Буреносен фронт

Глава 7

Случвало ли ви се е да срещнете посред нощ в горите край езерото Мичиган мъж със зловещ вид и с изваден в ръка меч, чието острие изглежда дълго десет мили? Ако ви се е случвало, потърсете професионална помощ. Ако ли не, повярвайте ми, че такова нещо може да ви изкара акъла.

Поех дълбоко въздух и положих усилия, за да не изрека някоя фраза на развален латински, която да обгърне тялото му в пламъци и да го превърне в купчина пепел. Реагирам много лошо на страх — не се опитвам да бягам или да се крия, а просто искам да размажа това, което го е причинило. Знам, реакцията ми е първосигнална, но определено й се доверявам.

Убийство по рефлекс е малко крайна проява и вместо да го изпепеля, кимнах в отговор:

— Добър вечер, Морган. Знаеш не по-зле от мен, че тези закони се отнасят до смъртните, а не до елфите. Особено когато става дума за нещо съвсем незначително като това, което току-що направих. И ако искаш да знаеш, не съм нарушавал Четвъртия закон. Той можеше да избира дали да приеме предложението ми, или не.

Мрачното, обветрено лице на Морган стана още по-мрачно, а бръчките край устата му — още по-дълбоки.

— Това са процедурни въпроси, Дрезден.

Силните му ръце стиснаха още по-здраво дръжката на меча. Прошарената му коса беше вързана на опашка на тила и приличаше на Шон Конъри в някой от неговите филми, само дето лицето на Морган беше прекалено изпито, за да го докара съвсем на вид.

— Какво имаш предвид? — попитах аз, като се опитвах да не издавам, че съм нервен и разстроен.

А всъщност бях. Морган беше моят Пазител, натоварен от Белия съвет да следи дали не нарушавам някой от Законите на Магията. Той ме следеше и шпионираше непрекъснато, идваше да души особено много след като бях изрекъл някое заклинание. Проклет да съм, ако позволя на този Цербер на Съвета да види и следа от страх у мен. Подобно на всеки параноичен фанатик, той би го изтълкувал като чувство за вина. Единственото, което трябваше да правя, е да запазя спокойно изражение и да не позволя умората да ме накара да изпусна нещо, което той би могъл да използва срещу мен.

Морган беше един от най-смъртоносните призователи в света. Нямаше достатъчно ум, за да се усъмни в лоялността си към Съвета, и владееше по-добре от мнозина най-светкавични и мръсни магии.

Достатъчно мощни и ужасни, за да разкъсат сърцата на Томи Том и Дженифър Стантън, ако пожелае.

— Имам предвид — каза той намръщено, — че съм натоварен да следя как използваш силите си и да се убедя, че не злоупотребяваш с тях.

— Разследвам изчезването на един човек — отговорих аз. — Единственото, което съм направил, е да призова един росен елф и да поискам да ми даде известна информация. Хайде, Морган. Всеки от нас прибягва до елфите от време на време. В това няма нищо лошо. Не се опитвам да ги контролирам. А само да науча нещо от тях.

— Формално погледнато е така — изръмжа Морган.

Вирнах заплашително глава — бяхме еднакви на ръст, но той ме превъзхождаше поне с петдесетина килограма. Можех да си избера по-подходящ противник, но той започваше да ме дразни.

— Формален поглед, зад който мога да се скрия доста успешно. Освен ако не изпитваш желание да призовеш Съвета и да проведем спора си пред тях. Знаеш, че ще им отнеме поне два дни да отложат плановете си, да уредят пътуването и да пристигнат тук. Не мога да си представя, че искаш да доведеш група недъгави старци и да ги накараш да прекъснат експериментите си само за да разберат дали слуховете, които се носят тук, са верни. Но ако мислиш, че се налага…

Морган изсумтя към мен.

— Не, не си струва.

Разтвори полите на тъмния си тренчкот и прибра меча в ножницата му. Мечът не беше най-опасното оръжие, съвсем не, но олицетворяваше авторитета, даден му от Съвета, и ако слуховете бяха верни, той бе надарен със силата да обезврежда всякакви магически заклинания, насочени срещу него. Нямах никакво желание да се стигне дотам и да трябва да проверявам, дали слуховете са верни.

— Радвам се, че сме на едно мнение — казах аз. — Приятно ми беше да те видя — и тръгнах край него.

Морган сложи едрата си ръка на рамото ми и сви пръсти.

— Не съм приключил с теб, Дрезден.

Не бих се опитвал да му противореча, докато играеше ролята на пратеник на Белия съвет. Но той не изпълняваше вече тази роля. Мечът беше прибран и той действаше от свое име, без да е облечен с някакъв официален авторитет — поне формално погледнато беше така. А той държеше много на правилата. Най-напред ми изкара ангелите, а след това ми досади — в тази последователност. А сега се опитваше да ме тормози. Мразя грубияните.

Така че поех пресметнат риск и го ударих колкото се може по-силно със свободната си ръка.

Мисля, че ударът го изненада повече от всичко друго. Той отстъпи крачка назад, за да не бъде изненадан отново, и само примигна. Изтри устата си с ръка и когато разтвори пръстите си, по тях имаше кръв.

Стъпих здраво на краката си и се изправих пред него, избягвайки погледа му.

— Не ме докосвай.

Морган продължаваше да ме гледа. След това видях, че лицето му се сгърчи от гняв и вените на слепоочията му се издуха.

— Как смееш? — каза той. — Как смееш да ме удряш?

— Не беше кой знае колко силно — отговорих аз. — Ако говориш от името на Съвета, бих се отнесъл към теб с цялото дължимо уважение. Но не мога да те търпя, когато се заяждаш по лични причини.

Видях как от ушите му буквално излезе пара, когато се замисли върху отговора ми. Потърси причина да ме нападне, но разбра, че според закона няма никакви основания да го направи. Споменах ли вече, че не беше много умен? И държеше много да се спазва законът.

— Ти си откачен, Дрезден — изплю той накрая. — Арогантен и луд.

— Може и така да е — отговорих аз.

Напрегнах се в готовност да хукна колкото може по-бързо. Не обичам да бягам от това, което ме плаши, но също така не обичам да участвам в обречени схватки, а Морган ме превъзхождаше с опит и с поне петдесет кила. Нямаше точка в закона, която да те предпази от него, и ако проумееше това, можеше да предприеме нещо. Крошето, което му праснах, го изненада, но едва ли щях да успея да го повторя.

— Снощи някой е убил двама души с помощта на магия. Дрезден, аз мисля, че си ти. И когато разбера как точно е станало и го свържа с теб, ще умреш, преди да успееш да направиш заклинание срещу мен. — Морган изтри кръвта от устните си.

Беше мой ред да примигна. Опитах се да превключа скоростите в мозъка си, за да се справя със смяната на темата. Магьосник е извършил убийство. А аз бях магьосник, вече осъждан за това, че съм убил посредством магия, и само благодарение на клаузата за самоотбрана бях отървал кожата. Полицаите винаги подозират най-напред рецидивистите, преди да се насочат към други заподозрени. Поне що се отнася до мен, Морган мислеше като полицай.

За него аз бях само опасен лъжец.

— Това не е сериозно — възразих аз. — Мислиш, че аз съм го извършил?

Той се усмихна подигравателно. В гласа му звучеше презрение и абсолютна увереност.

— Не се опитвай да го криеш, Дрезден. Сигурно смяташ да се измъкнеш с някоя измама, която старците от Съвета няма да могат да разгадаят. Но този път грешиш. Ние ще разберем как си го направил и ще стигнем до теб. И този път ще направим така, че никога вече да не можеш да навредиш.

— Хайде, стига — прекъснах го аз. Беше трудно, много трудно да поддържам тона на гласа си толкова игрив, колкото ми се искаше. — Не съм го направил. И освен това помагам на полицията да открие извършителя.

— Полицията? — попита Морган. Той присви очи в усилие да разгадае изражението ми. — Като че ли те могат да се справят с подобен случай. Няма да ти бъдат от полза. Дори ако нагласиш нещата така, че някой да попадне под законите на смъртните вместо теб, Белият съвет ще се погрижи справедливостта да възтържествува. — Очите му излъчваха фанатичен блясък.

— Както и да е. Виж, ако откриеш нещо относно убиеца, което би могло да бъде от полза за полицията, ще ми се обадиш, нали?

Морган ме изгледа с дълбоко отвращение.

— Искаш от мен да те предупредя, когато подозренията ни падат върху теб, Дрезден? Вярно, млад си, но не подозирах, че си толкова глупав.

Прехапах устни, за да не изстрелям очевидния отговор. Морган вече беше на ръба да избухне. Ако бях осъзнал колко яростно искаше да ме хване в издънка, нямаше да налея масло в огъня и да го ударя по устата.

Добре де. Може би пак щях да го направя, но не толкова силно.

— Лека нощ, Морган — сбогувах се аз, преди голямата ми уста да ми навлече още неприятности.

Движението му беше по-бързо, отколкото можеше да се очаква от човек на неговата възраст. Юмрукът му срещна челюстта ми със свръхзвукова скорост и аз се намерих на земята, като марионетка с прерязани конци. Доста време единственото, което можех да правя, беше да дишам. Морган стърчеше над мен.

— Наблюдаваме те, Дрезден. — Обърна се и закрачи към гората, чиито сенки бързо погълнаха черната му наметка. До мен достигна само гласът му: — Ще разберем какво точно е станало.

Не посмях да му отвърна с нещо хапливо. Попипах с пръсти челюстта си, за да видя дали не е счупена. Изправих се и се запътих с омекнали крака към „Костенурката“. Искрено се надявах Морган да открие истината. На първо място това щеше да попречи на Белия съвет да ме екзекутира за нарушаване на Първия закон.

Чувствах, че ме гледа през целия път до колата. Проклет да е. Явно му доставя голямо удоволствие да ме следи. Бях убеден, че където и да отида през следващите няколко дни, той ще е зад мен и ще ме дебне. Беше като някой голям котарак от анимационните филми, който чака до мишата дупка горкото мишле да си подаде нослето, за да го размаже с голямата си лапа. А аз се чувствах точно като мишлето.

Тази аналогия малко ме ободри. В анимационните филми големите котараци винаги загазват. Може би същото щеше да сполети и Морган.

Част от проблема беше, че винаги когато срещах Морган, в паметта ми нахлуваха спомени от ужасните ми младежки години. По това време започнах да изучавам магията, а тогавашният ми ментор ме съблазняваше с Черната магия и накрая се опита да ме убие, защото отказах. Вместо това аз го убих, по-скоро случайно — но той беше мъртъв и аз го бях извършил чрез магия. Бях нарушил Първия закон: Не убивай. Ако някой го наруши, има само една присъда за виновния и тя се изпълнява с меч.

Белият съвет отмени смъртната присъда, защото по традиция магьосникът може да използва своята смъртоносна сила само ако е заплашен собственият му живот или животът на беззащитни същества. А твърдението ми, че съм бил нападнат първи, не можеше да бъде оспорено от трупа на учителя ми. Затова те ми наложиха един вид условна присъда с незабавно последващо изпълнение — едно провинение, и съм мъртъв. Имаше членове на Съвета, които смятаха, че тази присъда е безумно несправедлива (аз бях един от тях, но моят глас не се броеше). Други бяха на мнение, че е трябвало да бъда екзекутиран, независимо от смекчаващите вината обстоятелства. Морган принадлежеше към втората група. Лош късмет за мен.

Имах чувството, че Съветът е доста враждебно настроен, независимо от благосклонното му решение. Те продължаваха да ме подозират и освен това бях трън в очите им, защото нарушавах традицията и упражнявах открито занаята си. В Съвета имаше достатъчно много членове, които биха предпочели да ме видят мъртъв. Трябваше много да внимавам.

Оставих отворени прозорците на „Костенурката“ по целия път до Чикаго, с надеждата да се разсъня, а мозъкът ми работеше трескаво като хамстер във въртящо се колело, но не можах нищо да измисля.

Иронията беше толкова абсурдна, че косата ми се изправи. Белият съвет ме подозираше, че аз съм извършил убийството, и ако не се появеше друг заподозрян, щях да опера пешкира. Разследването на Мърфи добиваше изключително голямо значение за мен. Но за да бъда полезен в него, се налагаше да открия по какъв начин убиецът е направил заклинанието, а за целта щях да се впусна в много съмнителни разследвания, които сами бяха достатъчни, за да ми навлекат смъртна присъда. Параграф двайсет и две. Ако имах по-високо мнение за интелигентността на Морган, щях да предположа, че той е извършил убийствата, за да ги прехвърли на мен.

Но това едва ли беше така. Колкото и да изопачаваше и преиначаваше правилата, Морган никога не би нарушил закона така грубо. Но ако не беше той, кой тогава? Нямаше толкова много притежатели на заклинателна сила — освен ако нямаше някакви недостатъци в законите, които управляват магията, позволяващи сърцата да избухват сравнително по-лесно от други органи.

Бианка сигурно знаеше повече за евентуалния извършител — няма начин. Бях планирал да се срещна с нея, а посещението на Морган направи това още по-наложително. Мърфи нямаше да подскочи от радост, че се бъркам в нейната част от разследването. Още повече че работите на Белия съвет трябва да се пазят в дълбока тайна от обикновените хора, поради което едва ли щях да успея да й обясня защо го правя. Голям купон.

Понякога си мисля, че Някой там горе наистина ме мрази.