Буреносен фронт

Глава 10

Тръгнах си от Бианка с наемната кола на Джордж, „Студебейкър“ с дървени страници. При движение тази трошка, пърпореше, пъшкаше и стенеше с всичките си сглобки. Преди да приближа дома си, спрях до един телефонен автомат и набрах номера на Линда Рандъл.

В слушалката се чуха няколко сигнала, преди да ми отговорят.

— Бекитс ли търсите? Линда е на телефона — чу се в слушалката тих, приглушен контраалт.

— Линда Рандъл ли? — уточних аз.

— М-м-м — отзова се тя. Кадифето в гласа й беше почти осезаемо. — Кой се обажда?

— Казвам се Хари Дрезден. Исках да ви попитам дали можем да поговорим.

— Хари? Кой?

— Дрезден. Частен детектив съм.

Тя се разсмя. Смехът й беше толкова сочен, че ми се прииска да зарежа всичко и да се търкалям гол по земята.

— И какво искате да разследвате, господин Дрезден? Частните ми прелести ли? Вече ми харесвате.

Закашлях се.

— Ами… да. Госпожо Рандъл…

— Госпожица — прекъсна ме тя. — Госпожица Рандъл. Свободна съм. В смисъл, в този момент.

— Госпожице Рандъл — поправих се аз, — ако е възможно, бих искал да ви задам няколко въпроса относно Дженифър Стантън.

Мълчание от другата страна на линията. Чувах някакви звуци на заден фон: музика, сигурно по радиото, и механичният глас на говорител, приказващ нещо за бели зони, червени зони и разтоварване на багаж.

— Госпожице Рандъл?

— Не — каза тя.

— Няма да отнеме много време. И ви уверявам, че не вие сте обект на разследването ми. Моля само да ми отделите няколко минути.

— Не — повтори тя. — На работа съм и ще бъда заета до сутринта. Нямам време за вас.

— Дженифър Стантън беше ваша приятелка. Убиха я. Ако можете да ми кажете нещо, което може да помогне…

— Не мога — отново ме прекъсна тя. — Довиждане, господин Дрезден.

В слушалката се чу сигнал „заето“.

Намръщих се раздразнено и поставих обратно слушалката. Ето ти ситуация. Загубих толкова много сили за подготовка на срещата ми с Бианка, спечелих си толкова много потенциални неприятности и всичко бе напразно.

Всичко бе напразно, помислих си аз. Всичко, дявол да го вземе, бе напразно.

Бианка спомена, че Линда Рандъл работи като шофьор. При Бекет, спомних си фамилията, които и да бяха те. Сега разбрах що за шумове са се чували на заден план: обявите в сектора за пристигащи на летище „О’Хара“. Излиза, че тя стои с автомобила до аерогарата — може би чака пристигащите отнякъде семейство Бекитс. Във всеки случай, нямаше да е там още дълго време.

Без да губя нито секунда, включих предавките на стария, дрънчащ „Студебейкър“ и потеглих към „О’Хара“. Далеч по-лесно е да разкараш някого по телефона, отколкото при лична среща. Към аерогарата имаше няколко тунела, но тук ми се наложи да разчитам на късмета си — че ще попадна на нужното ми място преди госпожица В-момента-не-съм-заета Рандъл да успее да посрещне работодателите си и да изчезне. И още малко за това, „Студебейкър“-а да успее да преодолее оставащото до летището разстояние.

Колата все пак успя да докрета до местоназначението и още на втория изход видях малка сребриста лимузина, спряла на безплатния паркинг. През тонираните стъкла не се виждаше почти нищо. Както обикновено в петък вечерта, летището гъмжеше от хора — най-вече бизнесмени в сдържани, делови костюми, връщащи се вкъщи от всички краища на страната. По полукръглата рампа непрекъснато пълзяха коли. Ченге в униформа регулираше движението, не позволявайки на хората да правят всякакви глупости като качване — сваляне на хора насред пътя.

Паркирах стареца — „Студебейкър“, изпреварвайки в последния момент едно „Волво“ — е, наистина, имах предимството, че колата ми е по-стара и по-тежка, а и я управлявах далеч по-безразсъдно. Наблюдавайки сребристата лимузина, се измъкнах от колата и се отправих към най-близкия телефонен автомат. Пъхнах четвърт долар в процепа и още веднъж набрах номера, който ми даде Бианка.

В слушалката се чуха сигнали. В сребристата лимузина някой помръдна.

— Семейство Бекитс; Линда на телефона — измърка тя.

— Здравей, Линда — казах аз. — Пак е Хари Дрезден.

Почти видях усмивката й. В купето проблесна огънче, осветявайки за миг женски силует, после от него остана само оранжевата точка на цигарата.

— Струва ми се, вече ви казах, че не искам да разговарям с вас, господин Дрезден.

— Харесват ми жени, които са трудно достъпни.

Тя се разсмя със своя забележителен смях. През затъмнените стъкла видях как главата й се поклаща в такт със смеха.

— С всяка изминала секунда ставам все по-недостъпна. Още веднъж: довиждане. — И отново сигнал „заето“.

Усмихнах се, затворих телефона, приближих се до лимузината и почуках по стъклото. То се отпусна с леко жужене и отвътре ме погледна жена на около двайсет и пет години, извила учудено вежди. Имаше красиви очи с цвят на дъждовни облаци, леко пресилени сенки и яркочервено червило на пълните си устни. Кафявите й коси бяха стегнати в кок на тила, от което скулите й изглеждаха почти остри; само на слепоочията нарочно беше оставила няколко свободни кичура. Общо взето, имаше хищен вид — рязък, решителен. Беше облечена в бяла блуза и сиви памучни панталони. В едната си ръка стискаше запалена цигара, чийто дим ме удари в носа и аз издишах, за да го прогоня.

Тя ме изгледа откровено изпитателно от долу нагоре.

— Няма нужда да ми казвате, че сте Хари Дрезден.

— Наистина трябва да говоря с вас, госпожице Рандал. Няма да ви отнема много време.

Тя погледна часовника си, след това вратите на терминала, а накрая и мен.

— Добре. Май не мога да избягам? На ваше разположение съм. — Смукна от цигарата. — Аз пък харесвам мъже, които не се отказват лесно.

Прочистих си отново гърлото. Жената беше привлекателна, но не прекалено. Въпреки това в нея имаше нещо, което ме подпалваше, може би в начина, по който държеше главата си и произнасяше думите, и това нещо заобикаляше мозъка ми и атакуваше направо хормоните. По-добре да се захвана направо с темата, вместо да се правя на глупак.

— Как се запознахте с Дженифър Стантън?

Тя ме изгледа под дългите си мигли.

— Бяхме интимни.

Хм.

— Вие сте работили заедно при Бианка.

Линда изпусна още дим.

— Тази превзета малка кучка. Да. Работех с Джен. Дори известно време имахме обща стая. Деляхме едно легло. — Тя сви устните си кокетно и пропусна през тях един тих и трептящ, но порочен смях.

— Познавахте ли Томи Том? — попитах аз.

— О, да. Беше фантастичен в леглото. — Наведе очи и се размърда на седалката, протягайки едната си ръка навътре, така че излезе извън погледа ми. — Той беше редовен клиент. Май два пъти месечно двете с Джен отивахме при него и си организирахме малко парти. — Тя се наведе към мен. — Той умееше неща, които побъркваха всяка жена и я превръщаха в истинско животно, Хари Дрезден. Знаете какво имам предвид. Да пъшка и да крещи от възбуда.

Тя наистина ме подлудяваше. Гласът й възбуждаше такива сънища, които не бихте искали да забравите на сутринта. Изражението й обещаваше неща, които не бих споделил с други, ако ми дадеше такъв шанс. „Работата, Хари. Занимавай се само с работата си.“

Има дни, в които наистина я мразя тази работа.

— Кога за последно разговаряхте с нея?

Тя дръпна отново от цигарата, но този път забелязах как пръстите й леко потрепериха. Преодоля го, но все пак недостатъчно бързо. Очевидно беше нервна. Толкова нервна, че чак трепереше и аз най-сетне проумях защо. Държеше се като уличница, за да предизвика реакцията на жлезите ми, а не на мозъка, защото се опитваше да скрие нещо.

И аз съм човек, нечие хубаво лице или тяло лесно могат да отвлекат вниманието ми като на всеки друг млад мъж. Линда Рандал беше много добра в тези номера. Но не обичам да ме правят на глупак.

И така, госпожице Секс Богиня. Какво криете?

Прочистих гърлото си и попитах отново:

— Кога за последен път говорихте с Дженифър Стантън, госпожице Рандал?

Тя ме погледна с присвити очи. Съвсем не беше глупава. Разбра, че съм я разгадал и съм прозрял претенциите й. Флиртаджийското й поведение се изпари.

— Полицай ли сте? — попита тя.

Поклатих глава.

— Честна дума, опитвам се само да разбера какво е станало с нея.

— По дяволите — каза тя меко. Хвърли фаса от цигарата на асфалта и издуха цял облак дим. — Вижте какво. Ако ви кажа нещо и видя, че се приближава полицай, въобще не ви познавам. Ясно ли е?

Кимнах.

— Чухме се с Джен в сряда вечерта. Тя ми се обади. Било рожденият ден на Томи. Искаше да се съберем тримата. — Изкриви уста в гримаса. — Нещо като тържество.

Погледнах я и се наведох към нея.

— Отидохте ли?

Очите й блуждаеха нервно, като на котка, затворена в малка стая.

— Не — каза тя. — Бях на работа. Искаше ми се, но…

— Тя каза ли нещо необичайно? Нещо, което да ви накара да помислите, че е в опасност?

Поклати отново глава.

— Не, нищо. Напоследък не се чувахме много често. Виждах я рядко, след като напуснах „Кадифения салон“.

Намръщих се.

— Знаехте ли дали се занимава с нещо друго? Да се е забъркала в нещо, което може да й създаде неприятности?

Тя поклати глава.

— Не. Тя не се занимаваше с такива неща. Не е в нейния стил. Беше много сладка. Повечето момичета се уморяват и започват да се тормозят, господин Дрезден. Но при нея не беше така. Тя по някакъв начин караше хората да се чувстват добре. — Погледна встрани. — Аз не можех така. Просто се махнах.

— Нищо ли не можете да ми кажете? Не се ли сещате за нещо?

Тя стисна устни и поклати глава. Поклати я отново, докато ме лъжеше. Бях съвсем сигурен. Тя се затваряше, стягаше се, а ако наистина нямаше какво да ми каже, защо се опитваше да скрие нещо? Може би знаеше нещо — освен ако не се съпротивляваше, защото по някакъв начин бях засегнал чувствата й — също както при Бианка. Така или иначе, нямаше да ми каже нищо повече.

Свих разочаровано юмруци. Ако Линда Рандал няма информация за мен, бях попаднал в задънена улица. Бях я засегнал — втора жена за една и съща вечер. В серия си, Дрезден, въпреки че едната от тях не беше човешко същество.

— А защо — изплюх камъчето аз, преди даже да си помисля, — защо бяха нужни тези флиртаджийски номера?

Тя ме погледна и се усмихна. Усетих как се промени веднага и на преден план отново излезе чувствената й привлекателност, също както преди малко — но този път дори не се опита да прикрие погнусата, която изпитваше към себе си. Отклоних бързо погледа си от очите й, защото не исках да видя нищо повече, не изпитвах никакво желание да надникна в душата на Линда Рандал.

— Защото съм такава, господин Дрезден. Някои имат нужда от дрога, други от алкохол. А на мен ми трябва оргазъм. Секс. Страст. Пристрастена съм. Градът е пълен с такива като мен. — Тя погледна встрани. — Най-доброто нещо след любовта. Поддържа ме жива. А сега, моля да ме извините.

Отвори рязко вратата. Аз се дръпнах назад да й направя място и тя се запъти към задната част на колата — с дългите си крака и с дълги крачки — и отвори багажника.

От терминала излезе висока двойка — и двамата с очила, облечени в стилни сиви дрехи, които се приближиха към лимузината. Имаха вид на професионалисти — от онези, които имат солидна кариера, но нямат деца, за които да се грижат, с достатъчно пари и свободно време да поддържат добрия си вид — и да помпат мускули на гладиаторите. На рамото си той беше метнал пътна чанта, а в ръката си стискаше малко куфарче, докато тя не носеше нищо друго, освен папка за документи. Нямаха бижута, нито часовници, дори венчални халки. Странно.

Мъжът постави нещата, които носеше, в багажника и погледът му се плъзна от Линда към мен. Попита я тихо, за да не го чуя, но аз имам добър слух.

— Кой е този? — тонът му звучеше изкуствено и леко напрегнато.

— Един приятел, господин Бекитс. Едно време излизахме заедно — отговори тя.

Нови лъжи. Ставаше интересно.

Погледнах към жената, която вероятно беше госпожа Бекитс. Тя ми отвърна със спокойно изражение, лишено от всякаква емоция. В него имаше нещо призрачно. Виждал съм такива лица на кино — затворници, освободени от нацистките лагери след войната. Кухи, сковани, почти мъртви лица.

Линда отвори задната врата и господин и госпожа Бекитс се настаниха в колата. Госпожа Бекитс за миг погали Линда по кръста, жест, който ми се видя странен по отношение на член от персонала. Забелязах, че Линда потръпна, преди да затвори вратата. След това заобиколи колата и мина покрай мен.

— Изчезвайте — каза тя тихо. — Не искам неприятности с шефа.

Посегнах към ръката й и я стиснах между дланите си, както би направил един любовник, да речем. По този начин визитната ми картичка попадна в нея.

— Визитката ми. Ако се сетите за нещо, ще ми се обадите, нали?

Тя се извърна, без да ми отговори, но картичката изчезна в джоба й, преди да седне в колата.

Мъртвешките очи на госпожа Бекитс ме наблюдаваха през стъклото, докато колата се изниза край мен. Беше мой ред да потръпна.

Както вече казах — призрачно.

Влязох в летището. Мониторите, които показваха разписанието, примигнаха, когато минах край тях. Седнах в едно от вътрешните кафенета и си поръчах чаша кафе. Наложи се да го платя с дребни монети. Повечето ми пари бяха отишли за наема от миналия месец и за любовната отвара, която Боб ме накара да направя. Пари. Налагаше се да се заема със случая на Моника Селс и да открия съпруга й. Не исках да се измъкна от кашата с Белия съвет само за да се окажа след това на улицата, защото не мога да си платя сметките.

Отпих от кафето и се опитах да си организирам мислите. Грижите ми бяха в две посоки. От всичко най-важно беше да открия кой е убил Томи Том и Дженифър Стантън. Но не само да го направя, за да не се появят още трупове, ами защото, ако не успея, Белият съвет ще се възползва от случая, за да ме осъди на смърт.

И докато преследвам убийци и се крия от екзекутори, ще трябва да свърша нещо и за някой, който може да ми плати. Не мога да представя сметка на Мърфи за тазвечерната акция — тя ще ме одере жив, ако разбере, че обикалям наоколо, задавам въпроси и си пъхам носа, където не трябва. Така че, ако искам да получа някакви пари от полицейското управление на Чикаго, трябва да отделя време за разследването, което Мърфи иска от мен — да се заема с черната магия, която сама по себе си може да ме унищожи.

Може би е най-добре да се заема с изчезналия съпруг на Моника Селс. Вярвах, че съм очертал контурите на този случай, но нямаше да е зле да ги запълня с още малко щрихи. Мога да отделя време, да си изпълня задължението по договора и дори да вложа малко извънреден труд. Това ми харесваше повече, отколкото да се заема с черна магия.

Така че бих могъл да проследя следата, която ми разкри Тут-тут. Онази нощ край езерото Провидънс е била доставена пица. Крайно време е да поговоря с разносвача.

Напуснах кафенето и отидох до телефонните автомати, откъдето потърсих службата за справки. Имаше само едно място близо до къщата край езерото Провидънс, където можеше да се поръча пица. Дадоха ми номера и аз го набрах.

— „Пица Експрес“ — обади се някой с пълна уста. — Какво ще си поръчате?

— Вижте — казах аз, — чудя се дали не можете да ми помогнете. Търся разносвача, който е доставил пица на един адрес в сряда вечер. — Дадох им адреса и помолих да говоря с човека.

— Пак ли? — въздъхна той. — Почакайте малко. Джак току-що се върна от една доставка. — Той извика някого и след минута в слушалката се чу високият баритон на млад човек.

— Ало?

— Ало — отговорих аз. — Вие ли доставихте пица на…

— Чуйте — гласът беше нервен и отчаян, — вече казах, че съжалявам. Това няма да се повтори.

Примигнах изненадано.

— За какво се извинявате?

— Исусе — каза той. След това чух стъпките му, докато преминава през някакво шумно помещение, и след миг настъпи тишина, вероятно беше в друга стая и бе затворил вратата. — Вижте — простена той, — казах ви, че няма да кажа на никого. Само погледнах. Не можете да ме упрекнете за това, нали? Когато позвъних, никой не ми отвори, какво друго можех да направя? Странно парти, но това си е ваша работа. Нали?

Едва успявах да го задържа на телефона.

— Какво точно видяхте, Джак?

— Никакви лица — увери ме той. Все по-нервно. Засмя се и се опита да се пошегува. — Имаше по-интересни неща за гледане от лицата. Нали разбирате. Въобще не ме интересува какво правите в собствената си къща. Или приятелите ви, или който и да е. Не се притеснявайте. Никога нищо няма да кажа. Следващия път ще оставя пицата и ще напиша бележка, става ли?

Приятели в множествено число. Интересно. Момчето беше много нервно. Вероятно бе видяло доста. Инстинктът ми казваше освен това, че той крие нещо, за което не иска да говори.

— Какво друго? — попитах го аз. Нарочно говорех спокойно и неутрално. — Видели сте още нещо. Какво?

— Не ми е работата — отговори той веднага. — Не е моя работа. Вижте, трябва да затварям. По тази линия получаваме поръчки. Днес е петък и сме много заети.

— Какво — произнесох ясно, разделяйки нарочно думите, — още?

— О, по дяволите — въздъхна той с треперещ глас. — Въобще не бях с този човек. Не знам нищо за него. Не съм му казвал, че сте си правили оргия там или нещо подобно. Честна дума, господине. Не искам да си навлека неприятности.

Виктор Селс явно знаеше как да организира парти и как да изплаши един младеж.

— Последен въпрос — казах аз. — Кого видяхте? Кажете ми?

— Не знам, не го познавам. Някакъв човек с фотоапарат. Това беше всичко. Заобиколих къщата, за да намеря задната врата, качих се на верандата и надникнах вътре. Съвсем за малко. Но той си беше там, целият в черно и щракаше с апарата си. — Замълча за малко — някой чукаше на вратата, която той беше затворил. — За бога, трябва да приключвам, господине. Не ви познавам и не знам нищо. — След това се чуха стъпки и той затвори телефона.

Аз също оставих слушалката и се запътих към колата на Джордж. По целия път обратно към апартамента си прехвърлях подробностите, които бях научил.

Някой се беше обаждал в „Пица Експрес“ преди мен. Някой друг вече бе разпитвал момчето от пицарията. Но кой?

Естествено, Виктор Селс. Проследявайки хората, които имат информация за него и за възможното му присъствие в къщата. Може да е бил пиян или пък някой от гостите му да е поръчал пицата — а сега Виктор се опитваше да заличи следите си.

Следователно той знае, че някой го търси. Доколкото се досещам, той е бил в къщата, когато аз отидох там миналата нощ. Изчезнал човек, който не иска да го открият, може да стане опасен, когато някой започне да души около него.

А фотографът? Който обикаля около прозорците и прави снимки. Порових се в джоба на шлифера и открих празната кутийка от филмова лента. Това обясняваше поне откъде е дошла. Но защо някой ще се навърта наоколо и ще прави снимки на Виктор и приятелите му? Може би Моника е наела и частен детектив, без да ми каже. Или някой съсед, който иска да направи мръсни снимки? Няма начин да се разбере. Нова загадка.

Паркирах студебейкъра пред къщи и угасих мотора. Претеглих постигнатото тази вечер — загадки — много, резултати — никакви.

Разследването за Моника Селс беше довело до съпруг, който организира оргии в къщата край брега на езерото, след като е изхвърлен от работа, и се страхува да не бъде разкрит. Вероятно напреднал случай на мъжка менопауза. Моника не ми приличаше на жена, която би погледнала благосклонно на това — нито пък щеше да ме обвини в лъжа, ако й кажа истината. Но случаят поне заслужаваше още малко внимание — мога да му посветя още няколко часа и да изкарам още малко пари, преди да й представя сметката. Все още обаче не знаех цялата истина.

Опитът при Бианка бе довел до задънена улица заради Линда Рандал. Имах още въпроси към нея, но тя се бе затворила като банка в неделя. Не можех да представя нищо сигурно на Мърфи, за да може да продължи случая. По дяволите, налагаше се да направя проучването въпреки всичко. Може от него да излезе нещо полезно, някаква улика, която да помогне на мен и на полицията да открием убиеца.

А може и дракони да излетят от задника ми. Но трябваше да опитам.

Излязох от колата и се отправих към апартамента, за да поработя.

Мъжът ме беше дебнал зад кофите с боклук, които стояха до стълбите при входната врата. Бейзболната бухалка ме уцели зад ухото и ме повали почти напълно безчувствен в подножието на стълбите. Усетих стъпките му, но не можех да помръдна, когато той се спусна към мен.

Това пасваше на целия ден.

Той стъпи на врата ми. След това вдигна бухалката и тя просвистя, за да се стовари с пълна сила върху черепа ми.

Само дето пропусна целта си и удари асфалта на сантиметри от окото ми.

— Слушай, Дрезден — каза нападателят ми. Гласът му беше груб, тих и преднамерено заплашителен. — Имаш дълъг нос. И го навираш, където не трябва. Устата ти е голяма. Спри да говориш с хора, с които не бива. Или ние ще я затворим. — Направи мелодраматична пауза и добави: — Завинаги.

Стъпките му се отдалечиха от стълбите и заглъхнаха.

Останах да лежа известно време и единственото, което виждах, бяха стълбите пред мен. Мистър се появи отнякъде, вероятно привлечен от моето пъшкане, и започна да ближе носа ми.

Постепенно възвърнах подвижността си и успях да седна. Виеше ми се свят и ми се повръщаше. Мистър се отърка около мен и макар да усещаше, че нещо не е наред, започна да мърка. Успях да се надигна и да се задържа достатъчно дълго прав, за да отключа вратата на апартамента, да влезем вътре заедно с Мистър и да заключа отново след нас. Довлякох се до креслото в тъмнината и се отпуснах в него, издишвайки шумно.

Останах неподвижен, докато виенето на свят се забави достатъчно, за да мога да си отворя очите, и докато ударите в слепоочията ми се успокоиха. Ударът по главата. Някой беше ударил главата ми с бейзболна бухалка и й беше придал нова и интересна форма, напълно неподходяща за извършването на каквито и да било умствени упражнения. Някой би могъл даже да запрати с удари Хари Дрезден в небитието.

Прекъснах този ред на мисли.

— Ти не си някакво бедно зайче, Дрезден! — припомних сам на себе си строго. — Ти си магьосник от старата школа, заклинател от най-висок ранг. Няма да се откажеш само защото някакъв идиот с бейзболна бухалка ти е наредил!

Съживен от звука на собствения си глас, или по-скоро от усещането, че говоря сам на себе си, станах и запалих огъня в камината, след което започнах да се разхождам неспокойно пред нея, опитвайки се да обмисля детайлите.

Звучаха ли събитията от тази вечер като предупреждение? Кой би имал основание да ме заплашва? Какво не искаха да открия? И преди всичко, как би трябвало да постъпя?

Вероятно някой е видял, че разговарям с Линда Рандал. Или, по-вероятно, някой е разбрал, че съм ходил при Бианка и съм я разпитвал. Синята „Костенурка“ не е изключителна кола, но трудно можеш да я сбъркаш с друга. И кой е решил, че трябва да ме следи?

Ами да не би Джони Марконе — Джентълмена да не направи точно това само за да размени няколко думи с мен? И да поиска да не се бъркам в убийството на Томи Том? Да, точно така беше. Може това да е било още едно напомняне от шефа на бандитите. Имаше нещо мафиотско в цялата история.

Отидох в кухненския бокс и си направих чай с аспирин срещу главоболието. Билковите отвари са добри, но не исках да рискувам.

Воден от същите съображения, извадих моя „Смит и Уесън“ 38-и калибър от чекмеджето му и проверих дали е зареден. След това го пъхнах в джоба на сакото.

Магьосничеството е хубаво нещо, но е добре да имаш под ръка револвер, за да обезкуражиш типове, които използват бейзболни бухалки. Кълна се в ада, няма да се огъна пред тигъра Джони Марконе и няма да му позволя да ме юрка и тъпче, както си реши. Няма начин, нито в ада, нито на земята.

Главата ме болеше и ръцете ми трепереха, но аз се спуснах по стълбите в лабораторията и започнах да търся как можеш да пръснеш нечий гръден кош от сто километра.

Кой казва, че не се забавлявам в петък вечер?