Дневната война

Осемнайсета глава Напрегната среща 333 г. СЗ, Лято

Лийша усети как стомахът ѝ се бунтува, докато в полезрението ѝ вече се подаваха познатите покрайнини на Хралупата. Хубаво беше да си е отново у дома. Селцата на бежанците, всяко разположено върху своя собствена голяма защита, се сливаха с невероятна скорост.

Някой извика и керванът рязко спря. Лийша показа главата си през прозореца и видя отряд Дървени войници по ръбовете на една от големите защити. Петдесет от тях препречваха пътя, яхнали големите си жребци, а лакираната им броня лъщеше на слънцето. Храсталаците край пътя прошумоляха — стрелци в леки кожени брони, опънати лъкове и по две допълнителни стрели в ръка.

Зад тях бяха подредени дървари, някои с копия, но някои носеха и обичайните си инструменти. Неколцина от тях Лийша успя да разпознае. Повечето — не.

— Какво значи това? — провикна се Кавъл. Идиотът посягаше към копието си. Тя рязко блъсна вратата си навън и в бързината да се измъкне от фургона си се препъна и падна на земята. Веднага стисна корема си уплашена, но скръцна със зъби и се надигна.

— Господарке Лийша! — извика Уонда и скочи от коня си.

Лийша си върна равновесието, преди момичето да стигне до нея. Махна с ръка. Както можеше да се очаква, красианците вече бяха приготвили копията, а стрелците изглеждаха готови да ги покосят, без да питат.

— Свалете оръжията! — нареди тя силно. Гласът ѝ нямаше магията на хора, за да се носи надлъж и нашир, ала въпреки това бе силен и ясен — още нещо, наследено от майка ѝ.

Всички обърнаха очи към нея. Никой не понечи да се разоръжи.

— Коя си ти, та да нареждаш на войниците на граф Тамос? — попита един от конниците. Жребецът му беше едър и як, а не фин бегач като повечето анжиерски животни край него, а наметалото му беше привързано със златна верига. На шлема му се виждаше капитанско перо.

— Аз съм господарката Лийша Пейпър, билкарка на Хралупата на Избавителя — каза Лийша, — и ще се радвам да не ми се наложи да шия раните на превъзбудени мъже с нервни пръсти на тетивата.

— Хралупата на дърваря — поправи я капитанът. — И си закъсняла. Пясъчният ви вестоносец пристигна преди повече от седмица и не каза нищо за това, че ще докарате половината красианска армия със себе си.

Кавъл се подсмихна.

— Ако и една стотна от армията на Избавителя вървеше по този път, грохотът от стъпките ни щеше да те събори от коня, момченце.

Капитанът се озъби, а Лийша забърза напред по пътя, за да застане между тях.

— Сдържай се, Кавъл, не искам да позориш завръщането ми.

Гаред и Уонда застанаха от двете ѝ страни — Уонда пеша, а Гаред се извисяваше над всички останали на тежкия си товарен кон. Дървените войници си зашепнаха, когато го видяха. Репутацията на Гаред го предхождаше. И за това майка ѝ беше права. На Лийша ѝ се щеше да може да си избие от главата гледката на тях двамата, залепнали един за друг като сношаващи се кучета.

— К’ъв си ти, бе, Ядрото да те вземе? — изръмжа Гаред на капитана. — К’во сте ме засочили с тия копия върху земята, дето аз и хората ми сме кървели на нея, а? Сваляйте ги, преди да ви ги втъкна отзад.

Капитанът се усмихна.

— Не си в позиция да заплашваш, Кътър. Вече не ти командваш тук.

— Верно? — Гаред свирна с два пръста. Дърварите зад войниците на графа се разделиха на две и ги обградиха. Водеха ги Дъг и Мерем Касапите, а Лийша разпозна и други хора сред тези в първите редици. Йон Сивия, сина му и внуците му, всички наглед почти на една възраст. Сам Триона, Анди Кътър, Том Клина и синовете му. Евин Кътър и огромната му хрътка.

Дърварите не заплашваха, но нямаше и нужда. Най-ниският от тях беше глава по-висок от всеки от пешаците на графа. Дори бронираните конници изглеждаха уплашени. Сянка беше почти толкова голям, колкото конете и докато се прокрадваше покрай тях, те цвилеха и се надигаха на задни крака. Ако чудовището станеше още по-голямо, скоро Евин можеше да язди него вместо товарния си кон.

Дървените войници погледнаха към капитана си, очакваха заповеди. За това обаче вече беше твърде късно, бяха напълно обградени.

Изпод дърветата се показаха още дървари, отпуснали тетивите си, но все така намръщени. Дъг и Мерем отдадоха чест на Гаред, преди да застанат до него.

— Та к’во викаше? — попита той.

Капитанът бе очевидно стъписан, но тръсна глава и се опита да си върне самообладанието. Вдигна ръка и направи сложна поредица от жестове към хората си. Свалиха копията си с облекчен вид, но изглеждаха готови да ги вдигнат всеки момент.

Войникът слезе от коня си, свали шлема си и се поклони отривисто на Лийша.

— Казвам се скуайър Гамон, капитан на гвардията на графа. Тук сме да ви придружим до Негова Светлост.

— И за това са ви нужди седемдесет души, капитан Гамон? — попита Лийша. — Вътрешността на Хралупата толкова ли е опасна?

— Няма от какво да се боите тук, господарке — каза Гамон, — но по заповед на графа никой красианец не може да влиза в града въоръжен.

— Ний да ме вземе, ако предам оръжието си — изръмжа Кавъл на красиански.

Лийша се обърна към него и вдигна вежда.

— Простете ми, господарке — каза той на тесиански, — но копието ми е подарък от самия Избавител, няма да го предам на някакъв изнежен чи’шарум от зелените земи.

— Ще го сторите — каза му Гамон — или ще ги вземем от вас, независимо кой стои на пътя ни. — Той погледна към Гаред и Лийша. — Може да сте повече от нас, но графът командва хиляда Дървени войници. Искате ли да проливате кръв, задето Негова Светлост се опитва да пази хората си от друговерски нашественици?

Лийша потърка слепоочията си.

— Ако това е била целта му, странно се опитва да я постигне. — Поклати глава. — Но не, няма да предадем оръжията си. — Обърна се към Кавъл. — Няма да предадете оръжията си на него, офицер, ще ги предадете на мен.

— Боя се, че това не ни стига, господарке — каза Гамон.

Лийша го изгледа снизходително.

— Капитане, обезоръжен сте. Не настоявайте да държите ядрон за рогата.

Гамон отвори уста, ала не продума. Това беше достатъчен отговор. Тя се обърна към Кавъл.

— Събери копията от хората си, дал’шаруми и кха’шаруми, и ги сложи под фургона ми. Имате думата ми, че ще ви бъдат върнати, когато си тръгвате от Хралупата.

Кавъл се поколеба и хвърли поглед през рамо. Лийша му просъска.

— Не търси дама’тингата си — каза тя на красиански. — Ахман нареди аз да командвам, не тя. Прави каквото ти казвам. Сега.

Офицерът оголи кучешките си зъби, ала изпълни нареждането, събра оръжията от хората си и ги постави на безопасно място. Несъмнено имаха и ножове, а Колив — и още какви ли не оръжия, но обидите към красианската чест си имаха граници. Ако тя или капитан Гамон опитаха да ги претърсят, щеше да се лее кръв.

От множеството се отдели Дарси и застана до нея. Не се поклони, но така здраво прегърна Лийша, че ѝ изкара въздуха.

— Не можеш да си представиш как се радвам, че се върна. — Лийша отвърна на прегръдката, макар да си спомняше колко я бе ненавиждала Дарси някога. Промяната не беше нищо ново, но все така я изненадваше.

— Сега, капитане — каза тя, — ако желаете да ни ескортирате до Негова Светлост, бих искала да разговарям с него.

Войникът кимна, сложи си шлема и се качи на коня. Дърварите отвориха пръстена около хората му, за да се върне той при тях, но останаха до нея. Тя се почувства в безопасност, която не беше изпитвала от месеци. Хубаво беше отново да си е у дома. Дарси пое юздите от красианския колар на Лийша и двете заедно се наместиха на предната пейка, за да поговорят насаме. Уонда яздеше близо до тях, а Гаред бе слязъл от товарния си кон, за да говори с останалите спешени дървари.

— Получи ли съобщението ми? — попита Дарси. — Не ми отговори.

Лийша поклати глава.

— От седмици сме по пътищата. Сигурно съм пропуснала вестоносеца. Какво има? Очаквах Тамос да се пуйчи, но не очаквах чак това. Нещата да не би да са се влошили?

Дарси поклати глава.

— По-скоро обратното. Графът управлява добре. Държи се справедливо с хората, а и урежда редовни продоволствия от север. Инженерите му много помагат с големите защити и новите домове на хората. Новият пастир е като стария. По-стриктен е от Джона, но хората го харесват. Ако нещата продължават така, след година ще сме по-големи от Анжие.

— Не съм изненадана — каза Лийша. — Херцогът дръзко е подходил, като му е дал Хралупата, а и дори да има хиляда души, както казва Гамон, пак не са достатъчно. Най-добре да не ни дава причина да му се противопоставяме, докато не укрепи позициите си. Ще му трябва много подкрепа от хората, когато се върне Защитения.

Дарси се прокашля.

— Ъм, такова, аз затова ти писах. От две седмици е тук. Но е… различен.

Лийша рязко обърна глава към нея.

— Как така различен?

— Сега се нарича Арлен Бейлс и е сменил пастирските си одежди с обикновени. Казва, че идва от някакво село, Потокът на Тибит, някъде на гъза на нищото насред Мливари.

— Честна дума? — По лицето на Лийша се разля широка усмивка. Арлен беше ли успял да се изправи срещу демоните си и да открие себе си отново? Тя се сети за последната им смущаваща раздяла — колко много тя искаше да се разделят, но и колко сигурна се чувстваше в прегръдката му за сбогом.

— Да, сама го видях — каза Дарси. — Но има и още. Сега има… сили.

— Винаги е имал сили, Дарси. Защитите…

— Не само това — прекъсна я Дарси. — Още първата нощ Анди Кътър го разпори един демон, направо като прасе. Бях там, почнах да редя заупокойни молитви. Нищо не можех да направя. И ти нямаше да можеш нищо да направиш. Но Защитения само махна с ръка и раните му се затвориха пред очите ми. Анди стана и тръгна, все едно нищо не е било.

— Просто е махнал с ръка? Не е рисувал защити с демонска кръв по кожата на Анди?

— Естествено, че не! — Дарси се оцъкли. — Що за диване трябва да си, за да си рисуваш по кожата с оная гняс?

— Няма значение — каза Лийша. — Жестове ли правеше само, или рисуваше защити във въздуха?

Дарси се позамисли.

— Може и да е рисувал защити. Ама не ги познавах.

Лийша кимна.

— Искам да поговоря с Анди по-късно.

— Говори с половината град — каза Дарси. — На следващата нощ отиде до болницата и я разчисти. И един счупен нокът не остави за лекуване.

— Създателю… — Лийша беше научила някои тайни за лечителството с хора, докато беше в Дара на Еверам, но нищо в подобни мащаби. Мисловният демон, срещу когото се бяха изправили с Иневера, правеше заклинания, като рисуваше защити във въздуха, но тя не беше успяла да повтори това, дори с рога му в ръка. Откъде взимаше цялата тази сила Арлен? Количеството изразходвана енергия трябва да е било чудовищно.

— Да — съгласи се Дарси, — а всяка следваща нощ прескача до някой различен от бежанските градове и прави същото. Отвсякъде ми донасят как направо връщал хората от онзи свят. Още вика, че не е Избавителя, но все по-малко хора го слушат какво говори, а вместо това гледат какво върши. Нощи, и аз започвам да вярвам.

Лийша се намръщи.

— Как го понася графът?

— Както капитанът с Гаред преди малко — каза Дарси. — Опита се да се направи на силен и Защитения го постави на мястото му. Не се противопоставя открито на Тамос, но всеки глупак може да види как ги е наплашил с пастира. Крият се зад затворени врати и внимават с думите пред други хора.

Лийша отново потърка чело, за да я отпусне малко болката в главата. Прииска ѝ се Арлен да изцери и нея.

— Трябва ли да знам още нещо?

— По последното Новолуние се е бил с някакъв умен демон — каза Дарси. — Влиза ти в главата, кара другите ядрони да се бият като войници с генерал. Иска всички да носят защитени превръзки на главите си, преди луната отново да се скрие.

Дарси ѝ показа парче плат и Лийша го взе, за да го разгледа — защитата беше същата като тази, която раздаваха в селцата на път към дома.

Кимна.

— Това ли е всичко?

Дарси поклати глава и сниши глас.

— Не е сам.

Глухото туптене в главата ѝ премина в рязка болка. Дарси не бе казала нищо повече, но с този тон нямаше и нужда.

— Така ли?

— С едно момиче е — потвърди опасенията ѝ Дарси. — Рена Танър. Казва, че е от родното му място, оня Поток. — Дарси напрали пауза и се втренчи някъде надалеч. Гласът ѝ стана безизразен. — Казват, че са си обещани.

Дарси продължи да гледа в нищото, чакайки Лийша да реагира. Почти всички в Хралупата си шепнеха за онзи момент, когато Арлен бе нахлул в Свещения дом по време на Битката при Хралупата, крещейки името ѝ, когато чул, че е в опасност. Шепнеха си как се е появил за пръв път при нея, как е влизал и излизал от колибата ѝ по всяко време. Шепнеха и мъдруваха. Не бе тайна, че целият град се молеше просто да се вземат и се чудеше защо толкова се бавят. Лийша често се чудеше същото.

Осъзна, че е затаила дъх, и се насили да издиша. Бе абсурдно да се разстройва. Отдавна се беше уморила да чака Арлен и вече търсеше на други места. Нощи, повръщането всяка сутрин го доказваше. Но някога тя го искаше за себе си. Ако той бе отвърнал на желанията ѝ, тя щеше да му пристане без никакви колебания.

Но той не я искаше. Заради проклятието си, твърдеше. Не можеше да създаде семейство с омърсена от демонска магия кръв. Това я накара само да го обикне повече заради благородната саможертва, заради гордостта му. Чувстваше се слаба, задето после си беше потърсила друга мъжка компания.

Но дали е бил честен? Едва няколко месеца по-късно се бе обещал на друга. Всичките му думи ли са били преструвка? Мисълта я изпълваше с гняв. Как смееше? За толкова слаба ли я мислеше, за толкова отчаяна да си спечели любовта му, та да не може да понесе истината? Че трябваше да я лъже, за да не нарани крехката ѝ душица? Страхливец.

Всичко това премина през главата ѝ, ала тя се бе поучила от дама’тингите и нищо не си пролича на лицето ѝ.

— Това е добре — каза тя накрая. — Заслужава да е щастлив, а една добра жена ще му помогне да стои на земята.

— Не и тази — измърмори Дарси.

Лийша я изгледа питащо, но едрата жена само потърка гърлото си и не каза нищо повече.

За изненада на Лийша не се упътиха веднага към Ядронското гробище, а вместо това свърнаха към друга част от голямата защита. Тъкмо се питаше накъде са тръгнали, когато се показа Тамос.

Крепостта още се строеше, но вече бяха издигнали огромна палисада, здраво завързани един за друг и намазани с катран стволове, достатъчно дебели и високи, за да могат по тях да се разхождат войници, а равномерно разположените бойници им даваха прикритие за удобна стрелба.

Портите на палисадата се разтвориха и разкриха двор, предостатъчно голям за целия керван. Докато войниците им махаха да преминават, на Лийша ѝ стана ясно, че Тамос цели точно това, да прибере всички зад стените и да затвори портата зад тях. Дали щяха красианците изобщо да излязат оттук? Лийша, разбира се, знаеше, че освен шпиони те са и заложници, дадени на драго сърце от Ахман, за да покаже благосклонност, но намерението ѝ бе да се отнася с тях като с всички останали и да им позволи да видят добрината на нейния народ.

Съмняваше се това да са намеренията на граф Тамос. Досега демонстрираше доброжелателство, ала мисията му беше ясна: да овладее Хралупата, да научи повече за сразяването на демони и рязко да очертае границите на Анжие пред красианците. По северняшките дворове настроението беше безусловна омраза към тях. Това не бе незаслужено след нападението над Райзън, но ескалацията бе последното, от което се нуждаеха всички. Ахман щеше да прегази Хралупата — а вероятно и Анжие, — ако получеше възможност.

— Спри — каза тя на Дарси и жената веднага изпълни.

Останалата част от кервана също спря, а Лийша слезе на земята и отвори вратата на фургона.

Илона погледна навън към централната кула на графа. Подсвирна.

— Принцчето не си е губило времето. Женен ли е?

Лийша въздъхна. Дори сега не можеше да погледне майка си, без почти да изгуби самообладание.

— Надявам се, че не. Според мълвите спи с всяко девойче, което погледне към него.

— Трябва му някоя, дето да му позавърти главата — рече Илона.

— Казах девойче, майко — отвърна Лийша. — Не мисля, че си негов тип.

— Хей, не говори така на майка си! — възкликна Ърни.

Лийша го изгледа и едва потисна желанието да се разкрещи. Дори след всичко баща ѝ защитаваше жена си. Ърни не бе и наполовина толкова наивен по отношение на жена си, колкото го мислеха хората, но за пълната му липса на самоувереност Илона бе права.

Лийша се престори, че не е чула.

— Отивам да посетя Негова Светлост. Неколцина от дърварите ще ви придружат обратно към къщи. Когато стигнете и никой не ви гледа, вземете красианските копия и ги скрийте в работилничката за хартия. Там, където никой няма да ги намери.

Ърни се пообърка от този развой на събитията, но след миг кимна.

— Добре. Знам точното място. Имам една каца за каша с двойно дъно.

— О, наистина ли? — попита Лийша. — И за какво би ти притрябвала такава?

Ърни се усмихна.

— За да не се наранят любопитните момиченца, които се мотаят край химикалите ми.

— От петнайсет години се мотая край още по-опасни химикали.

— Така е — съгласи се Ърни. — Но досега не си ме питала. — Той вдигна пръст. — Ще научиш тайните ми, когато аз реша, млада госпожице, и нито миг по-късно. Ще внимаваш в приказките, ако искаш да разбереш къде съм заровил златото.

— Не блъфира — измърмори Илона. — От трийсет години съм с него и аз още нямам представа.

Капитан Гамон стигна до тях.

— Графът чака — рече нетърпеливо. — Защо се бавите?

С крепостта на графа зад гърба си и стрелците по стените ѝ той сякаш си бе повъзвърнал надменността от пътя.

— Ще изпратя родителите си у дома — каза Лийша. — Останалите от кервана може да си поотпочинат.

— Добре дошли са в кулата на графа — каза Гамон. — Приготвени са стаи. Вътре ще са в по-голяма безопасност.

— От кого? — попита Лийша.

— Мнозина от поданиците на Негова Светлост идват от юг и помнят какво са сторили тези хора с домовете им — напомни ѝ Гамон.

— Това ми е ясно, но тези хора са гости, а не затворници.

Тя се обърна към Гаред и останалите дървари зад себе си.

— Мисля, че дърварите ще успеят да запазят мира с групичка невъоръжени красианци, не мислите ли?

— Не го мисли, мойто момиче — каза Йон Сивия и тупна с дръжката на секирата по дланта си. — Който има достатъчно трески в мозъка да прави проблеми, ше му се стъжни.

Беше почти зловещо да слуша гласа на стареца от тялото на мъж в разцвета на силите си. Открай време следеше бавното младеене на Йон, но рязката разлика след месеците раздяла бе стряскаща. Повечето сиви косми, на които се дължеше прякорът му, вече ги нямаше — изглеждаше по-скоро на четирийсет, отколкото на седемдесет.

— Да — каза Дъг. — Ще се погрижим.

Гамон поклати глава.

— Вие също сте призован, заедно със съпругата си, както и капитан Кътър, свирачът Роджър и госпожица Кътър. — Той посочи Уонда.

— И мен ли? — попита тя. — За к’во му трябвам на графа?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна подигравателно Гамон.

Анжиерците даваха на жените си повече права, отколкото красианците на своите, но не много повече. Не одобряваха жените да се месят нито в политиката, нито във войната. Лийша отвори уста за язвителен отговор, но Гаред я изпревари.

— Внимавай как говориш — изръмжа той. — Утрепала е повече ядрони, отколкото ти и цялата ти банда мъници.

Веждите на Гамон се сключиха страшно. До кулата на графа Дървените войници бяха мнозина, ала всеки миг пристигаха все повече дървари. Гамон сви устни и не отвърна.

Гаред изсумтя и се обърна към Йон.

— Наглеждай кервана, докат’ сме вътре. Никой да не ги закача, никой обаче и да не излиза. Онези в черно ги гледайте особено изкъсо.

Йон кимна.

— Добре, момче. Не го мисли.

Миг по-късно се показа Роджър. По красиански маниер Аманвах го следваше на крачка отзад, след това Кавъл, Колив и Енкидо, а зад тях — Шаманвах.

— Къде е Сиквах? — попита Лийша. — Добре ли е?

Аманвах поклати глава и цъкна с език.

— Правиш се, че разбираш обичаите ни, господарке Пейпър, но явно не ги разбираш достатъчно, ако смяташ, че един мъж трябва да води своята дживах сен на подобни посещения.

Тонът на Аманвах беше арогантен както винаги, но Лийша долавяше гнева ѝ. Поклони се.

— Не исках да ви обидя.

Аманвах не отвърна.

— Негова Светлост не ви е повикал — каза ѝ капитан Гамон. — С диваците си може да чакате на двора.

Аманвах рязко завъртя глава към него, самообладанието ѝ на дама’тинга се наруши. Кавъл и Енкидо също се напрегнаха, ала тя им махна с ръка.

— Баща ми е Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи. Той е Шар’Дама Ка, Избавителя, който ще обедини човечеството. Би се оскърбил горчиво, ако някакъв дребен благородник ме остави да го чакам.

— Не ме интересува, ако ще баща ви да е самият Създател — отсече Гамон. — Ще чакате, докато ви повикат.

Тънките вежди на Аманвах сякаш се сплетоха една с друга, но тя не продума.

Лийша усети как ситуацията се влошава с всяка изминала секунда и се обърна към Евин, който разсеяно галеше огромната си хрътка, чийто гръб стигаше почти до главата му. Като дете Лийша не харесваше Евин — беше жесток, егоистичен и никога не можеше да се разчита на него, — но както с много други неща, Защитения го беше променил.

— Евин, би ли изпратил нашите до вкъщи?

Евин кимна и скочи на мястото на коларя. Сянка застана до фургона, а конете затропаха с копита и задърпаха сбруите си, зацвилиха от страх.

Ерин подсвирна рязко.

— Хей, Сянка! Отиди да намериш Калън!

Хрътката излая така, сякаш протътна гръмотевица, и се отдалечи тичешком. Евин дръпна здраво юздите, за да овладее конете, и фургонът пое напред. Останалата част от кервана остана под зорките погледи на Дървени войници и дървари, докато Лийша и останалите влизаха в кулата на графа.

И тя, като всичко останало, още се строеше, но основите бяха поставени, а части от имението му вече функционираха. Една групичка Дървени войници се събраха пред главния вход с приготвени копия и щитове.

Лийша отиде при Гаред и сниши глас.

— Гаред, ако графът се опита да ти даде титла и униформа, не приемай веднага.

— Защо? — попита Гаред, без да се старае да поддържа заговорническия тон.

— Защото така ще им предадеш армията ни, идиоте — отвърна Роджър вместо Лийша, докато идваше откъм другата му страна. И той говореше достатъчно тихо, за да не го чуят другите.

Гаред премести ядосан поглед върху жонгльора.

— Много съм ти смешен, а? Защитения ми каза да те пазя, докато го няма, Роджър. Заклех се в слънцето и му обещах. Скачах на пътя на демони, красианци и к’во ли още не.

Изведнъж надвисна над момчето, а Роджър, който допреди миг беше изпънал гръб, се сви назад.

— Никога обаче не ми е нареждал да ти търпя глупостите, а взе все повече да си позволяваш. Върнал се е, значи съм си спазил обещанието. От сега нататък си пази гърба, саката вейка такава. Следващия път, кат’ ме наречеш идиот, ще те накарам да си глътнеш зъбите. — Гаред облиза два пръста и ги вдигна нагоре. — Кълна се в слънцето.

— Гаред — внимателно се намеси Лийша, докато Роджър зяпаше стъписан. — Имаш право да се гневиш, задето те приемаме за даденост. Аз самата съжалявам. Понякога те виня за всички проблеми в живота си, но истината е, че не си направил нищо, което милион други момчета не биха. Прощавам ти. Изплатил си си дълга многократно.

— А така — изръмжа Гаред.

— Но Роджър е прав. Ако позволиш на графа да ти даде титла, все едно казваш, че дърварите са част от анжиерската армия.

Гаред сви рамене.

— Че не сме ли? Двамата се държите, все едно аз съм тъпакът, но май сте забравили на коя страна сте, докато се въргаляте насред красианските коприни и цимбали и разни тем подобни. Забравяте кой беше на наша страна, когато имахме нужда.

— Със сигурност не беше херцог Райнбек, да го глътне Ядрото дано — каза Роджър.

Гаред кимна.

— Това го знам. Защитения го направи. Защитения дава на графа да се разпорежда с Хралупата засега и т’ва ми стига. Ако утре каже да отрежем главата на Тамос, и това ще направя.

— А с теб и всички дървари — отвратена каза Лийша.

— Точно така. Следват мен. Не теб, Лийш. — Кимна към Роджър. — Нито цигуларчето. Двамата вървете да берете билки и да си подрънквате. Мъжете ще се погрижим за това.

— Създателя да ни е на помощ — измърмори Лийша, докато Гаред се обръщаше и продължаваше напред.

— Хралупата се е променила, откакто сте били за последно тук, господарке.

Тамос седеше на тежък трон върху издигната платформа, насред залата за аудиенции. Още недовършени, стените и високият таван бяха отчасти оголено дърво и отчасти — греди, покрити с водоустойчива хартия. Във въздуха тегнеха прах и миризма на смесен крит, всичко това — умножено донемайкъде от главоболието на Лийша. Под стъпалата ѝ пристъргваха дървени трески. Но помещението бе плашещо голямо и в завършен вид навярно щеше да спира дъха.

Самият граф бе в пълно бойно снаряжение. Брадата му бе безупречно поддържана, тъй че да личат изсечените черти на лицето му, кръстът му бе тесен, плещите — широки. Приличаше от глава до пети на воин благородник. Зад него един слуга държеше шлема и щита му, сякаш графът всеки момент щеше да пришпори жребеца си в битка.

Отдясно на графа се намираше пастир Хейс, мъжът, когото Арейн бе обещала по време на срещата им преди месеци. Искрен във вярата си и справедлив, така го беше определила, ала и анжиерец по сърце.

Херцогинята майка бе зад всички дела на анжиерци, независимо дали останалите знаеха, или не. Лийша бе станал свидетел на властта на жената от първа ръка по време на посещението си в тамошния двор. Херцогът и по-големите принцове се контролираха от първия ѝ министър Джансън, а Лийша подозираше, че най-малкият докладва направо на нея.

В същата среща Арейн беше обещала да изпрати Тамос и войниците, ала бе пропуснала да спомене, че ще го направи граф.

Трябваше да го очаквам, помисли си Лийша. Жената отново ме направи на глупачка дори след като ме смъмри, задето не мога да ѝ смогна на танца.

Пред трона седеше лорд Артър, на по-малък подиум и пред бюро, с перо в ръка и отворен тефтер. Капитан Гамон се премести вляво, изпъна се мирно и постави тъпия край на копието си на пода. Зад него един лакей взе щита и шлема му.

— Доста се е променило, Ваша Светлост — каза Лийша и направи реверанс. — Обикновено не обграждаме хората си с готови за стрелба лъкове, когато се връщат от дълъг път.

— Хората ни едно време не отиваха насред владенията на врага без разрешение от короната — отвърна Тамос.

— Може би защото досега никога не сме имали врагове — каза Лийша. — В града ми се намираха петдесет красиански воини, а зад тях — цяла армия, и направих най-доброто, на което бяха способна, за да защитя хората си. Нямахме седмица, за да се сдобием с разрешение от короната, нито пък в правилата на града ми се забранява да си ходя и да си идвам, когато поискам.

Тамос въздъхна.

— Свикнали сте да се разпореждате с Хралупата на дърваря, както намерите за добре, господарке. Нищо лошо, докато ставахте само за няколко пратки дърво на година, но това се е променило. Сега аз съм господар на Хралупата и на цялата околия. Градският ви съвет отговаря пред мен, а не обратното. Мога да си обърша задника с правилника ви.

Лийша се усмихна.

— Правете каквото искате, Ваша Светлост, но не се изненадвайте, ако на хората тук това не им се хареса особено.

— Заплахи ли, господарке? — попита Тамос. — След като Бръшляненият трон отвърна на молбата ви за помощ с храна, припаси, инженери, защитници и войници?

— Никакви заплахи — каза Лийша. — Благодарни сме за помощта ви, както и за вниманието, което Негова Светлост ни е отделил. Просто ви съветвам.

— И какво ще ме „посъветвате“ за отряда вражески войници, които сте довели със себе си? — попита Тамос. — Ще ми дадете ли причина да не ги арестувам и екзекутирам на мига?

— Видях красианската армия — каза му Лийша. — Ако нараните ескорта ми, изпратен впрочем като знак на добра воля, за да ни пази по пътя обратно, както и за да установи плодотворно общуване между двата ни народа, все едно обявявате война, която не можем спечелим в никой случай.

— Не си мислете и за миг, че ще им предадем и сантиметър земя — изръмжа Тамос.

Лийша кимна.

— Затова трябва да се усмихвате и да чакате, докато Хралупата стъпи на крака. Дръжте се любезно с гостите ни. Покажете им, че начинът ни на живот е достоен и ние също сме силни.

Тамос поклати глава.

— Няма да позволя красиански шпиони да сноват из големите защити на Хралупата.

Лийша сви рамене.

— Тогава няма да са тук. Ще им позволя да останат на моята земя.

— Вашата земя? — попита Тамос.

— Бруна ми завеща почти пет хиляди декара земя, която ѝ е оставил баща ви, херцог Райнбек Втори. — Тя се усмихна. — Дар, задето е изродила Ваша Светлост, струва ми се.

Тамос поруменя и Лийша спря да се усмихва.

— Когато Бруна умря, оказа се, че е оставила земята на мен. Нарочно съм запазила всеки декар от нея встрани от големите защити.

— Имате предвид земите край колибата на Дарси? — попита Тамос. — Съмнявате се в моето чистосърдечие, когато предлагам сигурността на стените си на тези хора, а после вие предлагате да ги отведете на незащитена земя?

— Земите ми са по-сигурни, отколкото бихте предположили, Ваша Светлост — отвърна Лийша. — Без копията си те просто не са достатъчно, за да създадат истински проблеми, особено след като са взели и жените, и децата си. Красианците носят дарове и стоки за обмен, обещават и още. Нека започнем търговия с тях, а вие изпратете свои собствени шпиони при тях. Ако не можем да предотвратим войната, най-добре да я отложим, докато укрепим силите си и научим повече за противника.

Напрежението от лицето и раменете на Тамос се поразсея.

— Майка ми ми каза, че ще сте такава.

Лийша се усмихна.

— Херцогинята майка добре ме познава. Тя е добре, надявам се?

Тамос сякаш се пооживи малко.

— Не е толкова активна, колкото преди, но мисля, че все пак ще ни надживее всички.

Лийша кимна.

— На някои жени сякаш им се иска да умрат по-скоро, отколкото им е писано, за да си довършат работата.

— Майка ми изпраща поздрави — продължи Тамос. — И дарове.

— Дарове ли?

— Да караме поред — рече Тамос и се обърна към Гаред. — Гаред Кътър?

Гаред пристъпи напред.

— Да, Ваша Светлост?

Артър извади от бюрото си малък свитък и счупи печата му, а после го разгърна:

— Гаред Кътър, син на Стив от Хралупата на дърваря, в името на Негова Светлост херцог Райнбек Трети, носител на Бръшлянената корона, Закрилник на Горската твърдина и херцог на Анжие, от вас се моли и изисква да приемете поста на капитан на дърварите в служба на Негова Светлост, както и титлата скуайър. Ще получите всички земи в региона на Хралупата, който ще се намира под ваш контрол и таксачество, и ще докладвате само пред Негова Светлост лорд Тамос, предводител на Дървените войници. Приемате ли тази чест и дълг?

Гаред се ухили широко.

— Капитан, а? Скуайър?

— Не… приемай — промълви през стиснати зъби Лийша.

От титлата нямаше никакъв смисъл. Гаред вече предвождаше дърварите. Това беше просто клопка, за да се врече във вярност на короната и да признае, че дърварите принадлежат към армията на Райнбек, а не са частна военна сила.

Гаред се позасмя.

— Спокойно. Няма да приема.

Вдигна глава към графа.

— Много мерси, Ваша Светлост, обаче в Хралупата има много повече дървари, отколкот’ Дървени войници.

Всички в помещението застинаха очаквателно. Тамос потърси копието си с ръка.

— И какво точно искате да кажете, господин Кътър?

Гаред посочи Гамон с брадичка.

— Ядрото да ме глътне, ако ще съм със същата титла като тоз пикльо. Искам да съм генерал. А, да… и барон или нещо такова.

Гамон се намръщи, ала Тамос кимна.

— Сторено.

Лийша обори лице в дланите си, а главата отново я заболя.

— Идиот — промърмори Роджър твърде тихо, за да го чуе друг освен нея.

Тамос се надигна и посочи Гаред с копието си.

— Коленичи.

Гаред се усмихна победоносно на Лийша и пристъпи напред, като падна на едно коляно. Тамос постави върха на копието си на рамото на дърваря. Пастир Хейс също пристъпи напред, протегнал износена, но красива книга с кожена подвързия, украсена със златни надписи.

— Постави дясната си ръка на Канона, синко.

Гаред го стори и затвори очи.

— Кълнеш ли се във вярност към Негова Светлост граф Тамос от Хралупата, да отговаряш пред него и никого другиго, отсега до смъртта си?

— Да — отвърна Гаред.

— Заклеваш ли се да спазваш и налагаш закона му — продължи Хейс, — да въздаваш справедливост на поданиците си, хората от Хралупата на дърваря, и да поразяваш враговете им?

— Да — каза Гаред. — Два пъти за последното.

Тамос се усмихна мрачно.

— С властта, дадена ми от брат ми, херцог Райнбек, Носител на Бръшлянената корона, Закрилник на Горската твърдина и лорд на цял Анжие, именувам те генерал Гаред Кътър, барон на Хралупата. Може да станеш.

Гаред се изправи, по-висок от графа, макар Тамос да стоеше навръх платформата. Графът направи знак към Касапите.

— Вие ще получите униформи и брони. Моля, бароне, посъветвай се с лейтенантите си и приготви войниците за оглед под строй. Касапите издигнаха в чин повечето от нисшестоящите офицери, но можеш да промениш решенията им, ако смяташ за нужно.

Тонът му накара това да звучи като ужасна идея.

— Добре — и Гаред кимна, като изпъна ръка. — Мерси.

Тамос изгледа дланта на Гаред, сякаш дърварят току-що си беше избърсал задника с нея, но накрая вдигна рамене и се ръкува с него.

— Знам, че ще сте чест за Бръшлянения трон, генерал Кътър.

Гаред се ухили широко.

— Генерал Кътър. Харесва ми как звучи.

Тамос изсумтя.

— И така, генерале, как оценявате красианската армия?

— Голяма, както каза и Лийша — каза Гаред, — но разпръсната. Ще стигнат дотук в крайна сметка, но ще се помотат. Имаме достатъчно време, за да се приготвим за тях.

— Значи си съгласен с господарката Лийша, че трябва да са свободни да обитават Хралупата?

Гаред поклати глава.

— Бих ги наглеждал, дума да няма. Но съм ги виждал да се бият, и с хора, и с ядрони. Имат много повече опит от нас. Изпратиха мъже, които да ни учат как да убиваме демони. Мисля, че трябва да сме глупаци, за да не им позволим.

— Добре тогава — каза Тамос. — Нека хората ти ескортират кервана до земите на господарката Пейпър. Разположи по краищата им пазачи. Обучавайте се с шарумите, но не ги изпускайте от поглед, двама души за всекиго от тях.

— Трима за всекиго, ако имаме някакъв акъл — каза Гаред.

Тамос кимна.

— Сторете, както смятате за най-редно, генерале.

Как все се забърквам в тия каши? — запита се наум Роджър.

Но нямаше избор, освен да се изкаже. Ядрото го взело, ако се просне в двора на Лийша, след като при Смит го чакаше хубава стая.

Роджър се прокашля шумно и всички обърнаха глави към него.

— А съпругите ми? Не може ли поне те да останат в града?

— Друговерският ти брак не значи нищо тук — намеси се рязко пастир Хейс. — Да се ожениш за повече от една жена, е мерзост. Създателя не го признава.

Роджър вдигна рамене.

— Пастире, за теб може да не значи нищо, но пък това не значи нищо за мен. Казал съм си клетвите.

— А и ако не признаете брака на Роджър, ще обидите красианците отвъд всякаква мяра — добави Лийша.

Хейс се приготви да отвърне остро, ала Тамос му махна да мълчи.

— В Анжие ще сте с една съпруга, господин жонгльор. Изберете си. Ако искате и другата да живее в покоите ви и да ви топли постелята, прислужниците ви няма да задават ненужни въпроси.

— Покои? Прислужници? — попита Роджър недоумяващо.

Тамос кимна.

— Искам да ви помоля да ми служите, както учителят ми служеше на брат ми, като кралски пратеник на Хралупата.

Роджър не промени изражението си, ала се чувстваше, сякаш Тамос току-що е направил салто в трона си и е запял. Още помнеше времето, когато Арик служеше на херцога. Поравно се лееха злато и вино, а той и Роджър носеха най-фината коприна и велур. Благородни дами и господа се кланяха на Арик като на равен, а гласът му носеше силата на трона надлъж и нашир. Имаха пищни покои в собствения замък на херцога, както и достъп до личния му бордей. Арик прекарваше там почти всяка нощ и оставяше малкия Роджър на грижите на жените, докато пътува, напива се или тъне в ласките на някоя от тях.

С други думи, на практика всяка нощ.

На всичко това обаче се сложи край, когато една вечер Райнбек се вмъкна в леглото на любимата си блудница, където откри заспалия Роджър. Мъртвопияният херцог не успя да направи разликата, свали гащите на Роджър и лесно преодоля съпротивата му.

— На недостъпна се пра’иш, а, моме? — изфъфли херцогът. Смърдеше на бъчва. Изкиска се. — Ня’а да ти помогне. Нав’ди се и го поеми. Бързо ш’приключа.

Едва когато Роджър изкрещя и заби лакът в търбуха му, а после скочи от леглото, херцогът се надигна и запали лампата. Роджър трепереше от страх в другия край на стаята и стискаше нож с едната ръка, докато с другата дърпаше гащите си нагоре.

Херцогът вдигна бясна олелия, а Арик се върна от селцата край столицата и намери кралското си назначение на парчета в стаята си. Получи не повече от час, за да си събере нещата и да се махне от замъка на херцога. Херцогът никога не огласи причините за решението си, а и в началото често се намираше кой благородник да ги приюти, но Арик пиеше все повече и късаше отношенията си с благодетел след благодетел. Накрая двамата всеки ден се питаха ще има ли къде да пренощуват. Дължаха пари на всеки барман и кръчмар в града.

Роджър мигом преживя всичко това отново, докато се взираше в Тамос, запита се дали е своенравен като брат си. Не че имаше значение. Арик беше човек на херцога и с готовност съобщаваше на простолюдието този или онзи нов декрет, уверен в сигурността на работата си. Роджър пък не питаеше особено желание да е гласът на Тамос, когото знаеше само по репутация като избухлив женкар.

Направи най-елегантния си реверанс с ведро изражение.

— Чест ми оказвате, Ваша Светлост, но се боя, че трябва да ви откажа.

Артър и Гамон се напрегнаха, ала премълчаха. Пастир Хейс поклати глава, сякаш мислеше Роджър за глупак.

— Добре си помислете — отвърна Тамос. — С друговерските си невести ще сте най-подходящият пратеник в двора на пустинния демон, а и собствената ви господарка преди минути ме посъветва точно това. Тронът щедро ще ви възнагради. Може да ви дадем земи и титла, подобно на генерал Гаред.

Роджър сви рамене.

— Лийша Пейпър не ми е господарка и не искам нищо от това на Гаред. Искам само да обучавам чираците си и жонгльорите, които сте докарали, за да омайваме ядрони.

Тамос го прикова със суров поглед.

— Не виждам защо да позволявам на жонгльорите си да се обучават при оногова, който не ми се е врекъл във вярност.

Роджър се поклони.

— С цялото ми уважение, Ваша Светлост, това не са вашите жонгльори. Мои са, купени според всички разпоредби от господаря на гилдията ми, Колс. Всички документи са у мен. Ако ми откажете, не само ще прахосате възможността да спасите живота на хората си в битка, но и всеки свирач и певец в Анжие скоро ще разгласи навред, че граф Тамос от Хралупата не зачита дълговете си към други.

За пръв път Тамос като че наистина се разгневи, ала пастир Хейс постави леко длан на рамото му.

— Добре тогава — рече графът. — Малката ви свита може да отседне в хана, ако говорителят Смит ви иска. Но няма да забравя това.

Роджър отново направи реверанс.

— Благодаря ви, Ваша Светлост.

Тамос си пое дълбоко дъх и продължи нататък:

— Колкото до подаръците от майка ми…

Тамос направи жест, а Артър извади малък свитък, пристегнат със зелена панделка, и го подаде на Лийша.

— Нейна Светлост още управлява всички женски дела в Анжие и ви назначава за кралска билкарка в околията на Хралупата.

Лийша трудно остана безизразна. Херцогинята майка я беше приклещила и го знаеше — Лийша не можеше да се освободи от това задължение, както го бе сторил Роджър. Според закона кралската билкарка се нареждаше преди всички останали. Лийша не можеше да откаже, защото друга щеше да заеме длъжността и да подрони властта ѝ в Хралупата, но да приеме, не се различаваше много от стореното от Гаред преди малко. На практика узаконяваше влиянието на Тамос и приемаше върховенството му в Хралупата. Освен това позицията ѝ я правеше негова лична билкарка. От самата представа да гледа графа гол, ѝ се гадеше, но напоследък и бездруго се чувстваше така. Прокара леко длан по корсета си, представи си покълващия в нея живот.

Всички се бяха смълчани като статуи, очакваха отговора ѝ. Тамос като че ли чакаше и тя да му откаже. Лийша не можеше да прецени това ще му хареса ли, или не.

— Може да ти даде униформа, нал’ ще ставаш големец — самодоволно промълви Гаред и на Лийша ѝ се прииска да запокити заслепяващ прах в лицето му.

Накрая леко се поклони, подръпна полите си нагоре и приведе глава.

— За мен е чест, че ми позволявате да обмисля предложението ви, Ваша Светлост. Ще имате отговора ми след седмица.

Тамос присви устни и вдигна рамене.

— Очакваме отговора ви с нетърпение. Моля, нека сте готова до седмия ден, в случай че трябва да изпращам вестител до Анжие, за да намеря другиго за позицията.

Лийша кимна в съгласие, а Тамос се обърна към Уонда.

— Колкото до вас, госпожице Кътър, няма да ви предложа земи или титла, нито специална позиция, но изглежда, сте се понравили на майка ми и ви изпраща специален дар.

Един слуга докара стойка за дрехи на колелца, от която висяха десетки жакети, извезани със символа на херцогиня Арейн, дървена корона над рамка за бродиране.

— Жените не може да заемат военни позиции, но стрелкините от Хралупата са легендарни и майка ми иска да стане ваш благодетел.

Слугата избра един от жакетите и приближи Уонда.

— Може ли?

Уонда кимна вцепенено. Мъжът свали защитеното ѝ наметало, а тя се наведе, за да може той да я облече. Уонда прокара удивено пръсти по плата. Поклони се.

— Нивгаш не съм имала такива хубави дрехи. Моля, благодарете на Нейна Светлост.

Тамос се усмихна.

— Жакетите са само за показ. Може да ги раздадете на тези, които считате за достойни, но майка ми бе непреклонна: първия трябва да получите вие. Короната ще осигури средства и материал и за отряд от майстори на лъкове и стрели.

Отново даде знак и един от пазачите вдигна платнището на стената зад себе си. Показа се мъж на средна възраст, слабоват, ала жилав, а на жакета му беше символът на Занаятчийската гилдия — чук и длето. Следваха го още трима души, по-млади, носеха намаслен плат, който внимателно разположиха на пода. Когато го разгърнаха, в него се разкри прекрасна дървена броня, защитена изкусно и лъснала от лак. Уонда остана без дъх.

— Може да я оразмерим по-късно, но ни направете удоволствието да си сложите поне нагръдника — рече Тамос.

Уонда кимна, а занаятчията взе нагръдника и се зае да го пристяга към нея. Лийша почти очакваше да ѝ придаде женствени форми, на каквито Уонда не се радваше, ала херцогинята бе по-предвидлива и нагръдникът пасна съвършено. Изглеждаше величествено.

— Толкова е лек — дивеше се Уонда.

Занаятчията кимна усмихнат.

— Отпърво ни хрумна да ви сплетем метална решетка, но стрелците трябва да са бързи и подвижни. Дървената броня ще ви закриля също толкова добре, колкото и най-хубавата мливарийска стомана, но е неколкократно по-лека.

Лийша въздъхна. Поредният ход на херцогинята майка, за да отслаби позициите ѝ. По време на посещението им с Уонда при Арейн момичето ясно показа на чия страна е, но херцогинята майка остана недоволна. Лийша искаше да посъветва Уонда да върне бронята. Момичето щеше да го стори незабавно, но пък сега сияеше от радост — чувство, което почти не бе изпитвала, откакто демоните убиха баща ѝ и я оставиха белязана за цял живот. На Лийша сърце не ѝ даде.

Роджър се поуспокои, докато всички ахкаха по бронята на Уонда, но Тамос рязко срещна погледа му отново.

— Така — рече графът и потри ръце. — Нека се погрижим за гостите си.

Артър даде знак на пазачите до входа, които пуснаха Аманвах, Енкидо, Кавъл и Колив.

— Принцеса Аманвах от Красия — изрече високо и ясно Артър, — Негово Кралско Височество граф Тамос, принц на Анжие, Маршал на Дървените войници, повелител на Хралупата, приветства вас и съветниците ви в двора си.

— По-добре да сте ме бавили с добра причина — рече Аманвах — и с добра причина вашият чи’шарум да се е отнесъл тъй грубо с нас, след като сме дошли при вас в знак на добра воля и мир. — Мръдна презрително показалец към капитан Гамон. — В Красия бичуваме тези, които се държат грубо с по-висшите от тях.

Роджър въздъхна. Нямаше да мине добре.

Тамос изглеждаше неподготвен.

— Моите извинения, принцесо, ако са ви посрещнали грубо. — Хвърли поглед към Гамон. — Уверявам ви, че ще се погрижа за етикета на капитана си за в бъдеще. Колкото до забавянето, дано не сте недоволна, задето си позволих кратка аудиенция с поданиците си, преди да ви приема.

— Направи Гаред генерал — рече Роджър — и ми предложи да му стана кралски пратеник.

Аманвах погледна Роджър и рязко прихна.

— Нещо смешно ли виждате? — попита Тамос. Повишаваше глас, колкото повече губеше търпение.

Аманвах завъртя глава към него и присви очи.

— Сякаш съпругът ми би разменил покровителството на владетеля на Ала за това на дребен принц. Самата представа е смехотворна.

— Дребен принц? — излая Тамос.

Аманвах се обърна към Роджър.

— Граф. Съпруже, във вашата култура това е под херцога, нали?

— Негово Височество е трети в наследствената линия за трона — обясни Роджър.

Аманвах кимна и се обърна отново към Тамос.

— Баща ми се срещна с един от северните ви херцози — Едон Четвърти от Райзън. Когато херцог Едон коленичи и опря чело в пода, а после със сълзи на очи се моли да пощадят живота му, баща ми му нареди да се закълне във вечна вярност към Шар’Дама Ка и да оближе калта от подметките на всички дванайсет дамаджи. Щеше и членовете им да смуче, ако баща ми бе намекнал, че такава е волята му.

Нетърпеливият поглед на Тамос премина в ярост. Роджър не бе сигурен дали не си въобразява, но като че ли чуваше как скърцат зъбите на графа. Той стискаше копието си почти до счупване.

— Няма значение! — отсече Роджър. — Нямам покровител и не искам покровител! Ще пиша каквото искам и ще пея каквото искам, Ядрото да вземе всекиго, който ще ми нарежда инак!

— Така е и редно — добави Аманвах.

Роджър вдигна вежди изненадан, но не изгуби инерция.

— А ти, съпруго, ще си мериш приказките зад булото.

— Съпругът ви право дума — намеси се и Тамос. — Баща ви няма да попадне на толкова слаб Анжие, колкото е бил Райзън. Готови сме за него.

— Някога райзънците бяха слаби, да — рече Аманвах. — Баща ми ги укрепва. Знае, че Хралупата вече е силна, и предлага да ви направи независимо племе, с ваши собствени предводители. В замяна иска две неща.

— И какви ще да са? — поиска да узнае Тамос през стиснати зъби. — На каква цена ще поискате да откупим това, което и бездруго е наше?

— Първо, трябва да приемете, че е Шар’Дама Ка, и да го следвате, когато настъпи Първата война.

— Първата война?

Пастир Хейс се приведе към него.

— Последната битка, Ваше Височество. Когато Избавителя ще обедини човечеството и ще ни поведе срещу демоните, та да ги прокудим в Ядрото завинаги.

Аманвах кимна.

— И във вашия Канон е предсказано, както и в нашия Евджах, нали така, пастирю?

Той кимна.

— Така е. Но по нищо не сме видели, че баща ви е предреченият Избавител. Може да е сред нас, може да се покаже утре или след хиляда години. Канонът нищо не казва за това как ще ни връхлети с убийства, похищения и друговерство.

— Всяка война носи това — рече Аманвах, — то е кръвнината в замяна на единството и е добра кръвнина. Баща ми обаче ви предлага мир и ще постъпите мъдро, ако го приемете.

Тамос се навъси.

— А какво е второто ви условие?

Аманвах се усмихна.

— Господарката Лийша да се съгласи да му пристане, разбира се.

Иззад една от временните стени пристъпи Защитения и рече:

— Т’ва няма да стане.

Всички изтръпнаха. За последно Лийша бе зърнала Арлен преди няколко месеца, но Дарси не лъжеше: бе се променил. Нямаше ги пастирските одежди — носеше прост дочен панталон и избеляла риза, разгърден, за да се вижда огромната татуировка отдолу. Крачеше бос по студения под.

Ала вместо да го очовечат, дрехите го караха да изглежда още по-страховито — вече ясно се виждаха стотиците преплетени защити по врата и главата му.

Зад него вървеше жената, за която спомена Дарси. Рена Танър. Обещаната му. Лийша я огледа преценяващо, но видът ѝ бе толкова странен, че човек не можеше изобщо да я прецени от пръв поглед. Наскоро бе прехвърлила двайсетте може би, а главата ѝ беше остригана — от четината ѝ отзад се спускаше дълга плитка. Носеше само прилепнал елек и къса пола от груба вълна, срязана по бедрата чак до кръста. На колана ѝ висяха огромен нож, кожена торбичка и дълга огърлица от речни камъчета. Подобно на Арлен, цялата бе изрисувана, макар защитите ѝ да бледнееха, значи, не бяха истински татуировки.

Ядрото да го вземе дано, помисли си Лийша. И това, след като ме накара да се закълна, че няма да рисувам по себе си.

— А защо си мислиш, че имаш право да ми казваш за кого да се женя и за кого — не? — поиска да разбере, докато Арлен приближаваше.

— Добре се знаем с пишман жениха ти — отвърна Арлен. — Да се беше забавила още няколко седмици, и щях да дойда да те спася.

Гневът на Лийша отново лумна.

— Не ми е притрябвало да ме спасяват.

— Този път не. Не се води по копринените възглавници и чупките в кръста на красианците. Зад всяка усмивка крият остри зъби. Най-вече Ахман Джардир.

— Кой си ти, та да говориш тъй открито за святия ми баща? — намеси се рязко Аманвах.

Арлен се обърна към дама’тингата, поклони се леко и рече на красиански, сякаш му бе роден:

— Той е моят аджин’пал. Аз съм Арлен асу Джеф ам’Бейлс ам’Поток, а народът ти ме знае като…

— Пар’чин! — изръмжа Кавъл. Обърна се към Колив и направи мълниеносен жест с длан през гърлото си.

Наблюдателят реагира мигновено, бръкна в черните си одежди и запокити дъжд от заострени метални триъгълници към Арлен. Сърцето на Лийша подскочи, ала Арлен дори не пристъпи встрани. Развъртя ръце вихрено и отрази всяко от остриетата като листа, подети от есенен повей. Издрънчаха на пода, ала офицерът и наблюдателят вече го връхлитаха от двете страни. И двамата държаха скрити оръжия — Колив стискаше сърп с прикрепена към него дълга верига, а Кавъл — две къси сопи.

— Научих те да се биеш, пар’чин — рече Кавъл. — Наистина ли се мислиш за равен на двама истински шаруми?

Арлен зае бойна стойка и се усмихна.

— Дълъг път изминах, откак с Колив за последно се опитахте да ме убиете, офицер Кавъл. А тогава имахте и помощ.

Да го убият ли? — сепна се Лийша, ала дори не успя да осмисли думите му, преди Колив да метне веригата си по Арлен. Усука я около една от китките му, но Арлен само я сграбчи и рязко я дръпна към себе си, а Колив изгуби равновесие. Кавъл се опита да използва момента и развъртя сопите си, ала Арлен хвана част от веригата с другата си ръка и я изпъна, за да поеме първите два удара на офицера, а после я усука около третия и спря инерцията на Кавъл. Изрита го в торса и го просна по гръб.

Ребрата на офицера изхрущяха, но той незабавно се претърколи на крака и прехвърли в лявата си ръка останалата му сопа. С дясната извади нож.

— Спрете тази лудост! — извика Лийша, ала никой не я слушаше.

Пазачите на Тамос се готвеха да се намесят, ала графът ги възпираше и наблюдаваше улисан битката. Гаред и Уонда също се бяха прехласнали, ококорени.

Колив бе успял да се закрепи на крака, откачи сърпа от веригата и също извади кама. Нападаше бързо и прецизно, не спираше да финтира и отстъпва, но Арлен се защитаваше почти пренебрежително. Кавъл се върна в схватката откъм гърба на Арлен, насочил ножа си към него.

Рена се втурна, за да го спре, но премина твърде близо до Аманвах и се намеси Енкидо. Посегна към нея, ала тя се изплъзна твърде бързо от обсега му, завъртя се на пръсти и го изрита в слънчевия сплит.

Евнухът не гъкна и дори не изгуби равновесие, завъртя се с инерцията на удара и се озова зад гърба ѝ, също гърбом към нея. Хвана плитката ѝ и я дръпна здраво през рамо.

Лийша реши, че с това схватката е приключила, но младата жена изненада и нея, и него, оттласна се от раменете му в задно салто и отново застана срещу него, като го удари в корема.

Този път Енкидо изсумтя от болка, ала не пусна плитката и засили лицето на Рена право в юмрука си. От устата и пръсна кървава слюнка. Преди тя да се възстанови, той заби два пръста в едно средоточие на крака ѝ и обезвреди крайника. Усука здраво китките ѝ и я принуди да падне на коляно.

И Лийша, и Енкидо очевидно смятаха, че схватката вече е приключила, но Рена Танър — не. Изръмжа като диво животно и спря натиска на евнуха. Лийша би се заклела, че момичето не би трябвало да може да си служи с крака си поне още няколко минути, а и Енкидо тежеше поне два пъти повече от нея, ала тя скръцна със зъби и бавно се надигна. Безжизнените очи на евнуха се озариха от удивление, докато лека-полека двамата разменяха позициите си. Накрая Енкидо се оказа приведен назад, а краката му трепереха от усилие.

Има сили и денем, осъзна Лийша. Също като Арлен.

Рена развали хвата на Енкидо и сграбчи една от китките му. Бе толкова дебела, че ръката ѝ не можеше да се сключи дори наполовина, но успя да го дръпне към себе си и да го стисне за колана. Евнухът опита още няколко удара напосоки, докато Рена го вдигаше над главата си, ала тя ги пренебрегна и го запокити през стаята. Той мина през дървената ламперия на една от рехавите стени. Зашеметен, той се надигна и тръсна глава.

Схватката между Арлен и шарумите продължаваше с пълна сила. Кавъл и Колив го нападаха с повече настървение, отколкото Лийша някога бе виждала у шаруми, ала той се отместваше и отразяваше атаките им лесно, с лице, обладано от спокойна концентрация. От време на време връщаше някой удар, колкото да покаже, че би могъл да го стори безнаказано. Отне ножа на Кавъл и го удари с плоското на острието в слепоочието, а офицерът залитна в краката на Колив. Когато наблюдателят се изпречи на Арлен, последва кратко боричкане, след което късата кама на Колив се оказа забита в задника му, а Арлен — на няколко метра от него.

Лийша не можеше дори да си представи как разсъждава един воин, ала познаваше достатъчно добре красианската култура, за да разбере, че Арлен нарочно ги унижаваше. Всеки шарум се впускаше в битка с по-силен враг, защото бленуваше да се прослави, като загине достойно. Ала да оцелееш след подобно поражение, бе кошмар. Сякаш физически долавяше срама и безпомощната ярост на двамата и почти ги съжали.

Почти.

Ала са опитали да убият Арлен. Бе го чула от собствените му уста и въпреки останалите си колебания знаеше, че това поне е истина.

Защитения се роди преди четири години сред красианските дюни, каза ѝ той, когато миналата година го бе попитала за възрастта му.

А този под защитите? — попита Лийша. На колко години е бил, когато е загинал?

Беше убит, отвърна Арлен, макар че така и не ѝ каза от кого.

Лийша наблюдаваше схватката му с двамата шаруми и разбра, че пред очите ѝ са двама от убийците му. Двама от онези, които с кръв и стомана го бяха пратили по пътя на лудостта да дупчи собствената си плът. Нима и Ахман бе сред тях? Вероятно, ако имаше истина в предупреждението на Абан.

Ако познаваш сина на Джеф, ако можеш да го вразумиш, кажи му да бяга накрай света и оттатък, защото на това е готов Джардир, за да го убие. Може да има само един Избавител.

Каквото и да ѝ беше причинил, Арлен беше добър човек. Един от най-добрите хора, които познаваше. Тези бяха опитали да го убият, почти го бяха убили. Една кръвожадна и срамна частичка от нея искаше да гледа как страдат, а после да им намести счупените кокали без обезболяващи билки.

Двамата шаруми се разполагаха край него за поредното нападение, когато изплющя пронизителен вик. Воините застинаха.

— Спрете на мига! — изкрещя отново Аманвах на красиански.

Кавъл и Колив не посегнаха отново към Арлен, но останаха в готовност. Офицерът премести поглед върху дама’тингата за миг, но после го върна към Арлен.

— Свята дъще, много неща не знаеш за този мъж. Той е кръвен предател, мним претендент за Шар’Дама Ка. Честта ни налага да го убием.

Колив кимна.

— Свята дъще, офицерът е прав.

Арлен се усмихна отново.

— Кажете ми, шаруми, ако Еверам съществува, как ще ви накаже за лъжите?

Аманвах се обърна към него.

— Значи, не твърдиш, че си Избавителя?

— Всички сме Избавителя — отвърна Арлен. — Всеки, който се изправя в нощта, вместо да се крие зад защити… или под земята. — И я изгледа многозначително.

— Народът ми вече не прави така, пар’чин — рече Аманвах.

— Нито пък моят. Всички ние се трудим, за да избавим човечеството от алагаите.

— Свята дъще, не слушай лъжливия чин — намеси Кавъл. — Справедливостта и добруването на баща ти повеляват да го убием сега.

— Като че ли можете — изръмжа Арлен, най-сетне раздразнен. — Има кръвен дълг между нас, да, но е ваш към мен. Можех да си го събера още сега, но убивам само алагаи.

— Защо този мъж е такава заплаха? — Аманвах попита Кавъл. — Сам твърди, че няма стремления към титлата на баща ми.

— Омаловажава я с думите си. Смуче от честта на баща ти с езическите си приказки и се спотайва, чака удобен момент да нападне.

Лицето на Аманвах бе неразгадаемо.

— Ти нападна пръв, Кавъл. Баща ми често говореше за пар’чина и винаги го наричаше доблестен мъж.

— Помъти доблестта си с отрова, когато предаде баща ти в Лабиринта — рече Кавъл.

Арлен пристъпи напред, мускулите на челюстта му заиграха.

— За Лабиринта ли искаш да говорим, Кавъл? Да разкажа ли на всички тук какво се случи онази нощ, та да преценят те кой е помътил доблестта си?

Офицерът не отвърна, с Колив се спогледаха. Аманвах се взираше в него.

— Е, строеви?

Кавъл се прокашля.

— Не ни е разрешено да говорим за това. Произнесохме клетва пред Шар’Дама Ка. Трябва да се осланяш на преценката ни, дама’тинга.

— Трябвало? — попита Аманвах, тихо, ала с глас като отровно острие. — Дал’шаруми, тъй самонадеян ли сте, та да казвате на една Невяста на Еверам какво трябва да прави и какво — не?

Двамата се сковаха, но останаха готови да се впуснат в атака.

— Моля те, пар’чин — подкани го Аманвах. — Разкажи ни за нощта, за която говориш.

Арлен поклати глава.

— Трябва ти да знаеш? Попитай Копията на Избавителя. Попитай баща си. Ако никой от тях не ти каже, запитай се защо.

Аманвах примижа и се обърна към Кавъл.

— Приберете оръжията и при мен. Няма повече да посягате на този мъж без благословията ми, а засега бъдете сигурни, няма да я получите. — Мъжете все така се колебаеха, ала тя добави: — няма да повтарям.

Прозвуча така категорично, че дори опитните воини склониха глави, прибраха оръжията и се преместиха от двете ѝ страни.

— Изглежда, с новите си съседи няма да скучаете, госпожице Пейпър — рече Тамос, а Лийша не можеше да не се примири със самодоволството в тона му.

Арлен застана до Лийша и сниши глас.

— Радвам се да те видя невредима.

— И аз теб — отвърна му тя.

— Ще трябва да говорим. След смрачаване, довечера. Само ние четиримата в колибката ти.

— Кои четирима? — попита Лийша, преди да се усети. Съвещанията с Арлен не бяха нищо ново, но винаги досега бяха трима — тя, Арлен и Роджър.

Въпросът беше безсмислен, разбира се.

— Рена и аз сме си обещани, Лийш. Където ходя аз, ходи и тя.

Лийша с изненада усети, че от думите му я боли, макар да ги очакваше.

— Роджър и Аманвах са женени — отбеляза Лийша. — Но няма да позволиш на съпругата да присъства?

Арлен сви рамене.

— Къщата си е твоя, Лийша. Кани, когото щеш, но ако искаш цялата история, ще сме само четиримата.

Лийша посочи Рена с брадичка. Младата жена улови погледа ѝ и го върна с пламнали очи.

— Не ме ли умоляваше да не се мацам?

Арлен въздъхна.

— Не за пръв път бъркам, Лийша Пейпър. Сигурно няма да е и за последно.

— Колко остава до палата ти, съпруже? — попита Аманвах, докато фургонът им се тътреше по пътя към Хралупата на Избавителя.

— Палат ли?

Аманвах се поклони.

— Прости ми, съпруже, забравих, че в Севера нямате палати. Значи… имението ти?

— Ами… — каза Роджър. — И такова си нямам. Живея у Смит.

— Не познавам тази дума — рече Аманвах. — Какво е „смих“?

— Смит — каза Роджър. — Човек е. Притежава хана.

— И живееш в този… хан и по Новолуние, и по Пълнолуние? — Аманвах не можеше да повярва на ушите си.

— Че какво? — попита Роджър. — Сменят ми постелята веднъж седмично и не ми се налага да готвя.

— Недопустимо — каза Аманвах.

— Е, ще трябва да го допуснеш — сопна се Роджър, — защото само това имам! Казах на баща ти, че нямам пари, бях искрен. Не стига, че се изпокара с графа, но сега ми препикаваш и начина на живот?

Аманвах се поклони.

— Прости ми, съпруже. Не исках да те оскърбя. Просто исках да кажа, че човек, толкова щедро надарен от Еверам, би трябвало да живее в дом, достоен за дара му.

Роджър се усмихна. Не можеше да спори с това.

Докато стигнат до хана, пред входа се бе събрал половината град, но Роджър не им обърна много внимание. Искаше да установи съпругите си възможно най-бързо, за да се срещне със Защитения след залез-слънце и да разбере какво става, Ядрото го взело.

— Ще ни трябват още няколко стаи — каза той на Смит.

Сиквах го хвана за ръката и го дръпна нежно към себе си.

— Моля те, съпруже. Подобни разговори са под достойнството ти. Позволи ми… — Пристъпи пред него и започна да се пазари със Смит, както го правеше Шаманвах на пътя. Отпърво Смит се стъписа, след това, аха-аха, да се развика, но все пак отстъпи. Накрая Сиквах отброи няколко златни монети в ръката му и Смит се обърна към един от синовете си. Пазаренето сякаш беше в кръвта на красианците.

— Съдържателят трябва да отпрати неколцина от посетителите си, за да подготви стаите ни — рече Сиквах, когато се върна при Роджър. — Кани ни да почакаме в старата стая на съпруга ни.

— Старата ми стая ли? Обичах си я. Най-добрата акустика в целия проклет хан.

— Не ти подобаваше, съпруже — каза Сиквах и Роджър въздъхна. Не можеше да се надява да спечели този спор.

Отвори се входната врата и влязоха група жонгльори, познаваха се лесно по калъфите си за инструменти и ярките си дрехи. Сред тях имаше и младо момиче и когато я видя, Роджър се преизпълни с вина. Кендъл, младата му ученичка, която почти загуби живота си заради глупостта му. В ума му проблесна образът на Гаред, понесъл Кендъл през бойното поле, раздрана и окървавена. Тръсна глава, за да проясни мислите си.

— Роджър! — извика Кендъл, спусна се към него и го притисна в прегръдка. — Казаха, че си се върнал! Толкова се тревожехме, ох!

Сиквах я отскубна от него, приклещила китката ѝ между два пръста.

— Коя си ти, та да слагаш така ръце на съпруга ми?

Кендъл вдигна глава към нея и дори през болезнената гримаса пролича изненадата ѝ.

— Съпруг?

— Сиквах! — отсече Роджър. — Пусни я! Това е Кендъл, тя е моя ученичка.

Сиквах я пусна веднага и момичето отстъпи по-далеч от нея, докато търкаше китката си. Сиквах и Аманвах закръжиха край нея като вълча глутница.

— Зеленоземците позволявате много свобода на робите си — отбеляза Аманвах, — но изглежда здрава. Колцина още притежаваш?

— Не съм му роб — възнегодува Кендъл. — Никой не ме притежава.

— Права е — каза Роджър. — И тя, и останалите ми чираци са свободни хора, а Кендъл е най-добра от всички.

Съпругите му продължиха да крачат край момичето, докато пристигаха и останалите жонгльори. Роджър ги познаваше всички по репутация, ако не и лично. Предвождаше ги Хари Топката. По-рано в кариерата си Хари бе прекарвал почти всяка вечер, свирейки на цигулка върху топка. Отдавна не го бе правил, но прякорът му остана.

Беше вече възрастен и нито свиреше, нито преподаваше, но още се радваше на уважение и като композитор, и като музикант. Господарят на гилдията Колс беше обещал майстори, но явно практикуващите не искаха да рискуват кариерата и живота си в Хралупата. Слай Шестострун бе още по-възрастен, а китарата на гърба му — олющена и очукана. Роджър го бе слушал веднъж и го стъписа ловкостта на възрастния мъж — но и това беше поне преди десетилетие.

Останалите бяха млади изпълнители, с които Роджър се бе съревновавал по улиците допреди малко повече от година. Уил Флейтиста тогава още бе чирак. Роджър се запита дали не са го издигнали в пълноправен жонгльор само задето се е съгласил да дойде.

Хари се здрависа с Роджър.

— Радвам се да ви видим, майстор Полухват. Във ваше отсъствие следвах договорката ви с господаря на гилдията и учех чираците на звуковите защити. Бяха… недисциплинирани, но има някакъв напредък…

Недисциплинирани. Роджър изсумтя. Меко казано, бяха такива. Бяха сбирщина лентяи, с които започна, като ги подреди в кръг около себе си, след което ги научи да свирят по слух. Не притежаваха нищо от строгото обучение на гилдията, а всички знаеха, че Топката държи на това.

Но с това скоро щеше да се свърши.

— Забрави за това — каза Роджър, бръкна в торбата си и извади нотните записки на Песента на Новолунието. Натика ги в ръцете на Топката. — Нова песен. Всички да я научат. Кажи на чираците си да я копират поне няколко пъти.

Топката се взря сепнат в листовете.

— Нова теория…?

— Не. Практика. За триото ми сработи идеално. Да видим дали ще сработи и за другите.

Стаята на Роджър бе точно такава, каквато я остави, но след толкова време в Двореца на Огледалата, а след това и най-добрите стаи във всеки хан оттук до Дара вече я виждаше в нова светлина. Беше малка и нямаше място за почти нищо. Само легло, където да се проснеш, и сандък за принадлежности.

Винаги си дръж багажа опакован, казваше Арик.

Роджър отвори сандъка и започна да тършува, ала Сиквах сложи ръка на лакътя му.

— Моля те, съпруже. Нека слугите го сторят. Полагаш недостоен труд и ни засрамваш.

— Нямам слуги — отвърна Роджър.

— Тогава хората на Смит ще преместят принадлежностите ти, когато ни подготвят стаите.

Сиквах го задърпа, докато той най-после не се отказа и приседна на леглото.

Погледна Аманвах.

— Какво имаше предвид с „така е и редно“?

— Моля?

— В залата на графа. Когато казах, че нямам покровител и не ми е нужен.

Аманвах се поклони.

— Хвърлих заровете след нашето… неразбирателство, съпруже. Казаха ми, че трябва да си свободен от всечия власт, за да расте силата ти. Извинявам се, че се усъмних в теб. Със Сиквах вече ти принадлежим. Какъвто и път да поемеш в битката с алагаите, ще те последваме. Затова баща ми ни ожени и никога повече няма да се отвърнем от теб. Ако ни заповядаш да се съблечем само по разноцветна коприна и да пеем в нощта, ще го сторим.

— А ако ви заповядам да пеете Битката при Хралупата на дърваря? — попита Роджър.

— Ще се подчиним, а после ще намерим начини да ти го изкараме през носа. — Аманвах му смигна. — Съпруги сме ти, а не роби.

Роджър зяпна за миг, а после се разсмя с глас.

— Вярваш ли на онзи Защитен? — попита Аманвах. — Знаеш ли какво се е случило между него и баща ми?

— Да, вярвам му, но не, не знам какво се е случило. Ще говоря с него довечера. Може би тогава ще науча нещо.

— А ще го споделиш ли после с нас?

Роджър я гледа дълго, преди да отвърне.

— Ако ме помоли да го запазя в тайна, така и ще направя. — Намръщи се, а после вдигна рамене. — Освен ако не реша друго. — Усмихна ѝ се широко. — „Свободен от всечия власт“, нали така?