Буреносен фронт

Глава 4

Когато пристигнах, Моника-без-фамилно-име стоеше пред офиса ми и пишеше нещо на гърба на бележката, която бях закачил на вратата.

Приближих се, но тя беше толкова погълната от заниманието си, че не ме усети. Беше хубава жена, трийсет и няколко годишна. Пепеляворусата й коса ми се стори естествена в сравнение с боядисаната коса на мъртвата жена от хотела. Гримът й беше нанесен умело и с вкус, а лицето й беше красиво и приятно и достатъчно закръглено, за да изглежда младо, а устните — достатъчно плътни, за да изглеждат женствени. Носеше дълга, бледожълта пола, кафяви ботуши, чисто бяла блуза и се беше наметнала със скъпа на вид зелена жилетка, която да я предпази от ранния пролетен хлад. В целия й вид имаше нещо познато и ми напомняше на Анет Фуничело или на Барбара Билингсли6 — типичната американка.

— Моника — обадих се аз и пуснах в ход най-невинната си и дружелюбна усмивка.

Тя примигна, когато се приближих.

— О, вие ли сте, Хари…

Усмихнах се и подадох ръка.

— Хари Дрезден, госпожо. Приятно ми е.

Забави се миг преди да поеме ръката ми, но определено задържа погледа си, насочен към гърдите ми. В този момент бях доволен, че си имам работа с някого, който е прекалено нервен, да ме погледне в очите. Стиснах леко ръката и минах покрай нея, за да отключа вратата на офиса.

— Простете за закъснението, но в последния момент ми се обадиха от полицията и трябваше да направя един оглед.

— Така ли? — попита тя. — Значи полицията… — Тя махна с ръка, вместо да довърши изречението, и влезе през вратата, която аз държах отворена.

— От време на време — кимнах аз. — Като попаднат на нещо странно, искат и аз да хвърля един поглед.

— Какво нещо?

Потръпнах и преглътнах отговора. Помислих си за труповете в „Медисън“ и ми прилоша. Когато погледнах към Моника, видях, че изучава чертите ми, прехапала нервно долната си устна. Щом ме усети, веднага отвърна поглед.

— Да ви предложа кафе? — попитах я аз.

Затворих вратата след нас и запалих лампите.

— Не, благодаря, няма нужда.

Тя стоеше права и гледаше кашона с прочетените книги, и стискаше с две ръце чантата пред себе си. Имах чувството, че ще изпищи, ако й кажа внезапно „бау“, затова се придвижвах внимателно и бавно, докато направих за себе си чаша нес кафе. Вдишвах и издишвах, извършвайки познатите движения, докато успея да се успокоя от срещата с Марконе. Когато приключих, кафето ми беше готово. Разположих се зад бюрото си и я поканих да седне на един от столовете пред мен.

— И така, Моника — подхванах аз. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами нали ви казах, че съпругът ми е… ами такова… — И кимна към мен, като направи някакъв странен жест.

— Изчезнал? — добавих аз.

— Да — каза тя, въздъхвайки почти облекчено. — Но не по някакъв мистериозен начин. Просто го няма. — Тя се изчерви и заекна. — Взел си е някои неща и си е тръгнал. Без нищо да каже. Оттогава го няма. Вече започвам да се тревожа за него.

— Хм — попитах аз, — от колко време го няма?

— От три дни — отговори тя.

Кимнах.

— Вероятно има някаква причина, за да потърсите мен, а не някой частен детектив или полицията.

Тя отново се изчерви. Лицето й беше много подходящо за целта с неговата момичешка, светла кожа. Всъщност беше направо прелестно.

— Да. Той се интересуваше от… от…

— От магия?

— Да. Купуваше си книги от щанда за езотерика на една книжарница. Но не от онези четива за замъци и дракони. Сериозни неща. Купи си и карти за тарот. — Тя произнесе думата неправилно, като аматьор.

— А защо мислите, че изчезването му може да има нещо общо с тези интереси?

— Не съм сигурна — призна тя. — Но е възможно. Много съм объркана. Наскоро остана без работа и преживя голям стрес. Тревожа се за него. Струва ми се, че който го открие, би трябвало да може да разговаря с него на тази тема.

Тя пое дълбоко въздух, сякаш усилието да изрече толкова дълги изречения, без нито едно хм, я беше изтощило.

— Все още не разбирам напълно. Защо се обърнахте към мен? Защо не отидохте в полицията?

Кокалчета й побеляха от стискането на дръжката на чантата.

— Той си опакова багажа, господин Дрезден. Полицаите ще решат, че е напуснал жена си и децата. И няма да разследват. Но случаят не е такъв. Той не би постъпил така. Единствената му грижа е да ни осигури добър живот, нищо друго.

Намръщих се. Нервничиш, защото хубостникът май е избягал от теб, а?

— Дори и така да е — казах аз, — защо потърсихте мен? Има частни детективи. Мога да ви препоръчам един много добър, ако решите.

— Защото вие сте запознат… — Тя разтвори колебливо ръце.

— С магията, нали? — попитах аз.

Моника кимна.

— Мисля, че това може да се окаже важно. Не съм сигурна. Но така ми се струва.

— Къде казахте, че е работил? — попитах аз.

Извадих от джоба си листче и си отбелязах нещо.

— „Силвър и сие“ — каза тя. — Те са маркетингова компания. Изследват пазарите на различни продукти и препоръчват на компаниите къде да инвестират средствата си.

— Аха — казах аз. — Как се казва съпругът ви, Моника?

Тя преглътна. Видях, че се опитва да измисли какво да ми каже, само не истинското му име.

— Джордж — успя да изрече накрая.

Погледнах я. Беше вторачена нервно в ръцете си.

— Моника. Разбирам, че сигурно ви е тежко. Повярвайте ми, ужасно много хора стават нервни, когато идват в моя офис. Но моля ви да ме разберете правилно. Аз няма да ви навредя. Единственото, което правя, е да помагам на хората. Вярно е, че някой, който владее тези неща, може да използва имената ви във ваша вреда, но аз не бих го направил. — И заех една фраза от Джони Марконе: — Не е добре за бизнеса.

Засмя се нервно.

— Чувствам се много глупаво — призна тя. — Но се говорят такива неща…

— Знам. Магьосници.

Оставих молива и сплетох пръсти по особен начин. Жената беше нервна и имаше определени очаквания. Можех да успокоя страховете й, ако изпълня част от тях. Внимавах да не се обърна към календара на стената, на който датата 15-и бе отбелязана с червено кръгче. Наемът. Имах нужда от пари. Дори днешният хонорар и каквото успеех да изкарам в бъдеще, нямаше да ми стигне, а не се знаеше и кога щяха да ми платят от общината.

Освен това никога не мога да устоя на изкушението да помогна на изпаднала в беда дама. Дори и когато самата тя не е сто процента сигурна, че желае тъкмо аз да я спася.

— Моника — продължих аз, — в този свят съществуват сили, за които повечето хора дори не подозират. И които ние все още не разбираме достатъчно. Мъжете и жените, които работят с тези сили, виждат нещата под друг ъгъл и достигат до разбирането им по различен начин. Те са по-особени и понякога това поражда подозрения и страхове. Знам, че сте чели книги и сте гледали филми, които показват хора като мен в ужасна светлина, а написаното в Стария завет за вещиците не прави нещата по-розови. Но в действителност ние сме хора като всички останали. — Отправих й най-очарователната си усмивка. — Искам да ви помогна и ви давам дума, че няма да ви разочаровам.

Тя изслуша това и се замисли за момент, продължавайки да гледа ръцете си.

— Виктор — каза тя най-сетне. — Виктор Селс.

— Чудесно — казах аз и си отбелязах името в бележника. — Дали има някакво място, където според вас би могъл да отиде?

Тя кимна.

— Къщата при езерото. Имаме къща край… — И отново махна с ръка.

— Езерото?

Тя ме погледна и това ме подсети да бъда търпелив.

— Езерото Провидънс, край границата на щата, близо до езерото Мичиган. Есенно време там е много красиво.

— Добре. А сещате ли се за някои приятели, на които би могъл да гостува, или роднини, които би искал да посети?

— Виктор не се разбираше със семейството си. Така и не ми стана ясно защо. Въобще не говореше за тях. Женени сме от десет години и нито веднъж не ги е споменавал.

— Ясно — отбелязах си и това. — А приятели?

Тя прехапа устни, което, изглежда, й беше навик.

— Не. Той беше близък с шефа си и с някои колеги от работата, но след като го уволниха…

— Аха — казах аз, — разбирам. — И продължих да записвам това, което тя ми каза, разделяйки отделните параграфи с дебели черти.

Запълних почти две страници с фактите и моите наблюдения относно Моника. Държа да съм изчерпателен в тези неща.

— Е, как мислите, господин Дрезден? — попита тя. — Ще можете ли да ми помогнете?

Прегледах бележките си и кимнах.

— Надявам се, Моника. Ако е възможно, бих искал да видя нещата, които вашият съпруг е колекционирал. Какви книги е купувал. Това ще ми помогне да добия по-ясна представа за него. Може да хвърля и един поглед край езерото Провидънс. Съгласна ли сте?

— Разбира се — каза тя.

Изглеждаше облекчена и едновременно с това още по-нервна, отколкото в началото. Записах си адреса на къщата край езерото и кратки упътвания за посоката.

— Знаете ли какъв е моят хонорар? — попитах я аз. — Тарифата ми е висока, така че може да ви излезе по-евтино, ако наемете някой друг.

— Разполагаме със значителни спестявания, господин Дрезден — каза тя. — Не се притеснявам за парите.

Това ми прозвуча малко странно на фона на нервните й маниери.

— Добре — отговорих аз. — Вземам по 50 долара на час, плюс разходи. Ще ви изпратя подробна фактура за всичко, което съм направил, така че вие ще имате пълна представа за обема на работата. Обичайната практика е да сключим договор. Не мога да ви обещая, че ще работя изключително само по вашия случай. Държа да третирам клиентите си с уважение, така че не мога да поставям някой от тях пред другите.

Тя кимна в знак на съгласие, бръкна в чантата си и извади от там бял плик. Подаде ми го и каза:

— Вътре има петстотин долара. Достатъчно ли е като начало?

Опа! Петстотин долара ще уредят наема за миналия месец и част от сегашния. Свикнал съм нервните ми клиенти да пазят от моите предполагаеми магьоснически способности тайната на влоговете си. Парите в брой са добре дошли.

— Да, напълно — отговорих аз и се постарах да не погаля плика.

Поне не бях толкова тъп, че да изсипя съдържанието му на бюрото и да почна да броя банкнотите.

Извади още един плик.

— Той е взел повечето неща със себе си — обясни ми тя. — Поне не можах да ги открия на обичайните им места. Намерих само това.

Пликът беше леко издут, бих се обзаложил, че в него има някакъв амулет, пръстен или нещо подобно. Чантата й вероятно беше добре подредена, защото от нея излезе и трети плик.

— А ето ви и негова снимка и телефонния ми номер. Благодаря ви, господин Дрезден. Кога ще ми се обадите?

— Веднага щом открия нещо — отговорих аз. — Вероятно утре следобед или най-късно вечерта. Добре ли е?

Тя едва не ме погледна в очите, но се овладя и се усмихна на носа ми.

— Да, много ви благодаря за съдействието. — Погледна към стената. — О, колко напредна времето. Трябва да тръгвам, скоро ще пуснат децата от училище.

Прехапа устни и отново се изчерви, притеснена, че е изпуснала такъв важен факт за нейното съществуване.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, госпожо — уверих я аз, докато я изпращах до вратата. — Благодаря ви за поръчката, съвсем скоро ще ви потърся.

Тя се сбогува, без да ме погледне нито за миг в очите, и излезе от офиса. Затворих вратата след нея и се върнах към пликовете.

Най-напред — парите. Бяха в банкноти по 50 долара, които винаги изглеждат като нови, макар да са пуснати в обръщение отдавна, защото най-рядко се използват. Общо десет на брой. Прибрах ги в портфейла си и изхвърлих плика.

Следващият плик беше със снимката. Извадих я и я разгледах. Моника, заедно с някакъв строен и привлекателен мъж — широко чело и рунтави вежди, които му придаваха нещо ексцентрично. Усмивката му разкриваше блестящи бели зъби, а кожата му беше загоряла като на човек, който прекарва доста време на слънце, вероятно на яхта. Видът му контрастираше с бледността на Моника. Виктор Селс, предполагам.

Телефонният номер бе написан на просто бяло картонче, изрязано така, че да се побере в плика. Нямаше нито име, нито пощенски код, само седем цифри. Отворих телефонния указател и го прегледах.

Тази особеност също така попадна в бележките ми. Чудех се какво си е мислила тя, като ми съобщава само малките имена, след като ми разкрива цяла дузина следи, по които да я открия. Това показва колко глупаво се държат хората, когато са притеснени от нещо. Говорят глупости и се държат по начин, за който те самите после съжаляват. Ще трябва да внимавам да не й намекна нещо подобно, когато говоря с нея следващия път.

Изхвърлих втория плик и изсипах над бюрото си третия.

От него изпадна мъртъв, изсушен скорпион, покрит с консервиращ лак. Кожена каишка беше закачена на пръстен близо до опашката, което показваше, че когато е бил носен, главата му е сочела надолу към земята, а опашката е стърчала, закривена с върха си към тялото.

Потръпнах. Скорпионите имат силно символно значение сред някои вярващи. И освен това никога не олицетворяват нещо добро или здравословно. Около подобен талисман могат да се направят много дребнави и злобни заклинания. Ако го носите на голо, острите му крачка непрекъснато ще ви дращят и подсещат, че талисманът е върху вас. Сухият шип на опашката може даже да се забие в кожата на човека, който се опита да ви прегърне. Рачешките му щипки ще се заплетат в космите по мъжката гръд или ще одраскат женските зърна. Гадно, неприятно нещо. Не злобно по своята същност, но не би ви помогнало за красиви и добри магии, ако носите подобен предмет около врата си.

Може би Виктор Селс се е забъркал в нещо сериозно, което е погълнало цялото му внимание. Магическото изкуство може да причини подобно нещо — особено с тъмните си страни. Отдаването му на подобни занимания в отчаянието си, след като е загубил работа, би могло да обясни внезапното му изчезване. Много начинаещи магьосници се опитват да се изолират с надеждата, че това може да им помогне по-добре да се концентрират. В действителност не помага, но все пак улеснява съсредоточаването на непривикналия или безволев ум.

А може би това не беше истински талисман. А по-скоро някаква дреболия или сувенир от пътуване до Мексико. Нямаше начин да разбера дали е средство за подобряване на концентрацията и насочването на магическата енергия, или е било използвано за заклинания — по ред причини аз лично не бих си послужил с подобно съмнително средство.

Трябваше да имам предвид тази грозотия, когато търся човека. Може нищо да не означава, но може и да има някакъв смисъл. Погледнах часовника. Минаваше три. Тъкмо време да проверя в местните морги дали при тях не се е озовал някой неидентифициран мъжки труп — щях да успея да свърша това, а после да отида до банката да внеса парите и да напиша чек на хазаина.

Взех телефонния указател и започнах да звъня по болниците — не беше обичайната ми практика, но не беше и особено трудно, като изключим обичайните проблеми при използването на телефона — пукане, смущения по трасето, примесване с чужди разговори. Ако нещо може да се обърка, то обезателно става.

Изведнъж ми се стори, че с крайчеца на окото си забелязах леко движение от страна на изсушения скорпион, който лежеше на бюрото. Примигнах и се вторачих в него. Не помръдна. Много внимателно насочих магическите си способности и като с невидима ръка започнах да опипвам за следи от заклинание или магическа енергия.

Нищо. Беше пресушен откъм магия, както и откъм живот.

Никой не може да каже, че Хари Дрезден се плаши от мъртви изсъхнали гадинки. Страшни или не, няма да им позволя да ме разсейват.

Побутнах го с телефонния указател, докато падна в едно чекмедже. Далеч от очите, далеч от сърцето.

Е, да, имам проблем със страшни, мъртви, отровни неща. Хайде, осъдете ме.