Буреносен фронт

Глава 8

Когато се прибрах вкъщи, вече минаваше два часът след полунощ. Часовникът на „Костенурката“ не работеше (естествено), но успях да отгатна времето с доста голяма точност по положението на луната и звездите. Бях напрегнат, уморен и нервите ми бяха обтегнати като струни на китара.

Нямаше голяма вероятност да заспя и за да се успокоя, реших да се позанимавам малко с алхимия.

Много пъти ми се е искало да притежавам някакво приятно и социално приемливо хоби, с което да запълвам минути като тези. Например да свиря на цигулка (или май беше виола?) като Шерлок Холмс или да дрънкам на орган като капитан Немо — във версията на „Уолт Дисни“. Но не. Аз съм нещо като мистериозно подобие на класически компютърен програмист. Правя магии под една или друга форма и това е. Много ми се иска някой ден да се захвана с нещо по-човешко.

Живея в сутерена на голяма стара къща, която впоследствие е била разделена на много апартаменти. Полуетажът и целият подземен етаж са мои, което е доста удобно. Аз съм единственият наемател, който се разполага на цели два етажа и плаща по-нисък наем, но за сметка на това пък нямам големи прозорци.

Къщата непрекъснато скърца, въздиша и издава шумове, като че ли времето и животът са оставили следи в тухлите и дървото. По цели нощи чувам всякакви стонове и усещам характера й. Тя е стара, но тихичко напява в мрака и по своя скърцащ си начин е жива. Тя е моят дом.

Мистър ме чакаше пред стълбите, които водят надолу към входната врата. Той е огромен сив котарак. Ама като ви казвам огромен, значи наистина огромен. Виждал съм кучета, по-дребни от Мистър. Тежи малко повече от петнайсет килограма и по тялото му няма нито грам излишна тлъстинка. Допускам, че баща му е бил дива котка, рис или нещо подобно. Преди три години го намерих в кофа за боклук — малко мяукащо котенце с опашка, откъсната от куче или кола — не знам точно от какво, но Мистър еднакво мразеше и двете и беше винаги готов да ги нападне или да им избяга.

Само за няколко месеца Мистър възстанови самочувствието си и скоро се сдоби с убеждението, че той всъщност е собственик на апартамента, а аз съм само някой, когото търпи и с когото дели жилищната си площ. В момента ме гледаше и мяукаше отегчено.

— Мислех, че си отишъл на любовна среща — му казах аз.

Той се нахвърли върху мен и се заби игриво в коляното ми. Олюлях се, но успях да запазя равновесие и отключих вратата. Както си му е редът, Мистър влезе преди мен.

Апартаментът ми се състои от една по-голяма стая с кухненски бокс в единия ъгъл и камина в другия. Една врата води към останалите помещения — спалнята и банята, а зад плъзгащата се врата е входът към мазето, където е моята лаборатория. Обичам уюта и затова на пода има няколко килима, стените са облицовани и навсякъде се виждат колекции от най-разнообразни неща — от жезъла и меча ми в ъгъла до препълнените лавици на библиотеката, която съм решил да подредя някой ден.

Мистър се разположи на своето място пред камината и ми нареди да запаля огъня. Веднага се подчиних, но запалих и една газена лампа. Разбира се, имам електрическо осветление, но то толкова често се разваля, че не си струва да се занимавам с него. Не смея дори да ползвам газово отопление и затова предпочитам простите неща като камината и свещите. Имам специална печка на въглища, пригодена да изкарва дима навън, но независимо от всичките ми усилия, при мен винаги мирише на горящи дърва.

Свалих си шлифера и преди да вляза в лабораторията, навлякох дебела плетена роба. Кълна се, че магьосниците винаги носят роби точно затова, защото в лабораториите вечно цари ужасен студ. Слязох по стълбите със свещ в ръка и веднага запалих няколко лампи и бензиновия нагревател в ъгъла.

Светлината разкри една дълга маса в средата на помещението, други маси покрай трите стени и едно свободно пространство в единия край на стаята, чийто под бе зает от широк меден кръг, завинтен за пода с яки болтове. Рафтовете над масите бяха препълнени с празни клетки, кутии, пластмасови контейнери, буркани, консервени кутии от всякакъв вид и размери. Имаше също чифт странни животински рога, няколко кожи, стари мухлясали книги, цяла купчина бележници, изписани с нечетливия ми почерк, и един избелял човешки череп.

— Боб — казах аз и започнах да разчиствам голямата маса, хвърляйки кутии, пластмасови контейнери и кесии в бронзовия кръг на пода. Трябваше да си освободя място за работа. — Боб, събуди се!

Мълчанието продължи още известно време, докато свалях разни неща от рафтовете.

— Боб! — извиках по-силно. — Размърдай се, сънливецо!

В празните орбити на черепа се появиха оранжеви светлинки, които затрепкаха като пламък на свещ.

— Не стига, че трябва да се събудя, ами се налага и да слушам глупости. Какво ти става?

— Спри да мрънкаш — казах аз по-бодро. — Чака ни работа.

Черепът Боб измънка нещо на старофренски, което не ми беше ясно, особено в частта за анатомическите особености на жабите. Той се прозина и когато си затвори устата, зъбите му изщракаха. Боб всъщност не беше човешки череп. Той беше въздушен дух — подобен на елфите, но не съвсем. Беше се установил в този череп, приготвен специално за него, преди няколкостотин години и работата му беше да помни. По разбираеми причини не мога да ползвам компютър, за да съхранявам информация и да следя промените в бавноразвиващите се закони на квазифизиката. Затова ми е нужен Боб. Той е работил с десетки магьосници и е натрупал големи познания и немалко нахалство.

— Проклети магьосници — измърмори той.

— Не мога да спя, така че ще забъркаме няколко отвари. Какво ще кажеш?

— Да не би да имам избор — каза Боб. — По какъв случай?

Набързо разказах на Боб какво се беше случило през този ден. Той подсвирна (което не е лесно, ако нямаш устни).

— Изглежда опасно.

— Доста — съгласих се аз.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Ако ме изведеш с колата, ще ти кажа как да се оправиш.

Наострих уши.

— Боб, веднъж те разходих. Помниш ли?

Той кимна замечтано, драскайки по дървото с костта.

— Помня, Девическия клуб.

Изсумтях и сложих да се вари вода на една от горелките.

— Предполага се, че си интелектуален дух. Не разбирам защо си толкова привлечен от секса.

Тонът на Боб звучеше оправдателно.

— Това е чисто академичен интерес, Хари.

— Да бе. Какво академично има в това, да надничаш в хорските къщи?

— Чакай малко. Аз не само надничам…

Прекъснах го с ръка.

— Спести ми подробностите. Не искам да слушам.

Той изръмжа:

— Ти вулгаризираш нещо, което има значение за мен. Обиждаш моята мъжественост.

— Боб — възразих аз, — ти си череп и не притежаваш никаква мъжественост!

— Така ли? — предизвика ме той. — Присмял се хърбел на щърбел, Хари. Ти не си свалил още никоя мадама. Повечето мъже се занимават с други неща посред нощ, а не правят химически опити.

— Ако искаш да знаеш — казах аз, — имам среща в събота вечер.

Очите на Боб заблестяха с червеникави пламъчета.

— Ооо — ухили се злобно той. — Готина ли е поне?

— Мургава — отговорих аз. — Черна коса, черни очи. Страхотни крака. Дяволски умна и секси.

Боб се изкиска.

— Едва ли ще поиска да види лабораторията ти.

— Престани с това мръснишко мислене.

— Не, наистина — каза Боб. — Ако е толкова готина, чудя се какво толкова намира в теб? Не ми приличаш много на сър Гауейн8.

Беше мой ред да се оправдавам.

— Просто ме харесва — казах аз. — Това шокира ли те?

— Хари — провлече Боб, — това, което аз знам за жените, ти не си го и сънувал.

Погледнах го и с известна тъга си помислих, че черепът май е прав. Не че бих му го признал, дори и след милион години.

— Искам да направим отвара за бягство — казах аз. — Не ми се виси тук цяла нощ, хайде да се залавяме за работа, а? Помня едва половината от рецептата.

— Знаеш, че винаги има време да направиш две отвари, дори когато ти трябва само една.

Това беше вярно. Приготвянето на алхимическа отвара се състои в смесване, бъркане и чакане. Нищо не ти струва да започнеш още една и да ги редуваш. Понякога може дори да започнеш три, но това е малко прекалено.

— Добре, да направим две еднакви — едната за резерва.

— Стига, Хари — смъмри ме Боб. — Това е тъпо. Напрегни се малко. Опитай нещо ново.

— Какво например?

Очните кухини на черепа светнаха закачливо.

— Любовна отвара, Хари! Послушай ме. Ние, духовете, знаем как…

— Не — отвърнах твърдо. — Няма начин. Никакви любовни отвари.

— Добре — сопна се той. — Щом няма любовна, няма да има и отвара за бягство.

— Боб! — казах аз заплашително.

Очите му примигнаха и угаснаха.

Изпъшках. Бях уморен, разнебитен и както и да го въртя, не съм личност от тип А9. Скочих, грабнах Боб за челюстите и го разтърсих.

— Хей! — закрещях аз. — Ако не се появиш, ще хвърля този череп в най-дълбокия кладенец. Кълна се. Ще го напъхам на такова място, че никой да не може да го намери.

Очите на Боб примигнаха за миг.

— Не можеш. Прекалено съм ценен. — И отново угаснаха.

Изскърцах със зъби и се въздържах да разбия черепа на парчета на пода. Поех дълбоко дъх и повиках на помощ годините на магьоснически тренировки в самоконтрол, за да не се поддам на раздразнението и да пръсна ценния дух на парченца. Вместо това поставих черепа на рафта и започнах бавно да броя до трийсет.

Можех ли да забъркам сам отварата? Вероятно да. Но имах силното чувство, че тя няма да има точно желания от мен ефект. Правенето на отвари е трудна работа и се разчита повече на прецизността в детайлите, отколкото на силно изразеното желание, както е при заклинанията. А дори и да направя любовна отвара, това съвсем не означава, че ще я използвам. Нали? Тя ще изтрае само няколко дни, едва ли до края на седмицата. Какво толкова?

Опитах се да погледна разумно на нещата. Това ще укроти Боб и желанието му да бъде полезен. Любовните отвари са едни от най-евтините и няма да ми струва кой знае колко. А пък ако Сюзан поиска да й демонстрирам нещо (което тя винаги прави), бих могъл…

Не. Това ще е прекалено. То ще е равносилно да призная, че не мога сам да спечеля една жена, и ще бъде непочтено спрямо нея. Това, от което имах нужда, беше отвара за бягство. Може да ми потрябва при Бианка или ако се случи най-лошото, с нея ще се спася от Морган и от Белия съвет. Ще се чувствам много по-сигурен, ако разполагам със спасителна отвара.

— Добре, Боб. Прав си. Да направим и двете. Става ли?

Очите на Боб просветнаха уморено.

— Сигурен ли си? Ще направиш любовната отвара, както ти казвам?

— Нали винаги изпълнявам твоите указания, Боб?

— А какво ще кажеш за диетичната отвара?

— Добре де. Това беше грешка.

— А антигравитационната отвара, помниш ли?

— Поправихме пода! Не беше голяма драма.

— Ами…

— Хайде — изръмжах аз. — Спри да ми натриваш носа. Казвай рецептите!

Боб започна да изрежда съставките с чувство за хумор и през следващите два часа ние забърквахме отвари. Те се правят по един и същи начин. Най-напред ви трябва течната основа, към която започвате да прибавяте съставките, които активират петте сетива, към тях добавяте нещо за ума и накрая нещо друго за духа. Общо осем съставни части, които са различни за всяка отвара и спрямо всеки, за когото тя е предназначена. Боб имаше вековен опит и можеше лесно да съобрази кои са най-ефикасните съставки за всеки обект. Беше прав, че е незаменим — не познавах друг дух с неговия опит и бях щастлив, че го имах.

Това не означаваше, че от време на време не ми се искаше да му строша черепа.

Спасителната отвара съдържаше осем унции10 джолт кола11. Към нея добавихме капка машинно масло, заради миризмата, и няколко парченца пилешки пера, за плътност. Следващата съставка беше три унции зърна от кафе за еспресо, покрити с шоколадова глазура. Следваше надробен автобусен билет, който не бях използвал, за защита на ума, и малка верижка, накъсана на парчета и накисната в течността, за сърцето. Тогава разгърнах парче бял плат, в който бях завил специално за случая блещукаща сянка, и след като я изсипах в отварата, отворих буркан с миши подскоци и ги оставих да цопнат в нея…

— Боб, сигурен ли си, че това ще свърши работа? — попитах аз.

— Напълно. Това е страхотна рецепта.

— Мирише ужасно.

Очите на Боб примигнаха.

— Обикновено е така.

— Как действа? Със свръхскорост или чрез телепортация?

Боб се прокашля:

— По малко и от двете. Като я изпиеш, за няколко мига ставаш като вятъра.

— Вятър ли? — погледнах го аз. — Не съм чувал досега такова нещо.

— В края на краищата аз съм въздушен дух — отговори Боб. — Много е ефикасно. Повярвай ми.

Измърморих нещо и оставих отварата да изстива, преди да се захвана със следващата. Когато Боб ми каза първата съставка, изпитах леко съмнение.

— Текила? — попитах го недоверчиво. — Сигурен ли си? Мислех, че в основата на всяка любовна отвара стои шампанското.

— Шампанско или текила, каква е разликата? Нали трябва да се потиснат задръжките — отговори Боб.

— Струва ми се, че това ще даде съмнителни резултати.

— Ало? Кой тук е духът на паметта? Ти или аз?

— Добре, но…

— Кой има опит с жените? Ти или аз?

— Боб…

— Хари — напомни ми Боб, — аз прелъстявах пастирки, когато ти не си бил нищо повече от трепване на клепача на прапрадядо ти. Знам какво правя.

Въздъхнах, изтощен от споровете с него.

— Добре, добре. Текила. — Взех бутилката и отмерих осем унции, поглеждайки към черепа.

— Добре. Сега сложи три унции черен шоколад.

— Шоколад? — усъмних се аз.

— Мацките си падат по шоколад, Хари.

Измрънках, по-скоро нетърпелив да свърша с тази история, и продължих да отмервам съставките. Добавих капка парфюм (марка, която харесвах), унция накъсана дантела и последната въздишка от дъното на стъклен буркан. След като изсипах и малко светлина от свещ, отварата започна да блести в златисторозово.

— Супер — каза Боб. — Сега трябва да посипем и малко пепел от страстно любовно писмо.

Примигнах.

— Ъъъ, Боб, запасите ми от такива материали са оскъдни.

Боб въздъхна.

— Мога да си представя. Провери на рафта зад мен.

Погледнах и намерих там няколко любовни романчета, чиито корици бяха изпъстрени с картинки на неустоимо сладостна плът.

— Тези ли? От къде ги докопа?

— От последната ми разходка — отговори закачливо Боб. — Седемдесет и четвърта страница, абзацът, който започва с: „Нейните млечнобели гърди…“. Откъсни страницата, запали я и посипи отгоре пепелта.

— И това ще подейства?

— Жените умират за такива неща. Имай ми доверие.

— Добре — въздъхнах аз. — Това ли е духовната съставка?

— Аха — каза Боб. Той се люлееше възбудено напред-назад. — Остава само една лъжичка диамантен прах и сме готови.

Потърках си очите.

— Диамант? Нямам никакви диаманти, Боб.

— Така си и мислех. Ти си евтинджия, затова жените не те харесват. Вземи една петдесетачка и я накъсай на дребни парчета.

— Петдесетдоларова банкнота? — попитах аз.

— Парите — потвърди Боб — действат много възбуждащо.

Млъкнах и извадих от джоба си последните петдесет долара, започнах да ги късам и да пускам парченцата в отварата.

Следващата стъпка беше най-трудната. Веднъж размесени всички съставки, е нужно да им се вдъхне достатъчно енергия, за да се активират. Не е толкова важен физическият състав на сместа — от значение е какъв смисъл носят съставките и какво е значението им за този, който прави отварата, както и за този, който ще я използва.

Магическата енергия може да произлиза от различни места. Понякога това са природни забележителности като вулкана на връх Сейнт Хелънс или прочутия гейзер в Йелоустоун, или пък някоя събираща енергията точка като Стоунхендж. Най-добрата магия идва отвътре. Понякога е чисто умствено усилие или сурова воля. Понякога е чувство и усещане. Всичко това действа както праханът за разпалването на огън.

Разполагах с достатъчно грижи за разпалване на магия, а също и с тревоги и упорство. Прошепнах необходимата молитва на развален латински над отварите и започнах да я повтарям отново и отново, докато почувствах вътре в себе си как постепенно съпротивлението започва да нараства. Събрах всичките си грижи, ядове и упорство и ги хвърлих срещу съпротивлението, подсилвайки ги със силата и тона на думите си. В един миг магията излетя от мен като вълна, като изплискана течност.

— Това е любимият ми момент — каза Боб, когато и от двете отвари изригнаха зелени пари и пяна започна да прелива над ръбовете на купите.

Отпуснах се на един стол и зачаках отварите да се успокоят. Бях останал без сили, като че ли съм пренасял цял товар тухли на раменете си. Когато престанаха да врят, изсипах всяка отвара в отделна бутилка с винт и старателно и четливо ги надписах с неизтриваем маркер. Откакто навремето, когато се опитвах да си пусна прилична брада, бях сбъркал отвара за невидимост с течност за подхранване на косъма, внимавам много да не объркам шишенцата.

— Няма да съжаляваш, Хари — ме увери Боб. — Това са най-добрите отвари, които някога съм правил.

— Аз ги направих, а не ти — сопнах му се в отговор.

Бях толкова уморен, че не исках такива дребни спорове да ми попречат да се пъхна бързо в леглото.

— Добре де — отговори Боб. — От мен да мине.

Обиколих стаята и загасих всички горелки и бензиновия нагревател и се изкачих по стълбата обратно на партера, без да кажа нито дума повече. Боб остана да се киска самодоволно.

Едва се добрах до леглото и се строполих върху него. Мистър има навик да се сгушва в краката ми. Почаках го и след секунда той се намести и замърка като моторче.

Макар и смъртно изтощен, се опитах да си направя някакъв план за следващите няколко дни. Да говоря с вампира Бианка. Да открия липсващия съпруг. Да се спася от яростта на Белия съвет. Да намеря убиеца.

Преди той да ме е намерил.

Неприятна мисъл. Реших обаче да не й обръщам внимание и се сгуших под завивките, за да се наспя.