Дневната война

Тринайсета глава Да държиш тълпата в шепата си 333 г. СЗ, Лято

Лийша погледна смрачаващото се небе и притисна длан към окото си, за да потисне болката. След като тръгнаха толкова късно от двореца на Ахман, първия ден напредваха бавно — изминаха не повече от петнайсетина километра. Един вестоносец щеше да се справи с пътуването от форт Райзън до Хралупата за под две седмици. Копията на Избавителя, които не се бояха от демоните и от пътуването нощем, се бяха справили за половината време.

Бащата на Лийша и млад не беше в цветущо здраве, а вече бе на възраст. Ърни имаше болки в гърба всеки ден на отиване до Дара и тя се принуди да му дава успокоителни за мускулите, от които той заспиваше като убит. На връщане използваха много по-удобен фургон, но дори сега той потъркваше гърба си, когато мислеше, че никой не го вижда. Лийша знаеше, че пътуването ще му е трудно.

— Трябва да спрем за през нощта — каза тя на Шаманвах, която споделяше фургона им, когато не викаше на останалите жени. Красианските жени имаха собствена йерархия, нямаше значение, че Шаманвах е съпруга на кхафит. Всички жени и дори кха’шарумите с тях рипваха незабавно при нейните заповеди, за да поддържат реда в кервана.

Но тежките фургони се движеха толкова бавно, че сякаш дразнеха черните като нощта жребци на дал’шарумите и дори товарните кончета на Гаред и Уонда. Лийша си спомни предупреждението на Ахман за бандитите и прехапа устна. Дори в красианската територия предостатъчно хора я искаха мъртва. Отвъд нея цялата тази храна и всички тези дрехи можеха да изкушат твърде много изгубилите всичко при нашествието на красианците. Шарумите щяха да отпъдят всички по-малки групички, но в кервана имаше и жени и деца, слабост, от която можеха да се възползват бандитите.

— Разбира се. — Тесианският на Шаманвах беше почти толкова безупречен, колкото на съпруга ѝ. — Оттатък онзи хълм има селце, Каджитън, вече изпратих ездачи, за да подготвят подобаващо посрещане.

Каджитън. Името на красианския Избавител с тесианско окончание. Това говореше достатъчно за състоянието на Райзън… или Дара на Еверам, както по-добре да свикнеше да го нарича. Ахман беше раздал земи на племената като човек, разпределящ сладки на рождения си ден — макар селцата да не бяха пострадали толкова, колкото крепостта Райзън, ясно се виждаше от прозореца на фургона ѝ, че племената се бяха окопали и евджахските закони започваха да действат.

Нямаше знак от мъже, способни да се бият, освен няколко твърде слаби или болни, а тесианските жени по полята бяха облечени с тъмни едноцветни рокли, които ги покриваха от врата до глезените, косата им — внимателно скрита под забрадки. Когато даматът призовеше всички за молитва или дори се покажеше, те незабавно се просваха на земята. По въздуха се носеха парливи красиански подправки и хората използваха някакъв диалект, отчасти красиански и отчасти тесиански, както и знаци с ръце и гримаси.

Херцогството, което тя познаваше, завинаги си бе отишло и това нямаше да се промени дори ако някак красианците бидеха отблъснати.

„Подобаващото посрещане“ се оказа проснати по очи селяни, докато керванът се тътрузеше към центъра — почти цялата странноприемница беше празна, с изключение на съдържателя и сервиращите момичета. Хиляди хора бяха успели да избягат от нашествието на красианците и оформяха групички от бегълци, които се трупаха във всяко селце и град на север и изток от Дара на Еверам, ала много от тях бяха заловени и върнати обратно. Само в Каджитън имаше стотици тесианци. Земите в Райзън бяха плодородни, а населението — по-голямо от това на всички останали херцогства, взети заедно.

Когато навлязоха в площада, Лийша зърна голям стълб по средата. От него отпусната, прикована за китките, висеше жена — очевидно мъртва, а следите по голото ѝ тяло и камъните край нея говореха ясно защо е била убита. На един знак, също прикован за стълба, нещо бе написано на плавен красиански и на Лийша не ѝ беше нужен преводач, защото достатъчно често бе срещала думата в Евджаха.

Прелюбодейка.

Болката в главата ѝ отново се разгоря и ѝ се стори, че може да повърне във фургона. Извади от джобовете на престилката си един корен и няколко листа и ги задъвка, без да си прави труда да ги вари. Горчаха ужасно, но успокоиха стомаха ѝ. Нямаше да е разумно да показва слабостта си пред красианците.

Спряха, а децата отвън разпръснаха цветя пред фургона и по стълбите на странноприемницата, сякаш на няколко метра от тях не гниеше труп.

— Децата могат да свикнат с всичко — казваше някога Бруна и Лийша бе разбрала, че наистина е така. Но нито едно дете не биваше да свиква с това.

Местният дама ги очакваше, стоеше като издялан от дъб. Брадата му беше сива като желязо, очите му — като сажди върху меч. Предводителят на върволицата Кавъл скочи от коня си с пъргавост, от която не личаха годините му, и се поклони на дамата, след което размениха няколко думи. Духовникът се поклони леко, когато Лийша слезе от фургона.

— Значи, това е северната вещица, която така е омагьосала Шар’Дама Ка? — измърмори той на красиански.

Миризмата на цветя под краката ѝ, смесена с миризмата на смърт, я караха да чувства убийствена болка и ярост. А сега и този щеше да я одумва? Лийша едвам се сдържа да не извади ножа от престилката си и да му пререже гърлото.

Вместо това го изгледа властно, така както се беше научила от Иневера.

— Северната вещица, която те разбира, дама. Как се казваш, за да предам на Ахман приветствените ти слова към мен?

Очите на мъжа се окръглиха. В Красия неомъжените девойки никога не продумваха освен в отговор и подобен тон към един дама можеше да ги изпрати на бесилото.

Само че Лийша бе казала това на красиански, с което показваше, че познава порядките на красианците, а близкото ѝ познанство с Избавителя можеше да принуди всички освен може би най-влиятелните дамаджи да подмокрят робите си.

Даматът се поколеба — горделивостта и инстинктът за самосъхранение поведоха тежка борба по лицето му. Накрая отново се поклони, този път толкова ниско, че брадата му обърса земята.

— Дама Ануар. Простете ми, свещена Избранице. Не исках да ви обидя.

— В моите земи тези, които не искат да ме обидят, не ме обиждат — каза Лийша. Говореше простичко, защото красианският ѝ далеч не беше съвършен. — Сега премахнете тялото на жената оттам и го върнете на семейството ѝ, за да го погребат според обичая си. Днес е брачният ден на най-голямата дъщеря на Избавителя с Роджър асу Джесъм ам’Кръчмар ам’Хралупа и присъствието ѝ насред площада е обида за нас.

Не беше напълно в правото си да говори вместо Роджър, но го нарече ам’Хралупа, вместо ам’Мост, така че в очите на красианците двамата бяха от едно семейство.

Очите на дама Ануар започнаха да трепкат. Само дама’тингите можеха да си позволят подобен тон и да нареждат на даматите какво да правят, при това само ако според Евджаха отказът значеше смърт и лишаване от Рая. Лийша не беше дама’тинга, но от тона ѝ стана ясно, че счита позицията си на свещена Избраница за също толкова влиятелна.

Даматът сподави дъх — беше го изтикала отвъд границата. Лицето му бавно поморавя, а гневът му растеше ли, растеше. Лийша се пресегна за ослепяващия прах на Бруна. Всеки момент щеше да я нападне, а тя щеше да го обезвреди пред погледите на всички.

Ануар премести крак.

— Недей — предупреди го Кавъл тихо.

Даматът погледна другия мъж и видя, че е извадил копието си. Последва още потракване и Лийша се обърна — останалите дал’шаруми бяха сторили същото. Уонда вече се беше прицелила, а в ръцете на Гаред висяха секирата и мачетето му.

Ануар зае поза на подчинение, ала лицето му още беше подпухнало и той дишаше с усилие. Лийша не устоя да завърти ножа в раната.

— В чест на свещения брак синът на Джесъм ще се зарадва да освободите седмина от чините роби, по един за всеки Устой на Рая.

Безсилният бяс в очите на даматът ѝ все пак горчеше, колкото ѝ да беше сладък.

Това е най-малкото, което ви се пада, помисли си тя.

Лийша подмина Ануар, преди той да успее да каже каквото и да било, и пое към странноприемницата. Зад нея хората от свитата се раздвижиха, за да изпълнят заповедите ѝ, а тя се постара да не покаже нищо от чувствата си.

Учеше се.

— Започва се отново — простена Лийша, когато песента спря.

Роджър и съпругите му бяха женени вече от седмица, но единствените звуци от фургона бяха ту песнопенията на момичетата, ту виковете им от страст.

Сиквах се развика, не след дълго последвана от Аманвах. Лийша обори глава в шепи и разтърка слепоочията си. Главоболието продължаваше цяла седмица. Болката отслабваше, но около лявото ѝ око мускулите още я пристягаха и агонията дебнеше безспир.

— Нощи, не могат ли тия уличници да мълчат поне за пет минути?

— Не мисля. — Илона въздъхна с копнеж. — Няма нищо като оная работа на осемнайсетгодишно момче. Става им даже от вятъра и се надига десет минути, след като приключи.

— По-скоро на всеки три часа — измърмори Лийша.

Илона се засмя.

— И все пак, браво на момчето, а не се впечатлявам лесно. Чепът му има да задоволи две млади невести и като ги слушам, издържа доста повече от момчетата на своята възраст… както и някои доста по-възрастни. — Тя хвърли бърз поглед на Ърни, който изглеждаше, сякаш иска да се провре между възглавниците, на които седеше.

Какофонията продължи и Лийша поклати глава.

— Преувеличават. Никой не врещи така.

— Разбира се — рече Илона. — Всяка нова булка с капка мозък знае, че мъжът ѝ трябва да се чувства като крал и като изследовател, който все намира нови територии за завладяване. — Изгледа Лийша. — И все пак позавиждаш, чини ми се. Да не ти липсва красианският любовник?

Лийша се изчерви, а Ърни се загледа към вратата на фургона, сякаш обмисляше дали да не скочи в движение.

— Не е това, майко. Просто не им вярвам. Омайват Роджър непрестанно, но още са верни на Иневера. Всеки глупак може да го види.

— Явно не — рече Илона. — Но си права. И аз така бих сторила. Както и ти. Остави ли и капчица семе на Демона на пустинята, преди да си тръгнем?

Лийша въздъхна и показа глава през прозореца, вдишвайки дълбоко свежия въздух.

— Просто ще се радвам, когато се върнем в Хралупата. Утре излизаме от границите на Дара.

— Най-после — и Илона се изплю през собствения си прозорец.

— Да — отвърна Лийша, — но шарумите край нас може да привлекат нежелано внимание извън границите. Бандити и хора на херцога ще се оглеждат за кервана ни, а Ахман може би беше прав, че двайсет няма да стигнат.

— Предложи ти повече — отбеляза Илона.

Лийша кимна.

— Но двайсет воини, колкото и да са силни, не могат да предизвикат много беди в Хралупата. Всичко над тази бройка ще е проблем, а от тях си имаме предостатъчно. Откакто излязохме от града, видяла ли си дори едно момче над шестгодишна възраст?

Илона поклати глава.

— Всички са откарани за оня Ану Патс или както там му викат.

— Хану Паш — каза Лийша. — Обучение и индоктринация. Не след дълго ще говорят красиански като местни и ще съблюдават евджахските обичаи. След десет години армията ще е достатъчно голяма, за да смачка Свободните градове, както дете стъпква мравуняк.

— Създателю! — пропъхтя Роджър между глътките вода, които Сиквах поднасяше от манерка към устните му. Аманвах го галеше по сплъстената от пот коса, докато му гукаше и хапеше леко ухото му.

Красианските жени винаги му се бяха стрували угнетени и може би бяха на всеослушание, но сами със съпрузите им всичко беше различно. В уединението на фургона им тъмните роби бяха заменени от шарени одежди, неотстъпващи по нищо на жонгльорските. Половината плат беше толкова тънък, че прозираше, а останалата част не бе много по-дебела, поръбена със сърма, дантела и бродерии. Още носеха булата си, но те бяха само за украса — започваха от носовете им и стигаха малко под хълбоците им. Косата им беше открита, пригладена с втрити в нея масла и вързана със златен конец.

— Съпругът ни борави с копието си по-добре от шарум — рече Аманвах. В първата им нощ бе оставила кръв по постелята, ала не бе по-малко умела от Сиквах в този техен „танц по възглавниците“.

— Жонгльорите имат много възможности да се упражняват — каза Роджър. — Жените се избиваха за господаря ми, а и аз понаучих това-онова. Не се обиждайте, обаче правите неща, от които биха се изчервили блудниците в бордеите на Райнбек.

Сиквах се засмя.

— Жените от харема на твоя северен херцог не са били обучавани в двореца на дама’тингите.

Роджър поклати глава.

— И не мога да не си мисля, че не ми показвате всичко.

Аманвах целуна ухото му толкова леко, че той потрепери.

— Има седемдесет и седем начина да задоволиш мъж — прошепна тя — и имаме години, за да ги споделим с теб.

Аманвах и Сиквах се оказаха съвсем различни от това, което си представяше Роджър отначало. Първо му се бяха сторили много подобни, но колкото повече ги опознаваше, толкова по-различни ставаха в очите му. Аманвах беше по-висока, с по-малки гърди и дълги крайници. Сиквах беше по-закръглена в хълбоците, с по-къси ръце и крака. И двете жени бяха невероятно мускулести, като всяко движение ги очертаваше ясно. Бе заради разтягането, което правеха всяка сутрин. Наричаше го шарусахк, но по нищо не приличаше на бруталната борба, която шарумите и Защитения преподаваха.

Аманвах се владееше напълно, а Сиквах лесно се влияеше от емоции. Беше очаквал Аманвах с нейните бели одежди да е по-консервативна, ала Сиквах винаги първа ахваше от нещо, което ѝ се стореше необичайно.

— Сега поспи, съпруже — каза Аманвах. — Трябва да възстановиш силите си. Сиквах, завесите.

Сиквах незабавно покри леките прозрачни завеси зад прозореца с по-тежките от кадифе. Явно „Първа съпруга“ не беше само наименование. Аманвах водеше във всичко, от разговор до прелъстяване, и нареждаше на Сиквах, сякаш ѝ беше прислужница. Самата Сиквах никога не възразяваше и изпълняваше, като че ли всичко беше нейна идея. Почти не гъкваше, освен ако някой не я заговореше или ако Аманвах не бе заета с друго. Тогава Сиквах сякаш оживяваше.

Той се усмихна и усети как се понася към обитанията на съня, докато съпругите му започнаха тиха приспивна песен на красиански. Беше свикнал да подремва денем, обичаен трик на жонгльорите, за да са свежи за нощните представления. Повечето хора също така не можеха да четат, а след заника и след вечеря нямаше какво друго да се прави.

— Когато работата на останалите приключва, нашата започва — казваше Арик.

Фургонът рязко спря и го изтръгна от съня. Повдигна една от тежките завеси и бързо я затвори, когато в очите му блесна слънцето. Бе късен следобед и се намираха при скромна странноприемница. Аманвах и Сиквах бяха покрили разноцветните си копринени одежди с обикновени роби и була.

— Не е ли малко рано да спираме за през нощта?

— Това е последното селце, преди да излезем изцяло от Дара на Еверам, любими — каза Аманвах. — Шаманвах мисли, че е най-добре да отпочинем и да презаредим запасите си, преди да продължим. Ако искаш да спиш още, стори го, докато кхафитите разтоварват.

Това щеше да му даде много време. Съпругите му не се лишаваха от нищо по пътя. Роджър разтърка лице.

— Няма проблем. Добре ще ми дойде да се поразтъпча.

Понечи да се облече и двете момичета веднага се завтекоха към него за помощ.

Скоро слезе от фургона и се поразходи, като започна разгрявките и премятанията, с които се поддържаше във форма. Упражненията му сами по себе си бяха представление — цигански колелета, салта и отскоци, кълбета и челни стойки.

Както обикновено, миниизпълнението му започна да привлича внимание. Минувачите, и тесианци, и красианци, спряха, а когато се разходи на ръце, децата затърчаха покрай него.

Роджър инстинктивно ги поведе към центъра на павираното площадче на селото и направи кръг, за да си освободи място. По краищата на импровизираната му сцена се струпаха местни жители, шаруми, кхафити и дал’тинги от племето, сложило ръка на това конкретно място. Един дама го гледаше студено, но не смееше да се намеси в работата на зетя на Избавителя.

Аманвах и Сиквах също го наблюдаваха. Сиквах се смееше и ръкопляскаше по-силно от всички останали в тълпата. Аманвах — точно обратното. Наблюдаваше го със студен поглед и не продумваше.

— Единственото по-лошо от жената, която се радва на всеки твой номер, е тази, която не се смее на никой от тях — беше му казал Арик.

Той отиде при тях.

— Съпруже, какво правиш? — попита Аманвах.

— Забавлявам тълпата — каза Роджър. — Само гледай. Сиквах, моля те, донеси ми торбата с чудесии.

— Веднага, съпруже — каза Сиквах, поклони се и изчезна сред тълпата.

Аманвах не откъсваше поглед от него, но той само ѝ смигна и продължи да подгрява множеството. Караше го простичко, защото не знаеше кои от мръсните му вицове и песни биха засегнали красианците. Музиката в Красия бе само за личните покои на съпругата или за възхвала на Еверам. Съпругите му го бяха научили на няколко песни, но фанатичните текстове не му бяха по вкуса. Докато не беше готов с превода на Песента на Новолунието, изпълняваше само инструментали и скоро дори красианците започнаха да пляскат и да тропат в ритъм.

Когато стана време за магиите, Сиквах бе съвършената помощница, като изпълняваше без колебание всяка негова заръка. Само да не беше от глава до пети…

Носи си спалната коприна, скъпа, и ще имаме най-доброто представление в Теса.

Спечели си тълпата без никакво усилие. Дори даматът се засмя няколко пъти напук на себе си. Само Аманвах не промени нито стойката, нито погледа си.

Когато представлението свърши, небето се смрачаваше. Роджър още се надигаше от последния си поклон, когато Първата му съпруга се завъртя на пета и влезе в кръчмата. Сиквах веднага пристъпи към него.

— Твоята дживах ка се извинява, че не може да те похвали лично, но святата дъщеря бе обладана от желание да се помоли, след като видя великолепното ти изпълнение — каза тя, сякаш бе най-естественото нещо на света.

С други думи, отвратила се е. Някъде стъпих много накриво, но нямам представа къде.

— В тайната си стаичка ли отиде? — попита Роджър.

Сиквах кимна.

Роджър беше свикнал да получава само една малка стаичка по странноприемниците, но Аманвах изискваше поне три — една за тримата, една за Роджър и една лично за нея. Аманвах не приемаше нищо освен най-хубавите стаи, обзаведени със собствените ѝ принадлежности. Всяка нощ кхафитите внасяха в покоите ѝ тежки килими, лампи и мангали за тамян, копринени постели и такова разнообразие от мазила и пудри, че дори един жонгльор можеше да зяпне. В този хан съдържателят и семейството му се бяха лишили от собствените си стаи, за да услужат на дъщерята на Ахман Джардир.

Когато се оттеглиха за през нощта, Роджър видя, че вратата към стаята на Аманвах е плътно затворена, а отпред пази Енкидо. Дори да знаеше какво е смутило Аманвах толкова, дори да можеше да реши проблема, нямаше как да мине покрай огромния евнух.

Храната им бе поднесена от дъщерята на съдържателя, месеста жена, прехвърлила отдавна четирийсетте, която гледаше непрестанно в краката си и подскачаше при всяка тяхна дума. Вече скрити от чужди погледи, Сиквах се преоблече в ярката си коприна и започна да сервира внимателно на Роджър, докато вечеряше, като понечваше да хапне нещо набързо само когато той изрично я помолеше.

— Желаеш ли скоро да ти подготвя ваната, съпруже? — попита тя, когато привършиха. — Изключителното ти изпълнение сигурно те е уморило.

Беше така всяка нощ. Аманвах се смълчаваше и се скриваше в тайната си стаичка за часове наред. Сиквах се спускаше да замести и нея, грижеше се за всяка негова нужда и го отрупваше с ласкателства, докато не се върнеше Аманвах.

Обикновено вниманието на Сиквах наистина успешно го разсейваше, но Роджър никога не бе виждал Аманвах толкова недоволна. Къкреше някакво неразбирателство и Роджър искаше да го извадят наяве и да го изяснят.

— Какво прави там, Ядрото го взело? — измърмори той.

— Общува с Еверам — каза Сиквах, докато отнасяше паниците.

— Играе зарове — каза Роджър.

Сиквах като че ли се обиди на определението.

— Алагай хората не са игра, съпруже. Твоята дживах ка се съветва със заровете, за да може по-добре да те наставлява по пътя ти.

Роджър сви устни — не му се нравеше как звучи това, — но не каза нищо. Допи му се вино, макар че едва ли щеше да се намери. Алкохолът бе сред първите неща, които даматите забраняваха по селцата. Опита се да си представи как би реагирал Арик. Може би щеше да заридае или да си спести срама и да се увеси сам на въжето.

Точно тогава се отвори вратата на Аманвах. Можеше много да се отгатне по това как човек отваря вратата — всеки жонгльор с опит на сцената го знаеше. Аманвах не я отвори нито плахо, нито рязко и гневно. Беше спокоен и решителен жест. Бе сложила маската на изражението си и още носеше белите си роби.

Ядрото го взело, помисли си Роджър и сам влезе в роля, докато Аманвах присядаше срещу него, погледът ѝ беше спокоен и пронизващ. Той се поразмърда, за да усети по-добре медальона на гърдите си.

— Това ли значи да си жонгльор? — попита Аманвах. — Да танцуваш върху топка и да се преструваш, че падаш по нос, за да разсмееш селянчетата?

Роджър остана безизразен, макар да му се прищя да се озъби. Същото бе чувал и от пуйчещите се кралски особи в Анжие, който гледаха с едва прикрито презрение на тези като него, макар да ги наемаха за баловете си — но сега го заболя по-силно. Това бе собствената му жена.

Нощи, в какво съм се забъркал?

— Не възрази да пеем и танцуваме за шарумите и даматите в Дара на Еверам — отбеляза Роджър.

— Това беше в двора на Избавителя, възхвалявахме Еверам пред величави гости и верни шаруми! — изсъска Аманвах. — Сиквах бързо се отдалечи от двамата и се засуети из стаята. — Честта ти не знаеше мяра тогава, съпруже, но не може да я сравняваш пред онова унижение за кхафити и чини.

— Кхафит — рече Роджър. — Чин. Тези думи нямат смисъл за мен. Видях само хора. Всеки от тях заслужава малко радост в деня си.

Маската на Аманвах беше много добра, но вената на челото ѝ запулсира. Точка за мен, помисли си Роджър.

Аманвах се изправи.

— Отивам в стаята си. Сиквах, погрижи се за ваната на Роджър.

Сиквах се поклони.

— Да, дживах ка.

Аманвах излезе от стаята с резки стъпки.

— Да се погрижа ли за ваната ти, съпруже?

Роджър я погледна невярващо.

— Разбира се. Можеш да ми отрежеш и шишарките след това.

Сиквах се вцепени и Роджър моментално съжали за забележката си, когато видя уплашеното ѝ лице.

— Аз… Аз не… — запелтечи тя.

— Забрави — прекъсна я Роджър, стана и си сложи шареното наметало. — Слизам за малко.

Сиквах го погледна притеснена.

— Имаш ли нужда от нещо? Храна? Чай? Ще ти донеса каквото поискаш.

Роджър поклати глава.

— Трябва само да се поразходя, да остана насаме със себе си за няколко минути. — Махна с ръка към спалнята. — Топли ми леглото.

Сиквах не изглеждаше доволна от нареждането, но то беше недвусмислено, а Роджър бе научил, че тя никога не би отказала без добра причина или без знак от Аманвах. Нямаше нито едно от двете.

— Както желаеш, съпруже.

Излезе и се натъкна на Енкидо и Гаред току оттатък прага. Евнухът със златните окови не помръдваше пред вратата на Аманвах и не показа с нищо, че е забелязал Роджър.

За разлика от Енкидо, Гаред се беше разплул в стол, наклонен на задните си два крака, и хвърляше карти в шапка на метър-два от него. Оръжията му бяха облегнати на стената, на ръка разстояние.

— Хей, Роджър. Реших, че си си легнал вече. — Смигна и се засмя, сякаш бе разказал забавен виц.

— Не е нужно да висиш наоколо цяла нощ, Гар.

Гаред вдигна рамене.

— Не вися. Но гледам да те изчакам да си легнеш, преди да си легна и аз. — Кимна към Енкидо. — Де да знам как го прави оня, да стърчи като дъб цяла нощ. Мисля, че не спи въобще.

— Слез с мен — каза Роджър. — Отивам да тършувам под тезгяха, да проверя дали нещо по-силно от чай се е скрило от страшния поглед на дамата.

Гаред изсумтя и се изправи. Роджър събра картите с ловкост, придобита от дългогодишен опит. По пътя надолу разсеяно ги цепеше и разбъркваше.

Общото помещение беше празно, с изключение на Дарел, съдържателя, който метеше пода. Подобно на всички ханове, които бяха посетили по пътя на вестоносците през Дара на Еверам, останалите гости бяха останали без подслон, за да се побере керванът на Лийша. Тя и семейството ѝ, както и Гаред, Уонда, Роджър и съпругите му бяха получили собствени стаи, а също и дал’шарумите и техните съпруги. Останалите жени, децата и кха’шарумите спяха по каруците, наредени в кръг отвън.

Дарел изглеждаше здрав и силен, но отдавна бе прехвърлил воинската възраст — брадата му бе повече сива, отколкото пясъчноруса.

— Почитаеми господари. — Той се поклони. — С какво мога да ви услужа?

— Стига с тия глупости за начало — каза Роджър. — Тук сме само чини.

Мъжът видимо се отпусна и се упъти зад тезгяха, а Роджър и Гаред си взеха по една табуретка.

— Извинявайте. Де да знам кой ме гледа тия дни.

— Дума да няма. Озърташ се, все едно се чудиш дали не си объркал някоя защита някъде.

— Имаш ли нещо истинско за пиене? — попита Роджър. — Много съм жаден, но не за вода. Толкова отдавна не съм пил, че и бутилка спирт ще ми свърши работа.

Дарел се изхрачи в един плювалник.

— Когато дойдоха ония, даматът нареди да ми счупят всички бурета с вино. По-силното го използваха за гориво и вдигнаха клада на всичко „греховно“ в градчето. Взеха куклата на внучката ми. Рокличката ѝ била твърде неприлична. — Отново се изплю. — Момичето обичаше куклата. Но добре, че и нея не отведоха. Предполагам.

— Толкова ли е зле? — попита Роджър.

Съдържателят вдигна рамене.

— Първата седмица — да. Даматът дойде с някаква хартия от Демона на пустинята, вика, градът принадлежи на моето племе. Някои възразиха и шарумите добре им дадоха да се разберат. След това останалите влязоха в час.

— И ги оставихте да ви завземат? — изръмжа Гаред.

— Не сме бойци като вас от Хралупата. Видях как най-едрият мъж в селото ни си докара счупена ръка от един дама, два пъти по-дребен от него, само ’щото не щял да се кланя. Трябва да се грижа за своите, а не мога, ако съм умрял.

— Никой не те вини — рече Роджър.

— Не е толкова зле, като научиш правилата — каза Дарел. — Повечето от Свещената книга на красианците е като Канона и както нашите пастири, някои от ония ми ти дамати са по-кресливи от други — и тук той се поусмихна и прошепна, — а другите са двуличниците.

Извади малка пръстена манерка и две чашки.

— Опитвали ли сте коузи, момчета?

— Тц — каза Гаред.

— Само съм чувал — каза Роджър.

Дарел се изкиска.

— Колкото и да плямпат за греховността на алкохола, тия пясъчници правят пиене, което може да ти свали боята от стените.

Роджър и Гаред хванаха чашките и ги огледаха любопитно. Дори в сакатата си ръка Роджър можеше лесно да хване своята. В ръката на Гаред неговата приличаше на нещо, в което децата слагаха чай на куклите си.

— Че това и глътка не е. Отпива ли се, или се гаврътва?

— Първите една-две ги пийте наведнъж — препоръча Дарел. — След това става по-лесно.

Двамата се чукнаха леко и ги гаврътнаха. Ококориха се едновременно — Роджър пиеше от дванайсетгодишен и се мислеше за привикнал и с най-тежкия спирт, но това беше като да пиеш огън. Гаред се закашля.

Дарел само се усмихна и напълни чашките отново. Отново пиха на екс и този път, както им бе обещал, беше по-лесно. Или може би просто езиците и гърлата им бяха изтръпнали.

Гаред отпи замислено от третата чашка.

— Има вкус на…

— … канела — довърши Роджър, като разплиска малко от течността в устата си.

— Красианците са като коузито — и Дарел подръпна бакенбардите си — или като тази проклета брада, която карат всички мъже да си пускат. Човек трябва да им свикне, но иначе не са толкова зле. А ако уредя брак на внучката, преди да прокърви, няма да се притеснявам, че белите вещици ще ѝ уредят вместо мен.

Внезапно пребледня, вперил немигащ поглед в Роджър.

Той се усмихна и вдигна сакатата си ръка.

— Удръж си мехура. Може да съм се оженил за дама’тинга, но това не значи, че ме плашат по-малко. Обаче по-добре отвикни да им викаш бели вещици. „Представление, което репетираш непрестанно насаме, неизменно ще излезе наяве“, казваше учителят ми.

— Тъй, тъй — съгласи се Дарел.

— Та, какво казваше? — насърчи го отново Роджър. — Красианците не били толкова зле, значи?

— Бе, не били — каза Гаред. — Все едно да речеш, че не е толкоз лошо някой да си тика ботуша в лицето ти.

Дарел си наля чашка коузи и я гаврътна с отработена лекота.

— Не казвам, че не ми липсва едно време, а и още много хора са по-зле от мен, но като цяло, ако запомниш кога да се кланяш и не се забъркваш в беди, красианците те оставят на мира. Ако с някой комшия се сдърпате за нещо, пак първо отивате при говорителя на града и ако той не може да се оправи, го прехвърля на дамата. Даматите пък са справедливи като цяло, но взимат много навътре цялата тая работа с „ухо за ухо“ от Канона. Познавам един, дето му отрязаха ръката, задето откраднал пиле, а друг изнасилил някакво момиче и го заставили да гледа, докато изнасилвали сестра му.

Гаред сви юмрук.

— И ми редиш, че не било зле?

Дарел обърна поредната чашка.

— Зле е, само дето аз не крада пилета и не изнасилвам. А и като гледам, занапред доста по-малко хора ще им стиска да го правят. Евджахските закони са сурови, ама действат.

— А това, дето отмъкват всички момчета? — попита Гаред. — Ако имах син, нямаше да позволя.

Дарел преглътна третата си чашка, след като остави течността да престои в устата му няколко секунди.

— Взеха ми един от внуците. Не ми харесва, но му дават да си идва по Новолуние всеки месец. Момчетата си идват със синини и счупени кокали, но и красианчетата са така. Много по-лесно от нас учат езика и правилата им и даматите казват, че ако си заслужат черното, ще са пълноправни граждани, точно като шарумските господари. Тези, които не успеят, стават кхафити. — Усмихна се и се почеса по врата. — Което е същото, като да си бил съдържател на кръчма в Райзън едно време, само че не те сърби лицето.

Роджър отпи от четвъртата — или беше петата? — чашка коузи. Главата му се замая.

— Колко момчета взеха оттук? Я кажи, къде сме изобщо?

— Едно време беше Апълтън — каза Дарел. — Сега е няк’ъв наниз от думи на пясъченски. Викаме му Шарахово, това ни било племето. Като дойдоха, имаше трийсет момчета на вярната възраст за Ено Пеш или както там му викат.

Роджър се подпираше на Гаред, докато изкачваха стълбите. Беше изпил голяма халба студена вода и беше сдъвкал няколко горчилиста, но се съмняваше, че жените му няма да го хванат, ако се спъва в собствените си крака пътьом към леглото.

За щастие, Роджър беше ученик на Арик Сладкогласния и много го биваше да се преструва на трезвен, ако и да бе пиян почти до припадък.

— Трупат армия, по-голяма от тези на всички Свободни градове, взети заедно — каза тихо. — Лактън няма никакъв шанс.

— Трябва да направим нещо — каза Гаред, — да намерим Защитения ли, да се бием ли, що ли, ама трябва да направим нещо. Не може да ги оставим да превземат всичко на юг от Хралупата.

— Най-напред трябва да предупредим хората в Лактън какво ги чака. Имам няколко идеи, но първо трябва да се наспя и може би да повърна в някое гърне.

Трябваше да приложи всичките си актьорски и акробатични умения, докато крачеше покрай Енкидо. Ако евнухът го бе забелязал, не го показа с нищо. Аманвах още беше в стаичката си, а зловещата червена светлина на заровете ѝ се процеждаше изпод вратата. Без допълнителни проблеми стигна до леглото си. Сиквах го чакаше, ала не продума, когато той се строполи по лице на възглавниците. Роджър усети, че му сваля ботушите и дрехите, но нямаше и капчица сила, за да ѝ помогне. След това тя започна да гали гърба му и да мълви нежни слова, докато го приспи.