийша подхвана полите си и ги стисна.

— Да ти напомням ли, че тези момичета се опитаха да ме убият?

— Да, спомням си — съгласи се Роджър. — Но ти излекува Аманвах, когато антидотът я разболя, ти предложи убежище и на нея, и на Сиквах.

— Не се заблуждавай — предупреди го Лийша. — И двете са още под властта на Иневера.

— Все още — каза Роджър и сви рамене.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ги промениш?

Роджър отново сви рамене.

— А ти мислиш ли, че можеш да промениш него?

Стигнаха до кервана и Роджър, комуто бяха осигурили пищен фургон заедно със съпругите му, бързо се скри вътре.

— Не подценявай сина на Джесъм — каза Абан. — Днес се сдоби с много власт.

Посочи една жена най-отпред на кервана, която пишеше нещо в бележник.

— Първата ми съпруга, Шаманвах. Тя ще те придружи до Хралупата и лично е подбрала кха’шарумите, които ще карат каруците заедно с жените и децата си. Всички те работят за мен или са част от семейството ми. Няма да ви създават никакви проблеми.

— Не се тревожа за кха’шарумите — каза Лийша.

Абан кимна.

— Мъдра преценка. Колкото до дал’шарумите, нямах думата. Ще докладват на Кавъл и макар Ахман да е казал на офицера, че все още си негова избраница и трябва да ти се подчинява, подозирам, че по-скоро ще следват заповедите на Аманвах.

— Да се надяваме тогава, че доверието на Роджър в нея е оправдано — каза Лийша.

— Тъжно ми е да видя, че си заминавате, господарке — каза Абан. — Ще ми липсват разговорите ни.

Роджър се отпусна в младоженския фургон с доволна въздишка. Беше райзънски по стил, от добро дърво и с позлатени стени, както и метално окачване, за да не се усещат толкова неравностите на пътя. Фургон на аристократ, при това на богат аристократ.

Ала красианците бяха направили промени — бяха премахнали седалките и бяха покрили пода с шарени килими и избродирани сатенени възглавници. Стените и таванът бяха покрити с тъмно кадифе в червено и лилаво, а отгоре висяха ароматизиращи билки в бронзови делви. Прозорците бяха от стъкло, ала можеха да се отварят, бяха отворени и сега. Въпреки това пред тях имаше завеси, осигуряващи уединение. От стените допълнително висяха бронзови и стъклени маслени лампи, които можеха да се гасят и палят само със завъртането на един ключ.

Роджър не бе виждал дори бардак, по-подходящ за съвкупление.

Не искат да губя време явно. Не можеше да отрече, че и той го очакваше с нетърпение. Сиквах вече беше преспала с него, ала отказваше да прекарват време заедно, докато не се оженят, а Аманвах още беше девствена. Трябваше да внимава с нея.

Той извади молив и тетрадка от торбата с чудесиите си, след което продължи записките си по Песента на Новолунието. Можеше да чете нелошо, както и да пише, ако и разкривено, но нито думите, нито музикалните символи, на които го беше научил Арик, не му идваха така отръки, както свиренето.

— Никой не може да чуе песен веднъж и да я запомни завинаги — караше му се Арик, всеки път, когато младият Роджър се оплакваше от уроците си, а после Сладкогласния не пропускаше да му загрее и врата. — Ако искаш да продадеш някога песен, трябва да можеш да я запишеш.

Роджър мразеше учителя си в такива моменти, но сега му благодареше горещо. Вече беше изписал мелодията и тактовете. Щеше да му е нужно време да предаде целия смисъл, но имаше две седмици до Хралупата и нищо друго за правене.

Роджър се усмихна и погали една от възглавниците. Е, почти нищо.

Дочу гласове и надникна през завесите — Аманвах и Сиквах наближаваха с още двама дамати, облечени в бяло, както и странен на вид шарум, а зад тях — още две жени.

Роджър веднага разпозна сина на Джардир, Асъм, както и племенника на Избавителя, Асукаджи. Воинът навярно беше телохранителят на Аманвах, Енкидо. Носеше обичайните черни одежди на воин, ала китките и глезените му бяха пристегнати със златни окови, като излети около крайниците му.

Не познаваше жените. И двете носеха черно, ала една от тях имаше бяло було като Сиквах. Другата бе с открито лице — значи, бе неомъжена и несгодена.

Асъм и Аманвах вървяха най-отпред и спореха за нещо. Спряха пред фургона, докато рязко си шепнеха гневни думи, които Роджър не можеше да разбере. Асъм хвана Аманвах за раменете и я раздруса намръщен. Уж-телохранителят ѝ само гледаше. Ала едва ли някой красианец би посегнал на сина на Избавителя, още по-малко пък нищо и никакъв шарум.

През тялото на Роджър премина тръпка от страх. Знаеше, че Асъм може да го убие. Познаваше бойните умения на даматите — и най-нищожният сред тях можеше да жонглира с главата и крайниците му броени секунди след началото на схватката.

Ала не можеше просто да стои и да гледа.

Мина през актьорския си репертоар, за да си припомни поведението на най-безстрашния — и страховит — човек, когото познаваше, и да го навлече като наметало.

Отвори вратата с ритник и сепна всички.

— Махни си ръцете от жена ми! — изръмжа Роджър, досущ като Защитения. С едно движение на китката в дланта му се появи метателен нож.

Асукаджи изсъска и се приготви да го връхлети, ала Асъм пусна Аманвах и спря братовчед си с ръка.

— Прости ми, сине на Джесъм — рече даматът, макар да не се поклони. Тесанският му беше ясен, но с тежък акцент, подобно на Аманвах. — Просто неразбирателство между роднини. Не исках да помрачавам деня на сватбата ти.

Мъжът едва сдържаше гнева в тона си. Някой някога бе ли се осмелил да го заплашва с нож?

— По интересен начин го показваш, чини ми се — рече Гаред, като се появи от едната страна на фургона. Държеше огромната си брадва нехайно в едната ръка, а защитеното мачете — в другата. С крайчеца на окото си Роджър видя и Уонда от другата страна с лък в ръка. Знаеше, че може да сложи стрела и да я пусне мигом.

Асукаджи застана между нея и Асъм. Беше го обладало хладното спокойствие на красиански воин в битка и Роджър се запита дали Уонда би успяла да стреля, преди той да я достигне, и ако да — дали изобщо ще улучи. Навред край тях ескортът от дал’шаруми наблюдаваше напрегнато.

Роджър се поклони леко — по-скоро кимване, отколкото поклон — и прибра ножа, след което показа празните си ръце.

— Отдаваш ми голяма чест, братко, като идваш лично при мен, за да благословиш деня на сватбата ни и да ми доведеш сестра си и братовчедка си.

Аманвах го изгледа предупредително. Роджър знаеше, че върви по тънко въже, като си позволява така да фамилиарничи с мъже, които както можеха да разговарят с него, така можеха и да го убият — но вече владееше положението. Даматите не биха посмели да убият новия зет на Избавителя пред хора, стига той да се отнася вежливо с тях.

— Наистина — съгласи се Асъм, макар че нямаше и капчица съгласие в тона му. Отвърна му с поклон — огледално копие на този на Роджър. Асукаджи стори същото.

— Благословен да е денят ти… братко.

Асъм се обърна, каза си още нещо с Аманвах, а после двамата дамати се обърнаха и се отдалечиха за всеобщо облекчение.

— Какво ти каза? — попита Роджър.

Аманвах се поколеба, след това се обърна към Роджър.

— Каза, че ще довършим разговора друг път.

Роджър кимна, сякаш това нямаше значение.

— Ще ме зарадваш, съпруго моя, ако ме представиш на останалата част от ескорта си.

Аманвах се поклони и даде знак на останалите жени да пристъпят напред. Първа беше тази с бялото було. Отблизо се виждаше, че е млада, навярно колкото Сиквах.

— Моята етърва Ашия — каза Аманвах, — първородна дъщеря на дамаджи Ашан и най-голямата сестра на Избавителя, Имисандре, дживах ка на брат ми Асъм.

Роджър успя да скрие изненадата си, преди жената да се поклони.

— Благословен да е денят ти, сине на Джесъм. Сърцето ми се преизпълва с радост от мисълта, че си обвързан с моята прекрасна братовчедка.

В тона ѝ не се долавяше нищичко от неискреността на Асъм. Напротив, изглеждаше готова да го разцелува.

Той се обърна към другата млада жена.

— Братовчедка ми Шанвах — представи я Аманвах. — Първородна дъщеря на кай’шарум Шанджат, предводител на Копията на Избавителя, а това е средната сестра на баща ми, Хошвах.

— Приеми и моята благословия, сине на Джесъм. — Плавният поклон на Шанвах беше толкова нисък, че носът ѝ почти докосна земята. Роджър познаваше обучени танцьори, които биха дали всичко за подобна сила и гъвкавост.

— И четирите сме се обучавали още от малки в двореца на дама’тингите под наставленията на Енкидо — рече Аманвах и кимна, за да включи в бройката и Сиквах. — Дойдоха, за да се сбогуваме, защото не се знае кога отново може да се видим.

Когато Аманвах посочи Енкидо на Роджър, шарумът се поклони ниско.

— Роджър асу Джесъм ам’Кръчмар ам’Мост — каза Роджър по красиански маниер и му подаде ръка. Воинът изгледа ръката на Роджър учудено за няколко мига, след което изпъна своята. Пръстите му бяха като от стомана. Не каза нищо.

— Енкидо е евнух, съпруже — каза Аманвах. — Няма копие, така че може да му се има доверие да ни пази в твое отсъствие, няма и език, та да издаде тайните ни.

— Оставил си ги да ти отсекат дървото?! — изтърси шокиран Гаред.

Всички се обърнаха към него и той се изчерви. Енкидо само го изгледа нямо.

— Енкидо не говори езика ви — рече Аманвах, — така че не може да разбере грубостта ви.

Гаред се изчерви още повече, като след един-два неуспешни опита успя да върне секирата на гърба си и да се изниже назад.

— Ъм, таковата, ше прощавате. И аз, таковата, ъм…

Обърна се и бързо се отдалечи, за да се погрижи за коня си.

Роджър се поклони отново, за да привлече вниманието към себе си.

— За мен е чест толкова много от рода на Избавителя да дойдат, за да ни изпратят. Моля, нека не преча на сбогуванията ви. Ще ви дам колкото време ви е нужно.

Той пристъпи встрани, докато жените се прощаваха със сълзи на очи, и кимна на двамата дървари.

— Благодаря.

— Просто си вършим работата — каза Гаред. — Защитения вика да го пазите, това и правим.

— Радвам се, че ще си ходим — каза Уонда. — Колкото по-скоро се пръждосаме оттук, толкоз по-добре.

— Честна дума — отвърна Роджър.

— За какво беше всичко това? — попита Роджър, когато с Аманвах останаха сами във фургона.

— Това е между… — Започна Аманвах.

— Така ли ще започнем брака си, моя дживах ка? — прекъсна я Роджър. — С полуистини и увъртания?

Аманвах го изгледа изненадана, но бързо сведе поглед.

— Разбира се, прав си, съпруже. — Тя потръпна леко. — Ти и спътниците ти не сте единствените, които искат да напуснат Дара на Еверам.

— Защо така се гневеше брат ти? — попита Роджър.

— Асъм вярва, че е трябвало да откажа на майка си, когато ми нареди да се омъжа за теб — рече Аманвах. — Спори дълго с нея и… не завърши особено добре.

— Не иска домът ви да се съюзява с някого от зелените земи? — предположи Роджър.

Аманвах поклати глава.

— Не е това. Вижда силата ти и не е сляп за ползите от нея. Но баща ми има много дъщери дама’тинги, които според него биха свършили работа. Асъм винаги е искал да ме подари на Асукаджи, макар че братът няма право да се разпорежда със сестра си, докато бащата е жив.

— Защо ти? — попита Роджър.

— Защото нищо по-малко от най-голямата му сестра не би било достатъчно за възлюбения му Асукаджи — почти просъска Аманвах. — Не може сам да износи децата на любовника си, затова търси най-близкият заместител, както стори и Асукаджи, когато убеди чичо Ашан да предложи Ашия на брат ми. Само белите ми одежди ме пазеха досега. — Тя го погледна. — Белите ми одежди и ти.

На Роджър му се догади.

— Откъдето идвам, се смята за… нередно да се жениш за първия си братовчед освен в някой затънтен пущинак с десетина души селце.

Аманвах кимна.

— И сред моите хора не се предпочита, но Асъм е синът на Шар’Дама Ка и дамаджата. Прави каквото поиска. Ашия вече се принуди да му роди син, когото с Асукаджи отглеждат като свой.

Роджър потръпна и вдиша дълбоко от облекчение, когато фургонът се заклатушка — най-сетне потегляха.

— Не го мисли повече, съпруже — каза Аманвах и го хвана за дясната ръка, а Сиквах премина отляво. — Днес е денят на сватбата ни.