Дневната война

Трийсет и първа глава Жив 333 г. СЗ, Есен

— Шар’Дама Ка, кхафитът е дошъл да говори с вас.

Джардир кимна и отпрати пазача, докато Абан докуцукваше в стаята му с картите. Кхафитът се насочи със залитане към един от меките столове. Препъна се, но успя да се насочи към седалката и да падне в нея. Въздъхна облекчено.

Носът на Джардир долови причината още преди да погледне към аурата на приятеля си.

— Черна нийска душо, смееш да идваш при мен впиянчен от коузи?

Абан го погледна немигащо.

— Пар’чинът е жив, Ахман.

Тези думи и истината зад тях прекъснаха всички останали мисли. Джардир бавно поклати глава и се извърна от Абан, докато овладее чувствата си.

— Така и подозирах — призна накрая. — Още преди месеци, когато чух за пръв път за този „Защитен“.

Абан кимна.

— Всички подозирахме.

— Но си казвах, че е безумие. Оставихме го да умре сред дюните. — Погледна Абан. — Как е оцелял? Скрил се е в някое кхафитско поселение ли?

— Не попитах — отвърна Абан. — Какво значение има? Било е иневера.

Джардир се съгласи с махване.

— Какво искаше?

Абан извади парче пергамент, привързано с обикновена връв.

— Каза ми да ти дам това.

Джардир бързо махна връвта и разгърна пергамента.

Джардир поклати глава. Домин Шарум. Означаваше буквално „двама воини“ и се отнасяше за сражението един на един, описано в Евджаха, според правилата, определени от Каджи и неговия полубрат предател, преди да се бият до смърт.

— Есенно равноденствие — каза Абан. — Точно един месец, преди да нападнем Лактън. Сякаш е знаел.

Джардир се усмихна вяло.

— Моят аджин’пал не е глупак и добре познава традициите ни. Но макар да говори за Еверам и Рая, не вярва в истините им дълбоко в сърцето си. — Поклати глава. — „Тъжителят“. Сякаш не съм по-различен от обикновен крадец, задето си взех това, което той открадна от гробницата на предшественика ми. — Въпросът обаче го глождеше от години. — Такъв ли съм?

Абан сви рамене.

— Кой може да каже? Правил съм и по-лошо с мнозина, дори съм лъгал пар’чина за собствена облага. Но въпреки това го обичах. Беше много верен. Край него се чувствах…

— Как? — попита Джардир. И двамата добре бяха опознали пар’чина, но по много различни пътища.

— Както някога край теб, когато бяхме момчета в шараджа — рече Абан. — Че ще застане мигом между мен и опасността, както го стори, когато ни привика пред Трона на копията преди толкова години. Караше ме да се чувствам в безопасност.

Джардир кимна. Все пак не го познаваха толкова различен.

— А сега?

Аурата на Абан стана неразгадаема и той въздъхна, като взе малка пръстена бутилчица от елека си и дръпна запушалката.

— Недей… — предупреди го Джардир.

Абан завъртя с досада очи.

— В краката ти плиска кръвта на хиляди, Ахман. Наистина ли ще ме поучаваш за това коузи, все едно съм пиян шарум в Лабиринта?

Джардир се намръщи, но не продължи, докато Абан замислено отпиваше, зареял очи в нищото. Кхафитът обърна глава към него и му подаде бутилчицата.

— Пийни с мен, Ахман. Само веднъж. Някои неща се обсъждат по-добре през език от канела.

Джардир поклати глава.

— Каджи забранява…

Абан отметна глава и се засмя.

— Забранил е, защото силите му са били унищожени при Руск от враг, петкратно по-малочислен от тях, след като са се напили в нощта преди битката, празнувайки отрано победата си! Бил е декрет за неуки овце с оръжия, а не за двама души, които споделят по чашка посред бял ден в сърцето на крепостта си.

Джардир погледна Абан тъжно. Виждаше в аурата на мъжа, че не просто не разбира, а и мисли Джардир за глупака в този разговор.

— Това, приятелю, е причината да си кхафит.

— Защо? — попита Абан. — Защото не гледам на всяка дума на Каджи като на повеля Еверамова? Сега си Шар’Дама Ка, Ахман, и те познавам от много години. Ти си гениален мъж, но си казал и направил много глупости за цялото това време.

Подобни думи щяха да му струват живота в съвета, но Ахман виждаше, че приятелят му говореше от сърце, и не можеше да го вини.

— Не претендирам за божествено безпогрешие, Абан, нито за себе си, нито за Каджи. А ти си кхафит, защото не можеш да разбереш, че няма значение какви са причините за законите на Каджи. От значение е само да се подчиняваш и да служиш. Да жертваш.

Посочи напитката в ръката на Абан.

— Еверам няма да ме прокълне в бездната на Ний, ако изпия това, нито пък Каджи ще се завърти в гроба. Но да помниш урока за поражението при Руск, си струва лишението от коузи, точно както да помниш предателството на полубрата на Каджи, си струва свинското, колкото и крехко и сладко да ми го описваш.

Абан го погледна за миг, сви рамене и отново отпи.

— Пар’чинът е мъжът, когото познавах, но и не е. И за миг не усетих, че възнамерява да ме нарани или да позволи това, но беше… смущаващо.

— Значи, мълвите са верни? — попита Джардир. — Защитил е плътта си с мастило?

Абан кимна.

— Така както ти си защитил своята с белези.

Джардир поклати глава.

— Моите защити са от моята собствена плът. Не съм сквернил храма на тялото си с…

— Моля те — прекъсна го Абан с вдигната ръка, докато с другата разтриваше слепоочието си. — Достатъчно ме боли главата.

После продължи:

— Пар’чинът не е пожалил и лицето си, както ти си сторил, но пък никога не е бил красавец като теб. Предполагам, че дори дамаджата си има граници на… саможертвата.

Джардир стисна челюсти.

— Днес съм извънредно толерантен към теб, Абан, но си имам граници.

Аурата на Абан се смрази и той се поклони, доколкото успя, без да се надига.

— Моите извинения, приятелю. Не исках да нагрубя нито теб, нито твоята дживах ка.

Джардир кимна и махна с ръка, с което темата приключи.

— Някога ми каза, че ако един от нас е Избавителя, то това е пар’чинът. Още ли мислиш така?

— Не знам дали изобщо има Избавител. — Абан отново отпи. — Но съм гледал в очите хиляди души по време на пазарлък за стока, за надмощие. Само двама бяха истински, верни на думите си. Единият беше пар’чинът, другият, Ахман, си ти. Преди десет години хората ни бяха разединени. Не можеха да контролират дори собствения ни град. Могъщи воини, да, но и глупаци. Харчеха, харчеха и никога не печелеха. Намалявахме, жените нямаха никакви права, кхафитите бяха по-нисши от хлебарките. — Вдигна чашката си с коузи. — Това струваше главата на човек.

Отпи и продължи:

— Може да си откраднал трона, но и му донесе разум и мъдрост. Вдъхнови хората ни, обедини ги. Нахрани гладните. Даде на жените и на кхафитите техен собствен път към славата. Народът ни ти дължи премного. Дали пар’чинът би сторил същото? Кой знае?

Джардир се намръщи.

— А какво би направил Абан без капчицата чест и с чашката коузи? Има ли полза да се бия с пар’чина?

— Няма значение. И двамата знаем, че ще го сториш.

Джардир кимна.

— Иневера. Но бих изслушал съвета ти.

Абан въздъхна.

— Ще ми се пар’чинът никога да не те бе предизвиквал. Ще ми се да бе приел съвета ми към него, да бе избягал до края на Ала. В очите му видях, че иска да се изправи срещу теб, Домин Шарум или не. Ако ще е тъй, нека схватката да е само между вас, без неизброими хиляди от двете страни на клането.

— Затова имаме Домин Шарум — рече Джардир. — Когато съкровените ни желания не се сбъднат. Ще отида и ще се сражавам с пар’чина с всички сили, както и той с мен. Един от нас ще излезе жив и на плещите му ще легнат човешките съдбини. Нека Еверам избере кой да бъде.

Иневера лежеше в покоите им и го чакаше. Откакто се бяха помирили преди няколко седмици, никога не прекарваха нощите разделени. Останалите му съпруги се надпреварваха за вниманието му, но властта на Иневера над тях бе абсолютна и никоя не смееше да пристъпи в постелята му неканена.

Джардир усещаше любовта и сластта, които съпругата му излъчваше, и се подготви. Надяваше се да му прости.

— Пар’чинът е жив — рече той, без да се замисли, и остави думите да увиснат между тях.

Иневера се надигна моментално и цялата топлина и изкусителност в аурата ѝ се изгубиха.

— Това е невъзможно. Каза ми, че си го улучил с копието си между очите.

Джардир кимна.

— Да, с тъпия край на копието. Когато го изхвърлихме на дюните, беше жив.

— Бил е какво?! — Последната дума бе толкова свиреп крясък, че Джардир се почуди дали хората, които приглушаваха звуците от покоите им, не са се спукали. Тя се надигна плавно с безизразен поглед, разширила ноздри, дръпнала устна нагоре. Яростта в аурата и бе ужасяваща, като пейзаж оттатък ръба на нийската бездна.

— Казах ти, че няма да убия приятеля си — каза Джардир. — Взех му копието, но се смилих над пар’чина и го оставих сам, да посрещне нощта и да умре прав като шарум в лапите на алагаите.

— Смилил си се? Заровете, Ахман. Заровете показаха, че няма да заемеш мястото си, докато той не загине. С колко хиляди живота ще платим за тази „милост“?

— Да заема мястото си? — попита Джардир. Думите разбудиха някакъв спомен и той се разрови из ума си с помощта на короната. — Разбира се. Пар’чинът е.

— Моля?

— Когато ми каза, че само аз имам потенциала да съм Избавителя, излъга ме. Мислех, че криеш някой наследник, но е бил пар’чинът, нали? Заровете заповядали ли са изобщо да го убия, или си била ти?

Нямаше нужда тя да отваря уста, за да си проличи истината.

— Няма значение — рече той. — Жив е и ме предизвика на Домин Шарум. Вече приех.

— Полудял ли си? — изфуча Иневера. — Приел си, без дори да хвърля заровете?

— Бездната ги взела твоите зарове! — отсече Джардир. — Това е иневера. Или съм Избавителя, или не съм. Алагай хората не са по-различни от тефтерите на Абан, инструменти за догадки.

Иневера просъска и Джардир разбра, че е прекалил. Тя нерядко го лъжеше за значението им, но в сърцето ѝ заровете бяха гласът на Еверам.

— А и може да са били прави онзи път — отстъпи той. — Може би пар’чинът е наистина Шар’Дама Ка. Шарумите в Лабиринта го последваха без думи, когато за пръв път използва Копието на Каджи. За това копие той проля кръвта си, рискува живота си. Копие, с което уби Едноръкия, най-могъщия демон, познат на Красия, причината за смъртта на хиляди дал’шаруми. Той откри свещения град на Каджи, не аз.

— Ти си наследникът му — рече Иневера.

Джардир сви рамене.

— Каджи се е женил и за севернячки, когато е покорявал зелените земи. Виждал съм кръвта му в места като Хралупата. След три хиляди години синът на Джеф може да е също толкова наследник на Каджи, колкото и аз. Може би ролята ми в плана на Еверам е била просто да му докарам обединените красиански множества и после да умра.

Иневера скочи от леглото и го прегърна.

— Не. Отказвам да повярвам.

И наистина отказваше. Джардир виждаше как волята ѝ пречи на самата идея да покълне в ума ѝ.

— Ти си. Трябва да си ти.

Джардир я прегърна и кимна.

— И аз мисля така. Но трябва да съм сигурен. Можеш ли да разбереш, моя дживах ка? Трябва да е вярно, инак кръвта в краката ми е била за нищо.