Дневната война

Двайсет и девета глава Евнух 333 г. СЗ

— Взех мярата на алагайските князе — рече Ахман — и отсъдих, силата им не достига.

Посочи в основата на подиума. Завесите бяха спуснати, а в стаята горяха само маслени лампи, за да може да покаже главата на княза демон, набучена там. Бе наредил на Абан да наеме майстори, които да зазидат прозорците за постоянно.

Съветниците му се бяха изредили да се взират в огромните изпъкнали черни очи на врага си, като всеки скриваше отвращението си зад насилена подигравателност.

Абан не можеше да ги вини. Демонът не бе изобщо толкова едър или пълен със зъби и нокти като много от събратята си, но неестественият му поглед можеше да смути всекиго. Високата му конусовидна глава, остатъчни рогца и почти нежни черти не бяха тези на безмозъчен убиец. Това тук някога бе мислило. Бе планирало.

Не за пръв път Абан благодари на Еверам, задето го е оставил сакат кхафит, а не воин.

Нагласи камилската си патерица в по-удобна позиция, докато приятелят му изнасяше речта, която двамата толкова внимателно бяха планирали. Макар често да стоеше на подиума, за да съветва господаря си, бяха се разбрали за този декрет Абан да остане на пода, така че никой да не заподозре намесата му. Ахман, така или иначе, щеше да спечели своето, но духовниците много по-бързо биха се подчинили, ако си мислеха, че плановете идваха от Шар’Дама Ка, а не от безгръбначен кхафит.

Мислят, че аз съм безгръбначният, но мога да ги карам да танцуват като кукли. Беше свел почтително глава, но умееше да вижда много с периферията си, наблюдавайки духовниците.

— Ала не бива да ни обзема самодоволство — продължаваше Ахман. — Завръщането на синовете на Алагай Ка дава началото на Шарак Ка, а Шарак Ка не може да бъде спечелена, докато не приключи Шарак Слънце. Алагаите не могат да разбият защитите ни, но могат да ги изтощят, да изгарят нивите ни, да избиват добитъка ни, докато станем твърде слаби, за да се бием — а северняците се готвят да воюват срещу нас на другия фронт. За да спечелим и двете войни, трябва да продължим да се разрастваме, да наложим законите на Евджаха над северните градове един по един, да направим слуги от мъжете им, да използваме ресурсите им като свои.

Дамаджи Алеверак кимна.

— Дневната война трябва да бъде спечелена, а в Дара на Еверам само губим време.

— Съгласен съм — каза Ашан. Ужким говореше от името на съвета, но всички знаеха, че е кукла на Ахман. Алеверак бе най-старият и най-почитан дамаджи, единственият, който се беше сражавал с Ахман за Черепния трон, и единственият, оживял след това. Всички отстъпваха пред него и думите му притежаваха огромна тежест.

Затова Ахман, който се бе срещнал с тях лично предишния ден, нареди Алеверак да говори пръв, а Ашан — след него.

Ахман тропна с копието си на подиума.

— Нападаме Лактън след два месеца.

Тук започваше ролята на Абан — той събра вежди и сви устни.

— Мръщиш се, кхафит — каза Ахман. — Нима се усъмняваш в мъдростта на плана ми?

Всички обърнаха глави към Абан и той се престори, че се свива от страх пред погледите им. Несъмнено всички се молеха да каже някоя глупост, която да му струва благоразположението на Шар’Дама Ка.

Абан трябваше да признае, че подобни опасения бяха реални. Знаеше прекрасно, че ако някога открито изгуби благоволението на Ахман, всеки човек в помещението — а какво оставаше за дамаджата — щеше незабавно да се опита да го контролира или да го убие.

— Мъдростта на Избавителя е много по-голяма от моята — рече Абан, като добави нужната доза хленч в тона си. — Ала силите ти едва покриват земите, които вече си завладял. Цената…

— Не слушай страхливите брътвежи на този свинеядец кхафит, Татко — намеси се рязко Джаян. — Той възрази и срещу атаката ти по Дара на Еверам.

Останалите дамаджи закимаха.

Свинеядец кхафит е тавтология, малоумнико, помисли си Абан. Кхафит значеше буквално „свинеядец“, защото Евджахът забраняваше да се консумира свинско, но бедните кхафити не можеха да си позволят друго месо. Устната на Абан трепна недоловимо, когато потисна порива да му се надсмее. Никой в тази зала нямаше никаква представа какво пропуска. Прасетата бяха толкова вкусни животни, отказани на всички само защото полубратът на Каджи преди три хиляди години отровил прасенце и го сервирал на трапезата му. Легендарната издръжливост на Каджи се бе преборила със смъртта, но той — навярно след някой особено критичен момент върху нощното гърне — обявил свинското за нечисто и забранил на безбройни поколения глупаци крехкото вкусно месо на тези животни.

Устата му се напълни със слюнка. Довечера щеше да яде прасенце, а след това щеше да поиска от някоя от съпругите си да разлее семето му по начин, забранен от духовниците.

Погледна към Джаян и не го изненадаха блесналите очи на младия Шарум Ка. Момчето бе едва стъпка нагоре от животните, наслаждаваше се на нашествията и плячката повече, отколкото на управлението на завладяното. Да убиеш човек, бе много по-лесно от това да убиеш алагай, а най-лесно бе да убиеш отпуснат зеленоземец. Лесни победи, добавени в печално празния му списък с постижения.

Потисна и порива да поклати глава. Случайно се бе родил с цялата власт и възможности на този свят в скута си, а можеше да мисли само за размерите на палата си и за нови начини, по които да го славословят блюдолизците му.

Асъм и Асукаджи не изразиха нищо с лицата си, но двамата си имаха собствен език — сложна смесица от едва доловими промени в стойката и жестове, които любовниците несъмнено бяха измислили сред постелята, — така че можеха да водят цели разговори, без никой да разбере.

Абан, след месеци наблюдения, можеше да разгадае само част от странния език, ала съдържанието на знаците им сега бе повече от ясно. Имаше и предимства, и недостатъци в това Асъм да остане тук, докато баща му и брат му воюват. Ашан щеше да говори от името на съвета — дамаджият щеше да управлява заедно с дамаджата в отсъствието на Избавителя, — но макар славата да отиваше у тези на бойното поле, Асъм можеше да стори много, за да увеличи собствената си власт, докато ги нямаше.

— А ти, Асъм?

Асъм се поклони съвсем леко към брат си.

— Съгласен съм, Татко. Сега е времето да нанесем удара си. Тревогите на кхафита имат своите причини, но са незначителни в големия план на Еверам. Много от посевите изгубихме заради алагаите и загубите ни само ще се множат от тук нататък. Още завладени територии ще компенсират това.

Ахман се обърна към останалите дамаджи и Абан ги огледа, докато те бяха вперили очи в трона. Мъжете се подреждаха в стриктен ред според броя шаруми във всяко от племената си, независимо че в повечето случаи разликите бяха незначителни. Подредбата леко се променяше на всеки няколко месеца.

След Ашан и Алеверак бе Енкаджи от мендингите. През годините дамаджият бе затлъстял, след като окончателно се прости с възможността да спечели Черепния трон. Ахман още имаше зъб след опита на Енкаджи да скрие Короната на Каджи от него, но Абан не можеше да вини дамаджия. И той не би подарил предмета никому. От тогава насам Енкаджи оцеляваше, като следваше плътно линията на Ашан и Алеверак, поне в съвета.

— Дневната война е право и задължение на Шар’Дама Ка — каза Енкаджи. — Кои сме ние да оспорваме това?

Той погледна към мъжете до себе си, дамаджите на кревак и нанджи. Дамаджите на двете племена на наблюдателите носеха нощни воали дори през деня и криеха самоличността си от всички с изключение на предводителите на племената си и на самия Избавител.

Както винаги, двамата се поклониха и не продумаха.

Абан рядко обръщаше внимание на останалите дамаджи. Откакто Ичах и Кезан бяха получили урока си, по-нисшите дамаджи бяха станали още по-сервилни от Енкаджи.

Само Кевера от шарах възрази, като погледна Ахман право в очите.

— Не желая да помрачавам бляскавостта на плана ти, Избавителю, но е вярно, че племето ми не може да отдели хора за нова кампания и да овладее вече спечеленото.

— Тогава останете! — лавна Чусен от шунджин. — Повече плячка за останалите от нас!

Някои от другите дамаджи се позасмяха, но всички сведоха глави пред свирепия поглед на Ахман.

— Аз съм шарах — рече той — по кръв и по брак. Аз съм и шунджин, аз съм всяко племе. Когато се обиждате взаимно в присъствието ми, обиждате и мен.

Асъм поглади дръжката на алагайската си опашка и дамаджи Чусен пребледня. Падна на колене и притисна чело в пода.

— Хиляди извинения, Избавителю. Не исках да обидя никого.

Ахман кимна.

— Това е хубаво. Ще наредиш на свои хора да останат в земите на шарах тук, докато воините на това племе продължат напред, за да си спечелят още от земите на езерния народ.

Абан искаше да се изсмее на глас, когато видя поразения Чусен. Всеки воин по-малко в завоеванията значеше по-малко плячка за племето му, а дамаджи Фашин от халвас като нищо щеше да го изпревари в подреждането от Черепния трон. Фашин се усмихваше открито, макар и да бе достатъчно умен да не казва нищо.

Абан започна да се разсейва, докато Ахман редеше подробности от плана си пред тях — поне тези подробности, които им трябваше да знаят. Основната част, включително точното време и място на нападението, щяха да получат непосредствено преди това, когато глупаците нямаше как да го объркат.

Той погледна Черепния трон и се запита какъв е смисълът да е покрит с електрум. Струваше му се огромно прахосничество.

Както му беше заповядано, Абан бе дал електрума от цялата мина на дамаджата. Очакваше металът да изчезне в името на някаква тайна цел или поне да се появи наново като броня за Ахман. Вместо това беше излян върху трона — безсмислено представление на властта.

Или пък не? Той погледна крадешком дамаджата. Жената никога не правеше безсмислени представления. Малцина умееха по-добре от нея представленията, но не и такива.

Нямаше значение. Абан беше доставил метала, но си бе направил труда да открие и още, започвайки с мината, където Реник първо се натъкна на сплавта — златна мина с жилки от сребро, която още даваше немалко електрум всяка година. Абан купи мината чрез посредник и хората му из целия Дар на Еверам търсеха и купуваха бижута и монети от материала. Вече бе натрупал значителни количества от него и беше заменил подвижното острие на патерицата си, а също бе направил филигран за бронята и оръжията на най-доверените му кха’шаруми.

Скоро аудиенцията приключи. Ахман си тръгна пръв, последван бързо от Джаян, Асъм и дамаджите. Абан се обърна след тях.

— Абан — рече дамаджата и той се вцепени. Отпред Хасик затвори големите порти и застана пред тях със скръстени ръце, препречвайки пътя му.

Абан се обърна към Иневера, която слизаше по стъпалата от подиума. Той се опитваше да не гледа към хипнотично люшкащите ѝ се хълбоци и се съсредоточи в очите ѝ.

Имаш си собствени красиви съпруги, напомни си той. Тази излага всичко на показ открито, но цената е твърде висока.

Той се поклони.

— Дамаджа. Как може да ви услужи смиреният кхафит?

Иневера се приближи до него още повече. Беше твърде близо, за да може Хасик да ги чуе, ала точно зад нея се намираше Шанвах. Кай’шарум’тингата със сигурност по нищо не отстъпваше на бруталния телохранител на Ахман.

— Металурзите ти напредват ли? — попита Иневера. — Последната пратка от сплавта се оказа безполезна.

Абан вдигна рамене.

— Сплавта е прост процес, но точната пропорция се постига бавно. Огньовете на Ала може да са добавили нещо, което не можем да възпроизведем.

— Имаме нужда от повече.

— Виждам — каза Абан. — Тронът иска много метал. Стъпалата ли ще покрием след това?

— Не е твоя работа какво правя с метала, кхафит — каза Иневера. Гласът ѝ бе спокоен, но въпреки това в него се усещаше предупреждение.

Абан се поклони.

— Както кажеш, дамаджа. Не е моя работа и какво правите с евнусите си, макар да научих от градската стража, че трима са били открити мъртви на брега на реката.

Той ѝ се усмихна и веднага разбра, че е прекалил.

Иневера направи лек жест и се намеси Шанвах. На практика не видя удара ѝ, ала по лицето му разцъфтя болка и той падна по гръб.

Абан стисна носа си и се ококори, когато видя колко бързо се окървави ръката му. Извади кърпичка от джоба на елека си, но и тя бързо се напои.

— Шар’Дама Ка казва, че ще убие всеки мъж, който ме докосне.

— Шарум’тингите не са мъже, кхафит.

Иневера се усмихна и движението на плътните ѝ устни се виждаше ясно под прозрачното ѝ було. Тя махна към вратите на залата.

— Но както желаеш. Изкуцукай навън и кажи на Ахман, че си ме обидил и съм наредила на Шанвах да те удари. Да видим какво ще стори.

Когато Абан не помръдна, тя взе кърпичката от ръката му и я вдигна пред лицето му.

— Това е най-малкото, което ще си заслужиш следващия път, когато си позволиш безочие пред мен.

Абан преглътна с мъка, докато Иневера и нейната жена воин се отдалечаваха към личните ѝ покои. Абан не се боеше от дамаджите, но Първата съпруга на Ахман бе нещо съвсем различно. Планът му да превърне Лийша Пейпър в нейна съперница се бе провалил и сега имаше враг, когото не би пожелал на никого.

Когато вратата на Иневера се затвори, Хасик изгрухтя весело.

— Не си май толкова смел сега, а, кхафит?

Абан го погледна студено.

— Отвори вратата, куче, или ще кажа на Ахман, че този удар е от теб.

По лицето на Хасик назря ярост и болката на Абан се успокои. Той скри усмивка, докато воинът отваряше. Хасик скоро щеше да си поиска компенсация за унижението, но този път Абан я очакваше с нетърпение.

Металурзите ми опитаха отново да възпроизведат свещения метал, написа Абан до Ахман по-късно през деня. Изпрати човек със здрав гръб, на когото вярваш, за да вземе пробата на дамаджата в края на деня.

И Ахман, както правеше често, изпрати Хасик.

Дъщерята на Абан Сиелва работеше сама в предната част на шатрата му в Новия базар, когато забелязаха, че воинът идва. Наближаваше вечерният час и базарът почти се бе опразнил — повечето павилиони и дюкяни бяха вече затворени. Абан наблюдаваше всичко през шпионка, когато Хасик влезе в шатрата. Сиелва беше млада и красива, интелигентна и умела. Имаше ярко бъдеще и Абан я обичаше силно. Хасик знаеше това, когато я изнасили. Но Сиелва никога не бе важната за него. Важно бе Абан да страда.

Когато видя Хасик, момичето сподави дъха си. Избърза да се скрие зад тезгяха и продължи по кратка пътечка, а там изчезна зад един покрит с плат отвор. Подобно на котка след мишка, Хасик я последва, без да се замисли, прескачайки ловко тезгяха, а след това също премина през платнището секунда след момичето.

Абан чу как се затръшва врата и преброи до десет, преди и той да тръгне, без да бърза. Кракът му още го болеше, дори след толкова години, и не виждаше причина да го измъчва.

Хасик още се мяташе в клопката, когато Абан влезе в помещението и затвори тежката врата зад себе си. Шатрата се намираше в съседство с голям склад, а Хасик бе влязъл в него. Двама кха’шаруми от шарах бяха овладели ситуацията с примките си за алагаи. Кухите прътове бяха два пъти по-дълги от ръцете на Хасик и завършваха със стоманени примки — сега и двете бяха около врата му. Хасик беше стиснал по една в ръка и се мъчеше да им противодейства, но нямаше смисъл. Когато той се дърпаше, те натискаха и обратно, а през цялото време примките се стягаха. Абан наблюдаваше с наслада, докато борбата на Хасик лека-полека спря и той падна на колене с моравеещо лице.

Сиелва отиде при баща си и той я прегърна през раменете.

— А, Хасик, колко хубаво, че ни навести! Мисля, че помниш дъщеря ми Сиелва. Отне ѝ девствеността миналата пролет. Обещах ѝ да гледа отблизо какво ще ти сторя в замяна.

Още неомъжена, Сиелва нямаше було за вдигане, когато заплю шарума в лицето. Хасик се опита да се хвърли към нея, но шарахите го държаха здраво и го върнаха на колене, полуудушен. Абан вдигна ръка и още един от кха’шарумите му, досега скрит в сенките, пристъпи напред. Нанджитите бяха прочути с изтезателските си умения и дребничкият мъж не бе изключение. Движеше се леко и плавно, тих като смъртта, с изключение на извитото острие, което измъкна с лек звън. Хасик се оцъкли, когато видя, но нямаше достатъчно въздух, за да възрази.

Дребният мъж се замисли.

— Щеше да е по-лесно, ако беше по гръб. — Гласът му бе много тих и нисък, почти шепот. — И ако някой придържа здраво крайниците му.

Абан кимна и плесна силно с ръце. Шарахите усукаха прътите си и пратиха Хасик по гръб, докато вратите се отваряха — влязоха съпругите и дъщерите на Абан. Много от тях носеха була, а други бяха с открити лица като Сиелва. Не една от тях бе попадала в лапите на Хасик през годините.

Четири от жените също носеха примки за алагаи и скоро бяха хванали Хасик за китките и глезените и опъваха здраво. Шарумът бе силен, както само можеше да бъде воин, който редовно се наслаждаваше на магията на убити алагаи, но жените имаха численост и по-добро разположение и можеха да го държат неподвижен дори без помощта на шарахите. Двамата кха’шаруми поотпуснаха натиска, за да могат и те да се насладят на крясъците и бясното, безсилно мятане, докато нанджитът разрязваше шалварите му.

Всички жени се засмяха на увисналия член на Хасик, когато се показа. Абан също се подсмихна: знаеше, че присъствието на жени умножаваше болката и унижението на Хасик хилядократно.

— От това жалко нещице ли се боят жените ми, когато посещаваш шатрата ми?

— И кучетата имат малки членове, Татко — рече Сиелва. — Но това не значи, че искам някое от тях да се покачи върху ми.

Абан кимна.

— Дъщеря ми има право — каза той на Хасик. Кимна на нанджита. — Отрежи го.

Хасик запищя като жена и отново се замята, но жените го държаха здраво.

— Аз съм аджин’пал на Избавителя! Няма да ти се размине, кхафит!

— Кажи му, Свирчо! — рече Абан през смях, като използва подигравателния прякор на Хасик, след като Керан му изби един от зъбите в шараджа, докато бяха деца, задето нарече Абан „свинеядец“. — Кажи на целия свят как кхафитът ти е отрязал мъжеството и ги чуй как ти се присмиват зад гърба!

— Ще те убия! — изръмжа Хасик.

Абан поклати глава.

— Избавителя цени мен повече от теб, Хасик. — Направи жест към тримата кха’шаруми. — И в безпределната си мъдрост ми повери воини, които да се грижат за мен. — Усмихна се. — И да се грижат за честта на жените ми.

Хасик отново отвори уста, но Абан мръдна с показалец и шарахите натикаха думите му обратно в гърлото.

— Приключихме с приказките, стари друже. В шараджа ни учиха да прегръщаме болката. Дано си си научил урока по-добре от мен.

Нанджитът действа бързо и умело като дама’тинга: уви здрава връв около ствола и топките му, отряза ги наведнъж и ги пусна на един поднос, след което бързо вкара метална тръбичка, за да отцеди мръсотията, и заши раната ефикасно. Когато приключи, вдигна подноса.

— Как да се отърва от това, господарю?

Абан погледна към Сиелва.

— Още не сме хранили кучетата днес, Татко — отбеляза тя.

Абан кимна.

— Отиди със сестрите си и се увери, че имат какво да хапнат.

Момичето взе подноса и останалите жени пуснаха примките си за алагаи и си тръгнаха, разговаряйки весело помежду си.

— Ще ги насърча да са дискретни, друже — каза Абан, — но знаеш какви са жените. Сподели тайна с една и скоро всички разбират. Не след дълго всяка жена в базара ще знае да не се бои от Хасик, мъжа с цепка на жена между краката си.

Хвърли тежка кожена торба върху корема на воина, който ридаеше от болка.

— Отнеси това на дамаджата.

Джардир последва Иневера надолу по извитите стълби, водещи от личните им покои към Подземния дворец. Никога не му се бе налагало да ходи там — повече от двайсет и пет години не се бе крил от нощта — и бе леко удивен, докато слизаха. Защитената светлина осветяваше пътя им, но Джардир имаше нужда само от коронния си взор. Виждаше евнусите съгледвачи, спотаени по ъглите, също толкова лесно, колкото под слънцето. Аурите им светеха чисти, напълно верни на жена му. Това го остави доволен. Нейната безопасност бе по-важна от всичко.

Тя го водеше по лъкатушещи тунели, наскоро изсечени в скалата, както и през още няколко врати, тъй че дори евнусите останаха зад тях. Накрая стигнаха до малка стаичка, където на възглавници по пода седяха мъж и жена и пиеха чай.

Иневера затвори вратата зад тях, а двамата срещу им бързо станаха. Жената приличаше на обикновена дал’тинга, обгърната с черни роби, които криеха всичко освен очите и ръцете ѝ. Мъжът бе в кафявото на кхафит и се подпря на един бастун, докато се надигаше. Аурата му рязко изчезваше от едното коляно надолу.

Хром е, отбеляза Джардир наум, без да се налага да пита кои са. Аурите им му казваха всичко, но позволи на Иневера да ги представи.

— Почитаеми съпруже — рече тя. — Моля, нека ти представя баща си, Касаад асу Касаад ам’Дамадж ам’Каджи и неговата дживах ка, майка ми Манвах.

Джардир се поклони ниско.

— Майко, Татко, радвам се най-после да се запознаем.

Двойката се поклони.

— Честта е наша, Избавителю — рече Манвах.

— Една майка няма нужда да крие лицето си, когато е сама със съпруга си и децата си — рече Джардир. Манвах кимна и махна качулката и воала си. Джардир се усмихна — много от чертите, които така обичаше, личаха в лицето на жената. — Виждам откъде е взела дамаджата легендарната си хубост.

Манвах сведе учтиво поглед, но не бе наистина поласкана, макар комплиментът да бе искрен. Аурата ѝ бе остра, съсредоточена. Джардир можеше да долови колко се гордее с дъщеря си и колко я уважава Иневера. Въпреки това в помещението се усещаше и смут. Носеше се из аурите и на тримата, плетеница от гняв, страх, срам и обич, която се удвояваше и утрояваше, като центърът на всичко бе Касаад.

Той се взря дълбоко в аурата на своя тъст кхафит. Тялото му бе покрито с белезите на воин, но раната в коляното не бе от зъби или нокти на алагай. Беше равномерна, прецизна.

— Някога си бил шарум — догади той, — но не си изгубил крака си в битка. — Думите му предизвикаха рязка промяна в аурата на мъжа, която даде на Джардир още информация. — Изгубил си черното заради престъпление. Кракът ти е бил отрязан за наказание.

— Как знаеш… — започна Иневера.

Джардир разчете и вълните от емоция, които я свързваха с баща ѝ.

— Заради престъпление, за което дъщеря ти и майка ѝ копнеят да ти простят, но не смеят. Какво е било?

В аурите на Иневера и Манвах лумна шок, но при Касаад се виждаше и с просто око. Беше пребледнял, а по лицето му се стичаше пот. Той се облегна на бастуна си и се отпусна на колене, опитвайки се междувременно да запази някакво достойнство, след това сложи дланите си пред себе си и притисна чело към дебелия килим.

— Ударих дъщеря си дама’тинга и убих най-големия си син, задето беше пуш’тинг, Избавителю — рече той. — Мислех се за праведен, мислех, че защитавам законите на Каджи, дори самият аз да го нарушавах с пиене и поведение, което носеше на семейството ми много повече срам, отколкото синът ми. Соли беше смел шарум и изпрати много алагаи в бездната. Аз бях страхливец, който се наливаше в Лабиринта и се криеше в долните нива, където рядко стъпваха алагаи.

Вдигна глава и с обляно в сълзи лице се обърна към Иневера.

— Дъщеря ми имаше всяко право да ме убие за престъпленията ми, но реши, че наказанието ще е по-голямо, ако ме остави да живея със срама си и без крайника, с който я ударих.

Джардир кимна и насочи вниманието си към Иневера и майка ѝ. По лицето на Манвах се стичаха сълзи, подобно на съпруга ѝ. Очите на Иневера бяха сухи, ала по аурата ѝ личеше болка, така както биха личали сълзи по страните ѝ. Раната стоеше отворена твърде дълго.

Джардир погледна към Касаад.

— Милостта на Еверам не знае граници, Касаад, сине на Касаад. Никое престъпление не е непростимо. Виждам в сърцето ти, че разбираш и съжаляваш горко за деянията си, а загубата на сина ти те е наказала много по-силно през годините, отколкото загубата на крака и на честта ти. Оттогава не си се отклонявал и за миг от пътя на Еверам. Ако желаеш, ще ти върна черното, за да умреш с чест.

Касаад погледна тъжно съпругата и дъщеря си, след което поклати глава.

— Мислех, че пътят на кхафитите е срамен, Избавителю, но всъщност никога не съм бил по-щастлив и никога не съм виждал по-ясно пътя на Еверам. Аз съм хром и не мога да ти служа в Шарак Ка, затова те моля да ми позволиш да умра кхафит, за да мога да изживея по-добре следващия си живот.

Джардир кимна.

— Както желаеш. Еверам кара душите на кхафитите да чакат пред портите на Рая, докато не се сдобият с мъдростта да се върнат на Ала и да живеят отново по-мъдро. Ще се моля за теб, но не мисля, че Създателя ще те кара да чакаш дълго.

Аурата на Касаад се промени и от него сякаш се вдигна тежест. Плетеницата между тримата се промени, но все още нямаше хармонията за истински благословените от Еверам семейства.

Обърна се към Манвах и се взря и в нейното сърце.

— Не сте се докосвали от престъплението насам, защото не можеш да понесеш ръката на оногова, който е убил сина ти.

Спокойното, съсредоточено излъчване на Манвах изстина от страх и преклонение. Тя също падна на колене и опря чело в пода.

— Така е, Избавителю.

— Дори съпругата на един кхафит трябва да е преди всичко съпруга — рече Джардир. — И сега трябва да решиш. Или намери в сърцето си прошка, или ще разтрогна брака ви още сега.

Манвах погледна съпруга си и Джардир виждаше, че отмята годините от него, сравнява някогашния Касаад със сегашния. Тя бавно се пресегна към него. Потрепери, когато дланите им се допряха и той стисна здраво нейната.

— Не мисля, че това ще е нужно, Избавителю.

— Кълна се — рече Касаад — с Избавителя за свой свидетел, че ще съм достоен да ме докосваш, съпруго.

— Вече си, сине на Касаад — каза Джардир. — Съжалявам, че цената на твоя път към мъдростта е причинила толкова болка на теб и близките ти, но мъдростта не е евтина стока, която човек спазарява като кошница на пазара.

Двамата пред него вече споделяха една аура и той кимна доволен. Обърна се към Иневера.

— Любима моя, скръбта ти за Соли му прави чест, но помни, че не скърбиш за него, а за себе си. Съжалявам, че не съм го познавал, но ако е и наполовина мъжът в сърцето ти, тогава е два пъти мъжът, който Еверам иска от нас да бъдем, за да сме достойни за него в Рая. Соли асу Касаад ам’Дамадж ам’Каджи навярно вече е ял от храната на Създателя и се е върнал на Ала, за да помогне на народа ни в нуждата му.

Направи знак на Касаад да се надигне. Кхафитът го стори бавно и отвори ръце. Отпървом бавно, Иневера се понесе към тях, но скъси последните няколко крачки бежешком и се прегърнаха здраво. Манвах също се присъедини към тях.

Аурите им се сляха и най-после пламнаха заедно, както се полагаше на едно семейство.

След миг Иневера го погледна.

Той виждаше любовта у нея, но и въпроса.

— Как разбра всичко?

За негова изненада отвърна Манвах и стисна дъщеря си за рамото.

— Той е Избавителя, дъще. Каджи е виждал в сърцата на хората и сега е прероден в Ахман Джардир.

Джардир стисна зъби, докато влизаше в тронната си зала, защото видя заедно с Ашан и Шанджат Кадживах и Ханя. В аурите им ясно личаха негодувание и ярост и предполагаше, че му предстои поредният дълъг дебат за ползите от шарум’тингите.

— Топките на Еверам, не може ли и минутка спокойствие? — измърмори Иневера зад него.

Джардир се подсмихна, но тогава Ханя се обърна към него и той видя окото ѝ.

След миг бе прекосил залата и държеше брадичката ѝ здраво, докато оглеждаше синината. Беше тъмна, морава, но не можеше да се сравнява с мрака на гнева му.

— Кой те удари, сестро? — попита той тихо.

Ханя само проплака.

— Презряният ѝ съпруг — отвърна Кадживах вместо нея.

Джардир се обърна към Шанджат.

— Вече е заловен, Избавителю — рече Шанджат. — Открихме го в покоите му. Лежеше в пикнята си, напил се беше с коузи.

Джардир си пое дълбоко дъх и прегърна беса си, докато изкачваше стъпалата към Черепния трон. Нямаше си доверие, ако трябваше да застане непосредствено срещу негодника.

— Докарайте ми го. Сега.

Иневера стисна леко рамото му за подкрепа, преди да заеме мястото си на възглавниците до трона. Той усещаше силата на подкрепата ѝ и се облегна на нея.

Завлякоха Хасик в залата като животно, здраво хванат от двама шаруми с примки за алагаи. Ръцете му бяха приковани за метална плоча, която пък бе заключена около кръста му, а лактите му бяха опънати зад гърба и приклещени от дръжка на копие. Около глезените му потропваше къса верига. Бяха му сложили парче дърво в устата. Имаше тежък махмурлук, а аурата му бе подпухнала от болка и безсилна ярост. Отдолу личаха срам и страх. Знаеше какво е сторил и какво значеше. Джардир едва потисна желанието да го убие на мига.

— Сестро — нареди вместо това. — Разкажи ми всичко.

Ханя още плачеше, но Кадживах я поуспокои и накрая жената успя да събере достатъчно сила, за да вдигне глава и да срещне погледа на брат си.

— И сама не разбирам, братко. Хасик и преди ми се е ядосвал, но никога не е пил коузи и никога не ме е удрял. През последните няколко дни е друг. Започна да крие бутилки из покоите ни, да пие и да плаче, когато мислеше, че не го виждам. Опитвах се да му предложа утеха, каквато може да даде една жена, но той ми отказваше. Тогава снощи, докато спеше, реших да… да го изненадам.

Аурата ѝ лумна от срам.

Джардир съжали, задето я бе накарал да говори пред всички, но стореното — сторено.

— И какво се случи тогава?

Към срама на Ханя се прибавиха също толкова силни болка и объркване.

— Мъжеството му… го нямаше.

— Нямаше го?!

— Отрязано — рече Ханя. — На негово място имаше само белег и метална тръбичка.

За Джардир бе видно, че Ашан и Шанджат вече знаят, но темата още им създаваше неудобство. Всички се размърдаха на място смутено, включително Джардир. Само Иневера и дамаджи’тингите, свикнали със слуги евнуси, останаха спокойни.

Аурата на Ханя му разказа останалото.

— Хасик се е събудил, видял е, че си разкрила срама му, и те е ударил.

Ханя кимна и Джардир се обърна към Хасик.

— Покажете ми.

Унижението в аурата на Хасик бе като крясък, но не помръдна, прегърбен и застинал, докато един от пазачите му сваляше шалварите. Наистина мъжеството му го нямаше. Джардир кимна отново към пазача и мъжът махна парчето дърво от зъбите на Хасик.

— Какво ти се е случило, Хасик? — попита Джардир.

Хасик не отвърна веднага, взорът му беше все така забит в пода.

— Помислих, че може да порасне отново.

— А? — попита Джардир.

— Ако убия достатъчно алагаи — каза Хасик. — Ако се окъпя в магията им, мислех, че може да порасне отново.

Иневера кимна.

— Не става така, шарум. Отрязаното не може да порасне. Само си затворил раната напълно.

Хасик отново се прегърби тежко.

— Кой ти стори това? — попита Джардир. — Все още си отговорен, задето си ударил сестра ми, но си ми шурей и едно от Копията на Избавителя. Всяко нападение над теб е нападение и над мен.

Хасик само го погледна, ала не можа да продума от срам и страх.

— Избавителя ти зададе въпрос, куче! — лавна Ашан.

Шанджат го халоса здраво по лицето и го събори на пода. Огромният шарум все така мълчеше.

По-скоро би умрял, отколкото да ми каже, осъзна Джардир. За щастие, за един шарум имаше и по-тежко наказание от смъртта.

— Съблечете го от черното и го изгорете — каза Джардир. — Отрежете му ръката, с която е ударил сестра ми, и го изхвърлете в кафяво. Ще разтрогна брака му и може да изживее дните си като сакат кхафит, лишен от Рая за цяла вечност.

— Не, моля те! — извика изтерзано Хасик. — Служих ти вярно! Абан беше! Абан, проклетият кхафит! — аурата му подсказваше, че говори истината, и Джардир не се изненада, че го е било срам да го признае.

Но поставяше пред него труден проблем. Погледна към Шанджат.

— Вземи десетина души и намери кхафита. Докарайте ми го невредим. Ако е докоснат и косъм от главата му, преди да го разпитам, ще ви струва десетохилядно повече.

Шанджат се поклони и бързо излезе. Не след дълго се върна с Абан. Хасик остана окован, но отново бе облечен. Когато се показа Абан, мъжът сякаш си възвърна част от старото аз и се подготви за скок. Джардир виждаше проблясъци на образи от това, което Хасик бе замислил. Ако можеше да се измъкне и да убие кхафита, пазачите щяха да го сразят и щеше да загине като шарум.

Джардир огледа двамата с примките за алагаи. Бяха Копия на Избавителя. Бяха готови за прийома на Хасик и рязко дръпнаха примките, когато воинът се хвърли към Абан.

Обърна внимание на Абан и се вгледа дълбоко в него. Кхафитът прекрасно знаеше защо е повикан, но аурата му бе спокойна. Наистина беше виновен, ала очакваше да се измъкне и от тази ситуация. Обикновено Абан умело криеше емоциите си, но тук арогантността бе безпределна. Обърна глава към Хасик, но излъчваше единствено презрение и немалко удовлетворение.

— Ти ли кастрира Хасик? — попита Джардир, без да губи време в предисловия. Гневът му само растеше. Можеше да остане без друг избор, освен да убие и телохранителя си, и най-доверения си съветник.

— Не, Избавителю — каза Абан. Бе истината, ала не цялата.

— Ти ли нареди на кха’шарумите си да го сторят? — Джардир губеше търпение.

Абан кимна.

— Да, Избавителю.

Мъжете в залата замърмориха гневно, но Джардир тропна с копието си на подиума и всички се умълчаха. Абан продължаваше да стои неподвижен, спокоен.

— Дадох ти тези воини, за да вършиш бизнеса си по-лесно, да въртиш по-добре търговия, а не за да нападаш воините ми — рече Джардир.

— Нищо такова не съм правил — отвърна Абан. Обърна се към Хасик и вдигна патерицата си към него. — Онзи там, в безизходица от повелята ти да не бъда нараняван, си изкарва гнева в шатрата ми. Често го пращаш дотам по поръчки и винаги, винаги се възползва да краде и да троши ценна стока за удоволствие.

— И затова си му отрязал члена?!

Абан поклати глава.

— Бижутата и камъчетата лесно се заменят, Избавителю. Девствеността на дъщеря ми — не. Нито пък честта на съпругите ми.

— Кхафитът лъже, Избавителю! — изрева Хасик. — Никога не съм…!

Джардир направи рязък жест и един от пазачите с примката си секна думите в гърлото на Хасик.

— Аз съм Шар’Дама Ка, Хасик, и виждам в сърцето ти. Следващата лъжа от устните ти ще ти струва живота, честта и мястото ти в Рая.

Хасик се облещи и аурата му се вледени.

— Изнасилил ли си дъщерята на Абан, Хасик? — попита тихо Джардир.

Хасик ридаеше. Нямаше силата за отговор, но кимна. Ханя отново се разплака. Кадживах придърпа дъщеря си и изгледа Хасик кръвнишки.

— А съпругите му? — попита Джардир.

Отново пораженческо кимване.

— Въпреки това не може да пренебрегнем случилото се, Избавителю — каза Ашан. — Ако кхафити, дори кха’шаруми могат да убиват дал, тогава цялата цивилизация остава без устои.

— Моите извинения, дамаджи — рече Абан, — но нито аз, нито хората ми сме убивали когото и да било. — Махна към Хасик. — Както всички виждат, телохранителят на Избавителя е жив и способен да продължи ролята си в Шарак Ка.

Джардир го изгледа ядосано.

— Защо не дойде, за да ми кажеш лично?

Абан се поклони, доколкото му позволяваше патерицата.

— Шар’Дама Ка има по-важни въпроси от това непрестанно да хока сприхави шаруми и дамати, които търсят начини да ми вредят, без да нарушат повелята ти.

Джардир не пропусна промяната в аурите на Шанджат и Ашан при тези думи. И те бяха виновни, ако и не толкова, колкото Хасик. Трябваше да се оправи и с тях.

Но след това обърна поглед към Абан и се зачуди. Абан искаше, не, изискваше, правото да се защити. Кхафитът се взираше спокойно в него и го предизвикваше да вземе страната на шарума: Ако си достатъчно глупав, за да отсъдиш срещу мен, значи, вярата ми в теб е била напразна.

Джардир въздъхна шумно.

— Отново и отново съм повтарял на всички в тази зала, че Абан не бива да бъде докосван. Той е моя собственост и всяко негово наказание ще дойде от мен. Всеки мъж има право да спре изнасилването на дъщеря си или да го отмъсти, ако може. Дори кхафитите. Дори чините. Ако Хасик не е успял да се защити, значи, не е заслужил взетото от него. Членът му го е вкарал в беля за последен път. Има синове и дъщери, които да продължат рода му, а както казва и кхафитът, още е годен за шарак.

После погледна към Хасик.

— Платил си на Абан дължимото. Цената за това, че си ударил сестра ми, е развод не само с твоята дживах ка, но и с другите ти съпруги, с цялата ти собственост и с всичките ти деца. Сестра ми няма да е жена на полумъж. Ханя ще запази сестрите си съпруги, цялата ти собственост и децата.

Виждаше как смазва духа на Хасик, но не му бе жал. Още помнеше какво бе сторил с него той преди всички онези години в Лабиринта.

— Ще запазиш копието си, щита си и черните си одежди. Изхвърлям те от Копията на Избавителя, но Джаян ще ти намери нов отряд. Никой тук няма да каже нищо за раната ти и ако някой друг я открие, може да кажеш, че е била от алагай. Продължи да се славиш в нощта и може да видиш Рая. Наруши отново повелите на Еверам или моите, дори само с чашка коузи, и ще те прокудя в бездната на Ний.

Погледна към Ашан и Шанджат.

— Вярвам, че и на вас ви е ясно това?

И двамата кимнаха смирено.

— Добре. Уверете се да е ясно и на другите шаруми и дамати. Няма да повтарям.

Когато аудиенцията приключи, Иневера незабавно отиде в своята Стая на сенките. След срещата с родителите ѝ на нея ѝ се щеше да има повече време насаме със съпруга си, но уви. Обичайната върволица от придворни и просби започваше да се оформя пред Черепния трон, а тя нямаше търпението за нея.

Надяваше се да запази кръвта от кърпичката на Абан за верния момент, но властта и дързостта му нарастваха заплашително и Иневера нямаше и секунда за губене. Не знаеше, че Ахман е дал воини на кхафита, а това обясняваше много. Само че не можеше да повярва, че който и да било кха’шарум може да се сравнява с евнусите ѝ, обучени от самия Енкидо. Бяха убивали съпруги на дамаджи, докато мъжете им спяха до тях.

Хасик заслужаваше съдбата си, а може би и тримата, които бе изпратила след Абан, ако бяха имали глупостта да се разкрият по някакъв начин. Но тенденцията я смущаваше. Кхафитът вече бе опитал веднъж да я подмени. Кога щеше да опита отново?

Беше извлякла кръвта от кърпичката още прясна и я бе запечатала в стъкленица. Отвори я и покапа кръвта върху заровете си.

— Всемогъщи Еверам, нека узная за Абан асу Чабин ам’Хаман ам’Каджи. Може ли да му се има вяра да служи на Избавителя? Ще продължи ли да ми мисли злото?

Заровете се затоплиха в ръцете ѝ и тя ги хвърли, взряна в ярките символи.

Както винаги, бе готова да следва напътствията им, ала не бе готова за отговора.

Кхафитът е верен на Избавителя. Съдбите ви да свързани. Язвата по единия е язва и по другия.