Буреносен фронт

Глава 26

С мен беше свършено. Нямах възможност за изход от кухнята, нито време да използвам някакво експлозивно заклинание от толкова кратко разстояние. Смъртоносните скорпиони щяха да ме разкъсат на парчета, преди Виктор да ме пръсне със своята магия или озверелите за кръв Бекитс да успеят да си оправят пистолетите и да ми вкарат още няколко куршума. Кракът започна адски да ме боли, макар че това беше по-добре от загуба на съзнание или шок, но в момента не беше най-голямата ми грижа. Стиснах здраво метлата — единственото ми жалко оръжие, а на всичкото отгоре не бях и достатъчно подвижен, за да я използвам.

В този момент се сетих за нещо, нещо толкова детинско, че ме напуши смях. Откъснах клечка от метлата и запях една бавна и спокойна песен, въртейки във въздуха клечката между пръстите си. Протегнах се и събрах част от огромната енергия, която вилнееше необуздана наоколо, и изрекох високо заклинанието. Pulitas! — крещях аз все по-силно. — Pulitas, pulitas!28

Метлата се размърда и се изправи в ръката ми. След това се понесе по пода на кухнята и се залюля застрашително пред настъпващите скорпиони. И през ум не ми беше минало, че това заклинание за почистване, което навремето бях принуден да науча, ще може да бъде използвано срещу надигащата се вълна от отровни скорпиони, и то по време на буря. Метлата зашета срещу тях с яростна енергия и започна да ги изхвърля от кухнята към отсрещната стена с равномерни и ефикасни движения. Всеки път когато някой скорпион се опитваше да я заобиколи, тя се извиваше и събаряше животинчето по гръб, след което продължаваше работата си.

Убеден съм, че цялата мръсотия по пода също беше старателно пометена. Когато правя заклинание, правя го както трябва.

Виктор се разкрещя ядосано, когато видя, че неговите любимци, все още твърде дребни, за да се противопоставят, бяха така старателно изметени от балкона. Бекитс вдигнаха оръжията си и започнаха да стрелят по метлата, а аз се прикрих зад шкафовете. Вероятно този път използваха револвери, защото стрелбата вървеше без прекъсване и с добър ритъм. Куршумите удряха по стената и по шкафовете, но нито един от тях не проби моето прикритие.

Поех въздух и притиснах с ръка кървящата рана на бедрото си. Болеше ужасно. Допуснах, че куршумът е заседнал някъде в костта. Не можех да си помръдна крака. Имаше доста кръв, но не толкова, че да седя в локва от нея. Огънят беше обхванал голяма част от покрива над балкона и съвсем скоро всичко щеше да рухне.

— Спрете стрелбата, спрете стрелбата, дявол да ви вземе! — изкрещя Виктор и след миг стрелбата спря.

Рискувах и надникнах над ръба на шкафа. Метлата ми беше изхвърлила скорпионите от балкона в долната стая. Докато гледах, Виктор я хвана и счупи дръжката й в парапета. В същия миг, сламката, която държах в пръстите си, рязко се прекърши и усетих, че силата на заклинанието се изпари.

Виктор Сянката изръмжа:

— Хитър трик, Дрезден — каза той, — но много жалък. Няма начин да оцелееш. Предай се. Ще те пусна да си отидеш.

Двамата Бекитс презаредиха револверите си. Скрих си главата, преди да им хрумне нещо, и само се молех да не са сложили по-тежки патрони, чиито куршуми биха могли да пробият шкафовете, каквото и да има в тях, и да ме убият.

— Да бе, Вик — отговорих аз, колкото може по-спокойно. — Ти си известен с милосърдие и честна игра, нали?

— Достатъчно е да те задържа, докато огънят се разпространи и те убие — каза Виктор.

— Тогава ще умрем заедно, Вик. Жалко само за твоята стока.

Виктор изръмжа и хвърли нова струя пламъци към кухнята. Този път успях по-лесно да се предпазя, полузакрит от шкафовете.

— Браво — казах аз с презрение. — Огънят е единственото, което можеш да правиш. Само че всички истински магьосници научават това още през първите седмици, а после напредват с науките.

Огледах се из кухнята. Трябваше да има нещо, което да използвам, или някакъв изход, но нищо не открих.

— Млък! — изръмжа Виктор. — Кой е истинският магьосник тук? Който държи всичките карти в ръцете си — аз или простряният в кръв на пода? Ти си нищожество, Дрезден, нищожество. Ти си загубен. И знаеш ли защо?

— Трябва да си помисля — казах аз.

Той се изсмя подигравателно.

— Защото си идиот. Ти си идеалист. Отвори си очите. Живеем в джунгла. Оцелява по-силният, а ти показа, че не си. Силните правят каквото си искат, а слабаците ги стъпкват. Когато всичко свърши, аз ще те изтрия като праха от обувките си и ще си продължа, все едно въобще не си съществувал.

— Късно е вече — му казах аз. Бях в настроение да му пусна една лъжа. — Полицията знае всичко за теб, Вик. Аз им казах. Казах и на Белия съвет също. Ти не си чувал за тях, нали? Те са като инквизицията. Много ще ти харесат. Ще те третират като вчерашен боклук. Ама че невежо копеле си ти.

Настъпи кратко мълчание.

— Не! Ти лъжеш. Лъжеш ме, Дрезден.

— Да пукна, ако лъжа — казах аз. Доколкото разбирах, май така си беше. — И Джони Марконе. Погрижих се той да разбере кой си и къде се криеш.

— Кучи син — каза Виктор. — Тъпо копеле. Кой те пусна в тази работа? Марконе? Затова ли те прибра от улицата?

Изсмях се малко хилаво. Парче от горящия шкаф падна от горната лавица на плочките до мен. Започна да става доста горещо. Огънят се разрастваше.

— Не можеш да се сетиш, нали, Виктор?

— Кой? — ми изкрещя той. — Кой по дяволите? Онази курва Линда? Или нейната приятелка Дженифър?

— Продължавай да гадаеш, няма да уцелиш — отговорих аз.

По дяволите. Ако успея да продължа разговора и го задържа достатъчно дълго в къщата, ще загине заедно с мен. А ако го подлудя достатъчно, може да направи грешка.

— Стига дрънка с него — каза Бекитс. — Той няма оръжие. Да го убием и да се махаме от тук, преди да сме загинали всички.

— Давайте — отвърнах аз окуражително. — Нямам какво да губя. Ще превърна тази къща в такова огнено кълбо, в сравнение, с което Хирошима би изглеждала като детска играчка. Ще ме зарадвате.

— Млъквай! — извика Виктор. — Кой беше? Кой те прати?

Ако издам Моника, той може да я настигне, ако успее да излезе жив от тук. Нямаше смисъл да рискувам. Затова го пратих по дяволите.

— Запалете колата — изръмжа Виктор. — Излезте през вратата на верандата. Скорпионите ще избият всичко живо на долния етаж.

Чух шум от движение, някой отвори вратата към верандата в задната част на къщата. Огънят продължи да се разпространява. Димът постепенно се сгъсти.

— Трябва да тръгвам, Дрезден — каза Виктор. Гласът му звучеше нежно, почти като мъркане. — Но първо искам да се срещнеш с някого.

Усетих леко присвиване в горната част на стомаха.

— Калшазак — прошепна Виктор.

Зажужа някаква енергия. Въздухът светна и заблестя в къдрави спирали.

— Калшазак — прошепна отново Виктор, този път по-силно и призивно.

Чух нещо, някакво далечно свистене, което започна да се приближава. Черният магьосник извика името за последен път, този път гласът му премина в крясък.

— Калшазак!

Къщата се разтресе от някакъв гръм и наоколо се усети задушлива сярна миризма. Повдигнах глава над ръба на шкафа, рискувайки един поглед.

Виктор беше застанал до плъзгащата се врата, която водеше към верандата. По тавана на къщата от тази страна шареха червено-оранжеви пламъци, долната стая бе изпълнена с дим и цялото пространство светеше с адски отблясъци.

На пода пред Виктор беше застанал демонът жаба, когото успях да прокудя миналата нощ. Знаех, че не съм го убил. Не можете да убиете самия демон, а само физическата обвивка, която той създава около себе си, за да се появи в света на смъртните. Ако бъде повикан отново, той без никакви трудности си създава нова обвивка.

Гледах като хипнотизиран. Само веднъж бях виждал някого да призовава демон — и бях убил стария си учител скоро след това. Създанието клечеше пред Виктор и очите му като синьо-бяла мълния, в които имаше яростен блясък, бяха вторачени в него. То изгаряше от нетърпение да се втурне и да разкъса на парчета смъртния, който беше дръзнал да го призове.

Очите на Виктор се разшириха лудо и заблестяха с трескава сила. По лицето му се стичаше пот и той наклони глава на една страна, като че ли хоризонтът пред него се беше изкривил и той се опитваше да компенсира. Благодарих си на ум, че бях затворил третото си око. Не бих искал да видя истинското лице на създанието — нито да добия представа за същността на самия Виктор.

Демонът издаде разочаровано изсъскване и накрая се обърна към мен с крясък. Виктор отпусна глава и се разсмя, волята му беше надвила над създанието, което беше повикал от отвъдното.

— Ето, Дрезден. Виждаш ли? Силните оцеляват, а слабите ще бъдат разкъсани на парчета. — Той махна с ръка към мен и заповяда на демона: — Убий го!

С мъка се изправих на крака, опирайки се на шкафа, за да мога да посрещна демона, който се надигна и започна бавно да пълзи към мен.

— За бога, Виктор — казах аз. — Не вярвах, че си толкова загубен.

Усмивката му веднага се превърна в ръмжаща гримаса. В ъгълчетата на очите се появиха страх и несигурност, въпреки че все още се смяташе за победител. Изкривих устните си подигравателно и погледнах към демона.

— Не знаеше ли, че не трябва да издаваш името му пред друг? — попитах аз. След това поех дълбоко въздух и извиках със заповеден тон: — Калшазак!

Демонът се закова на място и издаде свистене от уплаха и ярост, когато произнесох името му и насочих волята си срещу него.

— Калшазак! — изкрещях отново. Усетих моментално присъствието му вътре, в собствената ми глава, където то забесня и се загърчи като хлъзгава и слузеста гигантска попова лъжичка. Това напрегна ужасно силно слепоочията ми, видях звезди и за малко да ме извади от равновесие и да падна на пода.

Опитах се да кажа още нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. Демонът изсъска в очакване и натискът в главата ми се увеличи още повече, опитвайки се да ме повали и да ме накара да се откажа от борбата, в който случай демонът щеше да получи свобода на действие. Блестящата синева на очите му стана още по-ярка, почти непоносима.

Странно, но си помислих за Джени Селс и за Мърфи, простряна бледа и безжизнена на носилката, и за Сюзан, сгърчена до мен, неспособна да се движи.

Бях надвил веднъж тази жаба. Можех да го направя отново.

Изкрещях за трети и последен път името на демона въпреки острата болка в гърлото ми. То прозвуча неясно и объркано и за миг си помислих за най-лошото, но Калшазак се изви отново и се хвърли яростно на пода, размахвайки крайници като отровена буболечка и яростно разкъса килима на едри парцали. Отпуснах се за миг, обзе ме слабост, която ме заплашваше със загуба на съзнание.

— Какво правиш? — извика Виктор и гласът му прозвуча почти като писък. — Какво правиш? — погледна той ужасен към демона. — Убий го. Аз съм твоят господар! Убий го, убий го!

Демонът измуча яростно, погледна към мен и после към Виктор, сякаш се опитваше да реши кого да погълне. След това очите му се спряха на Виктор, който побледня и се спусна към вратата.

— О, не. Няма да те пусна — прошепнах аз и изрекох последното заклинание, което можех.

Събрах остатъците от силата си, вятърът ме повдигна от земята и ме изстреля към Виктор като снаряд. Изблъсках го далече от вратата, профучахме край демона, който направи опит да ни хване, и се строполихме край парапета на балкона.

Образувахме объркана купчина от тела на ръба на балкона, който се надвесваше над долната стая, пълна с пушек и яркочервени отблясъци от огъня. Въздухът беше станал прекалено горещ, за да се диша. Болката в крака ми беше по-остра и заслепяваща, отколкото въобще можех да си представя, и аз поех дълбоко дъх. Отровният дим обгори гърлото ми и аз почти се задавих.

Огледах се наоколо. Огънят се разпространяваше навсякъде. Демонът се беше свил между нас и единствения изход. Над ръба на балкона цареше хаос от пламъци и дим — особен, тъмен дим, който би трябвало да се издига нагоре, но вместо това се утаяваше като лондонска мъгла. Болката беше прекалено силна. Просто не можех да помръдна. Не можех даже да си поема достатъчно въздух, за да изкрещя.

— Проклет да си — изпищя Виктор. Той се изправи на крака и ме придърпа към себе си с невероятна сила. — Проклет да си — повтори той. — Какво стана? Какво направи?

— Четвъртият закон на магията забранява обвързване на други същества против волята им — изскърцах аз през зъби. Гърлото ми беше пристегнато от толкова силна болка, че едва говорех. — Затова се намесих и го освободих от твоя контрол. Но не съм установявал мой контрол върху него.

Очите на Виктор се разшириха.

— Искаш да кажеш…

— Той е свободен — потвърдих аз и погледнах към демона. — Изглежда огладнял.

— Какво ще правим? — попита Виктор. Гласът му трепереше и той започна да раздрусва и мен. — Какво ще правим?

— Ще умрем — казах аз. — Така и така съм загубен, но поне ще завлека и тебе със себе си.

Той погледна към демона, после към мен, ужасен, но пресмятащ нещо наум.

— Съюзи се с мен — каза той. — Ти успя да го спреш преди. Можеш пак да го направиш. Двамата заедно ще го победим и ще избягаме!

Погледнах го за миг. Не можех да го убия с магия. И не исках. Това само щеше да ми стовари смъртна присъда на главата. Можех обаче да стоя и да не правя нищо. И точно това направих. Усмихнах му се, затворих очи и не помръднах.

— Върви по дяволите, Дрезден — изръмжа Виктор. — Той ще ни изяде един по един. Но аз няма да бъда първият изяден днес.

Повдигна ме и започна да ме бута към демона.

Съпротивлявах се доста неуверено. Борехме се. Димът се сгъстяваше. Демонът се приближаваше все повече и очите му светеха с адски пламъци. Виктор беше по-нисък от мен, по-як и се бореше по-добре, освен това не беше прострелян в бедрото. Той ме повдигна и почти ме хвърли, но аз се обърнах по-бързо от него и го треснах с дясната си ръка по главата, след което го шибнах със свободния край на белезниците на Мърфи и го извадих от равновесие. Той се опита да се изскубне, но аз го държах здраво, завъртях го в кръг, докато го ударих в парапета на балкона, и двамата се прекатурихме през него.

Отчаянието придава на човека изключителна сила. Замахнах към парапета на балкона и успях да се хвана в основата му, като по този начин се задържах над бушуващия пушек. Хвърлих поглед надолу и видях лъскавата обвивка на гърба на един от скорпионите, чиято опашка стърчеше като корабна мачта и прорязваше дима на повече от метър. Цялата стая кънтеше от яростни щракащи звуци. Дори за мига на един отчаян поглед видях как два скорпиона разкъсаха един диван за по-малко време, отколкото бе необходимо да си поема дъх. Те се надигнаха над него и опашките им се развяха като флагчета на игрище за голф. Камбаните на ада.

Виктор се беше хванал за парапета малко над мен и вляво и гледаше към приближаващия демон с лице, изкривено от ярост. Видях го, че пое дълбоко дъх и се опита да намери опора на единия си крак, за да освободи ръката си и да може да я насочи към демона. Опитваше се да извърши някаква магическа атака или защита.

Не можех да допусна това. Той все още беше цял. Ако успееше да зашемети демона, имаше някакъв шанс да се измъкне невредим. Трябваше да му кажа нещо, което да го вбеси достатъчно, да се нахвърли върху мен.

— Хей, Вик — изкрещях аз. — Беше жена ти. Твоята жена, Моника, тя те предаде.

Думите ми го удариха като тояга и главата му се завъртя към мен с лице, обезобразено от ярост. Опита се да каже нещо, някакво заклинание, което да ме пръсне на парчета, но демонът жаба го прекъсна с яростно съскане и заби челюстите си в гърлото на Виктор. Чу се трошене на кости и Виктор изпищя от болка, докато ръцете и краката му се гърчеха и подритваха. Той се опита да се измъкне надолу и усилието му извади създанието от равновесие.

Скръцнах със зъби и се опитах да се удържа. Един кафяв и лигав скорпион скочи към мен и аз едва успях да измъкна краката си от щипките му.

— Копеле — извика Виктор, борейки се безрезултатно в челюстите на демона.

По тялото му се стичаше обилно топла кръв. Демонът беше засегнал някаква артерия и само стискаше челюсти, задържайки се на ръба на балкона, докато Виктор се гърчеше и се опитваше да ритне ръката ми, която бе по-близо до него. Удари ме веднъж, после още веднъж, при което наруши равновесието ми и за малко да се изпусна. Бърз поглед надолу ми показа, че друг скорпион, този път по-близо до мен, се готви за скок.

Мърфи — помислих си аз, — трябваше да те послушам. Ако скорпионите не ме убият, демонът ще ме довърши, а ако той не успее, огънят ще ме настигне и аз ще загина.

Тази мисъл ми донесе някакво успокоение, защото знаех, че всичко ще свърши. Щях да умра. Какво по-просто от това. Борих се, доколкото можах, направих всичко, което успях да измисля, и край. Почувствах, че в последните си секунди съжалявам, че не ми остана време да се извиня на Мърфи, да помоля Джени Селс да ми прости, че съм убил татко й, и на Линда Рандал, че не съм успял да предвидя навреме и достатъчно бързо как да я спася от гибел. Усещах хладината на белезниците на Мърфи, докато се люлееха на предмишницата ми и докато чудовища, демони, черни магьосници и задушлив дим ме обграждаха и се приближаваха към мен. Затворих очи.

Белезниците на Мърфи.

Светкавично отворих очи.

Белезниците на Мърфи!

Виктор отново протегна левия си крак към мен. Ритнах с двата си крака и се набрах на рамене, за да си дам секунда подскок, и хванах крачола на панталона на Виктор с лявата си ръка. С дясната замахнах с висящите на китката ми белезници и ги закопчах около колоната на парапета. Металният пръстен се уви около колоната и щракна на място.

Тогава се спуснах надолу, дърпайки силно крака на Виктор. Той изпищя пронизително и ужасно, когато двамата започнахме да падаме надолу. Калшазак, най-сетне изваден от равновесие от допълнителните тегло и сила, които бях добавил към съпротивата на Виктор, се прекатури през парапета и се строполи на пода под нас, повличайки Виктор със себе си.

Чуха се стържещи и щракащи звуци от скорпионите и пронизващо свистене от демона. Писъкът на Виктор се превърна в нещо остро и ужасно, докато накрая прозвуча като животински рев, като квиченето на прасе, което водят в кланицата.

Висях от балкона на няколко метра от бъркотията отдолу, закачен по много мъчителен начин с белезниците на Мърфи за колонката на парапета. Погледнах надолу и погледът ми започна да се замъглява. Видях цяло море от кафяви, лъскави плочи от хитинови сегментирани брони. Видях отровните опашки на скорпионите да се размахват във всички посоки. Видях светещите очи на физическата форма на Калшазак и как едно жило на скорпион се заби в едното и го угаси моментално.

Видях как скорпионите удрят Виктор Селс отново и отново с остриетата на опашките си, които вече бяха с размерите на пикел за алпинисти, и раните, които му нанасяха, кипяха от отровата. Демонът не обръщаше внимание на щипките и жилата на скорпионите и продължаваше да го разкъсва на парчета. Лицето му беше сгърчено в агония, страх и ярост.

Силните оцеляват, а слабите биват изядени. Виктор обаче беше инвестирал в погрешната сила.

Не исках повече да гледам това, което ставаше долу. Пламъците, които обгръщаха покрива, бяха много по-красиви — бушуващи вълни от яркочервено и оранжево, като залеза. Бях твърде слаб, за да се опитам да се измъкна от тази каша, и всичко ми изглеждаше прекалено мъчително и досадно, дори да си помисля за такова нещо. Само наблюдавах пламъците и странно, изведнъж открих, че просто умирам от глад. Нищо чудно. Не съм хапнал нищо прилично от кога? От петък? Петък. Казват, че в последните си моменти хората си мислят странни неща.

Тогава започвате да имате видения. Например аз видях, че Морган влиза през плъзгащата се врата, която води към външната тераса, стиснал в ръка сребърния меч на Белия съвет. Видях, че един от скорпионите, достигнал размерите на немска овчарка, изпълзя по стълбите и се хвърли срещу Морган. Видях как сребърният меч на Морган изсвистя и превърна скорпиона в купчина гърчещи се крайници на пода.

След това видях, че Морган се запъти към мен с мрачно изражение и отслабеният от огъня под проскърца под теглото му. Когато ме забеляза, очите му се присвиха и той вдигна меча, навеждайки се навън над парапета на балкона. Острието проблесна сребристо и започна да се спуска към мен.

Типично, беше последната ми мисъл. Напълно типично е да оцелееш от всички атаки на лошите и да бъдеш повален от хората, за чиято кауза си се борил.