Дневната война

Двайсета глава Едничък свидетел 333 г. СЗ, Лято

Арлен дълго време се взира в Рена. Чувстваше се гола под погледа му, както когато князът ядрон се беше вмъкнал в ума ѝ. Тя се запита — и не за пръв път — дали Арлен не бе научил и този трик. Гледаше я сякаш осъдително.

— Мислиш ли, че си готова за това, Рен? — попита той тихо.

Рена се поизправи, събра смелост и го изгледа от упор.

— Да. Отдавна съм готова.

— Съпругът и съпругата не бива да имат тайни един от другиго.

— Знам.

Арлен оброни лице в дланта си и потърка слепоочията си.

— Да не ме мислиш за тъп, Рен? Мислиш, че не виждам, че си яла демонско? Подушвам го, виждам го, усещам го, когато правим любов. Направи го за пръв път през същата нощ, когато те помолих да не го правиш. А после — всяка нощ, когато можеше.

Рена стисна зъби, опита се да укроти разгорелия се гняв и не успя. Нима си позволяваше да я съди? След всичко, което беше направила, за да му спаси живота? Магията отново се вля в нея и удесетори гнева ѝ. Почти не ѝ стигнаха силите да го удържи.

— И преди съм ти казвала, Арлен Бейлс, няма да ми казваш какво да правя.

Арлен несъмнено беше забелязал настроението ѝ, ала нямаше притеснен вид. Кимна.

— Така е. И не съм ти казвал какво да правиш. Казах само каквото имах да казвам. Ако искаш да ме пренебрегваш, твоя работа. Дори не е проблемът това, че го скри от мен. Не мога да стоя под слънцето и да твърдя, че и аз не съм крил нищо. Хората имат право на лични неща.

— Тогава какво? — попита Рена.

Арлен въздъхна.

— Не ме ли разбра? Как да се оженя за някоя, която ме мисли за глупак, Рен?

С тези му думи гневът ѝ отмина толкова бързо, колкото и бе дошъл, заменен от вина, толкова силна, че не мислеше, че може да я понесе. Избиха ѝ сълзи и лицето на Арлен се разми пред очите ѝ. Краката ѝ се подкосиха и тя падна на колене.

Арлен бе до нея само след миг, подхвана я и тя се облегна на него, а бялата му риза прогизна от сълзите ѝ. Държеше я здраво и я галеше по четината.

— Хайде, хайде, Рен. Не е толкова лошо. — Сложи ръка на бузата ѝ и надигна лицето ѝ, за да я погледне в очите. — Създателя ми е свидетел, и аз не съм идеален.

— Исках само да не изоставам — каза Рена. — Знам, че имаш много път да изминеш, и ти обещах да вървим заедно. Не мога да го направя, ако те вземе Ядрото, а аз остана тук.

Арлен се отдръпна от нея, колкото да види тя усмивката му.

— Твоят повик ме спаси да не остана там завинаги, Рени. Не се подценявай толкова.

— Не стига — каза Рена. — Натам си тръгнал, знам те. Не ти казвам да не ходиш, но не ща да те пусна там сам.

Арлен я изгледа с неразгадаемо изражение — от едното му око се търкулна сълза.

— Ще го направиш ли за мен, Рен? Ще отидеш в самото Ядро?

Рена кимна.

— Където и да е, Арлен Бейлс, само да е с теб.

Той се разрида и ненадейно се оказа в нейните прегръдки, тъй както тя бе в неговите допреди миг.

— Не мога да те моля за това, Рен. Не мога никого да моля за това. Няма връщане оттам.

Тя обхвана с длани лицето му.

— Не моли тогава. Ама не ми казвай и какво да правя.

Тогава тя го целуна и за миг той се вцепени. Сякаш щеше да се отдръпне, но след това се приведе към нея и отвърна.

— Обичам те, Арлен Бейлс.

— Обичам те, Рена Бейлс.

Когато се върнаха в града, Гробището гъмжеше.

Повече от десет жонгльори се суетяха край звуковата фуния и настройваха инструментите си, а красианският офицер обучаваше неколцина младежи — сурова дървесина, както ги наричаха дърварите. Генерал Гаред, със сигурност най-огромният човек, когото Рена беше виждала, крачеше през площада с Касапите от двете си страни и раздаваше заповеди на висок глас. Събра се патрул от дървари, които чакаха пастир Хейс да ги благослови, преди да се упътят към нощта.

Арлен закрачи натам, а свещеникът ги зърна и се оплете в думите си. Бързо си възстанови самообладанието и продължи, но не и преди към тях да се завъртят любопитни погледи. Зажужаха тихи гласове, както се случваше винаги, когато Арлен бе наблизо.

Гаред понечи да ги приближи, но Арлен го спря с длан и изчака смълчан молитвата да приключи и пастирът да нарисува няколко защити във въздуха над воините. Дърварите вече бяха свободни да поемат по задачите си, но останаха на място, докато Хейс се обръщаше към Арлен.

— Господин Бейлс, госпожице Танър — рече той и се поклони. В гласа му личеше напрежение — не бяха говорили очи в очи, откакто тя и Арлен си бяха тръгнали от вечерята на графа, и оттогава се отбягваха. — Какво мога да сторя за вас?

— Съжалявам, че ви тревожа, пастире — каза Арлен. — Имам нужда от… услуга.

Мъжът вдигна вежда и бързо погледна за миг към тълпата, чиито първи редици предаваха разговора им назад. Целият площад се разбъбри.

Пастирът не отвърна и Рена се побоя, че предишния път са го обидили твърде много. Но накрая кимна.

— Разбира се. Нека се оттеглим в покоите ми в Свещения дом…

Арлен поклати глава.

— Олтара. — Рена го хвана за ръка и Хейс не пропусна жеста. — Казахте, че ще ни ожените. Искам да го направите. Довечера. Сега.

Звукът от тълпата премина в какофония, развълнуваният шепот — в объркани викове и радостни възгласи. Други пък шъткаха, за да чуят по-добре.

— Сигурни ли сте? — попита пастирът. — Бракосъчетанието се извършва под слънцето, а не нощем и надве-натри.

Арлен кимна.

— От петнайсет години сме си обещани, пасторе. Време е.

— Крайно време е — добави Рена.

Хейс се обърна към Франк.

— Подготви олтара. — Погледна отново към растящата тълпа. — Нямаме достатъчно място на пейките…

— За това ще сме само ние, пастире — каза Арлен. — Не ни трябва голяма церемония. Не сме на жонгльорско представление.

Сред тълпата неколцина се провикнаха разочаровано и шумът се разрасна в неодобрителен рев. Гаред извади секирата и мачетето си и ги удари едно в друго.

— Я млък! Човекът спаси града, иска да са насаме и ще са насаме! — Обърна се към дърварите. — Чухте го! Разчистете пътя! Никой да не доближава Свещения дом.

Дърварите веднага се строиха и отвориха път през тълпата.

— Ще ви трябва поне един свидетел — каза Хейс.

Арлен се обърна към Гаред.

— Ще застанеш ли до мен, Гар?

— Аз ли? — изписка Гаред като бледен юноша.

— Застана до мен срещу орда демони. Мисля, че можеш да се справиш и с това.

— Да — отвърна Гаред. — За мен ще е чест.

— Баронът ще бъде свидетел — каза Хейс и кимна към Франк. — Нека всички други чакат отвън.

Чадо Франк кимна и бързо се отправи към Свещения дом. Върволица от хора се заизниза навън от зданието, докато наближаваха пастирът и другите трима. Излизащите се упътиха към малката групичка, ала дърварите им попречиха да се приближат.

— У вас ли са пръстените? — пастор Хейс попита Арлен.

— Не ми трябват… — Започна Рена, ала думите ѝ останаха в гърлото, когато Арлен бръкна в джоба си и извади два пръстена, всеки от сплетени златни и сребърни халки, покрити с миниатюрни защити. Дори от пръв поглед тя разпозна почерка на Арлен. Пръстените поемаха от магията му и ярко сияеха.

Тя го изгледа безмълвно, а той се ухили като котарак след вечеря.

— Да не мислиш, че не съм го планирал, Рен? Исках да го направим след Новолунието, ако сме още живи, но успях да ги довърша само преди няколко дни.

Рена усети напиращите сълзи и не направи опит да ги спре, докато Арлен плъзваше по-малкия от двата пръстена на безименния ѝ пръст. Ръцете ѝ трепереха, докато му слагаше неговия.

— Такава първа брачна нощ ти се пада… — прошепна тя.

Пастирът се прокашля.

— В името на Създателя и всред обителта Му ви провъзгласявам за съпруг и съпруга. Плодете се в Негово име. Може да целунете…

Рена се хвърли в обятията на Арлен и притисна устни в неговите — ако пастирът бе успял да довърши изречението си, Рена не го чу — всичко се изгуби насред тътена на кръвта в ушите ѝ.

— Дължа ти услуга — каза Арлен на пастира, когато младоженците най-после се отделиха един от друг. — Няма да го забравя.

Хейс се усмихна.

— Нито пък аз.

— Поздравления — каза Гаред и тупна Арлен по гърба, когато той се обърна към барона. Това тупване би пратило повечето мъже в другия край на стаята, ала Арлен не помръдна. — Огромна чест ми е да съм ти свидетел. Не го заслужавам.

— Честта е наша, Гаред Кътър — каза Арлен. — Хралупата сега вече е в добри ръце.

Гаред доби скръбен вид.

— Не бях толкова добър, колкото трябваше. Дори след като дойде в Хралупата. Правих… грешки.

Арлен се усмихна и постави длан на рамото на великана.

— Всички правим грешки, Гаред. Но тези, които ги осъзнават, са вече добри мъже поне наполовина. Каквото и да си сторил, прощавам ти.

Гаред се изпъна в цял ръст и се извиси дори над Инквизитора — на няколко стъпала над тях, — след което се поклони ниско.

— Отсега започвам с другата половина. — Той погледна Хейс набързо. — Създателя ми е свидетел.

— Обичам те, Арлен Бейлс — прошепна Рена.

Арлен я хвана за ръката и я поведе обратно по пътечката.

Гаред избърза пред тях и разтвори огромните врати на Свещения дом, сякаш бяха от хартия. Оттатък тях се разкри растящото множество от жители на Хралупата — още прииждаха от всяка уличка и изпълваха Гробището. Някои висяха по балконите край площада, за да виждат по-добре, а децата се катереха по раменете на родителите си.

Рена се стъписа. Единственият друг път, когато беше виждала нещо подобно, бе, когато целият Поток на Тибит се събра на селския площад, за да види как ще я отнесат демоните. Хиляда души, дошли само да гледат и да не мръднат и с пръст, докато ядроните я разкъсваха на парчета.

Тя усети как сърцето ѝ спира и преди да се овладее, вече посягаше към ножа си.

— Съпруг и съпруга! — изрева Гаред и възгласът на тълпата оглуши Рена и бързо избистри мисълта ѝ. Не смееше да помръдне, докато набързо накъсани цветя заваляха край тях, а жонгльорите засвириха.

Арлен се поклони и ѝ предложи дланта си, като ѝ каза достатъчно тихо, за да го чуе само тя:

— Не искат да те наранят, Рен. Просто искат да те поздравят и да потанцуват.

Рена пое ръката му, а той я поведе през тълпата. Отнякъде се появи възрастна жена и направи смутен реверанс.

— Мег Кътър — каза тя. — Семейството ми имаше честта да стои рамо до рамо със съпруга ви в Битката при Хралупата. Никой от нас нямаше да е тук, ако не беше той.

Тя натика в ръцете на Рена една прекрасно изписана ваза, доукрасена с няколко поувехнали цветя.

— Кътаме си я от стотина години. Не знам дали е вярно, но дядо казваше, че я е купил от един вестоносец, а пък той му казал, че е още отпреди Завръщането. Знам, че не е много, но страшно ще се радвам да я приемете.

Рена нямаше представа какво да отвърне. Жената се преструваше, че подаръкът ѝ не е нищо особено, но ясно ѝ личеше, че за нея бе цяло съкровище. Подобно нещо не се подаряваше с лека ръка.

— Аз… Благодаря… — Изломоти тя, но жената бързо се скри сред тълпата и друга зае мястото ѝ. Рена позна лицето ѝ, но не си спомни името. Много ѝ харесваше розовият храст в дворчето ѝ и веднъж ѝ го беше споделила, докато минаваше оттам.

— Санди Тейлър. — Жената също направи реверанс и почти се препъна, тъй като ѝ пречеше огромният букет рози в скута ѝ, привързан с червена панделка. Рена виждаше драскотините по ръцете на Санди, бързала беше да набере цветята и да дойде навреме, за да ѝ ги подари. Като нищо бе обрала всички цветове от храста си.

— Знам, че обичате рози, а една булка трябва да си има букет. — Тя се изчерви повече от цветята пред нея и се извърна да си върви. Завъртя глава и посочи панделката. — Това е истинска красианска коприна.

Рена се опита да вкара цветята във вазата, но не се побираха и тя остана в неловко положение, ваза в лявата ръка и букет в дясната.

Колкото повече хора прииждаха, толкова по-опиянена се чувстваше Рена. Нощните ѝ сетива, инстинктите, които я пазеха жива сред ядроните, сега крещяха безсмислено, предупреждаваха за нападение, макар да нямаше нужда. Ала хората продължаваха да ѝ се кланят и да ѝ предлагат набързо скалъпените си дарове. Жителите на Хралупата нямаха пари, но отново и отново пристигаха с предмети, които очевидно им бяха много по-скъпи.

— Рамо до рамо със съпруга ви…

— … моля, приемете…

— … Мейри Блоуър…

— … моля, приемете…

— … съпругът ви ме спаси…

— … спаси сина ми…

— … спаси ни всички…

— … моля, приемете…

— … моля, приемете…

— … моля, приемете…

Дори с нощната ѝ сила вече ѝ ставаше трудно да удържа всички вързопи и кошници. Не след дълго се чувстваше като муле на вестоносец, а доброжелателите не се спираха. Стотици. Хиляди.

Невероятно бе, ала я спаси красианка.

Показа се от тълпата, покрита от глава до пети в черно по южняшкия обичай, а очите ѝ я гледаха със съчувствие.

— Какво е това? — рече на висок глас. — Булката не може да мъкне сама даровете си в нощта на брака си!

Всички край нея се сепнаха и тя с добре отработен заповеднически тон посочи няколко от жените наблизо, които вече бяха подарили по нещо.

— Намерете маси за всички дарове. Толкова ценни предмети не бива да докосват земята.

Жените закимаха утвърдително и си намериха още няколко помощнички, а даровете бяха издърпани от ръцете на Рена. Красианката я погледна и около очите ѝ се оформиха бръчиците на смеха.

— Моля, позволете ми да се представя. Аз съм Шаманвах, Първа съпруга на Абан, син на Чабин, от рода на Хаман и племето каджи. — Арлен вдигна рязко глава и тя срещна погледа му. — Съпругът ми винаги е бил добър и верен приятел на пар’чина.

Арлен я погледа още секунда, след което се усмихна и кимна.

— Радвам се отново да се видим, дживах ка на Абан. Надявам се сестрите ти по брак и дъщерите ти да са добре.

Шаманвах се поклони.

— Да, сине на Джеф. Искрено се надявам, че заедно с почитаемото си семейство също преуспявате. — Тя се обърна към Рена. — Позволете ми да ви помогна, за мен ще е голяма чест да съм ви от полза в тази свята нощ.

Рена примигна и после кимна, заеквайки:

— А… ами, добре.

Шаманвах отново се поклони и извади малка дъска за писане, хартия и перо. Когато следващата жена пристигна, за да подари нещо на Рена, Шаманвах отбеляза името ѝ и подаръка, след това ѝ нареди да го постави на масите, които хората събираха и покриваха с бял плат.

— Може да изпратя мъже да пазят масите, ако желаете — каза Шаманвах, когато видя, че Рена гледа към масата.

— Няма нужда — каза Арлен. — Тук никой нищо няма да открадне.

Шаманвах кимна.

— Както желаете.

Всичко това продължи дълго време, но Рена лека-полека се успокои, а до нея красианката вещо ръководеше всичко. Която и да беше тази Шаманвах, джих-ких на Как-Там-Му-Беше-Името, направо ѝ спасяваше живота.

Отнякъде се чу вик и групичка Дървени войници си проправиха път през пируващите с лъскавите си дървени щитове и брони. Рена долови напрежение у Арлен и дори у Шаманвах. Но след това войниците се разделиха на две колони и отвориха път за граф Тамос, елегантен донемайкъде в кадифе и коприна. Тежкият медальон на сана му висеше на врата, а на главата му блестеше златна диадема във формата на бръшлян — в центъра ѝ се виждаше отлята мисловна защита.

Графът се упъти право към булката и плавно се сниши на едно коляно в съвършено изпълнен благороднически поклон.

— Поздравления по случай щастливото събитие. — Той ѝ целуна ръка. — Моля, приемете този малък жест от жителите на Хралупата.

Той махна зад себе си и до него позадъхан дотича Артър. И той носеше пищни дрехи, но сякаш метнати набързо. Подаде на графа кутия от черно кадифе, а Тамос я отвори, докато се обръщаше към младоженците, и без да се изправя, я връчи на Рена.

Върху постелка от коприна бе разстлано колие от фино отлято и изковано злато, а в средата му — скъпоценни камъни, скупчени край смарагд с размерите на кучешко око. Рена още свикваше с цената на парите — нещо, от което не се нуждаеше особено в Потока на Тибит, — но можеше да разпознае съкровище, когато го видеше.

Пресегна се и докосна с върховете на пръстите си изкусно шлифованите камъни.

— Прекрасна е.

Артър отново плавно пристъпи напред и взе кутията от ръцете на Тамос. Графът вдигна колието високо.

— Ще изглежда по-красиво на врата ви — рече той по-силно.

Беше невероятен дар и струваше много повече от всички останали, взети заедно, но нещо у него ѝ се струваше престорено.

Хората от Хралупата ѝ подарявах свои лични, важни принадлежности. Тамос, с обсипаните с пръстени ръце, просто ѝ даваше пари. Интересуваше ли го изобщо, че се е омъжила, или всичко беше политика?

Рена потърка халката си с палец. Колието беше прекрасно, но тя имаше единственото украшение, от което се нуждаеше.

Усмихна се и повиши глас, подобно на графа.

— Благодаря ви, Ваше Височество. С удоволствие бих го носила довечера, но не мога да приема подобен дар, докато хората в Хралупата гладуват.

Шаманвах просъска, а усмивката на Тамос трепна — той обаче бързо се овладя, поклони се отново и сложи огърлицата на врата ѝ.

— Ваша е, така че може да правите с нея каквото пожелаете, госпожо Бейлс. Продайте я утре и ще напълните много празни стомаси.

Рена се усмихна и кимна, а тълпата отново възликува. Арлен я хвана за ръката и я стисна. Усещаше любовта му дори в този простичък жест.

Лийша вдигна глава, когато Уонда застана на прага. По навик почука в същия миг, когато отвори вратата. Тя и Роджър отново бяха на масата, прекарали по-голямата част от последния час, зяпайки чашките си, унесени в мисли.

— Извинете, че ви прекъсвам, господарке Лийша — каза Уонда, — ама в града става нещо. Не знам какво, но се чува чак дотук, един Създателя знае какво може да е.

Лийша остави чашката си и се пресегна към вече наполовина защитеното наметало, което везеше, за да замени подареното на Ахман. Вечното главоболие отново се усили.

— Създателю, толкова много ли искам, просто една спокойна нощ?

Роджър вече слагаше наметалото си и посягаше за калъфа на цигулката.

— Аманвах и Сиквах са долу — каза той и закрачи към вратата.

— Роджър, почакай! — извика Лийша.

Но той вече търчеше, като че го гонеха всички ядронски орди.

Уонда го изпроводи с поглед и въздъхна.

— Дано онез’ красианчета да знаят какво си имат. Всичко бих дала някой мъж да го е грижа така за мен.

Лийша постави длан на рамото ѝ.

— Магията е превърнала тялото ти в това на жена, Уонда, и знам, че си била с момчета… след лов на демони, но си само на шестнайсет. Имаш много време да опознаеш мъжете, да опиташ с неколцина. А и нямаш нужда от мъж да ти се притичва на помощ както повечето момичета.

Уонда кимна.

— Да, мисля, че това е проблемът. — Тя махна към белязаното си лице. — И това. Ставам за един път, да, но никой няма да ме покани на забавата по Равноденствие.

— Ако някой мъж те погледне и види само белезите ти, значи не те заслужава.

— По-добре да си натъпча чорап в панталона и да хукна подир момичета, отколкото да чакам някой да ме види, както искам да ме види — отвърна Уонда, докато поемаха по пътечката към града.

— Що за глупости! — възкликна Лийша. — Дръж си главата високо и не след дълго ще се избиват за теб, Уонда Кътър. Слушай ме какво говоря.

Вървяха доста бързо, ала Лийша и така едва се сдържаше да не се затича. Години наред бе свиквала с бавното тътрене на Бруна и се бе научила на търпение.

— Ако хората не доживеят да ме дочакат, значи и тъй не съм можела да им помогна — казваше учителката ѝ. — А и на никого няма да мога да помогна, ако се изтърся и си счупя таза.

На половината път до градчето край пътеката се намираше голяма скала, а върху нея — силует, едва видим на защитената светлина. Уонда насочи лъка си натам, но когато наближиха, видяха само Роджър, внимателно заслушан в нещо.

— Каквото и да е, не са беди — каза Роджър и скочи при тях. — Звучи ми като забава.

Облекчението му бе видно, но тъй като мразеше да пропуска забави, пришпори ги да побързат.

Музиката и веселието ставаха все по-шумни близо до Гробището — глъчката вече не спираше. Във въздуха се вееха прътове, понесени от бързащи мъже, за да издигнат по-скоро фестивални шатри, а при фунията танцуваха жонгльори и жени.

— Какво, Ядрото го взело…? — изумен промълви Роджър.

Младата внучка на Смит, Стела, изтича покрай тях с кошница прясно набрани цветя.

— Хей, Стела! — подвикна Уонда. — Какво става?

Стела забави ход и се обърна към тях, ала не спря.

— Не чухте ли? Избавителя се ожени!

Тя се обърна към тълпата и се скри сред нея.

И Роджър, и Уонда рязко обърнаха глави към Лийша. Виждаше се, че са затаили дъх и чакат реакцията ѝ.

— Уонда — каза тя, — бъди добро момиче и изтичай до колибата, за да вземеш празничните гърмящи пръчки. На връщане внимавай.

Уонда я гледа дълго време, след което свали лъка си и го окачи на рамото си, преди да се затича обратно.

— Добре ли си? — попита Роджър.

Лийша сви рамене.

— Направил е избора си, Роджър. Няма значение какво мисля и чувствам. Арлен Бейлс ни спаси, както и този град, и ако иска това, ако това му носи мир…

Роджър я погледна.

— Тогава си държим устите затворени и танцуваме.

Лийша се усмихна.

— Точно така.

Стела пак изтърча покрай тях и след минутка се върна с още цветя. Този път Лийша я спря, даде ѝ монета и си взе букет.

— Насам — каза Роджър, крачейки към групичката красианци, отделени от останалата част от навалицата: най-отпред — Аманвах и Сиквах, а край тях — неколцина дал’шаруми. Роджър ускори ход и Лийша трябваше да вдигне полите си, за да не изостане.

Аманвах ги видя и веднага отиде при съпруга си, на крачка зад нея и Сиквах.

— Здравей, съпруже. Явно сме се върнали на светъл ден за племето от Хралупата. Твърди се, че пар’чинът и новата му дживах ка не са предупредили никого. Съплеменниците ти не са били подготвени и изразяват радостта си малко… хаотично. Изпратих Шаманвах да помогне на невястата, преди да я затрупат съвсем с дарове.

— Много мило от твоя страна — рече Лийша.

Аманвах се поклони, но не свали поглед от Роджър.

— За нас е чест да наблюдаваме брачните ви празненства.

Роджър поклати глава.

— Брачните празненства не са за наблюдаване, Аманвах. Те са, за да се веселим.

Аманвах също поклати глава и дори Сиквах изглеждаше объркана.

— Това не е нашето племе…

— Ядрото да го вземе, не било вашето племе. Съпруги ли сте ми, или не?

Аманвах примигна неразбиращо.

— Разбира се, че сме…

— Тогава… — Роджър я пое в прегръдките си и ѝ се усмихна, когато носовете им се докоснаха през финото копринено було — отдайте ми уважението си, като мълчите и танцувате.

С тези думи той отведе и двете на широкото открито място насред Гробището. Хората се въртяха диво един край друг с отработено умение. Аманвах и Сиквах наблюдаваха предпазливо танците. Несъмнено нямаше подобни в Красия. Докосванията между неомъжени жени и неженени мъже противоречаха на евджахските повели, а дори случайното докосване на дама’тинга, която не ти е съпруга, можеше да ти струва китката. С крайчеца на окото си Роджър забеляза спотайващия се наблизо Енкидо.

— Погледнете ме — нареди Роджър и двете изпълниха. — Знам, че танцът изглежда сложен, но всъщност е много простичък. Гледайте ми краката. — Той оформи осмица с няколко ритмични стъпки. Продължи да изпълнява движението и ги подкани да опитат.

— Браво! — поздрави ги, когато успяха. — Сега пляскайте с ръце и тропайте с крака в ритъм с музиката. Точно така, схващате — каза Роджър и се придвижи така, че неговите стъпки да се пресекат с тези на Аманвах. — Когато се приближим както сега, се хвани за лакътя ми и ще използвам инерцията ти, за да те завъртя и да те върна обратно там, откъдето си отскочила. След това просто продължаваме.

— Като в шарусахк. — Аманвах кимна. Улови го лесно за лакътя и леко подскочи, за да може той да я завърти. Лесно спази ритъма и се позасмя, когато се приземи и продължиха.

— Сега Сиквах! — Роджър се обърна към другата си съпруга и се поклони, докато я приближаваше с танцова стъпка. Сиквах изписка от удоволствие, когато той я повдигна.

И продължиха — те се въртяха около него, а той ги редуваше. Вече и двете жени се смееха открито, а сърцето на Роджър подскачаше от радост.

— Насам! — провикна се той и ги хвана за ръцете, като ги въведе насред множеството. И двете извикаха, когато към тях налетяха още мъже, но след това един мускулест дървар вдигна Аманвах и я остави на земята, точно навреме, за да може Роджър да я улови.

— Брадати Еверам! — изпъхтя Аманвах, останала без дъх, ала в гласа ѝ личеше веселие.

— Най-добре ни уважавате, като споделяте традициите ни — провикна се Роджър, докато следващият мъж вдигаше Аманвах във въздуха. После се обърна, за да улови Сиквах от един от чираците на Бен Блоуър.

— Не мога да повярвам, че го направих! — изписка ликуващо момичето.

Това продължи още дълго. Когато останалите красиански мъже и жени видяха, че дама’тингата танцува, те също се присламчиха към множеството, запляскаха и затропаха с крака. Държаха се близо един до друг, но започнаха да имитират танца, въртяха се едни други във въздуха и се смееха.

Един от жонгльорите на сцената зърна Роджър и го посочи с лъка на цигулката си.

— Полухват!

Тълпата поде повика и го превърна в рев.

— Полухват! Полухват! На сцената, на сцената!

Танците спряха моментално и всички се обърнаха към него. Роджър се поклони на жените си и се наведе, за да прошепне нещо в ухото на Аманвах, след което извади калъфа си и скочи на сцената, докато жените му правеха място. Местните го поздравиха с поредния възглас, когато застана на платформата.

От новата си гледна точка Роджър можеше да види младоженците, обградени от купища хора, които им махаха и се ръкуваха с тях. Шаманвах стоеше от свободната страна на Рена, а Гаред — от тази на Арлен, като се грижеха никой да не ги безпокои излишно.

— За мен е чест да съм тук в тази специална нощ — започна Роджър. Не разполагаше с магическия си подбрадник, но фунията вършеше почти същата работа, а и той умееше да проектира гласа си пред публика. Тълпата се смълча, а Арлен и Рена вдигнаха лица към него. Той им махна енергично. — Нямаше да съм тук тази нощ, никой от нас нямаше да е тук, ако не беше онзи мъж там — Арлен Бейлс. Спасявал ми е живота повече пъти, отколкото мога да преброя, веднъж точно тук, на това място.

Отвред изригна съгласие. Роджър им позволи да продължат няколко секунди и да понажежат емоциите, след това размаха ръка, за да ги спре. Огледа тълпата пред себе си и видя мъж с разпенена халба бира. Поиска му я с жест и я вдигна високо.

— А сега всеобщият ни приятел е избрал своята прекрасна невяста. — Направи широк жест към булката. — Рена Бейлс!

Последва рев и стотици дървари пиха като един — самият Роджър изпи халбата на един дъх и я метна обратно на мъжа, от когото я беше взел, а той я вдигна като трофей.

— Виждам много нови лица на сцената — каза Роджър и се обърна към майсторите от Гилдията на жонгльорите и калфите им, — но ще изпълня една моя песен и се надявам да могат да ме следват. — Усмихна се на тълпата. — Може би ще им помагате с думите?

Извади цигулката си и започна Битката при Хралупата на дърваря. Хората моментално я познаха и отново подеха одобрителния рев, като толкова силно затропаха с крака, че сцената под Роджър се разтрепери. Кендъл стоеше отзад в десния край на сцената и той ѝ направи знак да се присъедини към него, като въртеше из пръсти лъка си, докато и тя не засвири.

Заедно подеха мелодията на песента, която бяха свирили хиляди пъти. Останалите жонгльори явно също я бяха научили, защото се присъединиха към водещата двойка лесно, като акомпанираха на мелодията, докато Роджър пееше. Бавеше темпото умишлено, за да позволи всеки куплет да се превърне в свой собствен малък свят, водейки хората през всички мъки и победи от онази нощ.

В песента имаше соло, но Кендъл продължи да свири дори когато другите спряха. Бе се усъвършенствала невероятно, откакто я беше слушал за последно, и дори зърна тънката ѝ усмивчица, когато очите им се срещнаха за секунда.

Ала той никога не отстъпваше от музикални предизвикателства и солото премина в дуел — всеки от двамата свиреше все по-сложни мелодии, а Кендъл не отстъпваше дотолкова, че Роджър се засмя силно и ѝ позволи да спечели, преди да продължат със следващия куплет от песента. Хората вдигнаха ръце и се развикаха радостно, когато музикантите най-сетне приключиха. Навсякъде из публиката хора бършеха сълзи.

В крайчеца на погледа му пробягнаха разноцветни петна. Обърна се — Аманвах и Сиквах приближаваха. Неговата дживах ка беше в копринени одежди в яркочервено и оранжево, а Сиквах — в синьо и зелено. Платът беше непрозрачен, но също толкова тънък и свободен, колкото можеше да се очаква от красианското облекло. Бяха се украсили със защитени бижута и носеха защитените си златни яки.

Изкачиха се на сцената, докато тълпата ги зяпаше. Кройката бе по-скромна от това, което носеха в постелята, но все пак показваше много повече от формите им, отколкото си позволяваше коя да е красианка, дори дама’тинга. Дори по северните стандарти облеклото им беше скандално.

Аманвах се поклони и подаде на Роджър подбрадника му.

— Благодаря ти, моя дживах ка — отвърна той, взе пособието и го прикрепи към долния край на цигулката си.

Обърна се към тълпата.

— Докато бях на път, научих нова песен. Трябваше да я преведа на тесиански и да направя някои други промени, но е за нещо, което е важно за всички нас, и мисля, че Защитената двойка ще иска да я чуе. — Кимна към Арлен. — Дано ти хареса.

Започнаха Песента на Новолунието. Нямаше колебание, а Аманвах и Сиквах се присъединиха към него веднага, когато трябваше. Със защитите за усилване на звука и фунията песента разтърси тълпата с мощта си.

Останалите музиканти също само слушаха — бояха се да се намесят. Хората от Хралупата мълчаха, окръглили очи.

Когато свършиха, пълна тишина последва изпълнението им. Роджър погледна към Арлен и вдигна вежда. Мъжът беше на повече от сто метра от него, но Роджър не се съмняваше, че вижда ясно изражението му. Арлен кимна и заръкопляска силно. Скоро цялото множество следваше примера му, викаше и тропаше с крака.

— А сега да млъкнем и да танцуваме! — подкани ги Роджър. Моментално поде танцова песен, а останалите музиканти почти си изтърваха инструментите в бързината да се присъединят.

Лийша можеше да предреди всеки в колоната. Тя беше господарката на Хралупата, а това бяха децата ѝ. Ако искаше просто да доближи младоженците направо, никой нямаше да я спре. Щяха да ѝ направят място с поклон още щом я видят.

Но Лийша не бързаше и можеше да си позволи да се позабави, за да избистри мислите си. Нервно мачкаше цветята, докато наблюдаваше Арлен и Рена. Младата жена се усмихваше широко, а благодарностите ѝ и погледът ѝ разкриваха единствено искрена радост.

Не знаеш нищичко за нея, повтаряше си отново и отново Лийша, но дори така беше наясно, че това е лъжа. Знаеше едно — Арлен я обичаше безрезервно. Ако и тя го обичаше така, нищо друго нямаше значение.

Но колоната се движеше много бързо и не след дълго беше неин ред.

Всички се сепнаха, дори Гаред — само Шаманвах остана спокойна.

— Господарката Лийша Пейпър, дъщеря на Ърни — прошепна на Рена и записа името в списъка си.

Лийша се усмихна и направи реверанс.

— Една булка трябва да си има венец, както подобава — каза тя и вдигна венчето, което бе оплела от цветята на Стела.

Рена я погледна и очите ѝ говореха много по-красноречиво от всякакви слова. Лъщяха от сълзи.

— Много е красиво. Благодаря.

Тя се наведе, а Лийша го постави на главата ѝ.

— Благословен да е бракът ви — каза Лийша и се обърна към Арлен.

Той отвори обятията си и тя се притисна в него, силно, но за кратко.

Надяваше се той да не забележи сълзите по ризата си. Показа се Уонда, повела натоварено муле. Лийша се извини и отиде при момичето.

— Взех всички от хубавите — каза Уонда.

— Благодаря — каза Лийша и подаде на едно от момченцата до себе си няколко гърмящи пръчки и клечка кибрит. Усмивката му почти глътна ушите и той изписка от радост, след което се отдалечи тичешком.

— Какво ще кажеш да ми намериш нещо за пиене?

— Разбира се — отвърна Уонда. — Чай? Вода?

Лийша поклати глава.

— Нещо, което да свали боята от верандата ми.

Роджър се смееше, докато съпругите му се въртяха насред рила, на който ги беше научил, коприната им се издуваше, а тълпата ахкаше и викаше възторжено. Имаше предостатъчно свирачи, затова в един момент завлякоха и Роджър, и Кендъл в танца, където всички пляскаха и се смееха заедно. Насред тълпата гърмяха фойерверки, метнигръмки, пукачици, огнесвирки, огнени кестенчета. Насред Гробището се освободи място, откъдето Лийша палеше ракети и летящи звезди високо в нощното небе.

Танците утихнаха, а хората приковаха погледи нагоре, изумени. Аманвах и Сиквах наблюдаваха ококорени, докато една от ракетите се издигаше, и плеснаха удивени, когато експлодира в разноцветен дъжд.

— Добър момент да изразим почитанията си — каза Роджър и ги поведе към стълбите вляво от сцената, по-близо до мястото на Арлен и Рена. Съпругите му взеха и Кендъл със себе си.

— Разкажи ни повече за северняшките ви брачни обичаи — каза Аманвах на момичето.

— Ами, подаряваме подаръци, поздравяваме двойката… — рече колебливо Кендъл. — Но след онази песен… не знам кой какво повече може да подари.

— Трябва, щом е такава традицията — рече Сиквах.

Аманвах кимна.

— Така и ще сторим, така както видяхме да го правят другите.

Роджър не разбра какво имаше предвид Аманвах, но нямаше време и да го обмисля, защото тълпата се раздели на две пред тях.

Арлен се пресегна към него и го придърпа в прегръдка. Беше шокиращо. Откога Защитения прегръщаше хората?

— Това беше невероятно, Роджър. И преди съм чувал Песента на Новолунието, но никога така. Имаше…

— Сила — каза Роджър. — Силата да убие каменен демон на място. Ще имаш свирачите си магове, както ти обещах. — Обърна се и направи реверанс към Рена, усмихнат широко. — Подарък за специалния ви ден.

Рена се изчерви, когато Аманвах отиде при нея.

— Аз съм Аманвах, Първа съпруга на Роджър, син на Джесъм от племето на Хралупата. — Обърна се към останалите със себе си. — Това е моята сестра по брак, Сиквах, и ученичката на съпруга ми, Кендъл. — Девойките се поклониха, а Аманвах извади от торбичката си парче чисто бяла коприна.

— Кендъл ми каза, че сватбените подаръци са традиция сред народа ви. Така е и сред моя. — Вдигна плата. — Ти си дживах ка на пар’чина и трябва да си имаш було. Това е моето собствено, изтъкано от най-фина коприна, благословено в двореца на дама’тингите.

Рена мълчеше стъписано, докато Аманвах привързваше коприната към лицето ѝ, скри го от носа до брадичката. Накрая попита:

— Колко дълго да го нося?

Сиквах се засмя.

— Докато пар’чинът го премахне, за да те целуне.

Рена изсумтя.

— Ба, ще ми го сваля! — Обърна се към Арлен и надигна сама булото си, след което го целуна страстно. Аманвах, Сиквах и Кендъл се разсмяха и заръкопляскаха, а зад тях още хора нададоха одобрителни възгласи.

— Как беше? — попита Рена и се обърна към Аманвах. Булото отново падна пред лицето ѝ, но тя не понечи да го махне.

Аманвах се усмихна.

— Брачните ни традиции не са толкова различни. — Погледна Роджър. — Понякога ми е тъжно, че никога не сме имали истинско празненство.

Роджър видя тъгата в погледа ѝ. Всяка севернячка мечтаеше за сватбата си и красианките очевидно не бяха по-различни. Бе изтикал традициите на заден план, когато се ожени за тях на мига — и бе покосил мечтите им. Трябваше да им се реваншира.

— Не сте имали сватба?! — изуми се Рена. — Хайде с мен тогава!

Хвана Аманвах за ръката и се пресегна и към Сиквах и Кендъл, като ги завлече при танцуващите хора. Всички възкликнаха радостно и жонгльорите подеха нова песен.

— Имаш две минути, Арлен Бейлс — извика Рена, — и да съм те видяла до мен!

— Ех, брак… — въздъхна Роджър и Арлен се засмя.

— Стане ли ми чоглаво, сещам се, че имаш две — каза Арлен, докато гледаше танцуващите девойки. — Знаеш какво правиш, нали? Не е лека работа да се ожениш за дама’тинга, а дъщерята на Джардир…

Роджър вдигна рамене.

— Бих могъл да те попитам същото. Понякога си мисля, че знам какво правя, а понякога…

— … караш по течението — довърши Арлен.

Роджър кимна.

— Тъй, тъй. Но чу Песента на Новолунието. А и по-често съм щастлив с тях, отколкото нещастен.

— Знам какво имаш предвид — каза Арлен. — По Новолуние може всички да умрем, но сега се чувствам по-спокоен от всякога.

— Мрачни мисли като за сватба — отбеляза Роджър. — Крайно време е за танци.

— Да — каза Арлен и отидоха при останалите.

Роджър се изненада колко е добър Арлен — с едната ръка въртеше Рена, а с другата — Кендъл. Всички от Хралупата се скупчиха около тях и танцуваха ту с булката, ту с младоженеца, грейнали от екстаз.

— Какво танцувате, като се жените в Красия? — Рена попита Аманвах, когато свирачите дадоха няколко минути почивка на танцуващите.

— Не танцуваме пред хора — рече Аманвах, — но танцуваме за съпрузите си, когато се оттеглим в брачните покои.

— Еха, покажете ми! — извика Рена.

Аманвах и Сиквах се спогледаха, а после завъртяха глави към Роджър.

— Танците не са грях тук. — И Роджър се усмихна. — Само стойте облечени.

Аманвах поклати глава.

— Някои неща са само за очите на съпруга и за никой друг мъж.

— Е, сега вече трябва да видим — намеси се Бриана Кътър. — Дами, всички в кръг! Красианските момичета ще ни покажат танца си!

Само след мигове високите жени от Хралупата обградиха Рена и съпругите на Роджър. Позволиха му да остане, но изпъдиха дори Арлен, който отиде да приема още поздравления.

— Не съм ти предложила подарък — каза Сиквах на Рена и взе от торбичката си малките цимбали за пръсти.

— Моля те, приеми ги, за да ти помагат в танца.

Помогна на Рена да си сложи цимбалите, докато Аманвах също се подготвяше. След няколко мига започнаха, а жените от Хралупата запляскаха в ритъм. Роджър поде мелодия, която усили със защитения си подбрадник. Жонгльорите на сцената също се включиха, макар да не виждаха какво точно става.

Скрита от очите на останалите мъже, Аманвах започна да учи Рена как да полюшва хълбоци, движението, което самата тя можеше да изпълнява с хипнотично умение. Рена бързо го овладя, а много от останалите, включително Бриана и Кендъл, последваха примера ѝ. Сиквах ходеше сред тях и им коригираше стойката и стъпките.

Роджър усети познатото набъбване в чатала и се изчерви, засуети се с наметалото си, за да скрие панталона си отпред. Виждаше съпругите си да танцуват така само като част от любовната игра и явно добре го бяха дресирали. Рена и Кендъл овладяха танца, все едно са се родили с него, и Роджър се изчерви още повече. Останалите жени пискаха развеселени и смутени. Дойдоха и още красианки, за да помогнат допълнително с демонстрацията. Накрая Роджър се извини и се отдалечи — чувстваше се, сякаш е надзъртал в чуждите постели.

След известно време кръгът се развали, а и красианските жени, и местните се смееха зачервени. Дърварите докараха брачните стълбове и събраха двамата младоженци. В далечния край на Гробището се издигаше вече готов брачният павилион.

— Какво става? — попита Аманвах.

— Булката и младоженецът ще седнат на онези столове — и Роджър ги посочи, — след което хората ще ги вдигнат на стълбовете и ще ги разнесат из площада, та да ги видят всички. Обикновено шествието продължава до дома на младоженците, но ако си нямат, използва се брачният павилион. Пар’чинът ще пренесе булката си през прага и целият град ще вдига шум, докато те… Ами…

— Докато се праскат — помогна му Кендъл.

— Докато консумират брака си — каза Роджър. Хвърли поглед на съпругите си, за да види дали няма да се възмутят, ала Аманвах и Сиквах, тъкмо напротив, изглеждаха въодушевени. Следваха шествието нетърпеливо, докато младоженците обикаляха Гробището. На третото кръгче стигнаха до павилиона. Арлен скочи леко от високото си място и улови Рена, когато тя го последва. Целуна я и я преведе през прага на павилиона, а после спусна платнището.

Аманвах незабавно нададе пронизителен вой, усилен десетократно от защитената ѝ яка. Сиквах и останалите красианки я последваха, а местните се развикаха, запляскаха с ръце, затропаха с крака, раздрънчаха се със съдове и се разхлопаха с бурета, правеха каквото могат, за да вдигнат врява. Лийша пусна още няколко фойерверка.

Само шарумите не участваха. Кавъл се чумереше към павилиона, а Роджър си представи как офицерът хваща факла и го подпалва.

На Аманвах също не ѝ убягна това.

— Ако не можеш да си любезен, строеви, поне бъди полезен. Вземи хората си и убийте седем алагаи в чест на брака им, по един за всеки Устой на Рая.

Кавъл доби обезсърчен вид.

— Копията ни не са с нас, дама’тинга.

Аманвах сключи вежди рязко — и Роджър, и Кавъл доловиха как губи търпение.

— Повече от триста години шарумите са убивали алагаи без защитените си копия, офицер Кавъл. Нима бойните защити така са ви разглезили? Забравили ли сте всичко останало?

Кавъл коленичи и притисна чело към камъните.

— Простете ми, дама’тинга. Ще го сторим.

Даде знак на хората си и ги поведе почти с облекчение извън Гробището.

Извинение да убива демони, помисли си Роджър.

— Ако ще убиват седем, ние ще убием седемдесе’ — каза Гаред на Уонда. — Дървари! Взимайте си брадвите! Ще донесем на Избавителя сватбен подарък: демонска клада, дето и Създателя да я види от Рая!

Аманвах изпроводи с поглед дърварите и въздъхна, хвана Роджър под ръка.

— Баща ми е прав — рече накрая. — Хората ти не са по-различни от моите.

Уонда стори, каквото ѝ заръча Лийша, и ѝ донесе бутилчица с кехлибарена течност. Лийша не бе свикнала да пие силен алкохол и нямаше представа какъв е, но прогори гърлото ѝ и разля топлина по крайниците, подобно на коузито на Абан — скоро се луташе в приятна мъгла и се радваше на развълнуваните от фойерверките ѝ деца и възрастни.

Но когато взеха да размотават Арлен и новата му булка насам-натам върху стълбовете, сякаш собствените деца на Лийша ѝ се подиграваха. Всички знаеха, че едно време вехнеше по Арлен Бейлс. Всички за това говореха.

Както с Марик. И с Гаред. Каквото и да правеше, любовният ѝ живот все беше на всекиго в устата.

Пресипналият от викове и пиене смях на местните — на собствените ѝ хора — сякаш я хапеше. Удоволствие ли им доставяше така да я изтезават? Наистина ли бе се превърнала в майка си?

Отново се присети за Илона с Гаред. Но тогава Гаред изчезна и го замени Арлен, чиято гола защитена плът толкова дълго бе проучвала — крепеше майка ѝ само с члена си. Илона погледна към Лийша и се разсмя, като продължи да се обтрива в него и да подскача върху оная му работа. Тогава майка ѝ изчезна и я замени Рена Танър, която току пропищяваше от удоволствие, колчем Арлен я пронижеше.

Можеше да се закълне, че ги чува в павилиона дори през рева на тълпата. Пусна няколко фойерверка, но това не ѝ помогна. Извади голяма ракета от чезнещите си запаси за празненството и сложи пръчката, която ѝ служеше за основа, между две хлабави павета — надяваше се гърмът да бучи в ушите ѝ поне през следващите няколко часа.

Ала не успя да закрепи ракетата и когато драсна клечката, си изгори пръстите и я изпусна, проскимтя от болка и ги засмука, а по лицето ѝ се стекоха сълзи.

— Нощи, я се виж, пияна си като говедо. — Дарси се извиси над нея. — Я ми ги дай.

Грабна клечките от ръката на Лийша и продължи:

— Може да съм дървоглава, ама, чини ми се, че пиенето и фойерверките не си отиват хич. Какво, не ти трябват пръстите ли вече? Или искаш да утрепеш някого?

— Недей ме поучава, Дарши Кътър — изфъфли Лийша. — С’съм билкарка на Хралупата, н’си ти.

— Тогава се дръж като такава — добави някой. Приближаваше Илона. Последният човек на света, когото искаше да види. — Какво би казала Бруна, ако те види?

С добра причина пазим тайните на огъня, беше ѝ казала старицата. На мъжете не може да се вярва да зачитат тази сила.

Изведнъж Лийша се засрами ужасно. Ако беше жива, Бруна щеше да плюе в краката ѝ или да я удари за пръв път с шибалката си.

Лийша знаеше, че ѝ се пада. Представата, че е предала учителката си, ѝ дойде в повече и тя падна на колене и се разрида. Дарси я улови за лакътя и я придърпа към себе си, за да не я види тълпата.

— Нищо, нищо, Лийша — прошепна. — Случва се на всеки. Айде, върви с майка си. Ще се оправя с огъня.

Лийша подсмръкна и кимна, обърса очи и изправи рамене, когато двете се разделиха. Бавно закрачи към майка си, като внимаваше да не се препъва по неравните камъни. Когато Илона ѝ предложи рамото си, Лийша го стори бавно и наглед с достойнство. Само майка ѝ знаеше колко безпомощно се подпира дъщеря ѝ на нея.

— Още малко, още малко и ще си починеш — каза Илона.

Стигнаха до една от многото пейки край площада, а жените там скоропостижно се заизправяха и с леки реверанси отстъпиха местата си.

— Така — започна Илона. — Колко пи?

Лийша вдигна рамене. Разтърси се из престилката си, извади бутилката на Уонда и я подаде на майка си. Илона я вдигна на светлината, дръпна тапата и я подуши. Изпръхтя и отпи.

— Ако изпия от това толкова, колкото си пила ти, даже и аз щях да се омая, а ти сигурно си готова да повърнеш втори път след сутринта.

Лийша тръсна глава.

— Само минутка ми трябва, да си поема дъх.

— Нямаш минутка — каза Илона, изправи се и леко дръпна роклята си надолу, за да свали деколтето, както правеше, когато се покаже привлекателен мъж. — Вдигни главата. Не изригвай върху ботушите му.

Лийша вдигна поглед — приближаваше граф Тамос, все още великолепно пременен, както когато подари колието на Рена. Неколцина Дървени войници го следваха, ала той сякаш не ги забелязваше, усмихнат, спокоен и красив. Направи ѝ реверанс по онзи начин, както го правеха самонадеяните благородници — ужким показваха уважение към хора под техния сан, а всъщност го правеха само защото могат и защото така им е скимнало.

— Радвам се да се видим отново, господарке — рече и се обърна към Илона. — Бих разбрал, ако имате сестра, така че тази красавица навярно е майка ви, прочутата госпожа Пейпър.

Лийша завъртя очи. От принца очакваше поне капчица повече оригиналност. Ако получаваше по клат всеки път, когато някой се присламчваше към Илона с тази реплика, щеше да е по-богата от херцог Райнбек.

Илона също отвърна както винаги, изхихика, като че ли никога преди не беше чувала нещо толкова остроумно, заби поглед в краката си и се изчерви чаровно. Лийша се съмняваше, че нещо изобщо би могло да накара майка ѝ да се изчерви, но тя умееше да го прави, когато си поиска.

Илона поднесе ръка към устните на графа.

— Боя се, че всички истории, на които дължа славата си, са верни, уважаеми графе.

Дума да няма, помисли си Лийша и пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си.

Усмивката на Тамос бе направо хищническа, като тази на вестоносеца Марик с нея преди години. На Лийша ѝ се догади само от мисълта Тамос да гледа така майка ѝ. Не и пред нея. Не и тази вечер. Насили се да се усмихне и на свой ред подръпна деколтето си.

— Наслаждавате ли се на празненството, Ваше Височество? — попита го, като привлече погледа му и направи всичко възможно да го задържи. Очите му непрестанно се спускаха от горе надолу и обратно, но подобно на майка си, тя се престори, че не забелязва.

— Никога не съм бил на сватба в едно от селцата — рече Тамос — и сега виждам колко много съм пропуснал. Дворцовите балове бледнеят.

— Ласкател — отвърна Лийша. — Как жени в грубо сукно от Хралупата може да се сравняват с дворцовите куртизанки, от глава до пети в злато и коприна?

Очите на Тамос отново се плъзнаха надолу от лицето ѝ и Лийша се усмихна още по-широко.

— Куртизанките ги е грижа повече за себе си, отколкото за когото и да било другиго. — Подаде ѝ ръка, когато жонгльорите подеха поредния танц. — Владеят колелетата в постелята, но не и рила на площада.

Следващите няколко часа се сляха в едно за Лийша, докато танцува и се смя с красивия граф. Неохотно я споделяше с другите танцуващи и винаги стоеше близо до нея, а в каретата пътьом към колибата ѝ целувките му бяха топли и страстни. Членът му бе голям и корав в панталона и тя притискаше хълбоци и бедра към него. Самата тя се подмокряше все повече с всяка изминала секунда и започна да обмисля как най-удобно да го обязди в каретата — ала тогава конете спряха и кочияшът свали стълбичките пред вратата.

Тамос слезе пръв и подаде ръка на Лийша, докато тя се клатушкаше по стъпалцата.

— Върни се на сватбата — каза Тамос на кочияша. — Ще си дойда пеш.

— Ваше Височество — объркан отвърна мъжът, — нощ е, горите са пълни с красианци…

— Тогава се върни по изгрев — нетърпеливо отвърна Лийша. — Просто си върви!

Кочияшът сви рамене и изплющя с юздите.

— Фино му го подсказа — отбеляза сухо Тамос, но се ухили, когато Лийша започна да го влачи към колибата.

Без предисловия го издърпа право в спалнята. Запали слаба химическа лампа, обърна се и го бутна върху кувертюрата. Тя надигна полите си, пролази върху него, зацелува лицето, устните, врата му.

— Сега, Ваше Височество, ще се възползвам от вас.

Тамос зашава, охлаби връзките на роклята ѝ и зарови лице в деколтето ѝ.

— Обикновено е обратното.

Лийша се усмихна.

— Тъй, тъй, но в Хралупата го правим другояче. Ще ви яздя, докато не пристигне кочияшът.

Посегна надолу, отвори колана му, а след това и панталона, макар и с мъка. Представяше си как ще измъкне члена му за секунди, ала накрая трябваше да сведе поглед и да се погрижи с две ръце за последния възел. Издърпа панталона му надолу, но членът му беше почти омекнал.

Пое го в ръка и го погали, докато целуваше графа, ала мъжеството му не набъбна. Тя се премести малко по-нагоре и отпусна гърди върху лицето му, раздвижи длан по-енергично — това помогна и вече ѝ се струваше достатъчно твърд, за да свърши работата. Тя изрита фустанелите си встрани и го поднесе към себе си, ала той отново се отпусна между пръстите ѝ.

— Какво има? — попита го.

— Ах… Нищо… — Простена Тамос. — Просто е късно… Пих… Не очаквах да си тъй…

— Настойчива? — попита Лийша и се изплю върху пениса му, за да може да го разтърка още по-бързо. Графът простена, когато го пое в устата си, ала остана мек.

Нощи, в мен ли е проблемът? — запита се тя. От всички мъже на света само Ахман ли ме желае?

Потисна мисълта и слезе от леглото.

— Какво правиш? — попита я той. — Ще се оправя. Просто ми трябва малко…

— Шшш — каза Лийша и измъкна ръце от ръкавите на роклята си, а после я избута надолу. — Ще ти дам каквото искаш.

Той я гледаше на мътната светлина и когато обърна глава към него, Лийша видя, че отново се е възбудил. С копие като неговото би се гордял всеки мъж и тя прехапа устна, нетърпелива да го усети в себе си. Пресегна се и го стисна.

Графът изръмжа животински и скочи на крака, а после я наведе над леглото. Тя охотно се поддаде и извика от удоволствие, когато я прониза. Започна да тласка заедно с него и екстазът ѝ растеше от секунда на секунда.

Графът ненадейно изхриптя и свърши, а после се отпусна на гърба ѝ. Лийша се размърда, съвсем малко ѝ оставаше да стигне до екстаз, но той отново бе омекнал и се измъкна навън. Лийша искаше да се разплаче, ала нямаше сили. Прииска ѝ се да бе казала на кочияша да ги изчака, докато пийнат чай, а не да ги остави за през нощта. Надяваше се графът да има смелостта да си тръгне.

Ала Тамос свали останалите си дрехи и се вмъкна при нея.

— Беше невероятно — промълви и се притисна към гърба ѝ. Зави ги с едно от одеялата, обгърна я с мускулестите си ръце и обори лице във врата ѝ. — Пожелах те още щом те зърнах в лечебницата на Жизел, но никога не съм се надявал, че ще е толкова хубаво.

За миг отчаянието на Лийша се поразсея, чувстваше се на топло и сигурно в ръцете на графа. Може би не бе достатъчно мъж за нея тази нощ, но тя бе предостатъчно жена за него. Това странно я възгордя и тя заспа с усмивка на уста.

Небето още тъмнееше, когато Лийша се събуди — сънувала бе Ахман и страстните им нощи в Дара. Магията го преобразяваше в създание с неконтролируем нагон и той често я обладаваше посред нощ, макар нито един от двамата да не бе напълно буден. Той я целуваше и галеше, тя го поемаше в ръката си и го възбуждаше все по-силно. Когато и тя бе готова, той я пронизваше рязко и дълбоко, така че и двамата се провикваха с всеки тласък. Миг по-късно отново спяха, а няколко часа след това посрещнаха зората с още любене.

Създателю, Ахман ѝ липсваше. След двайсет и осем години себеотрицание си беше позволила седмица ненаситност и сега тялото ѝ жадуваше за още от същото. От когото и да било. Знаеше, че усиленото сексуално щение бе чест симптом на бременността, но не очакваше да засенчи дори гаденето и главоболието ѝ.

Зад нея Тамос хъркаше доволно и я гъделичкаше с рунтавите си гърди. Тя се обтри в чатала му. Нещо помръдна и тя го претърколи по гръб и го пое в устата си. Този път се втвърди почти моментално.

Тамос простена, още полузаспал, но после смъкна ръка и я погали по косата и тя разбра, че го е събудила. Веднага го възседна. Графът изохка от удоволствие и прокара длани по хълбоците ѝ, пое в шепи гърдите ѝ. Затворила очи, Лийша си представяше Ахман.

От време на време усещаше членът му да потръпва и веднага се надигаше, а после се привеждаше, за да го целуне, докато дишането му се успокои. След това продължаваше.

Не след дълго усети, че наближава собствената ѝ кулминация, и ускори темпото. След няколко мига вече крещеше в екстаз, а Тамос я стискаше за хълбоците, сякаш животът му зависи от това. След дългата суша оргазмът ѝ продължи дълго. Когато започна да отшумява, тя се усмихна и стегна мускули, отново поде бърз и равномерен ритъм и отново свършиха едновременно.

Тя понечи да го целуне, но и двамата пъхтяха и устните им се отделиха, когато по тях напъпи безпомощен смях.

— Невероятно — повтори графът.

— Тъй, тъй — искрено се съгласи Лийша, макар стомахът ѝ да възрази, кипнал като забравена на огъня супа.

Тя вдиша дълбоко и се опита да устои, но след малко затисна устата си с ръка и изтича от стаята, след което повърна обилно в нужника. Беше се превърнало в ежедневен ритуал и Лийша дори го очакваше с нетърпение, ако и само за да приключи по-бързо и да може да започне деня си.

Повръщането винаги предизвикваше и главоболията ѝ и Лийша инстинктивно заби кокалчета в слепоочията си. Сепна се.

За пръв път от месеци нямаше главоболие. Не просто бе отслабнало, нямаше го. Стисна очи и си позволи да пусне няколко сълзи от радост.

Тамос се беше облякъл и чакаше на прага на нужника, когато тя се показа, гола и засрамена, но върнала си силите. Усмихна се, метна на раменете ѝ одеялото и ѝ даде чаша вода.

— Цяла нощ песни и пиене няма как да не ни се отразят. Не издавай мен и аз няма да издам теб.

Лийша кимна и отпи от водата.

— Преди да стане херцог — рече Тамос, — брат ми ми казваше, че най-добрият лек след пиянска нощ са беконът и яйцата. Изпробвал съм предложението му и досега не съм откривал по-добро.

— Ще направя — каза Лийша, благодарна да се намери с нещо за вършене.

— Бих си ги направил сам… — Започна графът.

— … но никога не сте готвили яйце през живота си, нали, Ваше Височество?

Тамос вдигна ръце извинително и усмивката му проблесна в предутринната дрезгавина. Лийша не можеше да си представи коя жена можеше да ѝ устои.

Тя направи театрален реверанс.

— Тогава за мен ще е чест да направя закуска на Ваше Височество.