Дневната война

Двайсет и втора глава Новолуние 333 г. СЗ, Есен

От днес никакъв нощен светлик не достигаше отвора на пещерата. Едва достатъчно широка, за да се нарече цепнатина, тя пресичаше едно скалисто възвишение навръх забравен хълм, досущ като рана. Навътре в скалата цепнатината се стесняваше леко, но така и не свършваше — водеше към безкрайна плетеница от пукнатини и тунели, някои — тесни, а другаде се откриваха огромни пещери. Надолу, чак до Ядрото на света. Там, където властваше пълен мрак.

От него изкъкри нещо още по-мрачно, поквара отвъд безсветлието. Прокапваше като мастило, застилаше пода на пещерата и се изливаше в нощта. Край хълма от петното се надигнаха шест силуета, растяха и се разклоняваха и накрая се оформиха в шест дървета, разположени като зъби край отвора на пещерата.

Насред самата пещера пък се оформи чудовищен сталагмит и се превърна в огромен мимически демон. В челюстите му пораснаха няколко реда зъби, а крайниците му завършваха в гигантски лапи. Останалата част от тялото му ту се назъбваше, ту се заобляше, но никога не оставаше една и съща.

Ядронът огледа внимателно околността, а после зае позиция в задния край на пещерата. Оттам наблюдаваше всичко край себе си, докато се оформи силуетът на Кралския съпруг.

Беше дребен и попрегърбен, сякаш му тежеше огромната глава върху мършаво телце. Роговете му почти не се виждаха, но пулсираха, подобно на издутините и изпъкналите гребенчета по черния му череп. Ноктите и зъбите му бяха остри, но в сравнение с тези на мимика приличаха по-скоро на иглички.

Не че Съпругът се нуждаеше от подобни неща. Телата и сетивата на мимиците бяха като продължения на неговите собствени. Виждаше през очите им, убиваше с ноктите им и душеше въздуха на повърхността през ноздрите им. Беше студен и безвкусен, почти лишен от магия, която се отдръпваше в края на всеки денонощен цикъл от омразната дневна звезда. В кралския двор въздухът беше горещ — гъст и наситен с магията, която Ядрото излъчваше, а всеки дъх бе вкусен и преливаше от мощ.

Демонът инстинктивно извлече магията от цепнатината, подобно на вода от кладенец, който водеше чак до източника. Изпълни се докрай с магия и пристъпи оттатък входа на пещерата. Присви очи към слабите звезди и долови как малка част от силата му си отива, както малка част от топлината си отиваше и при най-слаб повей на вятъра.

Пещерата се намираше високо в скалистите хълмове и позволяваше добра гледка надолу. На югозапад и североизток гъмжеше от човеци, а техните територии за разплод едва ги побираха. Дори от много километри Съпругът можеше да долови магията, която събираха. Не му отне почти никакво усилие да влезе в съзнанията на въздушните търтеи там и да научи повече.

Резултатите бяха впечатляващи. Обикновено им отнемаше хилядолетия да си възвърнат подобна сила, особено след като различните видове търтеи всяка нощ си играеха с тях. Всичко това само за едно завъртане.

Беше решил, че първоначалните доноси от недотам услужливите спомени на търтеите не са нищо повече от аномалия, и изпрати двама от дребните князе да се справят. Техните доноси обаче бяха смущаващи. Човеците в три от териториите за разплод си бяха върнали бойните защити и бойния дух — две неща, които наглед бяха изгубили вовеки. Търтеите им набираха сили, а човешките Умове бяха започнали да се оформят. Кралицата нямаше желание хората да изчезнат — с какво щяха да се хранят нейните собствени Умове? — но не можеше да търпи и подобно неподчинение.

Ала дребните князе, които искаха да се домогнат до благоразположението на Съпруга и Кралицата, го бяха уверили, че лесно ще се справят с техните Умове и ще изтребят армиите им, преди развалата да се разпространи и в другите разплодници. Последният им донос гласеше, че са готови да нападнат.

А после — нищо.

Целият двор на Умовете чакаше да се завърнат, но следваше само тишина, както и растящото съзнаване на немислимото. Очевидно се бяха провалили, но само това не бе чак толкова унизително, та да не посмеят да се върнат. Не и когато Ядрото можеше да им върне силите, на тях и на търтеите им, за да се завърнат още по-силни. Отговорът беше много по-зловещ.

Не просто се бяха провалили — бяха унищожени.

Двамата князе бяха млади — слаби по аршина на събратята си, — но все пак бяха хитри и предпазливи, напълно владееха магията си, докато човеците просто си играеха с нея като новоизлюпени, рисуващи първите си защити. Как бе възможно подобно пълно поражение?

Когато истината стана ясна, Кралицата побесня. Всеки княз, от най-слабия до най-силния, беше възможен неин партньор за чифтосване и ѝ бе ценен, особено сега. Яростта ѝ и несвързаният начин, по който я бе изразила, показаха на всички това, което събратята му знаеха отдавна — скоро щеше да снесе и скоро целият двор щеше да се разкъса по шевовете в битки между князете за правото да оставят отпечатъка си върху нейната торбичка с яйца.

Съпругът мразеше повърхността, а още повече възненавидя нуждата да излиза точно сега. Трябваше да е в двора, да се грижи за Кралицата и да я пази за себе си, а не да се грижи за добитък, забравил, че е храна. Ала Кралицата поиска от него да отиде лично и макар съзнанието ѝ да бе объркано в самия край на цикъла ѝ, още бе толкова могъщо, че да принуди всеки демон, достатъчно неразумен да ѝ откаже — ако просто не го убиеше с един замах на ноктите си. Тя го притежаваше всецяло и той я мразеше за това.

Той разгърна съзнанието си в търсене на тези от останалите князе, надигнали се в безлунната нощ на много километри оттук. Трима на север и трима на юг — Съпругът беше успял да убеди кралицата да изпрати заедно с него и най-големите му съперници, за да му се подчиняват, докато той стъпкваше въстанието.

Беше рисковано. Колкото по-далеч бяха князете от Кралицата, толкова по-малко им влияеше тя. С всеки изминал час щяха да получават повече свобода да не се подчиняват на повелите ѝ и тези на Съпруга. Битките щяха да ги подсилят, да им дадат опит и увереност и насред някоя от тях може би дори щяха да се възползват да се нападнат взаимно. Да пируваш с ума на друг княз, можеше да те направи два пъти по-могъщ, може би достатъчно, за да посегне някой от тези на самия Съпруг. Можеха дори да го нападнат заедно. Много малко неща можеха да принудят по-силните князе да работят заедно, особено за да убият някого от своите, но едно от тях бе възможността да свалят Съпруга, когато наближаваше време за чифтосване. Съпругът бе по-силен от когото и да било от тях, но не беше по-силен от всички тях.

При все рисковете обаче беше по-добре да са далеч от двора. Кралицата бе издута от яйца и всеки момент можеше да нададе зова за снасяне. Всички щяха да изпаднат в лудост, опитвайки се да стигнат по-бързо до нея.

Затова Съпругът избра тази пещера, от която да води битката. Тя бе най-прекият път до Ядрото на хиляда километра околовръст и оттук можеше да извлича достатъчно силно, за да избегне всяко нападение, както и да отведе затворниците обратно до долу за личните си запаси. А ако повикът на Кралицата започнеше, щеше да го чуе преди всички останали и да пристигне в двора пръв от всички на повърхността.

Така ли иначе, не можеше да е пръв при нея, но Кралицата нямаше да направи избора си веднага, а Съпругът и преди се бе справял с предизвикателства. Беше стар, по-стар от всички други, а магията у него бе още по-стара. Беше пирувал с много съзнания, първо това на баща си, на чичовците и братята си, след това на синовете и внуците си след всяко следващо чифтосване. Лукавството му не отстъпваше на мощта му, а опитът му бе хилядолетен.

Затвори очи и докосна умовете на генералите си. Бяха още по-недоволни от него, откъснати от магията на Ядрото — ограничени до това, което можеха да запасят у себе си и да извлекат от други клапи към Ядрото и подчинените си. Това бе достатъчно, за да устоят с лекота на почти всичко на повърхността, но пък бяха по-уязвими за събратята си. Всички се пазеха, докато свързваха повърхностните си мисли с тези на Съпруга.

Той преля в тях сетивата от собствените си въздушни търтеи и получи сетивата на техните. Бързо подбраха бойни полета и формулираха подготовката си.

Съпругът се отдръпна от съзнанията им и остави генералите си да обмислят тактиката. Продължаваше да получава информация, докато работеха. Въздухът жужеше от нея.

Отново се съсредоточи върху земите пред себе си. Колко века бяха отминали, откакто за последно изпита нуждата да посети повърхността? Вдиша смрадта ѝ със собствените си ноздри и по нея пристигна миризма, която навлажни зъбите му със слюнка.

Човеци.

Отне му само миг да ги открие, като дори не се нуждаеше от търтеите си. Едно малко селце, далеч от отъпканите пътища, се беше скрило от кръвопролитията, които носеше със себе си всяко преразпределение на територии, но макар защитите му да бяха силни, не разполагаха с мисловни защити. Можеше да се вмъкне в умовете им също толкова лесно, колкото мимикът можеше да приеме формата им.

Изпрати им една-единствена кратка заповед и всеки мъжки, всяка женска и всяко малко в селото спряха и тихо събраха храна и вода колкото можеха да носят, а след това излязоха отвъд защитите и се присъединиха към останалите, следващи повика на демона.

Пътят им гъмжеше от търтеи, привлечени от присъствието на Съпруга, както защитите привличаха магии, но човеците преминаха непокътнати през гъстата гора и нагоре по високия хълм. Скоро се събраха пред пещерата, вперили натам празни погледи.

Беше лесно да определи водача им, макар и да не беше Ум. Той се запрепъва към гибелта си без съпротива. Един от мимиците го сграбчи и извади от тялото си закривен нокът, с който да прекъсне врата на човека, и остави трупа му да падне на земята. Мимикът пристъпи напред и отвори черепа на жертвата си, за да го покаже на господаря си.

Съпругът бръкна с деликатните си нокти вътре и извади вкусното месо. Беше жилаво, пълно с ненужни щения и стремления, черти, отдавна премахнати от добитъка в личните му запаси. Беше забравил колко различни са на вкус тези от повърхността и се наслади на всяка мисъл и емоция от живота на мъжа, а после облиза лепкавата течност от пръстите си.

Погледна останалите човеци, над двеста от тях, и го облада удоволствие. Какво щяха да платят събратята му в двора за хапка от повърхността?

Черепът му запулсира, когато той наложи волята си още по-силно над умовете им, а заедно с нея — и точни заръки. Един по един те нарамиха товарите си и поеха през цепнатината в задния край на пещерата. Докато преминаваха покрай него, той ги беляза с миризмата си, за да не може никое създание, било то демон, или не, да ги докосне по време на дългия път обратно към Ядрото.

Беше късно следобед, последният ден преди Новолунието, а Лийша наблюдаваше кралския оръжейник на Арейн, който оразмеряваше доспехите на Уонда.

Лийша беше прекарала много нощи над нея, като добавяше още към защитите за сила, скорост и укриване. Ако не се движеше, очите на ядроните щяха да я отбягват, така както мъжете отбягваха лицето на жена с дълбоко деколте. Бронята щеше да извлича околната магия, както и тази от ядроните, които биха нападали Уонда, а късчетата демонска кост, които бе добавила в лака, щяха да действат като батерии, когато останалите източници не можеха да помогнат.

Беше подсилила лъка на Уонда по същия начин, както и ръкавиците, брадвата и мачетето на Гаред. Каквото и да чувстваше към него, тази вечер Гаред щеше да е във вихъра на битката и тя не си правеше илюзии на чия страна е в предстоящия сблъсък. Щеше да може да троши диаманти в юмруците си, а и бездруго мощните му оръжия щяха да секат с невиждана досега сила.

Но за всички тези защитни заклинания бе използвала костите на най-обикновени дървесни демони. Изсъхналата ръка и малкият рог на мисловния демон още бяха под ключ в дома ѝ — макар да бе използвала малките му нокти, за да подсили шлемовете им. Никой ядронски княз нямаше да влезе в умовете им, както се бе случило с нея. Тя потрепери от спомена.

— Наистина спира дъха — рече Тамос, излизайки от пробната. Дървените ми войници ще скърцат със зъби от завист.

Уонда се изчерви и сведе поглед, както правеше винаги в присъствието на хубавия граф. Уонда рядко се отделяше от Лийша и бе наясно с всяка нейна тайна, включително нощите в компанията на графа. Но имаше и нещо повече — Уонда бе едва момиче и не беше свикнала с вниманието, което отдаваше графът на всяка жена пред себе си независимо от възраст и външен вид.

Кара те да се чувстваш като единствената в стаята, помисли си Лийша, гледайки го, и с усилие потисна собствената си свенлива усмивка.

— Благодаря ви, Ваше Височество — отвърна Уонда и се опита да се поклони, но оръжейникът я дръпна обратно.

— Стой мирна — изсумтя.

Уонда се изчерви още повече, ала Тамос се престори, че не е забелязал.

— Разбирам, че господарката Лийша ще е още по-безстрашна в лицето на нощта от Дарси Кътър.

— Ще я пазя — обеща Уонда.

— Нямам никакво съмнение. — Тамос се усмихна, но и поприсви устни. Всъщност имаше съмнения и надълго и нашироко ги бяха обсъждали с Лийша насаме.

Погледът му улови нейния и после мръдна за миг към една ниша, където двамата се усамотиха.

— Ще ми се да размислиш — рече той. — Стой до мен в битката. Моите Дървени войници…

— Ще оформят стена, дебела пет редици, край мен и ще ми попречат да работя — каза Лийша. — И те, и ти трябва да се съсредоточите върху демоните, не върху мен. — Усмихна се. — С Уонда имаме повече опит от теб.

Тамос направи кисела физиономия, но нямаше с какво да възрази.

— Не се тревожа само за демоните. Шпионите ми докладват, че откакто ние… от сватбата насам мнозина от красианците ме гледат с лошо око.

— Това ми напомня… Шарумите ще имат нужда от оръжията си, когато пристигнат довечера в строя.

— К-какво?! — изпелтечи Тамос. — Не чу ли какво…

— Това няма значение — отвърна Лийша. — Имаме нужда от всеки способен воин довечера, а шарумите предостатъчно доказаха, че могат да убиват демони със или без оръжия. Религията им забранява да нападат когото и да било по време на Новолунието. Само демоните има защо да се боят от тях. След като луната отново започне да се пълни, ще предадат оръжията си отново.

— Забранявам — отвърна Тамос.

Лийша отново се усмихна.

— Вече е сторено, Ваше Височество. Никой от хората тук няма да ви подкрепи, ако се опитате да им отнемете оръжията отново.

Тамос поклати глава и се разсмя безпомощно.

— Невъзможна жена си, Лийша Пейпър.

— Сигурен ли си, че не би предпочел някоя от празноглавите си дворянки за графиня? — попита Лийша.

Хищническата усмивка на Тамос се върна.

— Нито за миг.

Роджър наблюдаваше Хари Топката, който беше вдигнал диригентската си палка високо, задържайки последния тон. Жонгльорите и чираците се упражняваха в Песента на Новолунието почти непрестанно, откакто бяха успели да се възстановят от сватбата на Арлен и Рена. Ако представянето му по време на сватбата не беше достатъчно, то демонстрацията оттатък големите защити на следващата нощ със сигурност стигаше.

Повечето свирачи още не бяха готови. Хари се оказа чудесен учител, бързо овладя песента и неуморно заработи, за да я предаде на останалите, но само най-умелите жонгльори успяваха да овладеят по-сложните части от аранжимента във времето, което им беше дадено.

Предишната нощ бяха изпробвали способностите си със смесени резултати. Мнозина от жонгльорите можеха да въздействат на демоните така, както някога можеше и Роджър — опияняваха ги, караха ги да танцуват, да ги следват, да нападат или да бягат. Можеха дори да се разхождат необезпокоявани сред горите, стига да поддържаха общата мелодия.

Но не можеха да импровизират, нито да нараняват демоните, така както умееха Роджър, Аманвах и Сиквах.

Част от ефекта идваше от силата, с която можеха да свирят тримата, благодарение на усилвателите си от хора, но Роджър ясно виждаше, че колкото и силно да свиреха останалите жонгльори, още щом спираха, демоните се възстановяваха. Единствено Кендъл сякаш притежаваше нещо от способностите на Роджър, но и тя имаше още много да учи.

Хари сключи юмрук и музиката спря в съвършен синхрон, след което свирачите се пръснаха. Някои се разговориха с тези до себе си, други занастройваха инструменти, трети се заеха да ги прибират. Хари отиде при Роджър.

— Много добре звучат, нали?

Роджър кимна.

— Добре, като за две седмици упражнения. Само се моли да е достатъчно.

Хари изсумтя.

— Един съвет, Роджър, ако искаш да ставаш учител. Потупването по гърба окуражава повече от намръщена физиономия.

Не и според Арик, помисли си Роджър, но въпреки това се усмихна насила и махна на музикантите, докато си почиваха.

— Браво на всички! Поразтъпчете се. Нощта ще е дълга.

Обърна се към Хари.

— Извинявай. Всички са пренапрегнати днес.

— Това Новолуние толкова ли е лошо наистина? — попита Хари. — Много новолуния съм видял, без дори да мигна от притеснение. Дори прекарах няколко на пътя, когато обикалях да свиря по селцата.

Роджър вдигна рамене.

— Може да е голямо представление за празна зала — призна той. — Нощи, надявам се да е така. Но ако Лийша и Защитения са прави и онези мисловни демони, които са убили, си имат семейство, което да плъпне да ги търси, ще ни трябва всяка помощ. — Подръпна качулката на защитеното си наметало. Лийша беше пришила мисловна защита в нея, но той за всеки случай бе нарисувал една и на челото си, а останалите жонгльори последваха примера му.

— Тази твоя песен е не просто помощ — увери го Хари. — Правиш се на разочарован, защото не можем да срутваме каменни демони с нея, но вече можем да се защитаваме, както и тези около себе си, да не говорим, че даваме предимство и на воините си.

Роджър поклати глава, макар усмивката му да не слизаше от устните.

— Може би предимство, но не ключово. Никаква музика няма да ги поддържа в транс, след като някой от тях получи секира в главата.

— И все пак — рече Хари — не мога да повярвам, че просто ни подари тази песен.

— А какво да правя? Да я стискам, докато приятелите ми мрат?

Хари поклати глава.

— Разбира се, че не. Но графът ти предложи работа като пратеник, а това не е малка чест. Мнозина биха убили за подобно предложение.

И са убивали, помисли си Роджър, като хвърли поглед към Хари. Жонгльорите в Анжие внимаваха с обноските си, когато край тях се подмотваха кралски особи, и с радост приемаха поръчки от тях, но вътрешните разговори в гилдията рядко засвидетелстваха вярност към Бръшлянения трон. Често злословеха по адрес на Райнбек, за законите и налозите му.

— Вестителството не се отрази особено благотворно на господаря ми, както добре помниш.

— Но пък и не е могъл да не те остави в леглото на любимата си наложница точно докато Райнбек си е лягал в него — напомни му Хари. — Това стига, за да разяри всекиго, да не говорим за кралска особа. Имаш късмет, че и ти не изгоря покрай него и нея.

Роджър продължаваше да се усмихва. Не се изненада, че Хари знае подробностите за това как Арик се е провалил. Жонгльорите бяха печално прочути клюкари, особено когато ставаше въпрос за някой от гилдията им.

— Дори да не искаше да ставаш пратеник — продължи Хари, — можеше да се спазариш все за нещичко, като дружката си Гаред. Поиска си да бъде барон и моментално го получи. Барон! Това херцогство разцъфтява, момче, помни ми думите. И Хралупата ще е в сърцето му. Не искам да остана последен в разпределението на добрите роли.

— Така е, но какво е свършило за мен Анжие? Райнбек ни остави да се прехранваме от свирня на свирня. Кой може да гарантира, че няма да сторят същото с Гаред, когато свършат битките?

— Презирам херцога не по-малко от теб — рече Хари, — но си млад и може би не си опознал господаря си толкова добре, колкото си мислиш. Познавам го, отпреди да се родиш, и Арик Сладкогласния никога не го е било грижа за никого освен за себе си. Пиенето пречеше на майсторлъка му, а горделивостта му, след като зае позицията, го караше да гледа отвисоко на всекиго, който нямаше какво да му предложи в замяна. Херцогът си търсеше извинение да го разкара много преди да те завари в бордея.

Роджър отвори уста, готов да защити гневно господаря си, но думите не искаха да излязат. Твърде добре познаваше недостатъците на Арик.

— Честно казано — продължи Хари, — никой от нас не можа да проумее защо не спираше да се грижи за теб.

Роджър се подсмихна.

— Когато тълпите се разотидеха, не всичко бе песни и танци.

Хари кимна.

— Да, сигурен съм, че пиян е бил зъл като ядрон, но се застъпваше за теб дори когато бе по-добре да не го прави. Помниш ли, когато Том Цигуларя предложи да те поеме?

— Арик му счупи носа — отвърна Роджър. Поклати глава. — А и аз не исках при Том. Казват, че претършува дрехите на чираците си, за да се увери, че не крият пари от него, но всеки знае, че просто иска да ги опипа.

Хари кимна отново.

— Така е, но Том имаше връзки. Онзи юмрук струва на Арик много работа. Както и когато ти цапардоса Джейсън, като се присмя на вестта, че господарят ти е мъртъв.

— Чул си за това? — попита Роджър и маската на изражението му се пропука.

Хари се засмя.

— Да съм чул ли? Момче, в гилдията само за това се говореше месеци наред! Може да не си син на Арик, но в някои отношения си същият като него.

— Не знам като комплимент ли да приема това, или като обида — рече Роджър.

Ударът по Джейсън му беше струвал убийството на спонсора му в гилдията, Джейкъб, а после самият Роджър се беше озовал в лечебницата на Лийша, така пребит, че можеше да усети дъха на смъртта по устните си. Лийша го беше спасила, ала оттогава на няколко пъти му се беше искало да не бе успяла.

Хари сви рамене.

— Не съм сигурен като какво го казах. — Смигна му. — Ако беше на твоето място сега, Арик щеше да иска собствено графство.

— Защо да се споразумявам изобщо? — попита Роджър. — Женен съм за дъщерята на Демона от пустинята и съм най-добър приятел на самия Избавител. Първородният ми син трябва да е направо крал.

Хари го изгледа, опитвайки се да разбере дали се шегува, и накрая се разсмя, а Роджър се присъедини. И на двамата им се услади смехът пред портите на смъртта и продължиха, докато не ги заболяха ребрата.

След това Роджър въздъхна.

— Да се съсредоточим в това да запазим живота на всички през следващите няколко нощи. Ако успеем, остават ни двайсет и седем дни да му мислим как да ме възнаградят благородниците.

Рена наблюдаваше Арлен, който местеше фунията на жонгльорите. От няколко дни не беше спал, но упорито се противеше на всякакви нейни опити да го убеди, че е наложително. Дори днес, когато трябваше да е в най-добра форма.

— Няма да си почивам, докато има работа за вършене — каза ѝ той и по тона му тя разбра, че е забил пети в земята, а той го умееше по-добре от всяко муле.

Но имаше наистина много работа за вършене и сега оставаше по-малко от час до здрачаване, а благодарение в голяма степен на Арлен всичко беше готово — или поне дотолкова, доколкото можеше да бъде. Мрежата от големи защити беше слаба на места, но беше цяла. Никой ядрон и дори мисловен демон не можеше да пристъпи в околията, нито пък да прелети на по-ниско от километър над нея.

Над събралата се тълпа падна мълчание, когато Арлен застана в центъра на сцената. Не бяха всички в околията — повечето вече бяха по постовете си, защитавайки работниците, които до последно укрепваха големите защити. Но всички предводители бяха тук и чакаха последни нареждания от Арлен.

Дърварите, опитни и неумолими, стояха мирно. Мнозина бяха от огромните мъже, които растяха в Хралупата, подобно на дъбове, но имаше и такива с черти, които подсказваха произход отдалеч. Имаше и стотици жени, повечето с панталони и елеци като този, който Уонда носеше под бронята си. Повечето носеха лъкове и галеха перата на стрелите в колчаните си като косите на любовник. Всички имаха превръзки на главите, изрисувани с мисловни защити.

Дървените войници седяха на мускулестите си жребци. По дългите им копия бяха прибавени специални ръкохватки, за да могат да се използват и в щурм на кон. От ремъците им висяха и по-къси копия за мушкане. Граф Тамос изглеждаше величествен в емайлираната си броня и се извисяваше над хората си на големия си боен кон. Бронята на животното беше от защитено стъкло върху плътно прилепнало към ребрата и корема му дърво.

Шарумите на Кавъл, отново въоръжени със своите копия и щитове, се бяха подредили в спретнат квадрат. Рена очакваше беди от тях, но те изглеждаха най-дисциплинирани от всички.

Малка групичка от билкарки, които си личаха по обсипаните си с джобове престилки, обграждаше Лийша от едната страна, а от другата — жонгльорите до Роджър и Хари. Дори пастир Хейс и следовниците му чакаха със затаен дъх какво ще каже Защитения.

— Добра работа свършихме този месец, за да се подготвим за демоните. — Дори без магия гласът на Арлен стигаше до най-отдалечените хора в множеството. Някои ръкопляскаха, други подвикваха радостно, но той изчака да млъкнат, преди да продължи. — Обаче няма да ви лъжа. Демоните знаят, че ставаме все по-силни, и ще се надигнат толкова, колкото никога не сте ги сънували, решени да ни погазят отново в калта. Още по-лошо, ще се сражават с ум — ще ни нападат, където сме най-слаби и където могат най-силно да ни уязвят. Всички вие — и той погледна многозначително към красианците — ще видите битка, каквато никога не сте. — После обходи цялата тълпа с поглед. — И не можете да разчитате на мен да ви спасявам.

Последва шокиран шепот и Арлен ги остави да го осмислят, преди да продължи.

— Можем да избиваме демони оттук до края на света, но когато Умовете им са живи, все едно се бием с дъжда. Довечера ще тръгна на лов за мисловни демони и няма винаги да имам време за малките схватки.

Гласът му пресипна — превърна се в Защитения, — а очите му проблеснаха.

— Но ако мога да разчитам изобщо, че някой на този свят може да се грижи за себе си, то това са хората от тази околия. Мога ли да разчитам на вас?

Тълпата избухна в дружен рев и надигна оръжията си.

— Няма да те предадем!

— Не ни мисли, още ще сечем дървесни демони, когато се върнеш!

Арлен вдигна юмрук и всички стихнаха, макар напрежението вече да се усещаше във въздуха.

— Имах честта да стоя редом с мнозина от вас ей тук, на това място, и да проливаме кръвта си и демонска гнилоч на тези павета. Изгубихме много добри хора, още мнозина останаха с рани завинаги. Но ги надвихме, смазахме ги и ги оставихме да изгорят, когато се надигна слънцето. — Завъртя глава към красианците. — В Красия имате обичай да превръщате подобни места в свята земя, а билите се там — в братя.

От тълпата се разнесе одобрително сумтене и мнозина закимаха, но никой не произнесе и дума. Всички чакаха следващите думи на Арлен.

— От повече от триста години чакаме да дойде Избавител и да ни спаси от демоните. И докато чакахме, забравихме, че всеки от нас е силен. Всеки от нас е достатъчно силен, за да не може никой да ни спре, когато сме заедно. Но Избавителите от миналото не са се справяли сами. Дали са своя дан, да. Но не биха имали шанс без хилядите… не, милионите хора като вас до себе си.

— Затова надигнете глави, вдигнете главата на този до себе си. Изпънете гръб и когато отмине Новолунието, околията на Хралупата ще е цяла и горда, а когато някой попита: „Кой е Избавителя?“, ще можете да му кажете честно: „Аз съм“.

Тълпата поде възгласа:

— Избавители! Избавители!

Красианците не се присъединиха към него, но затропаха с копията по щитовете си, наглед доволни от речта — внимателно замислена, за да не намеква, че Арлен е Избавителя, нито пък че Джардир не е. Сега не беше време за разделение.

Арлен остави енергията да се понесе по тълпата и да разсее страха им, а след това вдигна ръце, за да ги укроти.

— Не знам откъде ще започнат нападенията. Вероятно от външните части, но е трудно да се каже. Затова се събираме тук. Хралупата е центърът на мрежата и ще можем да се придвижваме бързо на помощ на нуждаещите се. Демоните скоро ще се надигнат, но Умовете им няма да се покажат, докато не се стъмни напълно. Засега острете оръжията си и слушайте командирите си. Бъдете готови за набези.

С тези думи той привърши речта си и скокна леко на земята, за да застане до Рена.

— Ще ловиш мисловни демони? — попита Рена.

— Доколкото мога — отвърна Арлен. — Същото, което казах на дърварите, важи и за теб, Рен. Не мога да пестя сили за довечера. Не те изоставям, защото си мисля, че не притежаваш нужното, но нощес ще трябва да прескачам бързо докъдето има нужда от мен. Може би по-бързо, отколкото можеш ти.

Думите прозвучаха неприятно в ума на Рена, както и споменът за предупреждението му, когато за пръв път напуснаха Потока на Тибит. Или няма да изоставаш, или аз ще те оставя още в следващия град. Сурови думи, но Рена се бе трудила много и много беше жертвала, за да не изостава. Все още не стигаше. Арлен можеше да се дематериализира и да влезе в самата голяма защита, като така пътуваше докъдето си пожелае в околията за времето, нужно му да поеме дълбок дъх и да го изпусне.

— Бих могла, ако ме научиш как — отвърна тя.

Арлен поклати глава.

— Това не е, като да приемеш болката или да се научиш да мяташ демони през гръб. Отне ми години да усвоявам магия и да се храня с демонска плът, преди да се науча изобщо да се разпръсквам, и месеци оттогава, докато се науча да го правя по своя воля и да се събирам отново цял. А и това е, като да плуваш в толкова силно течение, че то да може да те отнесе като вейка.

Рена се начумери.

— Не ми се нрави как звучи.

Арлен вдигна рамене и се усмихна.

— Нито пък на мен. Но ще сторя нужното, за да защитя Хралупата. Искам да знам, че и ти ще го сториш. Дърварите са силни, но без мен ти оставаш най-силна сред тях. Без теб може да разбият редиците. Тази нощ няма да бягаш накъдето ти скимне. Имат нужда от теб.

— Да не мислиш, че не знам? — сопна се Рена. — Тия хора са толкова добри с мен. Не знаех, че може така. Ще умра, преди да ги предам.

Арлен докосна лицето ѝ.

— Това е жената, на която се обещах. Просто — и той я целуна — не забравяй да дишаш.

Тя го бутна с пръст в гърдите.

— А ти не забравяй, че мястото ти е тук — след което посочи паветата, — а не там долу, срещу всеки демон на света. Ако ни оставиш, слизам при теб и те извлачвам обратно за шишарките.

Стисна го здраво между краката, за да подчертае думите си. Арлен изскимтя, но и се засмя.

— Дума да няма — отвърна той с глас като на малко момиченце и Рена прихна.

По-лесно беше, отколкото очаквах, помисли си Арлен, когато Рена го пусна. Можеше да подуши бушуващите у нея емоции, подсилени от магията. През последната седмица се контролираше много по-добре, отколкото през цялото време, откакто беше вкусила магия за пръв път на пътя от Потока на Тибит преди месеци.

Майка му можеше да каже, че брачният живот ѝ се отразява добре, но сякаш имаше повече общо с това, че храненето с демонска плът никога не е било тайна от него. Той самият чувстваше облекчение, след като и от него падна бремето на тази лъжа. Отначало си беше мълчал от уважение, мислейки, че ще му каже и просто чака удобния момент. Но с изминаващите дни той осъзна, че не е това.

Превърна се в изпитание, за да види дали някога ще си признае, без той да я хване. Изпитание за преценката и любовта ѝ. Изпитание за това колко може да ѝ вярва. Рена цял живот бе правила лош избор. Ужким започваше наново, но ден след ден надграждаше над тази лъжа.

Едва сега, след като ѝ беше потърсил сметка и ѝ беше простил, той виждаше колко ненужно упорит е бил. Твърде горделив, за да даде помощ на някого, който се нуждаеше от него, докато докаже — какво? Миналото на Арлен също тънеше в недобри решения и никога не се бе колебал да си трае. Какво право имаше да я съди, задето прави същото?

— К’во? — попита го Рена и той се усети, че я е гледал през цялото това време.

— Нищо — рече, постави длан на бузата ѝ и я целуна дълго. — Мисля, че бракът ми се отразява добре.

Усмихна ѝ се и миризмата ѝ се изпълни с любов.

Отиде при Евин Кътър, Йон Сивия и двама Дървени войници, които се грижеха за конете. Наблизо крачеше Сянка и конете, дори този на Евин, се размърдаха нервно. Само Лавина, Здрачен танцьор и Клетва стояха неподвижни и наблюдаваха хрътката, както куче би наблюдавало котка. Дори нощен вълк не можеше да се мери с див мустанг.

Гаред и капитан Гамон се присъединиха към Арлен и се качиха, когато той им кимна. Арлен бе свикнал да се извисява над всички на гърба на Танцьор, но Гаред щръкна дори над него. Баронът и огромният жребец все още се гледаха подозрително, но в битка щяха да са истински кошмар. Арлен виждаше в аурите на хората упованието в Гаред и каквото и друго да долавяше у него, не мислеше, че баронът ще ги предаде в идните дни.

Последваха Лийша, Роджър и графът, следвани от съпругите на Роджър и безмълвния им телохранител. Щяха да чакат в Гробището, докато съгледваческите групички, като тази на Арлен, обхождаха границите, за да бъдат повикани при нужда.

Арлен виждаше как на Тамос това не му се нрави и се усмихна леко. Графът имаше недостатъци като всеки, но добре предвождаше Хралупата. Беше и умел воин, когато се събудеше куражът му, но като съгледвач щеше да създаде повече проблеми, отколкото да реши. И за него щеше да има предостатъчно битки, ако имаше нужда от кавалерийски щурм.

— Късмет — каза Лийша.

Колкото и да му беше трудна за разчитане, виждаше и у нея яростно желание да отиде с тях. Не се боеше и се смяташе за по-подходяща от повечето хора да прецени ситуацията по границата. Беше също така напълно права за това, но уменията ѝ като лечител бяха много по-ценни. Арлен се приготви да спори с нея, колкото и малко да имаше полза от това. Когато Лийша Пейпър си наумеше нещо, цялото Ядро не можеше да я спре.

Ала възражението така и не дойде. Каквото и да ѝ се искаше, Лийша знаеше, че ще свърши по-добра работа, ако подготви лечебницата си и почака да разбере къде е най-ожесточена схватката.

Напред пристъпи Роджър.

— Още ли си сигурен, че не ме искаш с вас? — В гласа му личеше същата твърдост, както когато играеше ролята на Марко Бродника, легендарния безстрашен пътешественик отпреди Завръщането. На всички несъмнено им звучеше така, сякаш го бяха обсъждали цяла седмица, но всъщност Роджър питаше за пръв път.

Арлен срещна погледа на Роджър и сви рамене, без да се издава, че разбира представлението.

— Ако искаш, ела, но няма много смисъл. Не се знае кой патрул ще се натъкне на нещо. Най-добре стой тук и чакай да получиш сигнал. Очаквам, че ще има предостатъчно, което да ни държи заети цяла нощ.

Сигналът представляваше някои от най-добрите фойерверки на Лийша, раздадени на всеки от патрулите. Ракетите щяха да пищят и да оставят ярка следа в небето, като така безпогрешно щяха да упътят силите в резерв. Бяха в различни цветове, за да подскажат размера на заплахата.

Роджър обаче изненада Арлен.

— Не, ще дойда. Танцьор ни е носил и двамата преди.

Аманвах постави ръка на рамото му.

— Съпруже…

— Дживах ще мълчи! — Роджър остана гърбом към жените, но завъртя глава в профил към тях, както правеха красианците, за да напомнят на жените къде е мястото им. Арлен примигна изненадано: не беше подозирал колко бързо е усвоил културата им младият жонгльор. — И двете ще стоите тук и ще чакате заповеди, докато аз съм на обход.

Колкото и да бяха дисциплинирани, жените не можаха да скрият разгорялото се негодувание в аурите си, задето им се говореше като на дал’тинги. Аурата на Роджър пък показваше, че знае, че ще си плати за тези думи, но още беше в роля.

Аманвах се обърна към Енкидо и пръстите ѝ се раздвижиха толкова бързо, че наглед преливаха един в друг. Арлен поназнайваше част от красианските кодове с ръце от времето си в Лабиринта, но това беше много по-заплетено. Шарумите ги използваха само за да си дават бързи команди, но това приличаше на цял разговор. Едрият евнух от време на време правеше знака за ний, опитвайки се да откаже, но Аманвах настояваше. Накрая евнухът се поклони и отиде при Роджър. Коленичи и опря чело в земята, след което се изправи, както правеха воините, когато вричаха живота си на своя кай’шарум.

Роджър обаче поклати глава.

— Дамаджата поиска от теб да пазиш дъщеря ѝ, Енкидо. Ще останеш със съпругите ми.

— Тогава нека бъде Кавъл — рече през стиснати зъби Аманвах.

Роджър се засмя, но и това бе обмислен ход.

— След като се опита да ме убие ли? Нищо подобно. Мога и сам да се грижа за себе си. А и — той вдигна цигулката си — ако се натъкна на опасност, ще разберете.

Арлен бе видял и по-рано връзката между двамата като искряща нишка между подбрадника на цигулката и една от обеците на Аманвах. Когато слънцето залезеше, тя щеше да чува всичко, което се случва до Роджър, и той явно го знаеше. Интересно.

Арлен скочи на гърба на Здрачен танцьор и протегна ръка надолу. Роджър я пое и лесно се покачи на гърба на мустанга.

Аманвах пристъпи напред и му подаде маска от цветна коприна, съшита така, че да пасва на цветовете на жонгльорския му костюм. В коприната бяха извезани мисловни защити, както и символи за защитен взор.

— Щеше да е нашият дар по случай Новолунието — рече Аманвах, — за да помогнем на съпруга си да се пази. Носи я винаги.

Аурата ѝ излъчваше искреност. Каквито и странични цели да имаха тези красианки — а те имаха много, — нямаше съмнение, че го обичат.

Докато Роджър привързваше маската на Аманвах към лицето си, маската на ролята му се изплъзна за миг.

— Трябваше ли и аз да ви подаря нещо?

Аманвах поклати глава.

— Съпругите правят дарове на съпрузите си. Неговият дар е да се върне жив, с ненакърнена чест и копие.

Арлен подушваше страха на Роджър, но той си беше върнал самообладанието. Засмя се и се хвана между краката.

— Добре, ще го пазя.

Аманвах не оцени шегата. Изсумтя и се завъртя на пета, след което бързо се отдалечи заедно с Енкидо и Сиквах. Роджър остана вгледан след тях. Арлен рязко обърна Здрачен танцьор, повеждайки групичката им.

— Може да се извиниш, когато се върнеш — рече той, достатъчно тихо, за да не чуят останалите. — Нищо няма да те нарани с двама Бейлс и един Гаред Кътър до теб.

Роджър погледна Гаред и нещо премина между тях. Гаред миришеше на гняв, а Роджър — на срам.

Просто чудесно, помисли си Арлен и пришпори Танцьор в галоп.

— Защо тук? — попита Рена, когато стигнаха до Нова закрила.

Преди по-малко от месец Арлен и Рена бяха попаднали на дърварите, които разчистваха от демони този район. Сега най-новата част от околията се обитаваше от над хиляда и двеста души, повечето райзънци, избягали от красианците на север покрай Хралупата, надявайки се да получат подслон в Анжие. Там не бяха получили нищо — градът вече се давеше в бежанци и не приемаше повече.

Стотици от тези хора след това бяха последвали принц Тамос, когато той се бе отправил на юг, следван от стотици войници и каруци, натоварени с припаси. Някои дори си бяха тръгнали от самия град и селцата край него, надявайки се на по-добър живот в Хралупата.

— Ако мислех да нападна Хралупата, щях да започна оттук — каза Арлен.

Имаше някои недовършени домове, но мъжете и жените в Нова закрила се бяха съсредоточили да сторят улици, стени и огради, за да оформят голяма защита — последната в мрежата край околията. Всяка голяма защита бе бариера сама по себе си, но когато се свържеха, сливаха силата си, като тези части, които имаха нужда, можеха да черпят от силата на тези в безопасност и особено тази на голямата защита на самата Хралупа.

Голямата защита бе довършена едва миналата нощ. Жителите на Нова закрила възликуваха, когато първите демони бяха отхвърлени назад, и се разтанцуваха из сияещите улици.

Арлен знаеше, че е много крехка. Голямата защита на самата Хралупа се състоеше от павирани улици, излят крит, дебели дървета и големи сгради, както и цял отклонен поток, който оформяше езерце. Голямата защита на Нова закрила беше от пътища от отъпкана пръст, стени от натрупан камънак, дървени огради и прясно засети ниви. Нямаше да помогнат, ако демоните решаха да подпалят дървесината и да пометат с тежки скали някои ключови здания. Дори малък отряд от демони, воден от Ум, можеше да разруши защитата и да се излее по улиците на Нова закрила.

— Може би го знаят — рече Рена. — Може да разчитат да си тук, докато ударят от другата страна.

Арлен вдигна рамене.

— Няма да лъжа и да ти кажа, че не си мисля същото, но какво друго можем да направим? Навред сме разпратили съгледвачи с фойерверки. Ако изстрелят сигнал, ще съм там, преди ракетата да изтлее. Но дотогава…

— Пазим слабото място — довърши Гаред.

Арлен обърна поглед към местните, мнозина от тях твърде млади или твърде стари, за да са от полза в тежка битка, но въпреки това стояха готови да защитят домовете си с копия и набързо защитени щитове. Останалите бяха готови с кофите, за да гасят пожари, и дори докато залязваше слънцето, най-силните сред мъжете продължаваха да превиват гърбове и да рият пръст, добавяйки към укрепленията, подсилващи голямата защита.

Всички се смълчаха, когато слънцето най-сетне се скри зад хоризонта и опъна одеяло от мрак над земята. Улиците на Нова закрила замъждукаха. В самия град се виждаше добре, но сумракът се прокрадваше току до границата му.

— Ядроните биха могли да се надигат точно пред нас и никога не бихме разбрали — каза Гамон.

Гаред поклати глава.

— Не се надигат. Лийша защити шлема ми, та да виждам в тъмното. Не мога да различа човешка глава от задник, ама демоните светят като факли. Ако са тук, ще ги видя.

Роджър кимна, защото маската му показваше същото.

— Трябва малко време, за да свикне човек — допълни Рена, — ама си прав. Няма демони наблизо.

— Може тоя месец да пропуснат — предположи плахо Евин, но точно тогава Сянка изръмжа заплашително и страхът се прокрадна в аурите на всичките му спътници. Всички без Рена, чиято аура беше нетърпелива — гладна.

— Там са — каза тя, — но не наблизо. Мога да ги подуша.

— Най-слаби са, докато се надигат — каза капитан Гамон. — Има логика да се надигнат оттатък обсега на лъковете ни.

Арлен кимна, макар това да бе малка утеха. Пое си дълбоко дъх и извлече част от магията извън полезрението си, за да я вкуси. В далечината наистина се трупаха демони. Повече, отколкото бе надушвал на едно място, но и по-малко, отколкото той очакваше.

Миг по-късно долетяха, ясни за всички, звуците на трошащи се дървета и преобърната почва.

— Идат! — извика някой.

Селяните се уплашиха, стиснаха още по-здраво оръжията си и напразно се взряха в мрака. Някои съвсем изгубиха смелост, избягаха в домовете си и залостиха вратите — не че това щеше да им помогне.

— Предатели! — изръмжа Гамон. — Трябва да…

— Трябва да си държиш устата затворена, а погледа напред — рече Арлен. — Битките са твоя работа. Това са просто уплашени люде. На никого няма да свърши работа да се обръщаме срещу своите, докато има демони пред защитите.

Капитанът успя да запази външно хладнокръвие, но от аурата му личеше възмущение, че човек от простонародието му даваше заповеди, при това такъв, който той и още мнозина от съветниците на графа смятаха за заплаха за управлението на Хралупата. Арлен не искаше да налива масло в огъня, но трябваше да е сигурен, че Гамон и хората му знаят мястото си. Аурата на капитана подсказваше, че ще изпълни дълга си. Засега това стигаше.

— Да пратим ли сигнал? — попита капитанът.

Арлен поклати глава.

— Още не. Може да е трик.

Какофонията се разрасна и премина в непрестанен фонов рев като в шумна кръчма. Продължи дълго, но демони така и не се виждаха. Роджър, Гаред и Рена се приведоха напред, напрягайки защитения си взор, но дори Арлен не виждаше и следа от сиянието им.

Нима използват магия, за да се скрият?

— Нека нападат и да се приключва. — Звукът така бе набрал сила, че Роджър трябваше да вика.

— Искат да ни изкарат акъла — каза Гаред.

— Успяват — каза Роджър.

— Спокойно. — Арлен нарисува защита, за да се чуват ясно и без да викат. Останалите се поуспокоиха. Щеше му се да е толкова просто да успокои и свития си стомах.

Долови остра миризма. Мигове по-късно откъм дърветата се разнесе дим, от който защитниците се закашляха, а зрението им се замъгли. Димът отразяваше оранжева светлина откъм дърветата. Дори защитеният взор на Арлен не можеше да се справи напълно с него.

— Да не мислят да ни изкарат с огън? — каза през кашлица Гаред.

— По-скоро прикриват нападение — отвърна Гамон.

Арлен не каза нищо и извлече още магия, долавяйки няколко огнени демона, които подскачаха през дима и небрежно подпалваха всичко по пътя си.

Обикновено дървесните демони възпираха огнените, убивайки всеки, който влезеше в гората. Но под въздействието на Ум дървесните търтеи щяха да отстъпят територията си незабавно и да позволят на огнените да създадат такъв пожар, че можеха да избият половината Хралупа, без да се налага никой от демоните да вдига и лапа.

Нищо от огъня не можеше да мине през голямата защита, но никаква защита нямаше да спаси хората наблизо от задушаване.

— Гаред е прав. — Арлен огледа небето, но нямаше други признаци на дим. — Правят го тук, защото вятърът им позволява.

— Пригответе лъковете! — извика Арлен.

Местните бързо се подчиниха. След толкова скитане из пущинаците, преди да си намерят дом, мнозина от тях умееха да си служат добре с лък. Всъщност бяха толкова много, че защитените стрели не бяха стигнали за всекиго. Ковачите вече използваха специални калъпи, но все така не смогваха. Накрая всеки стрелец беше получил само по три защитени върха. Някой бяха копирали символите по тях и на останалите си стрели, но уменията им варираха. Арлен очакваше по-малко от половината да вършат някаква работа, а и те едва ли щяха да са и наполовина толкова ефикасни.

Всеки изстрел трябваше да помогне.

Йон, Евин и Дървените войници слязоха от конете и приготвиха лъковете си. Носеха пълни със защитени стрели колчани, а по конете им имаше още. Всички бяха много умели, но дори това едва ли щеше да компенсира дима и мрака.

Арлен нарисува няколко символа за усилване на звука.

— Моля ви да ми вярвате. Трябва да убием огнените демони, преди да ни издушат. — Направи пауза. — Това значи да пристъпим оттатък защитата, в дима. Уверете се, че мисловните ви защити са на място, а най-добрите ви стрели са на лъковете.

— Никакъв шанс! — извика един мъж.

Повечето се присъединиха. Аурата им лумна от страх.

Изненадващо се намеси Гаред.

— Като се бихме за Хралупата, нямахме защита! — изрева великанът. — Тръгнем ли да се крием сега, вече сме изгубили. Ако тези нови домове си ги искате наистина, излезте в нощта. Иначе се скрийте по леглата си и чакайте да ви изядат!

Арлен се усмихна — страхът в аурата на тълпата лека-полека преминаваше в решителност.

Погледна към Гаред, който пък бе изпълнен с фанатична вяра в Арлен.

— Благодаря, генерале. Не бих могъл и сам да го кажа по-добре.

Аурата на Гаред… се смути.

— Трябва да ги изведеш, Гар — продължи Арлен. — Имам карта в ръкава, но колкото и да е иронично, трябва да стоя на голямата защита, за да я изиграя.

— Иро-к’во? — недоумя Гаред. След това тръсна глава и объркването му се стопи. — Все тая. Казваш ми „Тръгвай към Ядрото“ и няма да тръгна, ами ще тичам.

Арлен тупна Гаред по рамото.

— Огнените демони са още дълбоко в гората. Трябва да се приближим и да ги изненадаме. Нямаме нито време, нито стрели за пилеене.

Гаред се закашля отново.

— Лъковете няма да свършат работа в тоя дим. Как да виждаме накъде да стреляме?

Арлен се отдръпна от голямата защита, усещайки вибрациите на магията по нея.

— Когато сте на позиция, ще ви покажа целите. Увери се никой да не стреля, докато не дам знак.

Гаред кимна и поведе останалите от групичката и най-добрите стрелци от Нова закрила в сумрака. След само няколко крачки един след друг те се заизгубваха в дима.

Арлен вдиша дълбоко и извлече повече мощ, отколкото досега бе смеел, от цялата мрежа на Хралупата. Усети вътрешностите си пламнали от сила и знаеше, че не може да я удържи дълго, без да го погълне.

— Дръжте се — каза Арлен, а гласът му стигна до всеки слух. След това вдигна два пръста и нарисува защити за топлина и въздух, като оформи енергията, докато я излъчваше. Зароди се огромен вятърен порив, който издуха дима и угаси пламъците като свещи на рожден ден.

Замая се, докато магията напускаше тялото му, но нямаше време за губене. Отново извлече магия от голямата защита и този път нарисува символи, с които озари въздуха с ярка светлина, която превърна нощта в ден. Разкри огнените демони, мъждукащите очи и застинали уста, уплашени от ненадейния блясък.

Този път, когато магията се изцеди от него, Арлен се олюля. Рена се оказа до него в миг и го хвана за една от ръцете. Миг след това Роджър улови другата.

Арлен им позволи да го закрепят на крака, извлече още малко магия и гласът му отново се понесе към стрелците.

— Стреляйте.