Буреносен фронт

Глава 17

Накрая стигнахме до „Варсити“, клуба, който Марконе притежаваше в едно от предградията на Чикаго. Мястото беше оживено, понеже вечно се тълпяха студенти, които предимно населяваха тази част на града. Дори в един и половина през нощта беше твърде претъпкано за заведение, разположено в покрайнините — единственото отворено по това време, с единствените светещи прозорци в цялата околност.

— Откачалки — измърмори шофьорът на таксито и като се замислих за миг, беше напълно прав.

Бях го довел по криволичещ, маршрут, защото заклинанието ме водеше буквално по аромата, оставен от Куция. Започна да отслабва почти в момента, в който го изрекох — нямаше достатъчно кръв за по-трайно вълшебство — но все пак издържа достатъчно дълго да стигнем до „Варсити“ и да открия колата на Куция на паркинга. Огледах вътрешността през прозорците и видях, разположени на разговор в едно вътрешно сепаре, Джони Марконе, дебеловратия Хендрикс, Куция и Спайк. Дръпнах се бързо, преди някой от тях да ме забележи, и се върнах обратно на паркинга, за да проверя с какво разполагам.

Гривна на всяка китка. Пръстен. Стреляща вълшебна пръчка. И жезъл.

Обмислих всички подли и непочтени средства, с които бих могъл да обърна ситуацията в своя полза — хитри илюзии, подходящо спиране на тока или водата, внезапно нашествие на плъхове или хлебарки. Можех да направя всяко от тези неща. Малцина от владеещите магията са толкова универсални, а още по-малко притежават опита и знанията, за да изпълнят наведнъж толкова заклинания.

Поклатих раздразнено глава. Нямах време за изтънчености.

Тогава щях да използвам силата на талисманите. Силата на пръстена. Посегнах и към силите на пръчката и жезъла, хладната сила на дървото и кипящата ярост на огъня, след което застанах пред вратата на „Варсити“.

После я избих от пантите й.

Но не навътре, а навън. Парчетата от нея полетяха към мен и отскочиха от въздушния щит, който ме пазеше, докато други се разпиляха по паркинга. Не исках да нараня невинни посетители от другата страна. Когато искате да направите първо впечатление, нямате втори шанс.

След като вратата изхвърча, насочих пръчката навътре и изрекох някаква заповед. Джубоксът се блъсна в стената като ударен от снаряд и за миг се стопи в локва от течна пластмаса. Тонколоните изпищяха и музиката спря. Изправих се в рамката на вратата и освободих затворената в пръстена енергия. Електрическите крушки започнаха да гърмят — най-напред разположените близо до вратата, а след това и в цялото помещение — и посипаха пода с парченца стъкло и нажежени жички. Посетителите в бара и по масите около него реагираха, както правят всички хора в такива случаи. Започнаха да пищят и да викат, скочиха на крака или се опитаха да се напъхат под масите. Няколко души успяха да се измъкнат през аварийния изход в дъното на помещението. След което изведнъж настъпи пълно мълчание. Всички стояха като вкаменени и гледаха към вратата — вторачени в мен.

От своята маса в дъното Джони Марконе наблюдаваше сцената с безстрастните си зеленикави очи. Не се усмихваше. Седнал до него, Хендрикс ме беше зяпнал и сключените му вежди бяха толкова свити, че едва ли виждаше нещо. Спайк беше пребледнял и стискаше устни. А Куция ме зяпаше ужасено. Никой от тях не направи и най-малкото движение и не издаде никакъв звук. Допускам, че гледката на магьосник в действие може да оказва подобен ефект.

— Милички прасенца, мънички прасенца, пуснете ме да вляза!21 — казах аз сред гробовната тишина. Забих жезъла в пода и присвих очи към Марконе. — Всъщност, Джон, бих искал да поговоря с вас за минутка.

Марконе ме фиксира за миг, след това сви ъгълчетата на устните си.

— Прилагате странни методи за убеждение, господин Дрезден. — Изправи се и се обърна към хората в бара, без да откъсва поглед от мен. Вероятно беше ядосан, но ледената му външност не го показваше. — Дами и господа, струва ми се, че днес „Варсити“ ще затвори по-рано. Моля, напуснете спокойно през най-близката до вас врата. Не се притеснявайте за сметките си. Господин Дрезден, бихте ли освободили изхода, за да могат клиентите ми да напуснат?

Отстъпих от входната врата. Заведението бързо се опразни — посетителите, както и персоналът ни оставиха сами в залата с Марконе, Хендрикс, Спайк и Куция. Никой от тях не помръдна, докато чакахме всички да се разотидат. Куция започна да се поти. Изражението на Хендрикс не трепна нито за миг. Големият мъж бе търпелив като пума, готова всеки миг да се нахвърли върху нищо неподозираща сърна.

— Искам да ми върнете косата — казах аз, щом и последната двойка колежани изчезнаха през вратата.

— Моля? — попита Марконе. Наведе глава настрани и изглеждаше искрено изненадан.

— Чухте ме — повторих аз. — Този твой боклук — насочих пръчката към Куция — ме нападна пред една бензиностанция и отряза кичур от косата ми. Искам да ми го върне. Нямам намерение да пукна като Томи Том.

Очите на Марконе изведнъж проблеснаха студено и гневно. Обърна се с подчертано движение към Куция.

Широкото лице на Куция пребледня. Той примигна няколко пъти, за да се стекат от очите му капките пот.

— Не знам какви ги дрънка тоя, шефе.

Погледът на Марконе не потрепна.

— Господин Дрезден — каза той, — предполагам, че разполагате с доказателства?

— Погледнете лявата му китка — отговорих аз. — По нея има белези от моите нокти.

Марконе кимна, насочи тигровия си поглед към него и каза почти нежно:

— Е?

— Лъже, шефе — протестира Куция и си облиза устните. — Имам белези от ноктите на моето момиче. Той е знаел това. Вие сам казахте, че той е истински магьосник и знае много неща.

Частите на пъзела започнаха да се наместват.

— Който и да е убил Томи Том, знае, че съм по петите му — казах аз. — Вашият съперник, който пласира Трето око. Куция се е споразумял с него да ви предаде. Снася му информация и изпълнява поръчки за него.

Куция ме погледна ужасен и разклати глава в знак на протест.

— Това лесно може да се разбере — каза Марконе със спокоен и равен глас. — Лорънс, покажи ми китката си.

— Ама, шефе, тоя лъже — повтори Куция Лорънс, но гласът му трепереше. — Опитва се да ви обърка.

— Лорънс — каза Марконе с нещо като родителски упрек към непослушно дете.

Куция Лорънс разбра, че всичко е свършено. Видях отчаяното му изражение, преди още да помръдне.

— Лъжец — изрева той.

Скочи и издърпа ръката си под масата. Преди да започне да стреля, имах достатъчно време да разбера, че пистолетът му е същият като моя, 38-и калибър.

Няколко неща се случиха едновременно. Вдигнах ръка и съсредоточих волята си върху гривната от умалени средновековни щитове на лявата ми китка, като засилих защитните енергии около себе си. Куршумите заудряха по нея и заотскачаха в искри из почти тъмния бар.

Спайк отскочи наведен настрани и в ръцете му се появи малък автомат „Узи“. Хендрикс беше още по-безмилостен и решителен, и действаше под командата на своите диви инстинкти. Едрият бодигард бутна с една ръка Марконе настрани, поставяйки мощното си тяло между шефа си и Куция Лорънс. В другата му ръка се появи малък автоматичен пистолет.

Куция Лорънс обърна глава и видя Хендрикс с пистолета. Паникьоса се и насочи собственото си оръжие към него.

Хендрикс изстреля с безмилостна точност три куршума, които проблеснаха, излитайки от дулото на пистолета. Първите два удариха Куция в гърдите и го отхвърлиха назад с няколко крачки. Третият уцели челото му точно над веждите, главата му се отметна назад и той се строполи на пода.

Очите на Куция Лорънс бяха тъмни като моите. Успях да забележа, че той обърна глава към мен, прострян на земята. Примигна веднъж, след това светлината изчезна от очите му и той издъхна.

За момент останах зашеметен. Независимо че появата ми бе ефектна, аз не желаех нещата да се развият по този начин. Нямах намерение да убивам никого. По дяволите, не исках никой да загива, нито аз, нито те. Стана ми зле. Това беше само една игра, мачо демонстрация, която аз трябваше да спечеля. Внезапно се изроди в нещо съвсем друго и единственото ми желание беше да се измъкна жив.

Останахме неподвижни още миг. След това Марконе се обади зад Хендрикс:

— Исках го жив. Трябваше първо да отговори на някои въпроси.

Хендрикс се намръщи и се отдръпна от Марконе.

— Съжалявам, шефе.

— Всичко е наред, Хендрикс. По-добре да сгрешим, но да бъдем предпазливи. — Марконе стана, оправи вратовръзката си и коленичи над трупа. Опипа гърлото му, след това китката и поклати глава. — Лорънс, Лорънс, щях да ти платя два пъти повече от тях, ако ме беше помолил. Но ти никога не си бил много умен.

След това, без повече вълнение, както през цялата вечер, Марконе запретна левия ръкав на Куция Лорънс и разгледа китката му. Намръщи се и със замислено изражение остави ръката да падне.

— Струва ми се, господин Дрезден — каза той, — че имаме общ враг. — Погледна ме право в очите. — Кой е той?

Поклатих глава.

— Не знам. Ако знаех, нямаше да съм тук. Мислех, че вероятно сте вие.

Марконе повдигна веждите си.

— Надявах се, че ме познавате по-добре, господин Дрезден.

Беше мой ред да се намръщя.

— Прав сте. Трябваше да се досетя.

Убийствата бяха много по-извратени и диви, отколкото Марконе би пожелал. Конкуренцията трябваше да се отстранява, но не беше нужно това да се превръща в зрелище. Освен това нямаше никакъв смисъл да се убиват странични хора като Линда и Дженифър Стантън. Не беше добре за бизнеса.

— Ако у него има нещо ваше, можете да си го вземете, господин Дрезден — каза Марконе. Огледа помещението и въздъхна: — По-добре побързайте. Страхувам се, че това бе последната силна вечер на „Варсити“. Жалко.

Не беше лесно, но се приближих до тялото на Куция Лорънс. Трябваше да оставя настрана жезъла и пръчката, за да мога да преровя джобовете му. Чувствах се като вампир, надвесил се над мъртво тяло, докато се опитва да намери нещо ценно за себе си.

Никъде не открих кичура от косата ми. Погледнах към Марконе, който отговори на погледа без никаква емоция.

— Нищо — казах аз.

— Интересно. Трябва да е предал въпросния материал на някого, преди да дойде тук — каза Марконе.

— Или след като е пристигнал?

Марконе поклати глава.

— Сигурен съм, че не е станало така. Щях да забележа.

— Вярвам ви — казах аз и наистина бях убеден в това. — Но на кого?

— Очевидно на нашия общ враг — отговори Марконе.

Затворих очи, внезапно обзет от умора.

— По дяволите.

Марконе не каза нищо. Стана и даде няколко заповеди на Хендрикс и Спайк. Хендрикс изтри пистолета си с една салфетка и след това го остави на пода. Спайк отиде зад бара и започна да прави нещо с един електрически кабел и бутилка уиски.

Взех жезъла и пръчката, изправих се и се обърнах към Марконе:

— Кажете ми какво още знаете. Нуждая се от още информация, за да пипна този тип.

Марконе се замисли и след това кимна:

— Да, имате нужда. За жалост използвахте твърде публична проява да подхванете тази дискусия. Изправихте се пред вниманието на всички, които смятат, че съм техен неприятел. Независимо че мотивите ви са разбираеми, фактът, че ме предизвикахте публично, остава. Независимо от чувствата ми, не мога да оставя това без отговор, защото ще последват и други предизвикателства. Трябва да си запазя контрола. Нищо лично, господин Дрезден. Това е само бизнес.

Стиснах зъби и хванах здраво стрелящата пръчка, след като се уверих, че щитовете ми са на мястото си.

— Какво смятате да правите?

— Нищо — каза той. — Не е нужно да правя нищо. Или нашият общ враг ще ви убие и тогава няма да има нужда моите хора да поемат риска да ви отстранят, или пък вие ще го хванете навреме и ще го повалите. Ако успеете да го победите, аз ще дам да се разбере, че сте действали по мое нареждане, и в такъв случай ще можем да забравим за днешната вечер. И в двата случая аз печеля, ако изчакам да видя какво ще стане.

— Ако той ме убие — възразих аз, — ако съм следващият, чието сърце ще бъде изтръгнато, вие пак няма да знаете къде е той. Няма да сте направили никаква крачка, за да го отстраните и да не ви пречи на бизнеса.

— Вярно — каза Марконе, след което се усмихна за миг. — Но мисля, че вие не сте лесна плячка. Дори и да ви убие, той ще се разкрие по някакъв начин. А след нашата среща оня ден имам по-ясна представа къде бих могъл да търся.

Намръщих се, обърнах се към вратата и се запътих бързо към изхода.

— Хари — повика ме той и аз спрях и се обърнах към него. — В личен план, не знам нищо, което да ви е от полза. Всички негови хора, които успяхме да пипнем, не разкриха нищо. Всички се страхуват от него. Никой не знае откъде идва дрогата, как е произведена и откъде този тип ръководи бизнеса си. От сянката, казват те. Винаги е в сянка. Това е единственото, което съм разбрал.

Погледнах за миг към Джони Марконе и кимнах веднъж.

— Благодаря.

Той повдигна рамене.

— На добър час. Мисля, че е най-добре ние да не се срещаме. Не мога да приема някой да се бърка в моите работи.

— И аз мисля, че идеята е добра — казах аз.

— Чудесно. Винаги е добре да срещнеш някого, който проявява разбиране. — След това се насочи към своите хора, оставяйки трупа на Куция на пода зад себе си.

Обърнах се и излязох навън в нощта, под студения ситен дъжд. Чувствах се зле, виждах все още очите на умиращия Лорънс, в ушите ми все още отекваше дрезгавият смях на Линда Рандал. Продължавах да съжалявам, че бях излъгал Мърфи, но нямах никакво намерение да й кажа нещо повече от това, което бях разкрил. Все още не знаех кой иска да ме убие и нямах никаква защита пред Белия съвет.

— Не си прави илюзии, Хари — казах си аз. — С теб е свършено.