Дневната война

Първа глава Арлен 333 г. СЗ, Лято

Рена отново целуна Арлен. Върху слоя пот по голите им тела повя лек ветрец и ги поохлади, докато двамата пъхтяха в горещата нощ.

— ’Се се питах дали си татуиран и под тая пеленка — рече тя и се сгуши в него, като положи глава на голите му гърди, заслушана в сърцето му.

Арлен се засмя и я прегърна.

— Нарича се бидо. И даже моите мании си имат граници.

Рена вдигна глава и го целуна по ухото.

— Или ти трябва няк’ъв защитник, дето да му се довериш. Една жена е длъжна да се грижи хубаво за онуй в бидото на съпруга си. Ще те изрисувам без игла, кат’ за начало…

Арлен преглътна шумно и се поизчерви.

— Защитите биха се развалили, докато ги рисуваш.

Рена се засмя, притисна го в обятията си и отново обори глава на гърдите му.

— Понякога се чудя откачена ли съм още — рече тя.

— Как така? — попита Арлен.

— Все едно си седя още в предачницата на Силия Бездетната и лапам мухите, зяпнала съм в нищото. Всичко оттогава е като в сън. Чудя се дали умът ми не ме е пуснал на някое китно измислено кътче и не ме е зарязал там.

— Лошо въображение имаш, ако това ти е китното кътче — рече Арлен.

— Че ’що? — попита Рена. — Отървах се от Харл и проклетия му чифлик, по-силна съм, отколкот’ някога съм си мислела, и танцувам на воля в нощта. — Махна с ръка около себе си. — Всичко грее, всичко е шарено. — После го погледна отново. — И съм с Арлен Бейлс. Какво друго да ми е кътчето освен такова?

Рена прехапа устни, макар от тях да напираха още думи. Много пъти си го беше мислила, но досега не смееше да го издума. Част от причината бе страхът от реакцията на Арлен, ала ѝ пречеше и собствената ѝ самомнителност. Всички сестри Танър бяха готови да скочат в леглото на първия изпречил им се благоприличен мъж, но беше ли се влюбвала някоя от тях наистина?

Като хлапе Рена си мислеше, че обича Арлен, но тогава го познаваше отдалеч и сега ѝ бе ясно колко от привличането ѝ към него е било плод на собственото ѝ въображение, а не на негови достойнства.

Рена беше успяла да се убеди през миналата пролет, че обича Коуби Фишър, но сега ѝ бе ясно, че се е заблуждавала. Коуби не беше нехранимайко, но който и да бе дошъл в чифлика на Харл тогава, навярно също би го съблазнила. На всичко беше готова, за да се махне оттам, всичко беше по-добре от онова място, всеки мъж на света беше по-добър от баща ѝ.

Стига обаче лъжи и недомлъвки.

— Обичам те, Ален Бейлс — каза тя.

Смелостта ѝ я напусна в мига, щом го изрече, и тя сподави дъх — ала в гласа на Арлен нямаше колебание, когато я притисна по-плътно до себе си.

— Обичам те, Рена Танър.

Тя издиша шумно и страхът и съмненията се стопиха.

Заредена с магия, Рена не можеше да заспи, ала и не ѝ се щеше. На топло и в безопасност, тя се запита почти нехайно как с Арлен са се сражавали до смърт с демонски княз и слугите му на ей това място едва преди часове. Струваше ѝ се в различен свят. В различен живот, от който за кратко бяха избягали.

Ала когато потта изсъхна и пламъците на страстта се утолиха, истинският свят ужасяващ заприпъпля отново край тях. Обграждаха ги ядронски трупове, а по ливадата съхнеше черна гнилоч. Едно от чудовищата, мимическият демон, още носеше нейните черти, а от отсечената му глава се процеждаше кръв. Недалеч Здрачен танцьор още лежеше с шинирани крака, след като преобразяващото се изчадие почти го бе убило.

— Ще трябва да изцерим Танцьор, преди отново да се изправи на крака — каза Арлен. — Дори тогава ще минат вечер-две, преди да се възстанови напълно.

Рена се огледа.

— Не ми се нрави да пренощуваме отново тук.

— И на мен — каза Арлен. — Ядроните ще се насъберат тук като червеи край локва. Наблизо имам скривалище с талига, достатъчно голяма за Танцьор. Ще я взема и ще се върна много преди изгрев-слънце.

— Но пак ще трябва да почакаме да падне нощ — отвърна Рена.

Арлен наклони глава.

— Защо?

— Тоя кон тежи повече от къщата на тате ти. Как ще го качим на каруцата без нощната си сила? А и кой ще дърпа каруцата?

Арлен я изгледа — дори изпод всички татуировки изражението му бе красноречиво.

— Спри — сопна му се тя.

— Какво?

— Спри да мислиш дали да ме лъжеш, или не. Обещахме си, мъж и жена не бива да се лъжат.

Арлен се поизненада, ала поклати глава.

— Нямаше точно да те лъжа. Просто исках да реша дали е време да ти кажа.

— Време е, ако ти е скъпа кожата.

Арлен присви очи, ала тя не трепна и след миг той вдигна рамене.

— Денем не си губя цялата сила. Дори по пладне мога да вдигна дойна крава и да я хвърля по-далеч, отколкото можеш да хвърлиш речно камъче.

— А как тъй си толкова специален?

Арлен пак я изгледа по онзи начин и тя се начумери свирепо и размаха юмрук под носа му, не съвсем на шега.

Арлен се засмя.

— Ще ти кажа, като стигнем до скривалището ми. Честна дума.

Рена се подсмихна.

— Целуни ме и ще ти повярвам.

Докато чакаше, Рена извади защитния комплект, който Арлен ѝ беше дал, постла чиста кърпа на земята и подреди спретнато инструментите си. Извади огърлицата си от речни камъчета, както и ножа си, и бавно и внимателно ги започиства.

Огърлицата бе подарък от Коуби Фишър, здраво парче корда, нанизано през десетки малки гладки камъчета. Беше толкова дълга, че Рена трябваше да я преметне два пъти през врата си и дори тогава стигаше почти до пъпа ѝ.

Ножът някога бе на баща ѝ, Харл Танър. Той не се разделяше с него и го поддържаше остър като бръснач. С него бе убил Коуби, когато Рена избяга с него, а след това отново с него тя уби баща си.

Ако това не се бе случило, Арлен щеше да завари Рена и Коуби женени при завръщането си. Огърлицата символизираше това как не бе успяла да остане вярна на Арлен. Ножът ѝ напомняше за мъжа, държал я цял живот в нейно лично си Ядро.

Ала Рена не можеше да се раздели с нито едно от двете. За добро или лошо, само те бяха истински нейни, само те ѝ бяха останали от живота под слънцето. Бе изписала защити и по двата предмета — отбранителни по огърлицата, бойни по ножа. В случай на нужда огърлицата можеше да послужи за защитен кръг, също така се оказваше крайно ефективна гарота. А ножът…

Ножът бе пронизал в гърдите ядронския княз. Дори сега магията на острието мъждукаше под защитения ѝ взор. Не просто защитите по него — цялото острие червенееше смътно. И при най-лекото докосване порязваше пръста ѝ.

Знаеше, че силата щеше да изтлее с изгрева, ала в момента оръжието ѝ се струваше неунищожимо. Дори денем щеше да е по-добро от обикновен нож. Магията винаги оставяше всичко по-силно и по-здраво, отколкото го намираше. И най-лекото махване с парчето плат лъсваше огърлицата, а кордата беше по-здрава, отколкото когато е била сплетена.

Рена стоя над Здрачен танцьор, докато се развидели. Зората се изля върху пръснатите трупове на ядроните и ги подпали. Рена никога не се уморяваше от гледката, макар да идеше на тежка цена. Докато горяха телата на демоните, защитите по кожата ѝ се нажежиха, а магията се отцеди от тях. Ножът се нагря в ножницата си и опари крака ѝ. Тя се подпря на едно дърво, чувствайки се като кукла с прерязани конци, слаба, полусляпа.

Объркването бързо отмина и Рена си пое дълбоко дъх. След няколко часа почивка щеше да се чувства по-добре от всякога, ала и тогава бе просто сянка на себе си нощем.

Как така Арлен запазваше мощта си под слънцето? Дали защото защитите му бяха перманентни татуировки, а не само рисунки върху кожата? В този случай още същия ден щеше да грабне иглата и мастилото.

Демонските трупове горяха бързо и мощно и след секунди след тях останаха само обгорена трева и пепелища. Рена угаси последните няколко пламъчета сред шубраците, преди да се разпространят, и накрая се предаде на изтощението, сви се на кълбо до Здрачен танцьор и заспа.

Рена още лежеше до коня, когато се събуди, ала вместо на постелята от мъх, на която бе заспала, сега се намираше върху одеяло от грубо сукно в потрепващата талига. Надигна глава: Арлен се бе впрегнал сам. Напредваха с впечатляващ темп.

Гледката я разсъни съвсем и тя лесно скокна на мястото на кочияша, хвана юздите и силно изплющя с тях. Арлен подскочи, а тя се засмя.

— Дий!

Арлен я изгледа кисело, а тя отново се засмя. Слезе от каруцата и закрачи до него. Пътят беше зле поддържан, обрасъл на места, но не дотам, та да им пречи на скоростта.

— Отпред е Сладопой — каза Арлен.

— Сладопой ли?

— Така го кръстиха — рече Арлен. — Защото селският кладенец имал вкусна вода.

— Мислех, че страним от градовете — каза Рена.

— В този само призраци върлуват — отвърна Арлен с отчетлива болка в гласа. — Преди две години го превзе нощта.

— Значи, си го знаел отпреди това? — попита тя.

Той кимна.

— Идвах от време на време като вестоносец. Десет семейства. „Шейсет и седем отрудени селтаци“, така си викаха сами на себе си. Странни обичаи имаха понякога, но все се радваха на вестоносците и правеха най-върлата домашнярка, която си опитвала.

— ’Щото не си пил тая на баща ми — изсумтя Рена. — Все едно пиеш масло за лампа.

— Тази на Сладопой беше толкова силна, че херцогът на Анжие я забрани официално — каза Арлен. — Затри селището от картите и нареди на Гилдията на вестоносците да не припарва дотам.

— Но сте го правили.

— Че как. За какъв се мислеше оня, да къса така връзките с цяло градче? А и един вестоносец можеше да направи пари колкото шестмесечна надница с един контрабанден курс от тая домашнярка. А и сладопойци ми се нравеха. Бяха защитили цялото село и шетаха и денем, и нощем. Песните им се чуваха от километър-два.

— И какво е станало? — попита Рена.

Арлен сви рамене.

— Намерих си работа по̀ на юг и няколко години спрях посещенията. Чак когато почнах да рисувам по себе си, се върнах. По онова време вече бродех от месеци из пущинаците. Толкова ми беше самотно, че в някакъв момент си говорех с Танцьор, като си измислях и неговите реплики. Побърквах се и го знаех.

Рена се замисли за всички случаи, когато по същия начин си бе говорила с животните във фермата на баща си. Колко задушевни разговора бе провела с госпожа Бълхова или Копитко? Дори с Харл наоколо, самотата не ѝ бе никак чужда.

— Осъзнах, че един ден съм почти до Сладопой — каза Арлен, — и реших да си омотая ръцете и лицето и да има разкажа някаква глупост, как съм се изгорил край някой лагерен огън. Нямаше значение — исках да кажа нещо на някого и да получа отговор. Но когато стигнах до града, за пръв път не чух ни гък.

Подминаха няколко дървета и пред тях се откри селцето, десет здраво построени къщи със сламени покриви и Свещен дом, обградили спретнато централната алея, насред която се мъдреше огромен кладенец. По външния периметър имаше защитни стълбове, а всяка къща беше на два етажа — горният за спане, долният за работа или търговия. Виждаха се ковачница, хан, конюшня, хлебарница, тъкачница и какво ли още не.

Докато прекосяваха алеята към конюшнята, на Рена ѝ настръхнаха косъмчетата по врата. Всичко така добре се бе запазило. Нямаше и следа от демонско нашествие и като че ли всеки миг хората щяха да наизлизат и да ги посрещнат. Можеше да си представи призраците им край себе си, които не спираха с ежедневната си суетня.

— Когато навлязох, алеята беше претъпкана с кости, кръв, демонски лайна всякакви… — говореше Арлен. — Още смърдеше, като че ли само от няколко дни. Дни! Да бях дошъл по-рано, щях да…

Рена го докосна по рамото.

— Явно един от стълбовете се е бил пропукал и паднал на вятъра — продължи Арлен. — Демоните от гората са надушили пролуката и връхлетели върху хората, докато те вечеряли. Неколцина бяха избягали. Проследих ги, намерих останките им.

Рена не можеше да не си го представи, сякаш се случваше сега: сладопойци по дървените маси на алеята споделят общата си вечеря, напълно неподготвени за ядроните. Писъци, умиращи хора. Замаяна, тя падна на колене, а стомахът ѝ се преобърна.

Арлен постави ръка на рамото ѝ и тя осъзна, че се е разплакала. Вдигна гузен поглед към него.

— Няма от какво да те е срам — каза той. — Приех го доста по-зле.

— И какво направи?

Арлен изпуфтя.

— Няколко седмици никакъв ме нямаше. Дните погребвах кости, фиркан до козирката, нощите избивах де що ядрони се покажеха на десет километра околовръст.

— Докато влизахме, видях пресни следи — отбеляза Рена.

Арлен изсумтя.

— Утре сутрин ще горят клади.

Рена сложи длан на дръжката на ножа си и плю в прахта.

— Честна дума.

Влязоха в конюшнята и Арлен бавно свали коня на пода. Пъшкаше от усилие, но се справи без особени трудности. Рена клатеше глава — едва ли би могла да стори това дори нощем.

— Ще ни трябва вода — рече Арлен.

— Ще донеса — и Рена се обърна към централния кладенец. — Искам да я видя тази вода, дето са кръстили цяло село на нея.

Арлен я хвана за ръката.

— Не е толкова сладка вече. Намерих вътре Кенит Сладопой, старейшината. Гни повече от седмица, преди да сляза и да го събера от водата. Кладенецът е отровен вече. Помпата зад хана ще ти свърши работа, но не е нещо, на което да кръстиш град.

Рена отново се изплю и се отправи към хана с кофа в ръка. Пръстите ѝ отново закръжиха над костената дръжка на ножа. Нямаше търпение да падне нощ.

Когато се погрижиха за Танцьор, отделиха малко време, за да се измият, и хапнаха студените си запаси в празния хан.

— Горе има стая — каза Арлен. — Може да поспим преди нощта.

— Горе ли? Всички къщи са празни.

Арлен поклати глава.

— Не е редно да спим в леглата на мъртвите хора. Горе е стаята, където спях като вестоносец, ще свърши работа.

Обичам те, Арлен Бейлс, помисли си тя, но нямаше нужда да му го повтаря. Кимна и го последва по стълбите.

Дори тази стая беше по-голяма от всяка, в която Рена бе спала — имаше дори пухено легло. Рена приседна, изумена, тъй меко беше. Никога не бе спала в нищо, по-примамливо от сламеник. Отпусна се назад. Сякаш се носеше по облак.

Междувременно погледът ѝ се рееше из стаята. Арлен очевидно бе прекарвал време тук. По всяка повърхност бяха разпилени предмети, както бе обичайно за него — гърнета с боя, четки, инструменти за гравиране, книги. Едно малко писалище бе преобразено в работен плот, а по пода имаше слой стърготини и талаш.

Арлен прекоси стаята, докато навиваше една от чергите, а отдолу откри хлабавата дъска, която явно търсеше. Вдигна я и под нея се откри широка пролука в пода, хитроумно прикрита от талаша, за да не си личат ръбовете. Рена се надигна в леглото и се ококори, когато видя какво се крие отдолу. Оръжия — намаслени, остри, обсипани със защити. Тя слезе от леглото и приклекна до него, като обхождаше защитите с очи.

Арлен избра един къс лък от златодърво, както и колчан стрели, и ѝ го подаде.

— Време е да те науча да стреляш.

Рена оголи зъби неприязнено. Отново се опитваше да я закриля. Да я пази от близкия бой. Да я държи в безопасност.

— Не ща. И копия не ща.

— Защо?

Рена повдигна огърлицата си с една ръка, а с другата извади ножа.

— Не ща да убивам ядрони от засада. Искам да ме видят, да ме знаят.

Тя зачака да чуе възраженията му, но той просто кимна.

— Знам точно как се чувстваш. — Само че не свали лъка. — Но понякога са твърде много или пък искаш да убиеш някой, преди да изядри някой твой близък. — Усмихна се. — А и трябва да призная, че не е зле, само го насочваш към гадта и я просваш отдалеч.

Рена си пое дълбоко дъх. Беше прав, разбира се. Да, закриляше я, но по неговия си начин.

Като я учеше да се пази сама.

Обичам те, Арлен Бейлс.

Пое лъка и се изуми от лекотата му. Арлен ѝ подаде и колчана защитени стрели и се зае да вади останалите оръжия и да ги увива в намаслен плат.

— За какво са ти всички?

— И те, и още много ще ми трябват. Правя, каквото трябваше да направя отдавна. Ще дам защитени оръжия на всеки мъж, жена и дете, достатъчно силни, за да ги държат. Имам такива запаси из цяла Теса, но ги пазех за себе си. Вече не. Не ми трябват оръжия, за да убивам демони. Вече не.

— Как така?

Рена очакваше очите му да трепнат встрани, докато обмисля как да избегне въпроса. Влюбена или не, щеше да го плесне по голата тиква, ако това се случеше.

Но Арлен се взря право в нея, а погледът му трескаво кръжеше по лицето ѝ.

— Ще ти покажа довечера. — Погали защитите за нощен взор, изрисувани около очите ѝ. — Ще ти трябва нощният ти взор, за да разбереш.

Рена хвана ръцете му и се надигна. Отпусна се назад и го придърпа със себе си към леглото. Двамата потънаха в пухения матрак и целувките бързо се превърнаха в милувки. В ушите ѝ заблъска пулсът ѝ — чувстваше се не по-малко жива, отколкото през нощта.

Когато се върнаха на долния стаж, за да хапнат, слънцето захождаше. След вечеря Арлен се надигна и затършува зад тезгяха. Миг след това се показа с тежка пръстена стомна.

— Демоните обичат да се показват в полята зад селото. Какво ще кажеш да пийнем, докато ги чакаме?

Малко по-късно крачеха рамо до рамо в дрезгавината, а лавандуловото небе се смрачаваше. Полята на сладопойци бяха южно от града и се ширеха на декари навред — най-вече картофи, ечемик и захарна тръстика. От години пустееха, ала безконтролната им реколта се бе впила упорито в почвата. По полетата бяха разпределени защитени стълбове на равни разстояния. Повечето бяха изгнили и безполезни, но тук-там се мяркаха нови, а изрисуваните по тях защити — ярки и отчетливи. Тя огледа тези нови стълбове и откри структура в подредбата им.

— Превърнал си това място в лабиринт — рече тя. — Като онзи в пустинята, за който ми разказа.

Арлен кимна, намери си свободно място на земята и седна.

— Помага, за да разделиш някой демон от ордата му, а и никога не си на повече на крачка от някое местенце за кратка почивка.

Той напълни две чашчици от стомната.

— В Красия имат алкохол, който шарумите понякога пият преди битка. Викат му коузи. Давало смелост на воина. — Подаде ѝ едната чашка. — Нашето домашно уиски има същия ефект, открил съм.

— Нали каза, че шарумите се отдавали на страха си — каза Рена и седна до него, а между тях стомната.

— Повечето така и правят, няма по-добър начин — отвърна Арлен. — Но съзнанието охладнява. Не се искам хладен на място като Сладопой. Искам да беснея като всички орди в Ядрото.

Рена кимна. Можеше да го разбере. Пренебрегна чашките и прокара показалец през ухото на стомната. Подпря я на едната си предмишница и с отработена плавност я надигна към устните си — отпи голяма глътка.

Уискито беше силно, точно както я беше предупредил Арлен, и тя се позакашля, ала беше по-сладко от домашнярката на баща ѝ и огненото кълбо в корема ѝ скоро се утоли и разпръсна топлина по крайниците ѝ.

Арлен пусна чашките и също ловко надигна стомната, както бе сторила Рена. Подаваха си я един на друг, докато светлината не угасна съвсем — надигнаха се издайническите мъгли, предвещаващи ядроните. Започнаха да се сгъстяват във формите на полски демони, длъгнести зверилища, долепени до земята като дебнещи хищници. Пристъпваха на четири крака като лъвове и бяха по-бързи от каквото и да било на този свят. Показаха се и няколко дървесни демони — на по-едрите им туловища им бе нужно повече време, за да се оформят.

Рена се изправи и се олюля за миг, преди да си върне равновесието. Закрачи към един оформящ се дървесен демон, увесила от показалеца си олекналата стомна.

Тя прикова силуета на чудовището със стръвен поглед, спомняйки си нощта в пристройката на чифлика, как пищеше, докато демоните блъскаха по вратата. Присети се за празните здания зад себе си, за отровения кладенец.

Отпи за последно и сложи запушалката. Със свободната си ръка бръкна в кесията на кръста си.

Накрая демонът се материализира напълно и отвори уста, за да изреве насреща ѝ. Отвърстието бе достатъчно голямо, за да погълне главата ѝ, ред подир ред зъби като шишове.

Преди звярът да издаде и звук обаче, Рена махна с ръка към него и подхвърли в пастта му жълъд. Огнената защита, която бе изрисувала върху жълъда, се задейства, щом докосна плътта на демона, и ядката се пръсна с пукот.

В този миг Рена изплю алкохола в лицето на демона.

Пристъпи встрани, а главата на чудовището се взриви. Трупът се сгромоляса и се замята, а подобната му на дървесна кора броня се подпали.

Зад нея Арлен се засмя — Рена се обърна и го видя да ѝ ръкопляска.

— Добра работа, но ще те надмина.

Рена се подсмихна и скръсти ръце, като пристъпи до един защитен стълб.

— Да те видя, Арлен Бейлс.

Арлен се поклони. До него се материализира един полски демон, по-голям от нощен вълк. Демонът изръмжа и разри пръстта, готов да скочи.

Арлен скръсти ръце като Рена и не помръдна. Беше свалил качулката си — вече почти никога не я държеше вдигната, — но още носеше дневното си наметало, така че не се виждаха могъщите защити, татуирани по цялото му тяло. Полските демони бяха бързи като вятъра и без закрилата на защитите си Арлен нямаше да може да реагира, преди звярът да го повали и разкъса. Ръката на Рена се смъкна неволно към ножа и здраво го стисна.

Ала демонът премина през Арлен, сякаш бе направен от дим. Тялото му се разтвори като облак, когато създанието премина през него, и след секунда си върна плътността.

Арлен се поклони набързо, докато демонът се приземяваше.

— Сега нищо не може да ме докосне нощем, Рен. Не и ако съм готов за него.

Миг, след като докосна земята, демонът се извъртя и отново скочи. Рена очакваше отново да премине през Арлен, но вместо това той отстъпи плавно, тъй бързо, че не го ловеше погледът, обхвана с ръка врата на ядрона и рязко секна устрема му. Прескочи от другата страна на дългото тяло, за да избегне развилнелите се лапи, и с голия си пръст начерта огнен символ на гърдите на чудовището.

Символът лумна, когато Арлен го довърши, и той се отдръпна, докато пламъците разяждаха демона. Рена зяпна, ала Арлен не беше приключил с урока. Доближи втори полски демон и го провокира. Демонът не му остана длъжен, изръмжа и се хвърли с ноктите напред.

— Разбира се, ако не съм подготвен… — Арлен отхвръкна назад, вкопчен в демона, и изпъшка, когато ноктите се забиха в корема му.

Струя кръв рукна в ярка дъга и Рена сподави дъх. Извади ножа си и се стрелна напред, за да откопчи демона от Арлен.

Той обаче се изправи и вдигна ръка, за да я спре. Демонът се хвърли отново, но този път премина през опризрачения Арлен.

Когато се материализира, от раните му нямаше и следа. Дори наметалото му беше цяло.

— Когато успея да се окопитя, мога да се излекувам от всичко, което не би ме убило на място.

Демонът опита трети път, но Арлен начерта набързо защита във въздуха и звярът отхвръкна като дете, ритнато от кон. Новопридобитата мощ на Арлен изглеждаше безбрежна.

Но докато демонът се въргаляше на няколко метра встрани, поклонът на Арлен се превърна в спазъм. За защитените очи на Рена едва допреди миг цялото му тяло светеше от магическа сила. Сега защитите му забележимо помръкваха.

Арлен улови погледа ѝ и кимна.

— Начертая ли защита върху демон, самото му тяло я захранва. Начертая ли я във въздуха, захранва я моето.

Демонът не се отказваше — ала сега Арлен го сграбчи за гърлото и го прикова към земята с прийом от шарусахк. Защитите по ръцете му запулсираха и се разгоряха отново, както и тези по цялото му тяло, докато магическата жар на демона слабееше. Арлен напрегна мускули и му откъсна главата отведнъж.

Рена зърна дебнещия я полски демон и се престори на безпомощна. Не беше трудно. Трябваше само да си спомни безполезната крава, която беше цял живот. Жертвата.

Но тази Рена бе умряла с Харл. Когато ядронът нападна, той се блъсна в защитните ѝ символи като в невидима стена, Рена се завъртя и заби ножа си в гръдния му кош. Защитите по острието пламнаха, пробиха бронята му и вляха в нея магия, която я сгря по-силно дори от уиски. Рена избутваше звяра крачка подир крачка, като не спираше да го мушка, а всеки удар я подсилваше.

Когато демонът се просна мъртъв, тя приклекна и начерта огнена защита по бронята му.

Не се случи нищо.

— Как така ти можеш, а аз — не? — подвикна Рена, докато се оглеждаше за още. Няколко от зверовете кръжаха край тях, ала вече предпазливо и по-отдалеч.

— И аз дълго време не знаех — каза Арлен. — Не си познавах силата. Но когато се бих с онзи мисловен демон, съзнанията ни се докоснаха и много неща ми се изясниха. Наистина съм отчасти демон.

— Демонски тор — изпръхтя Рена. — Не си зъл като тях.

Арлен сви рамене.

— Повечето демони също не са зли. Не са достатъчно умни, за да са зли или добри. Все едно да кажеш на осата, че е зла, задето жили. Онези, с издутите глави, обаче…

— Ония гадове са по-зли от Харл.

Арлен кимна.

— По-зли от сто харловци.

Рена смръщи вежди.

— Значи… какво ми казваш? Ядроните са просто няк’ви животни? Не на мене тия. Осите не изгарят, когато изгрее слънцето. И да не са зли демоните, не са и естествени.

— Това са приказки на дневни люде — каза Арлен. — Хора без защити около очите. Огледай се. Магията неестествена ли е?

Рена се замисли. Силата на Ядрото се издигаше през земята като мъждукаща мъгла и се усукваше край краката им. Виждаше я в сърцевината на растения и дървета, дори в същността на животни и хора. Щеше ли животът да съществува без нея?

— Може би не е — призна, — но защо тогава ще си мислиш, че си отчасти демон, защо ще имаш сили денем, когато слънцето изгаря магията?

Арлен се поколеба, отклони поглед. Рена присви очи, нещо, което не убягна на любимия ѝ.

— Няма да те лъжа, Рен, няма да шикалкавя. Просто… не се гордея с това и не искам да ме мислиш за… недостоен някак.

Рена се приближи и сложи длан на бузата му. Кожата му пощипваше от магически заряд.

— Обичам те, Арлен Бейлс. Нищо на света няма да го промени.

Арлен кимна безрадостно и не посрещна погледа ѝ.

— Имам силите от месото.

— Месо?

— На демоните. Месеци наред го ядох в пустинята. Честно ми се струваше, така, де, те ядат нас.

Рена се задави и отстъпи назад. Тогава Арлен срещна погледа ѝ и от изражението му личеше, че нейното собствено е ужасено.

— Ял си ги? Демоните?

Арлен кимна и на Рена ѝ призля. Той каза:

— Нямах много избор. Без храна, без надежда, оставиха ме да мра насред нищото, Рен. По-окаян нямаше накъде.

— Щях да се оставя да умра.

Рена незабавно съжали, когато по лицето на Арлен премина болезнена сянка.

— Е… Явно не съм силен колкото теб, Рен.

Рена се спусна към него и пое дланите му в своите. Опря чело в неговото.

— По-силен си, отколкото аз някога съм била, Арлен Бейлс — и очите ѝ се наляха със сълзи. — Ако не бях избила глупостта от себе си, щях да се оставя да умра, само и само да не излезе наяве срамът на родата ми. В туй капчица сила няма.

Арлен тръсна глава и на устната ѝ падна негова сълза, сладка и студена.

— Колко пъти и на мен е трябвало да ми избиват глупостта през годините…

Рена го целуна.

— Сигурен ли си, че имаш тези сили от месото на демоните?

Арлен кимна.

— Колийн Триг казваше, че всичко, което ядеш, става част от теб, и мисля, че е така. Усвоил съм силата на ядроните да съхраняват магия в клетките си, но кожата ми остава неуязвима за слънцето. Превърнал съм се в батерия.

— Клетки? Батерия?

— От науката на Стария свят. Няма значение. — Арлен махна с ръка по своя си досаден начин, като я лишаваше от ново познание само защото му се струваше твърде досадно, за да го споделя. Сякаш не би искала да го слуша, докато се съмне. Сякаш съществуваше по-красив звук на света. — Мисли го като дъждовна бъчва след валеж. Пълна е с вода, даже след като небето се проясни и земята изпръхне. Не мога да използвам тази магия под слънцето, но я чувствам вътре в себе си, как ме лекува, дава ми сила, издръжливост. Нощем мога да я използвам, все едно отварям канелка в бъчвата, а и това е най-малкото, на което съм способен.

Рена се замисли сериозно. Каквото и да говореше Арлен, трудно ѝ бе да гледа на ядроните като на нещо повече от злостни изчадия, болест по природата, обида за Създателя. Въпреки че често черната гнилоч, която се водеше кръвта им, я покриваше от глава до пети, мисълта да сложи нещо подобно в устата си я ужасяваше.

Ала силата…

— Знам какво си мислиш, Рен — каза Арлен и прекъсна размислите ѝ. — Недей даже да опитваш.

— Защо? — попита Рена. — На теб не ти е навредило хич.

— Не знаеш какво е, Рен. Бях луднал. Самоубийствен. Като скот.

Рена поклати глава.

— Сам в нищото, нямал си с кого да си говориш освен с Танцьор и ядроните. Знам какво е. Туй му стига на всеки да поиска да се хвърли гол в нощта, със или без демонско месо.

Арлен я погледна и кимна.

— Честна дума. Но не е същото, като да рисуваш по кожата си. Няма да отшуми за няколко седмици. Не си готова.

— Ти пък откъде знаеш за какво съм готова? — попита го Рена.

— Не ти нареждам, Рен, умолявам те. — Той приклекна пред нея. — Не яж, а ако някой попита, кажи им, че е отровно.

Рена дълго се взира в темето му, несигурна дали да го прегърне, или да го ошамари за глупостта. Накрая въздъхна и позволи на вихъра от емоции да утихне.

— Помисли си все пак. Няма да кажем на никого. Честна дума.

Арлен кимна и се изправи.

— Хайде на лов. Трябва ми много магия, за да излекувам Танцьор.

Здрачен Танцьор цвилеше оглушително, когато се върнаха в конюшнята, оплезил език. Не беше докоснал фуража си, изпил бе само толкова вода, колкото успяха да му дадат, преди да излязат в полето. Дишаше измъчено.

С един-единствен удар демонът мимик бе строшил ребрата на огромния ат, пробивайки кой знае какво в гръдния му кош.

След удара конят попадна в ствола на дърво, който прекърши гръбнака му, а после животното се строполи и изпочупи краката си. Арлен спаси живота му с магията си, ала без допълнителна помощ Танцьор никога повече нямаше да се изправи, камо ли да тича.

Арлен обаче така се бе напълнил с магия, че защитите му светеха и за невъоръженото око и осветяваха всяко кътче на конюшнята. Като че самият Създател се пресягаше към всеки от краката на Танцьор, изправяше счупените кости и рисуваше с пръст защити край раните.

Танцьор цвилеше така кошмарно, че Рена едва се сдържа да не излезе. С всяко изцерение светлината на Арлен отслабваше, а той работи дълго. Защитите му замъждукаха, а накрая просто угаснаха. Арлен обаче не спираше, а чувствителните му пръсти блуждаеха над тялото на коня, търсеха къде да фокусират мощта. Гръдният кош на Танцьор се изду, когато ребрата се излекуваха, и той задиша нормално. Рена въздъхна облекчено. Но тогава Арлен простена неясно и се строполи.

Докато тя го откара до леглото, той вече трепереше и дишаше пресекливо. Сърцето му едва се чуваше, а магията така бе изтляла, че Рена се уплаши да не би да угасне съвсем. Тя се съблече и се вмъкна до него в леглото, прегърна го здраво и се опита да прехвърли част от своята сила волем у него. Ала ефект нямаше.

— Недей да ми умираш, Арлен Бейлс. Не и след всичко.

Арлен не отвърна и Рена се изправи, обърса сълзите си и закръстосва стаята, обладана от трескави мисли.

Магия му трябва.

Отивам да му донеса.

След миг извади ножа си, сграбчи наметалото си и изтича през вратата, без да си прави труда да се облича. С Непрозирно наметало отгоре си беше невидима за ядроните и бързо откри спотайващ се недалеч от защитите полски демон.

Захвърли наметката и преди чудовището да я усети, скочи на гърба му, дръпна брадичката му нагоре и преряза гърлото му. Носеше си кофа от конюшнята и изцеди черната гнилоч на създанието, наситена с магия.

Голата ѝ кожа скоро бе цялата оцапана с гнусната течност, а защитите ѝ жадно изпиха магическата сила от нея. По-силна, отколкото можеше да повярва, тя светкавично се озова отново до Арлен. Положи го на пода и изсипа смрадливата кофа върху него. Защитите по кожата му се разгоряха и поеха магията, а след това отново угаснаха. Той обаче видимо се съвземаше. Дишаше по-лесно и Рена се отпусна на колене.

— Слава на Създателя — прошепна и нарисува защита във въздуха.

Беше инстинктивен жест, ала много подобен на начина, по който Арлен лекуваше Танцьор. Ако само бе способна да стори същото за него.

Мазни късове вътрешности бяха залепнали по краищата на кофата. Тя загреба черната гадост и я докосна с пръст. Смърдеше и към езика на Рена плъпна жлъчка. Вдиша дълбоко няколко пъти, за да не повърне вечерята си.

Ще изгуби себе си, ако му позволя, помисли си. Колкото и да е силен, не може сам. Трябва да съм с него или ще изостана следващия път, когато го завлекат в Ядрото.

— Стига мъдрене — измърмори.

Затаи дъх и налапа месото.